Сватба в небето

XIII

Когато останах сам в стаята си през онази нощ, си казах: „Ще се женя!“ Дотогава бях живял с убеждението, че бих се изплашил или избухнал в смях само при споменаването на тези думи. Навремето идеята да се оженя ми изглеждаше напълно невероятна. Но през онази нощ си повтарях няколко пъти на висок глас: „Ето че и това се случи. Ще се женя!“ Не чувствах нищо особено. Или поне не усещах страха, който бях очаквал някога. Че даже не ми идваше и да се смея. Усещах нещо напълно неясно. Колкото и да се опитвах да си дам сметка за сериозността на решението си, не успявах да го направя. Само честолюбието ми бегло ми подсказваше, че ще мога да се справя с подобно неизвестно премеждие. А и все още пазех радостта, която носи всяка проява на голямо великодушие. Може би и тук думата си казваше егото ми: самоподхранвано от идеята, че аз съм способен на подобен, изпълнен с кураж и благородство жест… Виж, това не зная… Но пък непрестанно си повтарях: „Ще се жениш, младежо!“ — и нищо не се случваше.

На следващата сутрин все пак се събудих натежал от мисли. Запалих си цигара и се опитах да си изясня можеше ли все още да се направи нещо. Разбира се, че лесно можех да си взема думите назад; или пък да се скарам жестоко с Лена. Но си давах сметка, че не става дума за нещо толкова просто. И бездруго Лена не беше приела с голям ентусиазъм предложението ми. Тя не би се обидила, ако избегна да говоря отново за женитба. Но в действителност се случи нещо съвсем различно. Аз вече не бях господар на себе си, вече не можех да вземам решение. Когато тя беше до мен, бях в състояние да сторя всякакви неща. А пък без нея бих бил нещастен. Може би дори не ставаше дума за щастие и нещастие: аз не можех да си представя себе си без нея; не можех да мисля за друго бъдеще, освен за такова, споделено с нея. Стоях дълго време така и се изтезавах. Когато слязох долу да пия чай, заварих Лена да разглежда списания. Мисля, че и на нея мислите не й даваха мира. Изглеждаше уморена, неспокойна. Цялата светна, когато ме видя да се приближавам. Целунах й ръка и седнах до нея. Не знам защо, но започнах да подбирам думите си. Сякаш се бях сдобил с такава власт, която едновременно ме опияняваше и натъжаваше.

— Не ти ли се струва странно? — попитах я малко по-късно.

— Какво точно? — престори се тя, че не си спомня снощния ни разговор.

— Че бихме могли да станем съпруг и съпруга, че вече сме станали…

Погледна ме с усмивка.

— Да — поде тя замислено, — мисля, че това е нещо много отговорно, нещо ужасно…

Изведнъж се спря и се изплаших, че мълчанието ще ни обърка още повече. За щастие сервитьорът се приближи, носеше сервиза за кафе.

— Ти искаш ли масло? — попитах я аз.

— Не, благодаря — отвърна ми тя много внимателно. — Но как ти дойде това така изведнъж?

— Казах си, че така е по-добре, мислих много, преди да взема решение…

В действителност и както се случва с повечето мъже, не бях се замислял изобщо, не бях решил нищо предварително. Само че тогава усетих, че трябва да кажа онези думи.

— Но аз не съм мислила изобщо — зае защитна позиция тя. — И по-лошото е, че и сега не мога да мисля…

Това нейно объркване веднага ми даде голямо предимство. Усещах, че това чувство на превъзходство ще ме води все по-напред, ще ме обвързва все повече, но емоцията беше твърде опияняваща и аз не можех да й противостоя, не можех да се контролирам.

— И въпреки това трябва да ми отговориш — настоях аз. — Трябва да вземеш решение…

— Няма какво да решавам — каза тя тихо. — Аз съм твоя и това е всичко.

Странно! Колкото повече я слушах, толкова повече усещах, че се губя, че нейната любов е единствената ми ценност, а нейното щастие е единственото нещо, заради което си заслужаваше да живея. Близостта на Лена не ме убиваше. Гледах тялото й до себе си и не можех да повярвам, че то ще бъде мое завинаги.

— Намислила ли си нещо за днес? — попитах.

Погледна ме изключително страстно с изгарящ поглед.

— Не смея да си призная — прошепна ми в отговор тя.

Станах от масата и й казах: „От сега нататък това няма никакво значение“. И под това имах предвид: свободата, парите, гордостта, сделките и всичко останало нямат никакво значение…

Оженихме се след месец в Париж. Исках да направя голям празник от това събитие, но тя ме помоли да не каня другиго освен неколцина приятели, по-голямата част от които бяха чужденци. След сватбата заминахме за Испания. Останахме там до началото на пролетта.

Ще ми бъде много трудно да ти разкажа какво се случи след това. Ти никога не си бил женен и не би могъл да разбереш. Във всеки случай времето започна да тече по различен начин. Докато бяхме в чужбина, постоянно бяхме заети с това, което виждаме около себе си и с това, което се случва до нас. Но след като се върнахме в Румъния, всичко се промени само за няколко дни. Много малко от познатите знаеха за женитбата ни. Някои от тях даже не повярваха, че наистина сме женени, до момента, в който наехме луксозен апартамент, обзаведохме го и започнахме да приемаме гости. Сред първите ни посетители беше Клоди. Дойде със съпруга си. Бях малко напрегнат да ги видя, но срещата протече сърдечно. Тя целуна Лена с голяма обич. Нейният съпруг ме прегърна. В началото не могли да повярват, но после всичко изглеждаше напълно наред. Поканиха ни на вечеря на следващия ден и ние приехме. Говорихме си за множество незначителни неща, а аз от време на време казвах: „съпругата ми“, при което Клоди избухваше в смях. Лена се усмихваше стеснително, но като че и тя беше започнала да приема това, което се случваше с нас.

На следващия ден отидохме на вечеря. Клоди започна да флиртува много изкусно с мен и въпреки че ми беше неприятно, аз продължавах да говоря, да се смея, да се шегувам. Само Лена мълчеше. Това мълчание ме изнерви.

— Нямаш никакъв такт — й казах на път за вкъщи.

— Ще се опитам да се науча на такт — отвърна ми тя.

Но беше доста тъжна. Веднага щом останахме сами в стаята ни у дома, тя обхвана главата си с длани и остана така отнесена. В началото се правех, че не виждам. Но в крайна сметка това абсурдно мълчание ме извади от равновесие.

— Какво ти и е? — попитах я с остър тон.

— Уморена съм — отвърна ми тя.

— А аз пък имам предположение какво ти е — подех. — Досадно ти беше, че ходихме у Клоди!… Но нали все пак няма да живеем като в някоя гора. Трябваше да намеря някаква формула, която да сдобри всички ни. Имам толкова много приятели в нейните среди. А и освен това не можем да се откажем без причина от едно цяло общество…

Говорех изнервено, с убеждението, че всичко, което бях казал, ми е напълно безразлично. Беше ми безразлично дали ще посещаваме кръговете около Клоди; беше ми все едно дали щях да запазя, или не нейните приятели като свои. Но все пак усещах необходимост да се разбунтувам срещу това обвинително мълчание.

— Въобще не съм си мислила за Клоди — прошепна Лена. — Тя няма никаква вина тук…

— Тогава аз ли съм виновният според теб? — отвърнах й аз, доволен, че съм намерил причина, за да се скараме.

Не си давах сметка защо исках да се караме. Но се чувствах привлечен от страданието, което й причинявах и което измъчваше и мен. Исках на всяка цена да я унижа, да я обидя. Всяка груба дума, която отправях към нея, първо раняваше мен, но пък това страдание ме опияняваше и ме успокояваше.

— Очевидно аз съм виновният — продължих, повишавайки тон. — Аз те карам да страдаш. Признай си, че се чувстваш нещастна с мен…

Не осъзнавах какви ги говоря. В онези мигове бях забравил за цялата си любов, бях забравил колко щастлив бях с Лена. Искаше ми се да ми отговори яростно, че да имам повод да я засегна жестоко. Нима се надявах, че всичко между нас може да се скъса, че можем да се разделим толкова бързо? Не знам. В онзи миг в мен властваше единствено жаждата ми да я карам да се чувства зле, да я измъчвам.

Но тя продължи да мълчи, напълно отнесена. Даже и не плачеше. Стоеше си, както и в самото начало, вкаменена. След малко си дадох сметка, че бях прекалил, и излязох от стаята. И в момента, в който останах сам, започна да ме измъчва непоносимо угризение. Да, угризение, и в същото време някаква мрачна нужда да се самоунижа, да й кажа колко много я обичам и колко много страдам заради нея. И все пак не исках да се връщам обратно така бързо. Чух я да се движи из стаята и да се съблича сънливо и тогава и аз влязох там, за да се приготвя за лягане. Не ме поглеждаше. Забелязах, че беше плакала, очите й бяха насълзени. Няколко мига не знаех какво да направя; да я поема в обятията си — зажаднял за тялото й — или да започна да я обиждам по онзи адски начин, озлобен от болката й, за която се чувствах отговорен. Колебаех се. А после, без да съзнавам, се приближих до нея и я прегърнах…

Тези сцени се повтаряха безброй пъти през трите години, в които бяхме заедно. Колкото повече минаваше времето, толкова по-скъпа и по-необходима ми ставаше. Но така и не съм сигурен дали тогава наистина бях влюбен, дали изживявах истинска любов. Нещо друго, нещо много по-трагично ме свързваше с Лена; тя ми беше нужна, абсолютно необходима. Точно както въздухът, водата, светлината. Сигурно се изразявам много неумело, но в действителност нещата бяха такива. Не можех без нейното присъствие и въпреки това, когато стоях прекалено дълго близо до нея, ме обземаше неконтролируема жажда да се освободя, да я измъчвам, да я обиждам. В повечето случаи успявах да се овладея. В противен случай ежедневието ни щеше да бъде истински ад. Забелязах, че ако се потопя в сделките или се оставя на работата и грижите да ме повлекат, можех да понеса това, че не е до мен няколко часа, че дори и няколко дни подред. И за да мога да я забравя, се хвърлях смело в света на сделките. Но когато се връщах при нея, осъзнавах, че съм по-влюбен и отпреди. Ставаше все по-красива или поне на мен ми се струваше така. Като всеки богат мъж, притежаващ красива съпруга, се ласкаех да виждам как я оглеждаха с възхищение и да чета завистта в очите на другите жени. Струваше ми се, че всеки път, когато излизахме в града, всички ме поздравяват. Беше едновременно много красива и елегантна. Тя винаги проявяваше много семпъл вкус, но аз я карах да се облича луксозно, почти разсипнически скъпо. Това ме правеше наистина щастлив: да я гледам да пръска пари. Харчеше само защото аз я карах и защото знаеше, че това ме ласкае. Но всички тези подробности нямат голямо значение…

Това, което исках да ти кажа, е, че все още не успявах да разбера какво се беше случило с мен. Само едно нещо усещах съвсем ясно: че вече не бих могъл да живея без нея, че беше влязла под кожата ми, както се казва… Тази любов невинаги ме правеше щастлив. Лена ми беше необходима, както са необходими определени лекарства при наличието на дадени заболявания. Когато бях до нея, когато беше моя и я желаех, аз сякаш се успокоявах. Но в началото, през онази първа година от брака ни, от Лена ме разделяха множество епизоди на гневни изблици, които почти граничеха с омраза. Не зная как да ти обясня това, но често ми се случваше да се усещам разбунтуван срещу нея, угнетен от женитбата ни, която ме потискаше, и някак задушаван. Непрекъснато се връщах на мисълта за офицера от гарата, в действителното съществуване на когото вече не вярвах и самият аз, но от чийто образ не можех да се отърся, защото той събуждаше ревността и гнева ми и ми помагаше да я мразя.

Не зная до каква степен Лена е изпитвала подобни изблици срещу мен. Тя също се промени доста след сватбата. С лекота се отказа от повечето си занимания от времето на моминството си: от изкуството, от музиката. И въпреки това не можеше да стане светска дама, не й харесваше да излиза всяка вечер, както я принуждавах аз. В началото си мислех, че прави това заради Клоди, с която запазих възможно най-добри отношения; и вероятно Лена се боеше да не би да се виждаме прекалено често. Но по-късно се убедих, че светските кръгове я отегчаваха като цяло; беше винаги затворена в себе си, отнесена, макар и облечена изключително елегантно, според последните модни списания, и дошла сякаш точно за да слуша и говори празни приказки.

И въпреки всичко не разбирах много добре какво се случва с нея. Когато се срещахме, усещах само това: че ме очаква, че й е мъчно за мен и за моите прегръдки. И двамата се загубвахме в любовта като болни, които успокояват болките си. Тази взаимна страст се излъчваше издайнически дори когато се намирахме сред непознати хора. Вечно изплашена, тя непрекъснато ме следеше с поглед. Всъщност това беше единственото нещо, което я интересуваше, когато излизахме в обществото. Затова и може би хората завиждаха на щастието и любовта ни. И в действителност привидно ние бяхме идеалната двойка: тя — красива, интелигентна, почтена, а аз пък богат и симпатичен предприемач. Още повече, че бяхме влюбени един в друг до умопомрачение. И това беше подробност, която не убягваше на никого. В шарената палитра от хора, които посещаваха букурещките събирания на следобеден чай и вечеринки, сред толкова много двойки прелюбодейци и разюздана младеж, нашият брак по любов представляваше наистина набиващ се на очи контраст. И аз си давах сметка, че ние в действителност можем да живеем щастливо, че всичко ни беше подготвяло и водило към това, но все пак нещо се беше случило, нещо извън нас и нашата любов, и то ни караше да страдаме и да търсим страданието.

Веднъж, около шест месеца след установяването ни в Букурещ, срещнах свой приятел в салона на една банка. Бях там във връзка с уреждането на документите по предстоящо пътуване. Вероятно го беше впечатлила умората, която е излъчвало лицето ми. Същата сутрин пак бях избухнал свирепо срещу Лена и споменът за грубите думи, които й бях наговорил, ме измъчваше жестоко.

— Да не си болен? — попита ме моят приятел. — Изглеждаш много зле…

Може би при други обстоятелства щях да го излъжа и да изтъкна някакво неразположение, защото би ме било срам да призная дълбокото си нещастие. Да, но не знам какво се пробуди в мен при обаянието на неговата безгрижна младост и аз закопнях за здравето и спокойствието му. Изведнъж ме изпълни силна обич към него и ми се прищя да му споделя това така важно нещо, да го предупредя, за да може поне той да се предпази и да не минава през моите страдания.

— Нещастен съм — казах. — Това е всичко…

Остана поразен, не посмя да ме попита нищо повече. Но аз и не чаках той да ме разпитва за подробностите. А сам ги изложих, хиляди дреболии, които дори преувеличих, сякаш тази изповед ми беше нужна и ме помазваше като балсам. В началото ме слушаше объркан, като че се боеше да не би всеки момент да кажа, че Лена ми изневерява.

— Лена ме обича толкова много, колкото я обичам и аз — казах, отгатвайки мислите му. — Да, това е нещо, в което не бих могъл да се усъмня, и то никога. В сравнение с всички останали съпруги, които познавам, тя е истинска светица. И аз я обичам, едва сега обичам истински в живота си…

— Добре, ами тогава… — прекъсна ме приятелят ми, с объркана усмивка. — Вероятно става дума просто за някакво мимолетно неразбирателство…

Рязко поклатих глава; усещах самотата си още по-натежала, а също и факта, че колкото и добро желание да имаше той, колкото и усилия да правеше, състоянието, в което се намирах, щеше да остане неразбираемо и непонятно за него.

— Не става дума за никакво неразбирателство — му казах. — Напротив, всичко върви прекрасно. Рядко съм срещал други така отдадени и разбиращи жени. И е толкова интелигентна, че би разрешила моментално всяко евентуално възникнало неразбирателство между нас… Става дума за нещо друго, нещо напълно различно. Не зная дали то се дължи на факта, че се оженихме. Но си мисля, че пак щях да бъда все толкова нещастен и ако просто живеехме заедно, без брак…

— Но защо? — попита ме отново учуден той.

— Не знам, не го разбирам. Просто не може другояче, това е…

— Ами тогава се разделете — прошепна той.

— Не мога. Би ми било ужасно непосилно да живея без нея. Сега, след като я познавам, след като сме влюбени един в друг, вече няма какво да се направи; трябва да живеем заедно… До края на живота си — довърших аз развълнувано.

Не зная дали някога си усещал колко абсолютна и дълбока е една такава любов; дали някога си си давал сметка, че каквото и да се случи, ти не можеш да се разделиш от любимото си същество, че си свързан с него до смърт в буквалния смисъл на думата. Тоест, че само евентуалната му кончина може да ти върне свободата. В противен случай, докато си жив, независимо дали си влюбен — или не, дали иска — или не иска любимата ти, ти усещаш, че си неин, свързан, обречен на нея… Младите хора не могат да разберат тези неща и като цяло те остават непонятни за мъжете, които никога не са живели дълго с някоя жена. Понякога в подобни случаи, донякъде смазан от тази прекалено голяма любов, ти мислиш за смъртта на любимата си. Отлично знаеш, че даже и да се разделиш с нея, тя ще продължи да съществува, да ходи по тази земя и докато това е така, ти никога не би могъл да усетиш истинската си свобода. И то не защото ще имаш угризения на съвестта, ами чисто и просто, защото нейното съществуване продължава да те измъчва, да те потиска дори отдалеч…

Младият ми приятел не можеше да схване много ясно тези неща тогава. Разбра ги по-късно, впоследствие, но това е друга история, в която нямам време да се впускам. Тогава се сбогувахме доста натъжени и двамата. Разговорът ни обаче ми беше помогнал да изясня някои неща за себе си. Дълго време си мислех за някои подробности и думи, които му бях казал. И все пак „дълго време“ е леко пресилено казано. Защото след няколко дни заминахме от страната и отново бяхме влюбени един в друг до изгаряща страст, както през първите седмици на нашата любов. Останахме в чужбина няколко месеца. Тогава започнах да си давам сметка колко умела и блестяща в светските отношения е Лена, колко добре умее тя да опознава хората, колко добре приета приятелка беше в кръговете на забогателите от войната хора и банкерите, кръгове, в които бях задължен да се движа.

През цялото това време почти не си спомних за чувството, че близостта на Лена ме смазва и унищожава. Поне така си мисля. Случи ми се в един от онези дни да осъзная, че вече не страдам, вече не се защитавам, не се боря срещу присъствието на Лена. Не зная как да ти го обясня по-точно; един ден просто си дадох сметка, че съм свързан с Лена, че тя е моя, а аз съм неин, а това усещане за абсолютна принадлежност вече не ме измъчваше. Напротив — щеше да ми е трудно да си се представя по друг начин, без нея до себе си. Мисля, че любовта ни се беше променила много през онзи период. Не мога да кажа точно как. Нещата тогава се стекоха така, че си спомням идеално някои случки и срещи, но не мога въобще да успея да възстановя в паметта си през какви душевни състояния съм преминавал.

Когато през есента се върнахме в Букурещ, бурите на любовта ни бяха преминали. Бях свикнал с Лена, бях се примирил със съвместния ни живот. Вършех работните си дела и се прибирах вкъщи винаги зажаднял за обич и за съпругата си. Дали това е истинското щастие, единственото, което е дадено на обикновения смъртен? Не зная. Познах и много щастливи моменти в любовта си; изживях ги и после ги забравих, по моя вина, както винаги се случва…

Срещнах се отново с приятеля си, на когото преди няколко месеца бях разкрил измъчващото ме нещастие. Засрамих се много, когато го видях. Имах усещането, че тогава го бях излъгал, и този път държах на всяка цена да му кажа истината. Бях обидил Лена, като се бях оплаквал пред него; бях забравил за любовта ни, за щастието ни тогава.

— Знаеш ли — казах му с усмивка. — Ти беше прав при предишната ни среща. Случващото се наистина бе нещо мимолетно. Някакво най-обикновено неразбирателство. Винаги става така в началото…

Не го лъжех, не желаех да го мамя. Някои хора казват, че всеки женен мъж се опитва да убеди възможно най-много младежи да се оженят, защото в него се бунтува изгубената свобода, онази, която той вижда у другите и за която им завижда. Но в моя случай това не беше така. Не го излъгах, като му казах тогава, че преди се бях заблудил и че сега наистина съм щастлив.

— Ти не би могъл да ме разбереш — повторих му аз няколко пъти. — Няма как да разбереш всички тези неща!…