Сватба в небето

VI

Прекарахме великденската ваканция в едно планинско село. Отидохме заедно на богослужението на Разпети петък. Когато запяха опело Христово, Илиана наведе брадичка към гърдите си. Отдалечих се малко, за да я оставя сама. Предположих, че я бяха връхлетели различни безпокойства и емоции. Не мислех, че е много религиозна, макар че не бяхме разговаряли за Бог и за нещата, свързани с отвъдното. Казах си, че опелото й е напомнило за утринните служби от тъжното й детство и я е навело на обезпокоителната мисъл за смъртта. Но след няколко мига осъзнах, че тя плаче безнадеждно и цялото й тяло се тресе. Не я бях виждал да плаче от случката, за която ти разказах преди малко. Изглеждаше така, сякаш цялото й същество се беше раздробило под ударите на някаква голяма, нечовешка болка. Напразно запушваше устата си с носната кърпичка и обхващаше гърлото си с пръсти — по никакъв начин не успяваше да спре плача си. Хората наоколо я гледаха учудени, разчувствани и те самите от тази неугасима болка. Приближих се до нея и тя рязко хвана ръката ми; уплашено се вкопчи в нея и я сложи до сърцето си. Усещах конвулсиите на тялото й. Полекичка я изведох от църквата. Вървеше отнесено, с брадичка, сведена надолу към гърдите. Когато излязохме на двора, хладният въздух на нощта започна да я отрезвява. Разхождахме се дълго в мрака, без да говорим. Държах я близо до себе си и я галех.

— Така ще стане с всички — каза изведнъж през шепот.

Не знаех за какво точно мисли и затова й отговорих с няколко случайно хрумнали ми думи.

— Истина е, че умря сега — добави тя вяло. — И така ще стане с всички…

Никога не беше говорила за тази конкретна смърт. Това, което ме изненада, бяха обезнадежденият й глас, загубеният поглед, който потърси моите очи. И въпреки това се досетих, че не тъжната мелодия на опелото я беше изплашила така. В нейното тяло нещо се беше скъсало или смразило; защото тъгата и безнадеждността продължаваха да я владеят все така силно и след края на службата, когато се прибрахме у дома, и не си отидоха нито през нощта, нито на следващия ден. Предполагах, че за нея някой наистина беше умрял през онази нощ. Тайнството не я беше посрещнало там, в църквата. Скритите й сетива бяха научили от някакво друго място вестта за смъртта и тя я беше хванала неподготвена.

— Страх ли те е? — съвсем несъзнателно и глупаво я попитах.

Тя прошепна още по-развълнувана:

— Страх ме е да не умра сама…

Приближи се отново до мен. Беше жадна за моето конкретно присъствие. Но любовта й тогава беше чиста, безнадеждна. Заспа трудно; чувствах я до себе си на ухаещата на еньовче възглавница, усещах горещия й дъх и чувах дълбоките й въздишки. А после я обзе неестествено спокойствие, сякаш изведнъж животът я беше напуснал. Вероятно се беше заслушала с цялото си същество в гласовете на нощта, които аз не можех да доловя.

На следващата сутрин се събуди бледа, болнава. С наближаването на залеза започна да я обзема някакво необичайно безпокойство. Помислих, че у нея се е породил страх пред нещо непознато. Но все пак нямаше нищо странно в тази липса на спокойствие. През онази нощ чакахме да чуем приканващите ни на литургията камбани, докато се разхождахме по една поляна в края на селото. Все още беше доста хладно и затова крачехме плътно прилепени един до друг. Илиана говореше много малко тогава. После съвсем неусетно започна да се променя. Сякаш се събуждаше. И усетих как тялото й се раздвижва от някакво различно докосване, като че подхранено от по-гореща млада кръв. В момента, в който чухме камбаните, двамата бързо се спуснахме към селото. Движехме се почти без да го осъзнаваме. Пристигнахме в църквата малко преди запалването на свещите. Докато се придвижвахме напред, около нас започна да се чува: „Христос воскресе!“, тогава Илиана се спря, прегърна ме и ме целуна по бузите…

