Танц с вампир

Глава 15. Танц с вампир

Нощта на училищният бал на гимназията Дулсвил — една вечер, в която се радвах, че не съм вампир. Ако трябваше да чакам до залез слънце, за да стана от сън, никога нямаше да ми стигне времето да си взема душ, да си изсуша косата, да сменя кубинките си с ботуши на вещица23, да избера между ониксовите или обеците „мрежи на паяк“, да направя отново прическата си и отново да си сложа очна линия. И най-важното, никога нямаше да оцелея без огледало.

Изглеждах като средновековен ангел на мрака. Единственото, което ми липсваше бяха вампирските зъби.

Хвърлих поглед през прозореца и видях как Александър спря Мерцедеса на Джемисън на алеята ни за паркиране. Докато отново си нанасях червило и правех последни корекции на грима си, чух звънеца на входната врата и едва доловимата размяна на поздрави.

— Александър дойде — извика ми майка ми.

— Идвам — отговорих й.

С една ръка сграбчих края на роклята си, а с другата взех отворения слънчобран. Слязох по стълбите като невестата на граф Дракула.

Александър и родителите ми се бяха настанили в дневната.

Когато Александър ме видя очите му светнаха и моментално се изправи. Сърцето ми секна. Той изглеждаше по-великолепен отколкото си го бях представяла. Александър приличаше на секси вампирски идол облечен в изискан тъмен копринен костюм с червена кърпичка подаваща се от джоба му. Косата се спускаше пред лицето му, а среднощните му очи блестяха. Подари ми една сладка усмивка.

После сложи ръка на сърцето си.

— Толкова си красива. Направо ми спря дъха.

Учтиво ме целуна по бузата. Кадифено меките му устни ме накараха да потръпна.

Александър ми подаде черна правоъгълна кутийка.

Аз я отворих. Една червена роза заедно с малки бели цветчета беше прикрепена за еластична лента украсена с изкуствени червени кристалчета.

— Красива е.

— Подхожда съвършено на роклята й. Как разбра? — попита го майка ми.

— Искам да си я сложа — казах развълнувано.

Майка ми ми помогна да извадя цветето от кутията и го подаде на Александър.

— Помислих, че така е по-безопасно отколкото да те убода с безопасната игла както направих на Снежния бал — ми каза, докато ми поставяше лентата на китката.

— Били — извика баща ми. — Слез долу да видиш сестра си.

— Трябва да се снимаме — ентусиазирано каза майка ми.

— Не! — викнах аз.

Родителите ми ме погледнаха озадачено.

— На лош късмет е.

— За какво говориш? Поколения хора са си правили снимки от баловете, за да ги съхраняват за годините в албуми. Това е традиция — поправи ме майка ми.

Очите на Александър се изпълниха с печал. Разбирах как се чувства, задето ме лишава от спомени, които трябваше да пазя цял живот.

Той грабна ръката ми.

— Госпожо Мадисън, никога няма да мога да забравя колко красива е Рейвън днес. Една снимка не би могла да запечата истинската й красота нито да улови сърцето и душата й.

Майка ми беше поразена, постави ръка на устните си сякаш гледаше филм, разиграващ в собствената й дневна.

— Накара ме да се просълзя.

— Трябва да тръгваме — казах най-накрая аз.

— Имаме резервация за вечеря — гордо обяви Александър.

— Наистина ли? — отбеляза майка ми. — Къде?

— Изненада е — отговори й Александър мило. Момчето Били най-спокойно се спусна по стълбите и измери с поглед викторианските ми одежди.

— За вампир изглеждаш забележително добре — отбеляза той.

— Ти ми правиш най-хубавите комплименти! — прегърнах озадачения ми брат и сияещите ми родители. След това с Александър излетяхме през вратата.

— В „При Хасти“ ли отиваме? — попитах го, докато караше към града.

Той обаче продължи да кара мълчаливо, а аз се опитвах да отгатна на къде ме водеше, докато той най-накрая не паркира пред дулсвилското гробище.

— Старият Джим, гробаря, ще бъде тази вечер в таверна „Лефти“ — осведомено започна той. — Никой няма да ни притеснява, освен случайни пакостливи призраци.

Александър ме поведе за ръка между надгробните плочи към отсрещната страна на гробището. Една плачеща върба бе свела клони над правоъгълна дървена маса покрита с черна дантелена покривка с поставени отгоре истински сребърни прибори и чинии от фин китайски порцелан за двама.

