Сияние на жена

VI

Казвам се Мишел Фолен. Родителите ми бяха ирландци и името ни е било О’Фолейн, но съм се родил във Франция и нещата се оправили. Първи пилот съм, висок съм метър и осемдесет, на четирийсет и пет години съм и стоя на площадката на четвъртия етаж на един блок на булевард „Малезерб“ до жена, която също съществува. Всичко това е ясно, сигурно и преживяно, а усещането за нереалност е напълно нормално и се дължи именно на излишъка от реалност. Нямам никаква причина да бъда тук. Вместо някъде другаде, това се нарича „обстоятелства“, случайностите на кривването и на подадената ръка. В живота няма автопилот.

Забелязах на стената малкия метален цилиндър, misusa, който вярващите евреи закачват на входа на жилищата си, за да може Господ да разпознае своите и да почука на друга врата.

Вратата се отвори и се появи прислужник с бяло сако и звуци от празненство.

— Господине… Госпожо…

— Лидочка! Колко съм щастлива!

Една възрастна дама, едновременно кръгла и квадратна, вървеше към нас с разтворени обятия и гледаше Лидия с усмивка, в която всичко беше щастие в най-добрия от световете. Тя имаше много черни коси, разделени на път и събрани в кок, над който стърчеше прекрасен костен гребен. Беше облечена елегантно, като се започне от костюма „Шанел“ и се стигне до пръстените, гривните и големите златни халки на ушите, и вероятно бе на повече от седемдесет години.

— Лидочка, скъпа моя, скъпа моя!

Тя взе ръката на Лидочка и я задържа в своите с развълнуван, очарован и страстен израз, ярко подсилен от трелите на циганските цигулки. Сервитьорът мина с поднос с чер хайвер. По стените имаше афиши от отдавна замлъкнали концерти: Стравински, Рахманинов, Брайловски, Бруно Валтер и снимки на певци в оперни костюми и виртуози във фракове, които не познавах, но които изглеждаха знаменити.

— Той беше тревожен, много тревожен… Обади ти се сутринта, както обикновено… Вече мислехме, че няма да дойдеш.

— Добър вечер, Соня. Мишел Фолен, приятел… Госпожа Соня Товарски…

Тя хвана двете ни ръце.

— Приятел на Лидия? Колко съм щастлива!

— Срещнахме се в Каракас — казах.

— Соня, предупреждавам ви, че е доста пиян.

— Ама така трябва, така трябва! Трябва да пием! Трябва да живеем! Трябва да бъдем щастливи! В Русия казваме: „Нека чашата ти винаги да бъде пълна!“.

— Пирожки! — рекох. — Ай да тройка! Волга, Волга! Очи черные! Кулебяк!

Старата дама се прехласна.

— Но… той говори руски! Вие сте… вие сте руснак! Не, не, не отричайте! Веднага почувствах нещо! Нещо… родное!

— Моля?

— Родное! Нещо… нашенско! Лидия… той е руснак!

— По дяволите — каза Лидия.

— Почти не останаха руснаци в Париж! — каза старата дама. — Всичките ги депортираха през 1943-а при онази хайка, нали знаете… Зимния колодрум! Съпругът ми не се върна. Елате. Ще го полеем. Лидочка, толкова мило, че го доведохте… Убедена съм, че ще бъдете щастливи заедно…

Видях как Лидия потръпна. Нищо не разбирах и на драго сърце приемах това състояние на нещата.

— Стига, Соня. Откраднах ви сина, знам. Но Дядо Боже ви го върна. Има един Дядо Боже за майките. Имахте късмет.

От старата дама лъчеше благина.

— Как може да говориш такива неща, Лидия? Не бива, не бива…

А на мен обясни:

— Знаете ли, ние сме евреи…

Аз се поклоних.

— За мен е удоволствие.

Чудех се дали това, което се чуваше, беше от уредба или на живо. Балалайка, китара и цигулка. Обичам.

— Не бива да се говори така, Лидочка. Господ е добър. Той вижда в сърцата ни. Господ е справедлив… извинете я, тя е толкова нещастна…

— Няма страшно — успокоих я аз. — Тук съм инкогнито.

