Тетрадката

Бягаща вода

Ной седеше в очакване на люлеещия се стол и пиеше подсладен чай, когато най-накрая чу звука на двигател. Заобиколи отпред и видя колата да спира на същото място под дъба, както и вчера. Клем излая за поздрав, въртейки опашка близо до вратата на колата и той видя Ели да му маха отвътре.

Сетне тя слезе, потупа по главата Клем и се обърна усмихната към Ной, който се приближаваше към нея. Ели изглеждаше по-отпусната днес, по-уверена, и той още веднъж изживя шока, че я вижда. Но днес беше по-различно от вчера. В душата му се бяха събудили нови чувства, а не просто спомени. Най-малкото беше по-силно привлечен от нея и изпитваше лека неловкост в нейно присъствие.

Ели също вървеше към него, носейки малка чанта в ръката си. За негова изненада тя го целуна нежно по бузата, задържайки свободната си ръка до кръста му, след като се отдръпна.

— Здравей — каза Ели с весели пламъчета в очите си. — Къде е моята изненада?

Ной се поотпусна малко и благодари на бога за това.

— А няма ли да чуя поне „Добър ден“ или „Как спа?“ — попита той.

Тя се усмихна. Търпението в никакъв случай не беше една от нейните добродетели.

— Добре. Добър ден? Как спа? И къде е моята изненада?

Той се засмя и отговори след кратка пауза:

— Ели, имам лоши новини за теб.

— Какви?

— Смятах да те заведа на едно място, но с тези облаци, които се задават, не съм сигурен, че трябва да ходим.

— Защо?

— Заради бурята. Ще бъдем на открито и може да се измокрим. И освен това ще има светкавици.

— Но още не е заваляло. Колко далече е мястото?

— На около миля, нагоре по реката.

Тя се поколеба за секунда, оглеждайки небето. Когато заговори, гласът й прозвуча решително:

— Тогава отиваме. Не ме е грижа дали ще вали!

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Ной погледна отново към облаците, които видимо се приближаваха.

— Тогава по-добре да тръгваме веднага — каза той. — Да ти взема ли чантата?

Тя кимна и му я подаде. Ной я внесе вътре и я сложи на един стол във всекидневната. Сетне взе един хляб, пъхна го в друга чанта и излезе от къщата.

Двамата тръгнаха към кануто. Ели вървеше до него, малко по-близо отколкото вчера.

— Къде точно е това място?

— Ще видиш.

— Няма ли поне да ми загатнеш?

— Е добре — каза той. — Помниш ли, когато изтеглихме кануто на брега и посрещнахме изгрева на слънцето?

— Мислех си за това тази сутрин. Спомням си, че едва не се разплаках.

— В сравнение с това, което ще видиш днес, онази сутрин ще ти се стори обикновена.

— Значи ще бъде нещо прекрасно.

Ной направи няколко крачки, преди да отговори.

— Също толкова прекрасно, колкото теб — каза той накрая и като че ли искаше да добави още нещо, но не го направи. Ели се усмихна леко и погледна настрани, чувствайки върху лицето си вятъра, който се беше усилил.

Скоро стигнаха пристана. Ной хвърли чантата в кануто, провери дали всичко е готово и го спусна във водата.

— Аз мога ли да помогна с нещо?

— Не, просто влез вътре.

След като тя седна, той бутна лодката във водата, задържайки я близо до пристана. Сетне скочи ловко вътре, балансирайки, така че да не се преобърне. Ели беше впечатлена от сръчността му, знаейки, че онова, което беше направил с такава лекота, беше по-трудно, отколкото изглеждаше.

Тя седна на предното място с лице към Ной. Започвайки да гребе, той й спомена, че обърната назад ще пропусне гледките, които щяха да се откриват, но тя поклати глава и му каза, че така й е добре.

И наистина беше така.

Ако обърнеше глава, тя можеше да види всичко, което искаше да види, но най-много от всичко искаше да вижда Ной. На него бе дошла да се любува тя, а не на реката. Горните копчета на ризата му бяха разкопчани и мускулите на гърдите му се свиваха при всеки удар на греблото. Ръкавите му бяха навити, откривайки силните му и красиво изваяни ръце.

„Изяществото на природата“, мислеше си Ели. Имаше нещо почти артистично в движенията му, когато гребеше. Нещо естествено, сякаш водата беше негова стихия и връзката му с нея идваше от неговите безименни предци от минатото. Докато го наблюдаваше, тя се опита да си представи някогашните изследователи, които първи бяха открили тези земи.

