Сватбата на Беки Б.

Деветнадесет

Направо не мога да повярвам, че доживях този момент! Наистина не мога да повярвам, че всичко това се случва! Облечена съм в булчинска рокля! На главата ми блести разкошна тиара!

АЗ СЪМ БУЛКА!

Докато Робин ме води по празните, тихи коридори на „Плаза“, се чувствам като американският президент в някой холивудски филм.

— Красавицата тръгна! — мърмори тя в слушалките си, докато вървим по дебелия червен килим. — Красавицата приближава!

Завиваме и аз случайно зървам отражението си в огромното антично огледало на стената. Стряскам се така, че едва не се спъвам. Отлично знам, разбира се, как изглеждам. Нали последния половин час изкарах, взирайки се в себе си в голямото огледало горе в апартамента! И все пак, когато се видях така изненадващо, някак си още не мога да повярвам, че момичето с красивия булчински воал съм аз. Това съм аз!

Всеки момент ще тръгна по пътеката към олтара. Към олтара в хотел „Плаза“! Четиристотин души ще следят всяко мое движение. Боже, господи!

Господи! Ама какво правя аз?!

Когато зървам огромните порти на Терасовидната зала, обзема ме паника и пръстите ми се стягат със страшна сила около букета. Тази работа няма да стане! Сигурно съм откачила! Не мога да го направя! Идва ми да се обърна и да побягна!

Обаче няма къде да бягам. Няма какво друго да правя, освен да вървя напред.

Ерин и останалите шаферки вече ме очакват и когато приближаваме, те започват да ахкат и охкат по повод роклята ми. Нямам никаква представа как се казват останалите момичета. Всичките до една са дъщери на разни приятели на Елинор. И сигурно никога повече няма да ги видя.

— Струнният оркестър, в готовност за Красавицата! — командва Робин в микрофона си.

— Беки! — Вдигам очи. Слава на Бога, това е само Дани! Облечен е в брокатен фрак върху кожени панталони, а в ръка носи програмата за сватбата в обичайните тузарски цветове. — Изглеждаш зашеметяващо!

— Наистина ли?! Сериозно ли ми казваш, че изглеждам добре?

— Забележително! — отсича категорично Дани. Оправя шлейфа, отдръпва се, за да ме огледа добре, а после вади от джоба си ножици и отрязва някаква мъничка панделка.

— Готови ли сме? — пита Робин.

— Ами, да — отвръщам и усещам, че светът около мен се завърта.

Двойните врати се разтварят и аз чувам шумоленето на четиристотин души, обръщащи се към мен в столовете си. Струнният оркестър започва да свири темата от „Спящата красавица“ и шаферките начеват своята процесия по просторната пътека.

И в следващия момент аз също започвам да се движа напред. Влизам в омагьосаната гора, носена от вълните на музиката. Над главата ми проблясват светлинки. Боровите иглички под краката ми разпръскват своя неповторим аромат. Ухае на прясна пръст, разнася се чуруликане на птички, а сред всичко това се долавя и ромонът на малко поточе. При всяка моя стъпка под краката ми разцъфват цветя, по дърветата се разтварят листа, а хората само ахкат, зяпнали от изумление. Напред в далечината вече съзирам Люк — моят красив принц, който ме чака пред олтара…

И ето че най-после започвам да се успокоявам. И да се наслаждавам с пълни гърди на събитията около мен.

При всяка стъпка се чувствам като примабалерина, извършваща перфектен арабеск на сцената на „Ковънт Гардън“. Или пък като филмова звезда, пристигаща триумфално на церемонията по връчването на „Оскарите“. Музиката изпълва залата, всички са вперили очи в мен, в скъпоценните камъни в косата ми и в най-красивата рокля, която някога съм носила. Много добре знам, че никога през живота си няма да преживея повторно подобно нещо. Никога! Когато достигам другия край на пътеката, забавям крачка, като се старая да обхвана цялата атмосфера около мен, дърветата и цветята, и приказните аромати и ухания. Опитвам се да запечатам всяка една подробност в съзнанието си. Да се насладя и запомня завинаги всеки вълшебен миг.

