Танц с вампир

Глава 5. Къщата на дървото

На следващото утро, коридорите на гимназията бяха украсени с постери за наближаващия бал. Знаци, които гласяха VIVA LAS VALENTINES, както и доста червени, бели и розови сърца заемаха стените на класните стаи и фоайета.

Аз тъкмо натъпквах няколко учебника в шкафчето ми, докато Беки започна да залепя снимки на нея и Мат в паспортен формат.

— Тези ги направихме в събота вечерта, когато ходихме на кинопрожекциите. Не са ли много готини?

Погледнах четирите фотоса — на първата Мат беше обгърнал с едната си ръка Беки, на втората и двамата бяха със затворени очи, на третата, той я целуваше по бузата, а последната и двамата бяха лъснали с бляскави усмивки като за някое тийн списание — всички снимки, до една представляваха влюбената двойка.

Аз се загледах в моето шкафче — облепено с изрезки от списания за Трент Резнър, Мерилин Менсън, Виле Вало… а снимката на човекът, който означаваше най-много за мен липсваше.

— Мислех си, че досега все ще имаш някаква снимка на Александър — каза Беки.

— Аз също — признах. Това беше преди да разбера, че е вампир, искаше ми се да кажа. — Той е много срамежлив, когато го снимат.

— Няма начин. Толкова е красив, може да бъде модел.

Аз се вгледах в най-добрата ми приятелка, чието обикновено закръглено, но свежо лице, сега сияеше повече от всякога. Винаги тиха и умислена, сега, когато се срещаше с Мат, вече бе набрала доста по-голяма доза увереност.

Винаги бях споделяла тайните си с Беки. Умирах да й призная истината за Александър — защо нямах снимка на него, защо той не посещаваше гимназията, както и защо са го виждали само през нощта. Да нося тази тайна със себе си бе по-тежко бреме отколкото раница, пълна с учебници.

Беки беше толкова щастлива с гаджето си — снимаха се заедно, взимаха филми под наем, тя гледаше как той играе футбол. Аз винаги бях жадувала нещо повече — да летя, да живея в тъмнината, да съм завинаги свързана със сродната ми душа. Но в този момент осъзнах, че всъщност, това което исках бе да съм като всяко друго момиче, което бе имало късмета да се влюби и бе получило възможността да лепи снимки на гаджето си в шкафчето си.

— Взе ли си рокля за бала? — попита Беки, връщайки ме в реалността.

— О… ами…

— Не мога да повярвам. Ние имаме срещи за бала!

— Ами да…

— Няма ли да ходиш? — попита тя объркано.

— Не, аз само…

— Още не си поканила Александър? — предположи тя. — Следващият уикенд е.

— Разбира се, че го питах — бързо отвърнах аз. — И той каза, че не би го пропуснал за нищо на света.

Тя се усмихна облекчено.

— Вчера двете с майка ми избрахме една рокля и я запазих. Ще ходя да я взимам след училище. Искаш ли дойдеш?

— Бих искала, но трябва да се срещна с Александър и брат ми. Дълга история…

— О, няма нищо — каза тя, опитвайки се да прикрие разочарованието си. — Може би някой друг път.

— Но нямам търпение да видя роклята ти. Знам, че ще изглеждаш възхитително в нея.

Тя светна, сякаш и бях казала, че е спечелила конкурс за красота.

— Как изглежда твоята рокля? — попита тя на свой ред. — Освен, че е черна?

— Рокля? О, да. Предполагам, че ще трябва да си купя една — отвърнах аз, когато първият звънец изби. — Но къде в Дълсвил мога да си намеря рокля?

Двамата с Александър пристигнахме в къщата на Хенри, за да открием задния двор празен — без никакви деца там — вампири или хора.

— Бързо, да проверим къщата на дървото, пред брат ми и Хенри да се появят.

Ние минахме покрай басейна, шезлонгите и верандата, които бяха осветени от лампите на двора, и тихо тръгнахме към сенките, в които се криеше къщата на дървото.

Държах се за катарамата във форма на куршум на колана на Александър и го следвах през тъмнината. Останах при корените на дървото, докато той опипваше тревата.

— Чакай тук — каза той, пресягайки се за стълбата.

Аз скръстих ръце като бебе.

— Искаш да кажеш, че ще ме оставиш тук сама?

Той поклати глава.

— Добър въпрос. Стой близо до мен и внимавай.

Той протегна ръка да ми помогне, и аз пристъпих към стълбата в тъмнината.