Никога после не ми позволи да я питам каквото и да било, свързано с онези нощи…

Върнахме се в Букурещ на третия ден на Великден. Бяхме решили през май и юли да заминем извън страната. Дотогава бях пътувал сам или с някоя временна приятелка. Този път си бях обещал да посетя нови градове и да преоткрия вече посещаваните с Илиана, чието присъствие щеше да ги промени. Не исках да ходим в Германия, тя беше живяла там толкова години и познаваше страната така добре. Искаше ми се да види определени пейзажи за първи път заедно с мен. Всичко, което беше преживяла, обичала или харесвала, преди да я срещна, ми беше чуждо, неприятно. Мразех например Берлин, където тя беше живяла четири години и където вероятно е имала приятели и приятни изживявания, които аз не познавах. Щеше ми се да заминем за Южна Франция, но тя не одобряваше идеята. Казваше, че не й харесва, не я интересува, и добавяше, че освен това там е пълно с много уморени хора, с твърде много старци…

Тогава решихме да се спрем на Италия. Седмица преди да заминем, на връщане от града видях Илиана пред мен на тротоара с висок, тъмнокос младеж. Говореха много разпалено, почти се караха. Когато ме видя, за миг я разтърси тревога, а след това страните й пламнаха. Останах вкаменен на тротоара. Тя направи няколко крачки към мен, като принуди непознатия младеж да я последва.

— Позволи ми да ти представя брат си — изрече с твърд глас. — Човек, който ме вижда веднъж годишно и при срещите ни прави всичко възможно да ме вбеси…

Младежът стисна ръката ми силно засрамен. Илиана ме представи с „моя приятел“, но мисля, че не използваната формула го беше извадила от равновесие, ами нашата среща. Както и мен впрочем. В първия момент, когато я зърнах до младия непознат, на няколко крачки пред мен, всяка яснота се изгуби и в този миг усещах живота си напълно безсмислен. Гледах ги зашеметен. По тази причина опитах да се вкопча в надеждата, че той наистина беше неин брат и че нищо не е напълно загубено. И тогава, когато го огледах по-добре, ми се стори, че си приличат — същото леко удължено лице, същите огромни очи с влажен блясък. Измънках няколко думи.

— Аз ще ви оставям — прошепна брат й страшно объркан.

Подаде ръка и на двама ни, но беше засрамен и почти не ни погледна.

— И се опитай да бъдеш добро момче — извика му Илиана.

Беше възвърнала гласа и усмивката си. Колко добре умее да се преструва, мислех си, докато крачех бавно до нея. Завладя ме някаква ужасна умора, а към нея се прибавяха и безнадеждност, негодувание и отвращение.

— Какво ти е? — попита ме тя разтревожено.

— Тази история с брат ти… — подех аз. — Признай, че е доста глупаво скроена…

— Андрей! — извика тя и се спря на улицата, хапейки устните си.

Почти се изплаших, когато я чух, беше ме срам от няколкото минувачи, които учудено бяха извърнали глави. Но същевременно с това в душата ми започна да си прокарва път неуверена радост. Значи все пак може би беше истина. Викът й беше твърде искрен. И необичайната й бледост, и несъзнателното прехапване на устните. Хванах ръката й, но тя се възпротиви.

— Ти си виновна — прошепнах. — Никога не ми беше казвала, че имаш брат… Никога нищо не си ми казвала за живота си преди, за миналото си…

Надявах се, че поне този път ще сподели всичко с мен, ще ми разкаже всяка подробност от живота си. Усещах я как се бори с тайната, как я изкушаваше пълната и цялостна изповед. Но в края на краищата устоя. Каза ми само, че майка й се омъжила повторно една година след смъртта на баща й, но че живяла много кратко след това. От втория й брак се родило момче, а майка й починала по време на раждането. Тя рядко се беше срещала с този свой природен брат. Каза ми, че е умопобъркан, и не пожела да добави нищо повече.

Повярвах й. Очите й, болката и любовта й трудно можеха да ме излъжат. Но след тази случка у мен остана много неприятно усещане. Искаше ми се да заминем възможно най-бързо извън страната, да можем отново да се преоткрием. Срещата с природения й брат и отказът й да ми разкаже повече подробности ме разяждаха отвътре, без да го съзнавам. Тогава тя ми каза:

— Всички тези неща са мъртви за мен. Аз нямам никакво минало, не си спомням нищо…

И въпреки безкрайната искреност на признанието й у мен се рояха най-различни мисли, които подхранваха ревността ми. Мислех си — защо ли всичко трябваше да е мъртво, за да може да го понесе по-лесно ли? Това би означавало, че животът й преди е бил ужасен, че любовта й е била побъркваща. Защо ли не срещам нито един свидетел на нейното минало? Къде ли беше живяла, за да не остави никаква следа? Сред вещите си имаше няколко кутии, пълни с писма, и веднъж, когато останах сам у дома, ме обхвана налудничавото желание да счупя капаците им и да изчета написаното. Трудно се въздържах… Тогава й казах:

— Тази твоя инатливост на фатална жена, без семейно положение…

Помислих, че ще ми отговори. Но тя наведе очи и замълча.

