Сватба в небето

III

Трудно успях да дойда на себе си след тази прегръдка, която с нищо не беше предизвестила себе си — нито с жест, нито с предварително съгласие. Усещах, че тя се е предала напълно. Щеше да е много лесно да бутна вратата и да я занеса на ръце до стаята й. Но я пуснах от прегръдката си и потърсих очите й. Стори ми се, че бяха пълни със сълзи. За миг помислих, че все пак свенливостта й се беше пробудила и се съпротивляваше. Тя сграбчи ръката ми и я стисна цялата трепереща.

— Сега си върви — прошепна.

И ме помоли още по-топло с поглед. Насилваше се да се усмихне. Беше бледа, преобразена, изплашена.

— Очаквам те утре — повтори с твърдо изражение там, на прага, когато видя, че се колебая.

Вдигнах неумело шапката си и тръгнах почти на бегом надолу по стълбите. Чух смътно как се затваря вратата и това ме накара да ускоря крачка. Исках да стигна възможно най-бързо на улицата, да остана сам, да мога да осъзная какво се беше случило.

Обикновено след първа среща с жена в началото на някоя връзка усещах яростна нужда да остана сам възможно най-бързо, за да мога да се събера, да си върна трезвия разсъдък. Мисля, че това е нещо, което се случва с всеки мъж при подобни обстоятелства. Всеки от нас, щом се измъкне от оковите на онази магия, с която го завладява първата среща с жена, завоюва свободата си обратно посредством брутален жест — запалва цигара, започва да си тананика някоя ария, подема незначителен разговор или просто се отдръпва от нея. Познавах много добре тази жажда за свобода и самота, която ме обземаше след първа среща. Онази вечер обаче бягството ми беше различно. Исках да остана сам, за да мога да изживея по-пълноценно случилото се, да усетя по-пълно присъствието на Илиана, да мога да разсъждавам на воля над изтеклите изумителни часове…

Излязох на улицата и поех към околовръстното. Съвсем скоро осъзнах, че се движа доста бързо, сякаш се стремях да стигна на някое определено, предварително известно ми място. Внезапно забавих крачка. Но не успявах да преоткрия нищо, не можех да събера мислите си, не разбирах нищо. Изпълваше ме само усещането, че нещо фундаментално се беше променило в живота ми, сякаш бях открил нещо неочаквано и неподозирано дотогава. Дори и образът на Илиана не беше ясен в главата ми. Но пък долавях парфюма й в мен, признавам, че не можех да се откъсна от нейното ухание. Мислите ми бяха спрели на едно място. Може би затова цялото ми същество ме караше да ускоря крачка, да вървя доста забързано, за да не може никоя чужда мисъл да се промъкне в онази сладка омая, на крилете на която се носех. Искаше ми се да пея — някоя непозната светла мелодия — това беше всичко.

Лутах се така около час. Не ми се спеше. Беше ме обзело състояние на остра будност, към което нямаше какво повече да се добави и то самото не се нуждаеше от нищо. Когато пристигнах вкъщи обаче, внезапно усетих голяма умора. Запалих си цигара и се опитах да чета, за да отклоня мислите си. Не успях да разбера и половин страница. Неусетно умората ми премина в начало на паника. Сякаш ме беше яд на всичко, което бях направил. Бях възмутен от последното си действие, от онази целувка, която можеше да ме въвлече в кой знае какви нежелани събития; от глупостта на онова присъщо за някой гимназист бягство, без да поглеждам назад… Това беше последната ми съпротива — сякаш цялото ми същество правеше опит чрез едно свръхусилие да се измъкне от магията.

Преди да угася лампата, погледнах часовника: три без четвърт. В стаята беше станало студено. И въпреки това аз огледах с проблясък на радост разположения в съседство кабинет, фотьойла, в който, седнал удобно, четях любимите си поети, непретенциозната маса, наведен над която прекарвах нощите, изпълнени с очарованието на самотата. Всички тези неща все още съществуваха, бяха истински, тук, бяха на мое разположение, готови да ми помогнат, да ме предпазят. Едно-единствено усилие на волята — и всичко щеше да бъде както в началото… Букурещ е пълен с красиви жени. Има толкова много сред тях, които не ти отнемат повече от два часа на ден и не омагьосват, не те изтръгват от устоите ти, не те давят. Дотогава животът ми течеше без драми, без големи сътресения. Поредица от случки, авантюри, пътувания, ваканции с приятели, любовници с нетрайна страст, без отрова… Живот, изпълнен с работа, наслади и голяма мъжка свобода. Можех да загубя всичко това, всички тези неща да се разпилеят, да се раздробят на парчета. През последните години на няколко пъти бях изживявал паниката, идваща от този тип решителна, убийствена любов. Но никаква страст не беше успяла да ме накара да изгубя себе си. Винаги се осъзнавах навреме. За миг, когато угасих светлината, почувствах, че нещата не са напълно загубени. Все още имаше време…