Александър запали античния свещник и кавалерски ми задържа стола, докато се настаня.

До всяка чиния имаше покрито ястие. Обстановката бе в магнетично мрачна. Зачудих се какво ли щеше да бъде основното ястие. Бях гледала твърде много филми на ужасите и си представях, че при отварянето на алуминиевите похлупаци ще видя отрязани глави. Когато обаче Александър ги вдигна апетитна гледка се разкри пред нас вечеря от пиле с лимон, зелен фасул в масло и пилаф.

Александър наля пенливо черешово вино в калаени бокали.

— Тук е по-изискано даже от Клуба по крикет — казах аз.

— За нас — каза той, докато повдигахме за наздравица бокалите си.

Пенливото вино погъделичка небцето ми, а после двамата с Александър започнахме да вечеряме.

— Точно когато си мислех, че си надминал себе си в пещерата и ти ме изненадваш с пет звездна вечеря на гробището.

Погледнах през масата — светлината от свещите се отразяваше в бледата кожа на Александър, осветяваше тъмните му, загадъчни очи и красива усмивка.

Трябваше да се ощипя по ръката, за да се уверя, че тази удивителна и необикновена, романтична вечеря с вампир бе самата истина.

Докато Александър караше през паркинга на гимназията не можех да повярвам на разкрилата се пред очите ми гледка. Половин дузина бели лимузини се бяха наредили на опашка покрай главния вход на училището, оставяйки групички от дулсвилски тийнейджъри сякаш са филмови звезди. До луксозните бели лимузини черният Мерцедес на Джеймсън приличаше по-скоро на катафалка.

От една от лимузините слязоха няколко играчи от футболния отбор. Красивият Мат Уелс подаде ръка, за да помогне на най-добрата ми приятелка, Беки, да слезе от дългата кола.

Най-отпред на чудовищната опашка от лимузини слязоха Тревър и Дженифър Уорън. Сякаш не беше достатъчно разхищение да пристигнеш с лимузина, та Тревър трябваше да я има само за тях двамата.

Александър отби настрани и както винаги съвършеният джентълмен ми помогна да сляза от колата. Докато паркираше Мерцедеса аз се възхищавах на червените, белите и розовите балони вързани с червена панделка за перилата на входа.

Сърцето ми отново се разтопи, когато видях как Александър, облечен в черния си копринен костюм крачи с мен по тротоара към училище.

Имаше страшно много ученици, които влизаха навътре, но Александър се поколеба. Въпреки че се радваше, че е тук, можех да видя, че е поразен от заобикалящата го напълно нова обстановка. Не бе свикнал с толкова много хора в такова малко пространство, които се суетяха и се снимаха.

Издърпах го настрани от тълпата, за да се уверя, че ще е в безопасност от фотоапаратите.

— Нека да минем от тук — казах аз и излязох от опашката от хора.

Отправихме се към страничната врата, която не бе претъпкана.

Докато вървяхме по коридорите Александър изучаваше всичко — шкафа с купите, изложените годишници, таблото със седмичните съобщения. Досадните неща покрай, които минавах всеки ден и въобще не забелязвах бяха като уникални артифакти за гаджето ми.

— Като в музей е — каза той.

— Доста скучно, нали?

— Не, всъщност ми помага да те разбера по-добре.

Погледнах към него и стиснах ръката му.

Когато се отправихме към гимнастическия салон минахме покрай кикотещи се момичета облечени в бални рокли тръгнали към тоалетната, за да оправят грима си и да обсъдят кавалерите си — или може би нас.

Изведнъж Александър спря.

— Можем ли да видя шкафчето ти? Искам да знам колкото се може повече за това как ти минава деня.

— Шкафчето ми ли? — учудих се аз. — То е само един вехтошарски алуминиев боклук.

— Но е твоята вехтория — каза той с кадифен глас. — Искам да знам всичко за теб.

Коментарът му ми отне дъха. Взех ръката му в своята.

— Насам.

Минахме покрай театралната зала и лабораториите по биология и химия.

Завъртях механизма за заключване напред и назад, за да въведа точния код и отворих шкафчето си.

Бях слисана. Там, висящи на вратата и покриващи тънките стени на шкафчето имаше малки изрисувани портрети на мен и Александър. Един беше на нас заедно пред „При Хасти“, един как танцуваме на дулсвилското игрище за голф и един оформен с четири вертикални пози, сякаш беше снимка от кабинка за моментални снимки.

