Тетрадката

На кръстопът

Ной отвори входната врата на Ан Нелсън.

— Довиждане, Ной — каза тя тихо.

Той кимна мълчаливо. И двамата знаеха, че няма какво да си кажат. Сетне тя излезе и затвори вратата след себе си. Ной я видя как сяда в колата си и потегля, без да погледне назад. Ан беше силна жена и той знаеше, че и Ели бе като нея. Ной надникна във всекидневната, видя Ели да седи с наведена глава и тръгна към верандата, разбирайки, че има нужда да бъде сама. Настани се на стария си люлеещ се стол и се загледа в реката, която влачеше водите си надолу, докато минутите се нижеха една подир друга.

Стори му се, че беше минала цяла вечност, когато чу задната врата да се отваря. Той не я погледна — по някаква причина не намираше смелост — а само я чу да сяда на стола до него.

— Съжалявам — каза Ели. — Нямах никаква представа, че ще стане така.

Ной поклати глава.

— Няма защо. И двамата знаехме, че нещо такова рано или късно ще се случи.

— Въпреки това е трудно.

Накрая се извърна към нея и посегна да хване ръката й.

— Мога ли да ти помогна някак?

Тя поклати глава.

— Не. Трябва да се справя с това сама. Но не мога да реша какво да кажа на Лон. — Ели сведе поглед и гласът й стана тих и някак далечен, сякаш говореше на себе си: — Предполагам, че всичко зависи от това колко знае той. Ако майка ми е права, той може да има подозрения, но не може да бъде сигурен в нищо.

Ной почувства стомахът му да се свива. Когато накрая заговори, гласът му беше равен, но тя долови, че го е наранила.

— Значи не смяташ да му разкажеш за нас, така ли?

— Не знам. Наистина не знам. Докато бях във всекидневната, хиляда пъти се запитах какво наистина искам от живота си. — Ели стисна ръката му. — И знаеш ли какъв беше отговорът. Отговорът беше, че искам две неща. Първо, че искам теб. И второ, че искам да бъда с теб. Обичам те и винаги съм те обичала.

Тя си пое дълбоко въздух, преди да продължи:

— Но искам също всичко да завърши добре, без никой да бъде огорчен. И знам, че ако остана тук, чувствата на някои мои близки ще бъдат наранени. Особено тези на Лон. Аз не те излъгах, когато ти казах, че го обичам, макар и по друг начин. Той ми е скъп и това няма да бъде честно към него. Ако остана тук, ще огорча още и семейството, и приятелите си. Това би било предателство спрямо всички, които познавам… и не мисля, че мога да го направя.

— Ти не можеш да живееш заради другите. Трябва да направиш онова, което е правилно за теб, дори на другите това да не им хареса.

— Знам — отвърна тя, — но каквото и решение да взема, аз ще трябва да живея с него след това. Завинаги. Ето защо не бих искала да съжалявам за избора, който ще направя. Разбираш ли ме?

Той поклати глава и се опита да говори спокойно:

— Не. Не и ако това означава да те загубя. Не бих могъл да понеса това отново.

Тя не каза нищо и сведе глава. Ной продължи:

— Можеш ли просто да си тръгнеш оттук, без да погледнеш назад?

Ели прехапа устни, за да не се разплаче и сетне отговори хрипливо:

— Не знам. Вероятно, не.

— И ще бъде ли честно към Лон, ако през цялото време мислиш за мен?

Тя не отговори веднага. Вместо това стана, избърса лицето си и тръгна към края на верандата, където се облегна на парапета. Скръсти ръце пред гърдите си и се загледа във водата.

— Не — отвърна тя накрая тихо.

— Сега всичко е различно, Ели — каза той. — Ние вече сме зрели хора и имаме право да избираме. Ние трябва да бъдем заедно. Такава е нашата съдба.

Ной се приближи към нея и сложи ръка на рамото й.

— Не искам да прекарам остатъка от живота си, тъгувайки по теб и представяйки си колко хубаво е можело да бъде всичко. Остани с мен, Ели.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— Не знам дали мога — прошепна тя накрая.

— Да, можеш. Ели… не мога да бъда щастлив, знаейки, че си с някой друг. Това ще ме убие. Ние имаме нещо изключително рядко, скъпоценно… То е прекалено красиво, за да го захвърлим просто така.

Тя не отговори и малко по-късно Ной нежно я обърна към себе си, взе ръцете й и потърси погледа й. Накрая Ели вдигна очи, пълни със сълзи. След дълго мълчание той избърса сълзите от страните й и я погледна с обич и болка, досещайки се вече какво ще бъде решението й.

