Тетрадката

Зима за двама

Историята свършва тук и аз затварям тетрадката, свалям очилата си и избърсвам очите си. Те са уморени и зачервени, но до този момент не са ми изневерили. Макар да знам, че и това ще се случи скоро. Нито те, нито аз можем да продължаваме завинаги. Сега я гледам, но тя е извърнала глава настрани към прозореца. Зареяла е поглед към двора, където пациенти се разхождат със свои приятели и роднини.

Очите ми проследяват нейните и сега и двамата гледаме двора. През всичките тези години този ритуал никога не се промени. Всяка сутрин, един час след закуска, те започват да пристигат. Млади хора, сами или със семействата си, идват да посетят тези, които живеят тук. Те носят снимки и подаръци, седят с близките си на пейките или се разхождат по алеите, опасани с дървета, олицетворяващи природата. Някои са дошли тук за цял ден, но повечето ще си тръгнат след няколко часа и когато това стане, винаги се изпълвам с тъга за онези, които остават тук. Понякога се питам какво си мислят моите приятели, когато виждат любимите им хора да заминават с колите си, но знам, че това не е моя работа.

Никога не ги питам, защото съм научил, че всички ние имаме право да имаме тайни. Но сега аз ще ви разкажа една от моите.

Оставям тетрадката и лупата на масата до мен, чувствайки болката в костите си, и още веднъж си давам сметка за студа, който е сковал крайниците ми. Не помага дори четенето под топлото утринно слънце. Това вече не ме изненадва, защото знам, че през последните години тялото ми си има свои собствени правила.

Но положението ми не е чак толкова окаяно. Хората, които работят тук, ме познават, знаят и недостатъците ми и правят всичко възможно, за да се чувствам добре. Те са оставили горещ чай на края масата и аз протягам двете си ръце към чайника. Не ми е лесно да си налея чаша, но го правя, защото имам нужда нещо да ме сгрее и се надявам, че усилието няма да позволи да ръждясам напълно. А няма съмнение, че съм вече ръждясал, като захвърлена на бунището стара кола.

Тази сутрин й четох, както и всяка друга сутрин, защото това е нещо, което трябва да правя. Не от чувство за дълг, макар мнозина да си обясняват поведението ми точно така. Истината е, че аз си имам други, по-романтични причини. Бих могъл да ви разкажа за тях и сега, но е още рано, и не е особено препоръчително да се говори за романтика преди обяд, или поне не и в моя случай. Освен това нямам представа какъв обрат могат да придобият нещата и ако трябва да бъда честен, не бих искал да храня прекалено големи надежди.

Сега ние прекарваме всеки ден заедно, но нощите сме разделени. Докторите ми казаха, че не ми е позволено да я виждам, след като се стъмни. Разбирам причините много добре и макар да ги приемам, от време на време нарушавам правилата. Понякога ставам през нощта, измъквам се тихо от стаята си, отивам в нейната и я гледам как спи. За това тя не знае нищо. Влизам, наблюдавам я как диша и си мисля, че ако не я бях срещнал, вероятно никога нямаше да се оженя. И докато гледам лицето й, лице, което познавам по-добре от своето, аз знам, че и аз означавах много, ако не и повече, за нея. Дори не бих могъл да обясня колко е важно това за мен.

Понякога когато стоя там, си мисля какъв късметлия съм, че бях женен за нея почти четирийсет и девет години. Другия месец ще станат толкова. Тя ме слуша да хъркам през първите четирийсет и пет години, но след това се наложи да спим в отделни стаи. Аз самият не спя добре без нея. Мятам се, въртя се и копнея за топлината й, докато лежа с отворени очи през по-голямата част от нощта, гледайки как сенките танцуват по тавана като тръни, които се търкалят из пустинята. Спя по два часа, ако имам късмет, и все още се будя преди зори, макар да нямам обяснение защо.

Скоро всичко ще свърши. Знам това. Тя не го знае. Записките в дневника ми стават все по-кратки и ми отнемат все по-малко време. Пиша простичко, защото повечето ми дни си приличат като един. Но довечера смятам да препиша едно стихотворение, което ми даде една сестра, решавайки, че ще ми хареса. То започва така:

Понеже вечерите съм свободен, съседите често ме молят да ги навестявам. Обикновено го правя, защото съм четец и съм нужен, или поне така ми казват. Всяка вечер тръгвам по коридорите и решавам при кого да отида. Нямам разписание, но дълбоко в себе си винаги знам кой има нужда от мен. Когато отворя нечия врата, аз виждам стая като моята, винаги полутъмна и осветена от отблясъците на „Колелото на късмета“ и ослепителната усмивка на водещата. Обзавеждането е същото като моето и телевизорът обикновено гърми, защото никой вече не чува добре.

Мъже и жени, те ми се усмихват, когато влизам, и говорят шепнешком посягайки да изключат апаратите си. „Толкова се радвам, че дойде“, казват те и сетне ме питат за съпругата ми. Понякога аз им отговарям. Разказвам им колко мила и очарователна бе тя и как ме научи да виждам красотата в света, в който живеем. Или за ранните години от нашия брак, когато бяхме безкрайно щастливи, просто докато стояхме под звездното южно небе. Или за приключенията ни заедно, за бляскавите изложби в Ню Йорк и Париж и за възторжените отзиви на критиците на езици, които не разбирам. Но в повечето случаи аз се усмихвам и им казвам, че е все така, а те се извръщат, защото знам, че не искат да виждам лицата им. Това им напомня за собствената им тленност. Сетне аз сядам до тях и започвам да чета, за да заглуша страховете им.

И сетне аз прочитам още малко, за да разберат кой съм:

Ако можеше, моята жена щеше да ме придружава в моите вечерни екскурзии, защото едно от многото неща, които тя обичаше, беше поезията. Дилан Томас, Уитман, Шекспир и цар Давид от Псалмите. Ваятели на думите, творци на езика. Поглеждайки назад, аз се удивлявам от моето странно увлечение и понякога дори съжалявам за него. Поезията внася много красота в живота, но и много тъга, и на моите години не съм сигурен, че едното изкупва другото. Човек трябва да се наслаждава на други неща, ако може. Той трябва да прекара последните си дни под слънцето. А аз ще прекарам моите до нощната лампа.

Приближавам се към нея и сядам на стола до леглото й. В този момент ме пробожда болка в гърба. За стотен път си напомням, че трябва да си намеря нова възглавница за този стол. Протягам се и взимам ръката й, костелива и крехка. Приятно ми е да я държа. Нейната трепва в отговор и дори погалва пръстите ми с палец. Не заговарям, преди тя да го направи. Научил съм се, че така е по-добре. Повечето пъти просто седя мълчаливо, докато слънцето залязва, и в такива дни не знам нищо за нея.

Минават минути, преди тя да се обърне към мен. Плаче. Аз й се усмихвам, пускам ръката й и бръквам в джоба си. Изваждам носна кърпа и избърсвам сълзите й. Тя отвръща на погледа ми и аз се питам за какво ли си мисли.

— Каква красива история!

Завалява лек дъжд и капките тихо барабанят по прозореца. Взимам ръката й отново. Днес ще бъде хубав ден, много хубав ден. Вълшебен. И аз се усмихвам.

— Да — отвръщам аз.

— Вие ли я написахте? — пита тя. Гласът й е като шепот, лек вятър, който шумоли през листата.

— Да — отговарям аз.

Тя се извръща към нощната масичка. Лекарството й е в една малка чашка. Моето също. Малки хапчета с цветовете на дъгата, за да не забравяме да ги взимаме. Те донасят моето тук, в нейната стая, макар да не са длъжни да го правят.

— Аз съм я чувала и преди, нали?

— Да — казвам аз отново, както правя винаги в дни като този. Научил съм се да бъда търпелив.

Тя се вглежда в лицето ми. Очите й са зелени като вълните на океана.

— Когато ми четете, се страхувам по-малко — казва тя.

— Знам — кимвам, поклащайки леко глава.

Тя отново се обръща и остава известно време така. Пуска ме и протяга ръка към чашата с вода. Тя е на нощната й масичка до лекарството. Взима я и отпива глътка.

— Това истинска история ли е? — Тя се надига в леглото и отново пие от чашата си. Тялото й е още силно. — Искам да кажа, вие познавахте ли тези хора?

— Да — отговарям аз. Мога да кажа и нещо повече, но обикновено не го правя? Тя е все още красива.

— Е, за кого се ожени тя накрая? — задава тя логичния въпрос.

— За онзи, когото избра?

— И кой е той?

— Ще разберете — казвам аз тихо и се усмихвам. — В края на деня ще разберете всичко.

Тя не знае как да тълкува думите ми, но не ме разпитва повече. Вместо това започва да се суети. Чуди се как да ми зададе следващия си въпрос, но не е сигурна. Вместо това решава да го отложи за момент и протяга ръка към една от малките си хартиени чашки.

— Тази ли е моята?