Не се сещаше за друг мъж, който дори и бегло да прилича на него. Той беше сложен и в много отношения дори противоречив, и въпреки това близък и понятен — странна, вълнуваща комбинация. На пръв поглед беше обикновено момче от малък град, което наскоро се беше върнало от войната, и вероятно самият той гледаше на себе си по този начин. И въпреки това в него имаше нещо много по-дълбоко. Може би различен го правеше любовта към поезията или ценностите, с които го беше възпитал баща му. Но каквато и да беше причината, той като че ли се наслаждаваше по-пълно на живота и именно това я беше привлякло някога към него.

— За какво мислиш?

Ели едва не подскочи — толкова неочакван беше въпросът на Ной, който я върна към действителността. Тя осъзна, че не бе казала нищо, откакто потеглиха и мислено благодари на Ной, че я беше оставил насаме със себе си. Той винаги умееше да бъде дискретен.

— За хубави неща — отвърна тя тихо, но по погледа му разбра, че е отгатнал мислите й. Този факт я зарадва и се надяваше и той да мисли за нея също.

Тогава Ели усети нещо да трепва в душата й, както преди толкова много години. Близостта на Ной и движенията на силното му тяло бяха странно вълнуващи. И когато очите им се срещнаха за миг, тя почувства някаква топлина в гърдите и шията си и побърза да се извърне, преди той да види поруменелите й страни.

— Далече ли е още? — попита Ели.

— На около половин миля. Не повече.

Двамата се умълчаха.

— Тук е красиво — каза накрая тя. — Толкова чисто. Толкова тихо. Почти имам чувството, че се връщаме в миналото.

— И в известен смисъл е така. Реката идва от гората. Оттук до изворите й няма никакви ферми и водата е чиста като кристал. Може би толкова чиста, колкото е била преди стотици години.

Тя се наведе към него.

— Кажи ми, Ной, какво си спомняш най-ярко от лятото, което прекарахме заедно?

— Всичко.

— А нещо по-особено.

— Не — отвърна той.

— Не си спомняш нищо особено?

След кратка пауза Ной заговори тихо и сериозно:

— Не, не е това. Не е това, което си мислиш. Аз бях сериозен, когато казах всичко. Спомням си всеки миг, който прекарахме заедно, и всеки от тях беше прекрасен. Не мога да избера някакъв момент, който да означава повече за мен от останалите. Цялото лято беше съвършено, такова лято, каквото всеки трябва да преживее. Как би могъл един момент да е по-важен от другите?

Поетите често описват любовта като емоция, която не можем да контролираме, нещо, което остава непонятно за логиката и здравия разум. И точно такава беше тя за мен. Аз не смятах да се влюбя в теб и съм сигурен, че и ти не си имала намерение да се влюбиш в мен. Но скоро след като се срещнахме, стана ясно, че нито един от нас не може да контролира хода на нещата. Ние се влюбихме въпреки нашите различия и когато това се случи, се роди нещо ново и прекрасно. За мен любов като тази идва само веднъж в живота и всяка минута, която прекарахме заедно, е отпечатана незаличимо в паметта ми. Аз никога няма да забравя дори и един миг от нея.

Ели се взираше в него. Никой, през целия й живот, не й беше казвал нищо подобно. Никога. Тя не знаеше какво да отговори и седеше мълчаливо с пламнало лице.

— Прощавай, ако съм те смутил. Ели. Не исках. Но аз запомних това лято и вероятно винаги ще го помня. Знам, че нещата между нас не могат да бъдат вече същите, но това не променя онова, което чувствам към теб.

— Не си ме смутил, Ной… — отвърна Ели тихо. Просто никой никога не ми е говорил такива неща… Онова, което каза, беше красиво. Човек трябва да е поет, за да може да се изразява по този начин и ти си единственият поет, когото съм срещала.

Сетне те дълго мълчаха. Някъде в далечината се чу крясък на орел — рибар, близо до брега във водата цопна кефал. Веслото се движеше ритмично, при което лодката се поклащаше едва-едва. Вятърът бе спрял, облаците бяха станали още по-черни и кануто се носеше в неизвестна посока.

Ели забелязваше всичко, всеки звук, всяко шумолене. Сетивата й бяха оживели и й се струваше, че се е събудила от някакъв дълбок сън. В ума й се заредиха епизоди от последните няколко седмици. Замисли се за безпокойството, което бе изпитвала, тръгвайки насам. За изненадата си, когото видя статията във вестника. За безсънните си нощи и тревожните дни. Дори и вчера все още се страхуваше и обмисляше дали да не избяга. Но напрежението вече го нямаше и на негово място бе дошло нещо друго, на което се наслаждаваше, докато се носеше над водната повърхност в старото червено кану.

