Танц с вампир

Глава 2. Угощение за вампири

Типичният Американски МОЛ прилича на картина, сътворена от бързото махване с четка по пейзаж, който сякаш крещи от неоригиналност и скука. И всичко това, направено от художник без вдъхновение. Молът на Дулсвил не правеше изключение, претъпкан с надценени мебели, аутлет за натруфени обувки, както и типичният магазин за женски дрехи, които преобладаваха навсякъде. Няколко верижни ресторанта бяха разпръснати по паркинга, с непоносимо дълги чакащи опашки и порции с големината на Монтана.

Клубът по Крикет, като английска кръчма на стероиди, беше обособен в приготвянето на храна и напитки отвъд океана. На тъмните, прекалено излъскани стени висяха снимки на най-добрите постижения в крикет мачовете и други спомени, поставени в рамки, които включваха автентични състезателни фланелки, схеми за отчитане на резултата и други трофеи.

Двамата с Александър влязохме в ресторанта, облечени както обикновено — или в нашия случай, необикновено — аз бях в обичайните кубинки, плисирана пола на райета, тениска на „Ужасната маймуна“. Александър пък беше в черни панталони и тениска на Mindfreak. Както обикновено, обирахме погледите на спретнатите хора около нас, сякаш бяхме отишли непоканени на коктейлно парти.

Баща ми стоеше на бара, облечен в бяла риза и панталони в цвят каки, разхлабена вратовръзка, със сода в едната си ръка. Когато ни видя, дойде при нас.

— Здравей, Александър — каза той, разтърсвайки ръката на гаджето ми, сякаш бяха футболисти, които играеха на „ези-тура“.

— Здравейте, господин Мадисън — успя да каже Александър.

— Наричай ме Пол — отвърна баща ми, потупвайки го по рамото.

— Добре… Пол — промърмори неловко приятелят ми.

— Здравей, скъпа! — прегърна ме баща ми, а после поздрави майка ми с целувка по бузата.

— Масата ви е готова, господин Мадисън — дойде една сервитьорка, на типичната колежанска възраст, държейки менюта във формата на бухалки за крикет в ръцете си.

За момент застинах. Гордеех се, че моите родители, преди хипита, а сега толкова консервативни, бяха успели да приемат с отворени обятия Александър и моите необикновени навици. Може би това означаваше, че майка ми най-сетне бе готова да ми купи черни мрежести чорапи и раздърпани потничета вместо спретнатите пуловери. А баща ми да покани Александър и мен на концерт на Nightshade вместо на тенис мач. Но те все още имаха да извървят дълъг път преди наистина да успеят да приемат цялата тази ситуация. Умирах да им споделя тайната си — че бяха на път да вечерят с вампир!

Консервативните посетители на ресторанта, с перфектните си прически и безупречните си деца ни гледаха сякаш бяхме две блатни чудовища. Можех да видя ужаса в кристалните им сини очи, докато се молеха, че техните хлапета нямаше да пораснат и да започнат да слагат лилави кичури в русите си коси.

Надявах се на малко ъглово сепаре, далеч от клюкарите и зяпачите — място, от което лесно можех да се измъкна от Крикет Клуба.

Вместо това, сервитьорката ни поведе към една маса точно в средата на заведението.

Приготвихме се да се настаняваме и моят ужасно блед приятел учтиво задържа стола, за да мога да седна. Баща ми бързо стана и направи същия жест за изненаданата ми майка.

— Четиримата трябва да вечеряме по-често — предложи майка ми, когато седнахме. — Александър изкарва на показ най-доброто у баща ти.

Ние двамата с него бяхме на показ, сякаш прожекторите на Бродуей бяха насочени към нас. Меката светлина на свещите не можеше да замаскира погледите или шепотът на останалите клиенти на заведението.

Но все пак имах други грижи на главата си. Освен притесненията, че съм тотален аутсайдер, аз трябваше да измисля начин как двамата с Александър ще успеем да се измъкнем и да стигнем до библиотеката преди Валънтайн.

Или може би вече бяхме закъснели. Представих си как, между купчините книги по физика и математика, Валънтайн може би впиваше зъби във врата на брат ми. Но трябваше да запазя позитивна нагласа. Не ми се струваше вероятно Валънтайн да рискува да бъде забелязан. Или пък не?