— Не, тази е вашата — и бутвам лекарството й към нея. Не мога да хвана чашката с пръстите си. Тя я взима и поглежда хапчетата. По израза на лицето й се досещам, че няма представа за какво са. Посягам с две ръце към моята чашка и изсипвам хапчетата в устата си. Тя прави същото. Днес мина без спорове. Така е по-лесно. Вдигам чашата си уж като за тост и отмивам песъчливия вкус с чая си.

Той е вече леко изстинал. Тя доверчиво преглъща своите лекарства с вода.

Птица запява на перваза на прозореца и двамата извръщаме глави. Мълчим известно време, наслаждавайки се на красотата на мига. Сетне птицата си отива и тя въздъхва.

— Трябва да ви попитам нещо — казва жената.

— Слушам ви и ще се опитам да ви отговоря.

— Добре, но ми е трудно.

Тя не ме поглежда и аз не виждам очите й. Така тя крие мислите си. Някои неща никога не се променят.

— Не бързайте — казвам аз.

Защото знам какво ще ме попита.

Най-накрая тя се обръща към мен и ме поглежда в очите. Усмихва се нежно, така както човек се усмихва на дете, а не на любим.

— Не искам да наранявам чувствата ви, защото сте мил с мен, но…

Аз чакам. Думите й наистина ще ме наранят. Те ще откъснат парче от сърцето ми и ще оставят там уродлив белег.

— Кой сте вие?

Живеем в старческия дом „Крийксайд“ от три години. Решението да дойдем тук беше нейно, отчасти защото беше близо до вкъщи и защото тя смяташе, че така ще е по-лесно за мен. Заковахме прозорците и вратите на дома си с дъски, защото сърце не ни даваше да го продадем, подписахме някакви документи и така се сдобихме с място, където да живеем и да умрем в замяна на част от свободата си, за която бяхме работили през целия си живот.

Тя, разбира се, беше права, когато настоя да постъпим така. Нямаше как да се справя сам, защото и двамата бяхме застигнати от болести и старост. Ние сме в последните минути от деня на нашия живот и часовникът тиктака. Гръмко. Чудя се дали аз съм единственият, който го чува.

Пулсираща болка пробягва по пръстите ми, което ми напомня, че не сме се държали за ръцете с преплетени пръсти, откакто се преместихме тук. Това ме натъжава, но вината е моя, а не нейна. Причината е напреднал ревматоиден артрит в най-тежка форма. Ръцете ми са уродливи и безформени и туптят през повечето време, когато съм буден. Поглеждам ги и ми се иска да ги няма, да бъдат ампутирани, но тогава няма да мога да правя малките неща, които се налага. Затова използвам лапите си, както понякога ги наричам, и се опитвам да държа с тях ръцете й, колкото мога, защото тя има нужда от това.

Макар Библията да казва, че човек може да живее до сто и двайсет години, аз не искам това и се съмнявам, че тялото ми би го допуснало, дори и да исках. То се разпада, умира част по част, постепенна ерозия отвътре и по крайниците. Ръцете ми са безполезни, бъбреците ме изоставят, сърцето ми бие по-бавно всеки следващ месец. И което е най-лошо — отново имам рак, този път на простатата. Това е третият ми сблъсък с невидимия враг и накрая той ще ме отнесе, макар и не преди да кажа, че е време. Докторите се безпокоят за мен, но не и аз. Нямам време за тревоги в сумрака на моя живот.

От петте ни деца четири са живи и макар да им е трудно да ни навестяват, те често идват и аз съм им благодарен за това. Но дори когато не са тук, аз ги виждам в ума си всеки ден, всеки от тях, и те ми връщат усмивките и сълзите, които съпътстват живота на едно семейство. По стените на стаята ми са окачени десетина техни фотографии. Те са моето наследство, моят дял в света. И аз съм много горд с тях. Понякога се питам какво си мисли жена ми за тях, когато мечтае, дали изобщо мисли за тях, или дори дали изобщо мечтае. Има толкова много неща в нея, които вече не разбирам.

Чудя се какво ли би казал баща ми за моя живот и какво би направил на мое място. Не съм го виждал цели петдесет години и сега той е само сянка в мислите ми. Вече не мога да си го представя как изглеждаше. Лицето му е смрачено, сякаш откъм гърба му струи светлина. Не знам дали причината за това е отслабващата ми памет или просто ходът на времето. Имам само една негова снимка и тя е много пожълтяла. След още десет години нея вече няма да я има, както и мен, и споменът за него ще бъде изтрит като думи в пясък. Кълна се, че ако не бяха моите дневници, нямаше да живея и наполовина толкова дълго. Дълги периоди от живота ми като че ли са изчезнали. И дори сега, когато чета някои пасажи, се питам какъв човек съм бил тогава, защото не мога да си спомня събитията от моя живот. Понякога седя и се чудя къде е отишло всичко онова, което съм преживял.

— Името ми — казвам аз — е Дюк. — Винаги съм бил почитател на Джон Уейн.

— Дюк — прошепва тя на себе си. — Дюк. — Замисля се за момент, бърчейки чело, очите й са сериозни.

— Да — отвръщам аз. — Тук съм заради вас. — „И винаги ще бъда“, казвам си мислено.

Отговорът ми я кара да се изчерви. В очите й се появява влага и сълзите потичат по лицето й. Сърцето ми се свива от мъка и за хиляден път си мисля, че ми се иска да мога да направя нещо за нея.

— Прощавайте — казва тя. — Нямам представа какво става с мен. Дори и вие сте загадка. Когато ви слушам да говорите, ми се струва, че би трябвало да ви познавам, но не ви помня. Не знам дори и името ви. — Тя избърсва сълзите си и продължава: — Помогнете ми, Дюк, помогнете ми да си спомня коя съм. Или поне коя съм била. Чувствам се като изгубена.

Отговарям й от сърцето си, но я лъжа за името й. Както и за моето. Има причина за това.

— Вие сте Хана, любовта на моя живот и опора на онези, които бяха ваши приятели. Вие сте блян, творец на щастие и художник, който е докоснал хиляди души. Вие живяхте пълноценен живот и никога нищо не ви е липсвало, защото всичко, което ви беше нужно, намирахте в душата си. Вие сте нежна и вярна и умеете да откривате красивото там, където другите не го виждат. Вие сте учителка на прекрасното и мечтателка, която вижда един по-съвършен свят. — Аз спирам за момент да си поема дъх и сетне продължавам: — Хана, няма причина да се чувствате изгубена, защото:

Тя се замисля над онова, което току-що казах. В настъпилото мълчание аз поглеждам към прозореца и забелязвам, че дъждът вече е спрял. В стаята започва да се процежда слънчева светлина.

— Вие ли написахте това? — пита ме тя.

— Не, Уолт Уитман.

— Кой?

— Един ваятел на думи, творец на езика.

Тя не отговаря веднага. Вместо това се взира в мен дълго, докато накрая моят и нейният дъх се сливат. Вдишване. Издишване. Вдишване. Издишване. Дълбоки дихания. Питам се дали тя знае, че в моите очи е красива.

— Ще останете ли при мен за малко? — пита ме тя.

Аз се усмихвам и кимвам. Тя се усмихва в отговор. Сетне взима ръката ми в своята и ласкаво я притегля към себе си. Заглежда се в деформираните ми пръсти и ги гали. Нейните ръце все още са ръцете на ангел.

— Хайде — казвам аз, докато се изправям с усилие, — да отидем да се поразходим. Въздухът е свеж и птиците ни чакат. Днес е прекрасен ден. — Надниквам в очите й, когато изричам последните думи.

Тя поруменява и ме кара отново да си спомня за младостта.

Тя действително беше прочута. Един от най-големите художници на американския Юг и аз бях, и още съм горд с нея. За разлика от мен, който с мъка съчинявах дори и най-простите стихове, жена ми сътворяваше красота с такава лекота, с каквато Бог бе създал земята. Картините й са в музеите по света, но аз запазих две за себе си. Първата, която някога ми даде, и последната. Те висят на стената в стаята ми и късно нощем понякога седя и се взирам в тях. И понякога плача, докато ги гледам. Не знам защо.

Така и минаха годините. Ние изживяхме живота си, работехме, рисувахме, отгледахме депата си, обичахме се един друг. Разглеждам фотографии от минали Коледи, семейни пътувания, дипломирания и сватби. Виждам внуците си. И нас самите, като на всяка по-късна снимка, косите ни са по-бели и бръчките на лицата ни по-дълбоки. Просто нашият живот — обикновен, и при все това необикновен.

Не можехме да предвидим бъдещето, но кой ли може? Сега животът ме не е такъв, какъвто си го представях. И какво всъщност си представях? Пенсиониране. Гостувания на внуците, може би повече пътуване. Тя винаги обичаше да пътува. Навремето си мислех да си намеря някакво хоби, макар да не знаех какво. Примерно да правя модели на кораби. В бутилки. Малки и изящни — нещо немислимо с моите ръце сега. Но не съжалявам за нищо.

