Тетрадката

Лебеди и бури

Ели и Ной бяха по средата на езеро, което се пълнеше от водите на река Брайсис. Не беше голямо, може би няколкостотин метра широко и тя се учуди, че не го беше видяла само секунди преди това.

Гледката беше невероятна. Те бяха буквално обградени от хиляди диви лебеди и гъски. Птиците плуваха толкова нагъсто, че на места не се виждаше водата. Отдалече групите лебеди почти приличаха на айсберги.

— О, Ной — каза тя накрая тихо. — Толкова е красиво.

Те дълго време гледаха птиците в мълчание. Ной й посочи група малки, наскоро излюпени гъсета, които следваха големите гъски близо до брега, опитвайки се да не изостават.

Докато кануто напредваше към центъра на езерото, въздухът беше изпълнен с крясъци и цвърчене. Повечето птици не им обръщаха никакво внимание. Обезпокоени изглеждаха единствено онези, които трябваше да се отдръпнат от носа на приближаващото се кану. Ели протегна ръка и докосна най-близките от тях, усещайки трептящите им пера под пръстите си.

Ной взе чантата с хляб от дъното на лодката и я подаде на Ели. Тя разпръсна шепа трохи, опитвайки се да нахрани първо най-малките. Те започнаха да описват кръгове около кануто в търсене на храна, докато Ели се заливаше от смях.

Скоро в далечината се чу грохот на мълния — глух, но силен — и те разбраха, че е време да си тръгват.

Ной подкара кануто към реката, гребейки по-силно отпреди. Ели все още беше изумена от онова, което бе видяла току-що.

— Ной, какво правят те тук?

— Нямам представа. Знам, че лебедите от север всяка зима мигрират в района на езерото Матамускит, но изглежда, че този път са дошли тук. Не знам защо. Уплашила ги е или подранилата зима или са се отклонили от пътя си, но рано или късно ще се върнат у дома.

— Значи няма да останат тук?

— Съмнявам се. Те се ръководят от инстинкта си и това не е тяхното място. Някои от гъските могат и да зимуват тук, но лебедите със сигурност ще се върнат в Матамускит.

Ной гребеше усилено, докато над главите им се събираха тъмни облаци. Скоро заваля, в началото леко, но после дъждът постепенно се усили. Проблесна светкавица… пауза… сетне отново изтрещя гръм, но този път по-силно и по-близо. Ной вече гребеше с всичка сила, при което мускулите на ръцете му се опъваха при всеки удар на веслото.

Капките станаха по-тежки.

Надигна се вятър.

Скоро валеше вече като из ведро. Ной напразно се надпреварваше с облаците, ругаейки дъжда и проклинайки Майката Природа.

Лееше се истински порой и Ели гледаше как водните талази падат диагонално от небето, сякаш опълчвайки се на земното притегляне, носени от западните ветрове, които виеха в короните на дърветата. Притъмня още повече и от небето започнаха да падат големи тежки капки, предвещаващи ураган.

Ели се наслаждаваше на дъжда и отметна назад глава, за да го срещне с лицето си. Знаеше, че роклята й отпред щеше да прогизне само за няколко минути, но не я беше грижа. Интересно дали Ной щеше да забележи тона. Вероятно, да…

Прокара пръсти през мократа си коса. Усещането беше прекрасно, чувстваше се прекрасно и всичко беше прекрасно. Въпреки дъжда, тя чуваше тежкото му дишаше и този звук събуди у нея възбуда, каквато не помнеше от години.

Небето гърмеше точно над тях и дъждът се усили дори още повече. Ели никога не беше виждала такъв порой. Тя погледна нагоре и се засмя, отказвайки се от опитите си да се запази суха, което накара Ной да се почувства малко по-спокоен, защото не знаеше, дали Ели няма да се уплаши от бурята. Макар решението да дойдат тук да беше нейно, тя едва ли бе очаквала, че ще бъдат застигнати от такъв потоп.

Няколко минути по-късно се добраха до пристана и Ной доближи кануто до него, за да може Ели да слезе. Помогна й да запази равновесие, сетне сам слезе и изтегли кануто на брега на достатъчно голямо разстояние, за да не бъде отнесено от реката. И за всеки случай го върза за пристана, знаейки, че минута повече или по-малко под дъжда нямаше да имат голямо значение.

