Тетрадката

Писмо от вчера

Трудно беше да се кара със сълзи в очите, но Ели все пак смяташе, че ще успее да намери пътя си до хотела. Беше отворила прозореца с надеждата, че свежият въздух ще й помогне да дойде на себе си, но това като че ли не помагаше. Нищо не можеше да й помогне.

Чувстваше се уморена и се питаше дали щеше да има сили да разговаря с Лон. И какво щеше да му каже? Все още нямаше никаква идея, но се надяваше, че щеше да измисли нещо, преди моментът да дойде. Налагаше се.

Когато стигна подвижния мост, който щеше да я изведе на Мейн Стрийт, вече се беше поуспокоила. Не напълно, но достатъчно, за да разговаря с Лон. Или поне така й се искаше да вярва.

Движението не беше натоварено и от време на време Ели се заглеждаше в случайните минувачи по улиците на Ню Берн, които отиваха някъде по работа. В двора на един сервиз автомонтьор се беше навел над двигателя на нова кола, а до него стоеше друг мъж, вероятно собственикът й. Две жени с детски колички вървяха по улицата и си бъбреха, докато обикаляха магазините. Добре облечен господин с чанта в ръката вървеше енергично пред витрината на бижутерския магазин „Хърнс“.

Зави и видя млад мъж да разтоварва бакалски стоки от камион, който отчасти препречваше пътя. Нещо в движенията му сякаш й напомни за Ной, когато изтегляше клетките с раци от края на пристана.

Забеляза хотела малко по-надолу в края на улицата, докато чакаше светофара на едно кръстовище. Пое си въздух, когато светна зелено, и потегли бавно към паркинга, който хотелът делеше с няколко по-големи магазина. Влизайки вътре, видя колата на Лон точно до входа. Макар мястото до него да беше свободно, тя го подмина и си избра друго малко по-нататък.

Завъртя ключа и двигателят покорно замлъкна. Отвори жабката и извади от там огледалце и четка за коса, които лежаха върху карта на Северна Каролина. Погледна се и видя, че очите й са още зачервени и подпухнали. Също както вчера след дъжда, тя съжали, че няма грим, макар да се съмняваше, че щеше да й помогне много. Опита се да вчеше косата си на една страна, сетне на другата, разбра, че няма смисъл и се отказа.

Посегна към чантата си, отвори я и видя отново статията, която я беше довела тук. Толкова много неща се бяха случили оттогава. Трудно й беше да повярва, че бяха минали само три седмици. Струваше й се невъзможно да е пристигнала тук едва завчера. Сякаш бе минал цял един живот след онази първа вечер при Ной.

В короните на дърветата чуруликаха скорци. Облаците бяха започнали да се разкъсват и Ели виждаше между тях ивиците синьо небе. Слънцето още не беше силно заради леката мараня, но и тя скоро щеше да се разсее. Очертаваше се прекрасен ден.

Това бе ден, който би искала да прекара с Ной и докато мислеше за него, тя си спомни за писмата, които майка й й беше дала и посегна към тях.

Развърза пакета и започна да разпечатва първото писмо, но сетне се отказа. Можеше да предположи какво пишеше в него — нещо съвсем простичко, спомени от лятото, може би някакви въпроси. По онова време той все пак бе очаквал някакъв отговор от нея. Затова взе последното писмо от дъното на пакета. Прощалното писмо. То я интересуваше много повече от другите. Какво й беше написал в него? Как го беше казал?

Пликът беше тънък. Една или може би две страници, не повече. Каквото и да съдържаше това писмо, то не беше много. Ели го обърна. На гърба имаше само адрес в Ню Джърси. Никакво име. Задържайки дъх тя започна да отваря плика с нокът.

Разгъна листа и най-напред видя датата — март, 1935 г.

Беше й писал две години и половина, без да получи от нея отговор.

Представи си го как стои на старо бюро, обмисляйки думите си, знаейки по някакъв начин, че това е краят, и й се стори, че вижда по хартията следи от сълзи. Или просто въображението й си правеше шеги.

Започна да чете под меката слънчева светлина, която влизаше през прозореца на колата.

Тя прочете писмото отново, този път по-бавно, и сетне още веднъж, преди да го пъхне обратно в плика. Представи си го отново как пише и за момент се поколеба дали да не го прочете още веднъж, но знаеше, че не може да се бави повече. Лон я чакаше.

Краката й бяха като омекнали, когато слезе от колата. Спря се за миг, пое си дълбоко дъх и докато пресичаше паркинга, осъзна, че все още не бе решила какво да му каже.

Отговорът дойде, едва когато посегна към вратата и видя Лон да стои във фоайето на хотела.