Сияние на жена

VII

Не очаквах такава промяна в декора — нямаше и следа от руски кулебяки. Много изчистена библиотека, по която всичко изглеждаше сякаш забулено заради сините абажури. Човек можеше да усети Пруст и Плеядата зад витрините. Имаше и английски кресла с дълбоко замечтани хлътнатини, в които някой много е чел, пушил лула и слушал мъдри думи. В пространството, което книгите оставяха на стената — две бели, изпълнени с покой маски, поддържани от много нежни ръце. Букет цветя върху една много стара маса и глобус, който излагаше океаните си, както лош актьор излага пред публиката по-добрия си профил. Лидия, неподвижна — косата, лицето, роклята и кожената наметка. Старата нефритена дама с непобедимата усмивка. Прекалено много исках от изтощението: разчитах на смъртта на чувствителността, но си оставах с желанието; усещането за причудливост засилваше заплашителната страна на действителността, бях заобиколен от безпощадна неизбежност, а тревогата осуетяваше всичките ми опити за парадиране. Невъзможно бе човек да се измъкне. Трябваше да се изправи лице срещу лице, да остави нещо да умре, да обича, за да го запази живо. Чайки и гарвани, крясъци, изтръгване, последни мигове, един плаж в Бретан, челото ти до устните ми, проблясък на жена, и тежки клепачи, които се борят да не бъдат свалени, както толкова други щитове.

Един мъж седеше на дивана в средата на стаята, кръстосал крака. Несъмнено много красив мъж, за да му отдам заслуженото, макар в лицето му като да липсваше малко характер поради прекалено правилните и фини черти, намек за млад отличник с безупречен път на косата, но малко кукленската красота се компенсираше от мило и кротко изражение, което изглеждаше тук у дома си, нещо като любезност към всичко на света. Беше на около четирийсет години и се усещаше, че има навика едновременно да бъде харесван и да се извинява за това. Все пак забелязах странния поглед, не онова, което някога наричаха „кадифен поглед“, заради любопитната липса на блясък.

Носеше тъмносин блейзер с метални копчета и грижливо изгладен панталон. Черните обувки блестяха. Отворена яка, синя вратовръзка „Аскот“, бяла риза. Безупречен. Беше от онези мъже, които няма нужда да облекат кой знае какво, за да заприличат веднага на манекени от модно списание. Стоеше напълно неподвижен и гледаше право напред, без да ни обръща ни най-малко внимание.

В едно кресло близо до завесите атлетичен здравеняк по дънки, потник, бицепси и кецове, четеше комикси.

— Добър вечер, Ален.

Мъжът изчака за миг, сякаш на гласа му трябваше време, за да стигне до него, а след това стана малко рязко. Едната му ръка остана в джоба на блейзера и беше страхотно елегантна.

— Съпругът ми, Ален Товарски… Мишел Фолен, приятел…

Товарски почака няколко мига, като се вслушваше много внимателно, след това сгъна крак с вдигнато високо коляно и остана така за момент без никаква видима причина.

— Пили пили еха пиш пиш крий — каза той и учтиво посочи мокета, сякаш да ме покани да седна.

— Благодаря — казах аз, защото това не можеше да навреди.

Телохранителят беше оставил „Рикики“ на една масичка и беше станал.

— Пази бяга пилат и кускус гу гу — каза Товарски — ’дичка, дай. Полигон във Венсен?

Определено беше бъбрив.

— Лайка, уха, хипограми жаба. И бъра-бъра но апчиха… на кукла…

Писна ми. Знаех, че ще бъде гадна нощ, но нямах чак такава нужда от забавления.

— Зип-зип — казах — прут прут. Апсиа псиа.

Товарски изглеждаше очарован.

— Сливата с шкембе мацна Монтегю — информира ме той. — Кларинет и кокал и руба ба ба.

Соня беше щастлива.