На следващия ден се събудих късно, към обяд. Навън властваше бяла, ослепителна светлина. Тогава страхът, обзел ме предходната нощ, ми се стори безпричинен и смешен. Ето, казвах си, всички неща са си така, както досега: слънцето, студът, добре затоплените стаи, книгите бяха по местата си… Усетих лудешка жажда да изляза от къщи, да срещам хора, да споделя с някого онази простичка и неочаквана радост. Обикновено обядвах в един, намиращ се в съседство пансион. Но онзи ден ми се щеше да обядвам в някой ресторант, да гледам блестящите бели покривки, да усещам около себе си влизащите хора, идващи като на някоя гара. Естествено, надявах се да срещна приятели. Тръгнах към един ресторант в центъра. Беше станало още по-мразовито и като че ли по-ясно. Улиците бяха оживени. По трамвайните спирки се бяха струпали ученици. Влязох в „Континентал“ и се разположих на една маса в дъното. Още беше рано и бяха заети само няколко маси. Нямаше нито един мой приятел. Само няколко познати, които поздравих необичайно приветливо. Бях гладен и внимателно подбрах ястията си. За по-малко от час ресторантът се напълни докрай. Запалих си цигара с известна тъга. Времето минаваше бавно. Бях останал сам на масата…

Тръгнах си към три и половина и щом се озовах на улицата, осъзнах, че не знам какво ще правя. Излязох на „Каля Викторией“ и булевардът ми се стори пуст и мръсен. Тръгнах бавно, без никакво настроение, към пощата. Спрях се пред будка за вестници, за да разгледам няколко списания. Сякаш пак беше някой от онези тъжни дни по средата на коледните празници, когато целият град се сливаше в едно разкъсващо мълчание. Пред Военния клуб поех по булеварда и се насочих към парка „Нишмиджиу“. Следобедът започна да ме потиска, ставаше все по-ужасен. Сякаш и аз се боях от наближаващото свечеряване. Покривите започнаха да блестят. Около половин час се борих с меланхолията, докато най-накрая се предадох на тъгата на онова здрачаване, присъщо на зимите в големите градове. Обикновено никога не излизах от къщи сам през тези часове. Понякога прекарвах зимните следобеди, разхождайки се смело пеш с някой приятел или приятелка из покрайнините. Тези маршове по снега и завръщанията в града с първите запалени светлини винаги бяха с някой много добре подбран другар. Не мога да понасям да бъда сам при настъпването на залезите, освен ако не съм някъде извън града или в някой непознат град. Специално Букурещ има най-отровните залези, и то през всички сезони. Трудно е да останеш сам, да не се влюбиш, да не си потърсиш половинка в един подобен град, където слънцето угасва с толкова силна меланхолия…

Толкова пъти след това ние двамата с Илиана слизахме надолу по старите булеварди, обградени с рожкови и кестени, и се отправяхме, прегърнати, към Котрочен!… Почти никога този мъчителен час не ни завари у дома…

Минах през „Чишмиджиу“ и искрящата радост на пързалящите се с кънки там прогони меланхолията ми за миг. Но не можех да остана на място, вцепенен, с ръце в джобовете, да стоя и да гледам. Поех по една уединена алея. Някъде, не много ясно къде, пред мен светваха уличните фенери. Като че ли започна да се спуска лека, прозрачна мъгла, уловена като в паяжина между дърветата. Ускорих крачка, сякаш очаквах да получа прояснение отнякъде, да ми бъде даден знак, за да мога да взема решение. И бездруго бях решил да отида у Илиана още отпреди това, но не знам какво ме караше да се бавя, смятайки, че е още твърде рано, че още е твърде светло навън. Но нощта се разстла бързо и си мисля, че дори да се бях разхождал известно време със затворени очи, то бих ги отворил при повея на онази вечерна синева. Там, в парка, сред дърветата, се стъмваше по-бързо.

