Във вихъра на двайсетте

Седма глава

Компанията „Макросант“ е разположена в огромна сграда на Кингсуей, с импозантно стълбище, величествен стоманен глобус отпред и прозорци с армирано стъкло. Кафене „Коста“ отсреща предлага най-перфектния изглед към нея, поради което аз съм се настанила на масичка точно там.

— Всичко, което намирисва и наподобява на куче — инструктирам Сейди, удобно скрита зад големите страници на вестник „Ивнинг стандарт“. — Лаене, кошнички под бюрата, кучешки играчки… — Отпивам от капучиното си. — Аз ще те чакам тук. И предварително благодаря!

Давам си сметка, че сградата е прекалено голяма, за да успее да свърши бързо. Затова може да се наложи да чакам с часове. Разлиствам бавно вестника си, замислено предъвквам шоколадовото си кексче и тъкмо си поръчвам второ капучино, когато Сейди отново се материализира пред мен. Бузите й са поруменели, очите й проблясват и въобще цялата сияе. Изваждам мобилния си телефон, усмихвам се на момичето от съседната маса и се престорвам, че набирам някакъв номер.

— Е? — изричам в телефона. — Намери ли кучето?

— А, това! — махва небрежно с ръка пралеля ми, сякаш напълно е изключила за какво изобщо е ходила там. — Да, куче наистина има, обаче познай какво…

— Къде? — прекъсвам въодушевлението й. — Къде е това куче?

— Там горе — сочи тя към сградата. — В кошничка под едно бюро. Невероятно сладък пекинез и…

— Можеш ли да ми дадеш името на собственика? Номерът на офиса? Въобще всичко от този род? Благодаря!

Тя изчезва, а аз отпивам от второто си капучино. Идва ми да си ударя задника в тавана от радост. Значи Шърийн през цялото време е била права. А лъжкинята е Джийн! Ще види тя на какво ще я направя, когато й се обадя! Ще изискам от нея официално извинение от страна на компанията, пълноправен офис статут на Флаш и може би нова кучешка кошничка като проява на добра воля…

Поглеждам през витрината на кафенето и не щеш ли зървам Сейди да се носи бавно над улицата, с гръб към мен. Пронизва ме леко разочарование. Очевидно изобщо не се претрепва да бърза. Дава ли си сметка колко важна е тази нейна мисия?

Готова съм с мобилния си още в мига, в който тя влиза в кафенето.

— Всичко наред ли е? — питам. — Откри ли къде точно е кучето?

— О, да! — махва небрежно с ръка тя. — Да, кучето. Намира се на четиринайсетия етаж, стая 1416, а собственичката му се казва Джейн Френшю. — После очите й отново блясват и тя възкликва: — Току-що срещнах най-божествения мъж на света!

— Какво искаш да кажеш с това, че си срещнала мъж? — питам, докато си записвам данните за кучето на лист хартия. — Ти не можеш да срещнеш мъж! Мъртва си! Освен ако… — Вдигам очи, озарена от нова идея. — Ооо! Срещнала си друг дух, така ли?

— Той не е дух! — клати нетърпеливо глава пралеля ми. — Обаче е божествен! Тъкмо говореше в една от стаите, през която минах. Същински Рудолф Валентино.

— Кой? — вторачвам се неразбиращо в нея.

— Филмовата звезда, разбира се! Висок и с тъмна коса, и бликащ от енергия! Автоматичен гъдел в стомаха!

— Звучи прекрасно — отбелязвам разсеяно.

— И е точно подходящата височина! — продължава Сейди, поклащайки крака на едно от високите столчета на бара. — Застанах до него и го проверих. Ако излезем на танци, главата ми спокойно ще може да се отпусне на рамото му!

— Страхотно! — Свършвам със записките си, грабвам си чантата и се изправям. — Окей. А сега трябва веднага да се върна в офиса си и да оправя тази работа!

Насочвам се към вратата и поемам с бързи крачки към станцията на метрото, но за моя голяма изненада Сейди блокира пътя ми.

— Искам го!

— Моля? — Гледам я неразбиращо.

— Мъжът, когото току-що срещнах! Почувствах го точно тук! Гъделът! — Притиска вдлъбнатия си корем. — Искам да танцувам с него!

Тя майтап ли си прави с мен?

— Е, би било хубаво, наистина — изричам с успокоителен тон, — обаче сега наистина трябва да се връщам на работа и…

Правя крачка напред, обаче Сейди поставя голата си ръка на пътя ми и аз се заковавам, напълно слисана.

