Сватбата на Беки Б.

Тринадесет

Със сетни сили изкачвам стъпалата към нашия апартамент. Олюлявайки се, измъквам ключа и след три безуспешни опита най-сетне го пъхвам в ключалката.

Отново у дома!

Най-сетне тишина и спокойствие!

— Беки, ти ли си? — достига до мен гласът на Дани, надвикващ стъпките му по стъпалата.

Обръщам се замаяно, неспособна да се фокусирам. Чувствам се като човек, току-що пробягал маратон. Последните две седмици са ми като в мъгла — дните се сливат с нощите и нощите — с дните. Само ние тримата: Сузи, аз и бебето Ърнест. И непрестанният плач.

Не ме разбирайте погрешно — аз обожавам малкия Ърни! Ще му ставам и кръстница и всичко там както си му е редът.

Но, Господи… Този негов вечен плач…

Досега нямах никаква представа какво означавало да си имаш бебе! Винаги съм си мислела, че е много забавно.

И не си давах сметка, че Сузи ще трябва да го храни всеки божи час. Не си давах сметка, че той няма да иска да спи. Или пък, че няма да харесва креватчето си. Ама как може така — та то е от „Конран Шоп“! Изработено е от прекрасна бреза, с разкошни малки одеялца… Човек би си помислил, че всяко бебе ще се влюби веднага в него! Но всеки път, когато го слагахме вътре, той започваше да се върти като обезумял и да надава бойни викове до небесата.

После опитах да го взема с мен на пазар. И в началото всичко си беше нормално. Хората се усмихваха мило на бебешката количка, после на мен и аз вече започвах да се чувствам страхотно горда със себе си. Но когато влязохме в „Карън Милън“ и аз тъкмо разглеждах едни кожени панталони, той започна да пищи. Не някакво си миличко бебешко хленчене. Не някакво си жалостиво скимтене. А пълнокръвен вой в стил „Тази жена ме похити! Викайте полиция!“.

Нямах под ръка нито шишенца с мляко, нито памперси, нито нищо. Та се наложи да подтичвам, тикайки количката, през целия път до апартамента на Фулам Роуд. И докато стигни вкъщи, вече бях цялата зачервена, едва си поемах дъх, Сузи ревеше като откачила, а Ърнест ме гледаше така, сякаш съм най-малкото сериен убиец.

А и после, въпреки че го нахраниха, той не престана да плаче през цялата нощ…

— Господи! — възкликва Дани, когато слиза на моята площадка. — Какво се е случило с теб?

Поглеждам се в огледалото и ме залива паника. Изглеждам пребледняла от умора, косата ми виси на грозни кичури, а очите ми са изцъклени от недоспиване. И нищо чудно — да не мислите, че поне в самолета успях да мигна? Нищо подобно! Паднах се до жена с шестмесечни близнаци!

— Приятелката ми Сузи роди — едва намирам сили да отворя уста аз. — А съпругът й беше заклещен на един остроов, така че се наложи да й помогна известно време…

— Но Люк ми каза, че си в отпуска! — изписква ужасено Дани. — Твърдеше, че си почиваш!

— Люк няма… никаква представа какво се случи.

Всеки път, когато Люк се обадеше, аз или сменях памперси, или разнасях на ръце плачещия Ърни, или успокоявах ридаещата Сузи… или просто спях непробудно. Веднъж все пак успяхме да проведем един кратък и доста несвързан разговор, но накрая Люк ми предложи да си легна и да се наспя, защото нищо не можел да ми разбере.

Като изключим този случай, не съм разговаряла абсолютно с никого. Мама ми звънна, за да ме уведоми, че Робин ми била оставила съобщение в къщата, че трябва да й се обадя спешно. И аз действително мислех да й звънна. Но всеки път, когато успявах да си открадна някой свободен миг, някак си не успявах да събера сили за това. Нямам никаква представа какво е ставало тук — какви спорове и дискусии е имало и какво е станало с подготовката. Знам със сигурност, че Елинор е бясна. И че ме очаква най-грандиозният скандал на света.

Но просто… не ми пука. Единственото, за което си мечтая в момента, е да легна и да се наспя като хората.

— Ей, знаеш ли, че пристигнаха някакви кутии за теб! — информира ме Дани, неспособен да скрие любопитството си. — Поръчвала ли си комплект кукли на Мари Озмънд?

