Сватба в небето

VIII

Тогава у Александру изживях една от най-потискащите вечери в живота си. Пристигнахме много преди полунощ. Бяхме сред първите дошли и сега тези стаи, където преди година се бях запознал с Илиана, ми се струваха прекалено големи и прекалено тъжни. Или пък такова е било моето усещане. Седнахме на едно канапе. Не знаех какво да кажа и си поисках чаша вино. Смятах, че ако замъгля съзнанието си, онази смъртоносна тъга в душата ми ще изчезне. И въпреки това си казвах колко е просто да бъдеш щастлив, колко лесно ни беше на нас с Илиана да сме щастливи…

— На вас какво ви става? — попита ни Александру.

— Нищо — отвърнах аз. — Илиана днес цял ден не спря да тича насам-натам и е уморена.

Изпих чашата и си поисках втора. Илиана ме погледна изплашена, с онзи неин, изпълнен с паника поглед. Но тогава ми хрумна, че като ме види толкова нещастен, търсещ забрава в пиянството, тя ще ме разбере и няма вече да ми напомня за обещанието, което бях направил. Едва по-късно си дадох сметка като какво страхливо нищожество се бях проявил в онзи момент. Но тогава си повтарях: Илиана вижда колко съм нещастен, колко съм тъжен. Тя знае, че не бих могъл да живея по друг начин, освен като творец. И вероятно накрая ще ме приеме такъв, какъвто ме приемаше и досега…

И наистина, когато изпих и третата чаша и се изправих, за да си сипя сам следващата, Илиана се стрелна до мен и ме хвана за ръката.

— Андрей — прошепна тя развълнувана, — извини ме, че те ядосах.

— Но ти не си ме ядосала изобщо — казах аз с известно задоволство. — Онова, което е трябвало да се случи, вече е станало. Ти не си виновна.

Сякаш пребледня още повече.

— Откъде знаеш? — попита ме свенливо.

В действителност не знаех нищо. Бях изредил няколко случайно хрумнали ми думи. Но когато чух гласа й, главата ми натежа още повече.

— Досетих се — отвърнах й сухо. А после, след известна пауза, добавих, и то по брутален начин: — Няма никакво значение…

Изпих чашата до дъно. Илиана хапеше устните си.

— Извини ме — прошепна тя отново.

В този момент в дневната влезе нова група гости. Поканените станаха много. Домакинът започна да пали свещите на елхата. А ние и двамата гледахме изгубени, сякаш не разбирахме нищо.

— Нашата елха е по-красива — прошепна Илиана, като се приближи до мен. — Нали?

— Наистина — отвърнах и потърсих очите й.

Бяха пълни със сълзи. Вероятно и аз съм бил разчувстван, защото Илиана ми се усмихна с безкрайна обич. Поех ръката й и я целунах. Влязоха още няколко двойки. Една госпожа се приближи до мен и ме попита:

— Ама какво става с теб? Никой никъде не може да те срещне…

Държеше се така, сякаш дори не искаше да забележи Илиана.

— Не знам дали я познаваш — представих я аз. — Това е моята годеница…

Казах това, защото ме беше засегнал празният поглед, с който беше измерила Илиана.

— Изключително! — престори се госпожата на изненадана.

Илиана се усмихна насила. Дадох си сметка колко умело успяваше да се владее.

— Александре — извика отново госпожата, — ти защо не си ни казал нищо?

За няколко минути всички се струпаха около нас и ни поздравяваха. Отбелязването на Бъдни вечер сякаш беше забравено. Александру ни прегръщаше развълнуван.

— Най-накрая — извика той. — Намерих съпруга на един гений!…

Илиана започна да плаче и наведе чело, както правеше обикновено. Беше много бледа, устните й трепереха, стискаше ръцете си непрестанно. Опитах се да разкъсам потискащия кръг, който ни смачкваше.

— Тя е много уморена — обяснявах аз.

