Сватбата на Беки Б.

Пет

Дайте да се разберем веднъж завинаги! Разбира се, че няма да се омъжа в Ню Йорк! Естествено, че няма да го направя! Това е абсолютно немислимо! Ще си се омъжа вкъщи, точно както планирахме, с приятна палатка в градината. Няма абсолютно никаква причина за промяна на плановете. Никаква.

Само дето…

О, Господи! Може пък, просто е възможно този път Елинор да има известно право…

Искам да кажа, че такова нещо се случва веднъж в живота на човека, нали?! Това не ти е поредният рожден ден или поредната Коледа. Човек има само един-единствен сватбен ден. Така че, ако ти е предоставена възможността да го превърнеш в приказно преживяване, защо да я изпускаш, не съм ли права?!

Защото това със сигурност ще бъде приказно! Да вървя аз по онази пътека, а в мен четиристотин души да са вперили погледи, с някакви фантастични цветови аранжировки навсякъде… А после всички да седнем на някакъв невероятен обяд… Робин ми даде няколко примерни менюта и — о, Боже! Каква храна само! Розаче от мейнски омари… Патица консоме с парченца фазан… Едър ориз с пиньоли…

Така де. Знам, че Оксшот и тамошните организатори на тържества са много добри, но дори не съм сигурна, че на тях им е известно какво е това пиньоли. (Ако трябва да бъдем честни, аз също не го знам, обаче не в това е въпросът. Пък и звучи много шик!)

И може би Елинор все пак е права. Мама би била наистина благодарна, ако й спестим цялото това главоболие. Да. Нищо чудно вече да й е писнало от този тежък товар по организирането на сватбата, но да не смее да си признае. Може би вече й се иска да не си бе предлагала услугите. Докато, от друга страна, ако се оженим в хотел „Плаза“, на нея няма да й се налага да прави нищо. Нищичко! Само да се появи. Освен това двамата с татко няма да трябва да плащат за всичко… Така де! В крайна сметка, правя им услуга, не съм ли права?!

И така, докато се връщам на работа в „Барнис“, аз си изваждам мобилния телефон от чантата и набирам телефона на моите родители. Когато мама вдига, чувам в далечината финалните акорди на „Криминален отдел“ и внезапно ме залива носталгия по дома. Веднага си представям как мама и татко седят пред телевизора, завесите са спуснати, а фалшивата камина проблясва уютно.

— Здрасти, мамо!

— Беки! — възкликва мама. — Толкова се радвам, че се обади! От няколко дена се опитвам да ти изпратя по факса няколко примерни менюта, обаче твоят факс очевидно не работи! Татко ти пита дали си проверявала в последно време хартията вътре?

— Ами… не знам. Слушай сега, мамо…

— Чуй само това! Зълвата на Джанис познава един човек, който работи в компанията за украсяване на балони! Та тя казва, че ако поръчаме двеста и повече балона, хелият ще ни излезе безплатно!

— Страхотно! Виж какво, точно за сватбата исках да поговорим…

А бе, защо внезапно станах толкова нервна?

— Добре де, кажи! Греъм, би ли намалил малко телевизора, ако обичаш!

— Просто наскоро ми хрумна… една възможност, нищо повече… — тук се изкисквам неспокойно, — че двамата с Люк бихме могли да се оженим и в Америка!

— Америка ли? — Настъпва продължителна пауза. — Какво искаш да кажеш с това „Америка“?

— Нищо особено. Просто ми хрумна. Нали знаеш, тъй като и без това двамата вече сме тук…

— Но вие живеете там само от една година, Беки! — Мама очевидно звучи напълно шокирана. — Домът ви е тук, в Англия!

— Да де, права си… ама… просто си мислех… — запелтечвам неубедително.

Не знам защо, обаче се надявах мама да каже нещо от рода на: „Каква фантастична идея“ и по този начин да улесни нещата за мен.

— Но как ще организираме сватбата чак в Америка?!

— Нямам представа! — преглъщам виновно. — Може да я направим в… в голям… в голям хотел.

— В хотел ли?! — Мама звучи така, сякаш аз съм откачила.

— Елинор също би могла да помогне — опитвам се да намекна. — Сигурна съм, че и тя ще допринесе с нещо… нали се сещаш… ако е по-скъпо…

От другата страна на линията се чува дълбоко поемане на дъх. Примигвам. По дяволите! Май изобщо не трябваше да споменавам името на Елинор!

— Е, но ние нямаме нужда от нейния принос. Не, благодаря! Можем спокойно да се оправим и без нея! Такава ли е идеята на Елинор, а? В хотел, така ли? Да не би да си въобразява, че ние тук не можем да организираме една свястна сватба?!

— Нищо подобно! — побързам да замажа положението аз. — Това е просто… нищо! Нищичко! Аз само…

— Татко ти ми подсказва, че щом толкова си пада по хотели, може да отседне в такъв, а не у дома!

О, Боже! Само влошавам нещата още повече!

— Виж какво… изобщо забрави за това! Идеята е наистина глупава! — Разтърквам челото си и добавям: — Е, как вървят нещата при вас?