Докато стягаше възела, той погледна към Ели и изведнъж дъхът му секна. Невероятно красива, тя спокойно го чакаше да приключи, без да обръща ни най-малко внимание на дъжда. Даже не се опитваше да се прикрие и той неволно се загледа в очертанието на гърдите й, които изпъкваха през плата на полепналата към тялото й рокля. Дъждът не беше студен, но въпреки това зърната й стърчаха напред като малки камъчета. Завладя го непреодолимо желание и смутен, той се извърна бързо настрани, мърморейки си сърдито под нос с надеждата, че бурята ще заглуши всякакъв звук. Когато най-накрая върза кануто и се изправи, Ели неочаквано взе ръцете му в своите. Въпреки пороя, те не се втурнаха към къщата и Ной се замисли колко прекрасно би било, ако прекарат тази нощ заедно.

Ели си мислеше за същото. Чувствайки топлината на дланите му, тя си представи как те обхождат цялото й тяло, плъзгайки се бавно по кожата й. Самата мисъл за това я накара да си поеме дълбоко дъх, усещайки някаква нова топлина в зърната на гърдите си и между краката си.

Разбра, че нещо се беше променило, откакто бе дошла тук. И макар да не можеше да каже кога точно се е случило — вчера вечерта, по време на разходката с кануто, или когато видяха лебедите, или може би дори сега, докато вървяха ръка за ръка — тя знаеше, че отново е влюбена в Ной Тейлър Калхун, а може би никога не бе преставала да го обича.

Те вече не чувстваха смущение помежду си, когато стигнаха вратата и влязоха вътре, мокри до кости.

— Имаш ли с какво да се преоблечеш? — попита той.

Тя поклати глава, все още дълбоко развълнувана, питайки се дали това личи на лицето й.

— Мисля, че ще намеря тук някакви дрехи за теб. Може да са ти малко големи, но ще бъдат сухи и топли.

— Каквото и да е — каза тя.

— Връщам се след секунда.

Ной събу мокрите си ботуши, затича се по стълбите и се върна след минута, носейки памучни панталони и риза с дълги ръкави под едната мишница и джинси и синя риза под другата.

— Ето — каза той, подавайки й памучните панталони и ризата с дълги ръкави. — Можеш да се преоблечеш в спалнята на горния етаж. Там има баня и кърпа, ако искаш да си вземеш душ.

Ели му благодари с усмивка и тръгна по стълбите, чувствайки очите му върху себе си, докато се качваше. Тя влезе в спалнята, затвори вратата, сложи панталоните и ризата на леглото му и съблече всичко от себе си. Сетне тръгна гола към шкафа, намери вътре закачалка, окачи на нея роклята, сутиена и бельото си и тръгна с нея към банята, за да не намокри дървения паркет. Чувстваше някакъв таен трепет, че е съвършено гола в същата стая, в която той спеше.

Не й се искаше да се къпе след този дъжд. Приятно й беше да усеща особената мекота на кожата си, която й напомняше за начина, по който бяха живели хората някога отдавна. Близо до природата. Като Ной. Тя облече дрехите, които й беше дал, и се погледна в огледалото. Панталоните й бяха доста широки и за да не й падат, напъха в тях ризата си и нави малко крачолите, така че да не се влачат по пода. Ризата беше малко разпрана при яката и висеше на едното й рамо, но въпреки това й хареса как изглежда в нея. Нави ръкавите си почти до лактите, намери чифт чорапи в шкафа, обу ги и тръгна към банята, за да потърси гребен или нещо подобно.

Вчеса мократа си коса, колкото да разплете възлите в нея, и се погледна в огледалото, съжалявайки, че не носи със себе си шнола или няколко фиби.

Би било хубаво да има и спирала, но тъй или иначе нямаше. По очите й все още се виждаха следи от сутрешния й грим и тя направи каквото можа с помощта на една кърпа за лице.

Когато свърши, се погледна в огледалото, оставайки доволна от постигнатото, и тръгна надолу по стълбите.