Добре де, признавам си.

Елинор бе напълно права. Когато се опитвах да спася тази сватба, не бях водена единствено от алтруистични подбуди. Не го направих единствено и само за да спася отношенията на Люк с майка му.

Исках тази сватба заради самата себе си. Исках да се превърна в принцеса — поне за един ден.

Заставам до Люк и подавам букета си на Ерин. Усмихвам се топло на Гари — новият кум на Люк, а после поемам ръката на моя бъдещ съпруг. Той стисва моята лекичко и аз стисвам неговата в отговор.

Ето че и Майкъл пристъпва напред, облечен в тъмен, минал покрай свещеническата идея костюм.

Дарява ме с тъничка, съзаклятническа усмивка, после поема дълбоко дъх и се обръща към насъбралото се паство.

— Скъпи възлюбени! Днес сме се събрали, за да станем свидетели на любовта между тези двама души. Събрали сме се, за да станем свидетели на обета в любов, който те ще си дадат един на друг. И да се присъединим към тях в празника на радостта от тази любов. Бог благославя всички, които се обичат, и Бог със сигурност ще благослови Люк и Беки днес, докато те разменят своите клетви за вярност.

Обръща се към мен и аз долавям шумоленето зад гърба си — явно хората надничат, за да наблюдават по-добре.

— Ти, Ребека, обичаш ли Люк? — пита Майкъл. — Заклеваш ли се да му бъдеш вярна в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве? Даряваш ли го със своето доверие сега и во веки веков?

— Да — отговарям, неспособна да възпра трепета в гласа си.

— А ти, Люк, обичаш ли Ребека? Заклеваш ли се да й бъдещ верен в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве? Даряваш ли я със своето доверие сега и во веки веков?

— Да! — отговаря твърдо Люк.

— Нека Бог благослови Люк и Беки и нека ги дари с вечно щастие! — Тук Майкъл прави многозначителна пауза и оглежда паството, сякаш предизвиква когото и да било да се осмели да спори с него, ако смее. Пръстите ми се стягат около пръстите на Люк. — Нека познаят радостта от споделеното разбирателство, удоволствието от нарастващата любов и топлотата от вечното приятелство. А сега, нека аплодираме щастливата двойка! — усмихва се на Люк. — Можете да целунете булката.

Когато Люк се привежда, за да ме целуне, Майкъл целенасочено започва да пляска с ръце. За част от секундата настава несигурна пауза — и после цялото насъбрало се множество подема аплодисментите му с пълна сила.

Гари мърмори нещо в ухото на Люк, а той се обръща към мен, значително озадачен.

— Ами пръстенът?

— Моля те, не споменавай нищо за пръстена! — просъсквам аз през стиснатите си в усмивка устни.

Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Едва си поемам дъх. Продължавам да чакам някой да се изправи и да каже нещо от рода на: „Ей, я чакайте малко…“

Обаче никой не става. Никой не казва нищичко.

Сработи! Планът ми сработи!

Погледите ни с Майкъл се срещат за миг, а после аз отклонявам моя, докато никой не ни е забелязал. Засега не съм в състояние да се отпусна и успокоя. Все още не.

Приближава се фотографът и аз сграбчвам силно ръката на Люк в моята. Приближава се и Ерин и ми подава букета, като не спира да трие сълзите си.

— Каква красива церемония! — подсмърча тя. — Онази част за топлотата на вечното приятелство много ме покърти. Защото честно да ти кажа, това е единственото, което искам! — Притиска букета ми към гърдите си и прошепва отново: — Това е единственото, което искам!

— Знаеш ли, сигурна съм, че ще го намериш! — прошепвам и я прегръщам топло. — Убедена съм!

— Извинете, госпожице? — намесва се фотографът. — Може ли само булката и младоженецът…

Ерин ми подава цветята и се измъква, а аз си залепям най-новата, най-бляскава усмивка на младоженка.

— Ама, Беки — обажда се Люк, — Гари каза…

— Вземи пръстена от Гари — прошепвам, без да помръдвам глава. — Кажи му, че си много притеснен, задето си го забравил, и че ще го направим по-късно.

