Сватба в небето

IV

Късно през същата тази нощ си тръгнах за вкъщи. Дългите часове, в които телата ни се познаваха едно друго, срещнали се сякаш отново като след продължителна и прокълната раздяла, разбиха на парчета всяка следа от съпротива и трезва мисъл. Все пак исках да си тръгна повече заради Илиана, защото би ми било неловко да си тръгна от дома й сутринта, огрян от силната дневна светлина, необръснат, и да срещна гледащи ме с досетливо любопитство съседи. След това разбрах, че на Илиана тези неща й бяха безразлични, но тогава, през онази първа нощ, тя нямаше сили да се противопостави. Качих се на първата кола, която видях. Вкъщи дълго се борих със съня. Задрямах зашеметен, поболял…

А на следващия ден настъпи тържественият и пламенен час на любовта. Въобще не се опитах да й се противопоставя пак, а и вече не почувствах нужда да се отърва от тази омая, която ме беше омагьосала. Всичко, което си бях мислил преди това за любовта, за плътското удоволствие, за свободата, се оказа детинско, повърхностно, почти вулгарно. Бях забравил всички срещани дотогава жени — малките им страсти и налудничавости, както и посредствените им жертви ми се струваха смешни. Преди да срещна и да обичам Илиана, би ми било невъзможно да си представя, че човек е способен да се слее толкова цялостно, че любовта може да изпълни човешкото същество до такава степен. Онова присъствие на любимата жена, от което толкова много се боях и което ми напомняше изгаряне с адски камък, присъствието — което за всеки мъж е демонизъм, разложение, съсипия — този път усетих като преизпълване на цялото ми същество с ангелическа същност.

Дадох си сметка за случващото се след няколко дни, когато, поканен от семейство стари приятели в Молдова, тръгнах една съботна вечер, решен да се върна към средата на седмицата. Във влака през цялото време мислех за нея. Успокояваше ме единствено мисълта, че скоро щях да се видя с приятелите си и щях да мога да им говоря за нея. Въобще не ми и хрумваше, че подобно излияние можеше да бъде съвсем ненавременно и лишено от дискретност. Всъщност знаех, че няма да им разкажа подробно нашата среща и любовта ни; но усещах, че ще говоря именно за Илиана, когато им разказвам за толкова много неща, които първо съм изричал пред нея. Щях да търся нейното мнение, да я рисувам в мислите си, да й се възхищавам, без да споменавам името й. И така се случи в действителност. Говорих само за нея…

Но не това ми показа колко много я обичам и колко наложително е било присъствието й в целия ми живот; ами нетърпението, обзело ме само двайсет и четири часа след като я бях оставил потънала в мисли на прага. Онази нощ, прекарана далеч от нея, беше изключително мъчителна. Стоях, вперил поглед в тавана, загубил връзка с реалността, пуших много и колкото пъти в съзнанието ми изникваше образът й, аз изтръпвах. Заминаването ми точно сега, в началото на нашата любов, ми се струваше абсурдно и престъпно. Обвинявах се, че не съм намерил достатъчно твърдост в себе си, за да се откажа от идването тук, макар че бях приел поканата на приятелите си преди празниците…

На следващия ден вече не можех да си намеря място и нищо от онова, което се случваше около мен, не ме интересуваше. Извиних се с някакво внезапно неразположение и хванах първия влак обратно… Никога не бих повярвал, че всичко, което бях чел в книгите и бях чувал да се разказва за френетичното нетърпение, което изпитват някои влюбени, когато наближават гарата на любимата жена, може да бъде толкова реално. Много километри преди влакът да пристигне в Букурещ, аз излязох с куфара в коридора. И сякаш тогава минутите започнаха да текат по-бавно. И последвалите мигове ми се струваха изключително важни. Сега наистина усещах колко бавно тече времето и колко отвратително е да стоиш и да чакаш то да отмине.