Ной беше във всекидневната пред камината, където се опитваше да запали огън. Не я забеляза, когато влезе и известно време тя го наблюдаваше мълчаливо. Той също се беше преоблякъл и изглеждаше добре — тесни джинси, чиста риза, опъната от широките му рамене и влажни кичури коса, които падаха върху яката му.

Ной разбута цепениците и добави още подпалки. Облегната на касата на вратата с кръстосани крака, Ели продължаваше да го наблюдава. Няколко минути по-късно вече гореше огън. Той посегна да вземе няколкото неизползвани цепеници, в този момент я зърна с крайчеца на окото си и се извърна бързо към нея.

Дори и в неговите дрехи тя изглеждаше красива. След кратък момент на смут, Ной се зае да нареди цепениците на купчина.

— Не те чух — каза той, опитвайки се да подхване непринуден разговор.

— Знам. Нарочно се опитах да не вдигам шум.

Ели забеляза смущението на Ной и дори се досети за причината, мислейки си в същото време колко млад изглежда той.

— От колко време стоиш там?

— Няколко минути.

Ной пъхна ръце в джобовете си и посочи към кухнята.

— Искаш ли чай? Кипнах вода, докато беше горе.

Нищо не значещ разговор, колкото да не настъпи неловко мълчание. Но, боже мой, колко красива беше тя…

Ели забеляза как я гледа и се замисли за миг, усещайки как старото чувство взима връх над нея.

— А имаш ли нещо по-силно? Или е още твърде рано за това.

— Имам малко бърбън в бюфета — усмихна се Ной. — Ще свърши ли работа?

— Чудесно!

Той тръгна към кухнята и Ели го видя да прокарва ръка през влажната си коса, малко преди да се скрие от погледа й.

Проехтя силен гръм и отново заваля пороен дъжд. Ели чуваше ударите на капките по покрива и пращането на горящите цепеници в камината. Обърна се към прозореца, за да види сивото небе, разцепено от светкавица. Секунди по-късно още един тътен, този път по-близо.

Ели взе едно одеяло от дивана и седна на килима пред камината. Кръстоса крака, наметна се с одеялото и се загледа в танцуващите пламъци. Ной се върна и когато я видя, седна до нея. Сложи две чаши на пода и сипа малко бърбън във всяка от тях. Навън небето все повече притъмняваше.

Отново се чу оглушителна гръмотевица. Бурята се надигна с пълната си сила и вятърът носеше дъжда на талази.

— Ама че време! — каза Ной, гледайки струйките дъжд, които се стичаха по прозореца. Той и Ели бяха близо сега, макар да не се докосваха. Гърдите й се повдигаха при всеки неин дъх и Ной отново си представи как докосва тялото й, но с усилие на волята пропъди тези мисли от ума си.

— На мен ми харесва — каза тя, отпивайки от чашата си. — Винаги съм харесвала гръмотевичните бури. Още от малко момиче.

— Защо? — попита Ной, просто за да поддържа разговора.

— Не знам. Винаги са ми се стрували романтични.

Тя отново замълча, докато Ной гледаше как пламъците блещукат в изумрудените й очи. Сетне тя каза:

— Спомняш ли как седяхме заедно и гледахме бурята няколко дни преди да замина?

— Разбира се.

— Често си мислех за онази нощ, след като се върнах у дома. Никога няма да забравя как изглеждаше тогава. И точно такъв те запомних завинаги.

— Променил ли съм се много? — попита той.

Ели отпи отново от бърбъна си, усещайки приятната топлина, която се разливаше в нея, и докосна ръката му, когато заговори:

— Не много. Не и нещата, които помня. Сега, разбира се, си по-стар, с повече опит зад гърба си, но си запазил същия онзи блясък в очите си. Все още обичаш да четеш поезия и да плаваш по реките. Ти си съшият добър човек, когото помня, и дори и войната не е могла да те направи жесток.

Ной се замисли над думите й, чувствайки ръката й върху своята и палеца й, който описваше бавни кръгове.

— Ели, днес ти ме попита какво си спомням най-ярко от онова лято. А ти какво си спомняш?

