Сватбата на Беки Б.

Седемнадесет

Да, ама не.

Всъщност, изобщо не успявам да мигна.

Люк отдавна е отнесъл плувката, обаче аз продължавам да се взирам в тавана, изпълнена с чувство на незавършеност. Тук нещо не е наред. Ала засега не разбирам какво.

На пръв поглед всичко е перфектно. Елинор излезе от живота на Люк завинаги. Вече можем спокойно да се оженим у дома. И няма смисъл да се притеснявам за Робин. Все едно в живота ми ннезапно се е появила огромна топка за боулинг и е помела всички гадни кегли, за да остави след себе си само добрите.

Спретнахме си страхотна вечеря, за да отпразнуваме случая, отворихме бутилка шампанско и вдигнахме тост за остатъка от живота на Люк, за сватбата и един за друг. После започнахме да обсъждаме къде бихме могли да прекараме медения си месец — аз заложих на остров Бали, обаче Люк предложи Москва, след което се впуснахме в един от онези спорове със смях през сълзи, които са последица от превъзбуда и облекчение след продължително напрежение. Беше прекрасна, щастлива вечер. И аз би трябвало да се чувствам напълно доволна от всичко.

Само че не съм. Лежа си сега и въпреки успокоения ми на пръв поглед мозък, нещо определено ме човърка. Може би е начинът, по който изглеждаше Люк снощи. Прекалено превъзбуден. С прекалено светнали очи. А вероятно е начинът, по който двамата не спряхме да се смеем — с някакъв почти маниакален смях. Като че ли нито един от двамата не смееше да спре.

И разни други неща. Начинът, по който изглеждаше Елинор, когато си тръгвахме. А и разговорът ми с Анабел отпреди няколко месеца.

Би трябвало да се чувствам победител. Би трябвало да се чувствам отмъстена. Обаче… не се чувствам така. По-скоро чувствам, че нещо не е наред.

Най-накрая, някъде към три часа през нощта се изсулвам тихичко от леглото, отивам в дневната и набирам телефона на Сузи.

— Здрасти, Беки! — изненадва се тя. — Кое време е там, при вас? — Чувам в далечината звуците на британската сутрешна програма, както и сладкото гукане на Ърни. — Боже, толкова съжалявам за нещата, които ти наговорих вчера! Оттогава не съм на себе си…

— Няма нищо. Честна дума! Вече забравих, не се притеснявай! — Сгушвам се на пода зад дивана и загръщам краката си с халата. — Слушай сега, Сузи, снощи Люк се скара много грозно с майка си. И отказа сватбата в „Плаза“. Така че, в крайна сметка можем спокойно да се оженим в Оксшот.

— Какво?! — изкрещява невярващо Сузи. — Боже, господи! Ама това е невероятно! Това е направо фантастично! Беки, толкова се притеснявах за тази работа! И честно да ти кажа, направо не виждах какво можеш да направиш в създалата се ситуация. Сигурно сега танцуваш от радост, а?! Сигурно сега…

— Да. Отчасти.

Сузи си глътва граматиката.

— Какво искаш да кажеш с това „отчасти“?! — успява да изфъфли накрая.

— Знам, че всичко се нареди чудесно. Знам, че е фантастично. — Тук започвам да навивам крайчеца на халата около пръста си. — Обаче някак си… Не ми се струва особено фантастично.

— Какво имаш предвид? — пита Сузи и чувам как намалява звука на телевизора. — Беки, какво не е наред?

— Чувствам се много зле — започвам да нареждам аз. — Чувствам се сякаш… съм спечелила, обаче не искам да печеля така. Имам предвид, добре де, вярно, че нещата се наредиха точно така, както ги исках. Люк отряза завинаги Елинор, няма нищо против да плати неустойката на сватбената ни агентка, можем да направим сватбата у дома… От една страна, всичко е страхотно. Обаче, от друга…

— Какво от друга? Няма друга страна!

