Сияние на жена

IX

Когато отворих очи, виделината на деня нахлуваше през пердетата с цялото си шумно шествие от кофи за боклук. Невидимото губеше властта си сред бързея на нощните води и разни мебели, вещи, дрехи и циферблати ме обграждаха като доказателства за материалност. От Лидия виждах само ръка, която се носеше по браздите на нощта, и една самотна, празна длан. Наведох се към нея и се скрих още за миг. Вероятно тя се преструваше на заспала, за да направи нещата по-лесни за мен. Може би чакаше да си тръгна, защото един живот е дълго нещо и сигурно я беше обхванал страх. Станах и се облякох. Чистачката щеше да дойде след час, но исках да бъда там преди нея. Исках да седна до нея, да почакам малко, защото в крайна сметка не знаем нищо за смъртта, пък и никога не сме имали нужда да си говорим, за да се разбираме. А се бяхме договорили помежду си, че след това няма да я гледам.

— Не знам как ще изглеждам. Говорят дори, че човек изглеждал спокоен и умиротворен, което е просто една мръсотия в повече…

Върнах се в стаята. Лидия я нямаше. Открих я в кухнята. Седнах безмълвно срещу нея и изпих едно кафе. Светлината на деня тършуваше по лицето й и как ми бяха скъпи тези следи от гуми, тази саждива бледност, тези бръчки! Сутрешният вехтошар минаваше оттук напразно и носеше обич към всичко, което уж идваше да изпомачка.

— Бих искал да дойдеш там с мен, Лидия.

— Добре.

— След това ще заминем. В теб ли е паспортът ти?

— Да. От известно време се канех да избягам.

— Ще продължим направо за летището. Може да спрем в Мексико.

Телефонът иззвъня. Дълго. Тя не реагира.

— Това е Ален. Обажда се всяка сутрин… Няма да замина толкова далеч с теб, Мишел. У теб има някакво религиозно настървение да обичаш една жена, което е много по-близо до религиозното настървение, отколкото до жената. Твоето падение е твърде високо за мен. Ти си пиян от мъка и не знам кой си всъщност. Замини сам и след три, след шест месеца се върни и ще се опитаме да се запознаем. Ще видим. Искам да се самозалъжа и даже само това искам, но трябва да ми помогнеш. Трудно нещо е, ежедневно, стъпка по стъпка, милиметър по милиметър. Хората винаги пълзят един към друг. Засега ти не си ти. Ти си тя. И бих казала дори, че не става въпрос само за нея, нито за теб, още по-малко пък за мен, а за някаква висша борба. Ти водиш някаква дива битка за човешкото щастие. Отказваш да се признаеш за победен. Стоиш със свити юмруци. Добре разбирам, че става дума за всички нас, както всеки път, когато става дума за края на мъката. Мисля си за онези възхитителни швейцарци и шведи, които под руините на Бейрут спасяват много повече от хората, които спасяват, дори когато не успеят да спасят никого… И толкова обичаш една друга жена, че е прекалено лесно за вземане.

— Ти правиш сметки, Лидия. Не знам какво означава да се надяваш трезвомислещо. Да обичаш, е приключение без карта и компас, където може да се изгубиш единствено от предпазливост. Ти размисли и смяташ, че имам сляпа вяра в женското присъствие. „Той е влязъл да се помоли в първия срещнат параклис.“ Но кажи ми, кой на тази възраст ще седне да ти говори така? Кой би се осмелил? Кой днес би се осмелил да иска постоянство? Кой би се осмелил да ти каже, че честта, мъжествеността, смисълът и смелостта да бъдеш мъж е една жена? Още веднъж: не те моля да ме обичаш, говоря ти за братство. Моля те да бъдеш до мен, за да оскверним мъката. Няма по-висша възхвала на човешкото. Една жена и един мъж, и ето как само едно хвърляне на заровете преобръща случайността. Имаме нужда от много благочестие, за да се открием между всички лъжливи катедрали.

