Сияние на жена

V

Изкачих стъпалата и отново се озовах в задимения полуздрач на зелените, червени и бели прожектори, които сякаш насъбираха цели галактики прахоляк. Тя още не беше дошла. Две голи жени правеха на сцената някакъв лесбийски номер, но той никак не им се удаваше. Истинската непристойност оставаше някъде другаде. Барманът ми подаде чаша вода и две хапчета в чинийка.

— Аспирин, господине?

— Нямам нужда от християнско милосърдие.

Не видях кога беше дошла. Още държеше ключовете от колата в ръка. Притеснена и сякаш гневна, понеже сама себе си не разбираше. Младежът с розовото сако, който в случая го играеше барман, но вероятно също си имаше някакъв живот, чакаше, внимателен и някак обещаващ.

— Трудно беше да паркирам и…

— Виж ти. Аз пък съм сигурен, че е имало едно малко местенце между две коли, сякаш изпратено от провидението.

— Как познахте?

— Аз съм роден борец. Господар на себе си и на вселената…

Тя ми отправи приятелска усмивка, насочена сякаш не към мен, а към моето детство.

— Много мило, че ме повикахте.

— Една жена, която щом остане сама, започва да слуша музика… няма по-спешно нещо на земята.

— Обожавам откровенията — рече барманът.

— Ако има нещо, от което настръхвам, то е пиян барман — рече зад мен един много италиански глас. — Прислужник, шампанско!

Носът му се бе навирил още повече.

— Лидия, представям ви моя стар приятел, сеньор Галба…

— Вече сме се виждали — каза Лидия.

— Никога не пия в извънработно време — рече барманът.

— Добро момче — каза сеньор Галба. — Изпраща всичко спестено на мама. Ранима душа, крехка и чувствителна…

— Ще се оплача на директора — каза барманът.

— Елате в ложата ми. Ще бъда очарован да ви правя компания. Изпитвам ужас от сбогуванията. И това куче… всъщност, не искам да ви досаждам с личните си истории… Чакам ветеринаря.

— Може ли да изразя мнение? — попита барманът.

— Прекалено сте млад — каза сеньор Галба.

— Мисля, че би трябвало да приспите псето. Ще му направите услуга. Онзи ден, когато ви прилоша на сцената, то се напика от страх. Писна му вече да ви чака. Би трябвало да го приспите.

— SOS, SS — рече сеньор Галба.

Той взе бутилката и се отдалечи.

— От Венеция е — каза барманът. — Като арлекините от Тиеполо…

— Да си вървим — рече Лидия.

В този момент стоях с лице към тъмната част, където думата „Изход“ светеше в зелено през пушека. Двама мъже влязоха и се втренчиха в мен.

— О, не! — казах.

Обърнах се с гръб към тях.

— Полиция — каза барманът.

Подаде ми лист и химикал.

— Може ли да ви поискам автограф, господине? Не знаех, че имам честта да говоря с важна личност.

Вече бяха тук.

— Мишел, ама че работа… Мислехме, че си изчезнал.

— Опитвам се, опитвам се…

— Как е Яник?

— … започвам живота си отначало. Позволете ми да ви представя…

— Госпожо…

— Господа…

Те се усмихваха снизходително. Бях пиян, симпатичен и забавен. След малко някой от тях щеше да каже: „Пустият му Мишел…“.

— Ами вие? Вървят ли делата, Робер? Как е Люсет? А децата? Ами ти, Морис? Поддържаш ли формата? Трябва, трябва. Лидия, позволете ми да ви представя двама видни бизнесмени, които се грижат за инвестициите, рентабилността, ДДС и таксите. Познавам ги от години, тъй че представете си колко съм щастлив да ги видя отново. Изпуснахте изумителен номер, шимпанзе и пудел, които танцуваха заедно, но с малко повечко търпение ще можете да ги видите, минават пак към два часа. Има и един човек, който се опитва да се свие на кълбо в кутия за шапки и накрая успява, защото трябва и да се живее. Вероятно ще видите в агресивността ми знак за безсилие, но ви гледам и ми идва на ум един безсмъртен стих на Ламартин: „Само едно същество ви липсва, а светът е вече пренаселен…“.

Бяха притеснени, но усещах, че имам симпатиите на бармана. На сцената имаше нов номер и те се възползваха, за да се отдалечат. За няколко мига гръмна оглушителен звук, а след това усетих как една ръка се обвива около моята като спомен от детството. Обърнах се към погледа, който разбираше всичко. В него имаше тъга, в него имаше усмивка. Тя беше от пристрастените.

Качихме се в колата й. Мълчах. Скъпи мой, бедни „мъжки свян“, който сковава челюстите ни… и гърлото.

— Защо не ми казахте… по-рано?

— И при вас си имаше достатъчно, Лидия. Нямаше повече място.