— Нямам представа — отговарям безизразно. — Вероятно съм. Поръчах почти всичко, което предлагаха.

Имам някакъв смътен спомен как в три часа през нощта люлея Ърни, за да може Сузи да дремне поне за малко, и си щракам нещо на компютъра, но какво гледах на екрана…

— Имаш ли представа колко отвратителна е британската телевизия в три часа през нощта?! — отговарям и потривам присъхналото си лице. — Няма никакъв смисъл да гледаш филми, защото в мига, в който стане интересно, бебето започва да плаче и ти трябва веднага да скочиш и да започнеш да го разкарваш насам-натам, да му пееш „Старият Макдоналд си имал ферма“ и мьпреки това той не спира да реве. Затова трябва да превключиш на спокойната песничка „О, каква красиииива сууутрин“, обаче и това не помага…

— Аха, ясно — кимва Дани и отстъпва ошашавено. — Вярвам ти. Беки, мисля, че се нуждаеш от малко сън.

— Аха. Май така ще стане. Лягам да спя. Ще се видим после.

Влизам с препъване в апартамента, струпвам цялата купчина с пощата на дивана и се насочвам към спалнята, като единствената ми мисъл е да се строполя и да не се събуждам поне два дена.

Сън… Божичко, как се нуждая от сън…

Лампичката на телефонния секретар примигва и докато лягам, автоматично протягам ръка и натискам бутона за прослушване.

— „Здрасти, Беки! Обажда се Робин! Само да ти съобщя, че срещата с Шелдън Лойд за обсъждане проблема с аранжировката на масите е отменена за следващия четвъртък, 21-во число, от 14:30 часа. Чао!“

Успявам да си помисля единствено: „Странна работа!“, но точно в този момент главата ми докосва възглавницата и аз потъвам в дълбок, безпаметен сън.

Осем часа по-късно се събуждам рязко и се изправям като пружина.

Какво беше това, всъщност?

Протягам ръка към телефонния секретар, натискам бутона за повтаряне на съобщението и чувам гласа на Робин, който изчуруликва абсолютно същото съобщение, а дисплеят ме информира, че е оставено вчера.

Ама… това изобщо не се връзва. Нали нюйоркската сватба бе отменена?!

Оглеждам дезориентирано сумрачния апартамент. Биологичният ми часовник е дотолкова объркан, че би могло да бъде всяко време на денонощието. Зашляпвам по боси крака към кухнята, за да си налея чаша вода, и поглеждам невиждащо през прозореца към стенописа на танцьорите върху отсрещната сграда.

Аз отмених сватбата. Имаше и свидетели. Защо Робин продължава с организацията? Така де, не може да се каже, че съобщението ми беше особено двусмислено…

Какво се е случило междувременно?

Изпивам си водата, наливам си друга чаша и отивам в дневната. Часът е четири следобед, ако се вярва на часовника на видеото, така че все още има време да й звънна. Да разбера какво точно става.

— Здравейте! Компания „Сватбени тържества“! — достига до мен глас на момиче, което не разпознавам. — С какво мога да ви помогна?

— Здравейте! Много се извинявам, обажда се Беки Блумууд! Вие… вие организирате моята сватба, нали?

— О, здравей, Беки! Аз съм Кирстен, асистентката на Робин! Мога ли само да споделя, че концепцията ти на тема „Спящата красавица“ е направо божествена! Разказах на всичките си приятелки за нея и те всички заявиха, че когато се женят, и те ще си поръчат „Спящата красавица“!

— О, ами… благодаря. Слушай, Кирстен, въпросът ми може и да ти се стори странен, но…

Как да го кажа сега? Не мога да попитам: „Моята сватба все още ли е в ход?“, нали?!

— Моята сватба… все още ли е в ход?

— Искрено се надявам да е така! — отговаря Кирстен през смях. — Освен ако не сте се скарали с Люк, разбира се! — Тук тонът й се променя на сто и осемдесет градуса. — Да не би да сте се скарали с Люк? Защото ние имаме процедура в такива случаи…

— Не, нищо подобно! Просто исках да попитам… хмм… получихте ли ми съобщението?

— Кое по-точно? — пита ведро Кирстен.