— Невероятни са!

Александър грееше, докато аз разглеждах едно по едно невероятните му произведения.

— Как влезе тук? Мислех, че съм единствената, която обича да се промъква.

— Опитвах се да ти ги дам още от посещението ни в пещерата. Но мисля, че така се получи по-добре.

— Обожавам ги!

— Сега ще можеш да ни виждаш винаги заедно — и да бъдеш като всички други момичета с нормални гаджета.

Прегърнах Александър и нежно го целунах.

— Не искам нормално гадже.

Той отметна косата от рамото ми.

— Не искам да ги оставям — казах аз за снимките ми — трофеи. — Искам да ги гледам вечно.

— Е, ще трябва да се задоволиш с оригинала тази вечер — каза ми той като взе от ръката ми снимката, на която бяхме на голф игрището и я закачи на обратно на вратата на шкафчето ми. — Чувам, че музиката вече започна.

Затворих вратата на моят олтар със снимки и с Александър нетърпеливо се отправихме към гимнастическия салон.

Надпис, на който с кърваво червени букви пишеше VIVA LAS VALENTINES24 бе закачен над вратата на салона. Червени и бели балони цветове и ленти със светли бонбонести висяха над входа като завеси. Подредени в колона дузини от издокарани гимназисти си говореха, докато се регистрираха, за да влязат. Отворих сребристата си мрежеста чантичка и подадох билетите ни на привидно бдителен човек от персонала. Вдигнах поглед, за да го видя. Бе учителят ми от залата за учене — господин Фъргюсън.

— Виждам, че най-накрая се върна — каза сурово и нямаше предвид завръщането ми в залата за учене.

— На чешмите имаше опашка.

Господин Фъргюсън изучи Александър с поглед докато бързо преминахме покрай него, за да отидем във физкултурния салон, който сега превърнат в бална зала.

Макар че Снежния Бал бе елегантен със зимната си тематика, сега Комитета по Декориране за Бала бяха надминали себе си. Гигантски приличащи на бонбонки Necco25 хартиени сърца висяха от покривните греди като захаросани снежинки. Фрази като „Бъди моя, Истинска любов“, „Хайде да се целунем“, „Бъди добра“, „Сладки приказки“ и „Любов Моя“ — оцветени в бебешко синьо, розовото на Барби, слънчогледово жълто, снежнобяло, лавандулово лилаво и зелено като за русалка се рееха над нас, толкова близко, че ако протегнехме ръце щяхме да и хванем. Белите стени на салона, обикновено облепени с плакати на училището, сега бяха заменени с триметрови изрязани фигурки на Купидон и розови сърца. Твърдият баскетболен под сега беше покрит с конфети с формата на сърца в червено и бяло. В един ъгъл беше се разположил фотограф, готов да снима пременените в рокли и костюми ученици. За фон имаше голямо червено сърце с бяла дантела като гигантска валентинка.

Бандата Маскираните Защитници26, четирима мъже на около тридесет с модерни черни смокинги, крилца на Купидон и бели тенис обувки, забиваха върху специално пригодена сцена под единия баскетболен кош.

Учениците на Дулсвил се бяха преобразили от мажоретки и спортисти в принцове и принцеси. Момичетата блестяха във вечерните си рокли — една дъга от розово, синьо, червено и оранжево, придобита от магазина на Джак, се бе изсипала на баскетболното игрище сякаш са от Холивудска премиера.

Забелязах как едно дребно кестеняво момиче във възхитителна синя рокля от винил държи ръката на елегантния си кавалер.

— Беки! — извиках аз и изтичах до нея.

— Рейвън! Возих се в лимузина.

— Знам. Видях те като излизаше. Изглеждаш като филмова звезда!

— Ти си най-красивата тук! — върна ми комплимента тя.

— Няма начин — ти си! Тази дреха ти подхожда страшно много — направо е великолепна!

Докато ние с Беки ахкахме, Александър и Мат се бяха заговорили.

— Хайде да се снимаме — каза Беки. — Всички заедно, четиримата.

Сърцето ми потъна. Отново трябваше да пропусна снимките.

— Още съм заслепена от светкавиците от вкъщи — казах аз.

— Много смешно — Беки ме сграбчи за ръката и нетърпеливо ме поведе към зоната за снимки. Аз хвърлих поглед назад. Мат ни последва, но придружителя ми пременен в черен костюм остана назад.