— Това е много приятно — каза мило баща ми. — Поръчайте каквото желаете. Майка ти плаща — пошегува се той.

Точно тогава една слаба жена, облечена в костюм на DKNY дойде при нас и застана до масата ни. Приличаше страшно много на Тревър Мичъл. Беше майка му.

— Здравейте, Сара, Пол — каза тя. Усмивката й стана толкова широка, че розовото й червило се напука.

Тя огледа Александър, после мен, вероятно отбелязвайки наум всичко, което можеше да разкаже на приятелките си от клуба по тенис.

— Какво съвпадение — да се видим тук — каза майка ми.

— Или пък съдба — поправи я тя и погледна към Александър.

— О… Познаваш Александър Стерлинг — започна майка ми.

— Не, виждала съм го из града, но не съм имала удоволствието да се срещна лице в лице с него.

Тя протегна своята безупречна, тънка ръка, с идеален френски маникюр и повече бляскащи бижута, отколкото продавачка в QVC1.

Александър бързо протегна и своята ръка. Помислих си, че сигурно се чувства сякаш стиска ръката на някаква вещица, само че по-малко очевидна такава.

— Не мога да повярвам, че не съм те виждала никога през деня — каза тя с равен глас.

Когато Александър и семейството му се бяха преместили в Дулсвил, Тревър бе пуснал слуха, че са вампири, вероятно на основа на забележките на госпожа Мичъл. Не исках да й давам още повече поводи да клюкарства. И очевидно, нито пък майка ми.

— Александър се обучава частно, у дома си — обяви тя.

Давай, Сара Мадисън! — помислих си.

— Тревър се срещаше с това момиче от Румъния — каза госпожа Мичъл, обръщайки се към Александър. — Вярвам, че тя беше твоя приятелка.

Той сви рамене.

— Живеех в същия град като семейство Максуел, но не сме се засичали много-много.

— Интересно — промълви тя. — Както и да е, изглежда, че тя внезапно е изчезнала.

Госпожа Мичъл ми хвърли един поглед и повдигна изрисуваната си вежда, сякаш смяташе, че имам нещо общо с отпътуването на Луна — което всъщност си беше самата истина.

— Е, беше ни много приятно да се видим — намеси се баща ми, слагайки край на ужасно неловкият разговор.

— Разбира се, господин Мичъл ще пристигне съвсем скоро и трябва да се върна на масата си, преди някой друг да я е заел. Беше удоволствие да ви видя — каза тя и се оттегли.

— Благодаря — прошепнах аз тихо на баща ми.

Всички си отдъхнахме облекчено, всеки по различна причина, докато поставяхме сините салфетки в скутовете си.

Докато прелиствахме менютата, размърдах мозъка си, за да измисля план.

Точно тогава един сервитьор се приближи към нас, изрецитира специалитетите с фалшив британски акцент и изчезна, понесъл поръчките ни за питиета.

— Не се притеснявай, Александър — започна майка ми. — Поръчай каквото желаеш. Ресторантът е известен заради рибата и пържените картофи, както и наденичките с пюре от картофи.

— Александър обича пържоли — вметнах аз.

— Тогава си поръчай една… Това е чудесно, нали? Наистина не сме имали възможността да си поговорим. Или вие двамата заминавате нанякъде вечерта, или пък ние сме заобиколени от други родители на партитата. Чудесно е най-сетне да можем да си поговорим открито.

— Е, какъв спорт обичаш? — попита баща ми. — Футбол или баскетбол?

Подбелих очи.

— Александър е художник, татко — Не се интересува от спорт.

— О… — каза баща ми, размърдвайки се на стола си, очевидно притеснен как ще може да общува с друго мъжко същество, сега, когато темата за спорта бе отхвърлена. — Това… хубаво, предполагам — измърмори той. — Майката на Рейвън също обичаше да скицира, когато започнахме да се срещаме.

— Не знаех това? — казах аз.

— Какво рисувате? — попита Александър.

— О, това беше преди векове. Не съм докосвала скицник от години. Каква е твоята предпочитана форма?

— Маслени бои.

— И какво рисуваш?

— Портрети. Семейства. Спомени — мистериозно отвърна той.