— Съобщението, което оставих преди около две седмици!

— О, много съжалявам! С това наводнение…

— Наводнение ли? — вторачвам се ужасено в телефона аз. — Имали сте наводнение?

— Сигурна съм, че Робин ти се е обадила в Англия, за да те информира. Но нищо. Всичко е наред, никой не се е удавил! Просто се наложи да евакуираме целия офис за няколко дена и някои от телефонните съобщения пострадаха… плюс една антична декоративна възглавничка, принадлежаща на наша клиентка, която за съжаление беше напълно унищожена…

— Значи не сте получили моето съобщение?

— Онова за ордьоврите ли? — замисля се асистентката.

Преглъщам няколко пъти и усещам, че главата ми се замайва още повече.

— Беки, Робин тъкмо влиза — казва в този момент Кирстен. — Ако искаш да говориш с нея…

Няма начин! Винаги съм знаела, че на телефон вяра да нямаш! Ето ти сега!

— Би ли й предала само — отговарям аз, като се старая да запазя самообладание — да ме изчака. Веднага тръгвам към вас!

— Толкова ли е спешно?

— Да! Повече от спешно!

Офисите на Робин се намират в тузарска сграда на 96-та улица. Когато почуквам на вратата, чувам гъргорещия й смях и когато отварям предпазливо, я зървам да седи на бюрото си с чаша шампанско в едната ръка, телефон в другата и отворена кутия шоколадови бонбони пред нея. В ъгъла пред клавиатурата на компютъра седи момиче с шноли в косата, което би трябвало да е Кирстен.

— Беки! — възкликва Робин. — Заповядай, влизай! Ей сега свършвам! Дженифър, мисля, че трябва да се спрем на сатена. Да? Добре. До скоро. — И тя затваря телефона и ми се усмихва лъчезарно. — Беки, миличка, как си? Как беше в Англия?

— Много добре, благодаря. Робин…

— Тъкмо се връщам от един божествен благодарствен обяд в хотел „Карлтън“, на който бях поканена от госпожа Хърман Уинклър. Сватбата им наистина мина фантастично! Младоженецът подари на булката малко кученце порода шнауцер пред олтара! Толкова мило! — Тук Робин сбръчква чело и отбелязва: — Какво исках да кажа с това? Ах, да! Знаеш ли какво? Та дъщеря й и зет й тъкмо потеглиха за Англия на сватбено пътешествие! И затова й казах, че нищо чудно да срещнат там и Беки Блумууд!

— Робин, трябва да поговорим!

— На всяка цена! И ако се отнася до чинийките за десерта, то говорих с управата на „Плаза“…

— Не, не е за чинийките! — извиквам. — Робин, чуй ме най-сетне! Докато бях в Англия, аз отмених сватбата! Оставих ти съобщение! Обаче ти не си го получила!

В тузарската стая настъпва гробна тишина. После лицето на Робин се сбръчква от смях.

— Ха-ха-ха! Беки, ама ти си безценна! Нали е безценна, Кирстен?!

— Робин, говоря ти напълно сериозно! Искам да отменя цялата сватба. Искам да се оженя в Англия! Майка ми ми организира там сватба. Всичко е готово…

— Представи си само да го беше направила! — продължава да се залива от смях Робин. — Но, разбира се, не можеш да го направиш заради предбрачния договор! Защото, ако отмениш тази сватба, те очаква огромна неустойка! — и тя продължава да гъргори от смях. — Искаш ли малко шампанско?

Аз се вторачвам в нея ужасена.

— Какво искаш да кажеш с това, че е заради договора? Какъв договор?

— Договора, който си подписала, скъпа! — отговаря тя, подава ми чаша шампанско и пръстите ми веднага се сключват около нея.

— Но… но Люк не е подписал нищо. Той каза, че нищо не е валидно, докато не подпише и той!

— Не става въпрос за предбрачния договор между теб и Люк. Става въпрос за договора между теб и мен! Или, по-точно, договора ти с моята компания.

— Какво? — преглъщам аз. — Робин, но за какво ми говориш, за Бога? Аз не съм подписвала нищо!

— Напротив, подписвала си! Всичките ми булки подписват такъв договор! Дадох го на Елинор да ти го даде и тя ми го върна подписан. Да… тук някъде имах копие от него!