Някои от гостите се приближават, за да ни снимат, а аз поставям глава върху рамото на Люк и им се усмихвам щастливо.

— Още нещо не е наред — продължава да ми шепне Люк — Майкъл не ни обяви за съпруг и съпруга. И освен това не е ли необходимо да подпишем някакъв документ?

— Шшшшшшшт! — Светкавицата ни заслепява и двамата примигваме едновременно.

— Беки, какво става тук? — обръща ме Люк с лице към себе си. — Ние женени ли сме вече?

— Тази поза е страхотна! — обажда се фотографът. — Останете така, ако обичате!

— Женени ли сме?! — не се предава Люк, а очите му обхождат изпитателно лицето ми.

— Ами… — отвръщам неохотно, — като се замисля… май още не сме.

Нова ослепителна светкавица. Когато очите ми отново успяват да се фокусират, зървам невярващия поглед на Люк срещу себе си.

— Не сме женени?!

— Люк, просто ми се довери, става ли?!

— Да ти се доверя?!

— Да! Точно както ми обеща преди няколко минути! Помниш ли?!

— Да, обещах ти го, но тогава си мислех, че ще се женим!

В този момент струнният оркестър подхваща Сватбения марш и екипът с камерите започва да разбутва гостите, за да ни хване по-добре.

— Тръгвайте! — прозвуча близо до мен пропукващ, безтелесен глас. — Тръгвайте напред!

Но откъде идва този глас, за Бога?! Да не би цветята ми да говорят?!

Постепенно очите ми се фокусират върху миниатюрния микрофон, прикрепен към една розова пъпка. Робин е поставила микрофон в букета ми!

— Булката и младоженецът! Тръгвайте!

— Окей! — казвам на цветята. — Тръгваме.

Сграбчвам ръката на Люк и се насочвам към пътеката, обратно в омагьосаната гора.

— Ние не сме женени! — продължава да повтаря слисано Люк. — Цяла гора, четиристотин души гости, огромна бяла рокля и ние не сме женени!

— Шшшт! — скастрям го аз. — Да не вземеш сега да кажеш на всички?! Виж какво, нали ми обеща, че дори и нещата да ти се сторят малко странни, ще правиш, каквото ти казвам?! Е, действай!

Докато преминаваме през гората, хванати ръка за ръка, снопове слънчеви лъчи пронизват клоните и къпят в светлина пода под краката ни. Неочаквано се чува някакво бръмчене и за мое огромно изумление клоните на дърветата се отдръпват, за да разкрият множество дъги, играещи по тавана над нас. Разнасят се песнопения на божествен хор и от небето към нас се спуска малко пухкаво облаче, върху което се гушат двойка тлъсти розови гълъби.

Господи! Идва ми да се разкискам! Тези ли са допълнителните детайли, за които Робин ми спомена сутринта?

Вдигам поглед към Люк и забелязвам, че и той едва сдържа усмивката си.

— Какво ще кажеш за гората? Хубава е, нали?! — изчуруликвам жизнерадостно. — Докараха брезите специално от Швейцария, представяш ли си?!

— Сериозно?! — възкликва Люк. — Ами гълъбите откъде ги докараха? — Вторачва се в тях и добавя: — Като ги гледам, струват ми се малко тлъстички за гълъби. Приличат ми по-скоро на пуйки.

— Изобщо не са пуйки!

— Защо бе, аз обичам пуйки!

— Люк, ще млъкнеш ли най-после? — промърморвам, като отчаяно се опитвам да не се разхиля. — Гълъби са и точка.

Преминаваме редица след редица елегантно облечени хора, които ни се усмихват топло — с изключение на момичетата, които ми правят задължителната преценка по манхатънски.

— Кои, по дяволите, са всички тези хора? — прошепва Люк, докато оглежда редиците напълно непознати особи.

— Нямам никаква представа — свивам ламене. — Мислех си, че познаваш поне някои от тях.

Когато стигаме до другия край на залата, следва нова фотографска сесия. И Люк ме поглежда дяволито.

— Беки, моите родители все още ги няма. Нито пък твоите, доколкото виждам.

— Така ли? Ами… май си прав.