— Не знаете ли, че понякога чуждото нещастие ни носи утеха?

— Има нещо вярно, но не смятам, че това е вашият тип красота.

— Били сте се договорили вие да заминете далеч, но не сте имал сили да се отдалечите… Останал сте тук… да блуждаете около нея. И всичко, за което ме молите, е да ви помогна да… да пресечете. Да прекарате нощта. Имахте нужда от женско присъствие до вас. Случайността пожела това да бъда аз. Не, не отричайте, не ви се сърдя ни най-малко. Напротив. Това ми е… близко. Но защо не заминахте? Искала е да ви го спести. Или пък се е бояла, че ако сте тук, няма да се осмели… Не, не мисля. Тя е била… сигурно е била смела жена. В колко часа…

Виждах светещия часовник на таблото.

— Не знам. В този миг.

— С… с какво?

— Сякаш да заспи. Не знам колко време е необходимо, за да…

— Имал сте нужда от забрава… и това бях аз.

— Така е. Вие го казахте. Имах нужда да се поразсея. Да мисля за друго. Да си проветря мислите. Тъй че добре дошло, каквото и да е. Сеньор Галба, пасо добле, вие… Аз съм истински мръсник.

Тя размишляваше.

— Колко време ви остава за убиване?

— Чистачката идва в осем. Тя има ключ. Бихме могли да се влачим по заведения, да правим любов, да си показваме снимки, а след това да закусим… Тъкмо. Точно пред нас има едно симпатично бистро. Щом отворят магазините, ще купим цветя. Вие ще ме попитате кои са били любимите й цветя, а аз ще ви отговоря: „Всички“. Докато чакаме… Дали нямате „Една седмица в Париж“? Бихме могли да отидем при травеститите. Или да се върнем в „Клапсис“. Изпуснахте най-хубавия номер на света. Пасо добле. Това трябва да се види. Това е последната дума. Последната дума в тази област, откакто земята се върти. Или пък да идем на „Роаси“ и да хванем първия самолет, двамата заедно. Защото това е любовна история, Лидия, и следователно тя не може да свърши. Твърде много обичах една жена, за да бъде всичко изгубено.

Виждах само малко твърдия й профил с прави черти под побелелите коси.

— Не, Мишел. Знам добре, че вярата повдига планини, но понякога тя само добавя планини за повдигане. И в какво се проявява в крайна сметка месианската роля на женското присъствие? Да помага на мъжа да живее. Нямам това призвание.

— Но сте тук.

— А не ви ли е минавала през ум мисълта, че аз също… се опитвам да забравя?

Една проститутка излезе от хотела срещу „Клапсис“. Тя мерна една мълчалива двойка, която чака в някаква кола, и дойде към нас с убеждението на дългия опит.

— Да ви отведа ли?

— Не, благодаря — казах аз. — Зле съм, но не чак толкова.

— Хайде, недейте така, стига.

— Извинете ме.

— Няма нищо.

— Тук това се случва често.

— Аха?

— Пък и имам един клиент, който трябваше да дойде преди известно време, а още не е дошъл. Той прави номер с дресура на кучета в „Клапсис“ и между два сеанса му правя компания. Не понася самотата. Има болно сърце и през цялото време го е страх да не би да умре. Трябва винаги да има някой наоколо. Не знам какво си мисли той, наистина.

— Това е мексиканско суеверие — рекох аз.

— Така ли? Не знаех.

— Да, смъртта чака да останете съвсем сам, за да влезе.

— Ама това мексиканско ли е?

— Индианско. На индианците запотеки. От областта Сан Кристобал де лас Касас. Красива местност.

— Не ми е казвал, че е мексиканец.

— Не, италианец е. Но човек търси надежда където може да я намери.

— Не знаех. Хайде, извинявайте пак…

— Няма нищо.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Тя си тръгна като размахваше чантата си.

— Може би трябва да чакаме в по-подходящ квартал — рекох аз благочестиво.

Лидия беше пъхнала ключа в стартера и стоеше наклонена с ръка върху ключа и поглед право напред, и усещах, че урежда някакви сметки със себе си. Профил на жена с побелели коси, поглед на непознат мъж, митологическа двойка, Музей по естествена история. Вероятно от началото на срещата ни никога не се бяхме чувствали по-близки и общото между нас беше острото чувство за илюзорност.

— Преди малко говорехте за взаимопомощ, драги господине. Приемам предложението ви. Между нас има невъзможност и можем да си я поделим. Не знам какво щях да правя без вас през последните няколко часа. Ще ви покажа нещо отблизо. Обичам един мъж, когото вече не обичам и затова се опитвам да го обичам още по-силно…

— Не ви питам за нищо.

