Тетрадката

Духове

В ранния октомври на 1946 г. Ной Калхун седеше на верандата, която опасваше отвсякъде старинната му къща в колониален стил и се любуваше на залязващото слънце. Той обичаше да прекарва вечерите си тук, особено след тежък ден, и да оставя мислите си да се скитат без определена посока. Така си почиваше, привичка, която бе наследил от баща си.

Най-много му харесваше да съзерцава дърветата и отраженията им в реката. Природата в Северна Каролина е красива през есента — зелено, жълто, червено, оранжево и всички останали отсенки между тях. Смайващите цветове пламтяха под слънцето и за кой ли път Ной Калхун се запита дали някогашните собственици на къщата също бяха прекарвали вечерите си тук, мислейки си за същите неща.

Къщата беше построена през 1772 г., което я правеше една от най-старите, а също и най-големите постройки в Ню Берн. Първоначално тя бе служила като основна сграда на някогашна плантация и той я беше купил веднага след края на войната, отделяйки единайсет месеца и малко състояние за възстановяването й. Един репортер от Роли1 беше написал статия за нея преди няколко седмици, отбелязвайки, че това е една от най-сполучливите реставрации, които е виждал. И Ной беше съгласен с него, що се отнася до къщата, където прекарваше по-голямата част от времето си, но с останалата част от имота нещата стояха иначе.

Около централната постройка имаше дванайсет акра земя, граничеща с река Брайсис Крийк и той беше поработил върху оградата, която опасваше останалите три страни на имението, заменяйки изгнилите и пострадали от термити колове с нови. Имаше още много работа за вършене, особено откъм западната страна, и докато си прибираше инструментите към края на деня, си беше напомнил да поръча още дървен материал. Сетне влезе в къщата, изпи чаша сладък чай и се изкъпа. Винаги си взимаше душ в края на деня — водата отнасяше едновременно и мръсотията и умората от тялото му.

Сетне вчеса косата си назад, облече синя риза с дълги ръкави и избелели джинси, сипа си още една чаша чай и излезе на верандата, където седеше сега и всеки ден по това време.

Протегна ръце над главата си, после настрани и разкърши рамене. Чувстваше се чист и свеж. Долавяше в мускулите си лека умора и знаеше, че утре ще го болят, но беше доволен, че е свършил повечето от онова, което беше планирал.

Ной посегна към китарата си и в този момент си спомни за баща си. Колко много му липсваше! Дрънна по струните, настрои две от тях и опита отново. Този път всичко беше наред и започна да свири. Тиха музика, нежна музика… Първо леко си тананикаше, сетне запя с глас, докато нощта се спускаше около него. Свири, докато слънцето залезе напълно и всичко наоколо потъна в мрак.

Беше малко след седем, когато Ной остави китарата, облегна се назад на стола си и започна да се люлее. По навик погледна нагоре и видя Орион, Голямата Мечка, Близнаци и Полярната звезда да потрепват на есенното небе.

Започна да пресмята наум направените до този момент разходи, но после се отказа. Знаеше, че е похарчил по-голямата част от спестяванията си по къщата и скоро щеше да се наложи да си търси работа, но пропъди тази мисъл от ума си и реши да се порадва на следващите няколко месеца, докато вървеше реставрацията, без да се тревожи за нищо. Нещата някак си щяха да се наредят, винаги ставаше така. Освен това мислите за пари му навяваха скука. Отрано се беше научил да се наслаждава на простите неща, които не можеха да се купят с пари и не разбираше хората, които мислеха другояче. Това беше друга черта, която беше наследил от баща си.

Отнякъде се появи ловджийското му куче Клем, което близна ръката му, преди да легне в краката му.

— Здравей, момиче, как я караш? — попита той и я погали ласкаво по главата, а тя изскимтя тихо и го погледна с кротките си кръгли очи. Беше изгубила единия си крак при автомобилна катастрофа, но въпреки това съумяваше да се движи доста добре и му правеше компания в тихите вечери като тази.

Ной беше на трийсет и една. Макар и не много, тези години бяха достатъчни, за да се чувства самотен. Не беше излизал на среща, откакто се върна тук и до този момент нито една жена не бе събудила и най-малък интерес у него. Знаеше, че вината за това си е негова. У него имаше нещо, което го караше да се държи на разстояние от всяка жена, която започнеше да се сближава с него, нещо, което не беше сигурен, че може да промени, дори и да се опиташе. И понякога в миговете, предшестващи съня, той се питаше дали не му е писано завинаги да бъде самотен.

Вечерта напредваше, топла и прекрасна. Ной слушаше щурците и шумолящите листа, мислейки си, че природата е много по-истинска и събужда по-силни емоции от неща като колите и самолетите. Тя даваше повече, отколкото взимаше и нейните звуци винаги му напомняха за това какъв е трябвало да бъде човекът. Понякога по време на войната, и особено преди голямо сражение, той често си мислеше за тези прости звуци. „Те ще ти помогнат да не полудееш — каза му баща му, когато го изпращаше на фронта. — Това е божията музика и тя ще те върне у дома“.

Ной допи чая си, влезе вътре, намери една книга и на връщане включи осветлението на верандата. Когато седна отново, се загледа в книгата. Беше стара, корицата й беше скъсана и по страниците имаше петна от кал и вода. „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман — томче, което бе носил със себе си през цялата война. Веднъж дори беше поело един куршум вместо него.