Продължаваме да си бъбрим още няколко минути и аз научавам всичко за приятния човек от компанията с палатките и как офертата му била много разумна, и как синът му бил съученик с братовчеда Алекс — какъв малък свят, наистина! Към края на разговора ни мама вече звучи напълно успокоена и всякакви приказки за гадните американски хотели вече са забравени.

Казвам й „довиждане“, изключвам телефона и издишам дълбоко. Ясно. Всичко е решено. Вече мога спокойно да се обадя на Елинор и да й кажа. Няма никакъв смисъл да отлагам този разговор.

Отново си изваждам мобилния телефон, набирам две цифри и ръката ми увисва във въздуха.

От друга страна, има ли смисъл да избързвам с решението?

Така де, човек никога не знае. Може пък мама и татко да обсъдят идеята тази вечер и да си променят мнението по въпроса. Може пък да решат да дойдат дотук и да погледнат. Може би, ако видят „Плаза“ със собствените си очи… Ако зърнат колко е приказно всичко тук… колко е луксозно… колко е бляскаво…

Да го вземат мътните! Няма да мога да понеса да се откажа толкова бързо от тази мечта! Все още не!

Когато се прибирам вкъщи, заварвам Люк, седнал на масата да разглежда смръщено някакви книжа.

— О, върнал си се рано! — възкликвам, приятно изненадана аз.

— Имам да преглеждам едни неща — отвръща той. — Реших, че е най-добре да го направя на спокойствие и тишина у дома.

— Ясно.

Когато се приближавам до него, забелязвам, че всичките листи носят логото „Фондация Елинор Шърман“. Отварям уста, за да кажа нещо, но размислям и отново я затварям.

— Е? — вдига очи към мен той и устата му се разтяга в лека усмивчица. — Какво мислиш за хотел „Плаза“?

— Значи си знаел за това?! — ахвам невярващо.

— Естествено, че знаех! И щях също да дойда с вас, ако не беше този неотложен делови обяд.

— Но, Люк… — започвам, поемам си дълбоко дъх и си казвам, че не е полезно да преигравам. — Нали знаеш, че майка ми организира нашата сватба в Англия?

— Но тя е едва в началото, не е ли така?

— Не трябваше да ме насаждаш така на пачи яйца с тази среща!

— Обаче майка ми смяташе, че ще е много приятно да те изненада. Аз се съгласих с нея.

— Значи така, да ми го представите като свършен факт, а?! — сопвам се рязко и Люк вдига към мен озадачен поглед.

— Да не би да не ти е харесало в „Плаза“?! А аз си мислех, че ще бъдеш на седмото небе!

— За харесване ми хареса, наистина. Но не в това е въпросът!

— Знам, че открай време си мечтаеш за огромна, бляскава сватба. И когато майка ми предложи да спонсорира сватбеното ни тържество в хотел „Плаза“, ми се стори като така мечтаният от тебе дар! Впрочем, идеята да те изненадаме бе изцяло моя. Смятах, че ще бъдеш особено развълнувана!

Той изглежда доста разочарован и аз усещам как ме залива чувство на огромна вина. Изобщо не ми беше хрумвало, че Люк също е част от тази работа.

— Люк, аз наистина съм развълнувана! Просто аз… не съм убедена, че майка ми ще бъде много щастлива, ако се оженим в Съединените щати.

— Не можеш ли да я убедиш да го приеме?

— Тази работа не е чак толкова лесна, колкото ти изглежда. Знаеш, че майка ти се държа изключително високомерно…

— Високомерно ли?! Та тя просто иска да ни организира прекрасна сватба!

— Ако наистина държи да го направи, би могла да ни организира прекрасна сватба и в Англия! — не пропускам да изтъкна аз. — Или пък би могла да помогне на мама и татко, така че всички заедно да ни организират прекрасна сватба! Но ето, че тя нарича тяхната градина „никому неизвестен заден двор“! — И негодуванието отново ме сграбчва в клещите си, когато си спомням пренебрежителния тон на Елинор.

— Сигурен съм, че не е имала предвид…

— И само защото това не е в центъра на Ню Йорк! Така де, тя няма право да говори за моя дом, когато изобщо не го е виждала!

— Окей, ясно — отсича Люк суховато. — Вече си изяснихме нещата. Значи просто не искаш тази сватба. Но ако питаш мен, това е един невероятно щедър жест от страна на майка ми! Да ни плати сватбата в хотел „Плаза“, плюс богатото парти, което организира по случай нашия годеж…

— Някога да съм твърдяла, че искам богато парти по случай годежа ни?! — срязвам го аз, преди да мога да се спра.

— Това последното беше малко грубичко, не мислиш ли?

— Може пък изобщо да не ми пука за блясъка, лъскавината и… и материалните неща! Може пък семейството ми да е по-важно за мен! Както и традицията… както и честта. Люк, не мислиш ли, че животът ни на тази планета е прекалено кратък, за да…

— Достатъчно! — вдига ръка Люк вбесено. — Ти печелиш! Ако това ще се превърне в такъв огромен проблем, по-добре забрави! Не е необходимо да идваш на партито по случай годежа ни, ако толкова не искаш. И ще се оженим в Оксшот. Точка по въпроса. Вече доволна ли си?

