Сватбата на Беки Б.

Осем

На следващата сутрин се събуждам затоплена и доволна, и много щастлива. Лежа си в леглото, сгушена до Люк, и усещам, че ме изпълва силна решимост. Вече съм си изяснила приоритетите! Вече нищо не е в състояние да ме накара да променя решението си!

— Люк? — обаждам се аз, когато усещам, че той се раздвижва.

— Ммм? — Той се обръща и ме целува — толкова е топъл, сладък и прекрасен!

— Не ставай! Остани тук! Нека останем тук през целия ден!

— През целия ден ли?!

— Можем да се направим на болни — казвам и се изпъвам сладостно. — Пък и, честно да ти кажа, наистина се чувствам като болна.

— Така ли? И какво те боли?

— Амиии… коремчето.

— Струва ми се напълно наред — отбелязва Люк, като назнича под завивката. — И на пипане е добре. Съжалявам, няма да получиш извинителна бележка.

— Зубрач!

Наблюдавам го как става от леглото, как си облича халата и как се насочва към банята.

— Люк? — спирам го точно на прага на банята аз.

— Да, какво?

Отварям уста, за да му съобщя, че снощи съм взела много важно решение. Да му кажа, че искам да се оженим в Оксшот, както беше първоначалният план. И че смятам да откажа тържеството в „Плаза“. И че Елинор да си беснее, колкото си иска.

После я затварям.

— Какво, кажи! — подканя ме Люк.

— Просто… да не ми използваш всичкия шампоан — изричам накрая, колкото да кажа нещо.

Не мога да събера сили да повдигна въпроса за сватбата точно сега. Не и точно в този момент, когато всичко е толкова прекрасно и спокойно между нас. Пък и на Люк и без това не му пука къде ще се оженим. Той самият го каза.

Днес съм си взела свободен полуден — до обед, заради ангажимента с Робин по опитването на тортите. Но до десет часа има много време. Затова, след като Люк тръгна на работа, аз се излюпвам бавно и затепвам по боси крака до кухнята, за да си стъкна нещо за закуска и да си помисля какво точно да кажа на Елинор.

Най-важното нещо е да съм пряма. Твърда и пряма, но същевременно любезна. Да се държа като голямо момиче и да подходя професионално — като делови човек, на когото му се налага от време на време да уволнява други делови хора. Да остана спокойна и да използвам възпитани фрази от рода на „решихме да направим лек завой“.

— Здравей, Елинор! — казвам на отражението си в огледалото. — Трябва да поговоря нещо с теб. Налага се да ти кажа, че реших да направя лек завой.

Не става! Тя веднага ще си помисли, че съм решила да ставам лесбийка.

— Здравей, Елинор! — пробвам отново. — От известно време обмислям твоето предложение за сватбения сценарий. И въпреки многобройните му положителни страни…

Добре де! Хайде! Давай! Като се опитвам да игнорирам неприятните си предчувствия, аз вдигам телефонната слушалка и набирам номера на Елинор.

— „Елинор Шърман в момента не е в състояние да приеме обаждането ви…“

Значи е излязла.

Не мога просто да й оставя съобщение, в което я уведомявам, че всичко се прекратява. Или мога?

Не, не мога.

Затварям бързо телефона, преди да избръмчи сигналът за започване на записа. Окей. И сега какво следва?

Ами очевидно е! Ще се обадя на Робин! Най-важното в момента е да кажа на някого, преди да са направили поредната стъпка в приготовленията.

Събирам си мислите, а после набирам телефонния номер на Робин.

— „Здравейте! Сватбени камбани ли дочувам? Надявам се, защото вие се свързахте с Робин де Бендърн — отговорът на вашите молитви за планиране на всяка сватба! Опасявам се, че в момента не съм си у дома, но тъй като вашето обаждане е много важно за мен…“

В този момент се сещам, че Робин сигурно вече е тръгнала за срещата ни в сладкарското ателие. Бих могла да й звънна и там. Или да й оставя съобщение.

Но когато чувам ведрия й, жизнерадостен глас, внезапно ме залива прилив на огромна вина. Робин дава толкова много от себе си! И прие моята сватба с такъв ентусиазъм! В интерес на истината аз вече доста се привързах към нея. Не мога просто да й кажа, че всичко се отлага — и то ей така, по телефона. И с усещане за внезапна решимост аз връщам слушалката на мястото й и си грабвам чантата.