Спрях една кола пред Северната гара и дадох на шофьора адреса на Илиана. Качих се при нея така, както си бях — с куфара в ръка и с книга под мишница. Сърцето ми спираше само при мисълта, че можеше да не я намеря вкъщи. Позвъних кратко и нервно. Последваха няколко мига на паника. И после изведнъж я видях да стои пред мен. Беше отворила вратата, без въобще да предположи, че може да види мен там, на прага. Беше облечена както винаги със сивата си риза и с черна вратовръзка. Имах на разположение само един миг да разгледам лицето й: уморено, объркано, с отвеян, загубен поглед. След това очите й пламнаха от някаква неземна светлина и устата й леко се разтвори и застина така. Прегърна ме, вкопчи се в мен, сякаш ме виждаше отново след дълга и безнадеждна раздяла. Внесох я така, неподвижна, останала без дъх, в стаята.

— Не ме оставяй вече никога сама, мили — изплака болката си тя, — не ме оставяй…

Отсъствието ми я беше съсипало. Никъде не беше намерила за какво да се залови. Беше стояла почти два дни в дома си, утолявайки глада си само с няколко чая, залепила чело на стъклото на прозореца в очакване да се върна. Отгатнах повече от изстенатите й шепоти колко ужасни безсънни нощи беше преживяла, с лице, потънало във възглавниците, на които преди това бяхме лежали двамата. Не могла да повярва, че ще замина. Докато аз й бях говорил за приятелите си и й бях обяснявал защо непременно трябва да прекарам няколко дни в дома им, тя се беше молила наум, беше умолявала да се случи някакво чудо, което да ме задържи там, при нея. Даже не беше осъзнала, че наистина е останала сама в първите няколко секунди след като се бяхме прегърнали и сбогували на прага. Все още вярвала, че ще се случи някакво чудо; вярвала, че след няколко часа ще се върна и ще прекараме нощта заедно. Когато се стъмнило съвсем и си дала сметка, че е останала сама, тогава я обзело чувство на безнадеждност. Измъчвала я мисълта, че ме е оставила да тръгна, така, без съпротива; тормозела я мисълта защо не се беше свлякла в краката ми, защо не беше прегърнала коленете ми, да ме умолява да я взема със себе си поне до града, в който отивах. Да я затворя там в някоя хотелска стая, без никой да знае за нея, но пък така щяла да може да ме вижда, когато се разхождам по улицата, щяла да знае, че съм близо до нея… Но преди да замина, не ми беше признала нищо от това; само на лицето й се беше спуснала воалетка, изплетена от голяма и прикрита тъга, беше потънала в мисли, но не каза нищо, когато й съобщих, че ще отсъствам няколко дни. Не ме беше молила, освен в измъчените си, опожарени мисли. И все пак ми призна колко много се беше измъчвала, че в онзи ден не беше намерила у себе си куража на борбена жена, готова на всичко, за да задържи и защити любимия си…

Тогава ни беше трудно да утолим страстта на телата си. Сякаш последвалото сливане между нас вече не беше просто прегръдка, тогава контурите наистина се сляха, плътта изчезна, забравихме да дишаме, погълнати и двамата от една-единствена кървава и ненаситна уста. Надявал съм се, и то на няколко пъти, че в края на онова пълно опиянение двамата заедно ще срещнем смъртта. Никога не съм знаел, че смъртта може да бъде толкова изкусителна и топла — наслада, лишена от конвулсии, пълно щастие, без нито стон. В малкото мигове, в които разсъдъкът ми беше трезв, си давах сметка, че съдбата ми беше избрала не само определена душа, която трябва да обичам, но и определено тяло, което само моята страст можеше да укроти. Всичко, което бях познал дотогава с тялото си, ми се струваше простичка и невинна игра, напразно сладострастие. Илиана беше родена единствено и само за мен. Тогава ми се разкри истинският смисъл на назоваването: моя — мой\ Притежанието, колкото и перфектно да е то, не означава почти нищо. Човекът, който е казал, че любовта е епидермисен копнеж, е имал предвид онези низки телесни усещания и факта, че притежанието е възможно само при определени физически условия и за определени човешки същества. Но истината е, че тялото може да открие много повече. Отвъд страстта, отвъд нагона е напълно възможно съвършеното преоткриване в прегръдката, в която сякаш за първи път ти е дадено да обхванеш друга частица от себе си, онази, която те „допълва“, прави те цялостен и е вид откровение за друг световен порядък, богат на други, различни измерения…