— Аз… — не довършвам и потърквам нос.

Сега, когато той го изрече на глас, май започвам да си променям мнението по въпроса. Защото, като се замисли човек, предложението за хотела е наистина изключително щедро. И ако успея по някакъв начин да убедя мама и татко, нищо чудно и да си изкараме най-приказния ден в нашия живот!

— Не става въпрос, че задължително трябва да се оженим в Оксшот — казвам накрая. — Въпросът е за… за… да стигнем до правилното решение. Виж какво, нали доскоро твърдеше, че за нищо не трябва да прибързваме…

Изражението на Люк поомеква и той се изправя.

— Да, знам — въздъхва той. — Беки, скъпа, много съжалявам.

— Аз също — смотолевям аз.

— Боже, ама това е нелепо! — Той поставя ръка на рамото ми и ме целува по челото. — Единственото, което исках да сторя, е да ти подаря сватбата на твоите мечти! Ако наистина не желаеш да се женим в „Плаза“, тогава, разбира се, няма да го направим!

— Ами майка ти? Какво ще правим с нея?

— Просто ще й обясним как се чувстваш — отговаря Люк и впива очи в мен. — Беки, виж какво, за мен няма никакво значение къде ще се оженим. Не ми пука дали цветята наоколо ще бъдат розови или сини. Единственото, което има значение за мен, е фактът, че двамата с теб ще се превърнем в семейство — и че целият свят ще научи за това!

Той звучи толкова уверено и убедено, че аз усещам как в гърлото ми се събира някаква странна бучка.

— И за мен това е най-важното — отвръщам и едва преглъщам. — Това е единственото, което има значение!

— Добре. Тогава хайде да кажем, че решението ще вземеш ти. Просто ме уведоми откъде духа вятърът, за да знам накъде да се обърна!

— Става — усмихвам му се аз. — Обещавам, че ще ти дам предизвестие от минимум четиридесет и осем часа!

— Двадесет и четири са напълно достатъчни. — Той отново ме целува, а после посочва към ъгъла. — Между другото, това пристигна преди малко. Подарък по случай нашия годеж.

Аз обръщам поглед в указаната от него посока и ахвам. Виждам синята кутия с бялата панделка на великия магазин „Тифани“!

— Може ли да я отворя? — питам нетърпеливо.

— Давай! — подканя ме усмихнато Люк.

Развързвам нетърпеливо панделката, отварям кутията и виждам вътре купа от синьо стъкло, сгушена в мека хартия, а на малката картичка пише: „С най-добри пожелания — от Марти и Алисън Гербер“.

— Ауу! Страхотно! Само че кои са тези семейство Гербер?

— Нямам представа. Очевидно приятели на майка ми.

— Това означава ли, че… че всички, които дойдат на партито по случай нашия годеж, ще… ще ни донесат подаръци?

— Предполагам. Поне така се очаква.

— Аха… ясно.

Боже! Вторачвам се замислено в купата, като прокарвам пръсти по блестящата й повърхност.

Честно да ви кажа, Люк може би е прав. Вероятно би било глупаво от наша страна да отхвърлим щедростта на Елинор и по този начин да я обидим.

Добре де. Ето какво ще направя: ще изчакам да мине това парти по случай нашия годеж, а след това ще взема окончателното си решение!

Партито по случай нашия годеж е в шест часа вечерта на следващия петък. Щеше ми се да отида по-рано, обаче него ден работата ми беше същинска лудница — имахме три спешни случая — така че, когато се появих там, вече минаваше шест. Хубавото обаче е, че съм облечена в абсолютно фантастична черна рокля без презрамки, която се впива превъзходно в тялото ми. (В интерес на истината беше отделена за Рийгьн Хартман — една от моите клиентки. Но просто ще й кажа, че в крайна сметка не мисля, че ще й подхожда особено.)

Двойният апартамент на Елинор се намира на Парк авеню, в сграда с най-грамадното мраморно фоайе, което можеш да си представиш, и с асансьори, изработени от орехово дърво, които винаги ухаят на някакъв особено скъп парфюм. Когато слизам на шестия етаж, вече дочувам шумотевицата отвътре, както и звук от пиано. На вратата има голяма опашка и аз изчаквам учтиво зад една възрастна двойка в идентични палта от естествена кожа. Зървам вътрешността на апартамента — въпреки сумрака се забелязва огромна навалица.

Честно да ви призная, никога не съм харесвала апартамента на Елинор. Целият е боядисан в бледосиньо, диваните са тапицирани в сребристо, завесите са много дебели, а по стените висят най-тъпите картини, които можете да си представите. Направо не мога да повярвам, че някоя от тях й харесва! Даже се питам дали изобщо поглежда към тях!

— Добър вечер — прекъсва мислите ми нечий глас и аз си давам сметка, че е дошъл моят ред на опашката.

Пред мен стои жена с черен костюм с панталон и папка в ръка и ми се усмихва професионално.

— Бихте ли ми казали името си, ако обичате?