— Никакви роднини, никакъв пръстен… и ние не сме женени. — Пауза. — Ако щеш ме наречи луд, но не точно така си представях нашата сватба!

— Спокойно! Не това е нашата сватба! — казвам и го целувам за пред камерите.

Направо не мога да повярвам, че ще ми се размине! Никой не казва нищичко. Никой не задава никакви въпроси. Само двама поискаха да ми видят пръстена и аз набързо обърнах годежния си пръстен и им го демонстрирах в ролята на халка.

Ядохме суши и хайвер. Обядът беше неревоятен, от четири блюда. Вдигахме тостове. Изобщо всичко мина по план. Срязахме тортата с огромен сребърен меч, а после оркестърът засвири „Начинът, по който изглеждаш тази вечер“ и Люк ме поведе към дансинга и двамата се понесохме в романтичен валс. Точно това е един от моментите, които ще скътам завинаги в албума на паметта си. Бяло-златистият вихър около нас, нежната музика, ръцете на Люк около кръста ми, главата ми се върти от шампанското, и съзнанието, че това е то, това е великият миг, който скоро ще свърши.

Приемът е вече в разгара си. Оркестърът свири някакво джазово парче, което не разпознавам, дансингът е пълен с народ. Сред тълпите добре облечени непознати съзирам тук-таме и по някое познато лице. Кристина танцува с приятеля си, а Ерин разговаря с един от приятелите на кума. Ето я там и Лоръл, танцуваща особено енергично с… Майкъл!

Аха! Това наистина е идея!

— Познай колко души поискаха визитката ми? — казва в ухото ми нечий глас. Обръщам се и виждам Дани с победоносна физиономия, с по чаша шампанско във всяка ръка и с цигара в уста. — Двадесет! Най-малко! А една дама поиска да й взема мерките точно тук! Представяш ли си само?! Всички буквално примират за твоята рокля! И когато им казах, че съм работил с Джон Галиано…

— Дани, ти никога не си работил с Джон Галиано!

— Е, веднъж му подадох чаша кафе все пак! — изрича отбранително той. — И той ми благодари! Това също е в известен смисъл творчески обмен…

— Щом казваш! — ухилвам му се щастливо. — Много се радвам за теб!

— Е, забавляваш ли се?

— Разбира се!

— Свекърва ти е в стихията си!

Двамата се обръщаме като по команда, за да огледаме Елинор. Тя седи на челно място на масата, обградена все от елегантни дами. По бузите й се съзира лека руменина — толкова оживена никога досега не съм я виждала! Облечена е в дълга, богато надиплена бледозелена рокля, носи огромно количество диаманти и изглежда като красавицата на бала. Което, отчасти, си е чистата истина. Това тук са нейните приятели. Това всъщност е нейният прием, а не мой или на Люк. Спектакълът действително е прекрасен. Събитие, на което си заслужава да бъдеш гост.

И точно така се чувствам и аз в известен смисъл. Покрай мен минава групичка жени, които разговарят на висок глас и аз дочувам откъслечни фрази:

— Забележително…

— Пълно с въображение…

Усмихват се на мен и Дани и ние им се усмихваме в отговор. Обаче усещам устата си леко схваната. Май се уморих да се усмихвам на хора, които изобщо не познавам.

— Това е жестока сватба! — отбелязва Дани, като оглежда блесналата зала. — Действително забележителна! Въпреки че й липсва твоят дух.

— Какво искаш да кажеш с това? — полюбопитствам аз.

— Не твърдя, че не е фантастична! Напротив! Много е шик, много е тузарско! Просто… не така си представях точно твоята сватба. Ала очевидно съм грешал. — Забелязва изражението ми и побързва да добави: — Извинявай, ако съм те обидил!

Поглеждам изпитото му, комично, нищо неподозиращо лице и си казвам: „Господи, трябва да го уведомя! Не мога да не кажа точно на Дани!“

— Дани, има нещо, което искам да знаеш — изричам шепнешком.

— Какво?

— За тази сватба…

— Здравейте, деца!

Думите ми увисват виновно във въздуха и аз се обръщам рязко — но това е само Лоръл, цялата зачервена и превьзбудена от танците.