— Мишел, изкуственото дишане може да върне към живота, но не е начин на живот.

— Ще живеем след това. Засега става въпрос само да дадем шанс на шанса. В тези времена всеки крещи от самота и никой не знае, че крещи от любов. Когато крещим от самота, винаги крещим от обич.

— Всичко, което казвам, е, че може би е по-добре да останем в Париж, защото е много по-трудно, отколкото в някоя страна от мечтите, и така много по-бързо ще знаем за какво да се вкопчим…

Тя сведе очи. Ръката й нервно си играеше с трохите. Нещо потъваше. Нещо изтичаше и не знаех как да го задържа.

Телефонът иззвъня.

— Нали виждате — рекох. — Тук непрекъснато ще звъни. При вас, при мен. Трябва да заминем.

Тя държеше чашата кафе с две ръце и мислеше. Наистина бяхме посред бял ден и в една кухня.

— Добре. Ще си приготвя куфара.

Внезапно се сетих къде бях оставил пътническата си чанта — в ложата на сеньор Галба. Там беше паспортът ми и пътническите чекове. Лидия откри в телефонния указател номера на „Клапсис“, но никой не отговори. Спомних си, че маестрото е отседнал в „Кийон“ и се обадих в хотела.

— Бих искал да говоря със сеньор Галба, моля.

Обади се женски глас и аз повторих въпроса си.

— Кой го търси?

— Кажете му, че е неговият приятел от Лас Вегас.

Мълчание…

— Вие сте му приятел? Той… той… Не бихте ли могъл да дойдете тук, господине? Нещо не е наред.

— Сърцето ли?

— Не, но наистина е странен и…

Познах гласа — това беше момичето от тротоара пред „Клапсис“.

— Заговорихме се тази нощ, госпожице, бях с кола и с една приятелка.

— А, хубаво, значи го познавате добре. Той ме помоли да му правя компания в хотела и… Не искам да оставам тук. Той ме плаши.

Отново мълчание, а после гласът на сеньор Галба:

— А, вие ли сте. Да, чантата ви е при мен. Забравихте я в ложата ми… Апропо, знаете ли, че Мато Гросо умря?

— Още не съм чел вестниците.

— Да, сърцето му не издържа. Ей, така… пуф!

— Смрт.

— И-мен-но. Случва се с най-добрите. Бях много привързан към него и жена ми много го обичаше. Беше стар и го беше страх да не остане сам. Избра да си тръгне пръв… Много беше тревожен. Но аз съм добре и имам договори за десет години напред. Тези хора знаят какво правят и предполагам си давате сметка, че няма да искат да се окажат с дупка в програмата, и то от моята величина. Мато ужасно ще ми липсва, но се е излъгал. Доказателството е, че сега говоря с вас. Нали гласът ми не е като на човек, който ще се трупяса всеки момент, нали?

— Съвсем не.

— В пълна форма съм. Дори прекарах нощта с една женичка.

— Поздравления.

— Но не знам какво ще правя без кучето.

— Намерете си друго.

— Да, разбира се, но това отнема време. Не става от днес за утре. Има си общи спомени, общи навици. Той имаше един маниер да слага муцуна върху лапите и да ме гледа, сякаш съм единственото нещо, което има значение в живота му… Познавате ли това?

— Да. Случвало ми се е. Случвало ми се е да сложа муцуна на лапите и да гледам някого, сякаш той е единственото нещо, което има значение в живота ми… Трябва да ви оставям, Галба. Чакат ме.

— Това куче умря преждевременно. Излъга се. А пък имаше страшна интуиция. Можеше все пак да подуши, че ми остава още известно време. Нещо обърка прогнозите. Преливам от живот, можете да ми вярвате. И имам най-добрия номер на света. Тази нощ пак го репетирах. Не-о-про-вер-жим! Това казва всичко. Мм?

— Ще намина да взема чантата си след малко. Оставете я при портиера.

— Ама не, не, качете се, качете се. Стая петдесет и седем. И вие ли заминавате?

— Да.

