Танц с вампир

Глава 11. Кръвен четец

Думите на Валентин ме преследваха, докато безуспешно се ровех из дневника ми Оливия Ауткаст за някакви заветни сънища.

„Александър трябва да знае, че ти не си готова“ — ми бе казал злонамерения вампир. Валентин се беше опитал да заплаши Били и в същото време да разруши връзката ми с Александър.

Потрепервах при спомена на хватката на Валентин около шията на спящия ми брат. Въпреки че бях облекчена, че близнаците — вампири бяха напуснали къщата ни, но все още бях объркана. Погледнах през прозореца си и си представих как Валентин лети към Имението, провирайки прилеповото си тяло през процеп в таванския прозорец, как после се превръща отново в готическо момче и как се изправя се пред нищо неподозиращия Александър с негативни отзови относно гаджето му, което уж иска да стане вампир.

Ако Валентин предадеше мислите ми изпълнени с колебания и ги разкриеше пред вампирската ми половинка, какво щеше да означава това за бъдещите ми отношения с Александър? Как смееше Валентин да ми каже и то точно на мен, че се страхувам да стана нещо, за което винаги съм мечтала. В много ситуации улавях, че Александър не одобрява присъединяването ми към тъмния му и опасен свят. Благородният ми вампир искаше да ме предпази от подземния свят, но постепенно през времето ни прекарано заедно, той се почувства достатъчно удобно, за да сподели част от него с мен — Имението, амулетите, ковчега си. Ако узнаеше, че се колебая или още по-лошо, че се страхувам, може би нямаше да има друг избор освен да сподели вечността с друг истински вампир.

Точно сега, Валентин може би се срещаше с Александър. Бих се измъкнала от вкъщи — само ако знаех на къде да поема… Имението, гробището или пещерата? Лежах в леглото си с широко отворени очи. Неспокойна, защото не знаех накъде е отлетял Валентин, откакто заплашителният вампир бе изчезнал от стаята на Били.

На следващата сутрин се събудих от пискливия глас на Били преминаващ през вентилационната система. Надигнах замаяната си глава от възглавницата, грабнах пантофите си на „Злобаря от Страната на чудесата9“ и се запътих надолу по стълбите. Родителите ми закусваха с кафе и пъпеш канталуп10, докато четяха съботния дулсвилски вестник.

— Валентин го няма — каза Били, все още по боксерки и с огромната си тениска, затичан към родителите ми. — Нямаше го, когато се събудих. Дори не каза „чао“.

— Сигурен ли си? — попита майка ми — Провери ли из цялата къща?

— Търсих навсякъде.

Родителите ми изглеждаха притеснени:

— Обади ли му се в къщи?

— Нямам му номера — отговори Били.

„Да не би прилепските пещери да нямат телефон?“ — прииска ми се да кажа.

— Може би трябва да отидем до къщата му? — предложи баща ми.

— Каза, че ще отседне при леля си. Но не знам къде живее тя — призна си брат ми.

Трябваше да спра това преди родителите ми да намесят полицията и кмета на Дулсвил.

— За какво е цялата тази суматоха? — включих се. — Видях Валентин да си тръгва снощи след като всички си легнахте. Предположих че му е станало мъчно за вкъщи. Мислех, че знаете.

— Нищо не ми е казал — отбеляза Били.

— Хм може би се е притеснявал. Искал е да те впечатли, а не да изглежда като глупак.

— В началното училище, — започна майка ми, — имах една приятелка, която често идваше със спалния си чувал, но винаги си тръгваше в 22:30.

Били сви рамене и каза:

— Може би си права. — Грабна една чаша със сок и се качи нагоре по стълбите. Последвах го до стаята му и застанах до вратата.

— Какво правеше на компютъра снощи? — попитах.

— Какво те засяга?

— Не буди досаден. Ако не бях аз, щеше да пропълзиш всяко кътче за да намериш другарчето си.

Били завъртя очи и въздъхна.

— Добре, търсехме надгробни плочи.

— Това звучи като нещо, което аз бих правила.

— Е, може би си приличаме повече, отколкото предполагаш.

Погледнах брат си облечен в тениска на Клуба по шах.

— Това и да го видя няма да го повярвам. И защо търсехте надгробни плочи?

Били измъкна нещо от чекмеджето на бюрото си.

— Валентин ги донесе — каза, разгръщайки старовремски парчета хартия.

Били ми показа покрити с офортни рисунки надгробни плочи, същите като онези които Джагър беше използвал, за да украси скривалището си.

— Валентин каза, че са принадлежели на праотците му — продължи Били. — Тези двете са от Румъния. Търсехме нещо за последната, когато ти нахлу. Сега не мога да я намеря.

— Дай да ги видя.

— Не, трябва да ги върна на Валентин, когато отново го видя.

— Кога мислиш да го срещнеш?