— Напротив, има. Или поне… така мисля. — Започвам да си гриза нокътя на палеца. — Сузи, притеснявам се за Люк. Той е наистина много привързан към майка си. А сега твърди, че никога повече няма да й проговори.

— И какво от това? Това нали е добре, а?!

— Не съм много сигурна. Така ли е наистина? — казвам и се вторачвам в дъската за гладене. — В момента е в някаква еуфория. Ами ако скоро започне да го гризе съвестта? Ако се почувства виновен? Ами ако въпреки привидното му спокойствие в някой момент в бъдещето отново откачи заради това? Знаеш ли, веднъж втората му майка Анабел каза, че ако се опитам да премахна Елинор от живота на Люк, това ще му причини непоправими вреди.

— Но не ти си я премахнала от живота му! — изтъква Сузи. — Той сам го е направил!

— Е, значи сам си е причинил непоправими вреди. Може би е като… сам да си е отрязал ръката или нещо подобно.

— Да бе, няма що!

— И сега му се е отворила дълбока рана, която никой не може да види, и тя постепенно ще забере, и някой ден всичко отново ще избухне, и…

— Беки, престани! В момента закусвам!

— Окей, извинявай. Просто се тревожа за него. Той не е прав. А има и друго нещо… — Затварям очи, защото не мога да повярвам, че се каня да изрека следващите думи. — Аз нещо май… попромених мнението си за Елинор.

— Какво си направила?! — пак изпищява Сузи. — Беки, моля се, не говори подобни неща! Едва не изпуснах горкия Ърни на пода!

— Не че я харесвам или нещо подобно — побързвам да се оправдая. — Обаче двете си поговорихме надълго и нашироко. И наистина мисля, че тя може би обича Люк. По свой собствен, леден начин.

— Но тя го е изоставила!

— Да, знам. Но вече съжалява.

— Е, и какво от това?! Остава и да не съжаляваше!

— Сузи, честно да ти кажа, смятам, че тя може би заслужава още един шанс — изричам и се втренчвам в нокътя си, който постепенно придобива отвратителен, синкав нюанс. — Така де… Вземи за пример мен. През живота си съм направила какви ли не глупости. Хиляди и милиони. Предавала съм хората. Обаче те винаги са ми давали още един шенс.

— Беки, ти изобщо не можещ да се сравняваш с проклетата Елинор! Ти никога не би изоставила детето си!

— Не твърдя, че съм като нея. Просто искам да кажа, че… — и не довършвам, като оставям халата ми да се спусне встрани.

Нямам точна представа какво искам да кажа. И даже не съм сигурна, че Сузи ще разбере какво имам предвид. Тя никога през живота си не е допускала грешки. Винаги се е носела леко и безпроблемно по неговите вълни, без да притеснява никого, без да се забърква в неприятности. Обаче при мен не е така. Аз отлично знам как се чувства човек, когато е постъпил глупаво — или даже повече от глупаво, — а после повече от всичко на света му се ще да не го е правил.

— И накъде води всичко това? Защо си… — извисява уплашено глас приятелката ми. — Чакай малко! Беки, нали това не е начин да ми съобщиш, че все пак ще се ожениш в Ню Йорк?

— Нещата не са толкова прости — отвръщам след кратка пауза.

— Беки! Ще те убия! Наистина ще го направя! Ако сега ми кажеш, че искаш да се ожениш в Ню Йорк…

— Сузи, аз не искам да се оженя в Ню Йорк. Естествено не искам! Но ако сега се откажем от тази сватба… това ще бъде краят. Елинор никога няма да ни проговори. На нито един от нас. Никога.

— Направо не мога да повярвам! Просто не мога! Значи отново се каниш да прецакаш всичко, а?!

— Сузи…

— Точно когато всичко най-сетне се е наредило! Точно когато, като никога през живота ти, нещата около теб не са в пълен хаос и аз най-после мога да се успокоя…

— Сузи…

— Беки?