Тя отпива от шампанското си, извърта се със стола си и протяга ръка към елегантно шкафче за документи.

— Ето го! — възкликва и ми подава ксерокопиран документ. Оригиналът, естествено, е при моя адвокат.

Взирам се в страницата и сърцето ми претупва от ужас. Най-отгоре пише: „УСЛОВИЯ ПО ДОГОВОРА.“ Погледът ми се спуска право надолу, към многоточието — и ето го там, мьдри се и моят подпис.

Мисълта ми се връща към онази мрачна, дъждовна вечер. Как седя в апартамента на Елинор. И как възмутено подписвам всеки един лист, който се намира пред мен. Без да си правя труда да прочета какво пише отгоре!

Божичко! Какво сторих?!

Какво съм подписала?!

Започвам трескаво да преглеждам съдържанието, без да отбирам особено от специфичните юридически фрази:

Организаторът трябва да подготви подробен план… времето за изпълнение на договора е по взаимно съгласие… Клиентът трябва да бъде осведомяван за всички въпроси… да бъде свързан с предлагащите услугите… окончателното решение е на Клиента… неспазването на договора или отменянето на събитието по каквито и да било причини… възстановяване на разходите… 30 дена… окончтателно плащане… По-нататъшни…

Докато продължавам да чета думите, усещам, че по гърба ми започват да пълзят студени тръпки — нагоре-надолу, нагоре-надолу.

По-нататъшни условия: в случай на отмяна на събитието, ако Клиентът се ожени в рамките на една година от датата на отмяната, Клиентът подлежи на неустойка в размер на сто хиляди долара, които трябва да бъдат изплатени на компанията „Сватбени тържества“.

Неустойка от сто хиляди долара.

И аз съм се подписала.

— Сто хиляди долара? — успявам да изрека накрая. — Това… са доста пари.

— Това е само за глупави момичета, които се преструват, че отлагат събитието, а после се женят на друго място — отговаря весело Робин.

— Но заащо…

— Беки, щом се заема с планирането на една сватба, държа тази сватба да се състои! И преди са се отказвали момичета. — Тук гласът й внезапно добива метален оттенък. — Момичета, които накрая решават да си правят каквото си искат. Момичета, които само използват моите идеи, моите контакти. Момичета, които си въобразяват, че могат да се възползват от експертния ми подход и после да им се размине. — Привежда се към мен, а очите й проблясват заплашително. — Беки, нали не искаш да си едно от тези момичета?

Боже, та тя е луда! Сватбената организаторка наистина е луда!

— Д-д-добра идея — запелтечвам аз. — Нали и ти трябва да се защитиш!

— В дадения случай, разбира се, Елинор би могла и сама да го подпише, но с нея постигнахме съгласие, че по този начин тя защитава и собствената си инвестиция! — усмихва се победоносно Робин. — Така че споразумението е перфектно за всички страни!

— Да, много умно! — изкисквам се нервно и отпивам голяма глътка шампанско.

И какво ще правя сега? Все трябва да има някакъв изход! Не може да няма! Не може хората да принуждават други хора да се женят насила! Не е етично!

— Горе главата, Беки! — връща се Робин отново във веселото си състояние. — Всичко е под контрол! Ние се погрижихме за всички подробности, докато ти беше в Англия. Даже точно докато говорим, пишат и поканите…

— Поканите ли? — отново ме сграбчва паниката. — Не е възможно! Та ние не сме съставили още списъка с гостите!

— Напротив, ти си го съставила, глупаче! А това какво е, според теб?

И тя натиска няколко бутона на компютъра си и върху екрана излиза списък. Аз се ококорвам невярващо. Пред очите ми се редят познати имена и адреси — едно след друго, едно след друго. Имената на моите братовчеди, имената на приятелите ми от училище. Подскачам ужасено, когато зървам: „Джанис и Мартин Уебстър, «Дъбовете», Елтън Роуд № 41, Оксшот.“

Боже, но това се превръща в кошмар! Откъде накъде Робин ще знае за Джанис и Мартин?! Имам чувството, че съм попаднала в тайната квартира на някой международен престъпник. И всеки момент стената ще се отдръпне и срещу себе си ще зърна мама и татко, завързани за столовете, с парцали в устата.

— Откъде… откъде ги взе тези имена? — събирам накрая сили да попитам, като се старая да звуча колкото е възможно по-безгрижно.

— Люк ни даде списъка. Доста настойчиво го преследвах за това и накрая той се съгласи да огледа апартамента. Каза, че го е намерил скрит под леглото ти или на някое друго странно място, не си спомням. А аз му отговорих, чо това вероятно е най-сигурното място, където може да се скрие подобна ценност!

И тя изважда лист хартия, който аз гледам и не мога да повярвам, че виждам.

Почеркът на мама.

Списъкът на гостите, който тя ми изпрати по факса преди няколко седмици. Тук са имената и адресите на всички приятели и роднини на семейството, които ще бъдат поканени на сватбата. Само че на сватбата у дома.

Робин кани същите хора, които кани и мама.

— Поканите… заминаха ли вече? — питам накрая с глас, който не успявам да разпозная особено.

— Все още не! — поклаща пръст към мен Робин. — Списъкът на Елинор замина още преди седмица, обаче тъй като твоят закъсня толкова много, опасявам се, че са все още при калиграфката. Тя ще ги изпрати веднага, щом привърши…

— Спри я веднага! — виквам отчаяно. — На всяка цена трябва да я спреш!

— Какво? — вдига изненадано глава Робин, а с периферното си зрение виждам, че Кирстен също ни гледа любопитно. — Защо, миличка?

— Аз… трябва собственоръчно да ги пусна! — изричам първото, което ми хрумва. — Това е… това е семейна традиция. Булката винаги пуска… хмм… собствените си покани сама!

Потривам разгорещеното си лице, като се опитвам да запазя самообладание. В другия край на стаята Кирстен се е втренчила невярващо в мен. Боже, сигурно вече си мисли, че съм напълно откачила на тема контрол! Обаче на мен не ми пука! По един или друг начин трябва да спра тези покани! Не трябва да им позволя да заминат по предназначението си!

— Колко необичайна традиция! — възкликва Робин. — Никога досега не съм чувала за нея!

— Да не би да искаш да кажеш, че си измислям?!

— О, не! В никакъв случай! Веднага ще уведомим Джудит — казва Робин, вдига телефона и завърта визитника на бюрото си. През това време аз се отпускам назад, дишайки учестено.

Сърцето ми тупа така, че ще се пръсне. Прекалено много неща се случват едновременно! Докато аз съм била затворена заедно със Сузи и Ърни, всичко се е движило с бясна скорост напред, без изобщо да го съзнаваам и сега съм загубила всякакъв контрол над ситуацията. Тази сватба започва да ми прилича на бял кон, който си бяга преспокойно в тръс, ала внезапно се втурва напред и се понася в бесен галоп към хоризонта без мен.

Робин не би ме осъдила наистина. Нали? Или може би да?

— Здрасти, Джудит! Обажда се Робин… Успя ли да… О, много бързо, браво! — Тук Робин се обръща към мен и обяснява: — Направо няма да повярваш, но тя вече ги е завършила!

— Какво?! — вдигам ужасено очи аз.

— Вече е до пощенската кутия. Не е ли това истинско…

— Спри я! Веднага! — изпищявам аз. — Спри я, моля те!

— Джудит! — започва да говори бързо Робин. — Джудит, веднага спри, моля те! Булката има много специфични изисквания. Иска собственоръчно да пусне поканите! Някаква семейна традиция, да — добавя тя с приглушен тон. — Британска, да. Аз също не я знам.

И тя вдига поглед към мен и се усмихва предпазливо, сякаш пред нея стои някакво неконтролируемо тригодишно хлапе, за което никой не е сигурен какъв номер ще измисли в следващия момент.

— Беки, опасявам се, че няколко вече са влезли в кутията. Но преобладаващата част остава за теб!

— Няколко ли? Колко точно?

— Колко точно, Джудит? — пита Робин, а после се обръща към мен и отговаря: — Според нея са само три.

— Три ли? Ами… Може да си пъхне ръката вътре и да ги извади тогава!

— Не съм сигурна, че ще се получи!

— Не може ли да намери някаква пръчка или… нещо друго?

Робин се вторачва безмълвно в мен за няколко секунди, след което заговорва в телефонната слушалка.

— Джудит, кажи ми къде точно се намира тази пощенска кутия. — И започва да драска адреса на малко листче. — Знаеш ли какво, Беки — обръща се към мен, — според мен най-добре е да отидеш лично там и да… да направиш каквото трябва да се направи…

— Окей, веднага отивам. Благодаря!

Докато си обличам мантото, забелязвам, че Робин и Кирстен се споглеждат.

— Знаеш ли, Беки — казва Робин. — Може би ще трябва да си починеш малко. Всичко е под контрол, както ти е добре известно. Няма за какво да се притесняваш! — Привежда се приятелски към мен и добавя: — Както често обичам да казвам на моите булки, когато малко се поувлекат, това е само една сватба!

Не мога да събера сили дори да й отговоря.

Пощенската кутия е на ъгъла на 93-та улица и Лексингтьн. Когато завивам, зървам една жена, която би трябвало да е Джудит, облечена в тъмен шлифер и облегната на стената на сградата. Поемам забързано към нея и забелязвам, че тя си поглежда часовника, свива нетърпеливо рамене и се насочва към пощенската кутия с цяла купчина пликове в ръка.

— Спрете! — изкрещявам аз и започвам да спринтирам. — Не ги пускайте!

Стигам до нея, ала дишането ми е толкова затруднено, че не мога да изрека и думица.

— Дайте ми тези покани — успявам да изхъхря най-накрая. — Аз съм булката. Беки Блумууд.

— Заповядайте — подава ми ги Джудит. — Няколко вече влязоха в кутията. Но никой не ме предупреди, че не трябва да ги изпращам, така че… — отбранително завършва тя.

— Да, знам. Много съжалявам.

— Ако Робин не се бе обадила точно в този момент, щях да ги изпратя! Всичките!

— Аз… много ви благодаря!

Преглеждам плътните пликове и леко потрепервам, когато виждам всички имена от списъка на мама, изписани красиво с готически шрифт.

— Е, ще ги пускате ли?

— Разбира се. — Едва в този момент си давам сметка, че Джудит ме чака да го направя. — Но не желая да ме гледат — добавям бързо. — Това е много лично… преживяване. Трябва да… да кажа по едно стихотворение, да целуна всеки плик…

— Хубаво — кимва Джудит и забелва нетърпеливо очи. — Както желаете.

И се насочва към ъгъла, а аз оставам като вкаменена, докато не съм сигурна, че е изчезнала от погледа ми. А после, стиснала здраво цялата купчина пликове до гърдите си, аз вдигам ръка и хващам такси, което да ме откара най-сетне у дома.

Когато се прибирам, Люк все още го няма и апартаментът е все така сумрачен и тих, както когато го оставих. Куфарът ми седи отворен на пода и докато минавам покрай него, зървам цялата купчина покани за сватбата в Оксшот, която мама ми връчи, за да предам на Елинор.

Вземам и втората купчина и гледам ту едната, ту другата. Една купчина бели пликове. Една купчина бежови пликове. Две сватби. На един и същи ден. След по-малко от шест седмици.

Ако се съглася на едната, мама никога няма да ми проговори.

Ако се съглася на другата, ще ме съдят за неустойка от сто хиляди долара.

Окей. Само не се притеснявай! Мисли логично! Трябва да има някакъв начин нещата да се разрешат! Не може да няма! Стига да запазя разсъдъка си и да не позволя да ме въвличат…

В този момент чувам, че външната врата се отваря.

— Беки? — достига до мен гласът на Люк. — Ти ли си?

Мамка му!

Абсолютно паникьосана, аз отварям шкафчето за коктейли и напъхвам и двате купчини с покани вътре. После трясвам капака и се обръщам, останала без дъх, точно навреме — Люк влиза стаята.

— Скъпа! — светва физиономията му и той хвърля куфарчето си на дивана. — Върна се най-сетне! Толкова ми липсваше! — Взема ме в прегръдките си, притиска ме, но после се отдръпва и ме поглежда: — Беки, наред ли е всичко?

— Да! Добре съм! — отговарям весело. — И всичко е наред! Честна дума! Просто съм много уморена.

— Изглеждаш като изцедена. Ще направя чай и после ще ми разкажеш всичко за Сузи!

И той излиза от стаята, а аз се отпускам безсилно на дивана.

Какво, по дяволите, ще правя сега?