— Няма да останеш, нали? — каза той с тъжна усмивка. — Искаш, но не можеш.

— О, Ной — изхлипа Ели и очите й отново се напълниха с влага. — Моля те, опитай се да разбереш…

Ной поклати глава, за да я спре.

— Знам какво се опитваш да ми кажеш… Прочетох го в очите ти. Но отказвам да го разбера, Ели. Не искам всичко да свърши така. Не искам нищо да свършва. Но ако си тръгнеш, и двамата знаем, че няма да се видим никога повече.

Ели облегна глава на гърдите му и се разхлипа, докато Ной се бореше със собствените си сълзи. Той обгърна раменете й.

— Ели, не мога да те накарам да останеш с мен. Но каквото и да се случи в живота ми, никога няма да забравя тези последни няколко дни с теб. Толкова много години бях мечтал това да се сбъдне.

Ной я целуна нежно и те се прегърнаха по същия начин, както преди два дни, когато тя слезе от колата си. Най-накрая Ели се отдръпна и избърса сълзите си.

— Трябва да си събера нещата, Ной.

Тя влезе в къщата, а той остана да седи, прегърбен на стола си, слушайки как обикаля вътре, търсейки вещите си. Няколко минути по-късно Ели излезе с багажа си и тръгна към него с наведена глава. Подаде му рисунката, която бе направила тази сутрин и когато я взе, той видя, че не е спряла да плаче.

— Ето, Ной. Нарисувах я за теб.

Ной разви бавно листа хартия, внимавайки да не го скъса.

На него имаше две изображения, които се застъпваха едно върху друго. На преден план, заемайки по-голямата част от листа, бе той самият, но както изглеждаше сега, а не преди четиринайсет години. Ной забеляза, че моливът й бе уловил всяка черта от лицето му, включително и белега. Сякаш бе гледала някаква негова скорошна снимка.

На заден план бе фасадата на къщата. И тук детайлите отново бяха пресъздадени с невероятна точност, сякаш Ели бе скицирала рисунката си, седейки под големия дъб.

— Красива е, Ели. Благодаря ти. — Той опита да се усмихне. — Казах ти, че си истински художник.

Ели кимна, стоейки с наведена глава и стиснати устни. Време беше да върви.

Те тръгнаха бавно към колата, без да разговарят. Когато стигнаха, Ной я прегърна отново, чувствайки в очите му да напират сълзи. Целуна я по устните и по двете бузи и сетне докосна леко с пръст местата, които беше целунал.

— Обичам те, Ели.

— И аз те обичам.

Ной отвори вратата на колата и те се целунаха още веднъж. Тя седна зад волана, без да откъсва очи от него. После сложи пакета с писма в чантата си на съседната седалка, посегна към ключовете и запали. Двигателят забоботи нетърпеливо. Беше време.

Ной бутна вратата с две ръце и Ели свали прозореца, изпивайки го с поглед, сякаш се опитваше да запомни силните му ръце, непринудената му усмивка, загорялото му лице… Тя протегна ръка към него и той веднага я пое, задържайки в дланите си.

— Остани с мен — каза Ной беззвучно и по някаква причина от това я заболя още повече. Сълзите отново потекоха по страните й, но нямаше сили да продума. Накрая тя извърна неохотно поглед и отдръпна ръката си. Сложи колата на скорост и натисна леко педала на газта. Ако не тръгнеше сега, нямаше да го направи никога. Ной отстъпи крачка назад.

Той бе изпаднал в някакво полусънно състояние, гледайки как автомобилът бавно потегля и чувайки хрущенето на чакъла под гумите. Колата зави, отправяйки се към пътя, който щеше да я отведе в града.

Тя си отива… Ели си отива! И осъзнавайки това, Ной почувства, че целият свят се завърта под краката му.

Колата се приближи и мина покрай него. Ели му махна за последен път, без да се усмихне, и увеличи скоростта. Той й махна немощно в отговор. „Не си отивай!“, искаше да извика Ной, докато тя се отдалечаваше. Но не каза нищо и минута по-късно колата се скри от погледа му. Останаха само следите от гумите й.

Ной остана там дълго, без да помръдне. Беше си отишла толкова неочаквано, колкото бе дошла. Този път завинаги. Завинаги.

Той затвори очи и отново видя как колата се отдалечава постепенно от него, отнасяйки сърцето му.

Но също като майка си, тя нито за миг не погледна назад.