Не трябва да съдим за живота си по последните ни години, убеден съм в това, и предполагам, че съм можел да предвидя какво ни очаква. Поглеждайки сега назад, всичко като че ли е било ясно още от началото, но тогава нейните малки странности ми се струваха съвсем нормални и невинни. Тя забравяше къде е оставила ключовете си, но кой не е правил това? Случваше се да не се сети за името на някой съсед, но винаги помнеше имената на близките си. Понякога пишеше грешна година на чековете си, но кой не допуска такива елементарни грешки, когато си мисли за нещо друго.

Едва когато се случиха други по-фрапантни неща, започнах да подозирам най-лошото. Ютия във фризера, дрехи в съдомиялната, книги във фурната. И това не беше всичко. Но деня, в който я намерих в колата й на три преки от дома ни, плачейки над волана, защото не помнеше пътя за вкъщи, за първи път се изплаших истински. И тя самата беше не по-малко уплашена, защото когато почуках на прозореца, се извърна и каза: „О, боже, какво става с мен? Моля те, помогни ми?“ Сърцето ми се сви от мъка, но не се осмелих да помисля за най-лошото.

Шест дни по-късно тя отиде на лекар и започнаха серия от изследвания. Не ги разбрах тогава, не ги разбирам и днес, може би просто защото се страхувам. Тя прекара почти пял час при д-р Барнуел и на другия ден отиде пак. Този ден бе най-дългият в живота ми. Разглеждах списания, без да разбирам какво чета, и решавах кръстословици, чийто смисъл ми убягваше. Най-накрая той ни повика и двамата в кабинета си и ни покани да седнем. Тя ме държеше уверено за ръката, но аз помня добре, че моите ръце трепереха.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя това — поде д-р Барнуел, — но съдейки по всичко, вие страдате от ранна фаза на Алцхаймер…

Изведнъж умът ми потъна в мъгла и можех да мисля единствено за лампата, която светеше от тавана. Думите отекнаха в главата ми: ранна фаза на Алцхаймер…

Светът като че ли се завъртя в кръг и почувствах ръката й да стисва моята по-силно.

— О, Ной… Ной… — прошепна тя почти на себе си.

И когато сълзите се търкулнаха по лицето й, страшната дума отново изкънтя в ума ми: … Алцхаймер…

Безпощадна болест, пуста и неумолима като пустинята. Крадец на сърца, на души и на спомени. Не знаех какво да й кажа, докато хлипаше на гърдите ми, и затова просто я държах в прегръдките си, полюшвайки я леко.

Докторът мълчеше. Добър и състрадателен човек, на него също не му беше лесно. Той беше по-млад от най-малкото от децата ми и в негово присъствие се чувствах още по-стар. Умът ми беше объркан, над любовта ми беше надвиснала мрачна сянка и в главата ми се въртяха само два стиха:

Думи на мъдър поет, но въпреки това те не ми донесоха никаква утеха. Нямах представа какво означаваха или защо се бях сетил за тях.

Ние продължихме да се люлеем напред-назад и сетне Ели, моят блян, моята нетленна красота, ме помоли да я извиня. Аз знаех, че няма какво да й прощавам и й прошепнах в ухото: „Всичко ще бъде наред.“ Но душата ми беше изпълнена с мрак. С нищо не можех да й помогна. Отвътре се чувствах кух, празен като захвърлен непотребен кюнец.

Спомням си само отделни моменти от разясненията на д-р Барнуел:

— Това е дегенеративно заболяване на мозъка, засягащо паметта и разсъдъка… няма лечение или терапия за него… Не е възможно да се предвиди колко бързо ще се развие… то протича различно при всеки отделен човек… Бих искал да знам нещо повече… През някои дни ще се чувствате по-добре, отколкото през други… С течение на времето състоянието ви ще се влошава… Съжалявам, че трябваше да ви съобщя това…

Съжалявам… Съжалявам… Съжалявам…

Всеки съжаляваше. Децата ни бяха съкрушени, приятелите ни се уплашиха за себе си. Не помня как съм излязъл от кабинета на доктора и как съм карал до вкъщи. Нямам спомени от този ден и в това отношение между мен и жена ми няма разлика.

Следващите четири години се опитахме да устроим живота си по най-добрия начин, ако това изобщо бе възможно. Ели, както можеше да се очаква, организира всичко. Напуснахме дома си и се преместихме тук. Тя пренаписа завещанието си и го запечата. Остави специални указания за погребението си, които държа в най-долното чекмедже на бюрото си. Никога не съм ги чел. А когато приключи с делата си, започна да пише. Писма до приятели и деца. Писма до братя, сестри и братовчеди. Писма до племенници, племеннички и съседи. И едно писмо до мен.

Понякога, когато съм в настроение, го препрочитам и тогава тя изплува в паметта ми — виждам я как седи до бумтящата камина в студените зимни вечери, с чаша вино до себе си, и чете писмата, които съм й писал през годините. Тя дълго пазеше тези писма, а сега ги пазя аз, защото ме накара да обещая, че ще го сторя. Каза, че сам ще разбера какво да правя с тях. И се оказа права. Сега препрочитам малки откъси и пасажи от тях, точно както правеше тя. Тези писма, написани от собствената ми ръка, ме заинтригуваха, защото ми помогнаха да разбера, че човек може да изпитва страст и нежност, на каквато и да е възраст. Гледам Ели сега и ми се струва, че никога не съм я обичал повече, но когато започна да чета писмата, осъзнавам, че винаги е било така.

За последен път ги четох преди три дни, оставайки буден до късно през нощта. Беше почти два след полунощ, когато се приближих до бюрото и намерих дебелия пакет със стари пожълтели пликове. Развързах панделката, която беше почти на половин век и намерих писмата, които майка й беше крила толкова отдавна и онези, които й бях пращал след това. Писма от цял един живот; писма, в които бях изповядвал любовта си; писма от моето сърце. Разглеждах ги с усмивка на лицето, прехвърлях ги в ръцете си и накрая отворих писмото от първата ни годишнина.

Прочетох откъс от него:

Оставих го настрани, разрових отново купчината и намерих друго, написано в една студена вечер преди трийсет и девет години.

А когато умря синът ни, онзи, който приличаше на майка си… Това беше най-тежкото време в живота ни и думите, които написах тогава, все още отекват в паметта ми:

Спрях за миг, спомняйки си за моя син. Тогава той беше само на четири години. Аз живях двайсет пъти по-дълго от него, но ако можех, бих заменил целия си живот за неговия. Ужасно е да надживееш детето си, трагедия, която не пожелавам на никого.

Опитах се да спра сълзите си, продължих да прехвърлям пликовете, за да отвлека мислите си и накрая намерих писмото, което написах в деня, когато се навършиха двайсет години от сватбата ни.

Там имаше още много писма, кореспонденцията на нашия живот и любов, и аз прочетох още десетки други, някои болезнени, други затрогващи. В три часа вече бях изтощен, но бях достигнал дъното на купчината. Беше останало само едно писмо, последното, което й бях написал, и нямаше как да не прочета и него.

Отворих плика и извадих двете страници. Сложих втората настрани, вдигнах първата към светлината и започнах да чета:

Сложих страниците настрани и си спомних как седяхме с Ели на верандата, когато тя прочете това писмо за първи път. Беше късен следобед, лятното небе беше набраздено с червени ивици и денят бавно гаснеше. Притъмняваше и докато гледах как слънцето залязва, си мислех за онзи кратък, мимолетен миг, когато денят изведнъж се превръща в нощ.

Мракът, осъзнах тогава, беше илюзия, защото слънцето продължаваше да осветява земята, дори когато се скриеше под хоризонта. А това означаваше, че денят и нощта са свързани като малко други неща. Едното не може без другото и въпреки това те не могат да съществуват едновременно. Замислих се какво ли е да бъдеш заедно с някого и при все това завинаги да бъдеш разделен от него.

Поглеждайки назад, си давам сметка каква мрачна ирония се съдържа във факта, че Ели реши да прочете писмото точно в момента, когато този въпрос изникна в ума ми. Казвам това, защото сега вече знам отговора. Знам какво е да бъдеш като нощта и деня — винаги заедно и завинаги разделен.

Има една особена красота в този следобед. Това е връхната точка в моя живот. Ели и аз седим край реката. Наблизо са и птиците, и дивите гъски — моите приятели. Телата им се носят по хладната вода, отразявайки цветовете и перата им, и затова те изглеждат по-големи, отколкото са в действителност. Ели също ги гледа с почуда и малко по малко ние отново се опознаваме.

— Приятно ми е да си говоря с вас — започвам аз. — Нашите разговори ми липсват, дори когато не е минало много време от последния.

Аз съм искрен и тя знае това, но все пак е предпазлива. Аз съм непознат.

— Ние често ли правим това? — пита тя. — Често ли седим тук, гледайки птиците? Искам да кажа, познаваме ли се добре?

— И да, и не. Мисля, че всеки си има тайни, но ние с вас се познаваме от години.

Тя поглежда ръцете си и след това моите. Замисля се за кратко и за момент лицето й изглежда отново младо. Ние не носим брачните си халки. И за това също си има причина.

— Вие били ли сте женен? — пита ме тя.

Аз кимвам.

— Да.

— Каква беше жена ви?