— Къде е Александър? — попита Мат. — Мислех, че е точно зад мен.

— Той мрази снимки. Смята, че крадат част от душата — забърборих аз.

Тълпа от абитуриенти се бяха събрали, за да изживеят своя „Кодак“ момент. Изведнъж, Беки сграбчи Александър измежду една група от влюбени двойки, която седеше точно зад нас.

— Ваш ред е — каза фотографа, сочейки към мен.

Замръзнах, но Беки ме издърпа до мястото на подиума, което бе обозначено с две ленти „Х“ от черно тиксо.

— Ще си я запазя завинаги — каза — Може да изберат точно нея за годишника — продължи.

— Може само да се надяваме — отговорих аз с пресилена усмивка.

— Не знаех, че вампирите излизат на снимките — чух как някой да каза. И знаех, че това се отнася за мен.

Фотографът подреди Беки и мен във V-образна форма като каза на Мат и Александър да застанат зад нас, сякаш сме гигантски парчета пъзел.

Хвърлих поглед назад към приятеля си и удивено видях как той се усмихва.

— Ще преброя до три — каза фотографът. — Едно, две…

— Апчих! — престорено кихнах.

— Наздраве — казаха всичките ми приятели.

— Наздраве! — каза фотографът, като отстъпи за момент от фотоапарата. — Още веднъж, щом преброя до три. — И той се загледа в обектива. — Едно, две…

— Наистина трябва да си взема носна кърпичка — казах и вдигнах ръка.

Беки я хвана, за да не мърдам повече.

— Трябва да направя триста снимки тази вечер. Не мога, ако ти не престанеш да мърдаш — предупреди ни фотографа.

Можех да видя нетърпението на тълпата около нас.

Фотографът застана отново зад камерата.

— Едно, — и светкавицата се включи. Хитър човек. За щастие, стаята беше достатъчно осветена, и светкавицата не заслепи нито мен, нито Александър.

Друга двойка се запъти към нас, за да заеме местата ни.

— Жаден съм — каза Александър неспокойно и изведнъж ме поведе през тълпата далеч от фотографа.

Докато двамата се измъквахме, чух как Мат ни вика.

— Трябва да го направим пак — извика той. — Фотографът е отрязал Александър от снимката.

С нефотогеничното ми гадже се добрахме до купата с пунш. Бюфетът бе обсипан с червени и бели шоколадови целувки, купи с Red Hots27 и кутийки във формата на сърца, пълни отново с шоколадови бонбони.

Видях Дженифър Уорън в черната коктейлна рокля, която аз исках да купя от магазина на Джак. Все още бях ядосана как ми я измъкна под носа, но тя наистина изглеждаше толкова добре в нея, че не се стърпях да и го кажа.

— Тази рокля е направена специално за теб.

— И твоята — отговори ми тя с хитра усмивка.

— Благодаря! — отвърнах.

Дълбоко в себе си знаех, че не го бе казала като комплимент.

Видях как Тревър, облечен в разкопчан лъскав черен смокинг, изчистена бяла риза и червена вратовръзка, се приближи до Дженифър.

Огледа ме от катранено черната ми коса до въгленово черните ми ботуши на вещица.

— Жалко, че няма да имаш този танц — меко каза той. — Планирал съм ти една нощ, която никога няма да забравиш.

— Това ще е нощ, която наистина ще запомня. Само ще ми се наложи да забравя, че и ти си присъствал в нея.

И тогава, Александър пристъпи помежду ни. The Caped Crusaders засвири Любовно Гнездо.

— Може ли този танц? — попита и ми подаде ръка.

Оставихме Тревър до бюфета и цял час танцувахме рокендрол, докато не започнаха да ми се привиждат сърца навсякъде. Накрая и двамата бяхме толкова изморени, че се запътихме обратно към купата с пунш, за нещо освежително.

Господин Фъргюсън зае подиума като застана пред групата.

— Бих искал да благодаря на всички ви, че сте тук тази вечер на бала Viva las Valentines! — каза на микрофона на фона на ентусиазираните аплодисменти. — Бих искал да благодаря и на Комитета по Декориране, че доброволно отделиха от свободното си време, за да превърнат гимнастическия салон в Рай за влюбените!

— Браво, Беки! — изкрещях, пляскайки в чест на най-добрата ми приятелка, която седеше точно до мен.