Лидия се изсмя малко хистерично. Водех по точки.

— Елате. Ще ви представя на нашите приятели. Днес е рожденият ден на сина ми. Дайте ми шлифера си… Толкова съм щастлива, че успяхте да дойдете, и двамата…

— Соня е абсолютно несъкрушима — каза Лидия.

Забелязах, че пътническата ми чанта я няма.

— Чудесно, и вие да успеете да забравите нещо — рече Лидия.

По стените висеше цялата Матушка Рус: равин на Шагал, колекция икони, портретите на Толстой и Пушкин, кавказки килими с кръстосани ками. Липсваше само шашлик и „Бьоф Строганов“, но те сигурно бяха вътре.

Старата дама проследи погледа ми.

— Съпругът ми беше от Тифлис. Петролът на Баку.

— Болшевиките взеха всичко — рече Лидия.

Влязохме. Три салона един след друг, изпълнени с народ, и липсваше само Артур Рубинщайн. Всички лица ми изглеждаха познати, може би защото всички бяха много възрастни, и онова, което си мислех, че разпознавам, бе маниерът на времето, което всеки път има все същите бръчки. Трима младежи в руски рубашки, ботуши и шалвари свиреха мелодии за блини и пържоли „Пожаровски“. Всеки път, когато ме представяше, старата дама добавяше с поверителен тон: „Приятел на Лидия“, а Лидия стискаше зъби, сякаш в това се криеше някаква тайна злоба. Говореха много за музика и за Брайловски, Пятигорски и Ростропович. Един дребен, плешив господин ме разпозна и ме помисли за някого другиго. Попита ме дали имам вести от Николай и аз му отговорих, че става все по-трудно.

— Да — рече той. — Много се е променил. Този занаят стана невъзможен. Самият аз…

Той въздъхна и отпи от шампанското.

— Пък и всичко се променя толкова бързо — отбелязах аз.

Той ме стисна за лакътя.

— Знам, знам, но последната дума винаги е на приемствеността. Останалото просто отминава. Какво правите сега?

— Чакам да отмине, това е всичко.

— Как добре ви разбирам. Никога времената не са били толкова тежки за истинския талант.

— Настана царството на леснотията.

— Точно така.

— Няма вече критерии — казах аз.

— Но всичко ще се върне. Изкуството винаги е умеело да чака.

— Познавате ли сеньор Галба?

— Признавам си, че… Галба.

— Галба.

— Абстракционист ли е?

— Не — илюстративист. Много лично виждане за живота и смъртта. Малко е жестоко, малко грубо, но…

Той се замисли.

— Не обичам много изкуството, което удря с юмрук по мордата. Ужасявам се от всичко, което погубва чувствителността.

— Не съм съгласен. Понякога погубването на чувствителността е въпрос на оцеляване.

Гаврътнах три уискита едно след друго, като държах келнера за лакътя и оставях празните чаши на подноса. Соня ме водеше от група на група.

— Елате, Мишенка, елате…

Никога не бях виждал толкова неизменна усмивка и се запитах дали я маха, когато си ляга.

— Отдавна ли познавате Лидочка?

— О, от векове!

Тя стисна лакътя ми.

— Толкова съм щастлива…

— Всъщност от какво сте толкова щастлива, госпожо?

— Наричайте ме Соня.

— От какво сте щастлива, Соня? Не бих искал да бъда недискретен, но сигурно има причини човек да бъде щастлив, които аз не познавам и…

Тя ме наблюдаваше с нещо като лъчиста антипатия. Бях показан на една дама, която бе изцяло в черно — очите, косите, кадифената лента на челото, другата на шията, обеците, роклята, пръстените и чантичката с пайетите.

— Естествено познавате…

Не бях стъпвал в зала „Плейел“ от години и се мъчех да отгатна пианото ли беше или арфата. Тя смаза ръката ми, показа всичките си зъби и каза на Соня с басов глас, че на другия ден се връща в САЩ за двестагодишнината.

— На Шаляпин ли е ученичка?