— Ребека Блумууд — изричам скромно, очаквайки я да ахне или най-малкото да покаже с нещо, че ме е разпознала.

— Блумууд… Блумууд… — Жената спуска поглед по страницата, после отгръща на следваща, стига до край и вдига очи към мен. — Не го виждам никъде.

— Така ли?! — опулвам се невярващо в нея аз. — Не може да го няма!

— Пак ще погледна… — Жената започва най-отгоре и повтаря цялата процедура, но този път по-бавно. — Не, няма — отсича накрая. — Опасявам се, че не сте в списъка. Много съжалявам. — Обръща се към току-що пристигналата блондинка зад мен и започва отначало: — Добър вечер. Бихте ли ми казали името си, ако обичате?

— Ама… ама… нали това парти е за мен?! Е, не точно за мен, но…

— Ванеса Дилън.

— Ах, да — казва жената на вратата и задрасква новото име с усмивка. — Моля, заповядайте! Серж ще ви поеме палтото. Бихте ли се отдръпнали настрани, госпожице? — обръща се хладно към мен. — Задръствате пътя!

— Но вие не може да не ме пуснете! Не е възможно да не съм в списька! — Надниквам вътре с надеждата да видя или Люк, или поне Елинор, но около себе си зървам само тълпища от хора, които са ми напълно непознати. — Моля ви! Не ви лъжа! Аз трябва да бъда тук!

Жената с черния костюм въздъхва.

— Носите ли си поне поканата?

— Не! Откъде да знам, че ще ми трябва?! Аз съм… годеницата!

— Коя сте?! — ококорва се неразбиращо в мен жената.

— Аз съм… Боже, Господи! — Втренчвам се отново с полумрака в апартамента и за мой огромен късмет зървам Робин, облечена в рокля със сребриста горница и богато надиплена пола.

— Робин! — повиквам я аз, колкото е възможно по-дискретно. — Робин! Тук не искат да ме пускат!

— Беки! — възкликва весело Робин. — Влизай! Изпускаш голям купон! — И ми помахва радостно с чашата си с шампанско.

— Ето, виждате ли?! — изтъквам отчаяно. — Познавам хората тук! Повярвайте ми, не съм някоя си натрапница!

Жената на вратата ме изпива с поглед, а после свива рамене и отсича:

— Окей. Можете да влизате. Серж ще ви поеме палтото. Имате ли подарък?

— Ами… не.

Жената подбелва очи, сякаш иска да каже: „Така си и знаех!“, а после демонстративно ми обръща гръб, поднасяйки фалшивата си усмивка на следващия на опашката. Аз побързвам да се вмъкна, преди да си е променила решението.

— Не ми е възможно да остана до края — обяснява ми веднага Робин. — Имам три репетиции. Но държах да те видя още тази вечер, защото имам много приятни новини за теб! Един изключително талантлив вътрешен дизайнер се съгласи да работи по нашата сватба! Става въпрос за самия Шелдън Лойд!

— Аууу! — възкликвам аз, като се старая да отговоря на ентусиазма й, макар да нямам абсолютно никаква представа кой, по дяволите, е този Шелдън Лойд. — Страхотно!

— Направо си зашеметена, нали?! Има защо! Не напразно обичам да казвам, че ако искаш нещата да станат, накарай ги да станат веднага! Та значи, говоря си аз нещо с Шелдън и двамата си разменяме разни идеи и не щеш ли, той заявява, че твоята концепция за „Спящата красавица“ е буквално фантастична! Намира я за особено оригинална! — След тези възторжени слова тя се привежда към мен и снишавайки глас, зашепва: — Та той предложи да… да превърнем Терасовидната зала във вълшебна гора!

— Наистина ли?!

— Аха! Толкова се вълнувам, че направо нямам търпение да ти покажа!

И тя отваря чантата си и вади оттам една скица, а аз се вторачвам в нея, напълно поразена от изумление:

— Ще докараме брезите от Швейцария, ще поставим и гирлянди от вълшебни лампички! Ти ще преминеш през алеята между дърветата, клоните им ще бъдат надвиснали над теб, боровите иглички ще разнасят аромата си, когато, стъпиш върху тях, цветята ще разцъфнат, а междувременно сред клоните ще пеят обучени птици… Какво ще кажеш да включим и една механичка катеричка?

— Ох, ами… — смръщвам се леко аз.

— Именно! И аз не бях особено ентусиазирана по този въпрос. Окей… Значи забравяме за горските създания. Така. — Тя изважда химикалката си и си отбелязва нещо. — Но иначе ще бъде фантастично, не си ли съгласна с мен?!

— Аз… е, ами…

Дали вече да й кажа, че още не съм решила твърдо, че ще се женя в Ню Йорк?

Да, ама не мога! Тя ще прекрати цялата подготовка веднага. И веднага ще докладва на Елинор и ще настане една суматоха…

А най-важното е, че съм сигурна, че накрая ще се спрем на варианта в хотел „Плаза“! Веднага щом ми просветне как да убедя мама да се съгласи. Така де, би било истинска лудост да не приемем.

