Сватба в небето

XVI

Всичко, което се случи след това, очевидно нямаше никакво значение. Оттогава минаха осем години. Аз прекарах голяма част от времето си в чужбина и когато се връщах в Букурещ, почти не чувах да се говори за Лена. Беше изчезнала от светския хоризонт. Известно време носех меланхолията си из града, където се бях радвал така горещо на любовта на Лена. И после със същата лекота и почти без да си давам сметка за това просто забравих. Първо забравих, че съм нещастен, после, че съм влюбен и всичко останало. Емоционалната памет не е мъжко качество. Е, наистина, винаги си спомнях, че бях обичал и че единствената жена, която бях обичал истински, е Лена. Тази подробност не успях да забравя никога: че бях познал любовта и че всички други авантюри, в които се бях впускал, бяха просто някакви временни връзки. Но вече го нямаше спомена за любовта, плътен и достоверен по начина, по който мога да кажа, че си спомням, че името ми е Барбу Хаснаш…

И разбира се, се ожених отново и сега имам две красиви момченца, които прекарват лятото си заедно с майка си в Швейцария. Занимавам се отблизо с обучението на момчетата и се гордея с това. Но това е съвсем друга история…

Аз просто исках да ти кажа, докато слушах твоя разказ, че всички тези неща се забравят много лесно и без много страдание. С подобна любов се срещаш само веднъж в живота си. И както се изрази чудесно ти, тя донякъде принадлежи на сферата на чудесата, затова и вероятно се появява така неочаквано, с поредица от случайни и незначителни събития… И всъщност е напълно по силите ни да осъществим това чудо. Но го осъзнаваме твърде късно, да, винаги го осъзнаваме, когато е твърде късно…

Хаснаш рязко прекъсна разказа си и се приближи до прозореца. Нощта мистериозно завършваше пътя си. Небето над боровата гора се беше вкаменило, беззвездно и избледняващо, простиращо се докъдето ти стигат очите.

— Струва ми се, че полковникът идва да ни събуди! — каза Хаснаш. — Вече е почти четири…

Но приятелят му като че ли не го слушаше. Остана да лежи така, проснат на леглото, с глава, заровена в длани, замислен, сякаш се стараеше да проследи някаква мисъл, която стъпките от коридора заглушаваха все по-силно.

— Той е — каза Хаснаш с усмивка. — А дали ще сме годни да ходим на лов ние сега?

Приближи се до масата и духна газената лампа. Стаята остана обляна в мъждива, виолетова светлина. Полковникът се спря учуден на прага. Блъсна го студеният дим на тютюна, примесен с миризмата на газена лампа.

— Говорихме си цяла нощ — каза му Хаснаш. — Всеки разказа за любовта на младостта си — добави той с все същата горчива усмивка.

Полковникът се поколеба за миг, почеса се по брадата загрижено.

— Но все пак няма нищо — продължи Хаснаш. — Ще дойдем и на лов. Харгита не е чак толкова непроходима планина.

— Да пием по едно кафе — каза Мавродин и стана от леглото.

— Но бързичко! — заповяда полковникът. — Да не ни завари денят тук…

— Докато ти го направиш, аз ще отида да се измия и да се преоблека — каза Хаснаш.

Полковникът му направи място да мине, влезе в стаята и седна на стола до вратата. А Мавродин отвори шкафа и започна да рови из дрехите, сякаш не го беше видял. Избра си вълнена фланела с обърната навън яка. После отново напълни джезвето с кафе и го сложи на котлона. Полковникът учудено следеше движенията му.

— И за какво ти разказва цяла нощ господин Барбу? — запита той накрая.

— Спомени от младостта му — съвсем общо отвърна Мавродин.

Полковникът отново се усмихна и започна да гали прясно обръснатата си буза.

— Колко проклетии е направил този човек на времето си… — поде с прикрито доволство, — само да седиш и да го слушаш една-две седмици, че после да видиш каква книга ще напишеш…

Когато Хаснаш се завърна, на подноса го чакаше чашата с кафе. Мавродин се беше облякъл. На светлината на ранното зазоряване лицата и на двамата изглеждаха изпити и изострени от умора.