— Можеше поне да изгориш последните документи — казах, като й посочих кутиите.

Тя стана и отиде до етажерката, без да пророни нито дума. Показа ми един ключ.

— Това са само писма от приятелките ми в Берлин — изрече. — Да ти ги покажа ли…

Усетих брутален гняв към себе си, към глупостта си, и това ме подразни. Излязох от стаята.

— Благодаря, не се мори повече — изрекох остро.

Когато след няколко часа излязох от кабинета си, я заварих така, както я бях оставил. С ключето в ръка, седнала на стола, другата й ръка бе залепена за челото, а погледът угаснал. Започнах да съжалявам за всичко, което бях направил. Приближих се до нея. Чу стъпките ми и с усилие извърна глава. Лицето й беше ужасяващо бледо и уморено. Все пак се опита да се усмихне.

— Прости ми — казах.

— Ти си този, който трябва да ми прости — отвърна, пое ръката ми и я целуна. — Аз съм виновна.

Тези събития не ми дадоха мира цяла седмица. Вървях по улицата и се питах дали в миналото й не се крие нещо чудовищно, дали извън онази голяма любов не беше преживяла и други събития и драми, за които никога не бе имала куража да ми говори.

Както винаги мислите ме отвеждаха по абсурдни и смехотворни пътища. Ето например питах се дали моята Илиана не е била шпионка по време на войната, без въобще да си давам сметка, че тогава тя не е била на повече от четиринайсет-петнайсет години. Мислех си също, че е замесена в кой знае какви интриги и шантажи или пък че някога даже е била в някое кабаре в чужбина. Защо не искаше да види отново Южна Франция и защо знаеше толкова много немски песни?! Понякога с изумление се сещах, че Илиана знае много неща: подробности от живота на някой човек, чието име случайно споменавах, или пък хиляди точни неща, свързани със спорта и дори с финансите. Но тогава, на място, всички тези подробности не ми се набиваха на очи, понеже познавах нейната интелигентност и знаех, че е работила във важна легация. Но всеки път, когато ме обземеше ревността, всички те се струпваха като отрова в мен.

… Отърсих се от лудостта на ревността едва няколко дни преди заминаването. Видях я как ме гледаше, докато четях, и в погледа й имаше толкова много обожание и неподправена обич, че усетих как ме залива огромно спокойствие…

… И въпреки това пътуването, което очаквахме като някакво откровение, можеше да се провали заради такава глупава подробност. Но кой, между другото, не е наясно, че в любовта не съществува крайна сигурност, че това елементарно нещо — чувството, че си обичан — трябва непрекъснато да бъде проверявано — защото едно-единствено съмнение, една-единствена грешка — и всичко бива разрушено от лудостта и отвращението? Цели седмици и дори месеци ние живяхме в непрекъснат екстаз и понякога даже бях убеден, че нашето сливане е истинско чудо, което само няколко двойки на този свят са преживели така пълноценно. И въпреки това у мен не оставаше и частица чист и непоколебим спомен от онова небесно откровение, когато поради някакви глупави причини съмнението се прокраднеше в сърцето ми. В такива адски мигове съдех любимата си така, както всеки умопомрачен мъж осъжда жена, с която е преспал една нощ — със същата жестокост, със същия цинизъм, със същата лудост…

Първият ден беше за нас като откровение и то настъпи веднага, щом прекосихме италианската граница. Стояхме, прилепили глава до глава на прозореца, без да говорим. Нямаше друг пейзаж, в който да се чувстваме така слети. Пристигнахме във Венеция вечерта. Стори ми се, че никога дотогава не бях виждал такова възхищение, изписано върху лицето на Илиана. Мислех си, че ще е уморена, въпреки че бяхме починали една нощ в Триест. И едва на следващия ден забелязах, че нетърпението й нарастваше, беше трудно да го владее. Не беше спокойна и аз усещах присъствието й само в музеите и катедралите. През „Сан Марко“ премина отнесена и вцепенена, сякаш изведнъж я беше обзела умора. Попитах я какво има.