— Далече ли?

— Каракас.

— Много красив град. Качете се направо в стаята. Бях с една приятелка, но тя току-що си тръгна. Дори не изчака да й платя. И тя е от тревожните. Елате, елате. Изпитвам ужас от хотелските стаи. Разчитам на вас.

— Вижте, Галба, жена ми е починала тази нощ, трябва да мина да я видя. Но веднага след това ще дойда.

— Чудесно. И най-вече, не изтрезнявайте!

— Няма такава опасност.

Отидох до кухнята, не се сещах къде съм забравил нещото, което търсех и вече не помнех какво е то. Нямаше го в кухнята и се върнах в хола, след това в спалнята, но го нямаше. Лидия отваряше гардеробите и хвърляше разни неща в един куфар. Избягваше да ме гледа, сякаш я беше страх да ме види. Може би се чудеше какво чакам и защо не тръгвам, винаги има празни, кухи моменти, човек не може да е щастлив непрекъснато. Понякога нещата се разлепват. Във Валдемоса бях видял две така преплетени маслинови дървета, че човек не можеше да ги различи едно от друго. Но то е при маслините.

Отидох в антрето и там намерих шлифера и шапката си. Сложих ги. Върнах се в хола, седнах в едно кресло и останах там доста време, като се опитвах да си спомня какво ми липсва и какво търся. Боляха ме ръката и гърдите, там, откъдето я бяха изтръгнали. Станах и грижливо прерових джобовете си, защото бях целият в пот. Върнах се в спалнята.

— Извинете, не бихте ли ми услужили с кърпичка? Ще ви я върна следващия път, когато се видим.

Тя ми хвърли странен поглед, отиде до гардероба, взе кърпичка и ми я подаде.

— Наистина съжалявам, че ме виждате в това състояние — казах. — Нямах време да се преоблека.

Тя ме слушаше много внимателно, не казваше нищо, избягваше да ме гледа и подбираше дрехите, които трябваше да сложи в куфара. Седнах. Бях доволен, че мога да говоря на някого.

— Ризата ми не е сваляна от гърба ми три нощи, а самобръсначката ми е в чантата, която забравих при сеньор Галба, който прави прочут по целия свят номер с дресура в „Клапсис“. Не знам как да ви се отблагодаря.

— Трябва да хапнете нещо.

— Не, благодаря, извинете ме, след малко ще се поосвестя.

— Искате ли да ви извикам такси, или аз да ви закарам?

— Мисля, че ако ме придружите там, ще е далеч по-симпатично. Виждате, че нещата съвсем не са оставени на случайността, щом се срещнахме. Съществуват благоразположение, грижа, помощ и защита. Сигурен съм, че сеньор Галба много се грижи за животните си, макар че намирам забавленията му за доста жестоки. Мисля също, че би било още по-фрапиращо, ако той не се показваше на сцената и оставаше невидим зад кулисите. Щеше да е донякъде по-истинско. Въпреки това смятам, че ние все пак трябва да продължим да правим усилия. Винаги може да се направи и повече. Второто дихание е силно насърчавано, и даже ми говорят за трето и четвърто, но то е от дискретност. Границите на издръжливостта трябва да се разширяват все повече, не съществува световен рекорд, и винаги може да се направи повече. Човек не бива да отглежда мъката си, в това е всичко. Говори се, че когато американските космонавти стъпили на Луната, открили там китайци. Възмутени, тъй като всеки знае, че китайците не разполагат с необходимите технологически средства, те ги натиснали да дадат обяснение. Как така сте тук, как сте стигнали до Луната, противно на всички природни закони? И тогава едно от дребните китайчета сложило юмрук върху юмрук и изиграло стълбичка, като обяснило с широка усмивка: „Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…“. Виждате, че няма място за отчаяние. Ще се изкачим един върху друг и ще стигнем. Не знам какъв ли сеньор Галба ще открием там, но ще му отрежем ушите, като започнем от рака, силата, омразата и безумието, ще победим, защото сме най-силните, в света се готвят огромни сили, които още не са дали плод, едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…

Но бях безсилен срещу насочения към мен спокоен поглед. Попитах:

— Поставяте ме под наблюдение ли?