— Изключено! — каза някой. — Плаче от щастие…

Александру започна да отваря бутилки шампанско. Всички се чукнаха за наше здраве. Аз бях седнал до Илиана и я бях обхванал за талията.

— Тишина, тишина! — викаше от вратата на другата стая една госпожица.

Всички извърнаха глави: „Сватбеният марш“ от „Лоенгрин“ звучеше на грамофонна плоча. В салона се спусна някаква ужасяваща тържественост, на която май почти никой не знаеше как да реагира. В даден момент някой изръкопляска и след него всички започнаха да аплодират.

— Аз ги направих щастливи — хвалеше се Александру.

Той също беше просълзен, не знам по каква причина.

— Да опишеш всичко това в книга — каза госпожата, която първа беше научила, че сме сгодени.

После седнахме на масата, ние двамата бяхме сложени на почетните места. Един студентски хор ни пя около час. Илиана дълго време се бори, за да не избухне в плач. По-късно, когато забавленията бяха в разгара си, ми направи знак, че вече не може да издържи. Избягахме, както и в онази нощ преди година, крадешком, през банята. Спуснахме се по стълбите замаяни, почти поболели се. В колата Илиана започна да плаче. Не намерих сили да я погаля, да я помоля да спре. Въздишах и в малкото интервали на трезвост, които имах, се питах — какво се беше случило? Какво можеше да се случи? Не разбирах нищо. Усещах само, че нещо се беше счупило и то беше непоправимо, че някъде се беше отворил някакъв процеп и че колкото и да се боря сега, вече никога няма да мога да позная онова щастие, което имахме в началото. Изпълненото със светлина време, което течеше от първата ни среща до момента, в който Илиана беше отишла да угаси свещите на коледното дърво, ми се струваше много далечно, подобно на изгубен рай.

Когато останахме двамата насаме в нашата стая, Илиана легна на канапето изтощена и остана там онемяла, без сили да свали дори връхната си дреха. Исках да й помогна, но ме помоли с ръце да не се приближавам. По-късно осъзнах, че трябва все пак да опитам да изясня нещата.

— Аз не разбирам защо си толкова нещастна, че те представих като моя годеница — казах й аз. — И бездруго отдавна мислех за това. И ако не ме беше прекъснала, щях да го кажа първо на теб по-рано тази вечер, когато отиде да загасиш свещите.

Не ми отговори нищо. Лежеше на канапето, отнесена, почти заспала.

— Може би тази новина те натъжава? — добавих и се приближих.

Коленичих до нея и опрях чело на гърдите й.

— Какво е станало? — попитах отново, по-тихо.

Отвори очи и се усмихна тъжно.

— И аз исках да ти кажа днес — каза тя. — Но не намерих кураж…

Сега започнах да разбирам. Страдах толкова много от тъгата, която беше обзела и двама ни, че ми беше безразлично какво ще се случи след това. Исках нощта да свърши по някакъв начин и отново да се открием.

— Няма нищо. Всичко свърши сега.

Но вероятно съм имал такова примирено изражение и гласът ми е звучал толкова уморено и едва ли не победено, че Илиана покри очите си с длани.

— Да, но не и така — промърмори тя. — Така не, в никакъв случай…

Прекарахме коледните празници, като и двамата се опитвахме да изглеждаме един за друг весели и щастливи. Но в действителност бяхме неспокойни, измъчвани от тревога, заплашени сякаш от някакво ужасяващо нещастие. Аз чаках с нетърпение да заминем за Предял. Надявах се, че там ще изчезнат всички сенки и безпокойството ни ще се изпари. Една сутрин преди Нова година я попитах дали е готова за пътуването.

— Аз не мога да замина — отвърна ми объркана. — Уговорих се с доктора за утре, в една клиника…

Моментално я хванах за ръка изплашен. Исках да й кажа нещо, да я спра.

— Сега вече е твърде късно — каза тя и наведе очи.