Казвам й истината:

— Тя беше моят блян. Тя ме направи този, който съм, и да я държа в прегръдките си беше толкова естествено за мен, колкото да усещам ударите на собственото си сърце. Мисля за нея през цялото време. Дори сега, когато седя тук, аз мисля за нея. Никога не би могло да има друга като нея.

Ели се замисля. Не знам какви чувства са събудили думите ми у нея. Накрая, когато заговаря тихо, гласът й е ангелски нежен. Чудно ми е дали подозира какво си мисля за нея.

— Тя мъртва ли е?

„Какво е смъртта?“, питам се аз, но не го изговарям. Вместо това казвам:

— Жена ми е жива в сърцето ми. И винаги ще бъде.

— Вие все още я обичате, нали?

— Разбира се. Но аз обичам много неща. Обичам да седя тук с вас. Обичам да се наслаждавам на красотата на това място с някой, който ми е скъп. Обичам да гледам как орлите рибари се спускат над реката в търсене на храна.

Тя отново мълчи. Сетне поглежда настрани, за да не виждам лицето й. Неин стар навик.

— Защо правите това? — Никакъв страх, само любопитство. Това е добре. Знам какво има предвид, но въпреки това питам:

— Кое?

— Защо прекарвате деня с мен?

Усмихвам се.

— Аз съм тук, защото така искам и така трябва. Не е сложно. И вие, и аз се чувстваме добре един с друг. Времето, което прекарваме заедно, не е изгубено. Аз седя тук, разговарям с вас и си мисля: „Какво би могло да бъде по-хубаво от това, което правя?“

Тя ме поглежда и за момент, само за един кратък миг, в очите й нещо трепва. На устните й се появява лека усмивка.

— Приятно ми е да бъда с вас и ако сте искали да ме заинтригувате, вече успяхте. Признавам, че компанията ви ми носи радост, но аз не знам нищо за вас. Не очаквам, разбира се, да ми разкажете историята на живота си, но защо сте толкова тайнствен?

— Веднъж четох някъде, че жените харесват тайнствените непознати.

— Ето, видяхте ли, пак не отговорихте на въпроса ми. Вие отклонявате повечето ми въпроси. Дори не ми казахте как свършва историята, която ми прочетохте тази сутрин.

Свивам рамене и известно време ние седим мълчаливо. Сетне аз питам:

— Вярно ли е?

— Кое дали е вярно?

— Че жените харесват тайнствени непознати?

Тя се замисля и се усмихва. Сетне ми отговаря в същия дух:

— Предполагам, че е вярно за някои жени.

— А вие от тях ли сте?

— Познаваме се твърде бегло, за да ви отговарям на такива въпроси — шегува се тя и на мен това страшно ми допада.

Седим мълчаливо и наблюдаваме света около нас. Отне ни цял живот, за да се научим да правим това. Изглежда само старите хора умеят да седят един до друг, да не си говорят и въпреки това да се чувстват щастливи. Младите, забързани и нетърпеливи, винаги се чувстват длъжни да нарушат мълчанието. И напразно, защото тишината е съвършена. Тишината е свещена. Тя сближава хората, защото само на онези, които им е хубаво един с друг, могат да седят заедно, без да разговарят. Просто един парадокс.

Минават минути и дишането ни постепенно се слива в едно точно както стана по-рано тази сутрин. Дълбоки спокойни дихания и малко по-късно тя се унася, както се случва с хората, които си имат пълно доверие един на друг. Питам се дали младите са способни на такива радости. Най-накрая тя се събужда и става чудо.

— Виждате ли тази птица? — Тя сочи с ръка и аз напрягам поглед. Странно е, но аз също успявам да видя силуета й благодарение на яркото слънце.

— Каспийска чайка — казвам аз тихо и ние я гледаме как се спуска над река Брайсис. Сетне, преоткривайки един стар навик, аз слагам ръка на коляното й и тя не я отблъсва.

Ели е права за моята уклончивост. В дни като тези, когато само моята памет е налице, аз съм малко неясен в отговорите си, защото през последните няколко години неведнъж съм наранявал чувствата й поради неволни грешки на езика, и съм твърдо решен да не допусна това да се случи повече. Затова говоря, само когато тя ме попита нещо, понякога неопределено, и никога не подхващам нови теми.

Това решение си има и своите плюсове, и своите минуси, но то е съвършено необходимо, защото с осъзнатата истина идва и болката. За да огранича болката, аз ограничавам отговорите си. Затова никога не й казвам, че има деца, нито че сме женени. Мъчно ми е за това, но не мога да го променя.

Прави ли ме това нечестен с нея? Може би, но аз съм я виждал, смазана под водопада от информация, която съставляваше нейния живот, и не бих искал това да се случва повече. Би ли могъл някой да се погледне в огледалото и да не се разплаче, осъзнавайки, че е забравил всичко най-важно в живота си? Подобно нещо не беше по силите и на Ели. Знам това, защото когато започна нейната „одисея“, аз й разказвах всичко. Нейният живот, нейният брак, нейните деца. Нейните приятели и работа. Въпроси и отговори като в токшоу от типа „Това е твоят живот“.

Онези дни бяха тежки и за двама ни. Аз бях като енциклопедия, бездушен предмет, който отговаряше на безкрайните „кой?“, „какво?“, „къде?“, „кога?“, макар че единствено въпросите „защо?“, на които не бях в състояние да дам отговор, можеха да придадат смисъл на живота й. Ели се взираше безпомощно в снимките на забравени деца, държеше в ръцете си четки, с които не знаеше какво да прави, и четеше любовни писма, които не й носеха никаква радост. Тя линееше час по час, ставаше все по-бледа и тъжна и дните завършваха много по-зле, отколкото започваха. Аз просто я губех, а с нея и себе си, колкото и егоистично да звучи това.

Затова аз се промених. Станах Магелан, Колумб, изследващ невероятните тайни на човешкия ум и малко по-малко намерих своя път. И научих онова, което знае всяко дете. Че животът ни е просто съвкупност от отделни малки животи, всеки с дължината на един ден. Че всеки ден ние трябва да откриваме красотата на цветята и поезията и да говорим на птиците. Че денят, през който сме се радвали на мечтите си, на залезите и на прохладните ветрове, не е пропилян. И най-важното — аз научих, че смисълът на живота е да седиш на някоя пейка край древна река, положил ръка върху коляното на любима жена.

— За какво мислите? — пита ме тя.

Вече се стъмва. Станали сме от пейката и вървим бавно по осветените алеи, които се вият покрай постройките на дома. Тя ме държи за ръката и аз съм нейният ескорт. Идеята да ме хване под ръка беше нейна. Може би беше очарована от мен, или пък се боеше да не падна. „Както и да е“, казвам си аз и се усмихвам.

— Мисля за вас.

В отговор Ели само стисва леко ръката ми, но аз знам, че й е било приятно да чуе това. Животът ни заедно ме е научил да предугаждам чувствата й, дори когато самата тя не е наясно с тях.

— Знам, че вие не помните коя сте — продължавам аз, — но аз помня и знам, че ми е хубаво с вас.

Тя ме потупва по ръката и се усмихва.

— Вие сте мил човек и имате добро сърце. Надявам се, че и преди ми е било така приятно да бъда вас, както сега.

Известно време вървим мълчаливо и накрая тя казва:

— Трябва да ви призная нещо.

— Мисля, че имам обожател.

— Обожател?

— Да.

— Разбирам.

— Не ми ли вярвате?

— Вярвам ви.

— И би трябвало.

— Защо?

— Защото ми се струва, че това сте вие.

Замислям се над думите й, докато вървим под ръка. Минаваме покрай стаите и сетне през двора. Навлизаме в градината, където растат главно диви цветя, и аз я спирам. Набирам букет в червено, розово, жълто и виолетово. Давам й го, тя го взима и го поднася към носа си. Помирисва цветята със затворени очи и прошепва:

— Красиви са!

Подновяваме разходката си. В едната си ръка тя държи моята, а в другата цветята. Хората ни гледат, защото в техните очи сме удивителна двойка, както са ми казвали някои. И в известен смисъл те са прави, макар от това да не ми става по-леко.

— Вие смятате, че аз съм вашият обожател? — питам аз накрая.

— Да.

— Защо?

— Защото намерих нещо, което вие сте скрили?

— Какво е то?

— Това — казва тя и ми подава малко парче хартия. — Намерих го под възглавницата си.

Аз чета на глас:

— Има ли и още? — питам аз.

— Намерих това в джоба на палтото си.

— Разбирам — и това е всичко, което казвам.

Ние вървим, докато слънцето потъва все по-ниско в небето. Скоро сребърният здрач е единственото, което остава от деня, а ние все още говорим за поезия. Ели с очарована от романтичната тема.

Когато стигаме до вратата, аз съм вече уморен. Тя знае това, спира ме с ръка и ме кара да я погледна. В този момент осъзнавам колко съм прегърбен. Двамата с нея сега сме еднакво високи. Понякога се радвам, че не знае колко много съм се променил. Тя се взира в мен дълго време.