— Виждаш ли, Лидочка, Ален вече произнася цели думи, съвсем разбираеми…

— Перет бава глава — заяви Товарски. — Гарван пшапи сиене…

— Учим заедно басните на Лафонтен — обясни Соня. — Това е чудесно упражнение.

— Карпати бидави в стата…

Мамка му, помислих си. Може би е поет. Не познавам много модернистите, спрял съм до Елюар. Виждах добре, че Лидия плаче, сигурно беше вълнуващо. Но аз не умея да плача, пък и има моменти, в които съм в състояние да хвана ужаса, да му извия врата и да го принудя да се киска, за да пукне по-бързо. Смехът, това понякога е начин да накараш ужаса да хвърли топа. Не ми дремеше за Товарски. Имах си всичко необходимо вкъщи. Бях добре зареден. „Клапсис“, пасо добле, дресировка, двукраки страдивариуси, струнни инструменти, до гуша ми беше дошло. Може би не бях „Страдивариус“ и в Бейрут го правят по-добре, но бяха изтръгнали от мен всичко, което имах.

Товарски го бях разбрал още от първите думи. Познавах добре афазията на Вернике. Един приятел се беше разбил със самолета си и вече две години дърдореше така. Когато е засегната една част от мозъка, човек губи способност да се изразява. Думите се оформят и излизат както им дойде. Човек знае какво мисли, но не знае какво говори. Обърканите думи флиртуват помежду си както им хареса. Но човек не го знае. Трябва му малко време, за да го осъзнае. Защото мисълта е недокосната, ясна и нормална, но не успява да се формира чрез установените фонеми, това е всичко. Думите се разтрошават, деформират се, усукват се, обръщат се наопаки, взривяват изречението, губят значението си и се получава каквото дойде. Би могло да се състави цяла идеология от това. Нова диалектика. Най-сетне езикът да се освободи от мисълта. Да се издърдорят още сто милиона думи. А това естествено е придружено и от логорея, човек не може да спре да бърбори, защото всички спирачки са разрушени и няма никакъв контрол.

— Вождовете бият, но пюпитрите ме пупат — рече учтиво Товарски.

— Благодаря, не пуша.

— Мишел!

— Законна самозащита, Лидия. Доведохте ме тук, за да ми докажете, че не съм световен шампион, но аз се отбранявам. Съществуват и Бейрут, мъченията и децата, които измират от глад, но ви уверявам, че нямам нужда от такива утешения. Признайте и че не всички вериги са биологически, има и такива, които са наше творение и които можем да разкъсаме.

— Винаги е по-лесно човек да се приюти в общите приказки — рече Лидия.

Товарски се завъртя три пъти. След това се поклони много ниско, изправи се, сви крак назад, после другия. Ръцете му извършваха некоординирани движения. Застана на четири крака. Телохранителят му помогна да се изправи.

Държах се. Сеньор Галба или пък някой от нашите майстори на дресурата не можеше да се похвали с кой знае какъв оригинален подвиг тук. С това не можеш да предизвикаш възхищение и ръкопляскания в „Клапсис“. Класика. При голямата афазия човек често е неспособен да приспособи движенията си към целта, която си е поставил. Той губи знанието за употребата на ежедневните вещи и затова прави абсурдни жестове.

— Мрънкало бизон галимоно — каза Товарски — има мустабак и малък тати, но ръкавички мамкат пъстче…

— Да, но негрите имат за продан — отговорих.

Соня беше щастлива.

— Ален все по-добре произнася фонемите — каза тя. — Професор Туриан е много обнадежден.

— О, млъкнете, Соня, млъкнете…

Особено жестокото тук беше красотата на Товарски. Изтънченост на чертите, чувствителност, чар. Много изтънченост, елегантност, оксфордски стил, сигурно е получил добро образование. И това миловидно, кротко изражение. Наистина беше инструмент от най-добро качество. От него би могло да се изтръгнат сърцераздирателни тонове. Сега разбирах безжизнения поглед. Сигурно зрението също е било засегнато.