— Страхотно парти, Беки! — казва. — Оркестърът е велик! Господи, бях забравила колко обичам да танцувам!

Оглеждам я с тих ужас.

— Лоръл! Човек не навива ръкавите на рокля на Ив Сен Лоран за 1000 долара!

— Беше ми горещо, какво да направя?! — свива безгрижно рамене тя, а после се привежда и добавя шепнешком: — Не ми е приятно да ти казвам, Беки, обаче ще трябва да се измъкнеш колкото е възможно по-скоро!

— Толкова скоро?! — подскачам и поглеждам инстинктивно към китката си и едва тогава се сещам, че в този момент не нося часовник.

— Колата вече чака навън — продължава Лоръл. — Шофьорът е запознат с всички подробности и ще ви покаже къде точно да се явите на летището. За частните самолети процедурите са различни, но смятам, че всичко трябва да мине по вода. Ако все пак има някакви проблеми, веднага ми звънни! — Привежда се още повече към мен, а аз поглеждам крадешком към Дани, който се преструва, че не ни слуша. Лоръл допълва: — Ще пристигнете навреме в Англия, не се притеснявай! И ще имате достатъчно нреме за всичко! Искрено се надявам, че всичко ще се нареди!

Вдигам ръка и я прегръщам.

— Лоръл, страхотна си! Направо не знам как да ти се отблагодаря!

— Беки, това е нищо, повярвай ми! След всичко, което ти направи за мен, можеше да имаш и десет самолета, ако искаш! — Връща ми прегръдкатаа, а после поглежда часовника си. — Най-добре върви да намериш Люк. А аз ще ви се обадя след няколко минути.

След като тя изчезва от полезрението ни, настъпва заинтригувана тишина. Накрая Дани пита:

— Беки, вярно ли разбрах, че става въпрос за частен самолет?

— Ами… да. Точно така.

— И вие ще летите с частен самолет, така ли?

— Да — отговарям, като се старая да звуча безгрижно. — Точно така. Това е сватбеният подарък на Лоръл за нас.

— Значи тя е избрала частния самолет?! — престорва се на възмутен Дани. — Мамка му! Точно това си мислех да избера от вашия списък! Двоумях се между него и яйцеразбивачката…

— Идиот! Тя е президент на самолетна компания!

— Господи! Значи частен самолет. Е… и къде ще ходите? Или все още е голяма тайна? — пита спокойно. Гледам го как подръпва от цигарата си и внезапно усещам, че ме залива вълна от обич към него.

И осъзнавам, че искам не само да му кажа какво става в действителност.

Искам да го направя част от всичко това.

— Дани! — възкликвам внезапно. — Случайно да си носиш задграничния паспорт?

Минава известно време, докато открия Люк. Приклещен е в ъгъла от двама корпоративни финансисти и ме поглежда с благодарност, когато се появявам. Обхождаме огромната, претъпкана зала и си вземаме довиждане с всички, които познаваме, като същевременно им благодарим за присъствието. Ако трябва да бъда честна, тази работа не ни отнема особено много време.

Накрая се приближаваме към главната маса и прекъсваме Елинор колкото е възможно по-дискретно.

— Майко, вече ще тръгваме — казва й Люк.

— Вече? — смръщва се Елинор. — Не е ли твърде рано?

— Ами… ние тръгваме.

— Благодаря ти за прекрасната сватба! — обръщам се най-искрено към нея аз. — Беше наистина приказно! Всички говорят колко е великолепно! — Привеждам се да я целуна и добавям: — Довиждане.

Защо имам едно особено усещане, че никога повече няма да видя Елинор?

— Довиждане, Беки — казва тя с типичния си официален маниер. — Довиждане, Люк!

— Довиждане, майко.

Двамата се вторачват един в друг и за част от секундата имам усещането, че Елинор ще му каже още нещо. Ала вместо това тя се привежда доста непохватно и изненадващо го целува по бузата.

— Беки! — чувам нечий глас и усещам, че някой ме бута по рамото. — Да не би вече да си тръгвате?!

Обръщам се и зървам Робин, която изглежда доста разтревожена.