И двамата замръзнахме в мълчание изплашени; никой не се осмели да наруши тишината. Питах се какво ли можех да й кажа. Не разбирах добре какво се беше случило; кога се беше виждала с лекаря, защо трябва да влезе в болница, защо точно сега, по средата на празниците?

— Непременно ли трябва? — попитах най-сетне аз, за да кажа все нещо.

Поклати утвърдително глава. Лицето й се беше променило много през последните дни. Челото й беше загубило блясъка си. Очите й постоянно бяха празни. Голямата й алена уста сега седеше уморена и обезкървена…

— Нещо сериозно ли е? — попитах аз отново.

Вечното мъжко малодушие се беше събудило отново в мен. Исках на всяка цена да подсигуря спокойствието си, да се уверя, че няма да се случи нищо сериозно, че няма да страда много заради мен. Исках, без да си давам сметка, да се отърся от всяка отговорност.

— Не, няма нищо страшно — успокои ме тя и ме погали.

После се отдалечи от мен и бавно се съблече.

Останах в средата на стаята, замаян, без мисъл в главата. Запалих си цигара. Тя ме чу и извърна глава.

— Недей да пушиш толкова…

Седнах на ръба на леглото. Твърде късно е, ми беше казала. За какво беше късно? Какво се беше случило? Какво още можеше да се случи?

Онази нощ беше ужасна. Илиана се боеше от мен, като че бягаше, но все пак се опита да ме успокои, да ме погали.

— Защо не опиташ да поработиш? — каза ми, като ме видя така неспокоен. — Почети нещо.

Помислих си, че иска да остане сама, и отидох в работния си кабинет. Но не можех да се захвана с нищо. Същото странно безпокойство ме повали отново. Напразно се опитвах да го прогоня, като си мислех как ще подготвя сватбата, без знанието на Илиана. Как после двамата ще заминем за няколко месеца в Швейцария. Опитвах се да съсредоточа мисълта си върху някакви конкретни дреболии, вече нямах много пари, трябваше да взема назаем или да поискам от някоя от сестрите си. Но напразно; никоя картина, която си въобразявах, никое мислено пътуване, не успяваше да ме успокои.

… Не пожела да ме остави да я придружа. Даде ми само адреса на клиниката. Можех да я посещавам всеки ден, разбира се. След като тръгна, обикалях улиците като обезумял. Накрая отидох и аз. Поисках да говоря с доктора. Прие ме доста късно. Промърморих няколко извинения: спешно пътуване, проучвания, толкова непредвидени събития. Успокои ме: не било нищо сериозно…

На следващия ден я видях. Усмихваше се. Бях завладян от притеснения и угризения. Занесох й букет от бял люляк. Останах там, до нея, объркан, засрамен. На тръгване й казах:

— Знаеш ли, ще е по-хубаво да отидем някъде; в Тирол например…

Стоеше мълчаливо, но дълго държа ръката ми и я милва. Тръгнах си с цяла планина от мисли; повтарях си, че вече никога няма да я карам да страда и ще бъде напълно, напълно щастлива… Когато дойдох след ден, ми казаха, че не мога да я видя; били й направили операция през нощта. В този момент усетих, че всичко около мен се разпада. Седнах на един стол и чух някакъв глас, който сякаш идваше от много далеч:

— Не е нищо сериозно…

Повтарях тези думи в несвяст. Тръгнах си, без да разбирам какво бих могъл да направя до мига, в който се видим. Отидох у Александру. Казах му, че Илиана е в клиника. После набързо го попитах дали би искал да стане свидетел на сватбата ми. Бях много нервен и треската започваше да ме разяжда.

— Какво е станало с вас? — попита ме той рязко.

Останах известно време замислен: сякаш и преди бях чувал този въпрос, но не бях сигурен дали не е някаква илюзия, породена от умората; дали по някакъв начин не ми се струва, че преживявам отново сцена, която се е случила отдавна, но аз не успявам да я разпозная.

