Танц с вампир

Глава 1. Погребани

Събудих се от убийствено сковаване, бях затворена в ковчега на Александър. Откакто бях пристигнала в Имението малко преди неделния изгрев, лежах до приятеля си — вампир, Александър Стърлинг, докато той проспиваше огрените от слънце часове на уикенда, скрит в дрешника на таванската си стаичка.

Бе като сбъдната мечта. Първото ми вкусване — или в този случай, отхапване — от вампирския начин на живот.

Бяхме се сгушили в леглото на истинската ми любов — клаустрофобичен, черен, дървен ковчег. Бях сляпа като прилеп; без проблем можехме да се окажем погребани в най-дълбоките недра на някое отдавна забравено гробище. Обградени от компактното ни жилище, можех едновременно без усилие да докосна затворения капак над мен и да опра лакътя си на страничната стена. Сладкият аромат на бор и кедър се носеше около мен, наситен като тамян. Не виждах нищо, дори и черния лак на ръката си. Всички звуци отвън бяха недоловими. Нищо не се чуваше нито сирени, нито птици, нито виещ вятър. Бях загубила представа за времето. Все едно бяхме сами в целия свят — и нищо не съществуваше извън стените на този ковчег.

Обгърната от тъмнина и мекота като паяжина завивка от гъши пух, бях сгушена в арктическо белите ръце на Александър, докато главата ми нежно почиваше на гърдите му. Усещах топлия му дъх на да пари на бузата ми. Представях си неестествено бледите му клепачи, покриващи шоколадово-кафявите му очи. Игриво опипах кадифените му устни и прокарах пръсти по перфектните му зъби, докато не стигнах до един, остър като нож.

Веднага лапнах пръстта си, за да видя дали кърви. За жалост, нямаше.

Почти бях станала част от света на Александър — завинаги.

А дали наистина бях?

Въпреки че беше неделя и бях изтощена, от прекараните няколко седмици в опити да защитя моята Немезида, Тревър Мичел, от жадните зъби на вампирите-близнаци, Джагър и Луна Максуел, не бях спокойна. Не можех да започна да спя през деня, вместо през нощта.

Докато бях притисната до Александър и споделях неговия свят, не исках нищо повече от това да прекарваме времето си в целувки, игри и в разговори. Докато той спеше спокойно, моите мисли се въртяха се около едно нещо: друг тийнейджър вампир бе пристигнал в Дулсвил. Името му беше Валентин.

Преди няколко дни по-малкия от престъпните братя-близнаци Носферату, излязъл от дребния си ковчег, намиращ се някъде във вампирския свят, бе забелязан в Дулсвил от брат ми и идиотската му половинка — Хенри.

Можех само да предполагам как изглежда Валентин по описанието дадено от брат ми: бледа кожа, продупчени уши, черен лак. Представях си умалена версия на Джагър — загадъчен, мършав, страховит. Беше направо жестоко че брата на Джагър бе точно негово копие, докато моя бе пълната ми противоположност. Само да бях благословена с подобен вампир за по-малък брат. Щяхме да прекараме цялото си детство в преследване на духове в дулсвилското гробище, в претърсване на Оукли Уудс за страховити паяци и в игри на „скрий се и изкрещи“ в мазето ни. Вместо това израснах с брат, който предпочиташе да изследва квадратни корени сам пред това да яде желирани червей с мен.

Чудех се защо така внезапно Валентин се бе появил в провинциалното градче Дулсвил, толкова далеч от родения му край — Румъния. Сега когато Александър и аз се бяхме освободили от по-възрастните близнаци Максуел, се бях съсредоточила върху новата си задача, да разбера местонахождението и мотивите на единайсетгодишния Валентин и да го задържа настрана от Били, преди да е станало твърде късно. Но под закрилата на слънчевите часове, брат ми и Дулсвил не бяха в опасност, така че умът ми можеше да се върне към единствения вампир, с когото се чувствах сигурна.

Докато Александър и аз лежахме в тъмното, затворени и прегърнати, милвах копринено-черната му коса.

През деня без него, не можех да си намеря място. Бях приела опасностите, Александър се тревожеше твърде много, но аз не можех да прекарам вечността в отброяване на жестоките минути прекарани без истинската си любов. Нима Александър не разбираше колко лесно мога да се адаптирам към свята му, към това да спим заедно в удобен ковчег, да летим в нощното небе, да живеем в прашното старо Имение? Чудех се какъв тип вампир бих била: благороден мечтател като Александър или кръвожадна заплаха като Джагър? При всички случаи, откакто Джагър и Луна бяха напуснали Дулсвил, Александър и аз най-после имахме възможността да споделим нашите два свята — смъртния и безсмъртния. И все пак, съществуваше една малка пречка на пътя ми, сега Валентин бе в града.