— Не може да продължавате така…

— Мога, Лидия. Няма поставен рекорд. Винаги може да се направи повече. Следващият път ще отида да тренирам на голяма надморска височина като шампиона Вирен, когато се готвеше за Олимпийските игри.

Телефонът пак иззвъня. Писна ми да бъда все на слушалката. Вдигнах. Един насечен, настойчив глас:

— Дзидзия? Кокомо галет попо мазабет дъж, дъж…

Разсмях се. Сеньор Галба — Другият, онзи, който много се пази да не излезе извън кулисите, наистина не отстъпваше пред нищо. Кокомо галет попо мазабет дъж, дъж… Няма значение как, само и само да постигне малкия си комичен ефект. Протегнах слушалката на Лидия.

— Това е световният шампион. Съпругът ви. Наистина мисля, че той държи титлата засега.

Тя ми изтръгна слушалката с поглед, който се целеше прекалено високо и далеко за моите зрителни способности и който пътьом спря на мен. Тя плачеше едва-едва, като сдържаше сълзите си, защото вероятно си казваше, че денят ще бъде дълъг.

— Да, да, Ален, знам. Всички го знаем. Учим го всеки път, когато Господ прави нещо и накрая го научаваме. Знам, че не си виновен. Не си отговорен. Това се нарича нелепа катастрофа. Сложил си малката на задната седалка и си карал бавно. Знам какво искаш. Но не мога да ти помогна, защото Соня е винаги там и ми няма вяра. Онзи ден ме претърсиха. И така, трябва да продължим, да изтърпим болката, това е много красив израз. Сигурна съм, че сега можеш да разбереш няколко думи и напредваш. Вече успяваш да кажеш „Дидия“ и „бичам“. Ще става все по-добре, ще видиш. Знам, че Соня е до теб и се усмихва. Смелост, смелост и пак смелост. Трябва да продължим. Ще успееш, Ален, няма никакво съмнение, ще успееш…

Подшушнах й:

— Кажете му: ще успеем, защото сме най-силните. Дългият път. Изгубихме една битка, но не сме изгубили войната. В света се готвят огромни сили, които още не са дали плод. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета. Александър Велики, Ницше, Че Гевара, Маркс, Де Гол, Мао. Израелците ще изпратят командоси. Войници, от върховете на тези пирамиди. На оръжие, граждани. Край нас се издига кървавият пряпорец на тиранията. Ще ги победим. Ще спрем дори разсейките. Господ на справедливостта и добротата, двете уши и опашката. Олѐ олѐ. Три милиарда Спартаковци. Свободата води стъпките ни. До стената. No pasaran. Бой последен е този. Докато има хора по тая земя. И започваме отначало: ще победим, защото сме най-силните. Дългият път. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…

Усетих длан върху рамото си.

— Извини ме, Лидия. Малко скърцам, но винаги когато се разтърсват веригите, става така…

Станах.

На улицата имаше цветарски магазин.

— Какви цветя обичаше тя?

— Всякакви.

Тя се върна с цял наръч в бяло и розово.

Сложих куфара й в колата.

— Накъде?

— Улица „Вано“.

Имаше доста народ пред къщата.

Портиерът стоеше отвън, както и фризьорът със съпругата си.

Погледнаха ме с уважение, сякаш нещастието ме беше издигнало в техните очи. Шуреят ми се беше свлякъл в креслото.

— Ти знаеше, че тя ще направи това, нали? Наговорили сте се… Нямаше право да я оставиш да го стори… Докато има живот, има и надежда…

— Точно така. Загубихме една битка, но не сме загубили войната. В света се готвят огромни сили, които още не са дали плод. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…

Той повдигна рамене и се опита да бъде лош.

— И какво ще правиш сега? Ще преобзаведеш апартамента ли?