— Все ми е едно какво ме питате и какво не ме питате. Сега става въпрос за мен. Краят на света не е дошъл само при вас. Той е при всички нас. И тъй си я караме. Няма какво да шикалкавим. Ще ви покажа съпруга си.

— Нямам никакво желание да навлизам в тези подробности.

— Хайде, хайде, приятелю. Вече знам, че можете да бъдете забавен. Ще направя нещо за вас. Ще ви покажа как е при другите. Време е да се почувствате… по-малко уникален.

Операта, булевард „Осман“, „Малезерб“. Само съпруг ми липсваше. Тя мълчеше сърдито и решително, сякаш бързаше да приключи с всичко това.

— Казахте ми, че съпругът ви е мъртъв.

— Много добре знам какво съм ви казала. По телефона вие ми заявихте: „Дължа ви обяснение…“. Аз също ви дължа. В края на краищата спах с вас. И щом ме повикахте, дойдох. Виждате, че и аз се опитвам, опитвам се…

— Не виждам защо трябва да ходя да виждам съпруга ви в толкова късен час — казах аз.

— След това ще се почувствате по-добре.

Беше тежкарски блок на булевард „Малезерб“. Качихме се до четвъртия с елегантния асансьор, когото май събудихме, докато сънуваше ерата на каретите. Отворих вратата и го спрях между два етажа. Седнах на облегалката, тапицирана в червен плюш.

— Не сме ли си добре тук? Мисля, че част от мен е истински развейпрах — все ми се ще да бъда щастлив. Разбира се, тук са и изтощението, и нервите, които не издържат, и… вие. Не знам какво е това „женско начало“. Може би е само един от начините човек да бъде мъж. Но един мъж, освободен от жена, и една жена, освободена от мъж, надуват като балон половинките си живот, а те се раздуват, докато заемат цялото място. Нещастието се рекламира чудесно и само̀: независимост, независимост. Мъже, жени или страни, до такава степен сме били заразени с тая независимост, че дори не сме станали независими — станали сме само гнусни. Истории за осакатени и недъгави, които си отмъщават и издигат осакатяването и недъга в правило на живот. Браво. Да им се присъди Орден за заслуги за направена услуга към изкуственото дишане. Вече сме постигнали такива победи над природата, че можем да постановим задушаването като най-истинския начин на дишане. Единствената човешка ценност в независимостта е ценността на размяната. Когато човек пази независимостта си само за себе си, той загнива със скорост, изчислявана в „самотни години“. Двойката, Лидия, не е само съешаване. Двойка, това значи жена, която живее един мъж, и мъж, който живее една жена. Ще ме запитате защо в такъв случай не съм легнал до нея, защо не съм я взел в обятията си и не съм вдъхнал последното й издихание. Бих могъл и да я последвам докрай и да умра с нея. Но тя пожела да остане жива и щастлива, и това сега означава вие и аз.

— Пиян сте до непозволени размери.

— Така е. А утре, след два дни, след месец, ще ви погледна и ще се запитам: „Тази пък какво прави тук?“. Ако наистина вярвате в това, значи нямате нужда от основание за живот. Значи още не сте победена. Вие и аз може и да се провалим, знам, че е трудно да се направи презокеански кораб с останките от две корабокрушения. Нека тогава да приемем, че сте прибрала от улицата един мъж в безсъзнание. Помогнала сте му да прекара нощта и на следващия ден сте го напуснала, защото всички са аргати на непосилното. Но не мисля, че ви липсват слабост и отчаяние чак до такава степен. Добре де, има сакати, които се чувстват цели без жена и недъгави, които се чувстват цели без мъж. Това означава само, че сме способни на всичко, което си знаехме и преди Хитлер. И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов — може — и това е най-гадното. Органите продължават да подсигуряват нормално физиологично състояние и това подобие може да продължи много дълго, до момента, в който краят на функционирането направи този труп легитимен. Може да потърсим убежище и забрава и в сексуалността и да живеем като автобусна спирка. И така, кажете: „Горкичкият, втора нощ не спи и вече бълнува“. Проявете предпазливост, тя винаги е добро извинение. Или пък тръгнете утре с мен. Не правете глупостта да заобиколите поради излишък на житейски опит. Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното. Нямате представа колко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас.

Тя наблюдаваше приятелски зашеметения верующ, седнал в един асансьор, спрян между два етажа.

— И аз като вас съм способна да живея ден за ден, Мишел. Нали затова сме заедно тази нощ. Хората ужасно не съзнават дълготрайността на мимолетното. Косите ми са бели и от това човек се научава да не изисква от часовете да бъдат години. Заминете сам за Каракас утре и ще започна да вярвам в срещите.

Тя затвори вратата и натисна копчето за четвъртия.

— Ето, тук е. Не знам как ще ме съдите и вероятно ще ви се сторя жестока, но беше крайно време да се запознаем.