Александър разбуди и той имаше неспокоен сън.

— Будна си — прошепна сладко. — Сигурен съм, че ти е трудно да се приспособиш към графика ми на спане.

Не исках да си призная, че не мога да съм перфектната вампирска съпруга.

— Не мога да си почивам, когато ти се толкова близко до мен. Чувствам се по-жива от всякога — казах.

Обгърнах с длани гладкото му лице, а пръстите ми намериха меките му устни. Наведох се за да го целуна, но носът ми неочаквано се сблъска с неговия.

— О, съжалявам — казах през смях.

— Един от недостатъците да се срещаш със смъртен — заключи той, през смях. — Но си струва.

— Какво имаш предвид?

Вместо отговор, той нежно докосна шията ми, карайки цялото ми тяло да потръпне.

След това притисна устните си към моите и прокара пръстите си надолу по гръбнака ми. Помислих си, че ще умра. Косата ми падна върху лицето и той направи нещо, което аз така и не успях да различа в тъмнината.

Нежно отметна косата от лицето ми.

Задъхах се.

— Как разбра, че косата ми е влязла в очите?

Александър не отговори.

— Ти виждаш! — казах аз. — Можеш да ме виждаш.

— Голям съм късметлия — призна най-накрая. — Толкова си красива.

Съществуваха толкова много мистерии около Александър, чудех се колко още ще ми разкрие и как мога да ги разбуля.

Отпуснах главата си на рамото му докато той нежно масажираше гърба ми.

— Слънцето залезе — отбеляза той.

— Вече? От къде знаеш — попитах аз. — И това ли можеш да видиш?

Не отговори.

Можех да чуя как Александър повдига капака на ковчега. Сграбчи ръката ми и изведнъж се оказах права в непрогледния мрак около мен.

Александър ме повдигна на ръце и ме изнесе от ковчега както Дракула носеше неговата смъртна булка. Нежно ме спусна, а аз се притиснах към него, въобще не ми пукаше къде се намираме. Вратата на дрешника се отвори с шумно скърцане. Примижах докато очите ми свикнат с лунната светлина, която се процеждаше в стаята. Надянахме кубинките си, аз седнала на разбитото му, но удобно кресло, а Александър коленичил на грапавия и твърд под.

— Така, значи ще ме научиш да летя? — попитах подигравателно.

— Валентин не е от момчетата, с които Били би излизал. Трябва да стигнем до брат ти преди Валентин да го стори.

С тези си думи, Александър заключи дрешника, сграбчи ръката ми и за сега затвори входа към Подземния свят.

Сега когато тъмнината се бе спуснала над Дулсвил, бе изключително важно с Александър да открием Били, но аз бях раздвоена. Днес за пръв път ми се отдаваше възможност да изпитам живот подобен на вампирския. Никога не си бях представяла, че ще прекарам цял ден в ковчег с вампир. Не исках да свършва. Когато достигнахме до прага на таванската стаичка спрях.

— Трябва да тръгваме — каза той.

— Знам.

Представях си живота ми заедно с Александър: триножника му в единия ъгъл на стаята и тоалетната ми масичка украсена с шантави стикери в другия. През нощта щяхме да се скитаме из гробището, ръка за ръка. Щяхме да гледаме Хелуин на големия му плосък телевизор, да се гоним из ужасно скърцащите и пусти коридори на Имението му. Александър протегна ръката си. Неохотно се оставих да ме отведе от въображаемия ми свят. Преминах през осветените от свещи коридори на Имението, през огромните стаи с високи тавани, вятъра се носеше като шепот през коридора.

В подножието на постланото с червено килимче главното стълбище, поздравихме иконома на Александър, Джеймсън, който изглеждаше особено зловещ в черния си костюм. Сигурно имаше среща с новата си приятелка, бившата ми шефка Руби Уайт. Очите му бяха спокойни, но призрачно бялото му лице се покри с червенина, когато заговори.

— Добър вечер, госпожице Рейвън — каза с мекия си румънски акцент.

— Здравей Джеймсън.

— Ще приготвя вечерята ви след няколко минути — каза Зловещият човек.

— Благодарен съм ти Джеймсън, но нямаме врем за това сега — заключи Александър, както Батман на иконома си, Алфред.