Вдигам стреснато глава. Люк стои насред стаята по боксерки и тениска и ме наблюдава сънено и объркано.

— Добре ли си? — пита той.

— Да, добре съм — отговарям, като слагам ръка върху слушалката. — Просто си говоря със Сузи. — Ти се връщай в леглото. Няма да се бавя.

Изчаквам го да се прибере в спалнята, а после се примъквам по-близо до радиатора, който все още е топъл.

— Сузи, слушай ме сега внимателно! Просто… просто ме изслушай, става ли? Няма да прецакам всичко. От известно време размишлявам упорито и ето каква гениална идея ми хрумна…

В девет часа на другата сутрин аз съм вече в апартамента на Елинор. Облякла съм се изключително внимателно — нося най-елегантния си ленен костюм в дипломатически стил, обута съм в успокояващи обувки със заоблени бомбета. Въпреки че не съм особено убедена, че Елинор ще оцени усилията ми. Когато отваря вратата, виждам, че лицето й е дори още по-бледо от вчера, а очите й ме пронизват като ками.

— Ребека — изрича ледено.

— Елинор — отвръщам със същата доза леденост. После си спомням, че съм дошла в ролята на помирителка и повтарям, като се опитвам да вмъква известна доза топлота: — Елинор, дойдох да поговорим.

— Да се извиниш — казва тя и тръгва по коридора.

Господи, крава си е, и крава ще си остане! Аз да не би да съм я обидила с нещо снощи? Нищо подобно! За момент обмислям дали да не се обърна и да не си тръгна. Но после си казвам, че така и така съм се решила да го направя, по-добре да опитам.

— Не съвсем — добавям. — Просто да поговорим. За теб. А и за Люк.

— Значи той е съжалил за необмислените си действия.

— Нищо подобно.

— Значи иска да се извини.

— Нищо подобно! Изобщо не му и минава през ума! Чувства се наранен и ядосан, и няма никакво желание да се приближава до теб!

— Тогава защо си тук?

— Защото… смятам, че би било разумно вие двамата да се опитате да се помирите. Или поне да се опитате отново да поговорите.

— Аз нямам какво да му казвам — отвръща Елинор. — Нямам какво да казвам и на теб. Както Люк сам изтъкна вчера, на отношенията ни е сложен край.

Господи, ама те наистина са си лика-прилика!

— И… съобщи ли вече на Робин, че сватбата се отменя? — Точно това е тайният ми страх, затова затаявам дъх в очакване на отговора.

— Засега не съм. Реших да дам на Люк шанс да размисли. Очевидно това е било грешка от моя страна.

Поемам си дълбоко дъх и започвам:

— Аз ще намеря начин да накарам Люк да се съгласи с тази сватба. Обаче, ако ти му се извиниш. — Тук гласът ми потреперва. Направо не мога да повярвам, че го правя!

— Какво каза?! — извръща се рязко Елинор към мен.

— Да се извиниш на Люк и да му кажеш, че… ами, в основни линии, че го обичаш. А аз ще го убедя да се оженим в „Плаза“. Така ще получиш грандиозната си сватба, с която ще блеснеш пред твоите приятели. Такава е сделката.

— Ти… ти се осмеляваш да се пазариш с мен?!

— Ами… май да. — Обръщам се, поглеждам я право в очите и стискам здраво юмруци. — В основни линии, Елинор, тук съм по напълно егоистични причини. Люк е живял като обсебен от теб през целия си живот. А сега изведнъж решава, че никога повече не иска да те вижда. Което си е много добре — обаче се опасявам, че това не е краят. Страхувам се, че след не повече от две години той внезапно ще реши да се отбие в Ню Йорк, за да провери дали ти наистина си толкова лоша, колкото той си мисли. И ще започне от самото начало.