— Но и ти си болен — каза ми Александру и ме хвана за ръка. — Имаш треска…

Разтресох се, сякаш точно в този момент ме беше покосила истинска вледеняваща треска. Тръгнах. Навън се ширеше ужасен мраз. Беше ме страх да се върна у дома. Бях сам и все пак присъствието на Илиана, което ме пресрещаше навсякъде, изстискваше жизнените ми сили. В края на краищата трябваше да се прибера. По пътя си спомних, че героинята в една моя книга се казва Маргарита. Тази подробност глупаво се натрапваше в мисълта ми, без да мога да намеря никакъв смисъл в нея. Маргарита. Повтарях несъзнателно това име. И после изведнъж се сетих за Маргарита от Фауст. Беше убила детето си, точно така. От страх, от срам, беше го убила. Но Илиана не се боеше от никого, не я беше срам. Нещо друго се е случило: със сигурност се е случило нещо друго и тя нямаше никаква вина. Тя не го е искала, беше се противопоставила на тази съдба. Но мисълта идваше от съвсем друга посока: тръгваше от мен, само и единствено от мен…

Тогава усетих, че ме обзема мрачното чувство на отговорност. Не осъзнавах много ясно какъв грях бях извършил, но ми натежа непозната, ужасна, огромна вина…

Дойдох на себе си едва след като Илиана се прибра. Ходих да я виждам непрекъснато през последните дни. Беше отслабнала много, а вътрешното преживяване на случилото се я правеше още по-бледа. Обикаляше стаята ни, сякаш беше отсъствала от дома ни месеци наред. Целуна ме развълнувана, зажадняла за мен, но въпреки това през цялото време беше обзета от огромно безпокойство. Искаше непрекъснато да бъда до нея, да усеща винаги топлината на ръката или дланта ми. Почти не искаше да излиза от къщи. А мен пък ме потискаха онези помещения, в които страдах толкова много от самота, където толкова много пъти я зовях в мислите си. Приготвихме се за тръгване. Отказахме се да ходим в Предял. Нямах търпение да преминем границата възможно най-бързо и да я преоткрия. Все пак исках да се оженим преди заминаването. Когато й споделих това, въпреки че се усмихна топло и с благодарност и ме прегърна, аз усетих, че новината не я зарадва така, както се бях надявал.

— Не се ли радваш, че ще бъдеш моя съпруга? — попитах.

— Че не бях ли и досега? — отвърна ми тя. — И като че преди бях нещо повече…

Изрече първите думи съвсем естествено, а после изведнъж избухна в плач и отчаяно ме прегърна.

— Какво ти е? Какво ти е? — питах аз като глупак и я целувах.

Не ми отговаряше. Усещах само изплашените й ръце да се затягат около мен и сърцето й да бие лудо.

— Знам за какво си мислиш — рекох. — Но от сега нататък, ако и ти искаш…

Запуши устата ми с дланта си, разтреперана.

Погледнах я учуден. Помислих, че не иска да си припомня…

— Прости ми — казах и целунах ръката й.

— Ти трябва да ми простиш…

Това бяха нейните обичайни думи всеки път, когато й исках прошка, и затова не се разтревожих от тях.

Вълнуваше ме само безкрайната й любов, голямата й нежност.

— Ще можеш ли наистина да ми простиш? — поде отново тя. — Сега съм такава, каквато ме искаше ти: чиста…

Не разбирах. И въпреки това отново ме обзе безпокойство. Боях се да питам повече. Но Илиана искаше да ми каже всичко докрай.

— От сега нататък няма нужда се боиш от мен — каза с поугаснал глас.

— Може би по-нататък — казах аз замислен.

Поклати глава. Очите й горяха, погледът й доби концентрация, която ме притесни.