Осъзнавам колко разбъркано излагам тези неща, въпреки че се опитах да ги избистря и да ги задълбоча в книгата. Писах основно за да изясня този така плашещ смисъл на сливането. Защото откровението на това съвършено сливане се състои в откриването на теб самия, в мига, в който се загубваш. Да, но там не откриваш своето ежедневно ти, духовния си облик такъв, какъвто те очертава силната дневна светлина, ами се усещаш свободно, цялостно, пълноценно същество. Странното е, че последните нюанси на притежателното местоимение изчезнаха в мига, когато тялото, с което се сливах, ми се откри като мое; тази Илиана, опиянена от голямото тайнство на венчанието, онова осветено от една-единствена влажна усмивка тяло, е мое. И колко размита е все пак тази формула: моя, мой!… В действителност съвършеното сливане с тялото на Илиана не ми откриваше нещо, което аз притежавах, нещо, което ми принадлежи, а ми разкриваше моето собствено същество като свободно, перфектно и чудодейно създание. В онези мълниеносни мигове от случващото се тайнство с тялото на Илиана нарастваше един голям, космически и пулсиращ от живот Човек.

Колко лошо описвам, колко ми е трудно да пресъздам в думи тази среща! Винаги говоря за тялото на Илиана така, сякаш го усещах все така цяло и сякаш осъзнавах, че го държа ненаситен в прегръдките си. Но тогава сетивата ми бяха други; вече не обхващаха обеми и линии, не реагираха на усещания и емоции, ами като че ли всички те се бяха претопили заедно, образувайки едно-единствено огнено сърце, и от онази върховна омая интуитивно усещах само едно присъствие, от което вече не можех да се изтръгна… Колко светла ми се струваше тогава смъртта! Чувствах, че сме много близо до нея, а онова свободно и космическо същество, родено от нашата прегръдка, беше самата тя — нашата смърт — и тя не можеше да съществува по друг начин, освен чрез пълното напускане на плътта, чрез окончателното излизане от нас самите… Защо ли нямахме куража да останем завинаги заедно, свързани в едно космическо тяло? Дотогава не бях мислил за спасението на душата, тъй като се смятах пригоден единствено за конкретни взаимоотношения. Но тогава разбрах, че никой човек не може да намери спасение така, както си е, счупен на две, сам. Животът има край тук, на земята, защото е начупен, накъсан на несметно много фрагменти. Но всеки, който като мен е познал съвършеното сливане, онова неразбираемо за човешкия ум и опит съединяване, знае, че от определено ниво животът вече никога не свършва, че човек умира, защото е сам, разделен, разчупен на две, но посредством една велика прегръдка той открива себе си като вечно, автономно и космическо същество…

И тук въобще не навлизам във философски изложения. Тези теоретични термини ги заех по-късно. В началото откровението на венчанието и смъртта ми се откри толкова плашещо осезаемо, защото двамата оставахме да лежим като в безсъзнание дълго време, слети дори и тогава, когато телата ни се просваха инертни от онази омая, която не им принадлежеше и която не можехме да задържим — освен в крайното изтощение, в смъртта…

Събудихме се много късно през онази нощ, с усещането, че се завръщаме от някъде много далеч, от някакво друго място. Прегърнахме се изплашени и се вгледахме един в друг, сякаш и двамата бяхме обвързани посредством разкриването на голяма тайна, която не можеше да бъде споделена с други хора. Колко глупави ни се сториха тогава наивните предпазни мерки, които бяхме вземали, за да не научат другите, че се обичаме, че сме любовници! Тайнството, което ни свързваше сега, беше единствената внушаваща страх сила; то беше мистерия, която се случваше в сливането и наистина бе нещо непонятно за останалите хора…

Тя слезе от леглото първа, гола, и след като направи няколко несигурни крачки из стаята, запали лампата и започна да си тананика мелодията, която ти ми припомни тази вечер. Гледах я как ходи и всяко движение на бялото й почти до прозрачност тяло ми се струваше някакво чудо. Как е възможно да съществуват толкова съвършени бедра, толкова крехки и едновременно толкова одухотворени в пъргавината си крака? Дотогава бях виждал тялото й единствено развълнувано, в полусянка. Матовата светлина сега го изчистваше, изпиваше сенките му и оставяше естествения му седефен, миден блясък. Тогава изведнъж се усетих омагьосан от онази простичка и тъжна мелодия.

