Танц с вампир

Глава 17. Проектът „Вампир“

Валънтайн лежеше в пещерата, по-изтощен от всякога, устните му бяха посинели, а кожата му — по-бледа от тази на мъртвец.

— Валънтайн не мърда — казах аз. — Мисля, че…

Александър взе в ръцете си безжизнения вампир. Момчето Били видимо беше ужасено. Аз стиснах треперещата му ръка и го поведох обратно през пещерата.

Когато стигнахме изхода, Били се качи на колелото си, докато Александър и аз слагахме Валънтайн в колата.

Когато приятелят ми положи изнемощелият вампир на задната седалка, той се опита да отвори очи.

— Опитах се — прошепна Валънтайн на Александър. — Но не можах да го направя.

— Опитай се да пестиш дъха си — предупреди го Александър.

Валънтайн сграбчи за китката приятеля ми.

— Когато прекарах нощта в Били и прочетох кръвта му, за да потърся семейството ми, намерих някого другиго вместо тях. Били спеше кротко и сънуваше семейството си: майка си, баща си, Рейвън. Не можех да ги отнема от него. Джагър и Луна бяха прави да ме изключат. Явно все пак не съм като тях.

Александър уви едно топло одеяло около момчето, а аз приседнах до него, докато той лежеше, а дишането му бе учестено.

Момчето Били разглоби предното колело на велосипеда си и Александър му помогна да го качи в багажника. Седнах до брат си на широката предна седалка на мерцедеса.

— Взех ти това. — Момчето Били ми подаде парче скала, във формата на малък прилеп. — Помислих си, че ще го намериш за готино.

Смъртен или вампир, Валънтайн и Момчето Били бяха досущ като всички останали момчета на тяхната възраст — отчаяно борейки се да бъдат видени от своите по-големи братя или сестри като нещо повече от просто дете.

Когато пристигнахме обратно в Бенсън Хил, Хенри ни чакаше на неравните стълби пред Имението.

Сякаш повикан, Джеймсън отвори голямата тежка врата на сградата. Александър пренесе Валънтайн през голямото стълбище, докато аз и двамата задръстеняци го последвахме във фоайето.

— Уау! Това място е огромно! — възкликна Хенри.

— И плашещо. Сигурно има дузини призраци тук вътре — добави брат ми.

Джеймсън ни упъти към всекидневната, да изчакаме там, а той имаше работа в кухнята.

Гостната бе както винаги — едно обикновено бюро, лавица прашасали книги и няколко старинни викториански стола.

— Тук няма много за гледане освен прах — забеляза Хенри. — А така искам да ме разведат из имението.

— Не е възможно точно сега.

Брат ми се пльосна в един стол, докато Хенри разлистваше няколко книги, които сякаш не бяха докосвани още откакто Имението бе построено.

— Защо Александър не го заведе на лекар? — попита Момчето Били.

— Трудно е за обяснение — отговорих аз.

— Двамата с Хенри сме членове на клубовете по математика, шах и астрономия. Мисля, че ако има някакъв аспект, който ти разбираш, то ние също бихме проумели, без съмнение.

Аз простенах.

— Александър може да помогне на Валънтайн много повече отколкото всякакъв обикновен доктор. Има нещо свързано с Румъния.

Джеймсън, понесъл няколко бутилки, пълни с червена течност, се забърза нагоре по стълбището.

Момчетата се спогледаха.

— И ти ли си мислиш това, което си мисля аз? — попита Момчето Били Хенри.

— Удивен съм, че не го разбрахме по-рано — отговори приятелят му — задръстеняк.

— Но ние сме гледали грешният обект — каза Момчето Били. — Сега вече всичко ми е ясно.

— Не само ще изкараме отлични оценки, — заключи Хенри. — Но можем дори да получим стипендии за някой престижен университет.

— За какво говорите вие двамата? — попитах.

— Нашият обект, за проекта — отвърна самодоволно Хенри. — Сега той лежи на горния етаж.