— Сега имам само теб — добави тя. — Трябва да ме обичаш много, много, до края…

Искаше ми се да й кажа една-единствена дума, изпълнена с обич, да я погаля, да разбере колко изцяло неин бях. Но не можах да промълвя нищо. Само я гледах. Повтарях си: може би по-късно… Но тя беше поклатила отрицателно глава. Припомних си, глупашки, както винаги се случваше, рефрена от „Гарванът“ на Едгар Алън По „Nevermore“. Гледах я, а постепенно започнах да не я виждам.

— За какво си мислиш? — попита ме тя. — Защо избяга от мен?

— Не съм избягал — излъгах.

Но не можех да се концентрирам, да й кажа онази любовна дума, която очакваше. В главата ми непрекъснато се въртеше рефренът „Никога“… И в същото време някаква надежда проблясваше: може би се лъжеше…

— Защо не казваш нищо? — попита ме отново.

Направих последно усилие:

— Ти знаеш всичко, което бих могъл да ти кажа…

— Харесва ми да те слушам, когато говориш…

Бях безсилен. Склоних глава на коленете й и Илиана започна да милва косата ми отнесено.

— Поработи ли, докато беше сам? — попита ме много тихо.

Обзе ме ужасно огорчение. Как бих могъл да стоя и да работя, докато тя беше в клиника…

— Страдах от безсъние — само това й казах.

— Трябва да работиш — настоя. — Трябва да се събудиш от този сън…

Искаше ми се да я прекъсна, да й кажа колко зверски ме заболя от нейните думи, но Илиана обхвана главата ми с длани и продължи:

— Знаеш ли, и аз мислих много за теб, докато бях сама. Каква егоистка бях преди това… Исках да те имам само за себе си… Това е абсурдно!… Ти не си като останалите хора, не си като нас… Жената на майстор Манол е жертвала себе си, вградила се в основите на строежа, а аз се боях от някаква толкова по-дребна жертва…

Говореше с толкова угаснал глас, че си мислех, че ще избухне в плач. Но тя запази гладкостта на изказа си. Разбрах, че отдавна беше подготвяла този отговор, че го беше изговаряла много пъти в клиниката. Усещах как треперещата й ръка милва косата ми.

— Трябва непременно да сложиш ред в живота си — продължи да говори със същия тон. — Ти нямаш право да се загробваш така до мен…

Изтръпнах. Усещах, че наближава нещо ужасно.

— А нямам ли аз правото да бъда щастлив? — попитах.

Илиана прехапа устната си и тогава само за миг очите й се замъглиха. Но после победено наведе челото си.

— Вече не зная… — прошепна.

На следващия ден се зае да организира живота ми. Отложи, без никаква причина, заминаването ни, приготовленията за сватбата ни. Интересуваше я повече какви планове имам за книгите си, помоли ме да й позволя да прочете ръкописите. Трябваше да я послушам. Никога не я бях виждал толкова напълно потънала в проучването и разбирането на моите произведения.

— Вече няма да съм милостива с теб — казваше ми усмихната. — От сега нататък трябва да довършиш всичко, което си започнал…

Но аз бях неспособен да напиша и една страница. Но за да я успокоя, се преструвах, че нанасям поправки по ръкописа си, и всеки следобед се затварях за няколко часа в кабинета, за да препрочитам страниците, писани преди толкова месеци. Мислех обаче за пътуването, което Илиана непрекъснато отлагаше, за изпълнените с любов нощи, които знаех, че ще открия отново веднага след като заминем от Букурещ.