— Каква е тази мелодия? — попитах.

Илиана се приближи към мен и коленичи до леглото. Лицето й беше размекнато от отнесената й усмивка.

— Някаква банална песен — отвърна, докато ме галеше. — Научих я в Берлин…

— Пяла ли си я на някого другиго? — попитах аз на шега.

— Пеех я на теб, докато те чаках — отговори. — Докато те чаках и бягах от теб… ако знаеш колко много бягах от теб, докато те срещнах…

Бях учуден. Нима наистина беше чувала името ми или беше чела някоя моя книга и се беше влюбила така, както правеха гимназистките? Но в нея вече я нямаше онази наивност, типична за момичетата. Бях опознал приютяващата й зрялост, изчистена от всяка престореност, вулгарност и евтина сантименталност. Илиана отдавна беше станала пълнокръвна жена.

— Защо бягаше? — попитах я отнесено.

Тогава си мислех колко много години от младостта си бях пропилял в глупост, между жени и книги, преживявайки случайни авантюри. Само ако бях имал възможността да я срещна по-рано, преди нейната „голяма любов“, да съм единственият, който бе вкусил нейната женственост, и да я предпазя от толкова много страдания и сълзи.

Илиана се изправи от мястото, където беше коленичила, без да ми отговори, и започна да пее, този път на висок глас:

Имаше много свенлив и едновременно с това много прецизен, дискретен глас, който успяваше по изумителен начин да събуди емоцията вътре в теб. Слушах я, без да си давам сметка, в песента нямаше нищо възвишено, нищо философско, тя просто изразяваше тъжния копнеж на всички хора.

— За кого пееше в Берлин? — попитах аз ужасен.

Приближи се до мен и обхвана главата ми с длани.

— Казах ти: за теб… стоях вечер на прозореца, зад пердето, и пеех, чаках те… Знаех, че ще те срещна… Знаех го от много дълго време… — добави, милвайки челото ми. — Още откакто бях малка и сънувах принцове…

Опита се да се засмее, но усетих, че всички тези неща дълбоко я бяха обезпокоили, и не я оставях да се измъкне. Хванах раменете й и я привлякох по-близо до себе си.

— Откъде си знаела? — настоях аз.

— Каза ми го дойката ми — отвърна ми съвсем простичко. — Предрече ми, че в началото ще изживея голяма любов, която ще ме доведе почти до смърт. А после, по-късно, когато ще съм повярвала, че съм излекувана завинаги, ще срещна още по-голяма любов и тогава ще бъда щастлива, много щастлива…

Спря се изведнъж, опитвайки се да задържи усмивката си. Почувствах голямо безпокойство и ме изпълни болезнената ми жажда да узная, да опозная всичко, което криеха миналото и душата й.

— И какво още ти каза? — попитах отново и я принудих да ме погледне в очите.

— Да се пазя от тази любов, да се пазя от теб…

Изчаках изумен няколко мига. И после попитах, но като едва се владеех:

— Как така? Защо?

— Защото ще бъде твърде голяма…

Не можеше да продължи нататък. Избухна в плач и зарови глава в гърдите ми. Опитах се да я помилвам, но тя несъзнателно стискаше раменете и ръцете ми.

— Не ме оставяй сама — прошепна отново. — Не ме оставяй сама…

Тогава ме обзе чувството, че я дебне някаква приближаваща беда, а тя няма смелостта да сподели с мен; може би ставаше дума за някаква грешка, някакъв шантаж…

— Но какво се е случило? — настоях аз. — Защо не ми кажеш? Страх ли те е от някого?

— Не, от никого не ме е страх — промърмори тя в опит да се овладее.

След няколко секунди обхвана слепоочията си с ръце и се усмихна.

— Ей така изведнъж загубих контрол над себе си…

— Знам защо плачеш — отговорих й аз в опит да изглеждам възможно най-добре разположен. — Дойката ти ти е предсказала, че ще ти изневеря или ще те изоставя…

— Не — разтърси чело тя. — Предсказа ми, че ще умра…

Не знам защо тези думи, произнесени с помрачен глас, който дотогава не бях чувал у нея, ме потресоха. И все пак се насилих да не се оставям да ми влияят подобни наивности и се засмях.