Тя се замисли и когато заговори, гласът й сякаш идваше някъде отдалече:

— Спомням си как се любехме. Това съм запомнила най-ярко. Ти беше първият мъж в живота ми и онова, което се случи, бе по-прекрасно от всичко, което си бях представяла.

Ной отпи от чашата си, връщайки се, развълнуван, назад в миналото. И после поклати глава — ставаше все по-трудно. А Ели продължи:

— Спомням си колко много се страхувах преди това, цялата треперех, и въпреки това страшно те исках. Радвам се, че ми беше първият. Радвам се, че споделихме това щастие.

— Аз също.

— А ти? Ти страхуваше ли се?

Ной мълчаливо кимна. Тя се усмихна.

— И аз така си мислех. Ти беше стеснителен. Особено в началото. Помня, че ме попита дали си имам приятел и когато ти казах, че имам, ти почти не ми проговори повече.

— Не исках да заставам между вас.

— Но все пак го стори, въпреки вродената ти тактичност — каза тя с усмивка. — И се радвам, че го направи.

— Кога му каза за нас?

— Веднага, щом се върнах у дома.

— Трудно ли ти беше?

— Ни най-малко. Аз бях влюбена в теб.

Ели леко стисна ръката му и седна по-близо до него. Положи глава на рамото му. Той усети уханието й — свежо като дъжда. Сетне тя продължи тихо:

— Помниш ли, когато ме изпрати до вкъщи след края на празника? Аз те попитах дали искаш да се видим пак. Ти само кимна с глава и не каза нито дума, сякаш не беше особено въодушевен.

— Никога преди не бях срещал момиче като теб. Бях просто безпомощен. Нямах представа какво да кажа.

— Знам. Ти никога не можеш да скриеш нищо. Очите ти винаги те издават. Всъщност ти имаш най-прекрасните очи, които някога съм виждала.

След малко тя вдигна глава от рамото му и го погледна право в лицето. Когато заговори, гласът й беше почти като шепот:

— Никога не съм обичала някого толкова силно, колкото теб онова лято.

Отново проблесна светкавица. В тихите мигове преди гърма очите им се срещнаха и те се опитаха да заличат изминалите четиринайсет години. И двамата усещаха промяната, която бе настъпила в тях от вчера. Когато тътенът най-накрая дойде, Ной въздъхна и се извърна към прозореца.

— Жалко, че не си чела писмата ми, които ти изпратих — каза той.

Тя не отговори веднага.

— Не всичко е зависело от теб, Ной. Не ти казах, но аз ти написах десетки писма, след като се върнах у дома. Просто никога не ги изпратих.

— Защо? — попита Ной, изненадан.

— Предполагам, че съм била твърде уплашена.

— От какво?

— От това, че не си ме обичал истински. И че може би си ме забравил.

— Никога нямаше да те забравя. Та аз дори не спирах да мисля за теб.

— Сега знам това. Мога да го прочета в очите ти. Но тогава беше различно. Имаше толкова неща, които не разбирах, неща, които умът на едно младо момиче не може да осмисли.

— Какво имаш предвид?

Ели се замисли, търсейки правилните думи.

— Когато твоите писма така и не дойдоха, аз не знаех какво да мисля. Спомням си, че разказах на най-добрата си приятелка какво се случи през онова лято и тя ми каза, че ти си получил каквото си искал и не е учудена, че не ми пишеш. Аз, разбира се, не й повярвах, знаех, че не си такъв, но твоето мълчание и всички неща, които ни разделяха, ме накараха да си мисля, че онова лято е означавало повече за мен, отколкото за теб… И докато всякакви такива мисли се въртяха из главата ми, получих писмо от Сара, в което ми пишеше, че си заминал от Ню Берн.

— Фин и Сара знаеха новия ми адрес…

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Знам, но аз никога не го поисках. Помислих си, че си напуснал Ню Берн, за да започнеш нов живот. Без мен. Защо иначе не би ми писал? Или не би се обадил? Или не би дошъл да ме видиш?