Ще се държа като зрял човек. Ще отида до сладкарското ателие и ще й съобщя решението си очи в очи.

А с Елинор ще се оправям по-късно.

Честно да ви призная, не си падам особено по сватбени торти. Винаги си вземам парченце, разбира се, защото се смята за лоша поличба, ако не го направиш, обаче от всичките тези плодови плънки и марципана, и глазурата като камък или в най-добрия случай тебешир буквално ми прилошава. Освен това съм толкова притеснена, когато знам, че трябва да съобщя на Робин за отменянето на сватбата тук, че просто не мога да си представя да сложа в устата си каквото и да било.

Въпреки всичко това още с прекрачването на сладкарското ателие ми потичат лигите. Ателието е огромно и добре осветено, има големи прозорци, а из въздуха се носи най-вкусното, най-захарно и най-маслено ухание, което можете да си представите. Наоколо са изложени огромни красиви торти, между които се виждат цели редици цветни украси в прозрачни кутии, а разни хора на мраморни масички изработват с огромно старание захарни рози и виещ се бръшлян.

Все още се мотая около входа, когато към мен се запътват кльощаво момиче в дънки и високи сандали, водено от майка си — двете очевидно са в разгара на ожесточена препирня.

— Само трябваше да я опиташ! — казва майката, очевидно вбесена. — Колко калории би могло да има в една хапка, а?

— Изобщо не ми пука! — срязва я момичето, готово всеки момент да се разплаче. — На сватбата си ще бъда размер 2, пък ако ще и да умра!

Размер 2!

Господи, живея тук вече от достатъчно дълго време, но все още изпадам в шок от тези американски размери на дрехите. Какво ще рече това в истински мерки?

Размер 6. (Което в още по-истински мерки, тоест европейски, ще рече номер 34. — Бел. прев.)

Е, така вече се чувствам много по-добре.

— Беки! — Вдигам глава и виждам Робин, която ми се струва малко попритеснена. — Здравей! Значи успя все пак!

— Робин — започвам, а стомахът ми се е свил от притеснение, — слушай какво сега. Трябва да поговорим. Опитах се да звънна на Елинор, обаче тя беше… Както и да е. Трябва да… поговорим за нещо.

— Разбира се — кимва разсеяно Робин. — Двамата с Антоан ще бъдем при теб само след минута, но точно в този момент се налага да разрешим една малка криза. — Тук снишава глас. — С една от тортите се случи лек инцидент. Крайно неприятна история!

— Госпожице Блумууд! — Вдигам глава и зървам срещу себе си мъж с побеляла коса и проблясващи очи, облечен в униформата на главен готвач. — Аз съм Антоан Монтиняк. Сладкарят на сладкарите! Може би сте ме виждали в моето шоу по телевизията?

— Антоан, мисля, че все още не сме разрешили проблема с другия клиент — изрича Робин с все по-нарастваща тревога в гласа.

— Идвам след минутка — махва той пренебрежително с ръка. — Госпожице Блумууд, моля, седнете удобно!

— Ами аз всъщност… не съм особено сигурна, че наистина искам да… — започвам, но преди да успея да реагирам, вече са ме настанили на удобен фотьойл пред полирана масичка, а Антоан разстила пред мен лъскав каталог.

— Мога да създам за вас тортата, която ще надмине и най-смелите ви мечти — обявява скромно той. — Няма такава фигура, която да се опре на моето творческо въображение и умения!

— Наистина ли?

Вглеждам се в снимка на импозантна торта на шест етажа, украсена със захарни лалета, а после обръщам страницата, за да се озова пред снимка на друга торта във формата на пет различни пеперуди. Но това са най-огромните торти, които съм виждала през живота си! А какви украси само!

— Вътре всичките ли са плодови? — питам аз.

— Плодови ли?! Non, non, non! — разсмива се Антоан. — Тези ваши английски традиции — плодова торта на сватбата! Точно тази торта, която гледате… — и посочва към пеперудите пред очите ми, — представлява ангелско мек, леко сиропиран пандишпан, а всеки от пластовете е пълен с три различни пълнежа: прегорен портокалов карамел, пасифлора и манго и лешниково суфле.

Малеее!

— Ако обичате шоколад, можем да ви направим торта само от различни видове шоколад. — Антоан обръща на следващата страница. — Тази тук е пандишпан с натурален шоколад, а пълнежът е от шоколадов фондан, крем от бял шоколад и трюфели „Гран Марние“.