— Това е нечувана наглост! Как смееш ти…

— Елинор, ти искаш тази сватба. Много добре знам, че я искаш! Просто трябва да се държиш любезно със сина си, и можеш да я имаш. Така де, толкова много ли искам според теб?

Настъпва гробовна тишина. Очите на Елинор постепенно се превръщат в тънички цепки — толкова, колкото им е възможно след неотдавнашната пластична операция.

— Ти също искаш тази сватба, Ребека! Моля те, не се преструвай, че действаш, водена от чисто алтруистични подбуди! Ти бе не по-малко ужасена от мен, когато той заяви, че се отказва от нея! Признай си! И сега си дошла тук, защото искаш да се ожениш в „Плаза“!

— Мислиш, че за това съм тук, така ли?! — ахвам аз. — Защото съм притеснена, че сватбата в „Плаза“ е отменена?!

Идва ми да се разхиля истерично. Идва ми да й разкажа цялата истина, от самото начало.

— Повярвай ми, Елинор — изричам накрая, — не заради това съм тук! Мога да преживея и без сватбата в „Плаза“. Да, вярно е, че я очаквах и че всичко беше много вълнуващо. Обаче щом Люк не я иска… така да бъде. Мога да се откажа от нея с лека ръка. Там няма да има мои приятели. Ню Йорк не е градът, в който съм родена. И затова изобщо не ми пука за тази сватба!

Отново настъпва болезнена тишина. Елинор се придвижва бавно до една полирана масичка до стената и за мое най-огромно изумление взема цигара и я запалва. Каква хитруша само! Пази си пороците в пълна тайна!

— Аз мога да убедя Люк — продължавам, докато я наблюдавам как оставя кутията с цигари на масичката. — Обаче ти няма да можеш.

— Ти си… просто не си за вярване! — казва накрая тя. — Да използваш собствената си сватба като средство за пазарлъци!

— Такава съм си. Познавам си се добре. А това „да“ ли беше?

Спечелих! Виждам го по изражението на лицето й. Тя вече е взела решение!

— Ето какво трябва да му кажеш — продължавам със същия делови тон и изваждам от чантата си лист хартия. — Това е всичко, което Люк иска да чуе. Трябва да му кажеш, че го обичаш; трябва да му кажеш колко много ти е липсвал, когато е бил дете, как си смятала, че на него ще му бъде много по-добре, ако остане във Великобритания; как единствената причина, поради която не си искала да го виждаш, е, защото си се страхувала, че ще го разочароваш… — Подавам листа на Елинор и добавям: — Наясно съм, че нито едно от тези неща няма да прозвучи дори мъничко естествено. Така че, по-добре да започнеш излиянието си с думите: „Не ми е много лесно да изрека подобни думи, но…“

Елинор се вторачва безизразно в листа. Диша тежко и за момент имам усещането, че ще ме замери с него. После внимателно го сгъва и го поставя на масичката до себе си. Дали не забелязах нов емоционален тик под окото й? Разстроена ли е? Вбесена? Или просто изпълнена с презрение към мен?

Направо не мога да я разбера тази Елинор. В един момент си мисля, че дълбоко в себе си тя таи огромна любов — а в следващия подозирам, че си е все същата студенокръвна, безсърдечна крава. В един момент смятам, че напълно ме ненавижда. А в следващия подозирам, че тя може би изобщо не си дава сметка, че се държи отвратително. Може пък през цялото това време да е била убедена, че се държи приятелски и любезно с мен.

Така де. Ако никой досега не й е казвал колко са й отвратителни обноските… как би могла да го знае, нали?!

— Какво искаш да кажеш с това, че някой ден Люк може да реши да намине през Ню Йорк? — пита тя с леден тон. — Да не би да смятате да се местите?

— Още не сме разговаряли по този въпрос — отговарям след кратък размисъл. — Но, да, смятам, че това е много вероятно. Вярно, Ню Йорк е страхотен град, но аз не мисля, че е добро място за нас. Вече не. Люк е изцеден. Има нужда от промяна на обстановката.