Изведнъж се спрях силно развълнуван. Сърцето ми беше на ръба да се пръсне. Чух часовника на катедралата „Свети Йосиф“. Напрегнато преброих: пет удара. И сякаш цялото ми безпокойство и меланхолия изчезнаха в миг. Бързо излязох от парка и се качих в първата кола, която се изпречи на пътя ми…

Мавродин изрече последните думи много тихо. После рязко се изправи от шезлонга и се отправи към стаята си.

— Започна да ми става студено — каза от прага.

Хаснаш продължи да потъва в отнесеното си мълчание. Само повдигна глава, когато Мавродин се върна с наметната на раменете си горна дреха, и го погледна учуден и изпълнен с нетърпение.

— … Отвори ми много бързо. Имах усещането, че ме чакаше там, зад вратата. Беше облечена в непретенциозна кадифена домашна рокля с дълги ръкави и огромна яка. Усмихна ми се и ми подаде развълнувано ръка. Наведох се силно и я целунах много почтително. Никой от нас не пророни и дума. Бавно свалих палтото си и влязох. Посрещна ме в голяма продълговата стая, с прозорец към булеварда. До тук глухо достигаше шумът на трамваите, а светещите реклами се виждаха добре. Бързо се отправих към прозореца — нещо, което правя във всяка непозната стая, в която вляза — и погледнах надолу. Оттук снегът изглеждаше по-мръсен заради смесването на светлините и автомобилните фарове. После се обърнах и разгледах стаята по-внимателно — черна етажерка, покрита с книги, повечето от които немски, няколко скъпи килима; диванът беше изработен от вишнево на цвят дърво, прост, без орнаменти; на стените имаше няколко картини и гравюри. Неизразимо много ме впечатли тази някак неженска простота и невинност на атмосферата в стаята. Исках да й кажа: „Колко е красиво…“, когато я чух да казва, укорявайки ме на шега:

— Сигурна съм, че си забравил да ми донесеш книгата…

Имах усещането, че ми напомня за обещание, направено много отдавна и затрупано от множество случки и чувства. Извиних се. Разговорът започна да се завързва колебливо. Сякаш и двамата се пазехме да не залитнем към някоя тема, която да ни напомни за прегръдката от предходната нощ. Докато приготвяше чая, успяхме някак естествено да избегнем да се гледаме в очите. И бездруго в стаята светеше само една невзрачна лампа и на фона на този сумрак погледите ни се срещаха, без да се проникват. След като сервира чашата с чая и чинията с бисквити на табуретката до стола ми, се приближи до вратата, запали силната лампа на тавана и седна на дивана доста далеч от мен.

Едва тогава забелязах колко беше уморена. Без никакво съмнение беше стояла будна през голяма част от нощта. Сенките й бяха издълбали още по-дълбоки бразди под очите й, а лицето й изглеждаше изумително бледо. И въпреки това, не зная по какви причини, онази умора на лицето й ми се струваше толкова изкусителна, толкова топла и контрастираща с нервната прецизност, с трепетността и елегантността на движенията, които дългото безсъние пораждаше.

— Благодаря ти — каза изведнъж, вперила поглед в ръцете си. — Благодаря ти, че послуша молбата ми тази нощ…

Вероятно съм я гледал, изпълнен с някакво неспокойство и страните ми са били зачервени, защото, когато вдигна очи и ме видя да стоя на стола с чаша чай в ръка, цялото й лице се озари от изгрялата, пълна с учудена ирония и съчувствие усмивка.

— Не бива да се страхуваш — продължи тя с променен, по-ясно звучащ глас. — Разбирам много добре за какво си мислиш и най-вече защо те е страх. Искам само да те уверя, че в мое лице можеш да намериш съюзник… (Тук се опита да се засмее.) Искам преди всичко да ти кажа, че току-що успях да се излекувам от една голяма, неповторима любов и че се чувствам по-добре така, както съм си. Много по-добре — добави след кратка пауза. — Мисля, че ще ми бъде ужасно трудно, ако не и направо невъзможно, да обичам отново. Тази надежда много ми помага. Без нея животът би ми изглеждал твърде суров… Много по-добре е така…

Протегна ръце и сякаш с тях обхвана стаята, мен и може би целия град. Оставих чашата си върху подноса с някак нетърпеливо движение. Тя проследи жестовете ми учудена и като че ли уплашена.

— … А всичко друго е отвъд предела на силите ми — добави тя бързо, сякаш се опитваше да се предпази.

Не знам какво й отговорих. Чувствах се ужасно глупаво. Бях объркан. И едновременно с това усещах вкуса на пълното разочарование и голямото унижение. Беше говорила толкова искрено за своята голяма и неповторима любов. Припомних си необикновените усещания при срещата ни: значи за нея те не струваха нищо, не означаваха нищо. Тя беше обичала някога: „голяма неповторима любов“. Държах тези думи живи в главата си и те ме унизяваха и потискаха.

— Предполагам, че страшно много от жените, които срещаш — поде тя неочаквано, — ти говорят за страстите си с неизречената на глас надежда, че ще ги използваш в някой от романите си. Би било смехотворно сега да ти разказвам за някаква нова любовна история… (Усмихна се, беше силно объркана, постоянно галеше дланите си една в друга и ги гледаше.) Исках да ти кажа само това, че обичах истински… А сега нека да говорим за нещо друго…

Колко щяха да ме измъчват тези няколко думи след това! Никога не научих повече за тази нейна голяма страст. Не научих дори кой е бил любимият й, дали още е жив, дали го беше срещала някога отново, дали е бил красив, млад или възрастен, богат. Затова и пристъпите ми на ревност по-късно бяха толкова по-ужасни, колкото по-силно осъзнавах, че ако в онзи ден, осми януари, се бях показал по-приятелски настроен и овладян, то тогава на първата ни среща Илиана можеше да ми разкаже всичко. Вероятно е имала нужда да разкаже, да сподели. След време се убедих, че пазеше съвсем малко тайни единствено за себе си. Винаги си повтарях, че е напълно по възможностите ми да науча, да разбера, да проникна в онази само нейна зона, която тя бранеше с почти налудничава упоритост. Често пъти се преструвах на наивник и питах сякаш съвсем случайно:

— А как се казваше любимият ти?

Или пък:

— Мисля си, че онзи господин, който и да е бил той, е привлякъл вниманието ти…

Но не успявах да науча нищо. Усмихваше се натъжена, унижена или пък търсеше ръката ми, улавяше я и я целуваше; или пък започваше да се смее, като ми даваше да разбера, че е предугадила скритата ми стратегия. Късно разбрах, че от нея няма да мога да науча нищо. Може би щеше да ми каже някои неща, преди да ми се отдаде: но след онази наша прегръдка нейното минало си остана за мен дълбоко погребано…

Мисля си, че са редки другите случаи, в които мъжът може да деградира така жестоко, както когато е погубван от абсурдна ревност. Всеки от нас, разбира се, е минавал през тези безсмислени мъчения, подхранвани до пълно изтощение от безкрайно разюзданото ни въображение. Но за мен тези мъчения бяха още по-големи, и то защото ми беше споделила, преди да стане моя, че е обичала някой мъж, който е бил „голямата й неповторима любов“. А аз, от една страна, не знаех нищо за онзи таен любовник, който е бил с нея преди мен. Не можех да го съдя, не можех даже да го причисля към някоя определена група мъже: тази на русите, на високите, младите, интелигентните. Понякога даже стигах дотам, че подозирах всички нейни познати мъже. Питах се каква е възможността да е този или онзи от тях. Въобще не осъзнавах какъв глупак съм бил: та нали Илиана ми беше споделила, че беше отсъствала от страната в продължение на няколко години, за да не го среща повече, а пък аз си мислех, че е възможно този любовник да е някой от познатите й в Букурещ… Ако имах малко повече кураж, щях да попитам някой от познатите й; но все пак ме беше срам. Не знам защо се боях, че моят въпрос ще ме направи окончателно за смях. И понякога, когато с Илиана бяхме сред приятели, се правех пред тях, че знам, че съм научил всичко, и казвах:

— Надявам се, че и вие сте убедени, че този път Илиана е избирала по-добре…

Поглеждах ги бързо, крадешком, за да разбера каква ще е реакцията им. Илиана се усмихваше вяло, свела челото си. Останалите гледаха и двама ни с известно неудобство. Или не знаеха за какво става дума, или пък се преструваха изключително талантливо…

За щастие тези кризи на налудничава ревност траеха кратко. В повечето случаи бях достатъчно силен, за да мога да се овладея. А през останалото време любовта владееше цялото ми същество…

Онази вечер обаче, след като ми беше споделила за голямата си отминала любов, Илиана отново се промени: започна да прилича на жената, с която се запознах предната вечер, сякаш въобще ги е нямало неспокойствието и вълнението, родени от странната й тревога. Отново ми напомни, че толкова лесно съм забравил да й занеса обещаната книга. После ме попита дали наистина писателите на романи винаги разказват собствените си преживявания и до каква степен някоя обичана от тях жена може да се превърне в книжна героиня. Стараеше се на всяка цена да насочи разговора към по-безопасна област — тази на неутралните теми. Започнах да идвам на себе си и се радвах, че съм открил нещо, което дотогава рядко ми се отдаваше да срещна — интелигентна, познаваща живота жена, с която можех да разговарям за техниката и изкуството на писането. Обстановката стана топла, почти приятелска. Даже не разбрах кога наближи осем часът.