— Вампири — гордо казах аз.

Родителите ми млъкнаха.

— Виждам, че споделяте доста общи интереси — изкоментира баща ми.

— Изпитите на Рейвън наближават — започна майка ми, играейки си със сребърната си гривна. — Тя каза, че ти вече си взел своите?

— Да, приключих с всички.

— Много впечатляващо. Може би малка част от твоите знания ще остане и у Рейвън — добави баща ми.

— Татко! — изскимтях аз. — Може би е възможно да продължим с разпита след като поръчаме.

— Права си — съгласи се той. — Гладен съм.

Сервитьорът се върна, понесъл напитките ни.

— Дами, — каза той, подавайки ни лист и химикалка.

— Аз ще взема Крикет бургера — реших аз.

— А аз — риба с пържени картофи — каза майка ми с усмивка.

— За младият джентълмен?

Александър прочисти гърло.

— Ще взема котлетът от ребра.

— Как ще желаете да е приготвен?

— Суров — каза Александър съвсем спокойно.

Родителите ми и сервитьора погледнаха странно Александър.

— Има предвид алангле — поправих го аз. — Средно изпечен.

Можех да видя как главата на госпожа Мичъл леко се накланя в моя посока.

— Да, това имах предвид — каза той с пресилена усмивка.

— А за вас, господине?

— Овчарският пай — поръча баща ми, — както и гарнитурата от зелен чесън и грахова супа.

Сервитьорът взе менютата ни и тръгна към кухнята, докато Александър ме погледна благодарствено.

— Какво си поръча татко? — попитах аз ужасно.

— Овчарски пай.

— Не… супата…

— С гарнитура от зелен чесън. Защо, ти също ли искаш такава? Мога да повикам отново сервитьора.

Изведнъж си представих чинията със зелен чесън и грахова супа, поставена в близост до гаджето ми. Той щеше да нададе хрип, а после да побледнее още повече. Щеше да стане, боейки се за въздух. А ние бяхме на мили от Имението, Джеймсън и животоспасяващия антидот.

— Не! Александър е ужасно алергичен към чесън! — паникьосах се аз. — Трябва да ги спрем, не може да го донесат тук!

Баща ми изведнъж се притесни. Той хвърли салфетката си на масата.

— Ще отменя това веднага! — обяви той и побърза да намери сервитьора.

— Толкова съжалявам — извини се майка ми. — Може ли да яде ядки?

— Да, само чесънът не понася.

Баща ми се върна на нашата маса.

— Промених го на зеленчукова супа. Не си алергичен към зелен боб, нали? — пошегува се той и всички се разсмяхме.

— Доста странна алергия — каза баща ми. — Откога я имаш?

— През целия ми живот. Цялото ми семейство е алергично — каза Александър невинно. — Винаги са били.

— Ахам… — прочистих аз гърлото си.

Всичко това ми идваше в повече. Лицето ми започваше да почервенява, а сърцето ми да бие учестено. Първо на първо, бях на двойна среща заедно с родителите си, второ — гаджето ми беше вампир и трето — в момента между купчините от „Абстрактна Алгебра“ и „Математика в действие“ брат ми може би се срещаше с един малък кръвопиец.

— Извинете ме — казах аз, блъскайки стола си назад. — Ще се забавя само минута.

Александър учтиво се изправи, като истински джентълмен, докато аз хукнах към тоалетните.

Заобикалях претъпкания бар, когато се блъснах в някого.

— Извинете ме.

— Сега ме преследваш и в ресторантите, така ли? — дочух един познат глас и погледнах нагоре. Сърцето ми сякаш пропусна един удар. Беше Тревър.

— Мисля, че бях тук първа.

— Теоретично — не. Мисля, че майка ми беше тук първа. Изненадан съм да те видя тук. Мислех, че ядеш само я подземието си — каза той с подигравателна усмивка.