Нямах никаква представа, че сватбените торти можели да бъдат и такива! Прелиствам каталога леко замаяна и пред очите ми се редят една след друга от забележителна, по-забележителни торти.

— Ако не ви харесват традиционните етажи, мога да ви направя торта, символизираща нещо, което обичате. Някоя любима картина или пък скулптура… — Поглежда ме пак и добавя: — Или пък куфар на „Луи Вюитон“…

Сватбена торта във формата на куфар на „Луи Вюитон“! Боже, но това е убийствено!

— Антоан? Би ли дошъл за момент? — Робин подава глава от малката приемна вдясно от нас и въпреки че се усмихва, изглежда направо разбита.

— Извинете ме за момент, госпожице Блумууд! — кимва любезно Антоан. — Давина! Торта за госпожица Блумууд, за да опита и да си избере!

Усмихнатата асистентка изчезва зад двойните врати в другия край и се връща с чаша шампанско, чиния от китайски порцелан с две парчета торта и една захарна лилия. Подава ми вилица и казва:

— Това е мус от плод на пасифлора и манго, ягода и мандарина, а това тук е крем карамел с пистачо и мока труфели. Да ви е сладко!

Олеле! Всяко от парчетата представлява лек пандишпан, с три различни пласта пълнеж. Не знам откъде да започна!

Окей… Хайде да видим тези мока труфели.

Поставям парченце в устата си и едва не припадам. Е това вече е сватбена торта! Такива трябва да бъдат всички сватбени торти! Защо и в Англия не правят такива?!

Отпивам няколко глътки шампанско и отхапвам лекичко от захарната лилия, която е мекичка и с лимонов вкус. После си вземам второ парченце и започвам да дъвча блажено, докато наблюдавам една от работничките наблизо, която с върховно търпение изработва захарни момини сълзи.

Защо да не взема да подаря на Сузи една такава прекрасна торта за кръщенето? Така де, ще й купя и подарък, разбира се, но тортата би могла да бъде нещо като бонус.

— Имате ли представа колко струват тези торти? — питам момичето, докато забивам вилицата във второто парче.

— Ами… зависи от тортата — отговаря то, като вдига очи. — Но доколкото ми е известно, най-евтината е около хиляда долара.

Едва не се задавям с шампанското си. Хиляда долара за една торта?! При това най-евтината?!

За торта, разбрахте ли?!

Абе, колко долара съм изяла до този момент? Я да пресметна. Така като гледам, това в чинията ми е около петдесет долара. Минимум.

— Бихте ли желали още едно парче? — пита момичето и хвърля крадешком поглед към приемната. — Доколкото виждам, Антоан надали ще излезе скоро.

— Е, ами… защо пък не! А мога ли да опитам едно от онези захарни лалета? Нали се сещате — за целите на дегустацията!

— Разбира се — усмихва се любезно момичето. — Всичко, което пожелаете.

И ми дава едно лале, както и букетче миниатюрни бели цветчета, а аз веднага започвам да хрускам щастливо, поливайки ги с шампанско.

Плъзгам небрежно поглед наоколо и внезапно съзирам огромно, сложно изработено цвете, цялото в жълто и бяло, даже с мънички капчици роса. Уха! Вкусотия! Протягам ръка през подредените пред мен захарни сърца, сграбчвам го и тъкмо се каня да го напъхам в устата си, когато в ателието се разнася мощен вик.

— Нееееееее! — От другия край на залата към мен се втурва момче с бял работен екип. — Не ми изяждайте жълтия нарцис!

— Опа! — спирам се аз точно навреме. — Извинете! Не знаех. Толкова ли е специален?

— Отне ми цели три часа да го направя — отговаря момчето и го поема внимателно от ръцете ми. — Всичко му е наред, доколкото виждам. — И ми се усмихва, обаче забелязвам, че по челото му са избили капчици студена пот.

Хммм. Може би е най-добре отсега нататък да се придържам само към шампанското. Отпивам поредната глътка и започвам да се озъртам за бутилката, когато откъм мястото, където са се затворили Робин и Антоан, се чуват разгорещени гласове.

— Но аз не го направил съзнателно! Мадмоазел, няма вендета към вас!

— Имате! Вие просто ме мразите, нали?! Кажете си де! — достига до мен и един по-приглушен, но зверски звучащ глас.

Дочувам, че Робин се опитва да вметне нещо успокоително, ала не успявам да схвана точните думи.