Ной извърна глава, но не каза нищо и тя продължи:

— Дълго нямах никаква вест от теб, с времето болката постепенно започна да затихва и накрая реших, че е по-добре да забравя всичко. Или поне така си мислех. Но във всяко момче, с което се срещах през годините, аз търсех теб, и когато чувството станеше прекалено силно, сядах и ти пишех поредното писмо. Но никога не ги изпращах, защото се страхувах от отговора ти. Мислех си, че отдавна вече имаш друг живот, че си обикнал друга жена и не желаех да науча за това. Исках да съхраня това лято в паметта си такова, каквото го помнех.

Ели произнесе тези думи толкова очарователно, толкова невинно, че Ной едва се сдържа да не я целуне. Но не го направи. Вместо това се пребори с желанието си, знаейки, че не бе дошла за това. И все пак тя беше толкова близо и докосването й толкова сладостно.

— Написах ти последното писмо преди няколко години. След като срещнах Лон, писах на баща ти, за да разбера къде си. Но след всичките тези години аз дори не знаех дали той все още живее на същия адрес. И освен това имаше война…

Гласът й заглъхна и известно време двамата мълчаха, погълнати в мислите си. На небето проблесна светкавица, преди Ной най-накрая да заговори:

— Жалко все пак, че не си го изпратила.

— Защо?

— Просто, за да получа някаква вест от теб. Да науча какво правиш.

— Щеше да останеш разочарован. Животът ми не е особено вълнуваш. И освен това аз не съм същата, каквато ме помниш.

— Ти си по-прекрасна, отколкото те помня, Ели.

— Благодаря ти, Ной.

Тук той трябваше да замълчи, защото знаеше, че ако думите останеха неизречени, по някакъв начин щеше да държи нещата под контрол като през всички тези четиринайсет години. Но чувството в него бе по-силно от волята му и той отстъпи пред него с надеждата, че то щеше да им върне онова, което бяха имали някога отдавна.

— Не казвам това, за да бъда мил. Казвам го, защото те обичам и винаги съм те обичал. Повече, отколкото можеш да си представиш.

В този момент изпращя цепеница, изпращайки облак от искри към комина, и двамата видяха, че в огнището са останали само тлеещи въглени. Трябваше да се хвърлят още дърва, но нито един от тях не помръдна.

Ели отпи отново от бърбъна си и започна да чувства въздействието му. Но не само алкохолът бе причината да стисне ръката на Ной малко по-силно, чувствайки топлината му. Когато погледна през прозореца, тя видя, че облаците са станали почти черни.

— Трябва да разпаля огъня — каза Ной и Ели трябваше да се отдръпне. Той отиде при камината, отвори вратичката и добави няколко цепеници. Разръчка с ръжена старите дърва, така че да се запалят и новите.

Пламъците се разгоряха и Ной се върна при нея. Тя се сгуши до него отново и положи глава на рамото му както преди. Сетне протегна ръка и го погали по гърдите, а Ной се наведе леко и прошепна в ухото й:

— Това ми напомня за едно време. Когато бяхме млади.

Ели се усмихна, мислейки си за същото, и двамата останаха така, загледани в пламъците и лекия дим.

— Ной, ти не ме попита за това, но аз искам да ти кажа нещо.

— Какво?

— Никога не е имало друг, Ной — каза тя тихо. — Ти не беше просто първият. Ти си единственият мъж, с когото някога съм била. Не очаквам да ми кажеш същото за себе си, но просто исках да знаеш.

Ной мълчеше, извърнат настрани. На Ели й стана топло и уютно, докато гледаше огъня. Ръката й ласкаво обхождаше силните му гърди под ризата му.

Тя си спомни онази тяхна последна прегръдка, когато си мислеха, че се разделят завинаги. Тогава седяха на един вълнолом, който трябваше да спира водите на река Нюс. Ели плачеше, защото можеше да не се видят никога повече, и се питаше дали някога отново ще бъде щастлива. Вместо да й каже нещо, той пъхна една бележка в ръката й, която тя прочете на път за вкъщи. Сетне я запази и понякога я препрочиташе цялата или само отделни откъси. Имаше, обаче, една част, която бе чела най-малко сто пъти, и по някаква причина тя изникна сега в паметта й:

Когато те гледам, аз виждам твоята красота и изящество и знам, че те са разцъфтявали с всеки твой следващ живот. И аз знам, че във всеки мой живот аз съм те търсил. Не някоя като теб, а теб, защото твоята душа и моята трябва да бъдат винаги заедно. И сега, по някаква непонятна причина, ние сме принудени да си кажем „довиждане“.