— Пий си кафето бързо, да не изпуснем гълъбите — каза му полковникът бавно.

После излезе да отвърже ловджийските кучета. Другите двама останаха вътре мълчаливи, Мавродин подреждаше шкафа си, а Хаснаш пиеше кафето си мълчаливо.

— Добре, че съседите ни имат здрав сън — каза той изведнъж. — Иначе нямаше да можем да прекараме нощта в приказки…

Мавродин сложи над фланелата си ветровка и изглеждаше така, сякаш в момента е зает единствено с това — да се подготви за лова.

— И никога оттогава не си я срещал? — запита той внезапно, без да извърне поглед към Хаснаш.

— Не — отвърна му той. — Но и въобще не я потърсих. За мен тези неща са отдавна приключени…

— И никога вече не научи нищо за нея? През всичките тези години? — попита отново Мавродин развълнувано.

Хаснаш се поколеба известно време и после започна да говори с безразличен глас, сякаш всички тези думи, които изричаше, нямаха никакво значение.

— Само че около шест-седем месеца след раздялата ни, някъде през есента, при мен дойде един момък, който твърдеше, че е природеният й брат, отгледан от не знам кои техни роднини в провинцията. Дойде да иска да му заема няколко хиляди леи, които уж му трябвали за някакъв изпит. Дадох му парите, но не повярвах на това, което ми каза. Нямаше смелостта дори да ме погледне в очите. Мисля, че беше далечен роднина на Лена, истински бродяга. Тя никога не ми беше казвала да има природен брат…

Мавродин го изслуша, без да помръдне. След това отвори чекмеджето и си извади два пакета цигари. В следващия момент кучетата нахлуха в стаята. Скачаха по него, ближеха ръцете му, умилкваха се и скимтяха. Хаснаш се зае да ги гали.

— Кротко! Кротко!… — даваше им команди той.

— Да тръгваме по-скоро — каза Мавродин. — Да не вземем да разбудим всички хора…

Излязоха в коридора. Полковникът идваше от другия му край и носеше пушките.

— Проверих ги! — каза с явно задоволство той.

Тримата слязоха по стълбите към двора много внимателно, за да не вдигат шум. Минаха през стопанството мълчаливо и се отправиха към гората. Луната сега се виждаше отново, бледа и вледенена. Ромонът на ручея се чуваше все по-отчетливо. Полковникът ускоряваше крачката с отдалечаването им от къщата, където се бяха подслонили. Опитваше се да държи кучетата си колкото се може по-близо до себе си и от време на време си подсвиркваше; онова негово сурово и сякаш нечовешко подсвиркване, което те двамата познаваха отлично.

— Лъки! Лъки! — викаше полковникът, докато навлизаше в гората.

Мавродин и Хаснаш останаха зад него. И двамата вървяха замислени и мълчаливи. На моста над ручея Мавродин се спря.

— Бих искал да те попитам още нещо — каза той със задавен глас.

Другарят му се спря и седна на парапета на мостчето.

— Ти мислиш ли, че Илиана все още е жива? — изрече Мавродин и вдигна очи.

— Не — отговори много тихо Хаснаш. — Не мисля, че още е жива…

Мавродин леко повдигна ръка към челото си и после я отпусна и тя се хлъзна надолу, останала без опора.

— Това усещам и аз — каза той много тихо. — И аз усещам същото нещо…

После замълчаха вгледани в оскъдната вода на ручея. След малко в далечината се чу глухият пукот на пушка. Хаснаш погледна към другия край на гората, там, където започваше стърнището.

— Ято диви гълъби — каза той отнесено. — Полковникът има късмет днес… Да вървим и ние — добави след миг, като преметна пушката си през рамо.

Двамата поеха с нервна, забързана стъпка, сякаш бързаха да настигнат ловния си другар. В гората гласът на полковника, който викаше кучетата си отдалече, се чуваше все по-отчетливо.