— Вече съм била тук веднъж — трудно призна тя. — Но тогава не видях музеите…

Нито църквите, подразбрах аз. Затова понасяше само тях. Затова беше изтръпнала разтревожено, когато й предложих да прекараме няколко дни на Лидо.

— Там е изнервящо — отвърна. — Пълно е с чужденци, със снобизъм…

Разхождахме се двамата мълчаливи. После аз рязко се отправих към спирката на корабчетата.

— Хайде да приготвим багажа си — казах. — И да тръгнем с първия влак…

Направих няколко крачки напред. Тя се затича след мен, настигна ме, хвана ме за ръката и без да се притеснява от хората наоколо, обхвана лицето ми с длани и ме целуна.

Същата нощ заминахме за Пиза. Миналото й отново ме измъчва няколко дни. Но този път ревността по-скоро подхранваше гордостта ми. И задушавах Илиана с милувките си, с убийственото си присъствие. Усещах как се бори, за да се отърве от тази болезнена, тъмна страст, и постоянно се опитваше да открие нашата любов, каквато беше преди — светла и спокойна. Отседнахме за една седмица в Специя. Намерихме закътан пансион, почти на брега, и всяка сутрин се отправяхме да търсим възможно най-отдалечените места за плаж с една лодка. Изненадващото е, че не ревнувах, когато виждах мъжете да се заглеждат по Илиана. Имаше една група млади англичани, които почти ни преследваха, но най-вече един висок рус мъж, с обгоряла от слънцето кожа, облечен винаги с бял панталон и със синя риза с навити ръкави. Сякаш някаква непозната магия го беше привлякла към нас, сякаш усещаше, че любовта ни е разяждана от смъртоносна отрова и че във всеки един момент тази жена, която го беше развълнувала толкова много, би могла да се освободи от оковите на връзката и да побегне сама по света. И наистина очите на Илиана издаваха голямо безпокойство, изтощителна битка със самата себе си, а страстта на нощите я измъчваше, без да й носи успокоение. Срещата на телата ни сега беше блуждаеща; и двамата, обладани от безнадеждна и трескава лудост, търсехме да преоткрием онзи екстаз, който преди ни свързваше по такъв съвършен начин. Може би мрачната самозабрава на „пропадането“ придаваше на лицата ни онзи блясък, който привличаше и вълнуваше другите.

Във всеки случай не погледите на другите мъже, отправени към Илиана, ме измъчваха. Не ме беше страх от живите, тук присъстващи мъже. Гордостта ми беше опустошавана от мисълта за онзи непознат любовник, който е бил с нея преди мен. Питах се защо ли Илиана не можеше да понесе да бъде отново във Венеция. Какви ли екстази и наслаждения бяха познали те двамата в онзи град? Дали това бяха тайни, до които аз никога нямаше да мога да достигна, дали щяха да останат завинаги заключени за мен? И тогава се опитвах с всички сили да я накарам да забрави миналото — което ми се струваше, че тя непрекъснато пази непокътнато в сърцето си — опитвах се да надмина него, онзи, непознатия, който й беше показал почти всичко преди мен: любовта, екстаза, пейзажите…

Понякога достигахме до пусти места и оставахме само двамата голи сред скалите или пясъка и под лъчите на слънцето. Тогава съзерцавах безупречното й тяло, разцъфтяло от прелестна зрялост и напоявано от пълната ми със страх обич. Гледах я и й казвах, наполовина на шега и наполовина разяждан от голяма тъга:

— Струва ми се, че мъдрият пророк Давид беше казал, че по повърхността на морето и по тялото на жената не могат да бъдат оставени следи…

Слънчевата светлина я заливаше, кожата й беше потъмняла и цялото й тяло дишаше бавно, почти недоловимо. А аз се опитвах да открия следи, доказателства, в този живот, който течеше ритмично, без пречки, без крайъгълни камъни, без време…

Друг път, когато останахме само двамата в лодката след непрекъснатите ухажвания на групата младежи, й казах:

— Какво криеш вътре в себе си, че излъчваш толкова силно привличане? Когато се запознахме, бе просто хубава и уравновесена жена, стоеше в един ъгъл и гледаше всички с уморена усмивка. Тогава никой не предполагаше, че душата и тялото ти са толкова съвършени, че могат да бъдат толкова съвършени. Аз бях твоето откровение, аз ти помогнах да откриеш себе си. До определена степен ти си мое произведение. Ако не ме беше срещнала, щеше да си живееш в посредствени форми, в личинков стадий. Която и да била друга твоя любов би била неуспешна. И не би могла да познаеш това сливане, което се получи между нас, тук, на земята…

Със затворени очи, полегнала на слънце, на няколко крачки от границата, която очертаваха вълните, тя ме слушаше примирена, с тъжна усмивка.

