Сватба в небето

XII

Сутринта на следващия ден се събудих с натежала глава. А навън сякаш беше още по-мрачно. Вятърът се беше засилил. Започнах да съжалявам за случилото се вчера. То ми се струваше напълно безсмислено и подбуждаше доста досадни мисли. Повтарях си, че сега вероятно трябваше да удължа престоя си във Венеция, а пък това объркваше плановете ми. Разбира се, че можех и да тръгна, но не можех да си го наложа; това момиче, което обладах, не беше познало любовта в прегръдките ми и като че почти не ме беше усетило. Гордостта ми кървеше. Не исках да я изоставя, преди да ме е опознала истински. Харесваше ми да се отказвам от жените само когато усещах, че те ще съжаляват за мен. Опитвах се да ги направя щастливи в буквалния, философски смисъл на думата само за да задоволя собствената си суета, и изпитвах някакво глупаво удоволствие, когато след време научавах, че някоя жена, която съм обичал и изоставил, страда и е нещастна… А и очевидно тук съществуваше и проблемът, наречен Клоди. Аз с лека ръка можех да се откажа от тази връзка. Но пък прекъсването й в подобен момент, след като бях срещнал Лена, би било проява на лош вкус. Нямаше да мога да посещавам дома й, където се забавлявах добре и имах множество приятели. Дотогава бях свикнал да подготвям разделите си така, че да не прекъсвам връзките окончателно. Признавам си, че съм човек, който преди всичко обича удобството…

И все пак трябваше да взема някакво решение. Облякох се много грижливо и след това почуках на вратата й. Чух уморения й глас да пита кой е. След това отвори. Поисках позволението й да седна и да запаля цигара.

— Имаш ли някакви планове за днес? — попитах.

— Нямам никакви конкретни планове — каза тя пребледняла.

Погледнах я. Сигурно не беше мигнала цяла нощ. Дълбоките сенки от безсънието й ме измъчваха и едновременно с това блокираха всяка моя инициатива. Пушех. Струваше ми се, че тя упорито търси капелата си.

— Ще ми позволиш ли да те придружа? — попитах.

— Защо не?

Тонът й не ме окуражаваше по никакъв начин, и все пак се усмихнах, защото не знаех какво друго да направя. След това излязохме заедно, оставихме ключовете си на портиера така, сякаш бяхме двама непознати, и поехме по главната улица към площада.

— Наистина Венеция е тъжна през зимата — казах аз.

Поклати положително глава. Спря се пред витрината на магазин, където се продаваха корали и евтини предмети на изкуството.

— Те са имитация — отново се обадих.

Този път ме погледна учудено в очите. Стори ми се, че устните й изписват ужасно тъжна усмивка. И осъзнах, че е невероятно красива така — с уморената усмивка на лицето си.

— Да, имитации са — прошепна и тя.

Не знам дали си мислеше за нещо друго, когато произнесе тези думи, но те дълбоко ме трогнаха. Ами ако те по някакъв начин се отнасяха за мен? Хванах ръката й и я поведох.

— Да не настинеш, духа ужасен вятър — казах.

После повървяхме мълчаливо още известно време. Спряхме се на един мост; стените на сградите изглеждаха още по-тъжни, каналите — пусти, сега, през зимата. Искаше ми се да й кажа поне една добра дума. Аз също бях развълнуван от вледенената тъга на града. Но останахме така загледани двамата дълго време, без да продумаме.

По-късно, след като се бяхме разходили из площада, я попитах дали не иска да отидем на ресторант. Поклати утвърдително глава. Избрах наслуки една тратория и седнахме на масата като скарана семейна двойка. И двамата гледахме през прозореца. Виждаха се забързаните минувачи и от време на време се чуваше викът на някое смело, опълчило се на студа дете. Опитах на няколко пъти да оживя разговора ни, но Лена ми отговаряше отнесено и едносрично.

— Какво ти е? — запитах нервно.

— Нищо особено — отвърна ми тя и наведе очи. — Точно това ме потиска, че не знам какво ми има.

Сипах й чаша вино и тя го изпи. Гледах я как отпива; не пиеше от отегчение, а като че ли отдавна беше ожадняла, сякаш беше очаквала тази чаша дълго време…

— Ето я и първата чаша вино, която пиеш — отбелязах.

— Харесва ми — отвърна тя съвсем естествено.

После вдигна очи и ме погледна. Издържах на погледа й със същата фалшива усмивка.

