Сватбата на Беки Б.

Четири

А бе, пука ли му на някого за гадната Елинор?!

Ще си направим страхотна сватба, независимо дали със или без нея! Както изтъкна и мама, проблемът си е изцяло неин — тя ще бъде тази, която ще съжалява, когато усети, че не е част от великото събитие. А тогава, когато излязохме от „Клариджис“, се поперчихме доста. Отидохме на разпродажбата в „Селфриджис“ и мама си хареса оттам една много хубава дамска чанта, аз пък си купих спирала за увеличаване обема на миглите, през което време татко, по стар навик, се отби да пийне една бира, докато ни чакаше. После всички ходихме на ресторант за вечеря и докато се приберем вкъщи, вече бяхме забележимо по-весели и приемахме нещата откъм смешната им страна.

А на следващия ден, когато Джанис дойде у дома на кафе, ние й разказахме цялата случка и тя се възмути от дъното на душата си заради нас, след което отбеляза, че ако Елинор си въобразява, че гримът й ще бъде направен безплатно, ще има много да чака! По едно време към нас се присъедини и татко и изимитира толкова успешно как Елинор гледаше купата със сметана, сякаш последната се кани да я погълне, че всички се заляхме от истеричен смях — и се смяхме дотогава, докато не се появи Люк, за да ни попита какво е толкова смешно, а ние бяхме принудени да се престорим, че се смеем на някакъв виц, който току-що сме чули по радиото.

Наистина съм се видяла в чудо какво да правя с Люк и тази негова майка! От една страна, смятам, че трябва да бъда искрена по въпроса. Би трябвало да му кажа колко неудобно ни е накарала да се чувстваме и че мама понесе най-голяма част от удара. Но проблемът е в това, че колкото пъти да съм се опитвала да бъда искрена с Люк по отношение на неговата майка, той задължително е вдигал феноменален скандал. А аз изобщо не желая да предизвиквам скандали, особено сега, когато сме сгодени и всичко е толкова божествено щастливо.

Защото, като изключим Елинор, всичко се развива прекрасно. И за да го докажа, в самолета на връщане за Ню Йорк направих един тест, който прочетох в „Сватби и дом“. Тестът бе озаглавен „Готови ли сте за брак?“. И двамата с Люк изкарахме максималния брой точки! Тълкуванието беше следното: „Поздравления! Вие сте отдадена един на друг, влюбена двойка, способна да се справи с всичките си проблеми. Каналите за комуникация са отворени между вас и вие предпочитате да решавате съвместно преобладаващата част от въпросите в ежедневието си.“

Добре де, може и да съм поизлъгала тук-таме. Например на онзи въпрос: „Коя част от вашата сватба очаквате с най-голямо нетърпение?“, на мен повече ми се искаше да отговоря с (а) — „Избора на булченските ми обувки“, обаче после видях (в) — „Да дам клетва за вярност за цял живот“, което носеше десет точки, докато подточка „а“ носеше само две.

Но, от друга страна, съм убедена, че всеки хвърля по някой поглед и към резултатите, преди да започне да отговаря. Така че няма начин да не са взели под внимание и този фактор!

Поне не отговорих с подточка „г“ — „Десерта“ (Нула точки).

— Беки?

Прибрахме се в нашия апартмент преди около час и сега Люк преглежда пощата.

— Нали не си виждала онова извлечение от общата ни банкова сметка? Май ще трябва да им звънна, за да проверя какво става?

— Напротив, виждала съм го. Извинявай, но в тази суматоха съвсем забравих да ти кажа.

Поемам забързано към спалнята и измъквам въпросното банково извлечение от тайното му скривалище, усещайки, че ударите на сърцето ми се учестяват.

Сега, като стана въпрос за това, си спомням, че в онзи тест имаше и финансови въпроси. Мисля, че отбелязах (б) — „Начинът, по който харчим, е доста сходен, затова парите никога не са проблем между нас“.

— Заповядай — казвам безгрижно, като му подавам листа.

— Просто не мога да разбера защо непрекъснато превишаваме лимита си! — разсъждава на глас Люк. — Не е възможно домакинските ни разходи да се увеличават непрекъснато! — Вторачва се в страницата, която обаче е покрита с тлъсти бели капки. — Беки, защо това извлечение е зацапано с коректор?

— Боже мой! — изричам с пълен с разкаяние глас. — Много съжалявам! Коректорът беше там и аз премествах някакви книги и той просто… се прекатури…

— Но той почти не може да се разчете!

— Така ли? — възкликвам с най-невинна физиономия. — Боже, какъв срам! Е, няма значение. Случват се такива неща… — Тъкмо се каня да му измъкна листа измежду пръстите, когато очите му внезапно се ирисвиват.

— Я, чакай, чакай! Тук да не би да пише… — И започва да чегърта с нокът капките от коректора и о, ужас! — една голяма капка внезапно се отлепва и пада!

Да го вземат мътните! Трябваше да използвам кетчуп — както направих миналия месец!

— Аха, Миу Миу! Така си и знаех! Беки, какво прави този продукт на Миу Миу в това банково извлечение?! — Той продължава да чегърта и коректорът започва да се рони от листа като сняг.

Ужас! Господи, моля те, нека да не види…

— „Сефора“… и „Джоузеф“… Нищо чудно, че все сме на червено! — Поглежда ме разгневено и отбелязва: — Беки, тази обща сметка е за домакински разходи, а не за поли от Миу Миу!

Окей. Настъплението е най-добрата отбрана.

Скръствам предизвикателно ръце пред гърди и вирвам брадичка.

— Така значи, една пола не може да се причисли към домакинските разходи, а?! Това ли искаш да ми кажеш?!

Люк ме поглежда стреснато, след което отсича:

— Да, точно това искам да ти кажа!

— Значи ето къде ни бил проблемът! Защо не вземем първо да си изясним дефинициите, а?!

— Виждам накъде биеш — казва Люк след кратка пауза, а устните му помръдват в лека усмивка. — Държиш да ме убедиш, че ти би класифицирала полата от Миу Миу в графа „домакински разходи“.

— Ами аз… да, точно така бих направила. Нали тя остава в дома, а, не е ли така?!