Александър ме следваше бързо и почти плътно долепен. Когато стигнехме къщата, аз се запътих към вратата, но за съжаление открих повече ключалки отколкото в един средностатистически нюйоркски апартамент.

— Може би има комин, по който да сляза — казах аз отчаяно.

Александър се опита да разбие вратата. Опитах се да надникна през прозореца, но пердетата бяха спуснати.

— Ще ми отнеме само секунда — убедено каза той. — После ще отворя вратата за теб отвътре — предложи той.

Изведнъж чухме звука от задръстеняците, идващи откъм басейна.

— Сега трябва да почакаме — каза ми Александър. Той се наклони към перилата на къщата на дървото, погледна към задния двор, докато аз набирах кураж да подхвана единствената тема, за която бях премълчавала всичко, още откакто той ме бе взел от къщи.

Нямах много време. Гласовете на задръстеняците се чуваха от все по близо.

— Трябва да те питам нещо… — започнах аз.

— Да? — той се вгледа в мен с очите си в цвят на разтопен шоколад, а копринената му черна коса се вееше около лицето му.

Аз си поех дълбоко въздух. Нямаше проблем да търся призраци или да си правя пикник в гробището, но когато ставаше дума за изливането на душата ми, храбростта ми бе пресъхнала. И дори въпреки че двамата с Александър излизахме от месеци, усещах, че мога да загубя много повече, отколкото ако току — що го бях срещнала.

— Е, това е нещо, което ще сметнеш за много глупаво. Особено след като вече отидохме на Снежния Бал и си беше чиста катастрофа.

— Не казвай това. Все пак танцувах с теб.

Единственият хубав спомен от вечерта беше когато двамата с него танцувахме в салона на гимназията — изкуствените ледени висулки висяха от тавана, фалшивите снежинки се сипеха, изкуствен сняг покриваше земята и меко валеше от гредите от покрива.

— Е, какво искаше да ме питаш? — продължи той.

— Искам да знам…

— Какво?

— Дали ще дойдеш с мен…

— Хайде, кажи ми де!

— … на бала.

Александър млъкна, а веждите му се смръщиха. После той отметна разпиляната коса от лицето си. Мълчанието се нарушаваше само от песента на щурците. Сякаш и те очакваха отговора му, както и аз.

— Но ти не си абитуриентка — каза той объркан.

Бях си фантазирала да каже „да“, бях си го представяла и да ми отказва, макар и да се опитвах да не мисля за това.

— Всички в гимназията могат да присъстват — казах му аз. — Голям късмет имам. Вместо да ме игнорират две години, сега ще съм без кавалер цели четири, и то поред.

— Никой не те е поканил? — попита той шокиран, но очевидно облекчен. — Това е добре, защото ако някой те беше откраднал, щях да му нанеса доста по-сериозни увреждания отколкото Джагър и Валънтайн взети заедно.

Поклатих глава.

— Не искаш да дойдеш, просто го кажи! — извърнах се от него.

Той нежно ме придърпа обратно към себе си.

— Мисля, че вече казах „да“.

— Но ти не си… — замръзнах аз.

— Рейвън, не бих го пропуснал за нищо на света.

Сърцето ми сякаш се разтопи.

— Точно това казах на Беки, че са били точните ти думи!

Протегнах ръце и го дарих с голяма прегръдка. Той ме вдигна, завъртя ме и дълго ме целуна.

— Отвратително! — възкликна момчето Били, изниквайки на верандата. — Какво правите вие двамата тук?

Александър отпусна прегръдката си. Аз оправих ризата си, отметнах косата и изтрих почернените си устни.

— Виждал ли си Валънтайн? — попитах.

— Не, макар че вече трябва да дойде — отговори момчето Били. — Не искам да съм груб, но това не е любовно гнездо. Имаме нови правила… Къщата на дървото е само за момчета. Момичетата не се допускат.

— Хенри, би ли отключил вратата? — пренебрегнах аз коментара на брат ми.

— За да продължите да се натискате вътре ли? — вметна Били.

— Не, изрод такъв, искам да покажа на Александър гледката, която се открива отгоре.

— Човече, всички се интересуват от къщата ти — каза Били и скръсти ръце. — Може би трябва да започнеш да продаваш билети за вход.

— Прав си — отвърна Хенри. — Естествено че винаги ще те пусна, но ще трябва да си заплатиш.

— Да си заплатя? — троснах ядосано аз.