— Неприятностите ми се струпват една след друга! — Гласът на момичето вече се извисява с цяла октава и когато се заслушвам в него, се вкаменявам, а чашата ми спира по средата на пътя към устата ми.

Направо не мога да повярвам! Не е възможно!

— Цялата тази скапана сватба върви наопаки! — вече пищи тя. — Още от самото начало нищо не става както трябва!

Вратата се отваря рязко и вече я чувам съвсем ясно.

Да, това е тя! Това е Алиша!

Усещам как тялото ми се сковава.

— Първо, в „Плаза“ нямаше места! А сега това фиаско с тортата! А знаете ли какво научих току-що?!

— Какво? — чува се напрегнатият глас на Робин.

— Моята основна шаферка си е боядисала косата в червено! И няма да си подхожда с останалите! Такава отвратително егоистична, мръсна…

И в този момент в залата се появява наперено Алиша, а тънките й токчета потракват като картечен огън по дървения под. Когато ме забелязва, тя се заковава на място и аз я поглеждам, а сърцето ми тупа така, че ще се пръсне всеки момент.

— Здравей, Алиша! — изричам, като се старая да звуча спокойно. — Съжалявам за тортата ти! Между другото, това е изключително вкусно, Антоан!

— Какво?! — изревава Алиша. Очите й се стрелкат от годежния ми пръстен към лицето ми, а после обратно към годежния ми пръстен, след това се насочват към обувките ми, към чантата ми, опипват полата ми и накрая пак се връщат към годежния пръстен. Прилича на преценка по манхатънски в залата с огледалата в някой лунапарк.

— Ти ще се омъжваш?! — изписква невярващо. — За Люк?!

— Ами, да — отвръщам и се усмихвам безгрижно на диаманта на лявата ми ръка, след което вдигам усмивката си и към нея.

Ура! Започвам да се отпускам! Тази работа започва да ми харесва!

Освен това и аз правя на Алиша преценка по манхатънски. И отчитам, че моят пръстен е малко по-големичък от нейния. Не че ги сравнявам — нищо подобно!)

— И как така не си ми казала нищо?!

„Не си ме питала“ — иска ми се да й отговоря, но вместо това просто свивам леко рамене.

— И къде ще се жените? — Познатото до болка надменно изражение на Алиша се завръща на мястото си и аз я виждам как се готви за скок.

— Е… случи се така, че… — И си прочиствам гърлото.

Окей, сега или никога! Точно това е моментът, в който мога да направя важното си съобщение — да обявя пред Робин, че съм си променила решението. И че ще се оженя в Оксшот.

— Всъщност…

Поемам си дълбоко дъх. Хайде де! Това е като коламаска — колкото по-бързо я дръпнеш, толкова по-малко боли. Просто го кажи!

И наистина съм на ръба да изрека важната новина, когато допускам фаталната грешка да вдигна поглед към Алиша. Тя ме наблюдава покровителствено и пренебрежително — точно както се е отнасяла винаги към мен. Години, прекарани в усещане за простотия и незначителност, се стоварват отгоре ми и ме заливат като вулканична лава. И просто не успявам да се въздържа — чувам гласа си да изрича:

— Всъщност, сватбата ни е в „Плаза“!

Лицето на Алиша се свива от шока — като ластиче, свалено от косата.

— В „Плаза“ ли?! Ти да не ме будалкаш?!

— Ще бъде много приятно — продължавам безгрижно аз. — „Плаза“ предоставя най-прекрасните условия за една истинска сватба! И ти ли там ще се жениш?

— Не — отсича Алиша, стегнала челюст. — Не успяха да ни намерят свободен ден в такива кратки срокове. Вие кога направихте резервацията?

— Ами… май беше преди една-две седмици — отвръщам и свивам рамене.

Да! Да! Точно за това изражение си мечтаех цял живот!

— Ще бъде наистина приказно — вметва и Робин ентусиазирано. — Между другото, тази сутрин говорих с вътрешния дизайнер. Той вече е поръчал двеста брезички, а освен това ще ни изпратят и мостри на боровите иглички…

Виждам как мозъкът на Алиша щрака с бясна скорост.

— Значи ти си онази, дето ще й правят вълшебна гора в хотел „Плаза“! — изрича накрая. — Чух за тази работа. Та това ще струва цяло състояние! Освен това ще ви докарат със самолет и цигуларите от Виенската филхармония! Вярно ли е?!