— Ох, Мишенка, човек не бива да бъде зъл…

Изпих още две уискита, като търсех Лидия, която бе изчезнала, и видях едно момиченце с огромни очи, което най-сериозно ми предлагаше блюдо със студени мезета. Липсваше въздух. Полилеят искреше. Щели да дават трилогията на Вагнер в операта. Някой си познавал добре Ролф Либерман. Нещо си било скандал. Бейрут бил попаднал под ляво влияние. Еди-кой си не бил вече същият. Имало прекалено много галерии. Ако Беренсон видел това, щял да се обърне в гроба. Вече никъде нямало хотели. Всички оперни театри били полудели по него. Някой си винаги го бил казвал. Момиченцето със сериозния поглед дойде отново с шоколадова торта, то било дъщеря на портиерката португалка. Соня го целуна по челото. Никога църквите в Русия не били отказвали на толкова хора. Той бил заслужил първа награда. Нуреев, Макарова, Баришников. Някой си бил най-великият. Трябвало да очакваме всичко. Запомнете това име, рядко греша. Зърнах Лидия, която ми правеше знаци от другия край на салона и се опитах да стигна до нея, като непрекъснато се извинявах, вече нямало архитектура, жената на Мао управлявала Китай, „Метрополитен“ и „Ла Скала“ били на ръба на фалита.

— Е, Мишел, освестихте ли се? Чувствате ли се… по-малко сам?

Беше пийнала малко.

— Говорихте ли със Соня? Казали са ви, че нямам сърце, нали?

— Тя има доста безпощадна усмивка.

Лидия изглеждаше изтощена. Около очите й всичко беше сянка. Дори полилеят-горила не можеше да достигне до тези пещери.

— Не мога повече. Да, сега е мой ред. Не знам какво щях да правя, ако не ви бях срещнала. Нямам никакво желание да живея.

— Това е най-старият начин да живеем.

— Не биваше да ви водя тук.

— Защо? Така поне минава времето.

— … но бях обещала да дойда. Соня е много решителна жена. Тя веднъж завинаги е възприела да преглъща всичко. И то с ентусиазъм, защото сам Господ й поднася блюдото. Толкова нещастия са й се струпали в живота, че сега може да бъде единствено щастлива. Пък и… Знаете ли, ние сме евреи много, много отдавна… Тъй че идва един момент, в който това се превръща в победа…

Един сервитьор ни поднасяше чиния с дребни сладки. Взех си една саварина.

— Може би ще тръгна с вас утре сутрин, ако искате. Ще видите Ален и ще разберете защо съм се вкопчила във вас.

— Вие ли сте се вкопчила в мен? Вие?

Даже успях да се засмея.

— Да, аз. Когато ме блъснахте на улицата и се погледнахме… Ох, знаете как е: достатъчно е човек да е отчаян, за да повярва в какво ли не…

— Животът непрекъснато се отбранява…

— Така, а след това се отдръпнах от вас съвсем благоприлично. Но вие нямахте пари да си платите таксито и отново бяхте объркан, и отново онзи миг на абсурдна надежда… Изглеждахте преследван и на края на силите си…

— С една дума, шестица от тотото…

— Прекрасно е да помогнеш на някого, когато сам имаш нужда от помощ… Дадох ви името и адреса си, тръгнах си, тръшнах се на леглото, плаках и… чаках. Той ще дойде, ще дойде, искам да дойде. Като седемнайсетгодишна. Човек не бива да вярва на белите коси, на зрелостта, на опита, на всичко научено, на всички получени шамари, на шепота на есенните листа, на онова, в което животът ни превръща, ако го пожелае. То остава непокътнато, винаги е в нас и продължава да вярва. Вие дойдохте, а мен ме обзе… невъзможност. Получила съм онова, което наричат добро възпитание: онова, което ни обгражда с бариери. Трябва истински пристъп на лудост, за да ги срина. Изхвърлих ви навън. За щастие вие наистина изнемогвахте и се върнахте… правих любов с вас.

Тя се усмихна окаяно.