— Какво правите? — питам аз.

— Не искам да забравя този ден и се опитвам да го запазя в паметта си.

„Ще й се удаде ли този път?“, питам се аз и знам, че отговорът е не. Но не споделям мислите си. Вместо това се усмихвам, защото думите й са толкова мили.

— Благодаря ви — казвам аз.

— Наистина не искам да ви забравя. Вие сте много специален за мен. Не знам какво щях да правя без вас днес.

Гърлото ми се стяга. Долавям в думите й нежност, онази нежност, заради която живея. Колко бих искал да съм достатъчно силен, за да я отнеса на ръце в рая.

— Не казвайте нищо — спира ме ти. — Нека просто да запомним този миг.

И аз се подчинявам, безкрайно щастлив.

Болестта й сега е в по-напреднала фаза, но въпреки това Ели е различна от останалите. Тук има още трима със същото заболяване, върху които се опира моят опит. За разлика от нея, те са в много по-тежко състояние и почти нищо не помнят и не съобразяват. Имат халюцинации, чувстват се дълбоко объркани и непрестанно повтарят едни и същи неща. Двама от тях не могат да се хранят сами и скоро ще умрат. Третият пациент, жена, често се залутва из комплекса и се губи. Веднъж я намериха в колата на непознат на четвърт миля от дома. След този случай започнаха да я връзват с каиши за леглото. Понякога се държат враждебно, а друг път са като изгубени деца, тъжни и самотни. Рядко разпознават хората от персоната и близките си. Алцхаймер е мъчителна болест и на децата им е трудно да ги посещават. В същото положение са и моите деца. Ели, разбира се, си има свои проблеми, които с времето навярно ще се утежняват. Сутрините тя е много уплашена и плаче неутешимо. Вижда малки човечета, подобни на гномове, които я гледат, и се опитва да ги прогони с викове. Къпе се с удоволствие, но не яде редовно. Сега тя е слаба, прекалено слаба по мое мнение, и в добри дни като днешния се опитвам да я храня допълнително.

Но тук приликите свършват. Именно по тази причина на Ели гледат като на чудо, защото понякога, макар и много рядко, след като й чета, състоянието й се подобрява. Никой няма обяснение за този феномен. „Невъзможно — казват лекарите. — Това не би трябвало изобщо да е Алцхаймер.“ Но за съжаление е. През повечето дни, и особено сутрините, всички признаци са налице.

Но защо болестта при нея не протича в класическия си вариант? Защо тя понякога се променя, след като й чета? Казвам на докторите причината, сърцето ми подсказва, че не греша, но не ми вярват. Вместо това те търсят научно обяснение. Четири път идваха специалисти от Чапъл Хил7, за да търсят отговор на загадката. Четири път си тръгваха с празни ръце. „Не е възможно да разберете какво става в ума й, ако се опирате само на вашия опит и книги“, казвам им аз, но те поклащат глави и отговарят: „Болестта Алцхаймер не се развива така. Пациентът не може да поддържа разумен разговор или пък състоянието му да се подобрява, особено пък за един ден. Това е абсолютно невъзможно.“

Но се оказва възможно. Не всеки ден, не през повечето дни и за съжаление все по-рядко. Но понякога все пак се случва. В такива дни не работи само паметта й, сякаш има амнезия. Но емоциите и чувствата й са нормални. И в такива дни аз знам, че онова, което правя, е добро.

Вечерята й я очаква в стаята й. В дни като днешния докторите ни разрешават да се храним тук и на мен нищо повече не ми е нужно. Хората тук се грижат за всичко, добри са към нас и аз съм им благодарен.

Светлината е приглушена, на масата има две запалени свещи и се чува тиха музика. Чашите и чиниите са пластмасови и в гарафата има ябълков сок, но правилата са си правила. За щастие Ели като че ли не вижда нищо нередно. Тя въздъхва леко и оглежда масата с широко отворени очи.

— Вие ли се погрижихте за това?

Аз кимвам и тя влиза в стаята.

— Всичко е много красиво.

Аз й предлагам ръка и я съпровождам до прозореца. Тя не я пуска, когато стигаме там. Приятно ми е да усещам докосването й и ние стоим близо един до друг в тази кристална пролетна вечер. Прозорецът е леко отворен и аз усещам полъха върху лицето си. Луната е изгряла и ние гледаме небето, което е озарено от сребриста светлина.

— Никога не съм виждала нещо толкова красиво — казва тя.

— И аз също — съгласявам се аз, но гледам към нея. Тя разбира какво имам предвид и се усмихва.

Секунда по-късно прошепва:

— Мисля, че знам при кого е отишла Ели накрая.

— Така ли?

— Да.

— При кого?

— Останала е с Ной.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Усмихвам се и кимвам.

— Да, права сте — казвам аз тихо и тя се усмихва в отговор. Лицето й сияе.

Дръпвам стола й с известно усилие. Ели сяда и аз се настанявам срещу нея. Тя ми предлага ръката си, аз я вземам и чувствам как ме гали с палеца си, както преди толкова много години. Взирам се в нея дълго и мълчаливо, преживявам отново моменти от живота си, спомням си хиляди отминали дни, които сякаш не са изчезнали безследно. Нещо засяда в гърлото ми и аз отново разбирам колко много я обичам. Гласът ми е несигурен, когато заговарям накрая:

— Вие сте толкова красива — казвам аз. Виждам в очите й, че тя знае какво чувствам към нея и какъв е истинският смисъл на думите ми.

Не ми отговаря. Вместо това свежда поглед и аз се питам какво ли си мисли. Не успявам да разбера и стисвам нежно ръката й. Чакам. Чакам с нетърпение сърцето й да се събуди и знам, че моментът е много близо.

И след това чудото се случва.

Докато оркестърът на Глен Милър свири тихо и пламъкът на свещите потрепва, аз виждам как тя постепенно отстъпва пред чувствата, които се надигат в нея. На устните й се появява мила усмивка, онази усмивка, в която намирам смисъла на живота си, сетне Ели повдига премрежените си очи към мен и притегля ръката ми към себе си.

— Ти си толкова необикновен — казва тя тихо и отново е влюбена в мен. Знам това, защото съм го виждал хиляди пъти.

Ели отново замълчава, но не е и нужно да казва нещо. Поглежда ме с очите от един друг живот и аз усещам как сърцето ми прелива от щастие. Усмихвам й се в отговор, влагайки цялата страст, на която съм способен, докато чувствата ни бушуват в нас, подобно на морски вълни. Обхождам стаята с поглед, вдигам глава към тавана, сетне отново поглеждам към Ели и онова, което виждам, стопля душата ми. И изведнъж отново се чувствам млад. Вече не съм стар, треперещ, прегърбен, деформиран от артрита и почти сляп от катаракта.

Аз съм силен и горд, най-щастливият мъж на света, и това чувство остава за дълго в мен, докато седя срещу нея на масата.

Когато една трета от свещите вече е изгоряла, аз решавам да наруша мълчанието:

— Обичам те с цялото си сърце и се надявам, че знаеш това.

— Разбира се, че го знам — казва тя, останала без дъх. — И аз винаги съм те обичала, Ной.

Ной, чувам отново аз. Ной. Думата отеква в ума ми. Ной… Ной. „Тя ме позна“ — мисля си аз. — „Тя знае кой съм…“

Тя знае кой съм…

Толкова малко нещо, просто едно име, но за мен то е като дар от Бога и чувайки го, знам, че не всичко още е свършило. То е като ключ към всичките онези прекрасни мигове на обич, които ни свързват, и най-хубавите години от живота ни.

— Ной… — шепне тя. — Милият ми Ной…

И аз — човекът, отхвърлил диагнозата на лекарите — отново тържествувам, макар и за един кратък миг. Отказвам да търся обяснение за чудото, което се случва, и вместо това целувам ръката, приближавам я до бузата си и шепна в ухото й:

— Ти си най-прекрасното нещо в живота ми.

— О… Ной — казва тя със сълзи в очите си. — Аз също те обичам.

Ако всичко можеше да свърши така, щях да бъда най-щастливият човек на света, но това няма да се сбъдне, защото вече виждам, че погледът на Ели става все по-тревожен.

— Какво има? — питам аз.

— Толкова се страхувам — отвръща тя тихо. — Толкова се страхувам, че отново ще те забравя. Това не е честно… Просто не мога да преживея това отново.

Гласът й е задавен от вълнение, но аз не намирам какво да й кажа. Знам, че вечерта е към края си, и че не мога да направя нищо, за да спра неизбежното. В това съм безпомощен. Най-накрая й казвам:

— Никога няма да те изоставя. Онова, което имаме, е завинаги.

Ели знае, че това е всичко, което мога да сторя, защото никой от нас не иска празни обещания. Но от начина, по който ме гледа, разбирам, че тя не иска още чудото да свърши и умът й отново да потъне в тъмната бездна на забравата.

Щурците пеят в нощта и ние започваме да се храним. И двамата не сме гладни, но аз се старая да ям с апетит, за да й дам добър пример. Ели си взима малки хапки и дъвче дълго, но и това все пак е нещо. Тя изгуби много от теглото си през последните три месеца.