— Нюйоркската филхармония ще бъде на турне — намесва се със съжаление в гласа Робин. — Но както чуваме, тези виенчани също не били лоши, та…

— Сигурна съм, че са ненадминати! — отбелязвам аз и отправям към Робин най-топлата си усмивка. Тя ми се усмихва широко в отговор, като на стар и верен съратник.

— Госпожице Блумууд! — Антоан изниква сякаш от нищото и притиска ръката ми към устните си. — Вече съм изцяло на вашите услуги! Много се извинявам за закъснението! Нали знаете, една от онези дразнещи дреболии…

Лицето на Алиша се стяга от бяс.

— Е — обажда се тя, — аз май ще тръгвам.

— Au revoir — изрича Антоан, без да я удостои обаче с поглед.

— Чао, Алиша! — казвам небрежно и аз. — И приятна сватба!

И докато тя крачи горделиво към вратата, аз се отпускам на мекия фотьойл и усещам, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение и задоволство. Това определено беше един от най-прекрасните мигове в живота ми! Най-сетне да натрия носа на Алиша Дългокраката кучка! Най-накрая! Така де, че тя колко гадости ми е сторила?! Отговор: приблизително хиляда. А аз колко пъти съм успявала да намеря точната реплика в точния момент? Отговор: никога.

До този момент!

С периферното си зрение виждам как Робин и Антоан си разменят многозначителни погледи и умирам от любопитство да ги попитам какво мислят за Алиша. Обаче… не би било културно от страна на една бъдеща булка да злобарства по отношение на друга.

Освен това, ако злословят по неин адрес, какво им пречи да злословят и по мой?!

— Така! — издиша доволно Робин. — А сега нека преминем към по-приятни неща. Нали вече се запозна с подробностите около сватбата на Беки, Антоан?

— Така е! — усмихва ми се лъчезарно сладкарят. — Това ще бъде най-красиво събитие!

— Прав сте — чувам се да изричам щастливо. — Очаквам го с такова нетърпение!

— Добре… сега да обсъдим тортата… Трябва да ви донеса още няколко снимки… Междувременно, мога ли да ви предложа още малко шампанско?

— Да, ако обичате! — отвръщам и му подавам чашата си. — Би било прекрасно!

Шампанското съска в чашата ми — бяло и божествено. После Антоан отново изчезва, а аз отпивам, като се усмихвам, за да скрия факта, че дълбоко в себе си изпитвам леко неудобство.

Сега, когато Алиша вече я няма, няма и никакъв смисъл да се преструвам повече. Онова, което трябва да направя, е да си оставя чашата на масичката, да дръпна Робин настрани, да й се извиня за загубеното време и… и да я уведомя, че сватбата се отменя и че аз ще се женя в Оксшот. Простичко и директно.

Точно това би трябвало да направя.

Ала… тази сутрин с мен се случва нещо много странно. Не мога да си го обясня точно, но всичко стана, откакто седнах тук, откакто започнах да пия шампанско и да похапвам торта за хиляда долара. Някак си просто не се чувствам като човек, който ще се жени в обикновена градина в Оксшот.

Ако трябва да бъда честна докрай, с ръка на сърцето си си признавам, че точно сега се чувствам като човек, който със сигурност ще има голяма и суперлуксозна сватба в хотел „Плаза“, Ню Йорк.

И което е още по-важното, аз искам да съм човек, който ще има голяма и суперлуксозна сватба в хотел „Плаза“, Ню Йорк. Искам да бъда онова момиче, което припада от удоволствие в скъпи и прескъпи сладкарски работилници, на което хората се претрепват да услужват и към което се отнасят като към принцеса! А ако сега отменя сватбата, всичко това ще се прекрати. Хората ще престанат да се суетят около мен. И аз повече никога няма да стана тази специална, лъскава персона.

Божичко, ама какво става с мен?! Тази сутрин бях насъбрала такава решимост в сърцето си…

Затварям целенасочено очи и се насилвам да се върна обратно при мама и нейното цъфнало черешово дърво. Но така и не се получава. Може би е от шампанското, обаче, вместо да бъда залята от синовно чувство и да си казвам: „Трябва да се омъжа у дома!“, улавям се, че през главата ми минава следната мисъл: „Може би ще можем да включим черешовото дърво във вълшебната гора!“

— И така, Беки — обажда се Робин, — давам пени за всяка от твоите мисли!

— Ох! — стряскам се виновно аз. — Просто си мислех за сватбата… ще бъде фантастична!

Какво ще правя сега? Дали да кажа най-сетне истината!