— Да не си полудял? — попитах го.

Двете момчета придърпаха столовете си близо до моя и се наведоха, сякаш щяха да ми поверят важна държавна тайна.

— Истината се крие в доказателствата — отчетливо каза Момчето Били. — Първо, видях един зеленоок прилеп да виси над прозореца на стаята ми. Валънтайн има зелени очи.

— Второ, — намеси се Хенри. — Валънтайн искаше моята къщичка на дървото. Онзи ден, когато се катерехме, намерихме два амулета, пълни с кръв там.

— Трето, — допълни Момчето Били. — Валънтайн е от Румъния.

— Четвърто, той живее в пещера.

— Пето, — продължи брат ми. — Той има смъртоносна алергия към чесън.

— Шесто, — добави Хенри. — Той се опита да ни придума да станем кръвни братя.

— Седмо, опита се да ме ухапе — заключи Били.

— И аз се опитах да те ухапя преди година! — възпротивих се аз.

Брат ми спря, за да набере скорост за присъдата.

— Смятаме, че Валънтайн е вампир.

— Този проект наистина ти се е набил в главата! — разсмях се аз.

— Тогава това няма да е проблем — предизвика ме брат ми, протягайки ръка към раницата на задръстения си приятел. — Хенри…

Малкият вундеркинд откопа военноморската си раница. Извади малко правоъгълно огледало.

— Когато Валънтайн слезе долу — каза Момчето Били, — тогава вече ще видим. Или по-скоро, ще наблюдаваме това, което няма да успеем да видим.

Двете момчета гордо ме загледаха, все едно бяха Шерлок Холмс.

Аз бях потресена. Били и Хенри, двамата задръстеняци, бяха на път да открият, че Валънтайн всъщност е истински вампир.

Бях прекарала последните две седмици в усилия да държа Валънтайн далеч от момчетата за да ги предпазя. Сега трябваше да държа задръстеняците далече от вампира — за негова безопасност.

— Защо не се разходим да хвърлим едно око на това имение — изправи се Хенри.

— Не, няма да се разхождаме никъде — наредих му аз, посочвайки му стола. — Ето, прочети това… — казах аз, подавайки му едно петдесеттонно списание за Стоунхендж, пирамидите и НЛО. — Може би после ще заключиш, че Валънтайн е извънземно.

След като на момчетата им писна да се занимават със старите и прашни книги, Хенри започна да играе някакви игри на мобилния си телефон.

— В пещерата, — започна брат ми, — те чух да ме наричаш Били. Не Момчето — Идиот. Не Момчето Били.

— Е, и какво от това?

— Знам, че си способна да ме наричаш с истинското ми име.

— Истинското ти име е Уилям. Как искаш да те наричам?

— Какво ще кажеш за „добрия стар Били“?

— Добре. Отсега нататък, — казах аз, — ще ти викам „Добрия Стар Били.“

Брат ми се намръщи и поклати глава.

— Мой ред е! — каза той на Хенри и се пресегна за мобилния.

Двамата гледаха „Стар Трек“ на телефона, докато аз надничах през прозореца, гледайки лунната нощ. Започнах да си изяснявам мотивите на Валънтайн да дойде сам в Дулсвил.

Според него, той дошъл, за да търси Джагър и Луна. Беше се надявал да ги открия още тук. И когато не е намерил ковчезите, бе претърсил всички къщички на дърветата за някакви улики.

После трябва да е намерил скритите гравюри на брат си, онези, на които аз бях попаднала по-рано. Но какво в тях би му подсказало нещо за местоположението им?

Спомних си как Момчето Били и вампира ги държаха, когато ги заварих в стаята на брат ми.

— Били, ти и Валънтайн търсихте ли в Интернет за местата от снимките на Валънтайн?

— Да, една от тях беше от Румъния, а другата от нашето гробище, но не тази, която ти ми показа в пещерата. Ти нахлу в стаята ми, точно когато щяхме да започваме с търсенето. Защо?