Бих искал да ти кажа, че всичко при нас ще бъде наред и ти се кълна, че ще направя всичко възможно това да се сбъдне. Но ако не се срещнем никога повече и нашето „довиждане“ се окаже завинаги, аз знам, че ние ще се видим отново в един друг живот. Ще се намерим отново, звездите тогава може би ще бъдат други, и ще се обичаме не само в това невъобразимо бъдеще време, но и за всички онези времена, когато нещо ни е разделяло в миналото.

„Възможно ли беше това? — размишляваше Ели. — Възможно ли беше той да е прав?“

Тя никога не бе отхвърляла тази възможност, вкопчена в думите му, в случай че се окажеха истина. Тази бележка неведнъж й бе помагала да преживява тежки моменти. Но фактът, че седеше до него сега, като че ли подлагаше на проверка теорията, че те бяха обречени да бъдат винаги разделени. Освен ако звездите не се бяха променили от последния път, когато бяха заедно.

Но каквато и да беше истината, сега тя искаше да седи сгушена до него, да усеща топлината на тялото му и ръката, която бе обгърнала рамото й. Изведнъж Ели почувства, че трепери, както първия път, когато бяха заедно.

Струваше й се, че няма нищо по-нормално от това да бъде тук. Всичко беше съвършено — и огънят в камината, и напитките, и бурята. Като с магическа пръчка, всичките тези години на раздяла като че ли нямаха никакво значение.

Небето навън бе прорязано от светкавица. Огънят танцуваше по една разпалена цепеница, разпръсквайки топлината си. Октомврийският дъжд се лееше по стъклата на прозорците, поглъщайки всеки звук отвън.

И тогава те се предадоха, отстъпвайки пред всичко онова, с което се бяха борили през последните четиринайсет години. Ели вдигна глава от рамото му и го погледна с премрежени очи, а Ной я целуна нежно по устните. Тя вдигна ръка и докосна бузата му, плъзвайки пръсти по нея. Той се наведе бавно към нея и я целуна отново, все така нежно и томително, и тя отвърна на целувката му, чувствайки как годините на раздяла се стопяват в обзелата ги страст.

Ели затвори очи и остана с леко отворени устни, докато пръстите му галеха ръцете й. Той я целуна по шията, лицето, клепачите и след като се отдръпна, тя продължи да чувства влагата от устата му там, където я бяха докоснали устните му. Взе ръката му и я насочи към гърдите си, от гърлото й се надигна стон, когато почувства нежния му досег през тънкия плат на ризата.

Светът изглеждаше като сън, когато Ели се отдръпна с отблясъците от огъня върху лицето си. Сетне тя започна мълчаливо да разкопчава копчетата на ризата му. Ной я гледаше и чуваше тихото й дишане, докато ръката й напредваше надолу. При всяко следващо копче усещаше пръстите й да сноват до кожата му и когато накрая свърши, тя му се усмихна леко. Той почувства ръцете й да се плъзват под ризата му изследвайки тялото му, докосвайки го колкото може по-леко. Гърдите му бяха горещи и леко влажни под ръката й. Навеждайки се напред, тя го целуна по шията и в същото време дръпна ризата от раменете му, при което ръцете му останаха заключени отзад. Ели вдигна лице към него, позволявайки му да я целуне, докато той досъблече ризата си, оставяйки я на пода.

Сега Ной протегна ръце към нея, повдигна ризата й и обходи бавно корема й с пръсти, преди да я накара да вдигне ръце и да изхлузи дрехата през главата си. Дъхът й секна, когато той наведе глава и я целуна между гърдите, плъзвайки бавно език към шията и. Ръцете му нежно галеха гърба й, ръцете й, раменете й и Ели почувства горещите им тела да се притискат едно в друго, кожа в кожа. Ной я целуна по шията и я ухапа леко, а тя се повдигна малко, за да му позволи да смъкне панталоните й. Сетне Ели посегна към ципа му, разкопча го и остана загледана в него, докато той се досъблече. Без да бързат голите им тела най-накрая се доближиха едно до друго, треперейки при спомена за онова, което някога бяха споделили.