Или да не я кажа?

Хайде де, Беки, решавай най-сетне!

— Искаш ли да видиш какво нося в чантата си? — изчуруликва ведро Робин.

— С удоволствие!

— Та-даааа! — И тя измъква оттам дебела, гравирана картичка, цялата покрита с витиевати букви, и ми я подава тържествено.

Впивам очи в поканата и сърцето ми претупва.

Значи всичко е истина! Значи това ще се случи! Ето го, пише го черно на бяло!

Или поне въгленово на бронз!

Поемам изтънчената покана от ръката на Робин и започвам да я въртя в ръцете си.

— Е, какво ще кажеш? — сияе Робин. — Много е изящна, нали? Картонът съдържа осемдесет процента лен!

— Тя е… прекрасна — преглъщам аз. — Но не смяташ ли, че все още е много рано да изпращаме поканите?

— Няма да ги изпращаме точно сега. Но аз винаги съм държала поканите да са готови навреме. Защото мотото ми е, че така имаме време да ги променим, ако искаме. Но и надали ще пишев в тях, че държим гостите ни да бъдат в „строго официално облекло“, като една бъдеща булка, която не бих искала да споменавам… — И тя се залива от смях.

— Права си. — И аз отново се вторачвам в текста на поканата.

Боже, нещата май загрубяват! И ако възнамерявам да казвам каквото и да било, трябва да го кажа още сега! Ако възнамерявам да отказвам тази сватба, трябва да го направя веднага! Точно в тази секунда!

Ала устата ми остава като залепена със скоч.

Това наистина ли означава, че в края на краищата избирам хотел „Плаза“? Че се предавам? Че предпочитам блясъка и помпозността? Че държа да бъда с Елинор, вместо с мама и татко?

— Предполагам, че ще искаш да изпратиш веднага една на майка си — обажда се Робин.

Вдигам рязко глава — ала изражението на Робин е божествено невинно, когато допълва:

— Срамота наистина, че и тя не е тук, за да се включи в подготовката! Но предполагам, че ще й бъде приятно да види поканата, нали?!

— Да — отговарям след продължителна пауза аз. — Ще й бъде много приятно!

Пъхвам поканата в чантата си и щраквам закопчалката. Май нещо ми прилошава…

Така. Значи това е. Ще бъде в Ню Йорк.

Мама ще ме разбере. Когато й разкажа за всички чудесии, тя ще промени мнението си. Няма къде да ходи.

Най-новото произведение на Антоан — торта с мандарини и червени боровинки — е направо божествено. Но незнайно защо, докато предъвквам от нея, установявам, че апетитът ми най-изненадващо се е изпарил.

След всичките тези торти, които опитах, аз все още не съм успяла да стигна до никакво окончателно решение. Антоан и Робин само си разменят погледи и от време на време повтарят, че сигурно ми е необходимо повече време, за да реша. Очевидно това е разковничето. Та с една последна захарна роза за из път аз си вземам довиждане с тях и се запътвам към „Барнис“, където се справям е всичките си клиенти с образцова любезност, все едно нищо не ме човърка отвътре.

Ала през цялото време не мога да спра да мисля за телефонния разговор, който трябва да проведа с мама. За начина, по който би било добре да й съобщя новината. И преди всичко за начина, по който ще й обясня всичко.

Ще трябва да избегна категорични изказвания от рода на това, че предпочитам да се омъжа в „Плаза“. Поне не в началото. Просто ще й подметна, че това е една възможност, която е наше разположение, ако желаем. Точно това е ключовата фраза — ако и двете го желаем!

Истината е, че първия път не го поднесох както трябва. Тя вероятно веднага ще прегърне тази възможност, щом й обясня как стоят нещата. Щом й разкажа за вълшебната гора и за струнния оркестър, за дансинга и за тортата за хиляда долара… Фантастична, луксозна сватба — при това всички разходи по нея се поемат от някой друг!

Но докато се изкачвам по стъпалата към нашия апартамент, усещам, че ми прилошава от нерви. Прекрасно си давам сметка, че не съм искрена към себе си. Прекрасно знам какво точно иска мама.

Освен това си давам и сметка, че ако вдигна порядъчен скандал и се разрева, тя ще се съгласи с всичко, което я помоля.

Затварям вратата зад гърба си и си поемам дълбоко дъх. Само след две секунди звънецът иззвънява и аз подскачам уплашено. Боже, направо съм на ръба!