— Знаеш ли откога не съм танцувала? — изрича тя с напълно неочаквана за нея страст. — Знаеш ли откога не съм… разтръсквала трътката си? Всичките тези години, прикована в тялото на една грохнала старица!… В място без музика, място без живот…

Изпълва ме вече познатото чувство за вина, когато си спомням снимката на Сейди — същинска сбръчкана развалина под розовия си шал.

— Окей! — кимвам в съгласие. — Разбирам те. Значи довечера ще потанцуваме у дома! Ще си пуснем музика, ще приглушим осветлението, ще си спретнем малък купон…

— Не искам да танцувам у дома под звуците на безжичната машина! — махва презрително с ръка тя.

— Искаш да кажеш „радиото“ — поправям я аз.

— Добре де, радиото! Искам да изляза с мъж и да се забавлявам!

— Искаш да излезеш на среща? — поглеждам я шашнато, а нейните очи светват.

— Да! Точно така! На среща с мъж! С него! — И посочва отново към високата сграда до нас.

Абе кое точно от призрачното си състояние не може да схване тази жена?

— Сейди, но ти си мъртва!

— Знам де! — тросва се раздразнено тя. — Не е необходимо непрекъснато да ми го напомняш!

— Ясно, но това означава, че не можеш да излезеш на среща! Съжалявам, но такъв е животът. Така стоят нещата! — Свивам рамене и отново правя крачка напред. Обаче две секунди по-късно Сейди отново се появява пред мен. Стиснатата й челюст издава непоколебимата й решителност да доведе нещата докрай.

— Покани го вместо мен!

— Какво?!

— Не мога да го направя сама! — Говори бързо, но безапелационно. — Нуждая се от посредник! Ако ти излезеш с него на среща, и аз ще мога да изляза на среща с него! Ако ти танцуваш с него, и аз ще мога да танцувам с него!

Божичко, ама тази жена е напълно сериозна! Идва ми да избухна в смях.

— Така — опитвам се да изясня ситуацията аз. — Значи искаш от мен да изляза на среща вместо теб. С някакъв случаен тип, когото изобщо не познавам. Само и само ти да потанцуваш още веднъж. Правилно ли съм те разбрала?

— Просто искам за последен път да се забавлявам до зори с красив мъж! Докато все още имам тази възможност! — Сейди оборва тъжно глава и устните й оформят познатото нещастно „о“. — Едно последно завихряне по дансинга! Това е единственото, което искам, преди да изчезна завинаги от този свят! — Гласът й преминава в тих, скръбен шепот. — Това е последното ми желание. Посмъртната ми воля!

— Нищо подобно! Не това е последното ти желание! — провиквам се възмутено аз. — Нали вече изрече последното си желание? А то е да открия огърлицата ти! Или май си забравила?

За момент Сейди изглежда като че ли хваната натясно. Накрая изрича:

— Това е другото ми последно желание.

— Виж какво, Сейди — опитвам се да й влея ум и разум аз, — не мога просто ей така да поканя непознат мъж на среща! Ще се наложи да минеш без това последно желание! Съжалявам!

Сейди ме поглежда с толкова обидено, болезнено, нещастно изражение, че започвам да се питам дали, без да искам, не съм я настъпила по мазола.

— Значи ти по принцип казваш „не“ — изрича дрезгаво. — На практика ми отказваш. Но защо? Едно последно, невинно желание! Една миниатюрна молба!

— Виж какво…

— Престоях в онзи старчески дом години наред! Нито един човек не дойде да ме види! Нито един човек не дойде да се посмее с мен! Наоколо само смърт и тъга. Само старост… и самота… и безрадостно отлитащи мигове…

О, господи! Не може да ми причинява всичко това! Не е честно!

— На всяка Коледа — съвсем сама. Нито един посетител, нито един подарък…

— Вината не е моя! — изричам тихо, обаче Сейди не ми обръща внимание.

— И сега внезапно виждам шанс за глътка щастие! За капчица удоволствие! Обаче моята коравосърдечна, егоистична праплеменница…

— Окей! — Заковавам се на място и разтривам чело. — Добре! Разбрах! Ще го направя!

И без това всички, които познавам, ме мислят за побъркана. И надали някой ще се изненада особено, когато разбере, че съм поканила на среща един съвсем непознат мъж. Всъщност баща ми най-вероятно ще бъде на седмото небе.

— Ти си истински ангел! — Настроението на Сейди автоматично скача от униние към превъзбуда. Започва да се върти в кръг над тротоара, а полите на роклята й образуват красив балон. — Ей сега ще ти покажа къде е! Хайде!