Вместо отговор, се обърнах към задръстения приятел на брат ми.

— Хенри — мобилният ти има ли достъп до Интернет?

Магьосникът на техниката подбели очи, в знак на това че го питам такъв глупав и старомоден въпрос.

— Само за да убием времето — предложих аз. — Би ли потърсил името на Мария Максуел?

Той влезе в Интернет и написа името.

Чаках отговора на задръстеняка.

— Има доктор Мария Максуел в Спокан. Тя има уебсайт. Искаш ли да кликна на него?

— Има ли други? — попитах аз.

— Някаква Мария Максуел е пробягала маратона в Чикаго през 2001 година, месец октомври.

— Не, прекалено е млада.

— Има една Мария Максуел, която е написала детска книжка.

— През 1800?

— Не, през 1976.

— Пробвай да използваш рождената дата върху снимката от гравюрата. Може би е погребана в някой малък град в Румъния.

— Мария Максуел — произнесе той, докато въвеждаше името. — 1844 година.

Почакахме момент, но ми се стори като цяла вечност. Тиктакането на стария часовник във фоайето пасваше идеално с забързаният ритъм на собственото ми сърце.

— Има линк за стандартните вестникарски архиви — некролози…

— Дай да видя — казах аз нетърпеливо.

Хенри побутна телефона, за да можем и двамата да виждаме малкото екранче.

На него пишеше:

— Къде е Грийнвил? — запитах се аз на глас. — Нека видя вестника.

Хенри ми го показа, черно на бяло върху малкото екранче на телефона.

Беше главната счетоводна книга на Хипстървил.

Изведнъж чух ужасно бавните, но шумни стъпки на Джеймсън, който слизаше по голямото стълбище. Прерязах му пътя на половина, тъй като идваше да ни провери в гостната.

— Как е Валънтайн? — попитах аз Зловещия Човек.

— Възстановява се, госпожице Рейвън. Дадох му традиционните румънски напитки, а Александър го наглежда. Как сте вие и момчетата?

Хенри и брат ми подадоха глави иззад ъгъла откъм гостната.

— Добре сме. Мога ли да използвам телефона ви? — попитах.

— Разбира се. Има един в кабинета.

Не исках да ползвам мобилния на Хенри и да им оставям някакви следи, които после да проверяват. Момчетата бяха разкрили достатъчно от тайната самоличност на вампира и без аз да им помагам.

— Искате ли нещо за пиене, момчета? — учтиво попита Джеймсън, надничайки в гостната.

Всичко, за което си мислех, бяха кървавочервените течности, които го видях да носи нагоре за Валънтайн.

— Направи им американски — вметнах напълно сериозно.

Задръстеняците нетърпеливо го последваха към кухнята, оглеждайки портретите и запалените свещи в коридора.

Вече в кабинета, аз намерих старинния телефон, сложен върху грамадно дъбово бюро. Вдигнах тежката черна слушалка, която си имаше шайба и жица вместо бутони и батерия.

Сложих показалец в дупката, под която пишеше едно, завъртях шайбата надясно и я пуснах. Оставаха ми още само девет цифри.

Пръстът ми се разтрепери, докато продължавах да я въртя.

Телефонът се свърза и отсрещната линия започна да звъни.

И да звъни. И да звъни.

Хайде, вдигни!

Някой от другия край ми отговори. Можех да чуя как готическата рок музика пулсира дори през телефонната слушалка.

— Клубът „Ковчег“, говори Ромео.

— Ромео? Джагър там ли е?

Нищо освен мълчание по другата линия. Бях сигурна, че Ромео ще каже не, или по-зле, ще затвори.

— Джагър току-що излезе. Би трябвало да се върне до час — отговори той.

Бях намерила Джагър! Не можех да повярвам! Валънтайн бе прав — Джагър не се бе върнал в Румъния.

— Мога ли да попитам кой се обажда? — продължи Ромео.

— Да — отговорих аз и добавих. — Кажете му, че го търси леля му, Мария.