Бръсна корицата с ръка, за да я изтупа от праха. Сетне отвори книгата наслуки и прочете думите пред него:

Усмихна се на себе си. По някаква причина Уитман винаги му напомняше за Ню Берн и се радваше, че се е върнал. Макар да беше отсъствал четиринайсет години, това беше неговият дом и той познаваше много хора тук, повечето от тях още от детството си. И в това нямаше нищо учудващо — подобно на много други южни градове, хората тук не се променяха, а само малко по-малко остаряваха.

Най-добрият му приятел сега беше Гас, седемдесет и двегодишен чернокож мъж, който живееше малко по-надолу по пътя. Бяха се запознали няколко седмици, след като Ной купи къщата, когато Гас се появи на вратата му с бутилка домашен ликьор и тенджера с Брунсуикска яхния. Двамата се напиха през тази първа вечер, разказвайки си разни истории.

Сега Гас го навестяваше два-три пъти в седмицата, обичайно към осем. С неговото домочадие от четири деца и единайсет внука, той понякога имаше нужда да се махне от къщата си и Ной не можеше да го вини за това. Обикновено Гас носеше хармониката си и след като побъбреха, двамата изсвирваха по няколко песни. Понякога свиреха с часове.

Постепенно Гас като че ли замени семейството му. Миналата година Ной беше останал сам след смъртта на баща си. Беше единствено дете. Майка му беше починала от грип, още когато беше на две години, и макар някога да бе искал да се ожени, никога не го направи.

Беше познал любовта. Веднъж и само веднъж, преди много години. И това го промени завинаги. Съвършената любов прави такива неща с хората и неговата беше такава.

Крайбрежните облаци пълзяха бавно по вечерното небе и ставаха сребърни под светлината на луната. Когато се сгъстиха, той облегна глава на облегалката на люлеещия се стол. Краката му го оттласкваха механично от пода, поддържайки равномерен ритъм. И както обикновено в такива нощи мислите му го връщаха неусетно в една такава топла вечер отпреди четиринайсет години.

1932 г. Току-що беше завършил училище и бе отишъл да се повесели на ежегодния градски фестивал. Целият град се беше стекъл, хората си правеха барбекю и се забавлява с игри. Вечерта беше влажна — по някаква причина си спомняше това съвсем ясно. Пристигна сам и докато вървеше през тълпата, търсейки приятели, зърна Фин и Сара — двама души, с които беше израснал — да разговарят с едно непознато момиче. „Красива е“, беше си помислил Ной. Когато се присъедини към тях, тя вдигна към него замислените си очи. „Здравейте — каза момичето простичко и протегна към него ръка. — Фин ми е разказвал много за вас.“

Обикновено запознанство, нещо, което би забравил отдавна, ако не беше тя. Но когато стисна ръката й и срещна удивителните й изумрудени очи, той разбра, още преди да поеме следващия си дъх, че това беше жената, с която можеше да прекара остатъка от живота си и никога не би могъл да намери друга такава. Тя изглеждаше толкова прекрасна, толкова съвършена, докато летният вятър накланяше върховете на дърветата.

Но сетне като че ли се надигна торнадо. Фин му обясни, че момичето ще прекара лятото в Ню Берн със семейството си, защото баща й работи за компанията „Р.Дж. Рейнолдс“, и въпреки че Ной само кимна, погледът й сякаш му подсказа, че тя разбира мълчанието му. Фин се усмихна, забелязвайки какво се случва с приятеля му, а Сара предложи да си купят черешова кока-кола. Четиримата прекараха празника заедно, докато накрая тълпите оредяха и павилионите започнаха да затварят.

Срещнаха се на следващия ден, а също и на по-следващия и скоро станаха неразделни. Всеки ден, с изключение на неделя, когато ходеше на църква, Ной свършваше работата си колкото може по-бързо и после политаше към парка „Форт-Тотън“, където тя го чакаше. Момичето никога преди не бе живяло в малък град и те всеки ден правеха съвършено нови за нея неща. Той я научи да лови риба в плитчините, ходеха на дълги разходки в старинната гора, плаваха по реката с кану веднъж попаднаха в лятна буря и на него му се струваше, че я е познавал цял живот.

Но и Ной се сдоби с някои нови умения. На танцовите забави, които се устройваха в тютюневия склад, именно тя го научи да танцува валс, а сетне и чарлстон. И макар да се препъваха по време на първите няколко песни, търпението й най-накрая се отплати и те танцуваха в унес чак до края на вечерта. Сетне Ной я изпрати до дома й и там на верандата, след като си пожелаха лека нощ, той я целуна за първи път, чудейки се защо бе чакал толкова дълго. По-късно през лятото я доведе в къщата, в която живееше сега, тогава изоставена и запусната, и й каза, че един ден тя ще бъде негова и ще оправи всичко каквото има да се оправя по нея. Двамата е часове говореха за мечтите си — той за желанието си да види света, тя за плановете си да стане художник — и през една влажна августовска нощ двамата изгубиха девствеността си. Когато си замина три седмиците по-късно, тя отнесе със себе си частица от душата му и последните дни на лятото. Изпрати я една ранна дъждовна сутрин, изпивайки я с уморените си от безсъние очи, а сетне се прибра вкъщи и си приготви раницата. Прекара следващата седмица сам на остров Харпърс.