Чувстваше някакво странно задоволство, че бе дошла. Радваше се, че Ной бе станал точно такъв мъж, какъвто си го беше представяла и щеше да запази това съкровено знание в себе си завинаги. Беше виждала много мъже през последните години, разрушени от войната, от времето или дори от парите. Необходима беше сила да останеш верен на голямата си страст и Ной бе доказал, че я притежава.

В този свят властваше бизнесът, а не поезията и такива като него често оставаха неразбрани. Американската икономика беше в подем — или поне така пишеха вестниците — и хората се бяха втурнали напред, опитвайки се да забравят ужасите на войната. Тя разбираше причините, които ги караха да гонят славата и богатството, но увлечени в това преследване много от тях, също като Лон, пренебрегваха нещата, които внасяха красота в света.

Кой в Роли би тръгнал да реставрира една стара изоставена къща? Или да чете Уитман и Елиът, да намира образи в ума си или да размишлява за духа? Или да се наслаждава на изгрева от носа на едно старо кану? Това бяха непрактични и безполезни занимания, но тя чувстваше, че те не са маловажни, защото именно благодарение на тях животът си струваше да бъде живян.

За нея тези неща имаха същата стойност като изкуството, макар да разбра това, едва когато дойде тук. Или по-скоро си го спомни. Някога тази истина й беше известна и тя отново се прокле, че бе забравила нещо толкова важно — да твори красота със собствените си ръце. Рисуването беше нейно призвание и Ели бе убедена в това сега. Чувствата й тази сутрин го бяха потвърдили и тя знаеше, че каквото и да се случеше, щеше да опита още веднъж. На всяка цена, независимо кой какво щеше да каже.

Дали Лон би я насърчил да рисува? Спомняше си, че му беше показала една от своите картини няколко месеца, след като бяха почнали да излизат. Беше някаква абстракция, която донякъде приличаше на картината над камината на Ной, на която той толкова се възхищаваше, макар може би не толкова изразителна. Лон се вгледа в нея, сякаш я изучаваше и малко по-късно я попита какво е изобразено на нея. Тя не си направи труда да му отговори.

Сетне Ели поклати глава, знаейки, че не е съвсем честна. Тя обичаше Лон по съвсем други причини. Макар и да не беше като Ной, Лон бе добър човек, мъж, за какъвто винаги бе знаела, че трябва да се омъжи. С Лон нямаше да има изненади и бъдещето беше предвидимо. Той щеше да бъде любящ съпруг и тя щеше да бъде добра съпруга. Щеше да има дом близо до семейството и приятелите си, деца и добро обществено положение. С Лон животът й щеше да бъде такъв, какъвто винаги бе очаквала и искала. И макар обичта им да не можеше да бъде определена като пламенна, Ели отдавна се беше убедила, че страстта не е най-важното нещо за една сериозна връзка, пък било то и брак. Страстта идваше и си отиваше с течение на времето, а приятелството и взаимното разбиране оставаха. В това отношение между нея и Лон всичко беше наред и тя вярваше, че това е достатъчно.

Но сега, докато гледаше Ной да гребе, Ели постави под съмнение това свое убеждение. Всеки негов жест, всичко онова, което той беше излъчваше еротизъм и тя се улови, че мисли за него по начин, който не подхождаше за една сгодена жена. Опита се да отвлече мислите си в друга посока, извръщайки глава настрани, но ловките ритмични движения на тялото му неизменно привличаха погледа й отново.

— Ето, че стигнахме — каза Ной, насочвайки кануто към група дървета близо до брега.

Ели се огледа, но не видя наоколо нищо необикновено.

— Къде е мястото, за което ми говореше?

— Тук — отвърна той, направлявайки кануто към ствола на старо повалено дърво, което почти скриваше от погледа някакъв тесен проток.

Ной насочи кануто към дървото и двамата трябваше да наведат главите си, за да не се ударят в него.

— Затвори си очите — прошепна той и Ели го направи, слагайки ръце пред лицето си. Тя чу плисъка на водата и почувства движението на кануто, което се движеше напред, отклонявайки се от течението на реката.

— Добре — каза той накрая и спря да гребе. — Сега можеш да ги отвориш.