Отпразнувахме сами годишнината от срещата ни. Затворихме се вкъщи и Илиана тогава ми се отдаде пак така страстно, както отдавна не го беше правила. Сякаш искаше завинаги да ме запази до себе си — растящ в нея, подхранван от нейната кръв и нейния дъх…

На следващия ден имах няколко дълги лекции в университета. Бях успял да я убедя, че е по-добре да заминем дори и само за месец, защото иначе ще ми е трудно да работя. Затова се заех с намирането на пари за пътуването и приготвянето на документи за сключването на граждански брак. Върнах се вкъщи вечерта уморен. Учудих се, че не ми отвори вратата, както винаги, когато чуеше стъпките ми по стълбите. Помислих си, че може да й е станало лошо. Потърсих ключа и си отключих. Нямаше я на прага, нито в нашата стая. И въпреки това не ме беше предупредила, че може да излиза някъде, не си спомнях нищо такова. Свалих връхната си дреха леко разочарован. Запалих си цигара и отидох в кабинета. Мислех си, че би се зарадвала да види, че работя, когато се върне от града. Зърнах почерка й върху един плик. Сигурно ми беше оставила бележка къде е отишла. Отворих плика и за известно време останах без дъх, вкаменен. В плика имаше четири дълги страници, изписани до последния ред.

Мавродин се спря изтощен. Почеса коляното си и остана така, с поглед, загубен в мрака. После изведнъж продължи:

— Пишеше ми, че заминава и ме моли да не я търся. А нататък в писмото ми благодареше за моята любов, признаваше колко щастлива е била толкова време… И накрая отново ми казваше да не я търся; защото за нея беше непосилно да понася любовта ни такава, каквато беше… безплодна.

Беше се колебала дълго, преди да напише тази дума. Първо беше написала друга, която беше изтрила с пълно съзнание… И после пак споделяше колко щастлива е била, че каквото и да се случва от сега нататък, то нейният живот вече бе познал пълнотата…

Четях почти без да си давам сметка какво се беше случило. Разбирах, че Илиана си е тръгнала, но беше отвъд силите ми да повярвам, че вече няма да я имам до себе си. Сложих писмото на бюрото и започнах да крача из къщата. Съвсем случайно зърнах нейна вещ и после, загубил разсъдък, се заех да ровя навсякъде: в шкафа, в стаята, в банята, в кухнята. Всичко си беше както преди. Нищо не липсваше. Не беше взела нищо от вещите си. Започнах да треперя. Ами ако случайно беше извършила някаква лудост?… Облякох се бързо и изтичах на улицата…

Не знаех откъде да започна. Качих се в една кола и дадох на шофьора адреса на Александру. А по пътя си повтарях: не може да бъде истина, тя ще се върне…

— Илиана изчезна! — извиках, щом влязох, без даже да съм свалил палтото си.

Александру започна да ме успокоява. Зае се да звъни на разни хора. Стоях на фотьойла, обхванал глава в дланите си, и пушех, загубил разсъдък. Някой ми донесе вишновка.

— Не, благодаря, не пия нищо преди вечеря — казах.

После осъзнах, че говоря, без да мисля; нима щях да мога въобще да ям? Нима времето, дните, нощите щяха да бъдат същите като преди? Александру не спираше да говори по телефона. Когато се приближи до мен, го попитах:

— Какво каза?

Струваше ми се, че всички онези, с които беше говорил, все трябваше да са казали нещо точно; безспорно все някой щеше да я е видял на улицата или в някоя кола.

— Хайде — каза ми Александру.

— Къде отиваме? — попитах.

— У вас.

Върнах се отново у дома. Пред вратата усмихнато му казах:

— Отвикнал съм да си отварям вратата с ключ. Досега Илиана винаги ми отваряше…

И не знам защо, когато отново влязох в кабинета си, се надявах, макар и само за миг, че ще я намеря там, да стои на масата и да се усмихва. Вероятно и на нея й е било трудно да си тръгне завинаги…

Мавродин спря да говори и се прокашля. Започна да трепери и потупа ръцете си, за да ги раздвижи.

— Стана студено — каза. — Не искаш ли да влезем? Сега нощите вече не са така топли.

Другарят му го последва, без да каже и думичка. Спря се на прага, докато Мавродин с присвити клепачи и запалена клечка кибрит търсеше лампа.