След вечеря ме обзема страх. Знам, че трябва да съм щастлив, защото тази вечер е доказателство, че любовта ни е още жива, но в същото време съзнавам, че всичко скоро ще свърши. Слънцето отдавна е залязло и онзи враг, който крадеше паметта на Ели, всеки миг щеше да се появи и аз нямаше как да го спра. Затова се взирам в нея и се наслаждавам на последните секунди, през които сме заедно.

Засега всичко е нормално.

Часовникът тиктака.

Все още не се случва нищо.

Аз взимам ръката й и я задържам.

Нищо.

Чувствам я как трепери и шепна утешителни думи в ухото й. Нищо.

Казвам й за последен път тази вечер, че я обичам. И крадецът идва.

Винаги се изненадвам колко бързо се случва. Дори сега, след всичкото това време. Докато ме държи за ръката, тя започва бързо да премигва и да поклаща глава. После се извръща към ъгъла на стаята и дълго време се взира в нещо. На лицето й е изписана тревога.

„Не — крещя безмълвно аз. — Още не! Не и сега… когато сме толкова близо! Не и тази вечер! Когато и да е, но не и тази вечер. Моля те, Господи! Не мога да понеса това отново! Не е честно… не е честно…“

Но всичко отново е напразно.

— Тези човечета — казва тя накрая, сочейки с ръка. — Те ме гледат. Моля те, накарай ги да спрат.

Гномовете.

Светът се завърта около мен и ми прималява. Дишането ми спира за миг и сетне започва отново, този път по-учестено. Устата ми пресъхва и чувствам как сърцето ми се блъска в гърдите ми. „Това е краят!“, казвам си аз и наистина е така. Мракът вече е дошъл. Това е вечерната дезориентация, един от симптомите на болестта на Алцхаймер, от която страда жена ми, и моят най-голям кошмар. Когато дойде той, си отива тя, и в такива случаи се питам дали изобщо някога ще се върне при мен.

— Там няма никой, Ели — казвам аз, опитвайки се да предотвратя неизбежното. Тя не ми вярва.

— Те се взират в мен.

— Не — шепна аз, поклащайки глава.

— Не ги ли виждате?

— Не — казвам аз и тя се замисля за момент.

— Но те са ето там — настоява Ели, отблъсквайки ме. — И се взират в мен!

Сетне започва да си мърмори нещо под нос и когато се опитвам да я успокоя, тя трепва и ме поглежда с широко отворени очи.

— Кой сте вие? — изкрещява Ели, изплашена и пребледняла. — Какво правите тук? — Страхът в нея расте, но аз мълча, защото не мога да направя нищо. Тя отстъпва назад, вдигнала ръце, сякаш за да се защити от мен, и сетне изрича думите, които се забиват най-дълбоко в сърцето ми: — Махайте се! Стойте далеч от мен! — След това започва да отблъсква гномовете, ужасена и вече забравила за присъствието ми.

Ставам и тръгвам към леглото. Чувствам се отслабнал, едва влача краката си и усещам някаква странна болка встрани над хълбока си. Не знам откъде идва. Известно време се опитвам да натисна копчето, за да повикам сестрите, пръстите ми са като вкочанени и пулсират, но най-накрая успявам. Знам, че скоро ще бъдат тук. И докато ги чакам, аз наблюдавам моята съпруга.

Минават десет… двайсет… трийсет секунди. Продължавам да се взирам в нея, припомняйки си миговете, които току-що споделихме. Но тя не отвръща на погледа ми и в ума ми изплува картината как се бори с невидимите си врагове.

Сядам на леглото, измъчван от остра болка в гърба, посягам към тетрадката и се разплаквам. Ели не забелязва това. Когато е така, тя не забелязва нищо.

Няколко страници падат на пода и аз се навеждам да ги взема. Толкова съм уморен! И сякаш изведнъж съм останал сам. А когато сестрите идват, те виждат двама души, които трябва да успокоят. Една жена, която трепери от страх заради демоните в ума си, и един старец, който я обича повече от всичко на света, и плаче тихо от безсилие в ъгъла, закрил лицето си с ръце.

Прекарвам остатъка от вечерта сам в стаята. Вратата ми е леко отворена и виждам как хората вървят по коридора — някои познати, други непознати. Ако се заслушам, успявам да чуя, че говорят за своите семейства, работа, разходки в парка. Съвсем обикновени разговори, нищо повече, но аз осъзнавам, че им завиждам за лекотата, с която общуват помежду си. Знам, че завистта е смъртен грях, но понякога не успявам да се преборя с него.

Д-р Барнуел също е тук и говори с една от сестрите, а аз се питам кой ли е толкова зле, че докторът още да не си е отишъл. Той работи прекалено много. „Прекарвай повече време със семейството си — посъветвах го аз веднъж. — Те няма да бъдат винаги около теб.“ Но като че ли не ме слуша. Лекарят бил длъжен да се грижи за пациентите си, обясни ми той, и да се отзовава всеки път, когато бъде повикан. Просто нямал избор. Но това го поставя в много сложно положение, защото д-р Барнуел иска да бъде изцяло отдаден на пациентите си и едновременно с това изцяло отдаден на семейството си. Очевидно е, че това не е по силите му, просто защото няма на разположение достатъчно часове, но той още не е разбрал това. Докато гласът му заглъхва по коридора, аз се питам кое все пак ще избере накрая — семейството или работата си. Или може би, за съжаление, ще дочака момента, когато някой друг ще направи този избор вместо него.

Сядам до прозореца на един удобен стол и си мисля за днешния ден. Той беше и прекрасен, и мъчителен, и щастлив, и тъжен. Противоположните чувства, които се борят в душата ми, не ми дават да заспя до късно. Тази вечер не чета на никого. Просто не бих могъл, защото ще се разплача над книгата. Хората започват да се прибират по стаите си и коридорите постепенно опустяват. Към единайсет чувам познати стъпки, които по някаква причина очаквах.

Д-р Барнуел надниква в стаята ми.

— Забелязах, че в стаята ви свети. Имате ли нещо против да вляза.

— Не — отвръщам аз, поклащайки глава.

Той влиза и оглежда стаята, преди да седне на няколко стъпки от мен.

— Чух, че сте прекарали хубав ден с Ели — казва докторът, усмихнат. Той е заинтригуван от отношенията между нас. Не знам дали интересът му е чисто професионален.

— Може да се каже — съгласявам се аз.

Той накланя леко глава и се взира в мен, озадачен от отговора ми.

— Добре ли сте, Ной? Изглеждате малко потиснат.

— Добре съм. Просто съм уморен.

— Как беше Ели днес?

— Добре. Разговаряхме почти четири часа.

— Четири часа. Ной, това е… невероятно. Успявам само да кимна, а той продължава да говори, поклащайки в недоумение глава:

— Никога не съм виждал подобно нещо. Нито пък съм чувал. Предполагам, че обяснението трябва да се търси в любовта. Вие двамата просто сте били създадени един за друг. Тя сигурно ви е обичала ужасно много. Знаете това, нали?

— Да — отвръщам аз, но не мога да кажа нищо повече.

— Какво ви измъчва, Ной? Да не би Ели да е казала или направила нещо, което е наранило чувствата ви?

— Не. Тя беше безкрайно мила. Просто сега се чувствам… малко самотен.

— Самотен?

— Да.

— Никой не може да се чувства самотен, когато е с други хора.

— Аз мога — казвам аз и поглеждам часовника си, мислейки си за семейството му, което спи в притихналия му дом. — А също и вие.

Следващите няколко дни минаха, без да се случи нищо особено. Ели не ме позна нито веднъж, пък и аз бях малко разсеян, защото мислите ми непрекъснато се връщаха към онзи ден, който бяхме прекарали заедно. Макар краят винаги да идва прекалено скоро, това не хвърли сянка върху щастието ми и аз благодарях на съдбата за онова, което бях преживял.

През следващата седмица животът ми се върна към привичното си русло. Доколкото това изобщо е възможно. Четях на Ели, четях на съседите си, бродех по коридорите. Нощем лежа буден в леглото си, а сутрин седя близо до радиатора. Започнах да намирам някаква странна утеха в тази предвидимост на живота си.

През една хладна мъглива сутрин — осем дни след деня, който прекарахме заедно — аз се събудих рано, както обикновено, и седнах на бюрото си. Разглеждах снимки и четох писма, написани преди много години. Или поне се опитвах. Не можех да се съсредоточа, защото имах главоболие и след известно време седнах на стола до прозореца, за да гледам как изгрява слънцето. Ели щеше да се събуди след няколко часа и трябваше да си почина и да се освежа, за да съм в състояние да й чета през деня.

Няколко минути седях със затворени очи и през това време болката в главата ми ту се засилваше, ту стихваше. Сетне ги отворих и се полюбувах на стария си приятел — реката, която носеше водите си край прозореца ми. За разлика от Ели, аз имам стая, откъдето мога да я виждам, и тя никога не е спирала да ме вдъхновява. Чудно е като се замислиш, че тази река е на стотици хиляди години и въпреки това се подмладява след всеки дъжд. И тази сутрин аз й заговарям шепнешком:

— Ти си благословена, приятелко, както и аз, защото имаме шанса да посрещаме заедно новите дни.

