Сватбата на Беки Б.

Двадесет

Лоръл е организирала всичко безупречно. Самолетът ни чака на летище „Кенеди“, а на „Гетуик“ в Лондон пристигаме около осем часа сутринта, където ни очаква друга кола. И ето че вече се носим с бясна скорост през графство Съри по посока на Оксшот. Съвсем скоро ще стигнем! Направо не мога да повярвам колко безпроблемно мина всичко!

— Предполагам, че си даваш сметка къде всъщност е грешката ти — отбелязва Дани, като се протяга удобно на задната седалка на мерцедеса.

— Къде? — вдигам стреснато глава от телефона аз.

— Че не си се отказала и от двете сватби. Така де, като си решила да са две, защо да не го направиш и три пъти, а?! Или пък шест? Представяш ли си — шест церемонии…

— Шест рокли — вметва Люк.

— Шест торти…

— Я стига вие, двамата! — прекъсвам ги възмутено. — Не го направих нарочно, ясно ли е?! Просто… така се случи.

— Да бе, така се случи! — пародира ме Дани. — Беки, пред нас поне няма смисъл да се преструваш. Искаше ти се да облечеш две булчински рокли, признай си! В това няма нищо срамно, така че…

— Дани, говоря по телефона! — прекъсвам го, като поглеждам през прозореца. — Окей, Сузи, мисля, че ни остават още около десетина минути.

— Просто не мога да повярвам, че успяхте! — цвърчи приятелката ми от другата страна на линията. — Просто не мога да повярвам, че всичко все пак се нареди! Иска ми се да изляза на площада и да се разкрещя така, че всички да чуят!

— Въздържай се, ако обичаш!

— Ама наистина е невероятно! Като си помисля само, че снощи сте били в „Плаза“, Ню Йорк, а сега… — И тя не довършва, обзета от внезапна тревога. — Ей, нали не си облечена все още в онази булчинска рокля?

— Естествено, че не съм! — изкисквам се аз. — Не съм чак такава идиотка! Преоблякох се в самолета.

— И как беше?

— Ох, направо не можеш да си представиш какъв разкош, Сузи! Оттук нататък вече ще пътувам само с реактивни самолети „Лийр“!

Денят е слънчев и топъл. Поглеждам през прозореца към прелитащите покрай нас поля и усещам, че ме залива вълна от щастие. Направо не мога да повярвам, че всичко си идва на мястото! След всичките тези месеци на притеснения и тревоги! Вече сме тук, в Англия! Моята Англия! И всеки момент ще се оженим!

— Честно да ти кажа, малко се притеснявам — отбелязва от задната седалка Дани. — Къде са ти всичките замъци, а?

— Това е Съри — обяснявам му аз. — Тук нямаме замъци.

— А къде са войниците с овчите шапки на главите, а? — присвива подозрително очи той. — Беки, сигурна ли си, че това е Англия? Сигурна ли си, че пилотът бе наясно къде ни приземява?

— Напълно сигурна — отговарям и си изваждам червилото.

— Не знам — отбелязва замислено той. — Това тук ми прилича по-скоро на Франция.

Спираме на един светофар, той смъква прозорчето и се обръща към една жена:

— Bonjour! Comment allez-vous? (Добър ден! Как сте? (фр.). — Бел. прев.)

— Аз… не бих могла да знам — стряска се жената и забързано се отдалечава.

— Знаех си! — отсича Дани. — Беки, много ми е неприятно да те прекъсвам, но… това е Франция!

— Това е Оксшот, идиот такъв! — срязвам го аз. — И… о, Боже! Ето я и нашата улица!

Стомахът ми се преобръща, когато зървам познатия знак. Почти пристигнахме!

— Окей — обажда се шофьорът. — Ето я и Елтън Роуд. Кой номер?

— Номер 43. Ето онази къща там — посочвам аз. — Онази с балоните и лампичките… и сребърните лентички по дърветата…

Мамка му! Цялата градина е превърната във вълшебна гора! Между клоните на кестена отпред се вижда човек, който закача още лампички, на алеята е паркиран бял бус, а от къщата излизат и влизат жени в униформи на зелени и бели райета.

— Както виждам, май наистина те очакват — отбелязва Дани. — Добре ли си?

— Прекрасно — отговарям и… колкото и нелепо да звучи, гласът ми потреперва.

Колата се заковава пред входа, а след нея и другата кола зад нас, която носи всичкия ни багаж.