— … О, твърде зле. Бях блокирала и скована от забрани. Да се насладя, представяте ли си… От смъртта на дъщеря ми прекарвам времето си да убеждавам себе си, че нямам правото да бъда щастлива. Да правя любов заради вас, за това все пак си има извинение, това е дар, саможертва и е почти морално, но да го направя заради себе си… Бррр. Моралът е стар перверзник. Да изпита удоволствие човек с някой непознат, това е невроза. Хистерия. Фригидност е, когато моралът и психологията спят заедно. Когато човек е загубил основание да живее и все пак се опитва, той се чувства виновен…

Тя внезапно спря и сякаш се стресна.

— Господи, Мишел, забравих, че…

— Аз също — казах. — Но това е чудесно. Яник искаше да се отдалеча. Просто стигнах малко по-далеч от Каракас.

Появи се нов поднос с мезета след сладките и направих строга забележка на сервитьора.

— Ама че бардак!

Той сви рамене.

— Ами че вие какво искате, това е руска вечеринка.

Една дама от друга епоха дойде да поздрави Лидия, защото на другия ден заминавала за Залцбург. Соня домъкна до нас тримата музиканти и те ни изсвириха „Калинка“. Чудех се дали, като изключим подметките, има по-жална съдба от тази на циганските песни.

— Всъщност те са източни германци — плъзна в ухото ми лъчезарната Соня. — Преминали са стената под огъня на картечниците. Бежанци като нас.

Тя нареди да им поднесат водка. Принцеса Голопупов попита къде е тоалетната. Тя държеше грифон до гърдите си и беше италианка. Соня ми обясни, че съпругът й на три пъти губил всичко. Един старец с огромно кубе ми заговори за Кайзерлинг, Куденхов-Калерги и Томас Ман, а немският културен аташе се местеше от групичка на групичка и канеше всички на някакъв прием в посолството.

— Благодаря ви, но бъркате — му рекох аз, щом дойде и моят ред, — аз не съм евреин.

Изглеждаше изненадан, загледа ме сякаш ме подозираше в лъжа, а Лидия се изсмя шумно.

Един изключително добре поддържан французин, нагизден с папийонка, ми каза, че не познава никого тук и че бил поканен, защото е директор на оперния театър. На една етажерка имаше колекция от рисувани яйца. Някой призова за тишина и Соня прочете някаква телеграма: Рубинщайн се извиняваше, че не е успял да дойде. Не разбирах защо съпругът не е тук, щом това беше неговият рожден ден. Може би имаше други салони като този с тълпи още по-приятни гости. Други бюфети, други цигани, други развлечения и други огледала. Но как, скъпа, тръгвате ли вече? Елате, непременно трябва да ви представя. Тя умира от желание да се запознае с вас… Хванах чашата шампанско, която Лидия поднасяше към устните си и я дръпнах.

— Защо? Защо вие може, а аз не? Аз също имам нужда от смелост.

— След няколко часа тръгваме. Сигурно имате да оправяте някои неща. Доста пихте.

— Вчера съпругът ми пак се е опитал да се хвърли през прозореца. А пък има телохранител, който не се отделя от него. Това е етичен въпрос: трябва ли да се остави прозорецът отворен, или не? В кой момент ставаме безмилостни, когато имаме принципи ли? Какво означава уважение към живота, когато животът не уважава никого и нищо? Нямам право да вземам решения… Защото наистина вече не знам дали ако му помогна, ще е заради него или заради мен самата…

Отидох и взех бутилка шампанско и не без облекчение най-сетне се почувствах при другите. Един съпруг, който има телохранител, понеже се опитва да се хвърли през прозореца, докато ние празнуваме неговия рожден ден; една лъчезарна майчица, която ненавижда снаха си от глава до пети, ай да тройка; един директор на оперен театър; една жена с побелели коси, която помага на друга да умре; опитайте тази торта, Мишенка, сама я направих; трябва да спасим операта; днес Ница е град, в който старците отиват да умрат при родителите си; вие все се шегувате, представете си как събрах цялата си смелост и отидох да гледам един пор-но-граф-ски филм; не вярвам в минералните бани, но има красиви места за разходка; горката Соня, каква смелост, каква желязна воля. Лидия бе облегнала гръб на стената, а очите й блестяха прекалено силно, много бяхме пили и оставих бутилката и чашите на земята.