— Нали знаеш, че Шелдън е работил за редица холивудски звезди? — обръща се към мен Робин, снишавайки още повече глас. — Когато се срещнем с него, можеш да се запознаеш с портфолиото му. Казвам ти, направо е ненадминат!

— Сериозно?! — изкисквам се превъзбудено. — Звучи изумително!

— Така. — Тя поглежда часовника си. — А сега трябва да бягам. Но ще поддържаме връзка! — И тя ми стиска приятелски ръката, пресушава чашата си и поема забързано към вратата. А аз се захласвам след нея, леко замаяна.

Холивудски звезди! О, Боже! Ако мама разбере за това, дали няма да погледне на нещата от по-различен ъгъл? Дали няма да си даде сметка каква удивителна възможност ни се предоставя по този начин?

Проблемът е, че не съм в състояние да събера смелост отново да повдигна този въпрос пред нея. Даже надали ще й спомена за това парти. Само ще я разстроя. Тя веднага ще започне да нарежда дали Елинор не смята, че те също не могат да организират хубаво годежно парти или нещо от този род. И после ще се почувствам още по-виновна, отколкото вече се чувствам. Ужас! Как да намеря начин да насоча мисълта й отново в тази насока, без да я обидя? Може би, ако поговоря първо с Джанис… Ако й разкажа за холивудските звезди…

Избухналият наблизо смях ме изважда от мечтанието и аз си давам сметка, че съм съвсем сама. Оглеждам се в търсене на човек, към когото да се присъединя. Малко странничко е наистина, ама това нали уж трябваше да бъде парти по случай нашия годеж с Люк! Обаче сред стотиците хора наоколо аз не познавам абсолютно никого! Е, тук-таме се мярка някое леко познато лице, но не на човек, с когото се чувствам достатъчно близка, за да отида при него и да го поздравя просто ей така. Опитвам се да се усмихна на жената, която в момента върви към мен, ала тя ме оглежда подозрително и си проправя път към групичката, застанала до прозореца. Между нас да си остане, но който е казал, че американците са по-любезни от британците, очевидно никога не е стъпвал в Ню Йорк!

В този момент се сещам, че Дани също трябва да е някъде наоколо и започвам да се оглеждам. Поканих и Ерин и Кристина, но и двете бяха все още потънали в работа, когато преди малко ги оставих в „Барнис“. Сигурно ще позакъснеят значително.

Стига де! Все с някого трябва да поговоря! Най-малкото Елинор би трябвало да е някъде тук! Не че умирам да си бъбря с нея, но може пък тя да знае къде точно е Люк. И тъкмо започвам да си проправям път покрай група жени в еднотипни рокли на „Армани“, когато чувам някой да пита:

— Познавате ли булката?

Застивам зад една колона, като се преструвам, че изобщо не подслушвам.

— Не. Някой познава ли я изобщо?

— А къде живеят младите?

— Някъде в Уест Вилидж. Но доколкото разбрах, скоро ще се местят в тази сграда.

С привидна разсеяност аз се втренчвам изумено в колоната до мен. Какви са тези приказки, за Бога?!

— Сериозно?! Мислех, че не е възможно да се уредиш да живееш в тази сграда!

— Не и ако си роднина на Елинор Шърман! — засмиват се весело жените и отстъпват от мелето, а аз се вторачвам в орнаментите на колоната.

Очевидно нещо са се объркали. Ние в никакъв случай няма да се преместим да живеем тук! Няма начин!

Мотая се безцелно наоколо в продължение на няколко минути. Намирам си чаша шампанско и се опитвам да поддържам любезната усмивка върху лицето си. Но колкото и да се старая, тя все ми се изплъзва. Не точно така си представях нашето годежно парти. Първо на първо, хората на вратата отказваха да ме пуснат. Второ на второ, не познавам абсолютно никого. И трето на трето, единствените неща за ядене са само нискокалорични, високопротеинови кубчета риба, а когато посегнеш да си вземеш от тях, сервитьорите те гледат като попарени.

Не мога да не се замечтая, припомняйки си партито по случай годежа на Том и Луси. Е, не беше чак толкова величествено както това тук. Джанис направи огромна купа пунш, имаше барбекю, а Мартин пя песента на Елвис „Самотна ли си тази вечер?“ на караокето. И все пак беше много забавно. И все пак там познавах много хора. На чуждото годежно парти познавах много повече хора, отколкото познавам на моето!

— Беки! Но защо си се скрила тук? — Вдигам очи и за мое огромно облекчение най-сетне зървам Люк. Къде, за Бога, е бил досега?!

— Люк! Най-после! — казвам и правя крачка напред. После ахвам от радост, когато виждам до него едно познато лице — оплешивяващ мъж на средна възраст, който ми се усмихва радостно. — Майкъл! — изписквам и го прегръщам импулсивно.

Майкъл Елис е един от най-любимите ми хора на този свят. По принцип живее във Вашингтон, където ръководи една невероятно преуспяваща рекламна компания. Освен това е и партньор на Люк в „Брандън Къмюникейшънс“ и негов дългогодишен наставник. Както и на мен междувпрочем. Ако не беше съветът на Майкъл, който той ми даде преди известно време, никога не бих дошла да живея в Ню Йорк.