А дълбоко в себе си добавям: „Има нужда да бъде далеч от теб.“

— Разбирам — кимва Елинор и си дръпва силно от цигарата. — Надявам се, че си даваш сметка какви огромни усилия положих, за да ви уредя интервю с управителния съвет на тази сграда, нали?! Неимоверни усилия.

— Да, знам. Люк ми каза. Но ако трябва да бъда честна, Елинор, ние и без това не бихме се преместили да живеем тук.

Лицето й отново потрепва и аз разбирам, че потиска някакво чувство. Ала какво? Дали е гняв срещу мен заради черната ми неблагодарност? Дали е мъка, че Люк все пак няма да дойде да живее в нейната кооперация? Част от мен умира да узнае истината. Част от мен копнее да смъкне маската й, да я огледа добре и да разбере всичко за нея.

А другата, по-разумна част от мен ме съветва: „Не се забърквай, Беки! Остави я да си живее живота, както го разбира!“

Но когато се обръщам да си ходя, все пак не мога да устоя на изкушението. Извъртам се на пета и казвам:

— Елинор, нали знаеш как в душата на всеки дебелан се крие по един елегантен човек, който се опитва да се покаже навън? Е… колкото повече мисля за теб, толкова повече се уверявам, че е възможно — може би — дълбоко в теб да се крие и един добър човек. Но докато продължаваш да се държиш гадно с хората и да им казваш, че обувките им са парцаливи, никой никога няма да види този добър човек!

Така. Казах си го. И сега сигурно ще ме убие. Май най-добре да се изпарявам. Като се старая да не изглеждам така, сякаш бягам, аз тръгвам по коридора и излизам от апартамента. Затварям вратата зад себе си и се облягам на нея с разтуптяно сьрце.

Окей. Дотук добре. А сега да се заемем с Люк.

— Нямам представа защо толкова настояваш да ходим до центъра „Рокфелер“ — смръщва се Люк и се обляга назад в таксито.

— Защото никога не съм ходила там, ясно? Просто искам да видя гледката оттам.

— Ама защо сега? Защо точно днес?!

— Защо пък не днес?! — Поглеждам си тайничко часовника, а после поглеждам и Люк.

Притеснено ми е. Той се преструва на щастлив. Преструва се на освободен. Обаче не е. Замислен е. Мрачен е.

На повърхността нещата като че ли тръгнаха на добре. Най-малкото спря да си раздава дрехите, а тази сутрин дори се обръсна. Но все още е прекалено далече от старата си същност. Днес отново не отиде на работа — седя си вкъщи и бля пред телевизора, уж гледащ някакъв стар, черно-бял филм с Бети Дейвис.

Колкото и да е странно, досега не бях забелязала удивителната прилика между Бети Дейвис и Елинор.

Истината е, че Анабел се оказа до болка права. Точно това си мисля сега, докато го наблюдавам тайничко. И естествено да е права. Тя познава доведения си син така, сякаш е нейно собстствено дете. Тя отлично съзнава, че Елинор завинаги ще остане дълбоко в душата на Люк, част от самото му съществувание. Той просто не е в състояние да я изреже от себе си и да продължи спокойно напред. Най-малкото от всичко, нуждае се от някакъв шанс, от някаква алтернатива. И чак тогава да вземе окончателното си решение. Колкото и болезнено да е то.

Затварям очи и отправям наум гореща молитва към всички съществуващи богове. Моля ви, нека идеята ми сработи! Моля ви, нека нещата се оправят! А после може би ще успеем да теглим чертата на всичко и да се заемем с нашия живот!

— Центърът „Рокфелер“ — обявява шофьорът на таксито, спира, а аз се усмихвам на Люк, като се старая да прикрия нервността си.