— Добре, мисля, че вече мога да ида… Стойте с мен…

В антрето някой се прощаваше, някакво изгубено палто си търсеше собственика; целувки по двете бузи; ще се чуем, непременно елате; португалското момиченце, чиито огромни очи не можеха да се видят заради огромната купчина дрехи, които държеше в ръце. Последвах Лидия по един дълъг коридор, като учтиво се отдръпвах, за да направя място на идващите от гардероба.

— Лидочка… мислиш ли, че е разумно…

Тя беше там и мачкаше перлената си огърлица. Усмивката й се бе втвърдила. Усмивката на Лидия не се нуждаеше от това: вече нямаше как да се разпознае кое е мъка, кое злоба или гняв, в коридора не беше достатъчно светло, за да пресее човек нещата. Всичко, което можеше да се каже, е, че двете жени се познаваха добре.

— Упрекнахте ме, че не идвам да го виждам, настояхте тази вечер да бъда тук, а сега смятате, че моето присъствие…

— Късно е. Ален е изтощен…

Бях забравил съществуването на времето.

— Знаете добре, че той почти не спи…

Соня бе лъчезарна.

— Днес следобед подремна. Двайсетина минути. Доктор Габо е много доволен… Но е много нервен, и по-добре…

Лидия се бореше, за да изглежда спокойна. Гласът й бе станал като детски:

— Защото съм с приятел ли? Той нищо няма да разбере.

— Мишенка? О, не…

— Начинът ви да порусначвате всички имена е ужасно смешен…

— Понякога е нужно нещо смешно, за да оживеем, Лидочка. Много смешни неща. Не, не е заради нашия скъп Мишенка…

Погледът й ме удави в доброта. Беше съвсем истинска омраза.

— … Напротив. Ален иска да бъдеш щастлива, мила моя.

— О, хайде стига, Соня. Пък и откъде знаете? Той ли ви го каза?

— Познавам го. Познавам сина си.

— Майчиното сърце, знам, знам. По дяволите. Прекалявате, Соня. Всички знаят, че сте възхитителна жена.

Старата дама се усмихна като мачкаше перлите си.

— Не ти се сърдя, мила. Разбирам. Много си нещастна.

— Това е домът на великото опрощение. Прощаваме на Господ, прощаваме на германците, прощаваме на руснаците, прощаваме всичко… Всяка година е Йом Кипур…

— Снаха ми няма късмет, Мишел.

Тя ме връщаше на Франция.

— … Тя не вярва в Господа. Няма от какво да живее. А вие?

Не очаквах това в някакъв си коридор.

— Извинете ме, Соня, но ме хващате неподготвен.

— Ох, и вие също. Неподготвен. Колко жалко.

Поробих в джобовете си. Все трябваше да е останало нещо.

— Нищо — рекох.

— Вие сте пиян, Мишенка.

Мишенка. Май ме присвоиха.

— Аз съм ирландец по произход — казах. — Има едно галско предание, според което Господ купил земята от дявола и я платил… в брой. Хе-хе-хе!

Безразличие.

— Извинете ме — казах смирено.

— Лидия, помолих те да дойдеш, защото нашите приятели щяха да бъдат много изненадани, ако те нямаше тази вечер. Щяха да те съдят сурово. Не исках да кажат, че си безсърдечна жена…

— Браво! Най-сетне! Отбележете тази широка и добра усмивка, Мишел…

Направих върховно усилие:

— А защо да не завършим вечерта в някое руско заведение?

— Никога не съм те критикувала, Лидия. Винаги съм те защитавала. Ти се ожени за сина ми.

— Престъпление!

— Той много държи на теб.

— Откъде знаете?

— Понякога успява да произнесе името ти. „Мамо“ казва много лесно, много естествено. А тази сутрин го намерих със снимката ти в ръка. Не знам защо ни ненавиждаш толкова. Не е било по негова вина. Всички свидетели на катастрофата го потвърждават. Мисля, че го ненавиждаш само защото вече не го обичаш.

Лидия беше затворила очи. Носеше бледосива рокля и бяла боа, която не пасваше на всичко това. В онзи момент не мислех за това, но сега мисля, за да си спомня по-ясно за нея. Без излишна невинност: мисля си за нея, за да забравя. Всъщност от всичко това няма да остане и следа. И за какво е тогава целият този бяс, целият този шум?