— Забележете — казах им аз, — не съм вярващ, не вярвам, че божествата маймуни са с предумисъл. Достатъчно е да идете в зоопарка и да погледнете техните потомци в клетките, за да видите, че не подбираш. А от време на време има по един банан. Подхвърлят ни по нещичко, за да ни насърчат да продължим.

— Малко пале и соло соло?

Бях за диалога. Стига толкова невъзможност за общуване.

— Соло соло — казах — и дори гъдил соло.

Лидия се обърна гневно към мен.

— Моля ви, Мишел.

Но целият насъбран гняв, безсилие и безнадеждност, омешани с алкохол, изведнъж ме удариха в главата. Знаех, че ракът ще бъде прогонен от земята и че ще изтръгнем един по един прогнилите зъби, които те впиваха в плътта ни, но засега все още бях победен и гласът ми само вдигаше прахоляк.

— Травадя травадя боно! — изкрещях. — Пъхни крака в супника и ми кажи дали е горещо! Явол Хитлер гулаг псе! Извинете ме, засега само това мога да дам!

Товарски изглеждаше живо заинтересуван. Може би бях стигнал до него по силата на не знам каква зла слука. Случайността понякога е пълен боклук.

— Микро тото бубов Дидия? Бубов Дидия? Дидия чам чам?

Затворих очи. „Бубов Дидия. Дидия ’чам ’чам“. Той се опитваше да каже: „Любов Лидия. Лидия обичам те“. В това нямаше никакво съмнение. Нямаше съмнение колко тежко е престъплението. Той беше истински страдивариус и някой мръсник — Паганини се наслаждаваше от дън душа.

Чух ироничния глас на Лидия.

— Сега сте малко по-добре, нали, Мишел? Чувствате се малко… по-малко?

Болеше ме стомахът.

— Дидия бичкам…

„Дидия бичкам.“ Волята му блуждаеше около „Лидия, обичам те“ и не успяваше да го налучка.

Ален Товарски беше млъкнал. Вдигнах очи. До него на дивана имаше няколко тома на Жюл Верн в красивата червена колекция „Необикновени пътешествия“. А той имаше поглед на слепец. Сигурно старата сядаше до него, за да му чете на глас. Той не можеше да разбере какво му чете тя — думите стигаха до него деформирани. Нямаше значение. Тя все пак му четеше на глас „Необикновените пътешествия“.

— Тино Роси — казах аз. — Камю на мандолината, Достоевски на китарата и Данте на тъпана.

Обърнах им гръб и се оттеглих с огромно достойнство. В салона бяха останали само няколко гости, прекалено стари, за да имат сили да си тръгнат. Сгромолясах се на бюфета, между огризките.

— Няма Спартак — казах на сервитьора.

— Да, всичко изпиха. Но съм си запазил бутилка шнапс.

Той ми напълни чашата, но аз грабнах бутилката. В крайна сметка беше само три през нощта.

— Трябва да бъде премахнат частният сектор — отбелязах аз.

— Това не е в стила на тази къща, господине.

— Трябва да бъде премахнат частният сектор на нещастието. Да живее Китай. Когато сме осемстотин милиона, сме по-малко. Трябва да останем на ниво демография.

Налях на сервитьора.

— Давайте — казах. — Това е братство. Край на експлоатацията, на класовите борби и на диктатурата на пролетариата. На ония горе това им е забавлението. Желязна подметка, гладиаторска борба, а онзи, който остане, го кастрират малко по-късно. За ваше.

Той беше млад, с весело, невинно лице. Естествено, беше само на двайсет години и можеше още да почака.

— Забележете — рекох му аз, — че може и да ви се размине. Жертвите не са по избор, а наслуки. Срещал съм дори щастливи цигани. Съществуват и грузинци, които доживяват до сто и двайсет, като ядат само кисело мляко. Киселото мляко, приятелю, всичко е в него. Не ядем достатъчно кисело мляко, затова става така.