Казах му истината:

— Ще се опитам да бъда щастлив. Госпожа Лидия Товарски… шуреят ми…

Доктор Талер ми стисна силно ръката с дълъг поглед право в очите, а другата му ръка лежеше на рамото ми.

— Смелост — рече той, сякаш очакваше още клиентела.

— Доктор Талер, който представлява тук медицинското тяло. Госпожа Лидия Товарски.

— Приятно ми е — рече докторът и не успях да сдържа смеха си.

Зад гърба си чух гласа на шурея ми.

— Пиян-залян… Естествено, нали й дължи всичко.

Обърнах се.

— Точно така.

И допълних:

— И така ще продължава. Има достатъчно за цял живот, че и за два. Тя ни оставя средства за живот.

Те ни гледаха с онова неудобство, което се старае да не вижда много-много. Бях дошъл с друга жена и без усилие можеха да доловят, че между нас има някакво много нежно съпричастие, а притеснените им физиономии бяха смешни до… Бях негодник. Не уважавах нещастието, неговите права, привилегии, договорености и приличие. Арогантно се изплъзвах от почестите, които всички му дължим. Това беше предизвикателство, неподчинение и отказ да му се подложа, което винаги означава липса на благовъзпитание. Беше оскърбление към величеството, принизяване на свещеното, обида към държавния глава, накърняване на абсолютната власт, а и тази жена, която спокойно стоеше до мен като стража, сякаш не осъзнаваше, че тук е място на траур. А аз виждах, че Яник не диша вече, че е „мъртва“, както казват онези, които не изпитват никакви съмнения. Пак беше облякла горнището на моята пижама и не мисля, че беше само по навик.

Взех един стол и седнах пред леглото. Завесите бяха спуснати, но имаше достатъчно слънце.

— Виждаш ли, тя е тук. Донесла ти е цветя. Всичко е както го поиска ти. Ще се опитаме да те направим щастлива. Ще бъде малко трудно и ще има препъвания, празнини, несръчности, моменти, в които ще ни липсва вдъхновение, както във всяко дългосрочно дело, но всеки от нас е преживял много, а това винаги издълбава бърлога за двама. Ти знаеше прекрасно, че никога не бих могъл да живея без теб, и така остави много празно място за нея. Никога повече няма да й говоря за теб, както ти обещах, защото ти не желаеше да я обременяваш с друга, не искаше да налагаш твоите вкусове и твоите навици и искаше тя да бъде свободна от всяко сравнение. Ще скрия всички снимки и всички вещи, които ти обичаше и няма да живея със спомени. Винаги ще ми бъде достатъчно да виждам горите, полето, моретата, континентите и света, за да обичам малкото, което ми остана от теб. Толкова бързо мина и тъй далеч отлетя. Нали си спомняш онези маслинови дървета във Валдемоса, така преплетени, че беше невъзможно да бъдат различени? Разделиха ни с брадва. Разбира се, че ме боли, особено ръцете и гърдите, там, откъдето те изтръгнаха, очите, устните, там, където остана вдлъбнатина от твоето отсъствие, но този дълбок и незаличим белег се превърна в светилище на жена, в което всичко е готово да я приеме, да я благослови и да й даде какво да обича. Тя е тук и те гледа, за да види кой съм аз, откъде идвам, от какво съм направен. Тя е разтревожена и й трябва време, все още сме малко чужди един за друг, колебаем се, не сме уверени, липсват ни още сдърпванията, сблъсъците, неразбирателствата, откриването на скритите ни страни, на недостатъците и дребнавостите, всички онези несъвместимости, които ще ни помогнат по-добре да се вдълбаем един в друг, да изпипаме отношенията си, да се напаснем, постепенно да се нагодим по формите си, и тогава нежността ще додаде на единия онова, което не достига на другия…

В здрачината видях един силует, който вдигна ръка и докосна устните ми, сякаш в дъха ми имаше незнайна сила, която можеше да се предава на друг и незнайна слабост, която нямаше да се предаде.