— Едно само не мога да разбера — отбелязва Люк, като наднича през прозорчето. — Как успя да преместиш цяла сватба с един ден?! И то само за три седмици. Така де, тук става въпрос за всякакви фирми, за оркестъра, за всякакви други особено заети професионалисти…

— Люк, това не ти е Манхатън — отвръщам, докато отварям вратата на колата. — Ела, ще видиш!

Тъкмо се измъкваме от колата, ето че портата на градината се отваря и срещу нас върви мама, облечена в панталони на шотландско каре и тениска, на която се мъдри надпис: „МАЙКА НА БУЛКАТА.“

— Беки! — изписква тя, притичва и ме прегръща.

— Мамо! — прегръщам я в отговор. — Всичко наред ли е?

— Всичко е под пълен контрол! — отговаря развълнувано тя. — Имахме малък проблем с букетчетата за масите, но стискай палци — вече са на път! Люк! Как си, скъпи?! Как беше финансовата конференция?

— Мина … хммм… много добре — отговаря той. — Даже отлично, благодаря. Много съжалявам, че ви причиних толкова главоболия с организирането на сватбата…

— О, няма нищо! — махва с ръка мама. — Вярно, че бях малко озадачена, когато Беки ми се обади, но в края на краищата не беше кой знае каква работа да се отложи с един ден. И без това повечето от гостите бяха планирали да останат за неделна закуска, така че — не се тревожи. А Питър от църквата прояви огромно разбиране и изтъкна, че макар да не прави венчавки в неделя, в този случай ще направи изключение…

— Ами какво стана с… уредниците на тържествата например? Не бяха ли резервирани за вчера?

— О, на Лулу й е все едно! Нали така, Лулу? — обръща се мама към една от жените в униформите на зелени и бели райета.

— Естествено! — отвръща весело Лулу. — Защо да имам нещо против?! Здравей, Беки! Как си?

Боже, господи! Ама това е Лулу, която ме водеше да си купувам курабийки!

— Здравей! Нямах представа, че вече си в този бизнес.

— Е, няма как — махва с ръка тя. — Нали все нещо трябва да правя. А сега, когато и децата пораснаха…

— Знаеш ли, че Арон — синът на Лулу, свири в оркестъра! — изрича гордо мама. — Той е на синтезатора! И честно да ти кажа, много са добри! Упражняват се да свирят едно парче специално…

— Ето, опитай това! — прекъсва я Лулу и ми подава едно канапе. — Това са нашите нови ролца! Много сме доволни от тях. Знаеш ли, че тестените ролца с пълнеж са много на мода в наши дни?

— Сериозно?

— О, да! — кима енергично с глава Лулу. — Вече никой не поръчва тарталети! А що се отнася до волаваните… — Прави кисела физиономия. — Край с тях!

— Тук сте напълно права! — намесва се Дани със светнали очи. — Волаваните вече са мъртви! Волаваните са пепел, ако желаете. А може ли да попитам какво е вашето компетентно мнение относно аспарагусовите ролца?

— Мамо, това е Дани — вметвам бързо. — Моят съсед, нали си спомняш?

— Госпожо Би, за мен е огромна чест да се запозная с вас! — казва Дани и целува ръка на мама. — Нали нямате нищо против, че се довлякох тук с Беки?

— Естествено, че нямам! — отвръща мама. — Колкото повече хора, толкова по-весело! А сега елате да видите палатката!

Когато минаваме от другата страна, зяпвам от изумление. На нашата морава се възправя огромна палатка на сребристи и бели ивици. Теменужките в цветните лехи изписват „Беки и Люк“. Всички налични храсти и туфички се кипрят с лампички. Униформен градинар излъсква новия гранитен алпинеум, друг пък почиства верандата, а в палатката се вижда цяла тумба жени на средна възраст, седнали в полукръг, всяка от тях хванала в ръка бележник.

— Джанис тъкмо дава указания на момичетата — обяснява шепнешком мама. — Много се обигра с тези сватбени организации в последно време. И като че ли смята да го превърне в бизнес.

— Сега — чувам гласа на Джанис, когато приближаваме. — Резервните розови листенца ще бъдат в сребърната кошница до колона А. Бихте ли си го отбелязали в работния график, ако обичате?

— Знаеш ли — прошепвам на мама, — мисля, че Джанис ще преуспее в този бизнес!

— Бети и Марго, вас двете ще помоля да отговаряте за бутониерите. Анабел, а ти би ли се погрижила за…

— Мамо? — възкликва Люк, като наднича невярващо в палатката.