— Ами ти? — прошепна ми тя по-късно. — Ти би ли могъл да познаеш друго такова сливане?

Изведнъж при мисълта за щастието, което можех да изгубя всеки момент, ме обзе огромно съжаление към мен самия и останах безмълвен и загубил всяка сетивност. Никой от нас не каза нищо повече. Само слушахме неуморните вълни.

… Последния ден в Специя прекарахме на същия този отдалечен, скалист плаж. Пристигнахме там с поклащащата се лодка и не се отдалечихме много от брега. Съблякохме се веднага, за да се гмурнем в морето. Правихме плаж между две червеникави и грапави скали. Мисълта за отпътуването ни изведнъж ми напомни, че по това море е плавал Шели през последната година от живота си. Приближих се до Илиана и я попитах:

— Спомняш ли си как е умрял Шели? На осми юли 1822 година той се качва на шхуната си и отплава за Леричи заедно с приятеля си Хънт…

Развълнуван й разказах цялата история, и то защото бях живял по тези места толкова великолепни дни, а се бях оставил да ме мъчи демонът на съмнението и ревността и съвсем бях забравил за смъртта на Шели. Съдбата на поета отново ме върна в моя свят, в нашия свят. Колко голям глупак бях — през всички дни да оставя този пейзаж, пропит с величествена красота, да отмине покрай мен!… Илиана ме слушаше все по-внимателно. При онази ослепителна дневна светлина смъртта ми се струваше нереална; колкото и проникновено да се взирах в необятното море, не можех да почувствам смъртта, небитието.

Илиана беше забравила подробностите — как шхуната, на която се возел Шели, била видяна за последен път край Виареджо и после се загубила в гъстата черна мъгла на лятната буря. Дълго след това тялото на Шели било изхвърлено на брега и идентифицирано по томчето на Софокъл и поезията на Кийтс, които носел в джоба си. После трупът му бил изгорен, а негов приятел извадил сърцето му от кладата…

Тогава Илиана ме погледна неспокойно. Не ми позволи да продължа. Сви се трепереща до мен и потърси устните ми… Като че ли усещането на смъртта беше събудило цялото й същество, до последната фибра; тогава пак я почувствах зажадняла за мен, за моето тяло, топлина, дъх, изплашена от самотата… Трудно се съвзе от екстаза на онази прегръдка. Понесох я гола на ръце към морето, погрижих се да я събудя с целувка, потопих глезена й във водата. Бризът развяваше пълната й с пясък коса и не знам каква сила се вля в това изнурено тяло от солта заедно с вкуса на морето.

Коленичих във водата и държах главата й на рамото си. Изчаках така да дойде на себе си, да се събуди…

След това заминахме за Флоренция и изкарахме онези два месеца в Италия като наистина перфектна двойка.

Илиана започна да учи италиански, докато бяхме в Рим и често излизахме по Виа Марчела, тя носеше книга, от която си вадеше думи, а аз бележник, в който напразно се опитвах да си водя записки. Понякога се улавяхме как се гледаме крадешком и тогава избухвахме в смях. И двамата бяхме доста лениви, застанали един до друг, не можехме да правим друго, освен да се търсим с поглед и да се целуваме. Вечерите се прибирахме, хванати за ръце като годеници, и докато се качвахме по стъпалата към стаята си, усещахме как настръхваме от любовно нетърпение. Непрекъснато копнеехме един за друг. А тя успяваше да заспи едва късно през нощта, склонила глава на гърдите ми.

И при все че бяхме напълно отнесени от омаята, нейният разсъдък си оставаше непокътнат. Спомням си, че докато седяхме двамата покрай пътя, облегнати на стената на една вила във Фиазоле, й споделих, че бих искал да напиша история, чието действие да се развива там. И двамата тогава бяхме опиянени от светлината, от разцъфтелите полски цветя сред тревите и небето.

— Не — прекъсна ме Илиана, — няма да можеш да пишеш за тези неща…

Завъртя голата си ръка, за да обхване с нея колкото може от заобикалящата ни красота.

— … Ще изглежда изкуствено и ще прилича на романите на Габриеле д’Анунцио…

Започнах да се смея и потърсих ръката й, за да я целуна. Беше права. Никога не бих могъл да пиша за подобни неща…