— Ами… да. Тръгваме. Много ти благодаря за всичко, което…

— Но вие не можете да си тръгнете просто така!

— Никой няма да забележи! — прошепвам и оглеждам веселящото се множество.

— Напротив, трябва да забележат! Забрави ли, че сме планирали и триумфално излизане, а?! Ами розовите листенца? Ами музиката?!

— Ами… защо да не пропуснем излизането…

— Да пропуснем излизането?! — ококорва се срещу мен Робин. — Ти майтапиш ли се?! Оркестър! — изрича настойчиво тя в микрофона си. — Превключваме на „Някой ден“! Разбрахте ли? Превключваме на „Някой ден“! — Включва уоки-токито и нарежда: — Осветителите, готови с розовите листенца!

— Робин! — прекъсвам я безпомощно. — Ние наистина можехме да се измъкнем незабелязано…

— Моите булки никога не се измъкват незабелязано! Фанфари на линия! — продължава да се разпорежда в микрофона си тя. — Осветителите, готови с плана за излизане!

Внезапно се разнасят тържествени фанфари и гостите на дансига подскачат. Осветлението се променя от диско светлини в бляскаво розово и оркестърът засвирва „Някой ден и моят принц ще се появи“.

— Тръгват Красавицата и Принцът! — обявява Робин в микрофона, а мен ме побутва и подсказва: — Хайде! Раз-два-три, раз-два-три!

Двамата с Люк се споглеждаме и се насочваме послушно към дансинга, където гостите се разделят, за да ни направят път. Оркестърът свири с все сила, прожекторите ни следват, а отгоре внезапно започват да валят розови листенца.

Ама това е доста красиво, в интерес на истината! Всички ни се усмихват благосклонно, отвсякъде дочувам ахкания и охкания, в тази розова светлина се чувствам като в дъга, а розовите листенца ухаят така приказно, докато падат над главите ни, по ръцете ни и се спират на пода… Двамата с Люк се гледаме щастливо, а в косата му се е спряло едно листенце…

— Спрете!

Когато чувам този глас, стомахът ми се преобръща.

Двойните врати са се разтворили и ето че там, на прага им, с черен костюм и най-високите черни ботуши, които някога съм зървала, стои тя.

Самата зла магьосница.

Всички обръщат глави, а оркестърът заскрибуцва несигурно.

— Алиша?! — възкликва изненадано Люк. — Ти пък какво правиш тук?!

— Добра сватба си си спретнал, а, Люк?! — подсмива се презрително тя.

Прави няколко крачки навътре и аз забелязвам, че гостите се отдръпват ужасени при вида й.

— Заповядай! — побързвам да замажа положението аз. — Заповядай и се весели с нас! Щяхме да те поканим, обаче…

— Много добре знам какво правиш, Беки!

— Какво да правя? Просто се омъжвам! — отговарям, като се старая отчаяно да звуча безгрижно. — Надали е особено трудно да се досети човек.

— Напротив, отлично знам какво правиш! Имам си приятели в Съри! И те сондират нещата от известно време! — заявява и ме поглежда триумфално, а аз усещам, че по гръбнака ми запълзява хлад.

Не!

Моля те, не!

Не и след като успяхме да стигнем дотук!

— Мисля, че ти пазиш една мъничка тайна, която отказваш да споделиш с гостите си тук! — изрича Алиша и се престорва на загрижена. — Май не е особено учтиво от твоя страна, нали?

Не мога да помръдна. Не мога да си поема дъх. Трябват ми веднага феите кръстници! Веднага!

Лоръл ме поглежда ужасено.

Кристина си оставя чашата с шампанско.

— Код червено! Код червено! — чувам гласа на Робин от букета си. — Спешен случай! Код червено!

Ето че Алиша вече се насочва към дансинга. Обхожда го. Наслаждава се на вниманието.

— Истината е — започва сладникаво, — че това тук е нещо като театър. Нали, Беки?

Очите ми потрепват. Зад нея приближават двама яки джеи. Обаче, както виждам нещата, няма да стигнат навреме, всичко ще бъде провалено!