Господи! Ама това наистина е Анабел! Това е втората майка на Люк, седнала там, редом с всички останали!

Тя скача, приближава се към нас и прегръща силно Люк.

— Значи вече сте тук! Толкова се радвам да ви видя! — възкликва и веднага се втренчва разтревожено в лицето му. — Добре ли си, скъпи?

— Да, много добре — отвръща Люк. — Или поне така смятам. Много неща се случиха и…

— И аз така разбрах — казва Анабел и ме поглежда изпитателно. После ме прегръща и прошепва в ухото ми: — Двете с теб ще си поговорим надълго и нашироко по-късно.

— Е, както виждам, и ти помагаш за сватбата, а? — отбелязва Люк.

— Всеки чифт ръце е от полза тук! — намесва се весело мама. — Пък и Анабел е вече една от нас, нали така?!

— А къде е татко? — пита Люк и се оглежда.

— С Греъм отидоха да донесат още малко чаши — обяснява мама. — Да ви призная под секрет, двамата много си паснаха. А сега кой иска чашка хубаво кафе?

— Значи се разбирате добре с родителите на Люк, така ли? — питам невярващо мама, докато вървим към къщата.

— О, те са страхотни! — отговаря щастливо тя. — Наистина прекрасни хора! Вече ни поканиха да им гостуваме в Девън! Приятни, нормални, земни хора. Не като онази… ужасна жена.

— Така е. Доста са различни от Елинор.

— Тя изобщо не прояви никакъв интерес към сватбата! — отбелязва възмутено мама. — Знаеш ли, че дори не си направи труда да отговори на поканата ни!

— Така ли?!

По дяволите! Мислех, че съм написала отговор от името на Елинор!

— Виждахте ли се с нея напоследък?

— Ами… не особено.

Отнасяме подноса с кафе нагоре, към спалнята на мама. Отварям вратата и какво да видя — Сузи и Дани са седнали на леглото, а малкият Ърни рита с розовите си крачета между тях! А на вратата на гардероба отсреща виси булчинската рокля на мама — все така бяла и все така къдрава.

— Сузи! — възкликвам и я прегръщам. — И сладкият Ърни! Олеле, колко е пораснал! — Навеждам се и го целувам по бузата, а той ме дарява с най-разкошната и огромна бебешка беззъба усмивка.

— Значи успяхте — хили ми се Сузи. — Браво на теб, Беки!

— Сузи тъкмо ми показва вашата наследствена булчинска рокля, госпожо Би — отбелязва Дани и повдига вежди по посока на мен. — Тя е… хммм… доста уникална.

— Тази рокля е оцеляла през какви ли не изпитания! — изтъква поласкана мама. — Мислехме, че няма да стане нищо от нея, обаче от кафето няма и следа!

— Истинско чудо! — влиза в тона й Дани.

— Даже точно тази сутрин малкият Ърни се опита да хвърли ябълково пюре върху нея…

— Така ли?! — възкликвам и поглеждам крадешком Сузи, която се изчервява.

— Но за щастие вече съм я сложила в найлон! — изтъква мама. Пипва роклята и разтърсва къдричките, а очите й леко се зачервяват. — Цял живот си мечтая за този миг! Моята дъщеря да облече булчинската ми рокля! Голяма глупачка съм, нали?!

— Изобщо не си глупачка! — прегръщам я топло аз. — Нали затова са сватбите!

— Госпожо Блумууд, Беки отдавна ми описа тази рокля — намесва се Дани. — И трябва да призная, че думите й изобщо не могат да се сравнят с истинското бижу! Но нали няма да имате нищо против, ако я пипна тук-таме?!

— Нищо подобно! Действайте! — дава му зелена улица мама, после си поглежда часовника и отбелязва: — Трябва да тръгвам. Все още ми остава да подредя онези букетчета по масите!

Когато вратата се затваря зад гърба й, Дани и Сузи се споглеждат.

— Окей — заявява Дани. — Сега кажи какво да правим с това нещо тук!

— Като начало, би могъл да свалиш ръкавите — отговаря Сузи. — И всички тези къдрички по горната част.

— Искам да кажа, каква част от нея искаме точно да запазим? — пита Дани и ме поглежда. — Беки, ти какво ще кажеш?

Не отговарям. Стоя пред прозореца и гледам навън. Люк и Анабел се разхождат из градината, склонили глави един към друг в задълбочен разговор. По-нататък мама обсъжда нещо с Джанис и посочва към разцъфналата череша.

— Беки? — обажда се отново Дани.