— Аз не съм суеверен — й казах и целунах ръката й. — Дори и да се случи така, че да умрем двамата в прегръдките си…

Погледна ме с усмивка, а топлата й, дискретна интелигентност изведнъж озари очите й:

— Не, ако умра от тази любов, ще умра сама…

— Но ти няма да умреш — извиках аз, сбърчил вежди.

— Ще се моля много за теб и може би така ще се смилиш и няма да ме оставиш да умра — добави тя и се приближи.

После впи устните си в моите и не ме остави да кажа нито дума повече…

Малко след това двамата заминахме за Предял. Разбрах, че връзката ни беше станала известна на всички, но това почти не ме засягаше. Така или иначе бях променил живота си още от първите дни с нея. Вече не се срещах със старите си приятели, не се движех в средите на другарите си и излизах само в компанията на Илиана на дългите ни разходки по околовръстното, по булевардите и към Котрочен. И понеже не съм беден и никога не съм писал, за да се издържам, дори и този период на творческо бездействие да продължеше твърде дълго, това не ме застрашаваше по никакъв начин. Когато срещнах Илиана, бях започнал да пиша голяма новела и тя си остана в шкафа, недовършена. И то защото беше очевидно, че след като я бях срещнал, вече не можех да пиша както преди. Даже и „Младостта на Магдалена“ ми се струваше наивна, макар че на Илиана много й хареса. Да, но след като бях срещнал нея, писането вече не ме изкушаваше.

Онези зимни месеци преминаха като дълга еуфория. В Предял Илиана ми помогна да открия безподобното удоволствие от карането на ски и сякаш нямаше друга игра, в която да откривах толкова свобода на тялото, такава магична автономност. Но и там, в разгара на сезона, когато беше пълно с любители на зимните спортове, ние бяхме сами. Не желаехме по никакъв начин да завързваме нови приятелства или пък да насърчаваме започнатите в Букурещ такива. Хранехме се в затънтено ресторантче, уединени на маса в дъното, влюбени до самозабрава, гледащи се в очите, далечни на всичко, което се говори и случва около нас. По-късно научих, че тази наша изолация се беше превърнала в основна тема на разговорите на цял един хотел. Илиана винаги привличаше погледите. Любовта сякаш я правеше още по-красива: беше разцъфтяла с магнетична прелест. Изумително стройното й тяло не се боеше от никакви спортни костюми, а семплият й начин на обличане я отличаваше от всички останали жени. Вечерите, плътно прегърнати, двамата поемахме на разходка в парка. Правехме планове за пътешествия, разказвах й живота си. Още не изпитвах нужда да остана сам, да пиша и целият принадлежах на Илиана, ден и нощ, непрекъснато. Понякога и тя ми разказваше спомените си от легацията в Берлин, описваше с чувство за хумор висшите чиновници там, разказваше ми за приятелките си германки, които й пишеха редовно и изпращаха снимки от Вандзее и портрети на годениците си. Разбрах, че там беше работила неуморно, но си беше избрала този път, за да може да се измъкне напълно от страната, от семейството, от приятелите. Ваканциите си беше прекарвала с една приятелка в Тирол. Беше спестявала доста, за да може да живее спокойно поне една година. Така или иначе се беше върнала тук с мисълта да остане най-много година и после да се опита да получи назначение в някоя друга легация, на север. Харесваха й белите изчистени пейзажи; разбираше се добре с честните хора, лишени от прекалено голямо въображение, те бяха хората, които й позволяваха да си почине, да забрави, да се излекува.

После беше срещнала мен. Сега вече нямаше никакви планове, не вземаше никакви решения. Понякога през онези седмици, прекарани в Предял, залепила топлото си тяло до моето, ми казваше:

— Колко е хубаво така, вече да не мислиш за нищо, да не те спохожда никакъв страх… Бих искала никога да не се събудя…

Спираше се, сякаш се вслушваше в мислите си, и след това продължаваше:

— И дори и да се случи, не ме интересува; бях достатъчно щастлива…

Върнахме се в Букурещ в средата на февруари. И в същия ден се преместихме да живеем заедно в дома ми.