Малките вълни се плискат гальовно в брега и бледата утринна светлина проблясва върху набраздената водна повърхност, отразяваща света, който споделяме. Аз и реката. Течаща, непостоянна, променлива. Нима самият живот не е като бягаща вода, мисля си аз. Човек може да научи толкова много от една река.

Бедата дойде, точно когато слънцето надзърна над хоризонта. Забелязах, че ръката ми изтръпна, нещо което не се беше случвало никога преди. Опитах се да я вдигна, но не можах, защото в този момент почувствах остра болка в главата, този път много по-силна, почти сякаш бях ударен с чук. Затворих очи и стиснах клепачи. Ръката ми спря да изтръпва и започна да се вдървява, сякаш нервите ми изведнъж бяха разрязани някъде над лакътя. Китката ми се вцепени и разкъсващата болка в главата, като че ли се спусна надолу, достигайки до всяка клетка на тялото ми, подобна на океанска вълна, която смазва и опустошава всичко по пътя си.

Изгубих зрението си и чух нещо, което звучеше като грохот на влак само на сантиметри от главата ми. Знаех, че съм получил удар. Болката мина през тялото ми като мълния и през последните секунди, в които бях в съзнание, си представих как Ели лежи в леглото си в очакване на историята, която никога нямаше да й прочета, объркана и съвършено безпомощна. Също като мен.

И аз затворих очи за последен път, преди всичко да потъне в тъмнина, и си мислех: „О, Господи, какво направих?“

През следващите дни многократно губех съзнание и отново се събуждах. В миговете на просветление се виждах обграден от апарати и уреди, в гърлото и носа ми влизаха тръбички, а до леглото ми висяха две прозрачни торбички с някаква течност. Чувах лекото бръмчене на машините, които от време на време издаваха странни звуци. Един от апаратите писукаше в ритъм със сърцето ми и аз намирах някаква особена утеха в това, унасяйки се отново и отново в безпаметен сън.

Лекарите бяха притеснени. Виждах угрижените им лица, докато разглеждаха диаграмите и регулираха уредите. Те шепнеха помежду си мислейки си, че не ги чувам: „Състоянието му е сериозно, особено за човек на неговата възраст, и последствията може да са тежки.“ Мрачните им лица бяха като прелюдия към нерадостните им предвиждания: „… загуба на речта, ограничена подвижност, възможна пълна парализа.“ Сетне отново разглеждаха показанията на апаратите, нови настройки и накрая си тръгваха, без да подозират, че съм чул всяка тяхна дума. Опитвах се да не мисля за това и вместо това се концентрирах върху Ели, извиквайки в ума си нейния образ всеки път, когато можех.

Опитвах се да почувствам докосването й, да чуя гласа й и да видя лицето й и когато успеех, очите ми се пълнеха със сълзи, защото не знаех дали отново ще мога да я държа за ръката, да й прошепна думи на утеха и да прекарам още един ден с нея в разговори, четене и разходки. Не бях си представял, че всичко ще свърши така. Винаги съм си мислел, че ще си отида последен и няма да оставя Ели сама. Така щеше да е по-справедливо.

Така минаваха часовете, ту в съзнание, ту в тъма, докато дойде едно мъгливо утро, в което си спомних за обещанието, което дадох на Ели, и това ми подейства като шок. Отворих очи и видях стая, пълна с цветя, чието ухание окончателно ме върна към живота. Потърсих звънеца, натиснах го с усилие и сестрата пристигна половин минута по-късно, следвана от д-р Барнуел, който се усмихна веднага, щом ме видя.

— Жаден съм — казах аз дрезгаво и д-р Барнуел се усмихна още по-широко.

— Добре дошъл обратно — каза той. — Бях сигурен, че ще се оправите.

Две седмици по-късно вече мога да напусна болницата, но сега съм половин човек. Ако бях кадилак, щях да се движа в кръг, защото дясната половина на тялото ми е по-слаба от лявата. Казват ми, че това е добра новина, защото парализата е можела да бъде пълна. Понякога ми се струва, че съм обграден от оптимисти.

Лошата новина е, че ръцете ми вече не ми позволяват да използвам бастун или инвалиден стол и се налага да се придвижвам по някакъв си мой своеобразен начин. Не крача като на младини — ляв крак, десен крак и сетне пак ляв — нито пък се тътря, както беше доскоро, а вместо това влача бавно единия крак, приплъзвам десния и после пак влача левия. Сега съм жива легенда и хората вероятно не могат да откъснат поглед от мен, докато шествам по коридорите. Ходът ми е бавен дори и по моите разбирания и това го казва човек, който преди две седмици не можеше да надбяга и костенурка.

От болницата се връщам късно вечерта и когато влизам в стаята си, знам, че няма да мога да заспя до късно. Въздъхвам дълбоко, долавяйки уханието на пролетта. Прозорецът е стоял дълго отворен и въздухът е свеж и прохладен. Евелин, една от многото сестри тук, ми помага да се настаня на стола до прозореца и понечва да го затвори. Аз я спирам и макар да повдига учудено вежди, тя приема решението ми. Чувам да се отваря чекмедже и миг по-късно на раменете ми е наметнат пуловер. Тя го намества грижовно, сякаш съм дете, сетне слага ръка на рамото ми и нежно ме потупва. Евелин не казва нищо, докато прави това, и по мълчанието й знам, че гледа през прозореца. Дълго време стои неподвижно и аз гадая за какво ли си мисли, но не питам. Най-накрая я чувам да въздъхва. Тръгва към вратата, но сетне се спира, навежда се към мен и ме целува по бузата, нежно, така както го прави моята внучка. Поглеждам я изненадан и тя казва тихо:

— Хубаво е, че се върнахте. Много й липсвахте на Ели, а също и на нас останалите. Ние всички се молихме за вас, защото когато ви няма, тук нищо не е същото. — Тя се усмихва и докосва лицето ми, преди да си тръгне. По-късно я чувам отново да върви по коридора, бутайки количка и разговаряйки тихо с някаква друга сестра.

Небето тази нощ е беззвездно и тайнствено синьо. Щурците пеят и заглушават всякакъв друг звук. Докато седя, си мисля дали някой би могъл да ме види отвън — мен, затворникът на плътта. Оглеждам двора, пейките и дърветата, търсейки напразно някакви признаци на живот. Дори реката сякаш е спряла и в тъмното прилича на празно пространство. Усещам, че се подавам на вълшебството на нощта. Гледам навън часове и виждам как отразените облаци започват да отскачат от водната повърхност. Задава се буря и небето става сребристосиво, сякаш отново се спуска здрач.

Просветва мълния и аз усещам как мислите ми политат назад. Кои сме ние, Ели и аз? Не сме ли като стар кипарис и бръшлян, чиито клони и ластари са така здраво преплетени, че и двете растения ще умрат, ако бъдат разделени? Не знам. Проблясва още една светкавица и осветява масата достатъчно, за да видя фотографията на Ели, която лежи там — най-хубавата, която имам. Преди години я сложих в рамка с надеждата, че стъклото ще я запази завинаги. Взимам я и я държа близо пред очите си. Взирам се в нея дълго време, просто не мога да откъсна поглед. Тогава тя беше на четирийсет и една и никога не е била по-красива. Има толкова много неща, които искам да я попитам, но знам, че снимката няма да ми отговори и затова я оставям на масата.

Тази вечер Ели е съвсем наблизо, в другия край на коридора, и въпреки това аз съм сам. Винаги ще бъда сам. Това си мислех, докато лежах в болницата. Това си мисля и сега, докато гледам през прозореца как се събират буреносните облаци. Изведнъж ме обзема тъга, спомняйки си, че така и не я целунах през онзи последен ден. И вероятно никога няма да я целуна повече. Моята и нейната болест не позволяват да храня никакви надежди.

Най-накрая ставам, приближавам се до бюрото си и включвам лампата. Това ми коства повече усилия, отколкото съм очаквал и затова не се връщам при прозореца. Сядам зад бюрото и през следващите няколко минути разглеждам снимките, които стоят върху него. Семейни снимки, снимки на деца и ваканции. Снимки, на които сме аз и Ели. Отново се замислям колко много неща сме преживели заедно и за пореден път осъзнавам колко съм древен.

Отварям едно чекмедже и намирам цветята, които й дадох някога отдавна, стари, повехнали и вързани с панделка. Те също като мен са изсъхнали и чупливи и е трудно да ги държиш, без да ги прекършиш. Но Ели ги запази. „Не разбирам за какво са ти“, казвах аз, но тя просто махваше с ръка. И понякога вечерите я виждах да ги държи, почти благоговейно, сякаш в тях беше заключена тайната на живота. Жени.