— Не е твоя работа.

— Моя работа е, ако не искаш да намериш някой друг, който да те защитава от прилепите по прозореца ти — заплаших го аз.

Били ме погледна втрещен, припомняйки си ужасяващото същество висящо на прозореца на стаята му.

— В понеделник при фонтана в Оукли Парк. След вечеря.

— Дай да видя рисунките!

— Не.

— Ами ако много се помоля, с прилепови крила на гърба?

— Мислим да го сложим във вампирския ни проект — Били трясна вратата преди да успея да я подпра с крак. После я заключи. Не само Валентин бе нагъл, но също така и идиотския ми брат ставаше такъв.

Отворих очите си обгърната от непрогледна тъмнина в ковчега на Александър. Чувствах се така сякаш съм спала векове до вампирската си половинка. Можех да чуя лекото му дишане до мен. Протегнах се и ударих капака на затворения ковчег. Не бях в ръцете на Александър, по-скоро се притисках към гърба му. Загубила представа за времето, нежно побутнах спящия си вампир. Исках да разбера още колко време щяхме да сме погребани тук.

Чух как гаджето ми се размърда.

— Александър?

Усетих как тялото му се обръща. Ръката му нежно докосна шията ми.

— Четеш мислите ми…? — попитах аз — Обзалагам се, че не можеш да се досетиш за какво си мисля — попитах престорено.

Александър не махна ръката си. Вместо това я притисна по-силно. Сърцето ми заби по бързо. Замаях се. Усетих как клаустрофобията ме обгражда, сякаш затворените стени на ковчега се приближаваха към нас.

— Александър…

Ръката му ме още притисна по-силно.

След това осъзнах, че ръката, която притискаше шията ми не беше тази на Александър.

— Валентин, — извиках. — Махни се!

Отчаяно се опитвах да повдигна капака на ковчега. Заблъсках по него, но капака явно беше заключен. Натисках и забивах ноктите си в дървената повърхност.

Повиках отново:

— Александър? — но нямаше отговор.

Опитах се да дишам бавно, но това само ме накара да се задъхам още повече. Заудрях по капака на ковчега. Застопорих ботушите си в капака на ковчега и отново го натиснах.

— Пусни ме! — опитах се да кажа, но думите така и не излязоха от устните ми.

Капака изхвърча и се отвори.

Присвих очи, в опит да свикна със светлината. Не бях подготвена за това което видях — Валентин стоеше над мен до ковчега огрян от огромен свещник.

Ако Валентин стоеше до ковчега, то кой тогава лежеше вътре с мен?

Бавно се обърнах.

Били се бе опрял на ръката си, ухили ми се, оголвайки новите си вампирски зъби.

— Не! — изпищях. — Не брат ми!

Събудих се с писък и се намерих просната на дивана ни. По телевизията даваха Къщата на Дракула11. Приемника за кабелната телевизия премигваше със зелената си неонова светлина. Часовникът показваше, че е по-късно, отколкото бях предполагала — луната бе изгряла.

Слънцето започна да залязва и по небето се появиха лилави и розови шарки, които правеха залеза магически. Пристигнах в Имението, изтичах по извиващата се алея за паркиране и по напуканите неравни стъпала на Имението, после почуках на вратата с тежкото змиевидно чукало.

Никой не отговори. Отново потропах на вратата.

Най-накрая вратата бавно се открехна със скърцане. Стоящ настрани, Джеймсън, в черната си униформа на иконом, ме поздрави с широка усмивка.

— Здравейте, госпожице Рейвън. Опасявам се, че Александър не е готов за компанията ви.

— Знам, но трябва да го видя колкото е възможно най-бързо. Може ли да почакам вътре?

— Разбира се. Влизайте. Може да почакате в стаята за рисуване — отвърна Зловещият човек и посочи стаята, където бях чакала Александър за първата ни вечеря заедно. Стаята изглеждаше същата, с античното европейско бюро, прашните древни тапицирани в алено кадифе столове и голямото пиано в ъгъла. — Знаехте ли, че първоначално гостните стаи са били предназначени за опелото на членове от семейството? — каза той така, както само зловещ човек може.

— Интересно, — казах, докато влизах в стаята и си представях какви ли трупове ще се покажат оттам.

— Да ви донеса ли нещо за пиене, докато чакате? — попита ме икономът.

— Не, благодаря. Не исках да се натрапвам толкова рано.

— Моля, чувствайте се удобно. Бих ви правил компания, но трябва да се приготвям. Госпожица Руби ще ме вземе за вечеря довечера.

От тези думи очите на Зловещия светнаха и той изчезна от стаята.