Ной прокара пръсти през косата си и погледна часовника си. Беше осем и дванайсет. Стана и излезе пред къщата, поглеждайки към пътя. Гас го нямаше никакъв и предположи, че днес няма да се отбие при него. Тръгна обратно към люлеещия се стол и седна отново.

Беше разказал на Гас за любовта си. Първият път, когато му спомена за нея, старият негър поклати глава и се разсмя.

— Значи това е призракът, от когото бягаш — беше казал той.

Когато го попита какво има предвид, Гас обясни:

— Говоря за паметта и духовете, които носим в нея. Гледам те как работиш ден и нощ, бъхтиш се като грешен дявол и не ти остава време да си поемеш дъх. Има три причини хората да се държат така. Или са луди, или са глупави, или се опитват да забравят нещо. Що се отнася до теб, аз знаех, че се опитваш да забравиш нещо, но не знаех какво.

Той се замисли над думите на приятеля си. Гас, разбира се, беше прав. Ню Берн бе станал град, обитаван от духове. Духовете на паметта. Ной често я виждаше в парка „Форт Тотън“, на тяхното място, всеки път когато минеше оттам. Или седеше на скамейката, или стоеше до портата на входа, винаги усмихната, русата й коса леко докосваше раменете й, а очите й бяха с цвета на изумруди. Когато седеше вечер на верандата с китарата си, той я виждаше до себе си, заслушана тихо, докато свиреше песните от детството си.

Чувстваше се по същия начин, когато минеше покрай любимото им кафене, покрай театъра или просто, докато се разхождаше по улиците. Където и да погледнеше, виждаше нейния образ, който оживяваше пред очите му.

Чувството беше странно. Той беше отраснал в Ню Берн. Бе прекарал първите си седемнайсет години тук, но като че ли помнеше само последното лято, лятото, което бяха прекарали заедно. Останалите му спомени бяха просто фрагменти, разпилени късчета от детството му, малко от тях събуждаха някаква емоция.

Една вечер разказа на Гас за това и той не само го разбра, но и му обясни причината.

— Баща ми казваше — поде Гас, — че първият път, когато човек се влюби, това променя живота му завинаги и колкото и да се опитва, чувството никога не си отива. Това момиче, за което ми разказваш, е било първата ти любов. И каквото и да правиш, тя ще остане с теб завинаги.

Ной поклати глава и когато образът й започна да избледнява, се върна към Уитман. Чете около час и всеки път, когато вдигнеше очи, виждаше енотите и опосумите, които подтичваха покрай реката. В десет и половина затвори книгата, качи се в спалнята си и записа в дневника си наблюденията си от деня и работата, която бе свършил по къщата. Четирийсет и пет минути по-късно вече спеше. Клем се качи по стълбите, подуши спящия си стопанин, сетне описа няколко кръга по пода и накрая се сви в леглото до краката му.

Същата вечер, но малко по-рано и на стотици километри от Ной, тя седеше на окачената на верандата люлка в дома на родителите си, подгънала под себе си единия си крак. Мястото беше леко влажно, когато седна. Малко по-рано бе валял дъжд, силен и жилещ, но облаците вече се разсейваха и тя виждаше зад тях звездите, питайки се дали бе взела правилното решение. Беше се борила с него дни наред — включително и тази вечер — но дълбоко в себе си знаеше, че никога няма да си прости, ако остави възможността да й се изплъзне.

Лон не знаеше истинската причина, поради която тя заминаваше на другата сутрин. Преди седмица му загатна, че има намерение да посети няколко антикварни магазина по крайбрежието.

— Само за няколко дни — бе добавила тя. — И освен това имам нужда да се откъсна от суматохата около годежа. — Не й беше приятно да го лъже, но знаеше, че не е възможно да му каже истината. Заминаването й нямаше нищо общо с него и нямаше да е честно да го моли да я разбере.

Пътят от Роли до мястото, където отиваше, трая около два часа и тя пристигна малко преди единайсет. Отседна в малък хотел, отиде в стаята си, разопакова куфара си, окачи роклите си в гардероба и прибра всичко останало в чекмеджетата. По време на обяда помоли сервитьорката да я упъти до най-близките антикварни магазини и следващите няколко часа прекара в пазаруване. В четири и половина се прибра в стаята си.

Седна на края на леглото, вдигна телефона и се обади на Лон. Не можаха да разговарят дълго, защото той влизаше в съда, но преди да затвори тя му даде телефонния номер на хотела, в който беше отседнала и обеща да му се обади на другия ден. „Добре — помисли си тя оставяйки слушалката. — Обикновен разговор. Нищо необичайно. Нищо, което да събуди подозрения.“

Познаваше го почти от четири години. Бяха се срещнали през 1942 г., по време на войната, в която и Америка се беше включила година преди това. Всеки помагаше, с каквото може и тя работеше като доброволка в една болница в центъра на града. Благодарение на усилията си, беше станала необходима и ценена, но работата се оказа по-тежка, отколкото бе очаквала. Първата вълна от ранени войници се прибираше у дома и тя прекарваше дните си със съкрушени и сломени хора. Когато Лон, със свойствения си непринуден чар, се запозна с нея на една коледна забава, тя видя в него всичко, от което се нуждаеше — човек с увереност в бъдещето и чувство за хумор, което прогонваше всичките й страхове.