— И най-накрая, на пекарната на Шърли, за прекрасните бонбони и освежителни напитки! — продължи господин Фъргюсън.

— Сега ръкопляскаме на купата с пунш! — прошепнах на Александър.

— За мен е голяма чест да обява тазгодишните Крал и Кралица на бала!

— Охо! — един футболен сноб изкрещя на фона на аплодисментите.

— Барабани, моля — заповяда господин Фъргюсън.

Тълпата утихна, докато учителят от залата за учене отваряше валентинка с големината на писмо.

— Бих искал да ви представя кралят на бала тази година… Тревър Мичъл!

Тревър удари ръцете на съотборниците си — сноби и изтича на сцената, все едно получаваше Световната Купа.

Завъртях очи.

— Голяма изненада. След като татенцето му притежава цялата земя в Дулсвил — прошепнах на Александър. — Може да си позволи да купи на сина си трон.

Хедър се приближи до Тревър, който стоеше в средата на подиума, махайки на тълпата, и постави сребърен жезъл в ръката му и корона върху русите му къдрици.

— И тазгодишната кралица на бала… — Господин Фъргюсън отвори втората валентинка и започна — Джен…

Дженифър Уорън тръгна напред между учениците.

И тогава очите на господин Фъргюсън изскочиха като тези на Джеймсън, но после прочисти гърло и каза.

— Имах предвид… Рейвън Мадисън.

Тълпата утихна.

— Рейвън Мадисън — повтори.

Зяпнах Тревър, който победоносно ми намигна.

Всички погледи се отправиха към мен, докато светлината на прожекторите осветяваше лицето ми.

— Сигурно има грешка — казах на Александър.

Дженифър Уорнър стоеше зашеметена с един крак на сцената.

— Но това е последната ми година! Искам ново преброяване на гласовете!

Беки започна да пляска с ръце.

— Рейвън, Рейвън! — Останалите бяха толкова шокирани, колкото и самата аз, но и те се присъединиха ръкоплясканията.

— Рейвън, Рейвън, Рейвън! — започна да скандира тълпата.

— Качвай се там! — каза ми Беки като ме избута на сцената.

Набрах роклята си и се изкачих по стълбичките към подиума. Сякаш цяла вечност вървях на забавен каданс, докато стигна до Тревър и господин Фъргюсън. Хедър се приближи, изгледа ме злобно, сложи една сребърна тиара с фалшиви инкрустирани диаманти на главата ми и ми подаде букет от червени рози.

Усмихвах се неловко, докато тълпата надаваше радостни викове. Имах чувството, че съм попаднала в сцена от „Кери“. Сега вече знаех какво бе отмъщението на Тревър. Беше си представил как аз, аутсайдера на училището, ще да остана възхитена от това, че съм станала Кралица на Бала. И точно тогава, досущ като в някой филм на ужасите, една кофа със свинска кръв щеше да се излее върху мен, засрамвайки ме пред цялото училище.

Само че аз имах по-различно оръжие от това на Кери.

Викториански дъждобран.

Отворих елегантния си дъждобран и хвърлих поглед първо на Тревър, а после и тълпата.

И зачаках. И чаках. И чаках.

Нищо не падна върху ми, дори и конфети във формата на сърца.

Погледнах към съучениците си, които до един изглеждаха объркани. Тогава се сетих и осъзнах ориста си.

Тревър имаше далеч по-лош план от това да ме унижи със свинската кръв — искаше да танцува с мен пред цялото училище и най-вече пред Александър.

— Този танц е за Кралят и Кралицата на Бала, Тревър Мичъл и Рейвън Мадисън — обяви господин Фъргюсън.

Всички погледи бяха втренчени в мен. Исках да избягам, но бях заобиколена от зяпнали ученици.

Тревър стисна ръката ми по-силно отколкото един нападател държи топката си за ръгби.

Видях Александър, който ме гледаше, със самотни втренчени очи, пляскайки заедно с останалата част от съучениците ми. Почувствах се ужасно да държа ръката на друго момче пред Александър особено, когато тази ръка бе тази на моята Немезида.

Тревър ме поведе надолу по стъпалата до средата на дансинга.

Светлините отслабнаха и червени сърца затанцуваха по стените и пода на физкултурния салон.

Едва дишах. Тревър обхвана кръста ми с ръка и ме придърпа към себе си.