— И всичко това заради теб — поде тя изведнъж. (Потреперих и се изчервих лекичко, когато я чух да се обръща към мен на „ти“.) — Всичко това, защото ти не знаеш нищо…

Бях изненадан, учуден. Като че очаквах да продължи, за да разбера какво иска да каже. Но сега усещах много силно и завладяващо погледите й. Въздъхна тихо.

— … Можеше да бъде съвсем различно — добави. — Толкова много си бях мислила за тази среща, мечтаех за нея толкова години…

Изтръпнах. Нима беше мислила за мен? Посегнах към ръката й. Тя я остави в дланите ми, безсилна. Очите й се овлажняваха, натежали от една много дискретна тъга.

— Наистина ли си си мислила някога за мен? — попитах аз с крещящ, престорен глас.

Но тя може би не схвана тона ми, защото ми отвърна все така искрено.

— Да. Сега няма смисъл да те лъжа. Мисля, че е абсурдно, но мога да ти го призная: влюбена съм в теб.

Искаше ми се да извикам там, на масата: „Лена“, но това би било възмутително. Задоволих се само да взема ръката й отново и да я целуна.

— Борих се доста — добави тя и започна да плаче. — Признай и ти, че се отбранявах, бягах от теб… Боях се…

Намери носната си кърпичка бързо и покри устата си. Стоях там, до нея, и бях изумен, без да знам какво бих могъл да направя, какво можех да й кажа.

— Знам, че е много тягостно — прошепна тя по-късно поуспокоена. — Ти нямаш никаква вина за това… Моля те да ми простиш. Можем да се разделим по всяко време…

Измънках някакви случайно хрумнали ми думи. Но си признавам, че бях доста трогнат. Не знам дали тя усети това. Погледна ме обаче по-топло, дори с известна симпатия. Усмихна се и ме улови за ръката.

— … Предполагам в каква каша те забърках — каза тя отново. — Да ти увисне някой на врата ей така изведнъж… Сигурно е изтощително…

Заболя ме от тези думи. Дотогава си мислех, че аз съм този, който я беше покорил, че я бях получил благодарение на волята и дързостта си. И изведнъж тази нейна ирония, с която ми съчувстваше. Започнах да отричам.

— Не протестирай — прекъсна ме тя. — Осъзнавам много добре, че ти нямаш никаква вина за всичко това. Ти си напълно невинен — добави. — Прости ми, че ти казвам това, но не бих искала да се самообвиняваш…

Избухнах в тирада, защото последните й думи ме бяха засегнали още по-силно. Изслуша ме с усмивка и като поклащаше глава, а след това продължи, сякаш искаше да завърши мисълта си:

— Надявах се все пак, че ще можеш да познаеш любовта. Но си мисля, че би ти било невъзможно да се влюбиш…

Усмихна се толкова нежно, че изведнъж усетих цялото й същество като нещо, което ми беше ужасно скъпо, взех отново ръката й и я целунах.

— Ще се опитам — отвърнах й аз и възвърнах спокойствието си. — Колко дни ми даваш?

Погледна ме дълбоко в очите и после се засмя щастливо. В този миг се промени напълно. Лицето й се покри с руменина, очите й блестяха, изпълнени с много топлина, влажни. Тази промяна ме развълнува.

— Пет дни стигат ли ти? — попита ме тя на шега.

— Твърде много са!

Поисках да извикам сервитьора, за да платя, но Лена ме хвана за ръката и каза:

— При едно условие обаче: да не мамиш…

Би ми било много трудно да ти опиша всичко, което се случи след това, защото дори и самият аз никога не го разбрах. Върнахме се в хотела щастливи, но съм убеден, че всеки изживяваше различна радост, непозната за другия. Аз се чувствах, както се казва — добре. Тя беше младо, красиво и интелигентно момиче, което ме обичаше и което ми се беше отдало. И това е всичко. Не мислех за нищо по-различно, въобще и не предполагах друго развитие. Случилото се добиваше приемливи очертания — и толкова. В рамките на пет дни трябваше да се влюбя в нея; тоест да успея да я накарам да повярва в това. А след това нещата щяха да следват своя естествен ход; щяхме да се срещаме отново в Букурещ, да спим заедно, да ходим на театър…

През онази нощ започнах да опознавам тялото й. Аз нямам никакъв дар слово и не зная как да ти опиша всички тези толкова сложни подробности. И все пак се случи нещо странно, което не мога да проумея; мисля, че започнах да се влюбвам в нея. Въображението нямаше нищо общо със страстта, която бавно се разпалваше. Понякога, когато си мислех, че не съм подвластен на случващото се, че съм напълно спокоен и трезв, си казвах, че това е просто игра, че е някаква преструвка: че ми се струва, че съм се влюбил, защото така й бях обещал, и се насилвах да й доставя тази радост. Но не мога да ти обясня какво се случи с мен през тези няколко дни. Веднъж, докато стоях сам в стаята си, осъзнах, че не мога да понасям самотата, че е абсурдно да стоя там нещастен, когато можех да сляза и да се срещна с Лена. Опитах се да устоя; няколко минути се разхождах напред-назад из стаята и пушех. Но скоро си дадох сметка, че съм пълен глупак, и слязох. Заварих я да стои пред прозореца, с приближено към стъклото чело, сякаш очакваше някого. Подскочи, когато ме чу да отварям вратата. Не беше изтекъл и половин час, откакто се бяхме разделили. Обгърнах раменете й и я притеглих към себе си.

— Знаеш ли — казах й. — Не мога… Повече не мога да стоя разделен от теб…

— Нито пък аз — призна ми тя съвсем искрено.

— Мисля, че наистина се влюбих.

Бях изрекъл тези думи, сякаш фактът засягаше някой друг, а не мен самия. Седнахме и двамата на канапето. Бях объркан, смутен и все пак някакво неясно щастие беше започнало да ме изпълва. Искаше ми се да се издам, да се подложа на унижението да й издам колко подло и колко присмехулно се бях отнесъл към нея. Но дори и тази изповед ми се струваше твърде детинска и абсурдна. Чувствах се много добре така — едновременно измъчван и щастлив. Лена ме гледаше с пламенните си очи, сякаш очакваше да ме чуе да казвам нещо сериозно, важно и наложително.

— Какво има, скъпи мой? — попита ме след време, като милваше косата ми.

— Не зная какво бих могъл да ти кажа… — измърморих.

Не успях да продължа, защото съвсем неочаквано ме притисна в прегръдките си, а целувката й секна дъха ми.

След седмица си тръгнахме от Венеция. В Милано вече почти не ме вълнуваха бизнес срещите ми. Всичко сега ми изглеждаше незначително. Но не си давах добре сметка защо. Не разбирах какво се беше променило в мен. Беше точно както в миналото, когато изпитите ми в Техническия университет спряха да ме вълнуват в момента, в който се озовах на фронта. А още по-интересно беше, че тази любов ме променяше толкова по-силно, колкото повече опознавах Лена; плътски, разбира се. Конкретното й, бих могъл да кажа, плътско присъствие, ме променяше и ме опияняваше. Оттук, от нейното тяло, извираха толкова много неразбираеми енергии, които усещах да проникват в мен. Не знам как бих могъл да определя това странно усещане; това, което мога да назова с думи — пречистването и извисяването ми, онова, което ти нарече усещане за пълнота — произхождаше и черпеше жизнените си сили изцяло от сливането на прегръдката и делириума на притежанието. Не можех да я обичам по друг начин, както бях чувал други хора да описват чувствата си като ангелски, отношения с отстъпки, с жертви… Напротив, колкото повече тя беше до мен, толкова по-силно моя я чувствах и толкова повече душата ми се разтопяваше от непозната за мен дотогава чиста страст…

Веднага щом поехме от Милано за Ница, тя мимоходом ми каза:

— Исках да те помоля за нещо, но досега не се осмелявах… Исках да те помоля да не ме делиш…

Не разбирах много ясно какво искаше да каже.

— Клоди… — добави тя, с глава, опряна на прозореца на влака.

Щеше да й бъде непосилно да ме дели с нея, с която и да било друга жена…

— Това са стари неща — успокоих я аз.

— Ще имаш ли смелостта да й го кажеш? — попита ме тя.

Естествено, че се поколебах за миг. Поех ръката й така, сякаш търсех съвет или милувка.

— Ако ти не можеш, аз ще й го кажа — добави. — Би било непростимо да разбере, че и двамата сме я мамили.

Ясно беше, че и самият спомен за Клоди я безпокоеше.

— Ако можех да забравя някои неща… — започна тя по-потисната. — Ако можех да забравя онази целувка пред очите ми…

Изтръпна цялата. Опита се да измъкне ръката си от моите. Тогава й казах:

— Аз се опитвам да забравя миналото ти.

— Но аз нямам никакво минало — каза, загледана разсеяно през прозореца.

— Ами прегръдката на гарата? Ами онзи братовчед?…

Рязко се обърна към мен, а лицето й гореше.