Опитах се да измисля единственото място, където Елинор не би могла да бъде засечена случайно — и измислих Стаята на дъгата в центъра „Рокфелер“, където е пълно с туристи, пиещи коктейли и зяпащи гледката към Манхатън. Докато се изкачваме с асансьора към шестдесет и петия етаж, никой от нас не проговаря и аз отчаяно започвам да се моля тя да е там, всичко да се нареди, и най-вече — Люк да не ми се разсърди кой знае колко много…

Излизаме от асансьора… и аз вече я забелязвам. Седнала е на масичка край прозореца, облечена е в тъмен костюм, а профилът й се отразява на фона на гледката отвън.

Когато я забелязва, Люк подскача като ужилен.

— Беки, какво, за Бога… — Извърта се на пета, а аз го сграбчвам за ръката.

— Люк, моля те! Тя иска да разговаря с теб! Просто… дай й шанс!

— Значи ти си нагласила всичко, така ли? — изсъсква той, почервенял от гняв. — Ти ме доведе нарочно тук, така ли?!

— Налагаше се! Иначе нямаше да дойдеш! Отдели й само пет минути! Просто я изслушай какво има да ти казва!

— Защо, по дяволите, трябва да…

— Наистина смятам, че вие двамата трябва да поговорите. Люк, не можеш да оставиш нещата така! Това те изяжда отвътре! И изобщо няма да става по-добре, освен ако не разговаряш с нея… Хайде, Люк, ела! — Отпускам захвата върху ръката му и го поглеждам умоляващо. — Само пет минути! Само толкова искам от теб!

Той трябва да се съгласи! Ако си тръгне, направо съм загубена!

Точно в този момент пред нас застава група немски туристи, които се точат пред прозореца и се наслаждават на гледката.

— Добре, пет минути! — отсича накрая Люк. — Но нито секунда повече!

И той бавно преминава през залата и сяда на масичката срещу Елинор. Тя поглежда към мен, кимва, а аз се обръщам с разтуптяно сърце. Моля ви, не й позволявайте да прецака всичко! Моля ви!

Излизам от бара и се насочвам към една празна зала, където заставам пред високия от пода до тавана прозорец и се вторачвам в гледката към града. След известно време си поглеждам часовника — изминали са пет минути, а него още го няма.

Е, тя изпълни своята част от сделката. Значи сега аз трябва да изпълня моята.

Вадя си мобилния телефон, а стомахът ми се присвива от ужас. Няма да бъде лесно. Даже ще бъде много, много трудно. Нямам представа как ще реагира мама. Нямам представа какво точно ще каже.

Важното е, че независимо от онова, което каже, колкото и да побеснее, аз си познавам майката и знам, че ще издържа. Двете с нея сме толкова дълбоко свързани, че ще преживеем всякакви превратности.

Докато за Люк може би това е единственият шанс да се сдобри и помири с Елинор.

Докато чакам някой от другата страна да вдигне, погледът ми се плъзва към безкрайните редици сребристи сгради и кули на Манхатън. Слънцето се отразява от една сграда само за да бъде поето и отразено от друга. Точно както каза и Люк. Напред-назад, напред-назад — и никога не може да се тръгне. Жълтите таксита са толкова далече под мен, че приличат на играчки, а хората щъкат насам-натам като миниатюрни насекоми. А точно в средата е зеленият правоъгълник на Сентрал Парк — като одеяло за пикник, на което да играят децата.

Стоя като вкаменена, хипнотизирана от гледката пред очите ми. Наистина ли мисля онова, което вчера казах на Елинор? Наистина ли искам двамата с Люк да напуснем този удивителен град?

— Ало? — вклинява се в мислите ми гласът на мама и аз подскачам стреснато. За част от секундата не мога да реагирам.

Не мога да го направя.

Обаче трябва.

Нямам никакъв друг избор.

— Здравей, мамо! — изричам накрая и ноктите ми се забиват в дланта на ръката ми. — Аз съм… Беки. Слушай сега. Трябва да ти кажа нещо важно. Опасявам се, че изобщо няма да ти хареса…