Тръгвам след нея по масивното стълбище на сградата и влизам в огромното двуетажно фоайе. Щом ще правя това, трябва да го направя максимално бързо, преди да съм си променила решението.

— Е, къде е? — питам и се озъртам из кънтящото мраморно помещение.

— В една стая нагоре по етажите. Хайде! — Тя е като кученце, дърпащо се в каишката си.

— Не мога просто ей така да нахлуя в една административна сграда! — просъсквам в отговор и кимвам по посока на електронните охранителни бариери. — Трябва ми някакъв план. Трябва ми извинение. Трябва ми… Аха!

В ъгъла зървам маса, над която виси плакат: „Семинар по глобални стратегии“. Зад масата седят унило две отегчени момичета и раздават табелки с имена. Това е!

— Здравейте! — приближавам се делово към тях. — Съжалявам, че закъснях.

— Няма проблеми. Едва сега започнаха. — Едно от момичетата се изправя и протяга ръка към списъка, докато второто упорито разглежда нещо по тавана. — А вие сте…?

— Сара Коной! — отсичам, грабвайки напосоки първата табела, върху която ми пада погледът. — Благодаря! Най-добре ще е да тръгвам веднага!

Втурвам се през охранителните бариери, показвам пътьом баджа си на охраната и се озовавам с широк коридор със скъпи на вид картини по стените. Нямам никаква представа къде се намирам. В сградата се помещават минимум двайсетина различни компании, а единствената, в която съм ходила, е „Макросант“, която заема етажи от единайсети до седемнайсети.

— Къде е този тип? — промърморвам под нос, за да ме чуе Сейди.

— На двайсетия етаж.

Насочвам се към асансьорите и кимвам делово на останалите пътници. На етаж двайсет излизам от асансьора и се озовавам в поредната импозантна рецепция. На двайсетина крачки от мястото, където стоя в момента, се намира гранитно бюро, управлявано от страховита на вид лелка в сив костюм. На табелата на стената зад нея пише: „Консултантска фирма Търнър-Мъри“.

Аууу! „Търнър-Мъри“ са най-големите мозъци в бранша, до които се допитват всички велики фирми и компании. Значи който и да е този тип, трябва да притежава много власт!

— Хайде, давай! — Сейди танцува волно по посока на врата с електронна ключалка.

Двама мъже в бизнес костюми минават покрай нас и единият ме оглежда с присвити очи. В опит да предотвратя евентуални намерения за завързване на разговори, аз вадя небрежно телефона от чантата си и го вдигам към ухото си, след което тръгвам с широки крачки след мъжете. Когато стигаме до вратата с електронната ключалка, единият от мъжете набира кода.

— Благодаря! — кимам изискано и делово и се промушвам покрай тях. — Гавин, вече ти казах, че европейските резултати нямат никакъв смисъл! — изричам в телефона си.

По-високият от мъжете се поколебава, като че ли се кани да ме попита нещо. Мамка му! Ускорявам крачка и бързо увеличавам разстоянието между нас.

— Гавин, след две секунди трябва да влизам на брифинг! — изричам високо. — Но тези цифри да са на моето блекбъри не по-късно от час! А сега трябва да влизам и да говоря за… хммм… проценти!

Вляво от себе си забелязвам дамска тоалетна. Като се опитвам да не изглеждам подтичваща, бързо се шмугвам в нея и потъвам в една от мраморните кабинки.

— Какво правиш? — провиква се Сейди, материализирайки се в кабинката точно пред мен.

Абе, тази жена не знае ли що е уединение?

— Какво според теб правя? — просъсквам вбесено. — Налага се да изчакаме малко!

Оставам в кабинката в продължение на три минути, след което напускам дамската тоалетна. Двамата мъже са изчезнали. Коридорът е празен и тих — дълга тясна ивица, покрита с бледосив килим, разнообразявана тук-там от бутилки минерална вода и врати от светло дърво от двете страни. Долавям жуженето на разговори и тракането на клавиатури.

— Е, къде е този мъж? — обръщам се аз към Сейди.

— Хммм… — оглежда се несигурно тя. — Беше една от тези врати…

Тръгва напред по коридора, а аз предпазливо вървя след нея. Това е сюрреалистично! Какво правя тук, в напълно непознат офис, издирвайки напълно непознат за мене мъж?

— Да! — появява се внезапно Сейди със светнали очи. — Той е ей там! Има най-пронизващите очи на света! Направо тръпки да те побият!

И посочва към една солидна дървена врата, чиято табелка сочи: „Стая 2012“. Няма нито прозорче, нито стъкло. Нищичко не мога да видя.

— Сигурна ли си?

— Нали току-що бях вътре?! Той е там! Хайде! Покани го! — Тя се опитва да ме избута навътре с призрачните си ръце.

— Почакай! — отстъпвам няколко крачки, опитвайки се да обмисля стратегията си.

Не мога просто да нахлуя вътре! Трябва да си съставя план!

1. Почуквам и влизам в офиса на непознатия мъж.

2. Поздравявам възпитано и мило.

3. Каня го на среща.

4. Едва не умирам от срам, когато той се обажда на охраната.

5. Напускам скоропостижно.

6. При никакви, ама никакви обстоятелства не му давам името си! Така ще мога да избягам и да изтрия всичко от паметта си и никой няма да разбере, че съм била точно аз. Може пък после да реши, че просто е сънувал тази сцена.

И всичко ще ми отнеме не повече от трийсетина секунди и тогава Сейди ще престане да ме притиска. Окей. Хайде да свършваме с тази излагация! Приближавам се към вратата, като се старая да не обръщам внимание на разтуптяното ми сърце. Поемам си дълбоко дъх, вдигам ръка и дискретно чукам.

— Не се чу нищо! — възкликва Сейди зад мен. — Почукай по-силно! А после просто влез! Хайде! Той е вътре!

Стискам очи, почуквам рязко, завъртам бравата на ключалката и пристъпвам в стаята.

Двайсет костюмирани типове подредени около конферентна маса се извръщат като по команда и вперват очи в мен. Изправеният мъж в дъното млъква насред пауър пойнт презентацията си.

Аз ококорвам уплашено очи и замръзвам на мястото си.

Но това не е офис! Това е конферентна зала! Намирам се в компания, където не ми е мястото, нахлувам по време на среща, на която не ми е мястото, а сега всички очакват от мен да кажа нещо.

— Съжалявам — смотолевям сконфузено. — Не искам да ви прекъсвам. Моля, продължавайте!

Периферното ми зрение вече е успяло да регистрира две празни места. Движейки се като в мъгла, аз дръпвам един от свободните столове и сядам на масата. Жената до мен ме поглежда неуверено, след което бутва в моята посока бележник и химикалка.

— Благодаря — промърморвам в отговор.

Направо не мога да повярвам! Все още никой не ме е изгонил! Никой ли не осъзнава, че мястото ми не е тук? Мъжът отпред вече е продължил с речта си, а неколцина от присъстващите си водят старателно бележки. Оглеждам дискретно масата. Забелязвам петнайсетина мъже. Всеки от тях би могъл да бъде обектът на Сейди. Точно срещу мен има един тип с пясъчноруса коса, който всъщност е доста сладък. Човекът, който изнася презентацията, също не е лош. Има чуплива тъмна коса, бледосини очи и същата връзка, каквато бях купила на Джош за неговия рожден ден. Жестикулира по посока на някакви графики и говори оживено:

— … и процентът на потребителското одобрение ежегодно нараства…

— Спрете веднага! — изрича нечий властен глас.

Поглеждам и до прозореца виждам мъж, когото до този момент не бях забелязала. Има американски акцент, тъмен костюм и кестенява коса, сресана назад. Смръщва се и веждите му се събират страховито. Гледа мъжа с чупливата коса така, сякаш дълбоко го е разочаровал.

— Не потребителското одобрение е онова, което търсим! Аз не желая да правя нещо, което клиентът оценява като най-добро! Искам да правя нещо, което аз оценявам като най-добро!

Мъжът с чупливата коса свежда виновно глава и ушите му се зачервяват дотолкова, че ми става жал за него.

— Разбира се — изфъфля виновно той.

— Цялото ударение на докладите ви е погрешно! — продължава американецът и оглежда смръщено насъбралите се хора. — Не сме се събрали, за да извършваме бързи тактически ремонти! Събрали сме се, за да повлияем стратегията! Да въведем нови неща! Откакто съм тук…

Изключвам се и точно в този момент забелязвам как Сейди се намества на стола до мен. Избутвам бележника си към нея и написвам: „Кой по-точно?“.

— Онзи, който прилича на Рудолф Валентно! — отговаря тя, изненадана, че изобщо я питам.

О, боже!

„Откъде, по дяволите, да знам как е изглеждал Рудолф Валентино?! — отговарям. — Кажи точно кой!“

Залагам на мъжа с чупливата коса. Освен ако не е русият тип, който седи точно срещу мен — доста е готин. Или може би онзи тип с козята брадичка?