— Не я докосвай! — заявявам, като се обръщам към тях.

— Какво?!

— Казах да не я пипаш изобщо! — повтарям и се усмихвам, като зървам ужасената физиономия на Дани. — Остави я така, както си е!

До три без десет съм напълно готова. Облечена съм в подобната на наденичка булчинска рокля. Лицето ми е гримирано от Джанис в стил „Бляскава пролетна булка“, само че в малко по-умерен вариант благодарение на моята носна кърпичка и малко вода. На главата си нося венец от яркорозови карамфили, който мама е поръчала заедно с булчинския букет. Единственото що-годе стилно нещо върху мен са обувките ми на Кристиан Лубутен, които всъщност почти не се забелязват.

Обаче на мен не ми пука. Изглеждам точно така, както искам да изглеждам.

Вече ни направиха снимките пред разцъфналата череша, а мама си развали своя грим в стил „Лятна елегантност“, та се наложи да се освежи. А сега всички заминаха в църквата. Останали сме само аз и татко и чакаме да ни вземат.

— Готова ли си? — пита той, когато пред нашия вход измърква тихо и спира бял ролс-ройс.

— Мисля, че съм готова — отвръщам и усещам, че гласът ми потреперва.

Аз ще се омъжвам. Този път наистина ще се омъжвам!

— Смяташ ли, че постъпвам правилно? — питам татко къде на шега, къде на истина.

— Да, смятам — отвръща татко, поглежда се в огледалото в коридора и оправя за последен път копринената си вратовръзка. — Спомням си, че когато за първи път видях Люк, казах на майка ти: „Този ще издържи докрай с Беки!“ — Среща погледа ми в огледалото и добавя: — И се оказах прав, нали, скъпа?! Издържа с теб, нали?

— Не съвсем — ухилвам се аз. — Но… се справя.

— Хубаво — усмихва се татко. — Вероятно това е единственото, на което може да се надява.

Шофьорът звъни на звънеца и когато отварям вратата и се втренчвам в лицето пред себе си, направо не мога да повярвам — това е старият ми инструктор по кормуване — Клайв!

— Клайв, здрасти! Как си?

— Беки Блумууд! — възкликва той. — Никога не бих го повярвал! Беки Блумууд се жени! Тогава успя ли все пак да си вземеш изпита?

— Ами… накрая да.

— Кой би си помислил! — възкликва отново Клайв и клати невярващо глава. — Тогава, като се прибирах вкъщи, казвах на жената: „Ако това момиче вземе шофьорския изпит, значи аз съм пържено яйце!“ А после, разбира се, когато се вземат предвид…

— Както и да е.

— Онзи изпитващ тогава каза, че никога през живота си не е виждал нещо подобно! Бъдещият ти съпруг виждал ли те е как шофираш?

— Да.

— И все още иска да се ожени за теб?

— Да! — срязвам го аз.

Ама този човек не си ли дава сметка, че днес е моят сватбен ден?! Не би трябвало да ми се припомня за някакви тъпи изпити, на които съм се явявала преди цяла вечност.

— Е, ще се качваме ли в колата? — намесва се тактично татко. — Здравей, Клайв! Приятно ми е отново да те видя!

Тръгваме по алеята и когато стигаме до колата, аз се обръщам назад, за да погледна нашата къща. Защото, когато отново я видя, вече ще бъда омъжена жена. Поемам си дълбоко въздух и пристъпвам в колата.

— Сприии! — достига до нас нечий глас. — Беки, веднага спри!

Замръзвам ужасена, с единия крак в колата. Какво става? Кой е разбрал?! И какво точно е разбрал?!

— Не мога да ти позволя да продължиш с тази работа!

Какво! Ама в това няма никакъв смисъл! Том Уебстър, съседчето, се носи презглава към нас в официалния си костюм. Какво смята, че прави този човек? В момента би трябвало да бъда в църквата и да разпределя гостите!

— Беки, не мога да стоя отстрани и да гледам как се омъжваш! — изрича бездиханно той и се отпуска върху ролс-ройса. — Това може да се окаже най-голямата грешка в твоя живот! Не си го обмислила внимателно!

Боже, господи!

— Напротив, обмислила съм го! — изрязвам го аз и се опитвам да го изместя от пътя си. Обаче той ме сграбчва за рамото.

— Снощи ме осени тази мисъл! Ние принадлежим един на друг! Ти и аз! Само си помисли, Беки! Познаваме се, откакто се помним. Израснахме заедно. Може би ни трябваше известно време, докато осъзнаем истинските си чувства един към друг… но не заслужаваме ли да им дадем още един шанс?!