— Лекарите са много обнадеждени. Вече почти не се затруднява да оформя думите, макар и още в безпорядък. При буквите е много обнадеждаващо и има огромен напредък. Гласните са си винаги на мястото. Още малко търпение, скъпа моя, и ще произнася цялата азбука. Със сигурност. Господ няма да ни изостави.

Все по-малко разбирах, истинска еуфория.

— Хорошо — казах аз, защото беше руска дума, която знаех, и която бе подходяща, защото означаваше, че всичко е наред.

Чух смях откъм празненството, но ми се стори, че е от някой по-висок етаж. Един старец се дотътри, като търсеше изход. От десет минути не бях пил нищо и усетих, че започвам да се тревожа: чувствах, че всеки момент ще изтрезнея. Португалчето мина с огромните си очи, защото беше само на десет и имаше да види още много неща.

Лидия държеше в едната ръка сребриста чантичка, а в другата дълго черно цигаре, но това е само малко горчивина, малко лошотия от моя страна. Вятърът си играе с косите й на плажа, откъдето пиша сега, и само споменът се възползва от белите листи.

Един сервитьор дойде и прошепна на Соня, че не е останало нищо, а тя отговори, че приключвало и че вече нямало значение. Чуха се още няколко цигански „ай, ай, ай“, но подмятането вече не срещна отклик. Стиснатите юмруци говорят само за слабостта на юмруците, а пък смелостта е вид залог, защото помага да живеем. Двукраките цигулки коленичат, за да се молят, а онези, които имат особено чувствителни струни се извисяват до ранга на страдивариуси. Може би съществува Паганини. Прекалено крехките цигулки биват елиминирани, защото се изисква и издръжливост. Сеньор Галба е сред равни нему, за да отсъди качеството на дресурата, от дясната страна на някакъв непознат за нас познавач. Ще има бъдеще: да принесем жертва, да принесем жертва. Победените се опиват от бъдещите си победи. Болеше ме тилът, вероятно от лъка.

Двете жени говореха едновременно, без да ги е грижа една за друга, и може би ставаше въпрос за прекалено силно огорчение, за да остане само лично.

— Следващата седмица ще отидем в САЩ. Там правят чудеса. Трябва да опитаме всичко. Човек живее от надеждата си.

— Човек живее основно от клишета.

— Трябва да продължим да се борим и да вярваме с всичка сила. Нямаме право да се оставим на безнадеждността…

Директорът на операта мина и се извини, бил объркал и палтото си, и вратата.

Соня се обърна към мен:

— Загубих съпруга си преди трийсет и три години, Мишел. Отдавна да съм мъртва, ако не знаех да почитам паметта му. Живея добре. Имам кола с шофьор и бижута. Искам той да бъде спокоен от материална гледна точка. Най-голямата му грижа беше моята сигурност. Той ме обожаваше. Може да ви се стори смешно, като ме гледате на моята възраст…

— Ама не, моля ви се, съвсем не — казах аз много бързо, сякаш ме бе хванала в лъжа.

— Като млада бях красива. Много ме обичаше. Няма гроб и няма къде да ходя. Нямам нужда от бижута, нито от шофьор, не ми пука, Мишел. За него го правя. Искам всичко да бъде, както го искаше той. Това е неговата воля, неговата памет, неговата грижа. Лидия не може да разбере това, защото днес човек вече няма нужда от причини да живее, всички живеят ей така, за едното нищо.

Лидия яростно загаси цигарата си в една ваза с гладиоли.

— Стенание на есенни цигулки. Писна ни от тях — каза тя.

Направи няколко бързи крачки в коридора, отвори една врата и ме изчака. Хвърлих тревожен поглед към Соня. Ужасно се боях от този съпруг и син, скрит някъде в апартамента да учи азбуката. Намирах, че сеньор Галба го е прекалил и сигурно все пак има някаква граница на забавлението.

Соня ме хвана за лакътя.

— Какво да се прави, това е една жена, ужасно… не, не сурова, а сприхава. Точно така, сприхава. Влезте, Мишенка. Чувствайте се като у дома си.