Езикът му следваше линията на шията й, а в това време ръцете му галеха горещата гладка кожа на гърдите й, сетне се спуснаха надолу към корема, минаха покрай пъпа и после пак поеха нагоре. Ной беше поразен от красотата й. Косите й улавяха пламъците и леко блещукаха. Кожата й, мека и прелестна, сякаш грееше под светлината на огъня. Почувства ръцете й върху гърба си, нежни и приканващи.

Те легнаха назад, близо до огъня и от топлината въздухът там изглеждаше гъст. Гърбът й беше леко извит, когато той се претърколи над нея с едно плавно движение. Ной се наведе напред, коленете му бяха от двете страни на бедрата и. Ели повдигна глава, задъхана, и целуна брадичката и шията му, докосна с език раменете му, вкусвайки потта по пламналото му тяло. Прокара пръсти през косата му, докато той я държеше в прегръдките си. Мускулите му бяха станали на възли от усилието. Изкусително намръщена, Ели се опита да го притегли към себе си, но вместо това Ной плъзна гърдите си до нейните и тя почувства тялото й да потръпва от удоволствие и очакване. Той повтори същото движение отново и отново, целувайки всяка част на тялото й, слушайки тихите стонове и въздишки, които тя издаваше.

Ной продължи така, докато ласките му я доведоха до пълна изнемога и когато най-накрая се сляха в едно, Ели извика, забивайки пръсти в гърба му. Тя зарови лице в шията му, чувствайки го дълбоко в себе си, чувствайки силата и нежността му, чувствайки всеки негов мускул и душата му. Следваше неговия ритъм в унес, позволявайки му да я отведе там, където поискаше.

Ели отвори очи и се загледа в Ной, който беше толкова прекрасен под танцуващите отблясъци от камината. Тялото му блестеше от потта, по гърдите му се търкулваха малки кристални мъниста, които падаха върху нейните, също като дъжда навън. И с всяка капка лот, с всеки дъх, тя чувстваше как целият й предишен живот, всичките й отговорности, постепенно изчезват в нищото.

Тялото на всеки един от тях даряваше наслада и получаваше в замяна, и внезапно Ели бе обзета от усещане, което никога не бе подозирала, че съществува. То я разтърсваше и бушуваше в нея като огън, докато накрая стихна и тя най-сетне успя да си поеме дъх, потръпвайки под него. Но едва-що отишло си, удоволствието се върна отново и продължи да се повтаря в дълги последователности, отново и отново. Дъждът вече бе спрял и слънцето залязло, но тялото й, макар и изтощено все още не желаеше да се разделя с насладата между тях.

Прекараха остатъка от деня в прегръдките си, ту се любеха, ту лежаха пред камината, загледани в пламъците, които постепенно обгръщаха цепениците. От време на време той й рецитираше свое любимо стихотворение, а тя лежеше до него със затворени очи и слушаше, чувствайки думите почти физически. Сетне те отново търсеха топлината на телата си, шепнейки си любовни слова между целувките.

Продължиха така през цялата вечер, сякаш изкупвайки пропуснатите години, и накрая заспаха в прегръдките си. На няколко пъти през нощта Ной се събуждаше, виждаше до себе си умореното й сияещо тяло и му се струваше, че всичко на света изведнъж си беше дошло на мястото.

В миговете преди зората, докато отново й се любуваше, ресниците й внезапно трепнаха и се отвориха. Тя му се усмихна, протегна ръка и докосна лицето му. Той сложи нежно пръст върху устните й, за да й попречи да говори и двамата дълго се гледаха.

Когато буцата в гърлото му изчезна, Ной й прошепна:

— Ти си отговорът на всяка моя молитва, която съм изричал. Ти си моята песен, блян и дихание и не знам как можах да живея без теб толкова дълго. Обичам те, Ели, повече отколкото можеш да си представиш. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

— О, Ной — каза тя, притегляйки го към себе си.

Тя го желаеше и имаше нужда от него сега повече от всякога. Повече от всичко.