Той беше осем години по-голям от нея, красив, интелигентен и обаятелен преуспяващ адвокат. Обичаше работата си и не само печелеше делата си, но бе направил и име. Тя разбираше страстта, с която той преследваше успеха, защото собственият й баща и повечето мъже, които срещаше в своя социален кръг, бяха като него. В кастовата система на Юга семейното име и постижения често бяха най-важният фактор по отношение на един бъдещ брак. В някои случаи те бяха единственият фактор.

И макар още от детството си да се беше бунтувала срещу тези неща, срещайки се понякога с „неподходящи“ мъже, тя беше привлечена от непринуденото поведение на Лон и постепенно го беше обикнала. Той беше внимателен с нея, въпреки дългите часове, които прекарваше по съдилищата. Беше джентълмен, едновременно зрял и отговорен, и през страшните години на войната, винаги когато имаше нужда да се опре на някого, той неизменно беше до нея. Чувстваше се сигурна с него, знаеше, че е обичана, и затова прие предложението му за брак.

Докато си мислеше за тези неща, в нея се събуди чувство за вина и тя знаеше, че трябва да събере нещата си и да си тръгне, преди да е променила решението си. Беше правила това веднъж, много отдавна, и ако го направеше пак, знаеше, че никога повече няма да намери сили да се върне отново тук. Взе дамската си чанта и се поколеба, почти готова да тръгне към вратата. Но сетне си спомни обстоятелствата, които я бяха довели тук и остави чантата си, осъзнавайки, че ако си тръгнеше сега, никога нямаше да разбере какво е можело да се случи. И как щеше да живее с това?

Тръгна към банята и пусна крана на ваната. След като провери температурата, се насочи към тоалетната масичка, свали златните си обеци и прекоси отново стаята. Намери тоалетната си чантичка, извади оттам бръснач и сапун и се съблече пред огледалото.

Казвали й бяха, че е красива, още откакто беше младо момиче и когато остана гола, тя се загледа в отражението си. Тялото й беше стегнато и добре оформено, гърдите й бяха приятно закръглени, коремът плосък, а краката стройни. От майка си беше наследила високите скули, гладката кожа и русите коси, но най-красивото в нея бяха очите й и те си бяха само нейни. „Очи като океански вълни“, както обичаше да казва Лон.

Взимайки бръснача и сапуна, тя се върна в банята, спря крана, остави кърпата, така че да може да я стигне, и влезе внимателно във ваната.

Обичаше отмората, която водата й носеше и се отпусна по-дълбоко в нея. Денят беше дълъг и гърбът й беше напрегнат, но беше доволна, че е приключила с пазаруването толкова бързо. Трябваше да се върне в Роли с нещо видимо и нещата, които бе купила, щяха да свършат чудесна работа. Напомни си да научи имената на още няколко магазина в района на Бофорт, но сетне сметна, че няма да е необходимо. Лон не беше от хората, които проверяват жените си.

Тя протегна ръка към сапуна, сапуниса се и започна да бръсне краката си. Замисли се какво биха казали нейните родителите за поведението й. Не се съмняваше, че няма да го одобрят. Особено майка й. Тя никога не прие онова, което се случи тук през онова лято и нямаше да приеме онова, което се случваше и сега, каквито и обяснения да й дадеше.

Остана във ваната още известно време, преди да излезе и да се подсуши. Тръгна към гардероба и огледа роклите, като най-накрая си избра една жълта и дълга, леко свободна отпред, каквито се носеха тогава в Юга. Облече я и се огледа, завъртайки се, пред огледалото. Стоеше й добре и подчертаваше женствеността й, но въпреки това се отказа от нея и я върна на закачалката.

Вместо това се спря на една по-всекидневна и по-малко отворена и я облече. Светлосиня и с украса от дантела, роклята се закопчаваше отпред и макар да не беше толкова изискана като първата, тя по-добре постигаше ефекта, който търсеше.

Сложи си малко грим, съвсем лека очна линия и спирала, за да подчертае очите си. След това парфюм, но не прекалено много. Избра си малки дискретни обеци и обу сандалите с ниски токове, които бе носила по-рано. Вчеса русата си коса, хвана я високо с игла и се огледа в огледалото. Не, това е малко прекалено, помисли си тя, и я пусна да падне отново върху раменете й. Така е по-добре.

Когато приключи, отстъпи крачка назад и прецени крайния резултат. Изглеждаше добре — нито прекалено елегантно, нито прекалено небрежно. Не искаше да прекалява. Все пак нямаше никаква представа какво да очаква. Беше минало много време — вероятно твърде много — през което се бяха случили различни неща. Включително и такива, за които не й се искаше да мисли.

Поглеждайки надолу, видя, че ръцете й треперят и се присмя на себе си. Изненада се, защото обикновено беше спокойна и рядко губеше самообладание. Също като Лон, тя винаги бе уверена в себе си, още от дете. Спомняше си, че някога това пораждаше и проблеми, особено когато излизаше с момчета на нейната възраст, които се плашеха от нея.

Взе чантата си, ключовете на колата и накрая ключа на стаята. Завъртя го няколко пъти нервно в ръката си. „Вече стигна далече, не се отказвай точно сега“, каза си тя, но тъкмо преди да излезе, се върна и седна отново на края на леглото. Погледна часовника си. Беше почти шест. Знаеше, че трябва да тръгне до няколко минути — не искаше да пристигне по тъмно, но се нуждаеше от още малко време.