— Люк ми спомена, че може би ще дойдеш! — възкликвам, като го наблюдавам щастливо.

— Да не би да си въобразяваш, че ще пропусна нещо подобно? — намигва ми той. — Честито! — вдига чаша към мен той. — Знаеш ли, смятах, че ще съжаляваш, задето прие работата при мен, във Вашингтон, Беки! Защото там би имала страхотни переспективи! А ето те сега… — и клати невярващо глава. — Виж как се обърнаха нещата за теб! Страхотна работа, живееш с човека, когото обичаш, предстои ти сватба в хотел „Плаза“…

— Кой ти каза за „Плаза“? — възкликвам изненадано.

— Ами, всички само за това говорят! Очертава се наистина грандиозно събитие!

— Е, ами… — свивам срамежливо рамене аз.

— Майка ти радва ли се за всичко това?

— Аз… хммм… — не довършвам и отпивам от шампанското си, за да избегна отговора.

— Доколкото разбирам, тя не е тук сега, нали?

— Не, не е. Нали знаеш, пътят е доста дълъг! — Смехът ми излиза малко пискливо и аз отпивам отново, като всъщност пресушавам чашата си.

— Ще ти донеса друга — предлага Люк. — И ще отида да намеря майка си. Тя тъкмо питаше къде си… Между другото — добавя пътьом, — тъкмо поканих Майкъл да ми стане кум. За мой късмет той се съгласи!

— Наистина ли? — възкликвам зарадвана аз, — фантастично! Не мога да си представя по-добър избор за кум!

— За мен е голяма чест да бъда поканен за кум! — отбелязва Майкъл. — Освен ако не искате да ви оженя, разбира се. Малко съм позабравил някои подробности от ритуала, но бързо мога да си припомня.

— Сериозно? — възкликвам изненадано. — Да не би таъничко да си и свещеник, наред с всичко останало?

— Не, не съм — разсмива се сърдечно той. — Но преди няколко години едни мои приятели ме помолиха да ги оженя, така че аз пуснах няколко връзки и получих разрешение за извършване на сватбени церемонии.

— Да ти кажа честно, от теб би излязъл страхотен свещеник! Отец Майкъл! Хората ще се тълпят в твоята църква!

— Свещеник-атеист, защо пък не? — смръщва се замислено Майкъл. — Надали ще съм първият. — Отпива от шампанското си и пита: — Е, как върви бизнесът в магазина?

— Страхотно, благодаря!

— Знаеш ли, че те препоръчвам на всеки, когото срещна? „Ако се нуждаете от хубави дрехи, вървете при Беки Блумууд в «Барнис»!“ Така разправям на бизнесмени, шофьори на автобуси, на всякакви случайни хора дори.

— А аз се чудех откъде ми се изтърсват всякакви странни хора! — усмихвам му се в отговор аз.

— Виж какво, това е сериозно! Искам да те помоля за една малка услуга! — казва Майкъл и снишава леко глас. — Много ще съм ти благодарен, ако помогнеш на дъщеря ми Дебора! Наскоро скъса с едно момче и имам чувството, че минава през период на загуба на самочувствие. Казах й, че знам кой може да й помогне да си възвърне самоуважението.

— Със сигурност! — възкликвам аз, дълбоко покъртена. — За мен ще бъде удоволствие да й помогна!

— Но нали няма да я накараш да банкрутира? Имай предвид, че е само на една адвокатска заплата!

— Ще се постарая! — засмивам се аз. — Ами ти?

— Смяташ, че имам нужда от твоята помощ ли?

— Ако трябва да бъда честна, ти вече си си достатъчно добре — посочвам безупречния му тъмносив костюм, който, като го гледам, надали му е оставил много ресто от трите хиляди долара.

— Винаги се старая да се облека подобаващо, когато знам, че ще се срещам с красиви хора! — отбелязва Майкъл. Оглежда насъбралото се множество с развеселено изражение и аз проследявам погледа му. Наблизо групичка от шест жени на средна възраст бърборят превъзбудено, очевидно без да си поемат дъх. — Това твои приятели ли са?

— Всъщност не — отговарям аз. — Ако искаш да знаеш, не познавам почти никого тук.

— И аз така си помислих — усмихва ми се дяволито той и отпива от шампанското си. — Е, как се разбираш с бъдещата си свекърва? — Изрича тези думи с такова невинно изражение, че ми идва да се разхиля на висок глас.

— Чудесно. Е, нали знаеш…

— За какво си говорите вие двамата? — чувам гласа на Люк, който изниква внезапно до рамото ми. Подава ми пълна чаша с шампанско, а аз хвърлям на Майкъл предупредителен поглед.

— Тъкмо обсъждаме сватбените ви планове — отговаря той със завидна лекота. — Решихте ли вече къде ще прекарате медения си месец?

— Даже не сме го обсъждали засега — отговарям аз и поглеждам към Люк. — Но иначе имам няколко идеи. Трябва да отидем на някое много хубаво и топло място. При това да бъде някъде, където никога досега не сме били.

— Честно да ти кажа, не съм убеден, че ще успея да вмъкна много дни за този меден месец — отвръща Люк с леко смръщена физиономия. — Тъкмо поехме банката „Нортуест“, а това означава, че вероятно пак ще трябва да се замислим за разширение на дейността. Така че може да се наложи да се примирим само с един дълъг уикенд.

— Дълъг уикенд ли?! — поглеждам го ужасено. — Ама това изобщо не е меден месец!

— Люк! — намесва се с укорителен тон Майкъл. — Знаеш, че няма да ти се размине само с това! Длъжен си да отведеш съпругата си на хубав меден месец! Като твой кум се осмелявам да настоявам за това! Къде никога не си ходила, Беки? Венеция? Рим? Индия? Африка?

— Не съм ходила на нито едно от тези места!

— Разбирам — повдига вежди Майкъл. — Значи меденият месец може да се окаже доста скъпичък.

— Всички други са ходили навсякъде. Само не и аз! Нямах късмета дори да си позволя година за почивка! Не съм ходила нито в Австралия, нито в Тайланд…

— Аз също не съм ходил — изтъква Люк и свива безразлично рамене. — Има ли някакво значение?

— За мен има! Защото аз не съм правила абсолютно нищо! Знаеш ли, че най-добрата приятелка на майката на Сузи е една боливийска селянка! — отсичам аз и поглеждам многозначително Люк. — Двете са отглеждали заедно царевица по боливийските ляноси!

— Май посоката се очертава Боливия — отбелязва Майкъл и поглежда към Люк.

— Това ли искаш да правиш по време на нашия меден месец? Да отглеждаш царевица?! — изумено възкликва той.

— Просто смятам, че няма да е зле да поразширим малко хоризонтите си. Например да… да тръгнем като туристи нанякъде.

— Беки, ти наясно ли си какво означава да тръгнем някъде като туристи?! — пита меко Люк. — Всичко, което носиш със себе си, трябва да се побира само в една раница! Която освен това трябва да носиш лично! Никакъв „Федерал Експрес“!

— Мога да се справя! — виквам възмутено. — Като нищо! И ще се запознаем с цял куп интересни хора…

— Аз вече познавам цял куп интересни хора!

— Ти познаваш единствено банкери и твои колеги от бизнеса за връзки с обществеността! Познаваш ли някакви боливийски селяни например, а?! А познаваш ли някои бездомници?

— Не мисля — отбелязва Люк след известен размисъл. — А ти?

— И аз не — признавам след кратка пауза. — Но не в това е въпросът! Важното е, че трябва да го направим!

— Окей, Беки! — спира тирадата ми Люк. — Предлагам ти следното: ти организираш медения ни месец, а аз го плащам. Ще отидем навсякъде, където пожелаеш, само да не е за повече от две седмици!

— Наистина ли?! — облещвам се аз. — Ти сериозно ли?!

— Напълно. Ти си права — не може да се оженим и да не си изкараме подобаващ меден месец. — Усмихва ми се загадъчно и добавя: — Е, изненадай ме!

— Добре! Става! Само чакай!

Отпивам глътка шампанско и усещам, че започвам да кипя от вълнение. Голям кеф! Аз ще избирам мястото за медения ни месец! Може би няма да е зле да отидем в някой от онези вълшебни курорти в Тайланд или нещо подобно. Или пък на някое забележително сафари…

— Като стана въпрос за бездомници — обръща се Люк към Майкъл, — ние също ще сме на улицата през септември.

— Така ли? И защо?

— Тогава ни изтича договорът по наема на апартамента и собственичката продава. Всички ще бъдат изритани.

— Ах, да! — прекъсвам ги аз, внезапно изтръгната от приятната картина как двамата с Люк стоим на върха на една египетска пирамида. — Това ми напомня нещо, Люк. Дочух един много странен разговор тук. Някакви хора твърдяха, че ние сме щели да се местим да живеем в тази сграда. Откъде им е хрумнало според теб?

— Това е напълно възможно — отбелязва той.

— Какво?! — опулвам се невярващо аз. — Какво искащ да кажеш с това, че е възможно?! Да не би да си откачил?!

— Защо пък не?!

Аз снишавам глас и продължавам:

— Наистина ли смяташ, че държа да живея в тази претруфена сграда, пълна със старици, които те гледат така, сякаш вониш на пор?!

— Беки… — прекъсва ме Майкъл и кимва многозначително с глава.

— Но това е вярно! — обръщам се към него. — В тази сграда няма нито един приятен човек! Срещала съм ги и всичките са едни…

И в този момент спирам рязко, внезапно давайки си сметка какво се опитва да ме предупреди Майкъл.

— С изключение на… на майката на Люк, разбира се — добавям аз, като се опитвам да звуча колкото е възможно по-естествено. — Естествено.

— Добър вечер, Ребека! — достига до мен един меден глас и аз се извъртам с пламнало лице.

Ето я и нея — застанала зад мен, облечена в дълга бяла рокля в гръцки стил, която пада на плисета до земята. Елинор е толкова тънка и бледа, че прилича на някоя от собствените си колони наоколо.