— Всичко изглежда толкова прекрасно, толкова романтично! — продължава тя с вече значително по-ожесточен тон. — Обаче хората може би ще искат да знаят, че така наречената перфектна сватба в „Плаза“ е нищо повече от… Олеле! — Гласът й се извисява до писък. — Пусни ме веднага!

Направо не мога да повярвам! Това е Люк! Приближил се е безшумно към нея й ето че сега я премята през рамо. И я изнася навън сякаш е непослушно дете.

— Остави ме! Пусни ме долу! — крещи тя. — Няма ли кой да ми помогне! Помощ!

Ала гостите започват да се смеят. Тя рита Люк с острите си токчета, обаче той изобщо не й обръща внимание и продължава пътя си към вратата.

— Всичко е фалшиво! — пищи тя, когато стигат до прага. — Всичко е измама! Това не е истинска…

Вратите се затръшват и отрязват завинаги гласа й. Настъпва тягостна тишина. Никой не помръдва, даже и Робин. После много бавно, вратите отново се разтварят и ето че се появява Люк — спокоен и невъзмутим. Потърква си ръцете.

— Никак не обичам неканени гости — отсича лаконично.

— Браво! — извиква жена, която не познавам.

Люк се покланя драматично, всички се засмиват облекчено и в следващия момент се понасят бурни ръкопляскания.

Сърцето ми бие толкова силно, че не съм сигурна дали ще се задържа още дълго на крака. Когато Люк се приближава към мен, аз сграбчвам спасителната му ръка, а той стисва моята успокоително. Вече искам да тръгвам. Искам да се махна оттук. Да изчезна.

Дочувам бъбрене около себе си и когато се заслушвам, за мое огромно облекчение долавям фрази от рода на: „побъркана“, „сигурно е откачила от ревност“. А една жена, облечена от главата до петите в произведения на „Прада“, обяснява: „Честно да ви кажа, нещо подобно се случи и на нашата сватба…“

О, Боже! Ето че към нас приближават Елинор и Робин. Вървят рамо до рамо, като двете кралици от „Алиса в страната на чудесата“.

— Много съжалявам! — казва Робин веднага, щом застава до нас. — Не позволявай на този инцидент да разстрои деня ти, миличка! Тя е само едно тъжно момиче, което ти завижда.

— И коя беше тази, ако смея да попитам? — пита смръщено Елинор. — Познаваш ли я?

— Една озлобена бивша клиентка — отговаря Робин. — Някои от тези момичета стават особено отмъстителни понякога. Направо не мога да си представя как толкова бързо се променят! В един момент са сладки млади същества, а в следващия вече завеждат дела и плюят! Ти не се притеснявай, Беки! Ще повторим излизането. Внимание, оркестър! — изрича в микрофона си. — Повторение на „Някой ден“ при мой сигнал! Осветителите, готови с резервните розови листенца!

— Подготвила си резервни розови листенца?! — възкликвам изумено.

— Миличка, предвидила съм всеки спешен случай! — намига ми тя. — Ето защо човек си наема сватбен агент!

— Робин — обръщам се към нея с напълно искрен тон, — мисля, че си заслужаваш всеки цент! — Прегръщам я и я целувам. — Довиждане! Довиждане и на теб, Елинор!

Музиката отново се разнася, ние отново започваме да танцуваме, а върху нас се посипват нови розови листенца. Не може да не се признае на Робин — истинска професионалистка е! Хората отново се тълпят около нас и аплодират още по-силно и… Аз ли си въобразявам, или наистина излъчват по-голяма топлота към нас след инцидента с Алиша? В края на шпалира зървам Ерин, приведена нетърпеливо напред, и хвърлям букета си в протегнатите й ръце.

И после изчезваме.

Тежките двойни врати се затварят зад нас и ние се озоваваме в тихия, изискан коридор с меките килими — празен с изключение на двама любопитковци, които се правят, че гледат някъде напред.

— Направихме го! — въздъхвам облекчено, но и превъзбудено аз. — Люк, направихме го!

— И аз така разбрах — кимва Люк. — Направихме го! А сега имаш ли нещо против най-после да ми кажеш какво става тук по дяволите?