— По дяволите — прошепна тя. — Какво правя тук? Не трябва да бъда тук. Няма никаква причина за това. — Но още докато произнасяше тези думи, знаеше, че това не е истина. Идването й тук имаше своето основание. И ако не друго, поне щеше да получи отговора, който търсеше.

Отвори чантата си и започна да рови в нея, докато извади една сгъната изрезка от вестник, бавно и почти с благоговение. Внимавайки да не я разкъса, тя и разгъна и се загледа в нея.

— Ето защо — каза тя накрая. — Това е причината да бъда тук.

Ной стана сутринта в пет и, както правеше обикновено, греба с каяка си час по река Брайсис. Когато се върна, сложи работните си дрехи, претопли вчерашните питки, изяде няколко ябълки и приключи закуската си с две чаши кафе.

Работи по оградата, както и предишния ден, подменяйки изгнилите дъски с нови, там където бе нужно. Беше сиромашко лято, температурата беше над двайсет и пет градуса и когато стана време за обяд, вече потен и изморен, се зарадва на възможността да си отдъхне.

Яде край реката, защото му беше приятно да гледа кефалите. Обичаше да ги наблюдава как скачат по два-три пъти над повърхността и проблясват във въздуха, преди да изчезнат отново в тъмната вода. По някаква причина винаги се изумяваше от факта, че техните инстинкти не се бяха променили хиляди, може би дори десетки хиляди години.

Понякога се питаше дали човешките инстинкти се бяха променили през това време и винаги стигаше до заключението, че не са. Не и що се отнася до най-първичните и основни черти на човешката матрица. Човекът винаги е бил агресивен, винаги се е стремял да доминира и да контролира света и всички останало. И войната в Европа и Япония доказваше това.

Приключи работа някъде около три и тръгна към една малка барака близо до неговия пристан. Влезе, взе въдицата си и няколко живи щурци, които държеше под ръка, сетне тръгна към пристана, закачи стръвта на кукичката и хвърли въдицата.

Риболовът винаги го караше да размишлява над живота. След смъртта на майка си бе израснал в различни домове и по някаква причина като дете заекваше много, поради което му се подиграваха. Постепенно ставаше все по-необщителен и скоро след като навърши пет години, отказа да говори въобще. Когато тръгна на училище, учителите му го мислеха за бавно развиващ се и препоръчваха да бъде отписан от училище.

Но баща му взе нещата в свои ръце. Той го остави да ходи на училище и след края на уроците го взимаше да му помага в склада за дървен материал.

— Добре е да прекарваме известно време заедно — казваше той, докато работеха рамо до рамо. — Точно както аз и моят баща правехме това някога.

Докато бяха заедно, баща му му разказваше за птиците и животните и си припомняше истории и легенди от миналото на Северна Каролина. Няколко месеца по-късно Ной говореше отново, макар и не много добре, и баща му реши да го учи да чете с книги с поезия. „Научи се да четеш това на глас и ще можеш да казваш всичко, каквото поискаш.“ Баща му отново се оказа прав и на следващата година Ной вече не заекваше. Но продължи да ходи в склада, просто защото беше свикнал с това, а вечерите четеше на глас творбите на Уитман и Тенисън, докато баща му се люлееше на стола до него.

Когато поотрасна, прекарваше повечето си уикенди и ваканции сам. Изследваше старинната Кроатска2 гора, спускайки се по течението на река Брайсис. Понякога се отдалечаваше на цели трийсет километра, а когато реката станеше непроходима, слизаше от кануто си и изминаваше останалото разстояние до крайбрежието пеша. Лагеруването на открито стана негова страст и той прекарваше часове в гората, където седеше под големите дъбове, тананикаше си тихо и свиреше на китарата си на бобрите, гъските и чаплите. Поетите знаеха, че това усамотение в природата, далече от хората и хорските неща, беше добро за душата, а той винаги се беше отъждествявал е поетите.

Макар да беше тих и затворен, годините на тежък труд в склада за дървен материал му помогнаха да блести в спортовете, а това му спечели и популярност. Обичаше футбола и лекоатлетическите състезания и макар съотборниците му да прекарваха свободното си време заедно, той рядко се присъединяваше към тях. Някои го намираха за високомерен, но повечето просто смятаха, че е пораснал по-бързо от връстниците си. Беше се срещал с няколко момичета, но никое от тях не му направи особено впечатление. Никое, с изключение на едно. И то се появи, след като завърши училище. Ели. Неговата Ели.

Спомняше си, че разговаря с Фин за нея след запознанството им на фестивала през онази първа нощ. Фин се беше засмял и беше направил две предсказания: първо, че двамата ще се влюбят и второ, че от това нищо няма да излезе. Стори му се, че нещо кълве и се изпълни с надежда, че е някой голям костур. Сетне, обаче, подръпването спря, той нави макарата, провери стръвта и отново хвърли въдицата.