Отворих малкото шкафче. Вътре имаше старовремска канцеларска кутия, с надпис СТЪРЛИНГ и пресъхнала писалка Монтбланк. Щеше да е като сбъдната мечта, ако някога заживеех тук с Александър и Джеймсън. Със сигурност нямаше да променя нищо — може би само щях да добавя малко женски щрихи. Вази с изсъхнали черни рози, портрети на мен и Александър, благоуханни лавандулови свещички, разпръснати из цялото Имение.

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато чаках моя вампир да стане от уютния си ковчег. Нетърпението започна да се надигна в мен. Чувствах се като умопомрачена фенка, чакаща зад кулисите рок-звезда.

Издърпах тежките кадифени завеси и прокарах ръка по прашния прозорец. Надникнах навън, когато слънцето бавно се скриваше зад хоризонта. Секундите ми изглеждаха като цял един живот, а минутите — като цяла вечност.

— Александър можа да ви види сега — каза Джеймсън накрая, вече облечен в сив вечерен костюм.

Кубинките ми не можеха да ме придвижат достатъчно бързо по главното стълбище. Изтичах през милионите стаи и нагоре по скърцащите стълби към таванската стаичка на Александър, надявайки се да не поддадат.

Александър ме поздрави, беше в черна тениска от турнето на ICP12, прекалено големи черни панталони с колан с катарама във формата на белезници и черни гуменки „Конвърс“.

— Видях Валентин — изтърсих още преди гаджето ми да получи шанса да ми каже „здрасти“.

Александър спря. Дебелите му кафяви вежди се смръщиха.

— Беше в къщата ми! — рекох, полуужасена, полуразвълнувана.

— Нарани ли теб — или семейството ти?

— Не.

Александър изглеждаше облекчен, а после отново разтревожен.

— Как е влязъл?

— Били го поканил да преспи. Вечеря с нас — пица. По-подъл е и от Джагър.

— Докато претърсвах гробището и пещерата, той е бил у вас?

Кимнах.

— Защо не дойде при мен?

— Не можех. Не знаех къде си или как да те открия. Не носиш мобилен.

Александър се извърна. Можех да кажа, че се е почувствал отговорен за това.

— Откакто пристигнах тук… докарвам все беди на теб и на семейството ти. Мислех, че оставям Максуел в миналото, когато дойдох да живея в Имението. Сега осъзнавам, че щеше да си по-добре, ако бях останал в Румъния.

— Не говори така! — казах, като хванах тениската му и ги придърпах към себе си. — Ако не беше дошъл никога нямаше да те срещна и да се влюбя. Нямаше да сме заедно.

Сгуших се в гърдите му, погледнах нагоре и го целунах.

Напрегнатото му тяло се отпусна и ръцете му се обвиха около кръста ми.

— Били и Хенри ще се срещнат с Валентин утре вечер в Оукли Парк. Но довечера брат ми е вкъщи и учи. Така че засега всички сме в безопасност.

Лицето му започна да се разведрява.

— Тогава да празнуваме.

Приятелят ми ме хвана за ръка и ме поведе надолу по стълбите и през занемарената морава в двора му и до полуразрушената беседка.

— Когато идвам тук през нощта е, за да се чудя какво сънуваш — каза, запалвайки наполовина стопена свещ на перваза.

— Сънувам теб. Изключение прави снощната вечер, когато сънувах, че брат ми е вампир.

Александър се опря назад на изгнилата дървена структура и се загледа в луната.

— Семейство Максуел те тревожат ден и нощ.

Предпазливо вдигнах поглед към Александър и се загледах в тъмните му очи.

— Знаеш, че искам да бъда с теб, независимо кой или какво си. Искам винаги да го знаеш — независимо от това какво някой може да ти каже.

— Кой би казал нещо различно?

— Никога не знаеш в този град с побеснели вампири и вилнеещи отмъстители.

— Знам точно как се чувстваш, защото и аз се чувствам така.

Думите му стоплиха кръвта във вените ми.

— В пещерата Валентин е докосвал врата ми. Сварих го да прави същото с брат ми. Първоначално помислих, че мисли да ни ухапе — направих пауза. — А всъщност, е четял мислите ни — продължих аз.

— Откъде знаеш?

Този път не отговорих.

— Валентин има дарба. Чете повече от това, което си мислиш, прониква направо душата ти. В Подземния свят го наричаме „кръвен четец“ — обясни Александър.

Поех си дълбоко дъх. Бях готова да призная колебанието си — преди Александър да го е чул от заплашителния вампир — че въпреки че винаги съм искала да стана вампир, когато си помислих, че ще бъда превърната, се смутих.

— Мисля, че Валентин…

— Достатъчно за него — рече Александър, отмятайки косата от рамото ми. — И аз мога да разчитам смъртните — продължи със секси усмивка. — Макар че си имам собствен начин.

Александър притисна устните си към моите. Усетих, че сърцето ми препусна по-бързо отколкото при докосването, на който и да било друг тийнейджър вампир.