— Аз ще взимам десет процента — иззвъня гласа на момчето Били. — Все пак, това си беше моя идея.

— Пет долара — твърдо каза Хенри.

— Пет долара? Ти трябва да ми платиш толкова, за да не изритам твоята… — извиках аз, тръгвайки към задръстеняците.

— Ето — прекъсна ни Александър, хващайки ме с едната си ръка, и бъркайки в задния си джоб с другата. Извади портфейла си и подаде на Хенри една десетдоларова банкнота.

Хенри я огледа, все едно търсеше току-що изсъхнало мастило.

— Истинска е — казах му аз. — Сега ни дай ключовете.

Хенри извади мобилния си телефон и бързо набра седем цифри на него.

Двамата с Александър любопитно се спогледахме.

Чухме звънене откъм ключалката. После вратата лекичко се щракна и се отвори.

Хенри гордо се загледа в своето собствено и сътворено в домашна обстановка изобретение.

Аз тръгнах към вратата, но задръстените хлапета ме последваха.

— Вие изчакайте тук — наредих им аз. — Не вие си купихте билети, а ние.

— Това е къщата на Хенри.

Александър отново извади портфейла си и изкара още една банкнота, този път пет доларова.

— Това би трябвало да покрие един частен маршрут.

— Без целуване, разхвърляне, или пък пипане на каквото и да е, освен телескопа — нареди той. — Тъкмо го сглобих.

Подбелих очи.

— Ще сме пред вратата — предупреди ни момчето Били.

Аз се вмъкнах на пръсти вътре, Александър ме последва плътно.

Сгъваемите маси все още бяха претрупани с пластмасови съдове. Телескопът на Хенри беше сложен до предния прозорец. Черната завеса, която отделяше двете стаи на къщата една от друга беше дръпната. Първият път, когато я бях отместила, бях видяла ковчезите на Джагър и Луна. Те обаче бяха махнати оттам последният път, когато двамата с Александър проверихме. Този път, обаче, не бях сигурна какво щях да намеря вътре.

Поех си дълбоко въздух и рязко отместих завесата.

Стаята беше празна.

Какво търсеше той?

Все трябваше да има нещо, което се спотайвало откакто бяхме дошли да проверим дали Джагър и Луна са си отишли.

— Предполагам, че Валънтайн не е отседнал тук — казах аз.

— Може би планира да го направи — предположи Александър.

В ъгъла, една малка вратичка беше леко открехната. Аз се пресегнах вътре и открих кутийка за карти, скрита в сенките. Може би беше свещник, калаен бокал или пък готическите сенки, останали на Луна. Или по-вероятно буркани от мъхове и спори, които Хенри се канеше да изучава с помощта на микроскопа си. Надникнах вътре и открих нагънатата хартия.

Махнах гумената ластичка и бързо развих листите. Бяха гравюри, също като онези, които Джагър бе използвал да украси къщата на дървото, изоставената мелница и апартаментът си в Клуба Ковчег.

— Джагър трябва да ги е оставил — заключих аз.

— Времето ви изтече! — дочух брат ми да вика.

Нямах време дори да прочета надписите на гравюрите. Навих ги обратно, сложих гумената ластичка и ги шмугнах под ризата си.

Дръпнах завесата и видях Хенри и момчето Били да ни гледат, сякаш бяхме загазили.

— Какво е това? — попита Хенри с обвинителен тон.

— Какво „какво“ е това? — лошо изиграх аз шокираното си изражение.

— Това под ризата ти — обвини ме Хенри.

Неохотно ги извадих.

— Имаш предвид тези? Просто непотребни листи хартия.

— Това са моите карти! — Той протегна ръка. Нямах друг избор освен да му ги дам, макар и да не бяха карти. Хенри дръпна завесата, сложи ги в един малък килер и заключи вратата.

В този момент всички дочуха далечен вой, идващ откъм няколко кучета в далечината.

Изведнъж атмосферата се промени. Александър сякаш се разсея, вниманието му се отвлече.

Той излезе на терасата на къщата.

Аз насочих телескопа към небето и надникнах през него. Улицата на Хенри не беше нищо повече от едно размазано петно, тъй като микроскопът не бе фокусиран добре, но все пак можех да различа едно малко белокосо момче, което гледаше право към мен.

Ахнах и бързо фокусирах изображението. Момчето, една по-малка версия на Джагър, в бяла тениска и прекалено големи черни шорти, летеше надолу по улицата, качено върху скейтборд направен досущ като ковчег.