Отварям вратата и ето ти го Дани.

— Здрасти! Виж какво, Дани, налага се да проведа важен разговор. Така че, ако нямаш нищо против…

— Окей. Обаче трябва да те помоля за една услуга — казва той, сякаш изобщо не ме е чул, и нахълтва преспокойно у дома.

— Каква услуга?

— Рандал започна да ме притиска. Задава въпроси от рода на: „И къде по-точно продаваш дрехите си?“, „Кои са ти клиентите?“, „Имаш ли бизнес план?“. Така че аз казвам, да, Рандал, имам си бизнес план. Планирам на следващата година да купя компанията „Кока-кола“. Какво ще кажеш?

— Дани!

— После той обаче продължава, че ако нямам истински клиенти, по-добре да се откажа, защото той не възнамерява да ме субсидира повече. Използва думата „субсидира“! Представяш ли си само?!

— Ами… — изричам разсеяно. — Той все пак ти плаща наема. И ти купи всички онези топове розов велур, които ти му поиска.

— Добре де… — кимва след кратка пауза Дани. — Окей. Значи розовият велур беше голяма грешка. Но той отказва да ме остави на мира, за Бога! Разказах му за твоята рокля, обаче той изтъкна: „Даниел, не можеш да базираш търговско начинание върху един-единствен клиент, който живее под тебе!“ — Тук Дани започва да дъвче нервно кожичките на палеца си. — Та затова му заявих, че имам голяма поръчка от един универсален магазин.

— Така ли? И от кой магазин?

— От „Барнис“.

Аз се опулвам срещу него. Тук вече успя да привлече вниманието ми.

— „Барнис“ ли?! Дани, но защо си му казал, че става въпрос за „Барнис“?!

— За да можеш да гарантираш за мен! Ако те попита, ти гарантираш за мен, става ли? И освен това можеш да му кажеш, че всички твои клиенти се претрепват да купуват дрехите ми, че никой не си спомня за подобна мания в цялата история на магазина!

— Ти да не би да си полудял?! Той никога няма да се хване! А какво ще му отговориш, когато ти поиска пари?

— Дотогава вече ще разполагам с пари!

— Ами ако реши да провери? Ами ако реши да намине в „Барнис“, за да разгледа?!

— Няма да реши — махва презрително Дани. — Успява да отдели само няколко минути на месец от безценното си време, за да разговаря с мен, а какво остава да предприеме непланирани визити в „Барнис“! Но ако все пак се засечете на стълбите, моля те да подкрепиш версията ми! Това е единственото, което искам от теб!

— Е, ами… добре — кимвам накрая.

Боже! Като че ли си нямам достатъчно други грижи на главата!

— Дани, виж какво, наистина се налага да проведа този разговор… — изричам безпомощно.

— Е, намерихте ли си вече нова квартира? — все така продължава да слуша само собствения си глас той и се отпуска небрежно в един фотьойл.

— Не сме имали време да търсим.

— И не сте мислили по въпроса, така ли?!

— Елинор иска да се преместим да живеем в нейната сграда, обаче аз отказах. Засега сме стигнали само дотук.

— Сериозно?! А аз имах чувството, че държите да останете в този квартал!

— Естествено, че държим! Обаче за нищо на света няма да се преместя да живея на две крачки от нея!

— Какво ще правиш тогава?

— Аз… още не знам. В момента имам прекалено много други неща, за които да се тревожа. И като стана въпрос за това…

— Дааа, предсватбена треска! — отбелязва поучително Дани. — Разрешението на проблема ти се състои от две думи: двойно мартини! — И той отваря шкафчето за коктейли и на пода изпадат няколко формуляра от регистрацията на сватбените подаръци.

— Хей! — извиква той обвинително, като ги вдига. — Да не би да си правила регистрациите без мен?! Направо не мога да повярвам! Цял живот си мечтая да регистрирам сватбени подаръци! А вписа ли и машина за капучино?

— Оох… ами… май да.

— Голяма грешка! Тези машинки изобщо не могат да се сравнят с истинското капучино! Слушай сега, ако имаш нужда от човек, който да ти доставя сватбените подаръци, знаеш, че съм на горния етаж, нали?!

