Тетрадката

Каяци и забравени мечти

Ели се събуди рано на следващата сутрин от радостното чуруликане на скорците и разтърка очи, усещайки сковаността на тялото си. Не бе спала добре, събуждайки се след всеки сън, и си спомняше, че бе видяла стрелките на часовника в различни положения през нощта, сякаш потвърждавайки хода на времето.

Беше спала с меката риза, която й беше дал, и сега отново почувства уханието му, мислейки си за вечерта, която бяха прекарали заедно. Спомни си непринудения им смях, разговора им и най-вече онзи момент, когато бе говорил за таланта й — беше толкова неочаквано и приятно. Думите му отново прозвучаха в ума й и тя разбра колко много щеше да съжалява, ако беше решила да не го види отново.

Завъртя глава към прозореца и се загледа в цвърчащите птици, които търсеха храна под ранните слънчеви лъчи. Знаеше, че Ной също беше ранобудник, който посрещаше изгрева по свой начин. Той обичаше да поплава с кануто или каяка си на разсъмване и тя никога нямаше да забрави онази сутрин, която бяха прекарали заедно в кануто му, очаквайки изгрева на слънцето. Беше се наложило да се измъкне през прозореца, защото родителите й нямаше да й позволят да отиде, но за щастие не я хванаха и си спомняше как Ной бе обгърнал рамото й с ръка, притегляйки я към себе си, докато зората се сипваше пред очите им. „Погледни“, бе прошепнал той и тя видя първите лъчи на слънцето, положила глава на рамото му, питайки се дали би могло да има нещо по-прекрасно на света от този момент.

Когато тръгна към банята, усещайки студения под под краката си, Ели се замисли дали Ной и в този момент не беше някъде по реката, наблюдавайки началото на новия ден.

И наистина беше така. Ной бе станал преди изгрев-слънце, обличайки се набързо, джинсите от миналата вечер, тениска, чиста фланелена риза, синьо яке и боти. Изми си зъбите, преди да слезе долу, изпи чаша мляко и грабна две бисквити на път към вратата. След като Клем го поздрави с две мокри близвания, той тръгна към пристана, където беше каякът. Обичаше тези вълшебни мигове по реката — разходката с лодка отпускаше мускулите му, сгряваше тялото му и изчистваше ума му.

Старият каят, поочукан и олющен, висеше на две ръждясали куки, прикрепени към пристана, така че да бъде над водата и да не полепват по дъното му ракообразни. Откачи го от куките и го сложи в краката си. Огледа го набързо и го понесе към брега. С ловки и отработени движения Ной го пусна във водата и скоро се носеше по течението, изпълнявайки ролята едновременно на щурман и на мотор.

Въздухът беше хладен и свеж, а небето бе мъгла от различни цветове — точно над него то бе черно като планински връх, сетне синьо, което постепенно избледняваше, спускайки се към хоризонта, където го изместваше сивото. Пое си дълбоко въздух на няколко пъти, вдишвайки миризмата на боровете и водата, и започна да размишлява. Ето какво му липсваше най-много, докато бе живял на север — водата! Въпреки многото работа, той понякога намираше време да обикаля околностите на Ню Джърси, но нито веднъж в продължение на четиринайсет години не бе успял да излезе на разходка с кану. Ето защо това бе едно от първите неща, които направи, когато се завърна.

Имаше нещо особено, почти мистично, в усещането да се плъзгаш над водата, мислеше си той, и почти нямаше ден, в който да не поеме по реката. Нямаше значение дали е слънчево и ясно или студено и облачно, докато гребеше в ритъм с музиката в душата си, носейки се по вълните с цвят на желязо. Видя семейство костенурки да си почива на един полузалят пън и сетне една чапла, която размаха криле и полетя ниско над водата, преди да изчезне в сребърната здрачевина, която предхождаше изгрева. Пое към средата на реката, където оранжевото сияние на слънцето вече се разливаше върху водната повърхност. Спря да гребе, задържайки кануто на едно място с леки движения и се загледа в лъчите, които си пробиваха път през върхарите на дърветата. Обичаше миговете преди зората, когато светът като че ли се раждаше отново. После отново започна да гребе ритмично, прогонвайки напрежението, подготвяйки се за деня.

В това време въпросите танцуваха в ума му като капки вода в нагорещен тиган. Що за човек бе Лон? Какви бяха отношенията им? И защо все пак Ели бе дошла?

Когато се върна на пристана, беше много освежен. Погледна часовника си и се изненада, че бяха минали цели два часа. Времето във водата си имаше собствен ход и винаги отлиташе незабелязано.

Окачи каяка да изсъхне, разкърши се няколко пъти и се отправи към бараката, където държеше кануто си. Понесе го към брега, остави го на няколко крачки от водата и докато отиваше към къщата, забеляза, че краката му все още са леко схванати.

Сутрешната мараня още не се беше вдигнала и Ной знаеше, че сковаността в краката му обикновено означаваше, че ще вали. Погледна на запад, където видя тежки буреносни облаци, които бяха далече, но несъмнено се приближаваха, носени от все още леките ветрове. Съдейки по вида им, никак не му се искаше да е навън, когато дойдеха тук. По дяволите! С колко време разполагаше? Няколко часа? Може би повече, може би по-малко.

Изкъпа се, облече си червена риза, нови джинси и черни каубойски ботуши, вчеса се и слезе долу в кухнята. Изми чиниите от миналата вечер, поразтреби малко къщата, направи си кафе и излезе на верандата. Небето беше притъмняло и погледна барометъра. Стрелката стоеше неподвижно, но скоро щеше да запълзи надолу.

Отдавна се беше научил да не подценява времето и се замисли дали идеята за излет беше добра. Дъждът не го плашеше, но светкавиците бяха друго нещо. Особено, когато беше във водата. Кануто беше лошо укритие, когато във влажния въздух свистеше електричество.

Доизпи кафето си, отлагайки решението за по-късно. Тръгна към бараката за инструменти и намери брадвата си. Прокара палец по острието й и започна да я точи с бруса си, докато сметна, че е готова. „Тъпата брадва е по-опасна от острата“, казваше някога баща му.

През следващите двайсет минути цепи дърва, които след това трупаше на купчина. Движенията му бяха леки и умели и по челото му не изби нито капка пот. Сетне задели няколко цепеници настрани и ги пренесе в къщата, слагайки ги до камината.

Погледна картината на Ели и протегна ръка, за да я докосне, все още не можейки да повярва, че я беше видял отново. Господи, каква беше тази нейна магия, която го караше да се чувства така? Дори след всичките тези години? Каква беше тази власт, която имаше над него?

Накрая той се извърна, поклащайки глава и тръгна обратно към верандата. Провери барометъра отново. Нямаше промяна. После погледна часовника си.

Тя скоро щеше да бъде тук.

Ели беше вече изкъпана и облечена. Малко по-рано бе отворила прозореца, за да види какво е времето. Не беше студено и затова се спря на една кремава пролетна рокля с дълги ръкави и висока яка. Беше мека и удобна, може би малко прилепнала по тялото й, но й стоеше добре. Накрая си избра бели сандали в тон.

Сутринта се разходи из центъра на града. Голямата депресия бе оставила своите следи тук, но се виждаха и първите признаци на съвземане. „Масонският театър“ — най-старото кино в окръга — беше малко запуснат, но въпреки това работеше и приканваше зрителите с няколко нови филма. Паркът, „Форт-Тотън“ си беше същият като преди четиринайсет години и Ели си помисли, че и децата, които се люлееха на люлките след училище, сякаш бяха същите. Тя се усмихна, припомняйки си времето, когато нещата бяха много по-прости. Или поне бяха изглеждали такива.

А сега като че ли нищо не беше просто. Всичко изглеждаше толкова невероятно, толкова предопределено и тя се замисли какво щеше да прави в този момент, ако не беше видяла статията във вестника. Не беше трудно да си го представи, защото животът й не се отличаваше с особено разнообразие. Днес беше сряда, което означаваше бридж в крайградския клуб и след това заседание в Лигата на жените, където щяха да обсъдят организирането на благотворителен фонд в полза на някое училище или болница. После някаква светска визита заедно с майка й и накрая прибиране у дома, за да се приготви за вечерята с Лон, който в сряда приключваше работа точно в седем. Това беше единственият ден в седмицата, в който редовно го виждаше.

Ели потисна тъгата си с надеждата, че един ден нещата могат да се променят. Той често й обещаваше, че ще внесе нов ред в живота си и успяваше да го постигне в продължение на няколко седмици, но сетне постепенно се връщаше към предишния си график. „Не мога днес, скъпа — обясняваше й Лон. — Съжалявам, но наистина не мога. При първа възможност ще гледам да изкупя някак вината си.“

Тя не обичаше да спори е него, най-вече защото знаеше, че й казва истината. Работата му като адвокат изискваше много време — както предварителните проучвания, така и участията в съдебни заседания — но въпреки това Ели не спираше да се пита защо я беше ухажвал толкова дълго, щом не искаше да прекарва повече време с нея сега.

Наближи една картинна галерия и, унесена в мисли, почти я подмина, но сетне се обърна и се върна. Спря се на вратата за секунда, учудена колко дълго не бе посещавала такова място. Може би три години или дори повече. Интересно, защо?

Влезе — галерията бе отворила рано, заедно с магазините по Мейн Стрийт — и тръгна из залите с окачени по стените картини. Повечето от художниците бяха местни и морето присъстваше в много от творбите им: морски пейзажи, пясъчни брегове, пеликани, стари платноходи, влекачи, вълноломи и чайки. И най-вече вълни. Вълни с всякакви форми, размери и цветове, които накрая започнаха да й изглеждат съвършено еднакви. Явно художниците не са били особено вдъхновени или пък просто са били лениви, помисли си тя.

На една от стените, обаче, имаше няколко картини, които й допаднаха. Всичките бяха на един художник, за когото никога не бе чувала — Илейн, и повечето от творбите му като че ли бяха вдъхновени от архитектурата на гръцките острови. На една от тях, която я грабна най-много, художникът като че ли умишлено бе запълнил сцената с миниатюрни човешки фигурки, широки линии и ярки цветни петна, сякаш не е бил напълно съсредоточен, докато я е рисувал. И въпреки това цветовете бяха живи, трептящи и привличащи окото, като че ли подсказвайки какво трябва да бъде видяно в следващия момент. Картината беше динамична и със силен драматичен заряд. Колкото повече я гледаше Ели, толкова повече я харесваше, и вече обмисляше да я купи, когато осъзна, че платното й допадаше, защото й напомняше за собствените й работи. Вгледа се още по-внимателно и си помисли, че Ной може би е прав. Може би наистина трябваше да започне да рисува отново.

В девет и половина излезе от галерията и тръгна към „Хофман Лейн“ универсален магазин в центъра на града. Отне и няколко минути да открие онова, което търсеше, но накрая го намери в отдела за училищни пособия. Хартия, пастели и моливи, с не особено високо качество, но достатъчно добри. С тези неща нямаше да може да се върне пълноценно към рисуването, но все пак беше някакво начало и затова влезе в стаята си развълнувана. Седна на бюрото и започна да работи — нищо определено, просто искаше да почувства как образите и цветовете от паметта й се прехвърлят върху хартията. След няколко абстракции пробва да направи груба скица на улицата долу и се изненада колко лесно се получи. Сякаш никога не се беше разделяла с любимото си занимание.

Малко по-късно разгледа внимателно завършената рисунка и остана доволна от постигнатото. Зачуди се какво да опита след това и накрая реши. Тъй като нямаше модел, тя си го представи мислено, преди да започне. Този път беше по-трудно, отколкото сцената с улицата, но малко по малко нещата започнаха да придобиват форма.

Минутите летяха бързо. Поглеждаше често часовника си, за да не закъснее и приключи малко преди обяд. Беше рисувала почти два часа, но крайният резултат я изненада. Етюдът изглеждаше така, сякаш бе работила над него много по-дълго. Нави листа хартия, пъхна го в чантата си и събра останалите си неща. На път към вратата се зърна в огледалото, чувствайки се някак странно спокойна, макар да не знаеше точно защо.

Слезе по стълбите и се насочи към входната врата, когато чу зад себе си глас.

— Мис?

Обърна се, съобразявайки, че викат именно нея. Човекът на рецепцията. Това беше същият мъж, който беше и вчера, но този път на лицето му беше изписан зле прикрит интерес.

— Да?

— Вчера на няколко пъти ви търсиха по телефона.

— Така ли? — попита Ели, леко стресната.

— Да. Всички обаждания бяха от мистър Хамънд.

О, Боже!

— Лон се е обаждал?

— Да, госпожо, четири пъти. Аз разговарях с него при второто му обаждане. Той беше много притеснен за вас. Каза, че е ваш годеник.

Тя се усмихна леко, опитвайки се да скрие вълнението си. Четири пъти? Четири? Какво може да означава това? Ами ако нещо се е случило у дома?

— Той каза ли нещо? Да не е станала някаква злополука?

Мъжът поклати глава.

— Не, госпожо, не спомена нищо такова. Всъщност, той като че ли бе по-разтревожен за вас.

Добре, помисли си Ели. Това е добре. Но в следващия момент изведнъж я прониза остра болка в гърдите. Но защо е бил толкова настоятелен? Защо е трябвало да се обажда толкова много пъти?

Беше ли казала нещо вчера, с което да го обезпокои? Това изобщо не беше в неговия стил.

Съществуваше ли някакъв начин да е разбрал? Не… това беше невъзможно. Освен ако някой познат не я беше видял вчера тук и не се беше обадил… но за целта той е трябвало да я проследи до Ной. Не, никой не би направил подобно нещо.

Трябваше да му се обади веднага, нямаше как да го избегне. И въпреки това, по някаква странна причина, не й се искаше да го прави. Това беше нейното време и смяташе да го прекара, както желаеше. Беше планирала да му се обади по-късно и й се струваше, че ако го направи сега, ще си развали целия ден. И освен това какво щеше да му каже? Как щеше да му обясни закъснението си? Късна вечеря и след това разходка? Може би. Или е ходила на кино? Или…

— Мис?

„Вече е почти обяд“, мислеше си Ели. Къде ли беше той сега? Вероятно в кантората си… Не. По-скоро беше в съда. И в този момент изведнъж почувства облекчение, сякаш от плещите й падна тежък товар. Беше абсолютно невъзможно да разговаря с него сега, дори и да искаше. Реакцията й я изненада. Не беше редно да се държи по този начин и все пак това не я тревожеше. Погледна часовника си.

— Наистина ли е почти дванайсет? — попита тя.

Хотелският служител кимна, поглеждайки към часовника на стената.

— Да, всъщност е дванайсет без петнайсет.

— За съжаление — каза Ели, — той е в съда сега и няма да мога да го открия. Ако се обади отново, бихте ли му казали, че съм на пазар и че ще опитам да се свържа с него по-късно?

— Разбира се — отвърна мъжът с готовност, но тя забеляза неизречения въпрос в очите му: Но къде бяхте миналата нощ? Той знаеше много добре кога точно се е прибрала. И Ели беше сигурна, че според него този час бе твърде късен за самотна жена в малък град.

— Благодаря ви — каза тя, усмихната. — Задължена съм ви.

Две минути по-късно Ели беше в колата си и караше към Ной, предвкусвайки деня и без да се тревожи особено за пропуснатите обаждания. Вчера може би щеше да е различно, макар и да не знаеше защо.

Докато минаваше по подвижния мост, четири минути след като бе излязла от хотела, Лон се обади от съда.