Още откакто Александър и аз бяхме осуетили плановете на Луна да превърне Тревър в среднощна закуска на гробищното парти — партито на Тревър в Дулсвилското гробище — се радвах на малко повече уважение от негова страна в училище. И макар врагът ми да не знаеше за истинските намерение на Максуел, то той беше наясно как през последните няколко дни непрестанно го бях предупреждавала за смъртоносните близнаци. И все пак, очевидно не можеше да устои да ме засяга. Единствената разлика бе, че репертоарът му не бе така хаплив, както преди. Ние с него се държахме ужасно един с друг — още от детската градина — и това беше единственият начин, по който комуникирахме. Без това, нищо друго не ни свързваше. И знаех, че със сигурност, Тревър не бе готов да се откаже.

— Да не би Александър да иска ръката ти от баща ти?

— Не бъди толкова глупав!

— Даже и за бала? Следващата седмица е. Ще изпуснеш как ме коронясват за крал на бала. Жалко само, че нямат титла за Изрод на Бала. Иначе със сигурност и теб щеше да те очаква корона.

Аз изсъсках гневно и хвърлих поглед към Александър, който бе завързал учтив разговор с родителите ми.

Бал? Не си и бях помисляла за това, откакто Джагър, Луна, а сега и Валънтайн бяха дошли в града. Гимназията на Дулсвил беше толкова малка, че всички класове можеха да присъстват. Най-сетне, аз, Рейвън Мадисън, кралицата на аутсайдерите, имах среща с най-страхотното момче в целия град, и то за най-важните танци на годината, а дори не бях имала възможността да си помечтая малко.

Моята най-добра приятелка, Беки, беше толкова заета с гаджето си Мат, така че и двете не бяхме имали време да си поговорим за бала. Естествено, тя щеше да ходи на него с Мат, а Тревър — с някаква разкошна блондинка и мажоретка. А аз щях да бъда придружавана от Александър Стерлинг. Но дали изобщо щеше да иска да отиде след фиаското на Снежния Бал преди няколко месеца, когато Тревър го беше предизвикал, принуждавайки го да се оттегли в Имението?

И дали изобщо щеше да има бал, ако Дулсвил знаеше, че има един малък вампир, който обикаля и дебне наоколо?

— Не забравяй да гласуваш за мен — каза врагът ми, изчезвайки в тълпата.

Аз се шмугнах в дамската тоалетна, измих ръцете си в бялата порцеланова мивка, нанесох отново кървавочервената очна линия по ъглите на очите си, както и снежно бяла пудра.

Как щях да успея да се измъкна до библиотеката по средата на вечерята с родителите ми, докато любопитните Мичъл стояха на съседната маса, и то без да направя сцена?

Трябваше ми чудо — или пък изключително добра лъжа.

— Мисля, че Момчето Били трябва да се присъедини към нас — казах аз, когато се върнах на масата.

Родителите ми ме погледнаха скептично.

— Той е на парти в Клуба по Математика — напомни майка ми. — Те дори осигуряват вечеря.

— Знаеш колко много обича да яде тук. Луд е по Крикет бургерите. И сега се чувствам гадно, да стоя и да ям в един от любимите му ресторанти без него…

— Може да му занесем малко храна вкъщи — предложи баща ми. — И какъв е този внезапен интерес в брат ти?

Очевидно татко не се предаваше толкова лесно.

— Той обожава големите телевизионни екрани. Достатъчно ми мънка на главата. Ще трябва да го търпя седмици наред.

— Не искаш по-малкият си брат за помощ, нали? — попита майка ми. — Пол, мисля, че я засрамваме. Ще спрем да задаваме толкова много въпроси.

— Не, вие сте страхотни — успокоих аз родителите си. — Просто смятам, че ще се разстрои, че сме били наблизо, но не сме го поканили. Какво ще кажете двамата с Александър да притичаме и да го вземем? — предложих аз. — Само на няколко пресечки е. Ще се върнем, преди да е дошла вечерята.

— Той е на свое собствено парти — каза татко. — Точно сега вероятно си разменят някакви числа за игра или нещо подобно.

— Е, ако наистина искаш това… Пол… — наблегна майка ми.

— Добре, добре, ще го взема — предаде се баща ми, слагайки салфетката си на масата.

— Не — аз искам. Александър никога не е бил в библиотеката — казах аз и станах, преди баща ми да е успял.

Той ме погледна подозрително.

— Сигурна ли си, че не се измъкнеш, за да отидеш в някой клуб?

— В този град? Не, но ако науча за някой, ще ти се обадя — намигнах му аз.