Фин се беше оказал прав и за двете неща. През по-голямата част от лятото тя трябваше да се оправдава пред родителите си за това, че се срещат. Не че не го харесваха — проблемът беше, че той е от друга класа, прекалено беден, и те никога нямаше да одобрят една по-сериозна връзка на дъщеря им с него. „Не ме е грижа какво мислят родителите ми, аз те обичам и винаги ще те обичам — казваше тя. — Ще намерим начин да бъдем заедно.“

Но все пак се разделиха. В началото на септември, когато тютюнът беше прибран, тя нямаше никакъв избор, освен да се върне със семейството си в Уинстън-Сейлъм. „Само лятото свърши, Ели, не и онова, което се случи между нас — беше й казал той на раздяла. — То никога няма да си отиде.“ Но думите му не се сбъднаха. По някаква причина писмата, които й пишеше, оставаха без отговор.

Най-накрая реши да напусне родния си град, за да я пропъди от ума си, а и защото откакто беше започнала Голямата депресия, ставаше все по-трудно човек да си изкарва прехраната в Ню Берн. Отиде първо в Норфолк и работи в една корабостроителница шест месеца, преди да бъде уволнен, а сетне се премести в Ню Джърси, защото беше чул, че положението там не е толкова тежко.

Започна работа в една фирма, която се занимаваше със скрап. Собственикът й, евреин на име Морис Голдман, изкупуваше всякакви метални отпадъци, защото беше убеден, че в Европа ще избухне война и Америка отново ще бъде въвлечена. Ной, обаче, не се интересуваше от мотивите му. Той просто беше щастлив, че може да си изкарва хляба.

Беше заякнал след годините, прекарани в склада за дървен материал и се справяше добре. Новата му работа не само отвличаше мислите му от Ели, но и му беше приятно да я върши. Баща му някога обичаше да казва: „Работи добре и си изкарай заплатата. Всичко друго е кражба.“ Това отношение към труда се нравеше на шефа му. „Колко жалко, че не си евреин — тъжеше Голдман. — А иначе си такова чудесно момче.“ Това беше най-големият комплимент, на който той беше способен.

Ной продължи да мисли за Ели особено през нощта. Пишеше й веднъж в месеца, но никога не получаваше отговор. Накрая й написа едно последно писмо и се застави да приеме факта, че лятото, което бяха прекарали заедно, щеше да остане единственият му спомен от това момиче.

И въпреки това не можа да я забрави. Три години след това прощално писмо отиде в Уинстън-Сейлъм с надеждата да я намери. Откри къщата й, от съседи разбра, че се е преместила и най-накрая се обади в офиса на компанията „Р.Дж. Рейнолдс“.

Момичето, което отговори, беше ново и не бе чувало името му, но беше достатъчно любезно да му предложи да направи каквото може за него. Оказа се, че бащата на Ели е напуснал компанията, без да остави никакви координати. И с това Ной приключи издирването си.

През следващите осем години той работи за Голдман. В началото фирмата разполагаше с дванайсет работници, но сетне се разрасна и го повишиха. През 1940 г. Ной вече управляваше целия бизнес и ръководеше персонал от трийсет души. Голдман стана най-големият търговец на скрап по цялото източно крайбрежие.

През този период имаше връзки с няколко различни жени. Отношенията му с една от тях, сервитьорка от съседен ресторант с тъмносини очи и копринени черни коси, станаха сериозни. И макар да излизаха две години и да прекарваха времето си добре, той никога не изпита към нея нищо подобно на чувството, което хранеше към Ели.

Нито можа да я забрави. Новата му приятелка беше с няколко години по-голяма от него и именно тя го научи как да доставя удоволствие на една жена, местата, които трябва да докосне, кога да не бърза, думите, които трябва да прошепне. Понякога те прекарваха по цял ден в обятията си и се любеха по начин, който носеше радост и на двама им.

Тя знаеше, че няма да бъдат заедно завинаги и веднъж към края на връзката им му каза:

— Бих искала да мога да ти дам онова, което искаш, но не знам какво е то. Част от сърцето ти е затворена за всички, в това число и за мен. Имам чувството, че не си с мен, дори когато сме заедно. И като че ли винаги си с някой друг.

Ной се опита да отрече това, но тя не му повярва.

— Аз съм жена — не можеш да ме заблудиш. Когато ме гледаш понякога, знам, че виждаш друга. Сякаш очакваш тя да се появи от нищото и да те спаси от всичко това…

След месец тя се отби в работата му и му каза, че е срещнала друг. Ной не се обиди. Разделиха се като приятели и година по-късно получи картичка, в която тя му съобщаваше, че се е омъжила. Оттогава не чу нищо повече за нея.

Докато беше в Ню Джърси, Ной посещаваше баща си веднъж в годината около Коледа. Двамата разговаряха надълго и нашироко, ходеха за риба и от време на време пътешестваха по крайбрежието по няколко дни.

През декември 1941 г., когато беше на двайсет и шест, войната започна, точно както беше предвидил Голдман. След месец Ной дойде в офиса му, за да му каже, че има намерение да се запише като доброволец, а сетне се върна в Ню Берн, за да се сбогува с баща си. Няколко седмици по-късно беше в подготвителен лагер за новобранци. Докато беше там, получи писмо от Голдман, който му благодареше за работата и му съобщаваше, че го прави собственик на малък процент от компанията му, в случай че някога бъде продадена. В плика беше и съответният сертификат, който удостоверяваше това. „Никога нямаше да успея без теб — пишеше в писмото. — Ти си най-порядъчният млад мъж, с когото съм работил, въпреки че не си евреин.“

Следващите няколко години Ной прекара в Трета армия на генерал Патън, кръстосвайки пустините на Северна Африка и горите на Европа с петнайсет килограма товар на гърба си. Неговото пехотно подразделение неизменно взимаше участие в най-тежките сражения. Гледаше как приятелите му един по един си отиват, някои от тях погребани на хиляди километри от домовете им. Веднъж, докато се криеше в един окоп недалече от Рейн, му се стори, че Ели го наблюдава някъде отвисоко.