Усетих пристъп на болка ме облада, заради самотата Джеймсън — той щеше да вечеря сам в Имението. Но Джеймсън изглеждаше по-скоро облекчен, и докато навличахме якетата си, дочух как говори по телефона:

— Госпожице Руби? Свободен съм за вечеря по-рано от очакваното… Прекрасно. Да ще съм ви благодарен ако ме вземете оттук. Обичам властните жени — пошегува се.

Чувствах се все едно пътуваме през някаква пресечена местност, докато Александър караше Мерцедеса на Джеймсън надолу по извитите, лъкатушещи и пусти улици далеч от Бенсън Хил към безупречните улици на предградията — моя квартал.

Притеснявах се, че няма да намерим Били, затова пробягах стъпалата пред прага и затършувах из връзката си ключове — един за къщата, друг за задната, за предната врата, за шкафчето, за дневника ми и няколко, за които си нямах и на идея какво отключват. Всичките бяха закачени за няколко ключодържателя — фигурка на Оливия Ауткаст, плюшено прилепче от „Здравей, Прилепче“, и пластмасова плочка на Дони Дарко.

Ръцете ми трепереха, докато се опитвах да намеря правилния. Александър спокойно взе връзката ключове от ръката ми, черния му пластмасов пръстен-паяк проблесна на лунната светлина.

Бързо намери ключа за къщата и го пъхна в ключалката.

Мина по-малко от минута и вече бяхме в къщата.

— Били? — извиках от подножието на стълбището.

Нямаше отговор, нямаше дори: „Махай се“.

Обърнах се към Александър и той изглеждаше притеснен.

Полетях нагоре по покритото с бежов килим стълбище право към стаята на Били. На затворената врата с червено-черни букви висеше надпис: „ЗАБРАНЕНО ЗА ВАМПИРИ. ТОВА СЕ ОТНАСЯ НАЙ-ВЕЧЕ ЗА ТЕБ, РЕЙВЪН!“

Пренебрегнах надписа и отворих вратата.

— Трябва да поговорим — предупредих, докато влизах.

Всичко в стаята на брат ми — бюрото, компютъра, компютърните игри, спортните картички, неоправеното легло — си беше на мястото. Всичко освен него.

Претърсих банята и подредената стая за гости, но от досадния ми брат нямаше и следа.

Втурнах се надолу по стълбите и намерих входната врата открехната.

— Били? — попитах.

Вместо Били по коридора приближаваше майка ми, пременена с бледо морав пуловер на Ралф Лоран и сиви панталони.

— О, здравей Александър — каза тя, очите й проблеснаха. — Колко се радвам, че се виждаме.

Александър винаги бе странно срамежлив с компанията на родителите ми.

— Здравейте, госпожо Мадисън — отговори Александър, отмятайки нервно черната си коса.

— Казах ти вече, наричай ме Сара — каза с почти момичешко кикотене.

Подбелих очи. Не бях сигурна, дали майка ми бе щастлива от това, че някой в такова малко градче като Дулсвил или по-скоро, че някой в целия свят ме приемаше, или просто хипнотизиращите кафяви очи на Александър я правеха лекомислена. Може пък имаше някакви ярки проблясъци от хипи дните си.

Нямах достатъчно време за да я разпитвам точно сега.

— Толкова се радвам че и двамата сте тук — каза сладко. — Току-що звънях в Александър.

— Били ще се прибере ли скоро? — прекъснах я аз.

— Не, но това ще ни отдаде перфектната възможност да вечеряме заедно. Само четиримата.

Въздъхнах. Най-накрая, след години на заяждане относно облеклото ми, майка ми започваше да ме третира като възрастен. За мое съжаление, не можех да приема вечерята израз на родителското възприемане. Имах други неща на главата си.

— Трябва да говоря с Били.

— В математическия клуб е — каза тя грабвайки сивото наметало от дрешника в коридора. Резервирали са библиотеката за партито по случай края на годината.

— Трябва да му кажа нещо — казах.

— Имаме резервация в бистрото на Франсоа. Баща ти трябваше да се отбие до офиса, така че ще ни чака там.

— При Франсоа? — Макар че консервативния Дулсвил бе малък колкото голф игрище, това бистро бе точно на другия край на града, на мили от библиотеката.

— А защо да не е в Клуба по крикет? — предложих ресторант по-близо до местоположението на Били.

— Искаш да отидеш в Клуба по крикет? — попита ме тя. — Мислех си, че не харесваш този ресторант.

— Какво има да не му харесвам. Популярен е и е забавно — убедително казах аз.

— Точно затова си мислех, че го ненавиждаш.

Прехапах черната си устна.

— Ще се звънна на баща ти от колата. Мисля, че има номера на ресторанта на бързо набиране — каза тя, грабвайки ключовете от колата и избутвайки ни през входната врата.