И понеже това е вечер на спомените, аз започвам да търся брачната си халка. Намирам я в най-горното чекмедже, увита в кърпичка. Не мога да я нося вече, защото пръстите ми са оттекли и деформирани. Разгъвам кърпичката и халката вътре си е същата. Кръгла и безкрайна — могъщ символ на онова, което ни свързваше. И докато я гледам, аз знам, просто знам, че тя не би могла да бъде друга. Знаех го тогава, знам го и сега. И в този момент и прошепвам на глас:

— Ти все още си моя. Ели, щастие мое, моя безсмъртна красота. Ти винаги си била най-прекрасното нещо в живота ми.

Питам се дали тя чува тези мои думи и чакам знак. Но такъв не идва.

Единайсет и половина е. Търся писмото, което тя ми написа, онова, което чета, когато съм най-паднал духом. Пликът е там, където го оставих последния път. Обръщам го няколко пъти с треперещи ръце, преди да го отворя. И най-накрая започвам да чета:

Дочитам писмото и го слагам настрани. Ставам от бюрото и намирам чехлите си. Те са близо до леглото ми и трябва да седна, за да ги обуя. Сетне се изправям отново, прекосявам стаята и отварям вратата. Поглеждам надолу към дъното на коридора и виждам Джанис да седи на рецепцията. Или поне си мисля, че е Джанис. За да стигна до стаята на Ели, трябва да мина покрай бюрото й, но в този час не ми е позволено да излизам, а Джанис е известна с това, че не обича да нарушава правилата. Съпругът й е юрист.

Чакам, за да видя дали ще си тръгне, но като че ли няма никакви такива изгледи и започвам да губя търпение. Най-накрая излизам от стаята и тръгвам със своеобразната си странна походка. Отнема ми цяла вечност, за да скъся разстоянието до нея, но тя като че ли не забелязва приближаването ми. Аз съм безшумна пантера, която се прокрадва тихо в джунглата, невръстно птиче, невидимо за враговете си в гнездото.

Най-накрая бивам разкрит, което не ме изненадва. Стоя мълчаливо пред нея.

— Ной — казва тя, какво правите?

— Разхождам се — отвръщам аз. — Не мога да заспя.

— Знаете, че това не е позволено в този час.

— Знам.

Въпреки това не помръдвам от мястото си, изпълнен с мрачна решимост.

— Вие всъщност не сте тръгнал на разходка, нали? По-скоро искате да видите Ели.

— Да — отговарям аз.

— Ной, нали помните какво се случи последния път, когато я видяхте през нощта.

— Помня.

— Тогава знаете, че не трябва да правите това.

— Тя много ми липсва — отговарям уклончиво аз.

— Знам, но не мога да ви позволя да я видите.

— Днес имаме годишнина — казвам аз и това наистина е така. Остава ни една година до златната ни сватба. На днешния ден се навършват четирийсет и девет години, откакто се оженихме.

— Разбирам.

— Мога ли да отида при нея тогава?

Тя поглежда настрани за момент и когато отговаря, гласът й е станал много по-мек, което ме изненадва, защото никога не съм подозирал Джанис в сантименталност.

— Ной, от пет години работя тук, а преди това съм работила в друг дом. Виждала съм стотици двойки да се борят с мъката и скръбта си, но никога не съм виждала нищо подобно на това, което правите вие. Всъщност никой тук не е виждал такова нещо, нито докторите, нито сестрите.

Тя замълчава за момент и колкото и да е странно, очите й започват да се пълнят със сълзи. Избърсва ги с пръст и сетне продължава:

— Опитвам се да си представя как издържате всичко това, откъде намирате сили да правите едно и също нещо отново и отново, ден след ден… и не мога! Не знам как го постигате. Понякога успявате да победите дори болестта й. И макар докторите да нямат обяснение, ние сестрите разбираме всичко. Това е просто любов. Най-невероятно нещо, което някога съм виждала.

В гърлото ми е заседнала буца и не успявам да кажа нищо.

— Но въпреки това нямате право да ходите по коридорите и аз не мога да ви го позволя. Затова се върнете в стаята си. — Сетне Джанис се усмихва леко, подсмърча, намества някакви книжа на бюрото си и добавя: — А сега аз отивам да изпия едно кафе и няма да мога да проверя дали сте ме послушали. Затова не правете нищо глупаво.

Тя се изправя бързо, докосва ръката ми и тръгва към стълбите. Не поглежда назад и аз изведнъж оставам сам. Не знам какво да мисля. Поглеждам към бюрото й, виждам пълната й чаша с кафе, от която все още се вдига пара, и за пореден път се убеждавам, че на света има добри хора.

За първи път от години ми е топло, докато напредвам бавно към стаята на Ели. И макар да се влача едва-едва, скоро се уморявам и се налага да се опра на стената, за да не падна. Халогенните лампи тихо жужат над главата ми и аз примижавам леко, защото флуоресцентното им сияние причинява болка в очите ми. Минавам покрай десетина тъмни стаи, в които съм чел, и осъзнавам, че всеки един от хората в тях ми е липсвал по някакъв начин. Те са моите приятели, чиито лица познавам толкова добре, и които ще видя утре сутринта. Но не и тази вечер, защото пътят е дълъг и нямам достатъчно време. Продължавам нататък и сърцето ми с усилие изтласква кръв към уморените артерии. Но въпреки това се чувствам по-силен с всяка следваща стъпка. Чувам някъде зад мен да се отваря врата, но не поглеждам назад. Сега съм просто един непознат. Никой не може да ме спре. Звъни телефон в сестринската стая, но аз продължавам напред, за да не бъда хванат. Аз съм среднощен бандит с черна маска, който препуска на кон през сънната пустош под сиянието на жълта луна, а торбата, която е привързана към седлото ми, е пълна със златен прах. Аз съм млад и силен и с огън в гърдите си. Ще разбия вратата и ще взема моята любима на ръце, и ще я отнеса в рая. Кого заблуждавам?

Аз водя жалко съществуване. Аз съм глупав влюбен старец, мечтател, на който е останала една-единствена радост — да чете на любимата си жена и да я държи в прегръдките си всеки път, когато може. Аз съм грешник с твърде много недостатъци и човек, който вярва в чудеса, но съм твърде стар, за да се променя и да ме е грижа.

Най-накрая се добирам до стаята й, изтощен. Краката ми треперят, очите ми са замъглени, а сърцето ми се блъска някак странно в гърдите ми. Боря се с овалната дръжка и най-накрая успявам да отворя вратата с две ръце. Светлината от коридора се разлива в стаята, осветявайки леглото, на което тя спи. Струва ми се, че виждам силуета й и изведнъж ме обзема чувството, че съм просто един случаен минувач по оживена улица, забравен завинаги.

В стаята й е тихо и Ели спи отметнала одеялото си наполовина. Миг по-късно я чувам да се обръща на другата страна и да въздъхва и тези звуци ме връщат към едни други по-щастливи времена. Тя изглежда малка в леглото си и докато я гледам, разбирам, че всичко е свършило. В стаята е задушно и аз потръпвам. Това място се превърна в нашата гробница.

Не помръдвам почти цяла минута. А как би ми се искало да й разкажа какво чувствам именно сега, на тази наша годишнина, но мълча, за да не я събудя. Освен това, каквото имам да кажа, съм го написал на едно листче хартия, което ще пъхна под възглавницата й. То гласи:

Като че ли някой идва по коридора, затова влизам в стаята й и затварям вратата след себе си. Налучквам в тъмното пътя до прозореца, дръпвам завесата и луната надниква вътре, пълна и огромна, пазителка на нощта. Обръщам се към Ели и се унасям в блянове. И макар да знам, че не е редно, сядам на леглото й и мушвам листчето хартия под възглавницата й. Сетне се пресягам и докосвам леко лицето й, което е нежно като коприна. Галя косите й и не ми достига дъх. Обзема ме почуда и благоговение, чувствам се като композитор, който за първи път открива творбите на Моцарт.

Ели трепва и отваря очи и аз вече се разкайвам за глупостта си, защото знам, че сега ще започне да плаче и да пищи, както прави винаги. Да, аз съм импулсивен и слабоволев, но въпреки това ми се иска да опитам невъзможното и приближавам лицето си към нейното…

Когато устните ни се допират, чувствам някакво странно непознато парене, но не се отдръпвам. И в следващия момент се случва чудо, защото устата й леко се отваря и аз откривам един забравен рай, който е останал непроменен през всичкото това време, неостаряващ като звездите. Усещам топлината на тялото й и когато езикът ми докосва нейния, аз се отдавам на чувството, както преди толкова много години. Затварям очи и вече съм стремителен кораб, който се носи в бурни води, дързък и безстрашен, а тя е моето платно. Пръстите ми нежно галят лицето й и после хващам ръката и. Целувам устните й, бузите й и чувам въздишката й. Сетне тя прошепва тихо:

— О, Ной… Толкова много ми липсваше.

И после още едно чудо — най-невероятното от всички! — и аз не мога да сдържа сълзите си, докато се издигаме към рая. Защото в същия този вълшебен миг, пръстите на Ели намират копчетата и започват бавно, много бавно, да ги разкопчават едно по едно.