Май започвам да навлизам в твърде опасна територия…

— Освен това — бързам да продължа, — така стоят нещата. Пък и какво значение има в коя графа я класифицирам?! Какво значение има кое в коя графа се поставя изобщо?! Ние имаме здравето си, имаме се един друг, имаме… красотата на живота. Това са истинските неща, които имат значение! Не парите! Не и банковите сметки! Не и тези скучни, унищожаващи душата детайли! — Махвам величествено с ръка, чувствайки се така, сякаш изнасям реч по повод връчването на „Оскар“. — Ние сме на тази планета за прекалено кратък срок, Люк! Прекалено малко време ни е отредено тук. И когато накрая направим равносметка, кое ще натежи? Някакво число на листче хартия или любовта между двама души? Кое е по-важно: да знаеш как са балансирани няколко безсмислени цифри или да си сигурен, че си бил такъв, какъвто си искал да бъдеш?!

Когато стигам края на изказването си, се задавям от собствения си брилянтен изказ. Вдигам замъгления си поглед, почти очаквайки да видя Люк, облят в сълзи, да прошепва: „Спечели ме още на третото изречение!“

Ала вместо това до ушите ми достига следното:

— Мнооого вълнуващо! — ироничен смях. — Само за протокола обаче съм длъжен да отбележа, че за мен понятието „домакински разходи“ означава разходи, свързани с поддържането на този апартамент и нашия живот: храна, бензин, почистващи препарати и други подобни.

— Хубаво! — свивам рамене аз. — Щом държиш да използваш термина в тясното му значение — даже по-скоро, в ограниченото му значение, така да бъде!

На вратата се звъни. Отварям и виждам Дани, застанал в коридора на блока.

— Дани, според теб пола от Миу Миу може ли да се причисли към графа „домакински разходи“? — питам веднага.

— Категорично! — отсича Дани и веднага се намърдва у нас.

— Виждаш ли?! — повдигам вежди по посока на Люк. — Но както искаш, ще се съобразяваме с твоята дефиниция.

— Е, чухте ли вече? — обажда се с мрачен тон Дани.

— Какво да чуем?

— Госпожа Уотс ще продава кооперацията.

— Какво?! — втренчвам се невярващо в него. — Ти сериозно ли?

— Веднага щом ни изтече срока, за който сме платили наем, ще бъдем изхвърлени.

— Но тя не може да го направи!

— Може. Тя е собственикът. Може да прави каквото си поиска.

— Ама… — Вторачвам се ужасено в Дани, а после се обръщам към Люк, който тъкмо слага някакви бумаги в куфарчето си. — Люк, чу ли това? Госпожа Уотс е решила да продава кооперацията!

— Да, знам.

— Знаеш ли?! Но защо не си ми казвал нищо?

— Извинявай. Мислех да ти кажа, но съм забравил. — Защо обаче Люк изобщо не изглежда разтревожен?

— И какво ще правим в такъв случай?

— Ще се преместим.

— Но аз не искам да се местя! Тук много си ми харесва!

Оглеждам се, а душата ме заболява. Това е мястото, в което двамата с Люк бяхме щастливи в продължение на цяла година. Нямам желание да ми изтръгват корените от него!

— А искате ли да знаете какво ще стане с мен? — обажда се Дани. — Рандал е решил да заживее със своята приятелка.

Аз го поглеждам с все по-нарастваща паника.

— Значи ще те изхвърли?!

— Именно. Заяви ми, че трябва да започна да внасям и моята лепта, иначе по-добре да започна да си търся самостоятелна квартира. И как се предполага да стане това?! — Дани вдига безпомощно ръце. — Докато не си подготвя цялата колекция, това е просто невъзможно. По-добре да ме настани в някой кашон.

— И как… хммм… върви новата ти колекция? — осмелявам се да попитам аз.

— Честно да ти кажа, дизайнерската работа не е чак толкова лесна, колкото изглежда отстрани — отбранително изрича Дани. — Човек не може да развихри творческото си въображение по команда. Всичко е въпрос на вдъхновение — когато ти дойде, тогава.

— Може би просто трябва да си намериш работа — обажда се Люк, докато си облича палтото.

— Работа ли?!

— Не може да не търсят дизайнери някъде, например, знам ли, в „Гап“?

— В „Гап“ ли каза?! — ококорва невярващо очи Дани. — Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да похабя целия си живот, проектирайки блузи тип поло?! О, какво ще кажете за… хммм… два ръкава точно тук, три копчета отпред, малко подгъвче там… и как ще съхраня вълнението си от работата?!

— А ние какво ще правим? — обръщам се жалостиво към Люк.

— За Дани ли?

— Не, за нашия апартамент.

— Ще намерим къде да живеем, не се тревожи — успокоява ме Люк. — А това ми напомня, че майка ми иска днес да се видите на обяд.

— Тя се е върнала?! — излисквам ужасено аз. — Така де… Значи се е върнала, да.

— Наложило се е да отложат операцията й — отговаря Люк, като прави физиономия. — Точно когато пристигнала, клиниката била подложена на инспекция от швейцарските власти, така че се наложило да отложат всички запланувани процедури. Така че… един часа в „Ла Гулю“ става ли?

— Става — свивам рамене аз, но без особен ентусиазъм.

И когато вратата се затваря зад гърба на Люк, започвам да усещам известни угризения на съвестта. Може пък Елинор да е размислила. Може пък да иска да зарови томахавката и да се включи в подготовката на сватбата. Човек никога не знае.

Бях решила да се държа съвсем естествено и да бъда сдържана и когато хората ме попитат как е минало пътуването ми до Англия, да им отговарям кратко и ясно, че съм сгодена.

Но когато нещата опират до действие, осъзнавам, че се втурвам бясно в отдела на „Барнис“, където работя, и пъхам ръка под носовете на хората, крещейки на всички: „Вижте само!“

Колежката ми Ерин вдига стреснато глава, втренчва се в пръстите ми, притиска устните си с ръка и ахва:

— О, Боже! О, Господи!

— Така е!

— Ти си сгодена? За Люк?

— Естествено, че за Люк! Ще се женим през юни!

— И какво ще облечеш? — задърдорва тя. — Боже, как ти завиждам! Дай да го видя този пръстен по-отблизо! Откъде го взехте? Когато реша да се сгодявам, че отида право в „Хари Уинстън“. И няма да пожаля не само месечната си, а дори и тригодишната си заплата! — Замлъква за малко, докато разглежда отблизо пръстена ми. — Олеле!