— Том, аз нямам никакви чувства към теб! И след две минути трябва да се омъжа! Така че, би ли, се дръпнал от пътя ми, ако обичаш?

— Изобщо не си даваш сметка в какво се забъркващ! Нямаш никаква представа какво всъщност представлява бракът! Беки, отговори ми честно! Представяш ли си да прекараш остатъка от живота си с Люк? Ден след ден, нощ след нощ? Часове след безкрайни часове?

— Да! — избухвам, вече изгубила търпение. — Представям си! Много обичам Люк и наистина искам да прекарам остатъка от живота си с него! Том, струваше ми много проблеми, тревоги и усилия, за да стигна до този момент. Много повече, отколкото си представяш. И ако не ми се махнеш веднага от пътя и не ме оставиш да стигна навреме за сватбата си… ще те убия!

— Том — намесва се татко, — мисля, че отговорът й е „не“.

— О! — млъква като попарен Том. — Ами… добре. — Свива притеснено рамене и добавя: — Извинявай!

— Никога не си се славел с добър подбор на момента, Том Уебстър — вметва подигравателно Клайв. — Спомням си първия път, когато се качи на Околовръстното — едва не уби и двама ни!

— Няма нищо. Никой не е пострадал. Сега вече можем ли да тръгваме? — обаждам се аз, влизам в колата, оправям си роклята, а татко сяда до мен.

— Значи ще се видим там, така ли? — обажда се тъжно Том и аз вдигам отчаяно очи към небето.

— Том, искаш ли да те закараме до църквата?

— Ами, благодаря. Би било страхотно. Здрасти, Греъм! — казва неловко той на баща ми, когато се намъква. — Извинявай за случилото се.

— Няма нищо, Том — казва баща ми, като го потупва по гърба. — Всички си имаме своите моменти. — И ми прави физиономия над главата му, а аз едва успявам да потисна изкискването си.

— Така. Всички ли сме готови вече? — пита Клайв, като се обръща назад. — Някакви последни сърдечни желания? Някакви последни обяснения в любов? Някакви последни ненавременни завои?

— Не! — отсичам аз. — Няма нищо друго! Хайде вече да потегляме!

Когато пристигаме пред църквата, камбаните бият, слънцето грее, а двама позакъснели гости бързат да влязат. Том отваря вратата на колата и без да се обръща, се втурва напред. Аз пък започвам да си оправям шлейфа пред възхитените погледи на минувачите.

Господи, много е хубаво да бъдеш булка! Преживяването определено ще ми липсва!

— Готови ли сме? — пита татко, като ми подава букета.

— Да, така мисля — ухилвам му се аз и поемам протегнатата му ръка.

— Късмет! — пожелава ни Клайв, а после кимва. — Имате още няколко закъснели.

Пред църквата спира черно такси и вратите се отварят рязко. Зяпвам невярващо, като се питам дали това е Майкъл, който излиза оттам, все още във вечерния си костюм от „Плаза“. Той протяга ръка и в следващия момент на тротоара цъфва и Лоръл, все още с навити ръкави на роклята на Ив Сен Лоран.

— Не закъснявай заради нас! — виква тя. — Все ще си намерим някое местенце.

— Ама… какво правите вие тук, по дяволите?!

— Внимавай как се изразяваш! — прави ми забележка Клайв.

— Какъв смисъл има да контролираш стотина частни самолета, щом не можеш да летиш където си поискаш?! — изтъква Лоръл, когато се приближава, за да ме прегърне. — Изведнъж решихме, че искаме да те видим как се омъжваш!

— Този път наистина — добавя Майкъл в ухото ми. — Шапка ти свалям, Беки!

Когато двамата изчезват в лоното на църквата, двамата с татко се насочваме към вратата, където ме очаква превъзбудената Сузи. Облечена е в сребристосиня рокля и носи Ърни, който пък е облечен също в сребристосиньо гащеризонче. Когато надниквам вътре, зървам физиономиите на цялото ми семейство, всичките ми приятели, цялото семейство на Люк. Седят един до друг, всичките весели, всичките щастливи и изпълнени с очакване.

Органът спира да свири и нещо ме прерязва отвътре.

Накрая се случва. Най-сетне аз се омъжвам. Наистина.

После започва Сватбеният марш, татко стиска лекичко ръката ми и двамата тръгваме бавно по пътеката към олтара.