— Здравей, Елинор! — поздравявам учтиво. — Изглеждаш прекрасно! Много съжалявам, че позакъснях мъничко.

— Ребека — е нейният отговор, след което тя ми поднася бузата си по манхатънски маниер. — Надявам се, че вече си пообиколила наоколо и че не си седиш само тук и разговаряш с Люк!

— Е, аз… ами… нещо подобно…

— Това е прекрасна възможност за теб да се запознаеш с някои важни хора! — изтъква поучително тя. — Например с президентката на тази сграда!

— Ясно — кимвам аз. — Е, може би…

Надали точно сега е моментът да й съобщавам, че за нищо на света не бих се преместила да живея в тази сграда.

— Ще те представя по-късно. Но сега смятам да вдигна тост — отбелязва тя. — Така че, ако нямате нищо против, ви моля да се присъедините към мен на подиума!

— Отлично! — опитвам се да вложа мъничко ентусиазъм в гласа си аз и гаврътвам шампанското.

— Майко, мисля, че вече се познавате с Майкъл — обажда се Люк.

— Да, така е — усмихва се грациозно домакинята. — Много ми е приятно отново да се видим! Как сте?

— Много добре, благодаря — отвръща със същия мазен тон Майкъл. — Възнамерявах да присъствам на откриването на вашата фондация, но за нещастие не успях да се освободя от някои ангажименти във Вашингтон. Но както разбрах, всичко е минало добре.

— Така е, много благодаря!

— А ето и нов щастлив случай! — обхваща той с жест залата. — Тъкмо казвах на Люк какъв късмет е извадил да намери за съпруга такова красиво, талантливо и способно момиче като Беки!

— Действително. — Усмивката на Елинор застива.

— Но вие вероятно сте на същото мнение.

Гробовна тишина.

— Разбира се — изрича накрая Елинор. Протяга ръка и след известно мъчително колебание я поставя на рамото ми.

Господи! Ужас! Пръстите й са точно толкова студени, колкото и гласът й! Все едно току-що ме докосна Снежната кралица! Хвърлям крадешком поглед към Люк и забелязвам, че той целият сияе от удоволствие.

— Е, тостът! — изричам бодро аз. — След теб, Елинор!

— Ще се видим по-късно, Майкъл! — казва Люк.

— Приятно прекарване! — отсича Майкъл и ми намига съзаклятнически. А когато Елинор потъва в тълпата, той се обръща към Люк и добавя: — После искам да поговорим за нещо относно благотворителната дейност на майка ти!

— Няма проблеми — кимва Люк след известна пауза. — Ще поговорим.

Въобразявам ли си или моят Люк ми изглежда малко настръхнал?

— Но неко първо минат тостовете! — изрича усмихнато Майкъл. — Не сме се събрали тук, за да говорим за бизнес.

Докато минавам през огромната зала заедно с Люк и Елинор, виждам, че хората започват да се обръщат към мен и да мърморят нещо. В единия край се вижда голям подиум и когато се качваме на него, за първи път започвам да се усещам малко нервна. Настава тягостна тишина и насъбралото се множество вперва изпитателни погледи в нас.

Ужас! Двеста чифта погледи ми правят преценката по манхатънски!

Като се опитвам да запазя самообладание, аз претърсвам с поглед тълпата за някое познато лице — лице, което принадлежи на мен. Но като изключим застаналия най-отзад Майкъл, не виждам никой друг. Продължавам да се усмихвам, обаче на душата ми е празно. Но къде са моите приятели? Знам, че Кристина и Ерин ще дойдат всеки момент, но къде е Дани? Той ми обеща, че ще дойде!

— Дами и господа — започва царствено Елинор, — добре дошли в моя скромен дом! За мен е огромно удоволствие да бъда ваша домакиня по повод това щастливо събитие! С особена благодарност се обръщам към Марша Фокс — президент на тази сграда, както и към Гуинивер фон…

— Изобщо не ми пука за глупавите ви списъци! — долита нечий писклив глас откъм вратата и няколко глави се обръщат в тази посока.

— …фон Ландленбург, мой съдружник във фондацията „Елинор Шърман“… — продължава бъдещата ми свекърва, а челюстта й се стяга все повече.

— Пусни ме веднага, глупава крава такава!

Настъпва суматоха, някой изпищява и вече цялата зала се обръща, за да види какъв е този цирк.

— Махни си ръцете от мен! Бременна съм, не виждаш ли? Я ми се е случило нещо, я съм те осъдила!

— Боже, направо не мога да повярвам! — изписквам щастливо аз и скачам от подиума. — Сузи!

— Беки! — И през вратата влетява Сузи, със страхотен тен, пращяща от здраве, с мъниста в косата и вече забележимо коремче, напиращо под роклята й. — Изненада!

— Бременна ли?! — чува се гласът на Таркуин, който я следва, с неизменното си традиционно сако, облечено над неизменното си традиционно поло, над което физиономията му изглежда така, сякаш някой го е цапнал с мокър парцал по главата. — Сузи, скъпа… какво каза току-що?!