— Да, да, знам — отвръщам и го поглеждам многозначително. — Особено след Коледа…

Тази Коледа ми е все още незараснала рана. Тогава реших да постъпя разумно и поръчах всичките подаръци по интернет. Но те така и не пристигнаха, затова ми се наложи да прекарам Бъдни вечер в тичане по магазините, за да ги заместя с нещо. А на самата Коледа бяхме поканени горе на по едно питие с Дани и Рандал и какво мислите заварвам? Дани, разположил се удобно с копринения халат, който бях поръчала за Елинор, и похапващ си от бонбоните, които бяха предназначени за колежката ми Саманта.

— Добре де, как трябваше да реагирам според теб?! — възкликва отбранително той. — Беше Коледа, те бяха опаковани празнично… Почувствах се сякаш някой ми подшушна в ушенцето: „Да, Даниел, Дядо Коледа наистина съществува!“… — Протяга ръка към бутилката с мартини и излива част от съдържанието й в шейкъра. — Силно или двойно силно?

— Дани, аз наистина трябва да проведа този телефонен разговор! Връщам се само след секунда!

Откачам телефона и го отнасям в спалнята, после затварям вратата и се опитвам отново да си събера мислите.

Така. Мога да го направя. Трябва да бъда спокойна и уверена в себе си. Набирам номера на родния си дом и с нарастващ ужас зачаквам вдигането на слушалката.

— Ало? — достига до мен нечий метално звучащ глас.

— Ало? — отвръщам озадачено аз. Дори и като се вземе предвид разстоянието, гласът на мама никога не е звучал по този начин.

— Беки! Тук е Джанис! Как си, скъпа?

Ама че странна работа! Да не би по погрешка да съм набрала телефона на съседите?

— Аз съм… много добре.

— Радвам се! Така и така съм те хванала, кажи каква минерална вода предпочиташ: „Евиан“ или „Вител“?

— „Вител“ — отговарям автоматично. — Джанис, виж какво…

— Прекрасно! А газираната вода? Нали знаеш колко много хора предпочитат да пият само вода в наши дни! Като се има предвид, че после ще трябва да карат… Та какво ще кажеш за „Перие“?

— Аз… нямам представа. Виж какво, Джанис… — Поемам си дъх и добавям: — Мама там ли е?

— Но ти не знаеш ли, скъпа? Родителите ти заминаха! Отидоха на почивка в Лейк Дистрикт.

Залива ме огромна вълна отчаяние. Ама как можах да забравя, че двамата ще ходят в Лейк Дистрикт?!

— Хвана ме случайно тук — дойдох само да полея цветята. Но ако е толкова спешно, мога да потърся номера, който ми оставиха някъде…

— Не, не… Няма смисъл.

Отчаянието ми започва да утихва. Усещам, че го замества тайно облекчение. Това стечение на обстоятелствата засега ме освобождава от отговорност. Така де, да не би аз да съм виновна, че са заминали на почивка?!

— Сигурна ли си? — пита Джанис от другата страна на Атлантика. — Ако наистина е важно, няма проблеми да открия номера…

— Не, наистина, не е важно. Нищо особено — чувам се да изричам. — Е, беше ми много приятно да се чуем. Довиждане. — И трясвам слушалката, потрепервайки лекичко.

Само още няколко дена. Така или иначе, има ли някакво значение дали е сега или след няколко дена?!

Именно!

Когато се връщам в дневната, заварвам Дани, излегнал се на дивана, да се разхожда по каналите на телевизора.

— Всичко наред ли е? — пита той, като вдига глава.

— Прекрасно — отвръщам аз. — Дай да пийнем произведението ти!

— Моля, в шейкъра има достатъчно! — кимва той по посока на шкафчето за коктейли и точно в този момент външната врата се отваря.

— Люк, ти ли си, скъпи? — провиквам се аз. — Тъкмо навреме за…

Не довършвам, защото точно в този момент той влиза. Втренчвам се ужасено в него. Лицето му е бледо и безизразно, а очите му — още по-тъмни от обикновено. Никога досега не съм го виждала така.

Двамата с Дани се споглеждаме и аз чувствам сърцето си да претупва от лоши предчувствия.

— Люк! — преглъщам. — Добре ли си?

— От един час се опитвам да се свържа с теб — казва той безизразно. — Не беше на работа, а телефонът тук дава непрекъснато заето…

— Вероятно си ме хванал точно на връщане от работа. А после трябваше да се обадя до Англия. — С все по-нарастващо предчувствие за нещо лошо аз пристъпвам към него и питам плахо: — Какво се е случило, Люк? Да не би нещо в работата?

— Не. Майкъл. — Току-що разбрах, че Майкъл е получил инфаркт.