Сияние на жена

II

На летището разлистих паспорта си. Тази година имах Африка, Австралия, двете Америки и визите все още бяха валидни. Слушах гласа на призрачните стюардеси и се колебаех между този в деветнайсет и петдесет и пет за Камерун, онзи в двайсет и три и петдесет за Екватора, в двайсет и два и десет за Бразилия и един хотел в „Монмартр“, където бих могъл да се затворя и да чакам края. Избрах деветнайсет и петдесет и пет за Яунде и екваториалната гора, смених билета си и отново седнах. Една стюардеса, която минаваше наблизо, ми хвърли любопитен поглед. Вероятно ме бе разпознала. „Я виж ти, преди малко видях командир Фолен… Блуждаеше, не се беше бръснал… Какво ли му става?“

— … Не искам да бъда играчка, която счупват, Мишел. Това е унизително. От определена точка нататък се превръща във въпрос на достойнство. Тръгвай, иди надалеч, както ми обеща. Това е. Сложи главата тук, у дома. Не се свирай в нещастието, не мисли през цялото време за мен, не желая да се превърна в гризач… Длъжна съм да те напусна. Ще бъда за теб друга жена. Иди при нея, намери я, дай й онова, което ти оставям, поне това трябва да остане. Без женско присъствие ти няма да можеш да преживееш тези часове, годините, онова изтръгване, зверството, което тъй ласкателно и толкова надуто наричаме „съдба“. С цялата си обич се надявам да я срещнеш и тя да се притече на помощ на онова, което не може, не бива да умре от нашата двойка. Това няма да означава да ме забравиш, няма да означава „да изневериш на паметта ми“, както набожно говорят хората, които кадят тамян на смъртта и отчаянието. О, не! Обратното, то ще бъде празненство, подсигурена щафета, хвърлена ръкавица към всичко, което ни стъпква. Потвърждение на безсмъртието. Тя трябва да ти помогне да се надсмееш на нещастието: от хилядолетия му засвидетелстваме твърде голямо „уважение“. Твърде смирено, твърде лесно прекланяме глави пред онова, което се отнася с нас тъй равнодушно и дивашки. За мен това е въпрос на женска гордост. Почти на оцеляване. Бунт, един вид борба за честта, отказ да се оставя да ме смачкат. Тази непозната посестрима, върви към нея, кажи й колко силна нужда имам от нея. Ще си ида, но искам да остана жена…

Чух съобщението за излитащия за Яунде, отидох до едно бюро да обменя доларите си и се озовах на магистралата на път за Париж. Докато давах адреса на шофьора, машинално добавих: „… на третия вляво“.

Той кимна одобрително с глава.

— Сигурно и това ще стане. Французинът не иска да излиза от колата си. Но още не сме я докарали дотам. Може би има асансьор.

Той потърси лицето ми в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че се смея. Засмях се.

Когато стигнах до улица „Сен-Луи-ан-Ил“ вече беше паднала нощ. Качих се и позвъних. Съжалих, че бях отпратил таксито, можех да ида да видя сеньор Галба, който също чакаше. Щях вече да слизам, когато вратата се отвори. Очите й бяха зачервени. Щом ме видя, сякаш понечи да се присмее, като че ли все още можехме да се притесняваме за условностите.

— За какво по-точно става въпрос? Ловен инстинкт? Грешите, не сте за тук, ако допуснем, че изобщо сте за някъде… Нищо няма да намерите. Даже и спасителен пояс…

Влязох и я взех в ръце. Почувствах ноктите й на тила си. Тя хлипаше. Знаех, че не става въпрос нито за мен, нито за нея. Беше въпрос на нищета. Само момент на взаимопомощ. И двамата имахме нужда от забрава, от крайпътен хан, преди да понесем нататък всеки своя товар от небитие. Трябваше да прекосим и онази пустиня, в която всяка падаща дреха къса, отдалечава и насилва, в която погледите се избягват един друг, за да избягат от голотата, която не е само тази на телата и в която безмълвието трупа камъни. Две излезли от релсите същества, които се крепят един друг със самотата си, а животът изчаква това да премине. Отчаяна нежност, която е само нужда от нежност. Понякога очите ни се търсеха в полумрака, за да се опълчат срещу неудобството. Снимка на момиченце върху нощното шкафче. Снимка на смеещо се момиченце на камината. Несръчен портрет, вероятно рисуван по памет. Общите неща помежду ни бяха при другите, но ни свързваше миг на бунт, на кратка борба, на отказ да бъдем нещастни. Все още не бяхме ние двамата: то беше нещо между нас и нещастието. Отказ да се проснем пред колелата, амин. Усещах сълзите й по бузите си. Винаги съм бил неспособен да плача и тя ми даряваше облекчение. Щом у нея се появи съжаление или угризение, срив, притеснение и чувство за вина, тя стана, облече пеньоар и се сви в едно кресло с колене до брадичката. Никога досега не се бях виждал като такъв натрапник в очите на жена.

— Моля Ви — рече тя.

— Добре.

Дрехите ми се валяха по мокета и започнах да ги изпълвам.

— Изобщо не знам защо направих това…

— Малко самоубийство — казах аз.

Тя се опита да се усмихне.

— Сигурно е това. Не бива да ми се сърдите. Има моменти…

— По много от всичко и най-вече от нищо. Можехме да изкараме още малко заедно.

— Нямам никакво желание да бъда щастлива.

— А кой ви говори за щастие, Лидия? Говоря ви само за взаимопомощ.

— Сам видяхте, че не… ставам за нищо.

— Естествено, когато човек го прави, сякаш се хвърля от седмия етаж…

— Не ме съдете прекалено сурово…

— Моля ви!

Напъхах вратовръзката в джоба си. Дебелашко е все пак след това да си сложите вратовръзка.

— Кога се случи това?

— Преди шест месеца. Но няма край… Питам се дали не го удължавам… прекалено, за да превърна спомена в причина да живея. Без това… нямаше да знам какво правя тук. Имало свидетели. Казват, че съпругът ми внезапно загубил контрол над колата. А той не караше бързо. Не мога да го упрекна в нищо. Беше сложил малката на задната седалка, винаги правеше така… Може би между него и мен всичко е било свършило още преди това и ми е нужно оправдание, за да му се сърдя…

Тя опря лице о коленете и виждах само побелелите й коси. След това вдигна глава. Очите й бяха възвърнали израза си на пребити с камъни.

— В такива случаи човек трябва да замине надалеч.

Най-сетне получих право на мъничко веселие по устните й.

— В Каракас?

— В Каракас.

— Прекалено далеч и прекалено бързо е, а както казахте преди малко в кафето, след това човек трябва да се върне…

Донесе от кухнята бутилка уиски и чаша.

— Една за из път — рече тя.

— Чин-чин.

Отпих. Тя ме наблюдаваше приятелски.

— Отскоро ли е?

— Кое по-точно?

— Осиротял сте от една жена.

Погледнах часовника си.

— Вече цял век — казах и си тръгнах.