— Това е наследствен пръстен — обяснявам аз. — Бил е на бабата на Люк.

— Аха, ясно. Значи… не е нов, така ли? — Ентусиазмът й леко угасва. — Е, в такъв случай…

— Да, обаче е… антика — изтърсвам аз и лицето й отново се прояснява.

— Антика ли? Античен пръстен? Боже, но това е страхотна идея!

— Честито, Беки! — изрича е топла усмивка шефката ми Кристина, когато се приближава към нас. — Убедена съм, че двамата с Люк ще бъдете много щастливи заедно!

— Може ли да го пробвам? — пита Ерин. — Извинявай! Все едно не съм попитала. Аз просто… Боже, античен пръстен!

Тя все още е вперила очи в него, когато се появява първата ми клиентка — Лоръл Джонсън. Лоръл е президент на една компания, която дава под наем частни самолети и е една от любимите ми клиентки, макар непрекъснато да повтаря, че според нея цените в този магазин са много надути и че ако не била работата й, щяла да си купува всички дрехи от „Кей-Март“.

— Какво виждам тук? — пита тя, докато съблича палтото си и разтърсва дългата си къдрава, тъмна коса.

— Сгодена съм! — изричам със светнали очи аз.

— Сгодена ли?! — Тя се приближава към мен и разглежда внимателно пръстена с тъмните си, интелигентни очи. — Е, надявам се, че ще бъдеш много щастлива. По-скоро съм сигурна в това. Сигурна съм, че съпругът ти ще има достатъчно разум да си държи онази работа, по-далече от дребната блондинка, която е отишла на работа при него като проста секретарка и която му е заявила, че никога до този момент не е срещала мъж, който да я изпълва с такова… възхищение. Възхищение, моля ви се! Чували ли сте някога по-голяма… — И тя не довършва, притискайки устата си с ръка. — Мътните го взели!.

— Няма значение — успокоявам я аз. — Била си провокирана.

На Нова година Лоръл е взела решение никога повече да не говори нито за бившия си съпруг, нито за неговата любовница, защото психотерапевтът й Ханс я е предупредил, че подобни емоции са изключително вредни за нея. За съжаление на горката й е доста трудно да се придържа към това свое решение. Не че я виня — ни най-малко! Бившият й ми звучи като абсолютна свиня.

— Знаеш ли какво ми каза Ханс миналата седмица? — отбелязва тя, докато отварям вратата към моята пробна. — Посъветва ме да си напиша на един лист всичко, което искам да кажа на онази жена, а после да скъсам този лист. Обеща ми, че така ще се почувствам освободена.

— Виж ти! — отбелязвам заинтригувана аз. — И какво стана?

— Е, написах си всичко, както той ми каза. Само че после взех, че й го изпратих по пощата.

— Лоръл! — поглеждам я назидателно аз, като правя всичко възможно да не се разхиля.

— Да бе, знам. Права си. Ханс изобщо не беше доволен от мен. Обаче, ако изобщо имаше представа каква мръсна кучка е онази…

— — Хайде сега, влизай тук — прекъсвам я аз, преди да е успяла да се впусне в спомени как е заварила съпруга си и гадната блондинка да си похапнат ягоди един от друг в кухнята. — Влизай, че тази сутрин малко поокъснях.

Но докато успея да си спомня какво искаше Лоръл за днес и да й донеса няколко нещица, вече сме минали и случката с ягодите и даже сме стигнали до юмручния бой на Медисън авеню.

— Никога през живота си не съм изпитвала такова задоволство! — нарежда тя, като напъхва напористо ръката си в ръкава на една копринена блуза. — Огромно удоволствие бе да видя шока по дребното й кръгличко личице, докато я удрях с все сила! Никога до този момент не бях удряла жена! Обаче си заслужаваше! — Пъха и другата ръка в блузата и аз примигвам, когато ръкавът се раздира по шевовете.

— Ще я платя — успокоява ме Лоръл невъзмутимо. — Какво друго ще ми предложиш?

Понякога имам чувството, че Лоръл идва в „Барнис“ да пробва дрехи с единствената цел да се бори с тях.

— Между другото казах ли ти как му вика тази пикла? — продължава клиентката ми. — Уилям! Вика му Уилям! Според нея това име има по-добро звучене от простичкото „Бил“. Но неговото шибано име е Бил, да го вземат мътните!

— А ето и сакото — казвам аз, като се опитвам да отвлека вниманието й от темата. — Какво ще кажеш?

Лоръл го облича и се облещва срещу отражението си в огледалото.

— Знаеш ли какво — отсича накрая, — това е идеално! Просто не знам защо от време на време продължавам да ходя и в други магазини. Ще го взема. И от тези блузи също, но не тази със скъсания ръкав. — Въздъхва щастливо и добавя: — Винаги се чувствам по-добре, след като съм била при теб, Беки. Просто не мога да си обясня защо.

— Истинска мистерия — ухилвам се аз и си отбелязвам нещо в бележника.

Едно от най-добрите неща в работата ми като личен продавач-консултант е това, че се сближаваш с някои от клиентите си. Част от тях дори ти стават приятели. Когато се запознах с Лоръл, току-що се бе разделила със съпруга си. Изпитваше гняв и към него, и към себе си, а самочувствието й се бе сринало почти до нулева позиция. Не че искам да се хваля, но си спомням, че когато й открих перфектната за нея рокля на „Армани“ за онова галабалетно представление, на което щеше да бъде и той — когато я наблюдавах как се съзерцава в огледалото, как повдига брадичка и се усмихва и отново започва да се усеща привлекателна, — съвсем искрено смятам, че успях да й помогна да промени с нещо живота си.

Докато Лоръл се преоблича в ежедневния си костюм, аз излизам от пробната, понесла цяла купчина дрехи.

Точно в този момент откъм пробната на Ерин се разнася нечий глас:

— В никакъв случай не мога да облека подобно нещо!

— Ако просто го пробвате… — чувам и гласа на Ерин.

— Много добре знаеш, че мразя този цвят! — извисява се другия глас и аз замръзвам на място.

Акцентът определено е британски.

— Не възнамерявам повече да си губя времето тук! Ако продължаваш да ми носиш неща, които не искам да облека…

По гърба ми запълзяват мънички мравчици — нагоре-надолу, нагоре-надолу. Направо не мога да повярвам! Не е възможно!

— Но нали ме помолихте за нова визия! — изрича безпомощно колежката ми.

— Когато получите онова, за което помолих, може да ми се обадиш.

И преди да успея да направя и крачка, ето я и нея, излизаща с бясна скорост от пробната на Ерин — все така висока, руса и безупречна, вече извиваща устни в надменна усмивка. Косата й е подредена в скъпа прическа, сините й очи проблясват злобно и излъчването й наподобява човек, покорил най-високите световни върхове.

Алиша Билингтън.

Алиша Дългокраката кучка.

Очите ни се срещат — и през тялото ми като че ли преминава двеставолтов електрически ток. Усещам как скътаните ми в сивия панталон крака се разтреперват. Не съм зървала Алиша Билингтън вече повече от година. Значи би трябвало отдавна да съм я превъзмогнала. Но все едно всичко е било едва вчера, все едно времето се е свело до една секунда. Спомените за всички наши срещи са си все така силни и болезнени. Спомените за всичко онова, което тя ми причини. И онова, което се опита да причини на Люк.

И сега ме гледа със същото покровителствено изражение, което си придаваше, когато работеше в компанията за връзки с обществеността, а аз бях още неопитна репортерка. И въпреки че си казвам, че оттогава насам съм израснала значително, че съм силна жена с преуспяваща кариера и нищо, от което да се срамувам, ето че отново усещам как се спаружвам отвътре. Чувствам как се превръщам отново в онова момиче, което бе навсякъде по малко неадекватно и което никога не знаеше какво точно да каже в съответния случай.

— Ребека! — обажда се тя и ме гледа развеселено. — Кой да предположи!

— Здравей, Алиша! — изричам аз и незнайно как успявам да се насиля да се усмихна учтиво. — Как си?

— Бях чувала, че работиш в магазин, обаче тогава си казах, че сигурно е някаква шега! — отбелязва тя и се изсмива презрително. — Но… ето те и теб! Всъщност, напълно логично, като се замисли човек.

Иска ми се да й се разкрещя, че аз не просто работя в магазин! Аз съм личен продавач-консултант! Това е професия, която изисква много умения! Та аз помагам на хората!

— И все още си с Люк, нали? — впива очи в мен тя и ме поглежда с престорена загриженост. — Успя ли компанията му накрая да се върне на пазара? Знам, че му се наложи да преживее трудни времена.

Направо не мога да повярвам колко наглост има на този свят! Нали именно тази жена се опита да унищожи компанията на Люк?! Нали именно тя основа конкурентна компания за връзки с обществеността, която после се провали?! Нали именно тя изгуби вичките пари на своя приятел — и доколкото ми е известно, е трябвало да бъде спасявана от затвора с гаранция, която е платило татенцето й!

А сега се държи така, като че ли тя е победителят!

Преглъщам на сухо няколко пъти, като се опитвам да измисля подходящ отговор на тази кучка. Убедена съм, че струвам много повече от Алиша. И би трябвало да се овладея и да отговоря мъдро и остроумно. Обаче не знам защо това просто не се получава…

— Аз също живея вече в Ню Йорк — дърдори безгрижно тя. — Така че очевидно ще се видим отново, Може би ще ми продадеш обувки някой път. — Даравя ме с победоносната си покровителствена усмивка, нарамва наперено чантата си от „Шанел“ и излиза важно-важно от магазина.

Когато тя се изгубва, настъпва гробовна тишина.

— Но коя беше тази, за Бога?! — изрича накрая Лоръл, която се е измъкнала от пробната ми, наполовина облечена, без да я усетя.

— Това е… Алиша Дългокраката кучка — отвръщам в полузамаян транс аз.

— По-точно казано — Алиша Дебелогъзата кучка — отсича Лоръл. — Винаги съм казвала, че няма по-голяма кучка от английската кучка! — Прегръща ме съчувствено и добавя: — Не се притеснявай за нея. Която и да е тя, просто ти завижда!

— Благодаря ти — отвръщам и разтривам слепоочията си в опит да си събера мислите. Но все още се чувствам като човек, преживял боен стрес. Никога не съм си мислела, че някога отново ще зърна тази кучка Алиша.

— Беки, много съжалявам! — обажда се и Ерин, когато Лоръл се връща в моята пробна. — Нямах никаква представа, че двете с Алиша се познавате!

— Аз пък нямах никаква представа, че тя ти е клиентка!

— Не се появява много често — смръщва се колежката ми. — Честно да ти призная, никога не съм срещала такъв вечно недоволен човек! Както и да е. Какво се е случило между вас?

„Ами, почти нищо! — ще ми се да изкрещя. — Тя просто ме хвърли в разтворената паст на таблоидите и почти съсипа кариерата на Люк и се държеше с мен като истинска кучка още от първия миг, в който ме зърна! Нищо особено!“

— Разни неща в миналото — отвръщам на глас.

— Знаеш ли, че тя също е сгодена? За Питър Блейк. Потомствен богаташ.

— Нещо не ми е ясно — сбръчквам чело аз. — Тя не се ли омъжи миналата година? За един британец. Ед… някой-си.

— Така е! Но и не е така. Ама какво искаш да кажеш — че не си чувала историята ли?! — В този момент се появяват две клиентки, които разглеждат, затова Ерин снишава глас и продължава: — Сватбената церемония минала и вече започнал тържественият обяд. В този момент влиза Питър Блейк в ролята си на кавалер на една от поканените гостенки. Алиша нямала ни най-малка представа, че той щял да присъства на сватбата й, ала още в мига, в който разбрала кой е той всъщност, веднага си го нарочила! И така, двамата се разбъбрили, при това доста сърдечно, но… какво можела да стори горката Алиша вече? Нали току-що се била омъжила! — Лицето на Ерин вече свети от превъзбуда. — Но и това не било в състояние да я спре. Тя застанала пред свещеника и заявила, че иска анулиране на брака си!

— Какво, какво?!

— Да, чу ме правилно! Поискала анулиране на брака си! При това по време на тържествения обяд по случай собствената си сватба! Заявила, че бракът не е консумиран, затова не бил валиден. — Тук Ерин вече се разхилва неудържимо. — Можеш ли да повярваш, а?!

Аз също не съм в състояние да сдържа напиращия у мен смях.

— Честно да ти кажа, щом е замесена Алиша, мога да повярвам на всичко!

— Заявила освен това, че винаги получава онова, което иска. А въпросната сватба очевидно била истинска мечта. Обаче тя е типична булкодзила! Разбра ли, че е побъркала всички около себе си заради предстоящата сватба? Уволнила е де що цветари има в Ню Йорк, а организаторката на сватбата й окончателно е вдигнала ръце от нея. Кой е твоят сватбен организатор, между другото?

— Майка ми — отговарям аз и очите на Ерин се разширяват от недоумение.

— Майка ти е организатор на сватба ли?! Не знаех!

— Не, идиотче такова! — изхилвам се аз, вече значително развеселена. — Просто майка ми организира моята сватба. Вече всичко е под неин контрол.

— Аха, ясно — кимва колежката ми. — Е, това май доста улеснява нещата. Пък и ти успяваш да стоиш на разстояние от приготовленията.

— Именно. Пък и всичко се нарежда много лесно. Но ти все пак стискай палци! — допълвам и двете се разсмиваме.

Пристигам в „Ла Гулю“ точно в един часа, обаче Елинор ни каква я няма. Завеждат ме на масата и ми сервират минерална вода, докато чакам. Наоколо е пълно с народ, както винаги по това време — предимно елегантно облечени жени. Около мен се носи бъбрив шум и потракване на скъпи зъби и бижута, а аз се възползвам от възможността да подслушвам най-безсрамно. На съседната маса жена с дебела очна линия и огромна брошка натъртва:

— В днешно време никой не може да обзаведе апартамента си за по-малко от сто хиляди долара!

— И казвам на Едгар, че аз също съм човешко същество — изрича червенокосото момиче от другата ми страна. Приятелката й дъвче стрък целина и я наблюдава съсредоточено.

— А той? — пита дъвчещата целината.

— За една стая са достатъчни и тридесет хиляди.

— Той каза: „Виж какво Хилари…“

— Ребека?

Аз вдигам глава, леко вбесена, че не ме оставят да чуя какво е отговорил Едгар, обаче виждам приближаващата се към мен Елинор. Този път е облечена в кремаво сако с огромни черни копчета. Дамската й чанта е в същия цвят. За моя най-голяма изненада Елинор не е сама. До нея върви жена с блестящо кестеняво кокче, тъмносин елегантен костюм и огромна чанта.

— Ребека, приятно ми е да ти представя Робин де Бендърн — казва Елинор. — Тя е една от най-добрите сватбени организатори в цял Ню Йорк!

— О! — възкликвам стреснато. — Ами… здравейте!

— Ребека! — изрича задъхано Робин, грабва двете ми ръце и се вторачва право в очите ми. — Много се радвам, че най-сетне имам възможността да се запозная с теб! За мен е истинско удоволствие!

— За мен също! — отвръщам аз, като се старая да имитирам настроението й. А през това време мозъкът ми щрака на светкавични обороти. Елинор споменавала ли ми е, че възнамерява да ме запознава с организатор на сватби? От мен очаква ли се да приема това като нещо известно?

— Такова красиво лице! — продължава Робин, без да пуска ръцете ми.

Оглежда ме сантиметър по сантиметър, но и аз не й оставам длъжна. Изглежда ми на четиридесет и няколко, гримът й е безупречен, лешниковите й очи светят възторжено, скулите й са добре очертани, а широката й усмивка изважда на показ идеални зъби. Ентусиазмът й е буквално заразителен, но очите й не престават да ме преценяват. В този момент тя отстъпва крачка назад, оглежда ме отгоре додолу и констатира:

— Преливаща от младост! Изключително свеж вид! Скъпа моя, от теб ще излезе умопомрачителна булка! Решила ли си вече какво ще облечеш във великия ден?

— Ммм… имаш предвид булченската ми рокля ли? — изричам глупаво, а Робин избухва в звънлив смях.

— Боже, този типичен за вас хумор! Ех, вие, британски момичета! Беше напълно права! — Последното е изречено по посока на Елинор, която кимва грациозно.

Елинор е била права? Но за какво?! Да не би да са ме обсъждали?

— Благодаря! — изричам аз и правя незабележима стъпчица назад. — Ще… — И кимвам по посока на масата.

— Хайде! — отсича Робин, като че ли току-що съм взела най-капиталното решение в живота си. — Хайде да го направим? — И докато тя заема мястото си на масата, забелязвам, че костюмът й е украсен със забележителна брошка, представляваща две преплетени брачни халки, инкрустирани с диаманти.

— Харесва ли ти? — пита Робин, забелязала погледа ми. — Подариха ми я от „Гилбрукс“, след като организирах сватбата на дъщеря им. Боже, каква трагедия се случи тогава! Горката Бити Гилбрук си счупи нокътя в последния миг и се наложи да докараме маникюристката й с хеликоптер… — Тук Робин спира за миг, сякаш потънала в спомените си, но после рязко се връща към днешния ден. — Така! Значи ти си това щастливо момиче! — И ми се усмихва лъчезарно, а аз не успявам да се сдържа и й връщам същата усмивка. — Щастливка, наистина! Кажи ми сега, радваш ли се на всеки миг от приготовленията?

— Ами…

— Винаги съм казвала, че първата седмица след годежа е най-хубавата! Трябва да й се насладиш докрай!

— Всъщност, оттогава изминаха вече две седмици…

— Да й се насладиш докрай! — вдига поучително пръст Робин. — Да я погълнеш докрай! И винаги съм казвала, че никой друг не би могъл да те замести в спомените ти!

— Е, щом казваш! — ухилвам се аз. — Ще й се насладя!

— Преди да започнем — обажда се Елинор, — трябва да ви дам това. — И тя бръква в чантата си и изважда покана, която поставя на масата.

Но какво е това, за Бога?!

Мисис Елинор Шърман се надява да има удоволствието да сподели Вашата компания…

Уха! Елинор организира парти по случай нашия годеж! Специално за нас!

— Аууу! — ахвам аз. — Ами… много благодаря! Нямах представа, че ще имаме и годежно парти!

— Вече обсъдих този въпрос с Люк.

— Така ли? Той нищо не ми е споменавал.

— Сигурно е забравил — отвръща Елинор и ме дарява със студена, елегантна усмивка. — Ще ви изпратя една дузина на вашия адрес, за да можете да поканите и ваши приятели. Става ли?

— Окей… става.

— Е, какво ще кажете за бутилка шампанско? Нали трябва да го празнуваме?

— Каква прекрасна идея! — изчуруликва Робин. — Винаги съм казвала, че ако човек не отпразнува сватбата си, какво друго да отпразнува тогава! — Намига ми усмихнато и аз й се усмихвам в отговор. Тази жена започва да ми харесва. Обаче все още нямам представа какво прави точно пгя тук.

— Аз… хммм… питах се, Робин — прокашлям се учтиво аз, — като каква си тук е нас? В професионалния си аспект ли?

— О, не! Не, не и не! — клати категорично глава Робин. — Това за мен не е професия! Това е призвание! Времето, което отдавам на… любовта, която влагам в работата си…

— Разбирам — кимвам аз, но поглеждам неразбиращо към Елинор. — Е, проблемът е в това, че аз… аз не съм особено убедена, че ще се нуждая от нечия помощ. Въпреки че е изключително любезно от твоя страна…

— Няма да се нуждаеш от помощ ли?! — изписква Робин, отмята глава и се залива в звънлив смях. — Та значи няма да се нуждаеш от помощ, а?! О, моля ти се! Имаш ли представа каква организация е необходима за едно сватбено тържество?

— Е, ами…

— Правила ли си го преди?

— Не, но…

— Много момичета мислят като теб — отбелязва Робин, като кимва. — И знаеш ли какво става с тях?

— Мммм…

— Става това, че накрая се разплакват точно над сватбената си торта, защото са прекалено стресирани, за да се наслаждават на мига! Искаш ли да бъдеш като тях?

— В никакъв случай! — изписквам ужасено.

— Добре. Естествено че не искаш! — И тя се обляга назад в стола си, като учителка, която най-сетне е накарала класа си да проумее колко прави две плюс две. — Ребека, аз съм тук, за да ти отнема стреса от плещите! Аз ще ти отнема главоболията, непосилните тичания, напрежението, което създава подобна ситуация… Ах, ето го и шампанското!

И докато сервитьорът ни налива шампанско в три тесни, дълги чаши, аз си казвам, че Робин вероятно е права. Вероятно никак не е лоша идеята някой да ти помогне. Въпреки че как точно ще координират действията си с мама…

— Аз ще стана твоята най-добра приятелка, Беки! — тъкмо казва Робин, като ме гледа възторжено. — Докато настъпи мигът на сватбата, аз ще те познавам по-добре от всеки друг около теб. Хората наричат методите ми неортодоксални. Но когато зърнат резултатите…

— Никой не може да се сравни с Робин в този град — намесва се Елинор, отпивайки от шампанското си, а самата Робин се усмихва срамежливо.

— Е, нека започнем от най-главното — отсича тя и вади от чантата си огромен бележник с кожена подвързия. — Значи сватбата е на 22-ри юни.

— Да.

— Ребека и Люк?

— Да.

— В хотел „Плаза“…

— Какво? — опулвам се срещу нея аз. — Не, не е там…

— Доколкото разбрах, и самата церемония, и приемът ще се състоят там, нали? — пита Робин и поглежда въпросително Елинор.

— Така смятам — отбелязва Елинор. — Така е много по-лесно.

— Извинете, но…

— Така. Значи церемонията е в терасовидната зала, нали? — продължава Робин и драска нещо в бележника си. — А самия прием ще бъде после в Балната зала. Да. Прекрасно! А колко…

— Ама чакайте малко! — прекъсвам я аз, като поставям ръка върху бележника й. — За какво изобщо говорите?

— За твоята сватба — отбелязва преспокойно Елинор. — За сватбата ти със моя син.

— В хотел „Плаза“! — изрича Робин със светнал поглед. — Няма нужда да ти казвам, надявам се, какъв късмет имаш, че получаваш датата, която ти искаш! За щастие един мой клиент избра друга дата, така че успях да заема веднага деня!

— Но аз няма да се омъжвам в хотел „Плаза“!

Робин отправя въпросителен поглед към Елинор и по лицето й се изписва тревога.

— Мислех, че вече си говорила с Джон Фъргюсън?

— Да, говорила съм — отговаря сухо Елинор. — Вчера говорих с него.

— Браво! Защото, както ви е известно, работим в изключително съкратени срокове! Сватба в „Плаза“, и то само след по-малко от пет месеца!… Някои от колегите ми в организаторския бранш веднага ще отсекат, че подобно нещо е невъзможно! Обаче аз не съм от тях! В никакъв случай! Веднъж организирах една сватба само за три дена! Три дена, представяте ли си?! Е, тя беше, разбира се, на плажа, така че нещата бяха малко по-различни, но…

— Какво искате да кажете с това, че всичко в „Плаза“ е резервирано? — намесвам се отново и се обръщам към Елинор. — Отлично знаеш, че сватбата ни ще бъде в Оксшот!

— Оксшот ли? — сбърчва чело Робин. — Не го знам. Къде е това, някъде в горната част на щата ли?

— Направени са някакви съвсем начални приготовления — махва пренебрежително с ръка Елинор. — Така че всичко може да бъде отменено без проблеми!

— Изобщо не са първоначални! — вторачвам се побесняла в Елинор. — И не могат да бъдат отменени!

— Знаете ли, усещам някакво напрежение на масата — изрича ведро Робин. — Ще отида да се обадя на няколко места.

Взема мобилния си телефон и се оттегля в ъгъла на ресторанта, а двете с Елинор оставаме облещени една срещу друга като две яростни котки. Аз си поемам дълбоко дъх, като се опитвам да запазя самообладание, след което изричам с привидно спокойствие:

— Елинор, аз няма да се омъжвам в Ню Йорк! Сватбата ми ще бъде у дома! Мама вече започна организирането й и ти го знаеш много добре!

— Няма да се омъжваш в някакъв никому неизвестен заден двор в Англия! — отсича категорично Елинор. — Имаш ли представа кой е Люк? А имаш ли представа коя съм аз?!

— И какво общо има всичко това с нашата сватба?

— За човек със скромни интелектуални възможности ти си доста наивна — отбелязва Елинор и преспокойно отпива от шампанското си. — Това е най-важното социално събитие в живота на всички нас! И затова трябва да бъде направено както трябва! Със замах! Хотел „Плаза“ е ненадминато място за организирането на сватби. Този факт не може да не ти е известен.

— Но мама вече започна организирането на сватбата ни!

— Е, тогава да го прекрати! Ребека, не можеш да си представиш колко благодарна ще бъде майка ти, ако някой се заеме с организирането на сватбата вместо нея! От само себе си се разбира, че цялото събитие ще мине на мои разноски! Така че тя може да присъства като гост.

— Тя няма да иска да присъства като нечий гост! Това е сватбата на нейната дъщеря! И тя държи да бъде домакинята на събитието! Както и да го организира докрай!

— Е? — долита до нас весел глас. — Всичко ясно ли е вече? — Робин се появява обратно при нас и си прибира мобилния телефон.

— Уговорила съм да ни приемат, за да разгледаме Терасовидната зала днес, след този обед — отбелязва Елинор с леден глас. — Надявам се, че ще проявиш любезността най-малкото да дойдеш с нас, за да я видиш?

Впервам в нея разбунтувания си поглед и ми идва да си захвърля салфетката и да се чупя от ресторанта. Направо не мога да повярвам, че Люк е знаел за това и си е мълчал! В интерес на истината, ще ми се още сега да му звънна и да му кажа точно какво мисля по този въпрос!

Но после си спомням, че в момента е на делови обяд с членовете на борда, а след това си спомням и че той ме помоли да дам нов шанс на майка му. Хубаво, де! Ще й го дам този шанс! Ще отида с тях, ще разгледам залата, ще кимам учтиво и ще си мълча. А довечера ще й кажа също толкова любезно, че все пак ще се омъжа в Оксшот.

— Няма проблеми — изричам накрая.

— Добре. — Устните на Елинор се разтягат на милиметър. — Е, ще поръчваме ли вече?

По време на обеда Елинор и Робин си говорят за всички нюйоркски сватби, на които са присъствали, а аз си хапвам храната в пълно мълчание, противопоставяйки се на всеки техен опит да ме включат в разговора. Външно съм напълно спокойна, обаче вътрешно не мога да спра да беснея. Как смее Елинор да окупира моята сватба през главата ми?! Как смее да наема сватбен организатор, без дори да се консултира с мен?! И преди всичко как смее да нарича градината на майка ми „никому неизвестен заден двор“?!

Тя си остава същата гадна, надута крава, но ако си въобразява, че ще се омъжа в някакъв огромен и анонимен нюйоркски хотел, вместо да бъда сред всичките си приятели и моите близки, ще има много да взема!

Довършваме обеда си, отказваме кафето и излизаме навън. Времето е хладно и ветровито, а по небето се носят перести облачета. Докато вървим към хотел „Плаза“, Робин ми се усмихва.

— Напълно разбирам напрежението ти. Планирането на сватба в Ню Йорк е действително адски стресиращо! Някои от клиентите ми прекалено се… пренавиват, така да се каже.

Ама аз не планирам нюйоркска сватба! Аз планирам сватба в Оксшот! Ала всички тези мисли запазвам за себе си, като на глас изричам:

— Може би си права.

— Един от клиентите ми е особено взискателен — отбелязва тя и въздъхва дълбоко. — Но както често обичам да казвам, този бизнес е доста стресиращ. Аха! Ето ни и нас! Не е ли впечатляващо?!

Когато вдигам поглед към богатата фасада на хотел „Плаза“, съм принудена да призная, че изглежда действително забележително. Сградата се възправя насред площад „Плаза“ като сватбена торта, с така характерните си развети знамена над входа с колоните.

— Идвала ли си някога на сватба тук? — пита ме Робин.

— Не. Даже не съм влизала вътре.

— Така ли?! Е, ето, че вече влизаме — отсича Робин и ни повежда двете с Елинор нагоре по стълбите.

Минаваме покрай униформените портиери, после през въртящата се врата и се озоваваме в огромно фоайе с висок, орнаментиран таван, мраморен под и импозантни позлатени колони. Точно пред нас се вижда светъл кът, пълен с палми и решетки с увивни растения, където хората си пият кафето под звуците на арфата, а сервитьорите в сивите си униформи се носят забързано наоколо, понесли в ръце сребърни кафеници.

Е, ако трябва да бъда напълно честна, това също е доста впечатляващо.

— Оттук — казва Робин, хваща ме за ръка и ме повежда към заградена с въже стълба. Тя смъква въжето и ние поемаме по величественото стълбище, което ни отвежда към поредното импозантно мраморно фоайе. Накъдето и да се обърна, пред очите ми се възправят гипсови орнаменти, антики, тежки завеси, най-големият полилей, който някога съм виждала…

— А това е господин Фъргюсън — изпълнителен директор на кейтъринга.

Пред нас, като че ли от нищото, се е материализирал изтупан мъж с фрак. Той ми разтърсва ръката и ми се усмихва приятелски.

— Добре дошла в хотел „Плаза“, Ребека! Позволете ми да отбележа, че сте направили превъзходен избор! Нищо на света не може да се сравни със сватба в нашия хотел!

— Разбира се — изричам учтиво. — Е, хотелът ви наистина изглежда много приятно…

— Каквито и да са вашите фантазии, каквато и да е най-голямата ви мечта, ние ще сторим всичко, за да ви го осигурим! Не съм ли прав, Робин?

— Напълно! — кимва топло организаторката. — Не би могла да бъдеш в по-добри ръце!

— Какво ще кажете първо да погледнем Терасовидната зала? — намигва ми господин Фъргюсън. — Това е мястото, където ще се състои самото бракосъчетание. Надявам се, че ще ви хареса!

Обръщаме се кръгом и преминаваме мраморното фоайе, в другия край на което господин Фъргюсън разтваря огромни двойни врати, които ни отвеждат в невиждана зала, обградена от двете страни с тераса с бели перила. В единия край на залата се вижда мраморен фонтан, а в другия — стълби, отвеждащи към нещо като олтар. Навсякъде около мен се стрелкат забързани хора, подреждат цветя, драпират шифон и поставят позлатени столове под ъгъл, в изрядни редици върху дебелия шарен килим.

Боже!

Ама това всъщност е… доста хубаво!

Мътните го взели! То си е направо приказно!

— Имате голям късмет! — продължава да бъбри усмихнато господин Фъргюсън. — Точно тази събота имаме една сватба, така че можете да видите залата, така да се каже, в действие!

— Хубавички цветя — отбелязва Робин, но после се привежда към мен и шепнешком ми доверява: — Нашите ще бъдат още по-хубави!

Още по-хубави от тези ли? Ама това са най-грамаданските, най-забележителните цветови аранжировки, които съм зървала през живота си! Водопади от рози и лалета, и лилии… а онова там не са ли орхидеи?

— Значи, вие ще влезете през тези двойни врати — повежда ме Робин из терасата, — а после ще засвирят ловджийските рогове… или тромпетите, каквото си пожелаеш… Ти спираш в началото, оправяш си шлейфа, през това време фотографът ти прави снимки… А после започва струнният оркестър и ти тръгваш по пътеката…

— Струнен оркестър ли? — повтарям като замаяна аз.

— Говорих с Нюйоркската филхармония — отбелязва Робин по посока на Елинор. — В момента проверяват графика си, така че единственото, което ни остава, е да стискаме палци…

— Нюйоркската филхармония ли каза?!

— Булката в събота ще има седем арфисти — отбелязва господин Фъргюсън. — Както и едно сопрано от Метрополитън Опера.

Робин и Елинор се споглеждат.

— Това вече е добра идея! — казва Робин и си вади бележника. — Веднага ще се заема.

— А сега какво ще кажете да отидем и да погледнем Бароковата зала? — предлага господин Фъргюсън и ни повежда към голям, старомоден асансьор.

— В нощта преди сватбата вероятно ще желаете да наемете апартамент при нас, за да се насладите на релаксиращите процедури, които предлагаме — продължава да бъбри учтиво той. — После, на самия ден, можете да си поканите личната си професионална фризьорка и гримьорка. — Усмихва се. — Но предполагам, че вече сте мислили по този въпрос.

— Аз… ами… — В този момент пред очите ми изниква Джанис и нейната „Бляскава пролетна булка“. — Нещо такова…

— Докато гостите вървят по коридора, ще им бъдат предложени коктейли — обяснява Робин, когато излизаме от асансьора. — А това тук е Бароковата зала, където ще бъдат сервирани ордьоврите, преди да влезем в Балната зала. Предполагам, че още не си стигнала до идеи за ордьоврите, нали?

— Е, то… да де, нали знаеш… — Тъкмо се каня да отбележа, че всички си падат по малки саламчета, но тя пак ме прекъсва.

— Но бихме могли да направим, например, бар за хайвер, бар за стриди, маса със средиземноморски мезета, а защо не и за суши…

— Именно — преглъщам аз. — Звучи ми… много добре.

— А и самото пространство, разбира се, може да бъде организирано тематично, по твой избор — обхваща с жест тя огромната зала. — Можем да го трансформираме във венециански карнавал, средновековна бална зала… каквото ти подскаже въображението!

— А накрая достигаме до Голямата бална зала за величествения прием! — обявява междувременно господин Фъргюсън.

При тези думи той разтваря импозантните двойни врати и… Господи! Та това е най-величественото нещо, което някога съм виждала! Навсякъде блести в златно и бяло, таваните са високи до възбог, наоколо се виждат театрални ложи, а масите са подредени около огромен, полиран дансинг!

— Ето тук двамата с Люк ще откриете танците — въздъхва замечтано Робин. — Винаги съм казвала, че това е най-любимият ми момент от всяка сватба! Първият танц на младоженците!

Втренчвам се в блестящия паркет и виждам как двамата с Люк се носим в шеметен танц, наоколо светят свещници и всички ни съзерцават умилено.

И седем арфисти.

И Нюйоркската филхармония.

И хайвер… и стриди… и коктейли…

— Ребека, добре ли сте, скъпа? — изважда ме от моя транс господин Фъргюсън и аз улавям загрижения му поглед.

— Мисля, че е малко зашеметена — намесва се Робин и се засмива. — Прекалено много неща за един ден, нали?!

— Ами… да. Може би си права.

Поемам си дълбоко дъх и се извръщам за миг. Окей, нека не се превъзнасяме повече. Всичко това може и наистина да е доста лъскаво, обаче аз не възнамерявам да му се поддавам! Вече съм решила, че ще се омъжа в Англия — и точно това ще направя! И точка!

Само дето… Ама погледнете всичко това наоколо!…

— Ела да поседнеш малко! — предлага ми Робин и потупва един позлатен стол до себе си. — Така. Сега, давам си сметка, че от твоя гледна точка всичко това ти изглежда много далече във времето. Но истината е, че нямаме никакво време! Затова исках да поговорим за цялостните ти виждания относно сватбата. Какво ти подсказва фантазията? Какъв според теб е символът на истинската романтика? Много от моите клиентки твърдят, че това са Скарлет и Рет, или пък Джинджър и фред… — И ме поглежда с блеснал поглед, а химикалката й е застинала в очакване над бележника.

Това вече отива прекалено далече! Трябва да кажа на тази жена, че не възнамерявам да се омъжвам тук! Трябва да й кажа, че нишо няма да се случи тук — поне що се отнася до мен! Хайде де, Беки, връщай се към реалността!

— Аз…

— Да?

— Винаги съм харесвала края на „Спящата красавица“, когато двамата с принца танцуват заедно — чувам се най-неочаквано да изричам.

— Аха, балетът! — кимва одобрително Елинор.

— Не, всъщност, имам предвид… филмчето на „Уолт Дисни“.

— О! — Робин изглежда озадачена за момент. — Май ще се наложи да понаваксам в тази област. Хммм… дааа… И това би могло да послужи като идея…

И тя започва да си записва нещо в бележника, а аз прехапвам устната си отвътре.

Трябва да сложа край на всичко това! Хайде де! Кажи нещо най-сетне!

Но по някаква необяснима причина устата ми стои като залепена. Оглеждам се, обхващайки с поглед орнаментираните тавани, позлатата наоколо, проблясващите полилеи… Робин проследява погледа ми и ми се усмихва.

— Беки, знаеш ли, че имаш много голям късмет! — И стиска приятелски ръката ми. — Обещавам ти, че ще си прекараме страхотно на твоята сватба!