Бях замаяна от светлините и музиката. Гадеше ми се. Не бях поканила Александър да дойде на бала, за да ме гледа как танцувам с Тревър!

Не ми пукаше какво гласяха правилата на бала или на кого е платил Тревър.

Откъснах се от хватката му.

— Ти го нагласи, нали! — надвиках аз музиката. — Не съм истинската Кралица на Бала. Този танц принадлежи на Дженифър Уорън.

— Не ми дръж такъв тон пред цялото училище — процеди Тревър през зъби, опитвайки се да сграбчи отново ръката ми.

— Забрави!

— Веднъж откачалка, винаги откачалка. Ще те спипам, Чудовищно Момиче!

Думите на Тревър раздраха вените ми като натрошено стъкло. Колкото далеч бяхме стигнали с Тревър през последните няколко седмици, сега се връщахме към двете деца в детската градина, оттам откъдето бе тръгнало всичко.

Свалих тиарата от главата си.

Дженифър, утешавана от снобката с обувки „Прада“, ми се усмихна.

— Това принадлежи на теб — подадох й тиарата.

Обърнах се, триумфираща, за да го отпразнувам победата с гаджето ми вампир.

Но вместо него, всички усмихнати лица насреща ми бяха смъртни.

Претърсих навсякъде, дори леко се замаях, докато търсех за Александър в морето от ученици, които зяпаха как Тревър и Дженифър танцуват. Отне ми миг да успокоя дишането си, но въпреки това продължи да бие прекалено бързо. Проправих си път през тълпата и открих Беки и Мат.

— Къде е Александър?

— Не знам. Беше тук преди минута. Не мога да повярвам, че си кралицата на бала! Защо си даде тиарата на Дженифър?

— Ще говорим по-късно. Трябва да намеря Александър.

— Хей, трябва да повторим снимката… — подвикна Мат след мен.

Аз претърсих с поглед масите, където бяха се бяха настанили влюбените двойки. Нямаше нито един вампир сред тях.

— Виждали ли сте Александър? — попитах аз класният ми.

— Кой Александър?

Изтичах до масата за пунш. Няколко двойки дъвчеха шоколадови бонбони във формата на целувки.

— Някой от вас да е виждал Александър?

— Александър кой? — попита едно хлапе. — Зомбито? Мисля, че вече е погребан.

Сърцето ми потъна.

Хукнах към задния изход. На една табела пишеше: САМО ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ. АКО ВРАТАТА БЪДЕ ОТВОРЕНА, ЩЕ ПРОЗВУЧИ АЛАРМАТА.

Да му се не види!

Подминах фотографа, който разкачваше оборудването си. Излетях през изхода на салона и хукнах надолу по коридора.

Спомените ми от кошмарния край на Снежния Бал завладяха отново мислите ми като връхлитаща буря. Видях се как тичам навън под проливния дъжд, за да намеря самотния Александър и да го помоля да говори с мен, докато той опитваше се прибере в Имението.

Въпреки това, когато отворих вратата на гимназията, навън не валеше из ведро — всъщност не валеше изобщо, всичко беше спокойно и тихо.

— Александър! — извиках.

И там, в подножието на стълбите, обърнат с гръб към мен, седеше приятелят ми вампир.

Набрах полите на роклята си и затичах надолу по стълбите на входа.

— Александър, моля те. Не исках да танцувам с онзи кретен.

Той не отговори.

— Моля те, погледни ме! — в очите ми напираха сълзи.

Той се обърна към мен и отстъпи настрани, разкривайки Хенри, който бе застанал пред него.

Стомахът ми се преобърна. Какво правеше Хенри на бала?

— Къде е момчето Били? — попитах притеснена.

— Току-що ми каза, че отива в къщата на Валентин — отговори Хенри.

— Би трябвало да е наказан — казах.

— Просто си помислих, че трябва да знаеш.

Погледнах Александър, който изглеждаше точно толкова изненадан.

— Валентин е отседнал със своята леля, Мария Максуел, — продължи идиотската половинка на брат ми. — Откакто Били е все наказан, имах повече свободно време, затова претърсих докладите на града за лелята на Валентин. Не можех да я открия в нито един списък. И после, тази вечер, Били остави онзи проект за вампирите, за да поработя над него. И намерих това.

Той подаде на Александър малко парче хартия.

Беше гравюра на надгробен камък.

С ръкописни букви бяха изписани думите: