Във вихъра на двайсетте

Четиринайсета глава

Никога не ме е бивало да държа в тайна добрата новина. Така де, защо да не ощастливя и живота на някой друг?! Та, водена от тези благородни съображения, още до следващата сутрин аз вече съм изпратила текстови съобщения на всичките си приятели, за да им съобщя, че с Джош отново сме заедно. Както и на някои от неговите приятели, но само защото по една случайност съм запазила номерата им в телефона си. Както и на момчето от „Разнос на пици по домовете“. (Последното беше погрешка, но въпреки това то ми отговори, че се радва за мен.)

— Господи боже мой, Лара! — Гласът на Кейт нахлува през вратата на офиса, следван от нея. — С Джош сте се събрали отново, така ли?

— О, значи си получила есемеса ми? — подхвърлям небрежно. — Да. Страхотно, нали?

— Удивително е! Даже по-скоро… невероятно!

Не е необходимо да бъде чак толкова изненадана, но пък от друга страна, никак не е зле някой да се радва за мен. За разлика от Сейди, която още от снощи не е престанала да се цупи. Нито веднъж не благоволи да каже, че се радва за мен, а всеки път, когато получа отговор на съобщенията си от някого от моите приятели, тя само изсумтява презрително. Дори и сега продължава да ме наблюдава неодобрително, кацнала на шкафа за архив. Обаче на мен изобщо не ми пука, защото ми предстои да проведа най-важния телефонен разговор за деня и просто нямам търпение да го направя. Набирам номера, облягам се назад в стола и чакам татко да вдигне. (Мама избягва да го прави — страхува се да не са похитители. По-добре не питайте!)

— Майкъл Лингтън.

— Здрасти, тате! Лара е! — започвам с нехайния тон, на който се упражнявам още от сутринта. — Просто реших, че няма да е зле да те уведомя, че двамата с Джош отново се събрахме!

— Какво? — изрича татко след кратка пауза.

— Ами, вчера съвсем случайно се сблъскахме на улицата — продължавам жизнерадостно. — И той ми каза, че все още ме обичал и че е допуснал голяма грешка, като е скъсал с мен.

В другия край на телефона отново настъпва тишина. Татко вероятно е прекалено втрещен, за да отговори каквото и да било.

Ха! Точно това е моментът, който очаквах толкова дълго! Иска ми се да можех да му се наслаждавам вечно! След всичките тези седмици, през които хората ми повтаряха, че съм депресирана и заблудена и че трябва да продължа напред! Нека им е сега! Да видим кой крив, кой прав!

— Е, май аз бях правата, а? — не успявам да се сдържа да не добавя. — Нали ти казах, че ние сме родени да бъдем заедно?! — И при тези думи поглеждам триумфално Сейди.

— Лара… — Татко май не звучи чак толкова щастливо, колкото си мислех, че ще бъде. Даже точно обратното — звучи доста стресиран, което е необяснимо предвид факта, че по-малката му дъщеря току-що е открила щастието в ръцете на мъжа, когото обича. — Абсолютно сигурна ли си, че ти и Джош… — Кратко колебание. — Сигурна ли си, че точно това е имал предвид?

Хей, чакай малко! Той да не би да си въобразява, че аз съм си измислила всичко това?

— Ако искаш, можеш да му се обадиш и да го попиташ! — срязвам баща си аз. — Срещнахме се случайно, после пийнахме по едно и си говорихме за разни неща и той каза, че все още ме обичал! И сега отново сме заедно! Точно както вие с мама!

— Ясно… — Чувам татко как издишва дълбоко. — Това направо не е за… вярване. Прекрасни новини всъщност!

— Да, знам! — кимвам и не мога да не се ухиля самодоволно. — И само идва да покаже, че отношенията между двама души са сложно нещо и другите хора не трябва да се месят и да си въобразяват, че знаят всичко!

— Така е — изрича едва чуто той.

Горкият татко! Сигурно ще получи удар.

— Хей, татко! — решавам да го поразвеселя малко аз. — Знаеш ли, онзи ден размишлявах за семейната история. И се питах дали случайно нямаш някакви снимки на старата къща на пралеля Сейди?

— Моля?! — Татко звучи така, сякаш среща трудности да следва потока на мисълта ми.

— Старата къща, онази, дето е изгоряла! В Арчбъри. Помниш ли, че веднъж ми показа снимка? Пазиш ли я все още?

— Мисля, че да — изрича бавно татко и усещам, че застава нащрек. — Лара, защо ми се струва, че си малко обсебена от пралеля си Сейди?

— Нищо подобно, изобщо не съм обсебена! — провиквам се възмутено. — Просто реших, че е крайно време да проявя подобаващ интерес към семейното наследство! Мислех си, че ще се зарадваш!

— О, много се радвам! — побързва да каже татко. — Разбира се, че се радвам. Просто съм… изненадан. Никога досега не си проявявала интерес към семейната история.

Тук вече има право. Спомням си, че миналата Коледа извади някакъв стар фотоалбум, а аз заспах, докато той ми показваше снимки и ми разказваше за едно време. (В своя защита трябва да кажа, че точно тогава бях малко прекалила с пияните вишни.)

— Добре де, ама хората се променят, не е ли така?! — изтъквам. — Ето че сега проявявам интерес! Та исках да те питам, тази снимка ли е единственото, което е останало от къщата?

— Не съвсем — отговаря татко. — Например дъбовото бюро в антрето също е от тази къща.

— В нашето антре?! — ококорвам се аз. — Ама аз си мислех, че всичко е изгоряло в пожара!

— Почти си права. Бяха спасени съвсем малко неща. — Усещам как татко вече започва да се отпуска. — Бяха оставени на склад, където престояха години наред. На никого не му се занимаваше с тях. В крайна сметка със задачата се зае Бил, след като дядо ти почина. Тогава той имаше много свободно време. Аз трябваше да чета за изпитите си по счетоводство, а той — колкото и да не ти се вярва днес — в онези години не беше от най-работливите. — Тук татко се засмива и го чувам как отпива от кафето си. — Впрочем същата година се оженихме с майка ти. Та онова дъбово бюро беше първата ни мебел като семейство. Между другото, то е превъзходен образец на стила арт нуво.

— Малеее!

Направо не мога да повярвам, че толкова години съм минавала покрай това бюро, сигурно хиляди пъти съм го правила и нито веднъж не ми е дошло на ум да попитам откъде е! Може пък да е било личното бюро на Сейди! Може би в него е съхранявала тайните си писма! Когато най-сетне затварям телефона, забелязвам, че Кейт прилежно се труди. Не мога да я изпратя за нова доза кафе. Обаче нямам търпение да обсъдя със Сейди току-що чутото от татко.

Обръщам се към компютъра си, отварям нов файл и написвам: „Хей, Сейди, знаеш ли, че не всичко е било изгубено в онзи пожар? Някои от нещата били на склад! И знаеш ли кое е най-интересното? Оказва се, че у дома имаме бюро от вашата стара къща!“.

Мозъкът ми започва да щрака на пълни обороти. Вероятно бюрото си има някое тайно чекмедже, пълно с нейните съкровища! И само Сейди знае как се отваря това чекмедже! Значи тя може да ми каже тайния код и аз незабележимо да го отворя, да издухам прахта и да намеря вътре… нещо адски готино! Правя й крадешком жест да се приближи и й соча екрана.

— Знам, че бюрото е било спасено — отговаря ми тя, след като прочита съобщението. В интерес на истината изобщо не изглежда впечатлена от тази новина. — Още навремето ми изпратиха списък на оцелелите вещи в случай, че искам някоя от тях. И за какво са ми?! Някакви отвратителни грънци, гнусни оловни съдини, отблъскващи мебели!

„Изобщо не са отблъскващи! — пиша аз с видимо възмущение. — Бюрото било прекрасен образец на арт нуво!“

Вдигам очи към Сейди и я виждам как прави знак с ръка за прерязване на гърлото.

— Фалшификат! — изрича, а аз едва сдържам кикота си.

„Окей — пиша. — Казах на татко за Джош.“ И вдигам очи, за да видя реакцията й. Обаче тя само подбелва очи и изчезва.

Хубаво. Щом така иска! Пък и изобщо не ми пука какво мисли тя! Облягам се назад, грабвам мобилния си телефон и се връщам на един от есемесите на Джош. Сърцето ми се изпълва с топлина и задоволство, както когато пия чаша горещ шоколад. С Джош отново сме заедно и всичко на света е наред!

Може пък да взема да се обадя на Джош и да му съобщя колко много се радват всички за нас.

Не, по-добре да не го притеснявам. Нали не трябва да съм много настойчива?! Ще оставя тази работа за след час-два.

Телефонът на бюрото на Кейт звъни и аз се питам дали пък не е той. Обаче миг по-късно асистентката ми изрича:

— Ще ви свържа. Изчакайте, моля! — Вдига тревожно очи към мен и казва: — Лара, обажда се Джанет от „Леонидас спортс“! Да я свържа ли с теб?

Всичкият горещ шоколад се оттича от стомаха ми.

— Разбира се — промърморвам. — Ще говоря с нея. Дай ми само трийсетина секунди! — Настройвам се подходящо, а после вдигам слушалката с най-жизнерадостния маниер на преуспяващ консултант по подбор на персонал. — Здравей, Джанет! Как си? Получи ли вече краткия ни списък?

Снощи Кейт й изпрати краткия списък по имейла. Трябваше да се досетя, че тя веднага ще се обади. Защо не си взех един ден отпуска, за бога?! Или пък да се престоря, че съм си изгубила гласа!

— Надявам се, че и за теб списъкът е бил точно толкова вълнуващ, колкото и за мен! — допълвам ведро.

— Нищо подобно — изрича Джанет с обичайния си груб, безапелационен маниер. — Виж какво, Лара, нещо не разбирам. Защо Клайв Хокстън е в списъка?

— А, Клайв! — Опитвам се да звуча самоуверено. — Какъв мъж! Какъв талант само!

Добре де, ето как стоят нещата в този случай. Знам, че обядът ми с Клайв не завърши точно така, както го бях планирала. Обаче истината е, че той би бил перфектен за тази работа. А и аз бих могла да го накарам да промени мнението си преди интервюто в компанията. Затова реших за всеки случай да го включа в списъка, пък и нали след името му написах „резерва“, при това с дребен шрифт!

— Джанет, Клайв е брилянтен мениджър! — впускам се в репетираната си тирада аз. — Има голям опит в областта на маркетинга, изключително динамичен е, готов за промяна…

— Всичко това ми е добре известно! — прекъсва ме Джанет. — Обаче така се случи, че снощи съвсем случайно се сблъсках с него на един прием. И той изрично подчерта, че не е заинтересован от предложението. Всъщност изживя истински шок, когато разбра, че е в краткия списък!

Мамка му!

— Така ли? — престорвам се на изумена аз. — Странна работа! Даже много странна. Не с такова впечатление останах от нашия разговор. От моя гледна точка срещата ни премина великолепно, той беше много ентусиазиран…

— Той ми каза, че е напуснал преждевременно обяда — изрича с равен тон Джанет.

— Е, да… Той безсъмнено напусна срещата, но… — Прокашлям се. — Аз също си тръгнах, между другото. Може дори да се каже, че и двамата си тръгнахме преждевременно.

— Той ми каза, че ти през цялото време си разговаряла по телефона с друг клиент и че никога повече не желае да прави бизнес с теб!

По лицето ми избиват червени петна. Хокстън действително е голям подляр!

— Аха. — Пак си прочиствам гърлото. — Джанет, какво друго мога да ти кажа, освен че съм крайно озадачена?! Очевидно е, че впечатленията, с които двамата сме останали от тази среща, са доста противоречиви…

— Ами какъв е този Найджъл Ривърс? — пак ме прекъсва Джанет. — Да не би да е мъжът с пърхота? Дето веднъж идва при нас да кандидатства за работа?

— Напоследък е много по-добре — побързвам да я успокоя. — Доколкото знам, започнал е да ползва активно „Хед енд шоулдърс“.

— Нали знаеш, че нашата компания има изключително строги изисквания към личната хигиена?

— Аз… ммм… всъщност за първи път го чувам, Джанет. Веднага ще си го отбележа!

— Ами този Гавин Майнард?

— Много, много талантлив! — автоматично излъгвам аз. — Изключително талантлива, творческа натура, която очевидно е била недооценена. Професионалната му биография не отдава дължимото на… неговия многостранен опит…

— Лара… — въздъхва Джанет.

Вцепенявам се, изпълнена с грозно предчувствие. Тонът й е непогрешим. Със сигурност се кани да ме уволни. При това веднага! Не, не мога да го позволя! Ако това стане, с компанията ми е свършено!

— И, разбира се, имам и друг кандидат! — чувам се да изричам, без да помисля.

— Друг кандидат ли? Имаш предвид такъв, който не е включен в списъка?

— Да! Много по-добър от всички останали! Всъщност толкова добър, че мисля, че точно той е човекът за нас!

— И кой би могъл да е той? — изръмжава подозрително Джанет. — Защо не разполагам с детайлите?

— Защото… искам първо да подсигуря нещата докрай! — изричам и толкова силно си стисвам палци, че чак пръстите ме заболяват. — Засега е строго секретно! Все пак става въпрос за изключително известна личност в нашите среди, Джанет! С невероятно голям опит, на невероятно висок пост! Ако знаеше, и ти щеше да се развълнуваш колкото мен!

— Трябва ми името му! — излайва гневно Джанет Грейди. — Трябва да видя професионалната му биография! Лара, поведението ти е изключително непрофесионално! Нашето вътрешно заседание е в четвъртък! Мога ли да говоря с Натали, ако обичаш?

— Не! — провиквам се ужасено. — Така де… в четвъртък. Добре! Ясно! До четвъртък ще разполагаш с всичката информация, която ти трябва! Обещавам! Засега единственото, което мога да кажа, е, че ще бъдеш зашеметена от калибъра на този конкретен кандидат! А сега се налага да затварям, Джанет. Съжалявам, но имам работа! — И трясвам телефона с разтуптяно сърце.

По дяволите и хиляди мълнии! И какво ще правя сега?

— Аууу, Лара, ти си жестока! — обажда се моментално Кейт от съседното бюро. — Знаех си, че ще се справиш! Кой е този така възхитителен кандидат с високи позиции?

— За съжаление несъществуващ — въздъхвам отчаяно. — Налага се веднага да го намерим!

— Ясно! — кимва асистентката ми и започва бясно да върти глава наляво-надясно, сякаш този мениджър на висок пост се е скрил в шкафа ни с архива. — Хммм къде?

— Нямам представа! — провиквам се аз и заравям пръсти в косата си. — Аз не познавам такива хора!

Телефонът ми избръмчава пронизително, за да ми подскаже, че съм получила есемес. Аз подскачам стреснато и го сграбчвам с безумната надежда, че някой ценен кадър от маркетинговата сфера е решил да ме попита дали случайно не разполагам със свободно място в спортния бизнес. Или пък е Джош, предлагащ ми да се омъжа за него. Или пък татко, за да каже, че едва сега осъзнава колко права съм била през цялото време и да ми се извини, че изобщо се е усъмнил в мен и преценката ми. Или дори Диаманте, за да признае, че огърлицата с водното конче всъщност изобщо не й трябва, и да ме попита дали да ми я изпрати по пощата или по куриер.

Обаче не е никой от гореизброените. Съобщението е от Натали.

Идва ми да изхвърля телефона си през прозореца.

Към седем вечерта вратът вече ме боли, а очите ми са зачервени като на дърт пияница. Съставих няколко спешни списъка с кандидати, използвайки стари броеве на „Бизнес пийпъл“, интернет и последния брой „Маркетингът през седмицата“, който Кейт бе така любезна да отскочи, за да ми купи. Но си знам, че нито един от тях няма да приеме обаждането ми. А какво остава да говори с мен за нова работа, а какво остава да ми позволи набързо да го поставя в краткия си списък. Така. Значи разполагам с четирийсет и осем часа да разреша проблема. Очевидно ще ми се наложи набързичко да изобретя директор маркетинг на висока позиция. Или да се вживея в ролята на такъв.

Все пак денят не се оказа чак толкова отвратителен — в кварталния супермаркет бяха понижили с петдесет процента цената на любимото ми вино.

В мига, в който се прибирам у дома, пускам телевизора, сядам на дивана и започвам бързо да поглъщам виното. Докато любимият ми сапунен сериал започне, аз вече съм преполовила бутилката, стаята е започнала да ми се върти, а всички проблеми от работата постепенно са отлетели.

Така де. Искам да кажа… Единственото, което има значение, е любовта, нали така?!

Човек трябва да погледне нещата отстрани. Да ги види в реалните им размери. Най-важното нещо е любовта. Не работата. Не разни там маркетингови директори. Не скапани, стресиращи разговори с Джанет Грейди. Просто трябва да се придържам към тази мисъл и всичко ще бъде наред.

Прикътала съм мобилния си телефон в скута си и от време на време прехвърлям получените есемеси, за да си сгрея душата. Цял ден изпращам текстови съобщения на Джош — ей така, да поддържам форма. А той ми върна цели два! Представяте ли си?! Е, вярно, доста кратки, но все пак е нещо! В момента се намира на някаква отегчителна работна конференция в Милтън Кейнс и твърди, че нямал търпение да се прибере у дома.

Което очевидно означава, че няма търпение да ме види!

Тъкмо се питам дали да не взема да му прасна още един жизнерадостен, приятелски есемес, за да го попитам какво прави, когато периферното ми зрение улавя фигурата на Сейди. Седи си преспокойно на полицата на камината в бледосива рокля от шифон и поклаща крака.

— О, здрасти! — поздравявам. — Къде се изгуби?

— Ходих на кино. Гледах два филма. Защото, ако искаш да знаеш, през деня се чувствам твърде самотно! — И ме поглежда обвинително. — Ти все с работа се занимаваш!

„Хайде да те видим ти какво щеше да правиш, ако и в твоя врат дишаше Джанет Грейди!“ — помислям си смръщено аз, а на глас изричам:

— Много съжалявам, но на някои от нас им се налага да си изкарват хляба! — Сарказмът ми е непогрешим. — Не съм някоя си дамичка от хайлайфа, която се чуди какво да прави и къде да се мотае по цял ден! На кино например.

— Откри ли моята огърлица? — прекъсва ме тя, сякаш въобще не ме е чула. — Имаш ли някакъв напредък по въпроса?

— Не, Сейди! — тросвам се аз. — Нямам. Ако не си забелязала, днес ми се наложи да се занимая с някои други проблеми.

Зачаквам я да ме попита какво е било естеството на тези проблеми, обаче тя само свива безразлично рамене. Не възнамерява ли поне да се поинтересува какво е станало? Няма ли да ми засвидетелства съчувствие? Ама и тя е един ангел-пазител!

— Джош ми е изпратил текстови съобщения! Не е ли страхотно?! — допълвам, само и само да я ядосам.

Тя спира да си тананика и ме поглежда на кръв.

— Изобщо не е страхотно! — отсича. — Знаеш, че всичко това е пълен фалш!

И ме сразява с поглед, при което аз не й оставам длъжна и също я сразявам. Очевидно нито една от нас не може да се похвали с кой знае какво брилянтно настроение тази вечер.

— Изобщо не е фалш! Истина е! Нали го чу какво ми каза?! Нали го видя, че ме целуна?!

— Той е просто кукла на конци — махва пренебрежително с ръка пралеля ми. — Говореше онова, което аз му казвах да каже. Бих могла да го накарам да прави любов и с дърво и той нямаше да се поколебае! Никога през живота си не съм срещала толкова слабохарактерен човек! Достатъчно е само да му прошепна нещо и той веднага скача.

Ама че арогантност! За кого се мисли тя — за самия господ бог ли?!

— Пълни глупости! — отсичам с хладен тон. — Добре де, вярно, че мъничко го подтикна. Обаче той никога не би ми казал, че ме обича, освен ако дълбоко в сърцето си не го чувства! Така че безсъмнено изразяваше точно това — стаената си същност!

Сейди се изсмива саркастично и отбелязва:

— Онова, което той чувства дълбоко в себе си, е абсолютно нищо! Ти си много жалка, скъпа, защото всъщност той не питае никакви чувства към теб!

— Напротив! — скачам аз. — Не може да не ме обича! Нали все още пази онази снимка с мен в телефона си! И непрекъснато си я носи! Това не може да е друго освен любов!

— Не е никаква любов! Не се дръж като глупачка! — Сейди изглежда толкова сигурна в себе си, че усещам как се изпълвам с неподправен гняв.

— Виж какво, ти и без това никога не си била влюбена, така че как би могла да знаеш какво е любовта?! Джош е истински мъж, с истински чувства и истинска любов — все неща, за които ти нищичко не знаеш! Мисли си каквото искаш, но аз съм абсолютно сигурна, че този път нещата между нас наистина ще потръгнат! Абсолютно сигурна съм също така, че Джош има силни чувства към мен…

— Не е достатъчно да си сигурна! — Гласът на Сейди внезапно се изпълва с неподозирана до този момент страст, почти първична страст. — Не ти ли е ясно, глупаво момиче?! Можеш да пропилееш целия си живот в надежди и вяра, но ако любовната връзка е едностранна, то тогава си остава единствено въпрос и никога отговор! Не можеш цял живот да чакаш своя отговор!

Тук пралеля ми се изчервява и извръща глава.

Настъпва мъртвешка тишина, нарушавана единствено от спорещите герои на екрана на моя телевизор. Аз съм дотолкова втрещена, че едва не разливам виното си върху масичката пред мен. Предпазливо оправям чашата си и отпивам глътка. Хиляди дяволи! За какво беше цялата тази тирада?!

Мислех си, че на Сейди изобщо не й пука за любовта. Мислех си, че единственото, за което й пука в този живот, е да се забавлява, флиртува и танцува. Но ето че внезапно тя прозвуча като…

— Така ли се случи с теб, Сейди? — обаждам се предпазливо. — И ти прекара целия си живот в очакване на отговора?

Обаче тя се изпарява. Без никакво предупреждение. Без дори едно „довиждане“. Просто се размива във въздуха и изчезва.

Не може да постъпва така с мен! Не е честно! Трябва да знам как стоят нещата! Очевидно в живота й има някаква важна история. Изключвам телевизора и започвам да крещя името й. Всичкият ми гняв се е изпарил, а на негово място се е настанило неистовото любопитство.

— Сейди! Разкажи ми какво е станало! Човек трябва да споделя проблемите си! — В стаята цари тишина, но по някакъв странен начин аз усещам, че тя все още е тук. — Хайде де! — подканям я приятелски. — Виж, аз ти разказах всичко за себе си! Освен това съм твоята праплеменница! Можеш да ми се довериш! На никого няма да кажа!

Все така нищо.

— Както искаш — свивам рамене. — Мислех те за по-храбра!

— Че аз съм си храбра! — чувам гневния глас на Сейди, а веднага след това зървам и самата нея.

— Добре де, тогава ми разкажи! — отсичам и кръстосвам ръце пред гърди.

Лицето на пралеля ми остава безизразно, но от вниманието ми не убягва нейният неспокоен поглед, който се стрелка ту към мен, ту някъде встрани.

— Няма нищо за казване — изрича накрая тихичко. — Просто исках да ти кажа, че знам какво е да си влюбена! Знам какво е да пропиляваш всичките си часове и всичките си сълзи и да отдаваш цялото си сърце за нещо, което накрая се оказва… нищо. Исках да ти кажа да не пропиляваш живота си! Това е.

Това ли е? Абе, тази жена майтап ли си прави с мен? Не може просто така да подминава въпроса! Не може да няма нещо! Тогава какво е то?

— Добре де, ама какво точно се случи? — не се предавам аз. — Да не би да си имала някаква любовна връзка? Някакъв тайнствен мъж, докато си била в чужбина? Хайде де, разкажи ми!

В продължение на няколко секунди Сейди изглежда така, сякаш или няма да отговори, или пак ще се изпари нанякъде. Накрая обаче въздъхва дълбоко, обръща се и се насочва обратно към полицата на камината.

— Беше преди много време — отронва. — Преди да замина в чужбина. Преди да се омъжа. Имаше един… мъж.

— Аха! Онази голяма кавга с родителите ти! — провиквам се аз, внезапно събрала две и две. — Заради него ли беше?

Сейди накланя глава само на милиметър — очевидно потвърждавайки думите ми. Да, трябваше да се сетя, че е имало някакъв мъж! Опитвам да си я представя с приятел. Някой изтупан франт от двайсетте с бомбе или кой знае там какво. С брилянтин или от онези със старомодни мустаци…

— И какво стана? Да не би родителите ти да са ви хванали? Да не би да сте правили… гримаси в хамбара?

— О, не! — разсмива се внезапно тя.

— Добре де, ама какво стана! Разкажи ми всичко! Моля те!

Все още не съм в състояние да асимилирам факта, че пралеля ми някога е била влюбена. Особено след като ме насоли така жестоко заради Джош. След като толкова време се преструваше, че не й пука за нищо, касаещо сърдечните въпроси.

— Откриха скиците — казва тя, след като смехът й заглъхва. Прегръща коленете си и допълва: — Той беше художник. Много обичаше да ме рисува. Родителите ми бяха скандализирани.

— Че какво му е лошото на това някой да те рисува?! — провиквам се изумена аз. — Би трябвало да са щастливи от този факт! Така де, това си е повече от комплимент един художник да…

— Гола.

— Гола ли?!

Вцепенявам се. Но и не мога да не й се възхитя. Лично аз никога не бих позирала гола пред когото и да е. За нищо на света! Не и ако художникът не позамаже малко някои подробности или… каквото правят там художниците.

— Върху мен беше метнато парче коприна, разбира се — продължава тя. — Но въпреки това родителите ми… — Не довършва и стисва устни. — Беше драматичен ден. Денят, в който откриха скиците.

Поставя ръка на устата си. Знам, че не трябва да се смея, знам, че в разказа й няма нищо смешно, но въпреки това не мога да се сдържа.

— И са видели твоите… твоето…

— Изпаднаха в истерия — казва тя и се изсмива. — Смешна ситуация, но същевременно кошмарна. Неговите родители също побесняха. Гласяха го за адвокат. — Поклаща глава и изрича тъжно: — Но от него никога не би станало добър адвокат. Беше една огромна развалина. По цели дни и нощи рисуваше, наливаше се с вино, пушеше цигара от цигара и гасеше фасовете в палитрата си… Всъщност и двамата живеехме така. Аз прекарвах нощите при него, в студиото му. В колибата в градината на родителите му. Наричах го на галено „Винсент“, на Ван Гог. А той ме наричаше „Мейбъл“. — Тук пак се изсмива тъжно.

— Мейбъл ли? — сбърчвам объркано нос.

— В къщата им имаше една прислужница. Казваше се Мейбъл. Аз веднъж му казах, че това е най-грозното име, което някога съм чувала, и че би трябвало да я накарат да се прекръсти. И той автоматично започна да ме нарича Мейбъл. Жестока гадина си беше.

Тонът й е все така саркастичен, но в очите й се забелязва някакво странно пламъче. Не съм съвсем наясно дали й се иска да си припомня всичко това или не.

— Ти наистина ли… — започвам, но не се осмелявам да продължа. Иска ми се да я запитам дали наистина го е обичала, ала тя и без това не забелязва реакцията ми, потънала в мислите и спомените си.

— Измъквах се от къщата вечер по тъмно, когато всички заспяха. Смъквах се по бръшляна… — Не довършва. Погледът й се рее в далечината. И виждам как очите й постепенно се изпълват с тъга. — Ала когато ни разкриха, всичко се промени. Него го изпратиха веднага във Франция, при някакъв чичо, „за да осмисли приоритетите си“. Сякаш някой беше в състояние насила да го накара да спре да рисува!

— Как се казваше този художник?

— Стивън Нетълтън — отговаря Сейди, въздъхва тежко и отронва: — Не съм изричала това име на глас в продължение на… седемдесет години. Най-малко.

Седемдесет години ли каза?

— И какво стана после?

— Никога повече нито се видяхме, нито се чухме, нито си писахме — казва с равен тон тя.

— Ама защо?! — възкликвам ужасено. — Ти не си ли му писала?

— О, писах му и още как! — засмива се горчиво тя със смях, който ме кара да потръпна. — Всеки ден писмата ми летяха за Франция! Но той никога не ми отговори. Родителите ми казваха, че съм била наивна глупачка. Твърдяха, че просто ме е използвал и ме е захвърлил. В началото не им вярвах, дори ги мразех, че говорят така за него. Обаче после… — Вдига очи и вирва брадичка, сякаш иска да ми каже: „Само да си ме съжалила!“. После продължава: — Бях точно като теб. „Той ме обича, наистина ме обича!“ — имитира ме с превзет глас. — „Ще пише! Ще се върне при мен! Не може да не ме обича!“ И знаеш ли как се почувствах, когато накрая дойдох на себе си?

Настъпва напрегната тишина.

Когато тя не продължи, аз отроних:

— И ти какво направи тогава?

— Омъжих се, разбира се! — Отново предизвикателно вирнатата брадичка. — Венчавката беше извършена от бащата на Стивън — той беше нашият викарий. Стивън няма начин да не е знаел, но не изпрати дори картичка!

Тук тя отново млъква, а аз потъвам в мислите си. Значи тя се е омъжила просто за да отмъсти на голямата си любов! В това няма никакво съмнение! И точно затова е ужасно! Нищо чудно, че бракът й е бил толкова краткотраен.

Чувствам се напълно покрусена. Изобщо не трябваше да я притискам да ми разказва всичко това. Нямаше никакъв смисъл да събуждам болезнените й спомени. Но просто си помислих, че тя ще ми отвърне с някой забавен, пикантен анекдот и така ще разбера като какъв точно е бил сексуалният живот през двайсетте години на двайсети век.

— А не ти ли е хрумвало да последваш твоя Стивън във Франция? — не се сдържам да не попитам аз.

— Как пък не! Аз да не би да съм си плюла на гордостта?! — възмутено възкликва тя, а на мен ми идва да я срежа с думите: „Да, ама виждаш ли аз как си върнах моя любим?!“.

— А запази ли някои от тези скици? — продължавам да ровя аз.

— Да, скрих няколко — кимва Сейди. — Имаше и една голяма картина. Той ми я подари тайничко, точно преди да замине за Франция, а аз я скрих в избата. Родителите ми изобщо не разбраха за нея. Но после, както знаеш, къщата изгоря и всичко заедно с нея.

— Жалко! — въздъхвам аз. — Би било добре да я имаме днес.

— Че защо?! На мен изобщо не ми пука за тази картина. Защо да ми пука?!

Заглеждам се в нея как навива в забрава полата около пръста си, отдадена на спомени.

— Може пък той изобщо да не е получил писмата ти — опитвам се да й вдъхна някаква надежда аз.

— О, сигурна съм, че ги е получил! — отсича рязко тя. — Знам го, защото съм сигурна, че отиваха в пощата. Изнасях ги нелегално и лично ги пусках.

Не, това вече на нищо не прилича! Да изнасяш нелегално писма! Как е възможно през двайсетте все още да са нямали мобилни телефони?! Представете си само колко много недоразумения биха могли да бъдат избегнати, ако техниката в онези години е била по-напреднала! Например ерцхерцог Фердинанд би могъл да изпрати на своите хора един бърз есемес от рода на: „Мисля, че някакъв хахо ме преследва!“. И хоп! Нито щеше да бъде убит, нито Първата световна война щеше да избухне! А Сейди би могла да звънне на нейния човек, да си поговорят, както се полага и…

Внезапно ме озарява вдъхновение.

— Хей, дали все още не е жив? Бихме могли да го издирим! Например чрез „Гугъл“ или да отскочим до Франция, или… Все ще го открием някак си!

— Няма смисъл. Той почина много млад — отсича Сейди. — Дванайсет години, след като напусна Англия. Докараха тленните му останки вкъщи и го погребаха в селото. По същото това време обаче аз вече живеех в чужбина и, естествено, никой не се сети да ме покани. Не че щях да отида де!

Толкова съм ужасена, че не намирам какво да й кажа. Значи той не само че я е напуснал, ами и е умрял! Това е отвратителна история с още по-отвратителен край и вече ми се иска изобщо да не бях отваряла дума за това.

Сейди се вторачва невиждащо през прозореца. Лицето й е изнурено, кожата — по-бледа от всякога, а под очите й личат огромни сенки. В сребристосивата си рокля прилича на нежен елф. Усещам как в очите ми напират сълзи. Тя е обичала този художник — това е съвсем очевидно. Под маската си на нахакана и лекомислена млада дама тя наистина го е обичала. И сигурно го е обичала цял живот.

Как е възможно той да не е отвърнал на чувствата й?! Мръсно копеле! Ако беше все още жив, щях да отида да го намеря и да му хвърля един хубав бой! Ако ще да е някой немощен старец с двайсетина внуци и правнуци!

— Тъжна история — отронвам и подсмърквам. — Много тъжна.

— Изобщо не е тъжна! — срязва ме със старата си вятърничавост Сейди. — Просто такъв е животът! Има и други мъже, и други страни, и друг живот! И точно затова съм толкова сигурна! — Тук се обръща рязко към мен и ме поглежда в очите. — И точно затова те моля да ми повярваш!

— За какво да ти повярвам? — вдигам изумено очи към нея аз. — Какво искаш да кажеш?

— Че никога няма да успееш да оправиш нещата с твоя човек! Имам предвид онзи твой Джош.

— И защо? — настръхвам аз. От къде на къде сега пък й хрумна да въвлече и Джош във всичко това?

— Защото можеш да си мечтаеш колкото си искаш, но ако той наистина не те иска обратно, ще има да си чакаш до куково лято!

С тези думи тя ми обръща гръб, свива колене, прегръща ги тъжно и зарейва поглед някъде навътре в себе си.