Най-накрая войната свърши — първо в Европа и няколко месеца по-късно и в Япония. Малко преди да го уволнят, получи писмо от някакъв адвокат от Ню Джърси, който представляваше Морис Голдман. При срещата си с него разбра, че старият Голдман е починал преди година и компанията му е ликвидирана. Активите й бяха разпродадени и Ной трябваше да получи чек за седемдесет хиляди долара. По някаква причина новината не го развълнува ни най-малко.

След седмица се върна в Ню Берн и купи къщата. Помнеше как доведе там баща си, за да сподели с него плановете си и да му покаже какви промени смята да направи. Старецът изглеждаше слаб, докато обикаляше из имението, кашляше и говореше с хриптене. Ной се притесни, но баща му му каза да не се безпокои, уверявайки го, че това е само простуда.

Месец по-късно баща му умря от пневмония и беше погребан до съпругата си в местните гробища. Ной ходеше често на гроба му, за да остави цветя, а понякога и бележка. И всяка нощ си спомняше за него и се молеше за човека, който го беше научил на важните неща в живота.

След известно време нави макарата, остави въдицата настрани и се върна в къщата. Съседката му Марта Шоу бе дошла да му благодари за онова, което бе направил за нея, донасяйки три домашно изпечени хляба и малко бисквити. Съпругът й бе загинал във войната, оставяйки я с три деца и стара съборетина, в която да ги отгледа. Зимата наближаваше и миналата седмица Ной бе отделил няколко дни, за да смени счупените й прозорци, да потегне другите и да оправи кюнците на печката й. Надяваше се, че това ще е достатъчно, за да изкарат зимата.

Когато жената си тръгна, Ной се качи на очукания си додж и отиде да види Гас. Винаги спираше там, когато отиваше в магазина, защото семейството на Гас нямаше кола. Една от дъщерите на приятеля му обикновено скачаше на седалката до него и двамата потегляха към универсалния магазин „Кейпърс Дженерал“. Когато се върна, той не се зае веднага да разопакова покупките. Вместо това се изкъпа, взе си една бутилка бира „Будвайзер“, томче на Дилан Томас и седна на верандата.

На нея все още й беше трудно да повярва, макар че държеше доказателството в ръцете си.

Попадна на новината преди три седмици във вестника, който получаваха вкъщи. Бе отишла в кухнята да си сипе кафе и когато се върна на масата, баща й се усмихна и й посочи една малка снимка.

— Помниш ли това?

Той й подаде вестника и след първоначалната липса на интерес нещо в снимката привлече погледа й и тя застина на място.

— Не може да бъде — прошепна Ели и без да обръща внимание на изненадания поглед на баща си, тя седна и зачете статията мълчаливо. Почти не забеляза кога влезе майка й и седна на масата. Когато накрая остави вестника, възрастната жена се взираше в нея със същия учуден поглед като този на баща й.

— Добре ли си? — попита майка й, отпивайки от кафето си. — Изглеждаш бледа.

Тя не отговори веднага, гърлото й беше пресъхнало и точно тогава забеляза, че ръцете и треперят. Това беше моментът, когато всичко започна.

— И тук то ще свърши, по един или друг начин — прошепна тя отново. Сетне сгъна изрезката и я прибра обратно в чантичката си. Спомни си, че бе взела вестника от вкъщи, за да може да изреже статията. Прочете я отново, преди да си легне, опитвайки се да прецени доколко голяма беше ролята на случайността, и още веднъж сутринта, сякаш за да се убеди, че всичко това не е било сън. И сега, след три седмици самотни разходки, след три седмици съмнения и неувереност, тя бе решила да дойде тук.

Странното й поведение не остана незабелязано и когато я питаха какво й е, Ели се оправдаваше с натрупалото се напрежение. Това беше съвършено извинение. Всички проявиха разбиране, включително и Лон и затова той не възрази, когато пожела да замине за няколко дни. Подготовката на годежа несъмнено бе изтощителна за всички. Почти петстотин души бяха поканени, в това число губернаторът, един сенатор и посланикът на Перу. Това беше прекалено по нейно мнение, но тъй или иначе новината за годежа им доминираше в светските страници, откакто оповестиха плановете си преди шест месеца. Понякога й се искаше да избягат някъде с Лон и да се оженят набързо без целия този шум. Но знаеше, че той няма да се съгласи.

Като амбициозен млад адвокат, годеникът й обичаше да е в центъра на вниманието.

Пое си въздух и стана отново.

— Сега или никога — прошепна тя, сетне взе нещата си и тръгна към вратата. Спря се само за миг преди да я отвори и да се спусне по стълбите. Човекът на рецепцията й се усмихна вежливо, когато мина покрай него и тя усещаше върху гърба си заинтригувания му поглед, докато вървеше към колата си. Седна зад волана, погледна се за последен път в огледалото, запали и зави надясно към главната улица.