— Това не е истина, аз нямам никакъв братовчед…

Започнах да се смея. И все пак паниката й ме обезпокои. Защо ли страдаше и се тормозеше толкова много всеки път, когато споменавах тази подробност?

По-късно, когато ревността започна да ме измъчва до лудост, с ужас си спомнях живота в Молдова, бежанците, спомнях си дързостта на офицерите и щедрата разпуснатост на жените. Как беше успяла Лена да се измъкне от този ад? А наистина ли се беше спасила от всичко това?

— И никога не си била влюбена? — я попитах.

Отговори ми светкавично, сякаш търсеше как да се защити:

— Не!

Помислих си, че няма никакъв смисъл да настоявам. Промених темата на разговора; но това неясно и смътно съмнение започна да ме разяжда. Сякаш щях да страдам по-малко, ако ми беше признала открито, че е имала еди-какви си и еди-какви си романтични трепети. Отлично си давах сметка, че това са били нормални неща за нейната възраст; знаех също, че каквото и да й се беше случвало преди мен, то със сигурност не е имало голямо значение за Лена. Тя се беше отдала за първи път на мен. Усещах, че е влюбена в мен, че е моя. Но все пак упоритият й отказ да ми говори — за онова, което ми създаваше най-голямо безпокойство…

След няколко дни двамата пристигнахме в Ница. Там срещнахме много мои познати и голяма част от тях бяха от Букурещ. С Лена бяхме отседнали в един и същи хотел, но в две отделни стаи. Един познат ме поздрави:

— Много е красива годеницата ти…

— Не сме годеници — отговорих му аз…

Но тази мисъл започна да ме преследва. Това можеше да се случи, дотогава не ми беше минавало през ума, но наистина и това можеше да се случи… Вечерта на масата явно съм бил отнесен и замислен, защото Лена ме попита:

— Къде се отнесе?

Вдигнах рамене. Искаше ми се да изглеждам отегчен. Обичах я много, давах си сметка за това, но все пак исках да изглеждам отегчен, да я накарам да страда. Мислех, че ще прочета нетърпението и мъката по лицето й, но тя просто щастливо ме хвана за ръката.

— Приличаш толкова много на моя любим в онази първа вечер — прошепна ми и леко примижа с очи. — Така изглеждаше и тогава, когато те зърнах да стоиш облегнат на бара. Същото излъчване като сега: намусен и очарователен. Нима бих могла да не те обичам?…

Усмихнах се и я погледнах дълбоко в очите. Напълно губех себе си, когато я погледнех; загубвах ума си. Лена започна да говори, сякаш мен ме нямаше там.

— Стоеше облегнат на бара, ужасно отегчен. Не беше много красив, но пък беше висок, трийсет и пет годишен мъж, който разсъбличаше всички жени с поглед. А беше и същият, онзи от влака. Той вече не си спомняше…

— Напротив — намесих се съвсем сериозно.

— Не помнеше вече — продължи Лена, сякаш въобще не беше чула, че съм я прекъснал. — Сигурно се питаше откъде ли ме познава. Боях се и затова избягах…

— Не е истина — казах аз на шега. — Не избяга от мен. Напротив — научила си в кой ден ще пътувам за Милано и си се качила в същия влак…

Лицето й изведнъж придоби сериозно и тъжно изражение, но все пак всичко това се къпеше в светлината на едно голямо щастие.

— Имаш право. Не мога да те излъжа. Боях се от теб, бягах, но все пак не желаех да те изгубя. Такава е истината. Когато те срещнах във вагон-ресторанта, едва не припаднах. Бях те забелязала много преди това. И щях да хукна подир теб още в онзи миг, но се овладях… Защо не ме целуна тогава?! — рязко ме запита тя.

— Не ми харесваше тогава — казах й аз искрено.

— Усещах това. Връщах се на мястото си и залепях чело на прозореца, за да не се разплача… Но ти сам видя, че се защитавах много добре. Опитвах се да те засегна, да те прогоня… В началото ми беше трудно…

Внезапно я прекъснах. Почувствах нужда да й съобщя нещо радостно, да я направя щастлива. Това беше някакво ново чувство, което дори не беше любов. Прииска ми се да бъда щедър, да рискувам живота си за една усмивка. И съвсем сериозно я попитах:

— А не искаш ли да станеш моя съпруга?

Мислех си, че ще се разтрепери от щастие, че ще се просълзи. А тя само ме погледна изплашено в очите.

— Не искаш ли? — повторих аз замаян от вълнение въпроса си, защото се боях да не получа отказ.

— Помисли си добре какво правиш — отвърна ми тя.

Аз взех ръката й и я целунах.