Той се кефеше. Слагаше ме в сметката на пиянството. Младост, какво ли й знае на нея главата.

Отидох до гардероба и си взех шапката и шлифера. Сега вече нищо не ми липсваше. Всъщност да, пътническата ми чанта. Но имах надежда да я намеря. Почувствах се по-добре. Тактично изчаквах Лидия в коридора. В края на краищата това беше съпругът й. Имаха да си казват разни неща. Изхилих се. Потърсих цигари по джобовете си, но ги бях спрял преди две години. Яник държеше на това, казваше, че води до рак.

Когато двете жени излязоха в коридора, още се хилех. Умората много ми помагаше, като изцеждаше от нервите ми скритите запаси, и внезапно в тялото ми, в кръвта ми, се вля прилив на доверие и увереност, които ме обзеха като мълчалива песен. Не се заблуждавах, знаех, че това е само второ дихание, колкото да ме насърчи да продължа. Щях да продължа. Всеки от нас знае, че е роден, за да бъде победен, но също и че никога нищо не е успяло и никога няма да успее да ни победи. От някой друг, няма значение кой, някъде другаде и в някакво незнайно бъдеще, но оковите ще бъдат строшени и ние сами ще начертаем линията на бъдещето по дланите си.

Лидия се връщаше разплакана. Соня я придържаше топло за лакътя.

— Извинете я, Мишел. Лидия… пък и вие вероятно не сте свикнали. Днес всички държат да бъдат щастливи… дори евреите! Ние, старците, ние сме научени…

Лидия освободи ръката си с движение, което ми се стори доста рязко. Тя не уважаваше старците.

— Така е, Соня. Научени сте. Толкова сте свикнали, че при вас страданието се е превърнало във втора природа. То ви е необходимо, за да имате основание да живеете. Взех ви сина и десет години той беше щастлив. Какво кощунство. Сега ви върнаха злочестината. Нещата си дойдоха по местата. Знаете за какво живеете — за да доказвате смелостта си. Възхитително. Сега нещастието си взе своето. Семейството ни не е било избито напразно.

— Не я слушайте какво говори, Мишел. Тя не е познала… онова, което ние, старците, сме познали. Всички искат щастие днес. Но ще им мине.

— Вярвате ми, страдайте днес, не чакайте утрешния ден, днес късайте сълзите на живота… Знаете ли, че му чете на глас Жюл Верн, тая…

— Лидия — казах аз, защото се боях от най-лошото.

Соня сияеше.

— Той много обичаше Жюл Верн, когато беше малък. Няма значение какво му чета. Той не разбира добре думите. Но чува гласа ми.

— Имате голям късмет, Соня. Откраднах ви сина, но животът ви го върна. Благодарение на една автомобилна катастрофа. Има справедливост. Аз загубих дъщеря си, но вие си получихте обратно детето…

— А, не, край — казах аз. — Все пак сме във Франция.

— Лидия не е лоша. Но не е свикнала да бъде нещастна.

— Да, аз съм лоша еврейка. Знаете ли, Соня, ако някога стъпите в Израел, или ще ви сложат в музея, или ще ви изхвърлят.

— Тя не може да разбере, Мишел. Тя е бунтарка.

— Чувате ли? Бунтарка. Най-лошото от оскърбленията. Наистина е прекрасно. Приеми, подчини се, примири се. Кой каза, че евреите не са християни? Да се махаме оттук. Ако някога бъда щастлива, Соня, обещавам ви да ида на поклонение в Лурд, за да се излекувам…

Старата дама задържа дълго ръцете ми в своите…

— Довиждане, Мишенка, довиждане… Грижете се добре за нея…

Тя ме хвана здраво за лакътя и не го пусна, докато не излязох.