Не се изненада, че толкова лесно намери пътя. Макар да бяха минали години, градът не беше голям и се ориентираше по улиците с лекота. След като пресече река Трент по един старомоден подвижен мост, тя зави по един път, насипан с чакъл, който щеше да я отведе до крайната цел на нейното пътуване.

Тук беше красиво както винаги. За разлика от района на Пийдмонт, където бе израснала, земята тук бе равна, но имаше същата богата и плодородна почва, която бе идеална за отглеждането на памук и тютюн. Тези две култури заедно с дървения материал даваха поминъка в тази част на щата и докато караше по живописния извънградски път, тя се наслаждаваше на красотата, която първоначално бе привлякла хората в този край.

За нея всичко си беше както преди. Пречупената слънчева светлина преминаваше през клоните на високите водни дъбове и кариите3, огрявайки цветовете на есента. Отляво река с метален цвят се виеше известно време покрай пътя, преди да се отклони и да се влее в друга по-голяма река малко по-нататък. Селският път минаваше покрай старинни ферми отпреди времето на Гражданската война и тя знаеше, че някои от стопаните тук живееха по същия начин, както бяха живели и техните дядовци. При вида на познатия пейзаж в ума й нахлуха спомени и почувства как сърцето й се свива.

Слънцето бе увиснало над дърветата вляво от пътя и след един пореден завой тя мина покрай стара, изоставена преди година църква, която продължаваше да стои упорито на мястото си. През онова лято бе търсила тук сувенири от Войната между Севера и Юга и изведнъж спомените оживяха в паметта й, сякаш всичко се беше случило едва вчера. Сетне видя един величествен дъб, който стоеше на брега на реката и миналото стана още по-близко. Беше си същият — с ниски гъсти клони, простиращи се над земята, целият покрит с испански мъх като с воал. През един горещ юлски ден тя бе седяла под това дърво и едно момче я гледаше с копнеж, който я караше да забравя всичко друго на света. И точно тогава бе осъзнала, че е влюбена.

Той беше две години по-голям от нея и докато пътуваше по този път във времето, образът му постепенно стана по-ясен в ума й. Ной всъщност винаги бе изглеждал малко по-голям. В него имаше нещо от излъчването на типичен фермер с обветрено лице, който се прибира у дома след усилна работа на полето. Имаше загрубели ръце и широки рамене като хората, които изкарват хляба си с тежък труд, а около тъмните му очи, които сякаш четяха всяка нейна мисъл, бяха започнали да се появяват първите ситни бръчици.

Беше висок и силен, със светлокестенява коса, по свое му красив, но онова, което помнеше най-ясно, беше гласът му, Беше й чел този ден. Беше й чел, докато лежаха в тревата под дървото, с мек и плавен, почти музикален, акцент. Това беше глас, подходящ за радиото, който изпълваше въздуха, докато произнасяше думите. Затворила очи, тя слушаше внимателно, позволявайки на стиховете да докоснат душата й.

„Тя ме примамва към мъглата на здрача. Аз политам като въздуха, развявам къдриците си към слънцето — беглец.“4

Той прелистваше старите книги с опърпани страници. Книги, които бе чел стотици пъти. Четеше известно време, сетне спираше и двамата разговаряха. Тя му разказваше какво иска от живота си — нейните надежди и мечти за бъдещето — а той слушаше внимателно и й обещаваше да направи така, че всичко това да се сбъдне. Начинът, по който го казваше, я караше да му вярва и тогава тя разбра колко много означава той за нея. Понякога, когато го помолеше, Ной й говореше за себе си или й обясняваше защо е избрал точно това стихотворение, или просто се взираше в нея с пламнал поглед.

Една вечер те гледаха как слънцето залязва и сетне ядоха под звездите. Стана късно и тя знаеше, че родителите й страшно ще се ядосат, ако знаят къде е. В онзи момент, обаче, това нямаше голямо значение за нея. Можеше да мисли единствено за това колко необичаен е този ден и колко необикновено е момчето, което бе обикнала. Когато тръгнаха към дома й няколко минути по-късно, той взе ръката й в своята и тя усещаше топлината му през целия път до вкъщи.

Още един завой на пътя и най-накрая я видя в далечината. Къщата беше много по-различна от онова, което помнеше. Намали скоростта и зави по един дълъг черен път с дървета от двете страни, водещ до маяка, който я беше призовал от Роли.

Караше бавно, гледайки към къщата и си пое дълбоко въздух, когато го видя да се взира в приближаващата се кола. Беше облечен в работни дрехи. Отдалече й се стори, че почти не се е променил и за момент, когато слънцето се озова зад гърба му, той като че ли изчезна в обкръжаващия го мираж.

Колата продължи напред, постепенно забавяйки ход и накрая спря под сянката на дъба, падаща над фасадата на къщата. Завъртя ключа, без да сваля очи от него, и двигателят замлъкна.

Той слезе от верандата и тръгна спокойно към автомобила, но изведнъж замръзна на мястото си, когато я видя да излиза от колата. Двамата дълго се взираха един в друг, без да помръднат.

Елисън Нелсън, двайсет и деветгодишна млада жена от висшето общество, търсеща отговори, които трябваше да научи, и Ной Калхун, мечтател, на трийсет и една години, посетен от призрака, който бе променил живота му завинаги.