Тогава, придобил неочаквано кураж, я помолих да излезем заедно из града. Да отидем на кино и след това да вечеряме двамата. Прие с радост; нямаше много приятели в Букурещ и рядко й се случваше да излиза вечер.

— Но вече знаеш — каза тя, усмихвайки се някак по немски…

Изуми ме сигурният и свободен тон, с който изрече тази забележка. Нима тя наистина беше повярвала, че опасността е напълно отстранена и че толкова бързо и сигурно можехме да станем приятели? Приятелството между мъж и млада жена е възможно само ако и двамата са изключително интелигентни или ако и двамата обичат някого другиго. В противен случай става дума за най-обикновена дружба, безинтересна в духовен план, с повече или по-малко банален оттенък, или пък увертюра към също толкова безинтересна бъдеща връзка. Да, приятелството между мъж и млада жена е голяма дума, такава, която се пише с главна буква, ако е подхранвано с интелигентност или подкрепяно от любовта, която двамата хранят към своите любими. Онези не много невинни чисти и симпатични другарства, които наричаме приятелства, най-често се свеждат до редовни гостувания, до известна откровеност и до топла взаимност; но не достигат нищо по-възвишено…

Илиана ме помоли да изчакам няколко минути, докато се облече. Събра чаените чаши и отиде в съседната стая. Когато останах сам, ме обзе огромно спокойствие. Излегнах се на дивана така, сякаш познавах тази стая отдавна и тук ми беше позволено да правя всевъзможни фамилиарни неща. Погледнах лампата на тавана и в същия миг си припомних, че преди една вечер бях обгърнал ръката на Илиана и бях изпитал онова толкова странно разтърсване. Изведнъж развълнуван скочих на крака. Ами ако сега, като се облече за излизане, отново си сложи онази воалетка, която така загадъчно променя лицето й? Сърцето ми започна да препуска. За първи път, откакто я познавах, бях нервен, развълнуван, нетърпелив като на любовна среща.

Не знам колко време съм чакал там, застанал близо до прозореца и зареял безпаметно поглед в кървавата мъгла около една от светещите навън реклами. Чух вратата да се отваря. За миг ме беше страх да се обърна. Ами ако наистина нещата отново се повтореха по същия начин?… Погледнах я и сърцето ми сякаш спря за секунда; още не си беше облякла коженото палто, нито беше сложила воалетката си, но носеше блузата от предната вечер. Беше си сложила съвсем малко грим и аз ужасен отново усетих парфюма й. Приближих се колебливо. Мисля, че и тя ме беше забелязала, защото се спря. Бавно и молитвено поех ръцете й, а тя не се възпротиви. Само пребледняла отдръпна глава и се взря право в очите ми.

— Не се издържа вече — запрепъвах се в думите аз. — Не се издържа повече…

Бях напълно замаян. Поех я в прегръдките си, този път хищно и диво, и потърсих устата й. Опита да се предпази и за миг тялото й яростно се противопостави, но след това обгърна раменете ми и прие обезумялата ми целувка. После не я изпуснах въобще от прегръдките си. Когато освободи устните си от огнената ми хватка, топло ми прошепна:

— Помисли си добре какво правиш, помисли си добре…

Усещах я невероятно лека в обятията си. Почувствах само, че плаче, удавена в някакво безнадеждно ридание, сякаш всичко беше потънало безвъзвратно…

И при все това чувах как ме викаше, как нежно ме наричаше:

— Любими мой — изричаше, — любими мой…

… Когато се изправих, за да загася лампата, ме връхлетя усещането, че всичко окончателно се беше променило. И разбрах, че животът ми бе поел шеметно по налудни пътища и че от сега нататък, и то във всеки един момент, можеше да се случи всичко и то щеше да изглежда естествено като осъществяването на някаква абсурдна съдба…