— Той, разбира се! — провиква се възмутено тя и сочи към отсрещния край на залата.

„Човекът, който изнася презентацията?“ — пиша, за да се уверя, че съм я разбрала правилно.

— Не, глупаче! — изкисква се тя. — Този! — Плъзва се към смръщения американец и застава точно пред него, вперила жаден поглед в очите му. — Не е ли същинско гълъбче?!

— Кой, той?

Опа! Май това го изрекох на глас! Всички се извръщат към мен, а аз побързвам да замаскирам думите си с гръмко прокашляне.

Народът се успокоява.

„Сериозно, той ли е наистина?“ — пиша в бележника си, когато тя се връща обратно при мен.

— Той е божествен! — изрича Сейди в ухото ми.

Звучи ми леко обидена.

Оглеждам несигурно американеца, опитвайки се да му дам безпристрастна оценка. Да, може би наистина е доста красив, макар и по един класически, строг начин. Челото му е голямо, косата му е гъста, има някакви наченки на тен, а под безупречно белите му ръкавели се забелязват косми по ръцете му. И очите му действително са пронизващи. Притежава онзи особен магнетизъм, характерен само за великите лидери. Силни ръце, премерени жестове. И когато отвори уста, приковава вниманието на всички присъстващи.

Но ако трябва да бъда честна, не е съвсем мой тип. Прекалено напрегнат е за мен. Прекалено смръщен. А и всички останали в залата очевидно са ужасени от него.

— Та като стана въпрос за това… — Не довършва, грабва една прозрачна папка и я плъзва леко по масата по посока на мъжа с козята брадичка. — Снощи нахвърлих някои неща във връзка с поръчката на Морис Фаркуър. Просто паметна бележка. Надявам се, че ще ви бъде от помощ.

— О! — Мъжът с козята брадичка поглежда слисано. — Ами… благодаря. Много съм ви задължен! — Започва да разлиства любопитно папката. — Мога ли да използвам това тук? — пита колебливо.

— Това е идеята! — кимва американецът и през лицето му преминава усмивка, обаче толкова кратка, че я си мигнал, я си я изпуснал. — И така, във връзка с последната точка от…

От мястото си в задния край на масата наблюдавам мъжа с козята брадичка. Забелязвам, че колкото повече разлиства папката, толкова по-широко се ококорват очите му. Привежда се към съседа си и промърморва:

— Кога, по дяволите, е имал време да свърши всичко това?!

Съседът му просто свива рамене.

— Така! Трябва да тръгвам! — отсича внезапно американецът, като поглежда часовника си. — Извинения, че ти окупирах брифинга, Саймън! Продължавай!

— Може ли един въпрос? — вдига внезапно ръка мъжът с пясъчнорусата коса. — Когато говорите за иновативните процедури, да не би да имате предвид…

— Бързо! — изписква в ухото ми гласът на Сейди и аз едва не подскачам от изненада. — Покани го на среща! Той си тръгва! Нали ми обеща?! Направи го! Направи-го-направи-го-направи-гооо!

„Окей — пиша, примигвайки от уплаха. — Секундичка!“

Сейди се насочва към другия край на залата и скръства ръце пред гърди в очакване. Ала не след дълго започва да прави нетърпеливи жестове в стил „Хайде! Давай!“. Господин Американски сърдитко тъкмо е приключил с отговарянето на въпроса, който му зададе мъжът с пясъчнорусата коса, и прибира някакви документи в куфарчето си.

Не мога да го направя! Нелепо е!

— Давай! Давай! — пришпорва ме Сейди и се опитва да ме избута напред. — Покани го!

Кръвта в главата ми пулсира. Краката ми под масата треперят. Не знам как, но се насилвам да вдигна ръка.

— Извинете? — изквичавам притеснено.

Господин Американски сърдитко се обръща и ме поглежда озадачено.

— Съжалявам, но не мисля, че сме се запознавали. Налага се да ме извините, обаче бързам…

— Имам един въпрос!

Всички около масата се извръщат като по команда и ме поглеждат. Виждам как един мъж прошепва на съседа си:

— Коя е тази?

— Окей — въздъхва Сърдитко. — Само още един въпрос. Кажете!

— Аз… хммм. Аз само… исках да ви попитам… — Гласът ми звучи на пресекулки, затова храбро прочиствам гърлото си и изстрелвам: — Бихте ли желали да излезете с мен?

Над масата се стоварва гробна тишина. Чува се само звук от изплюто кафе. Лицето ми гори от срам, обаче аз продължавам да държа главата си гордо вдигната. Забелязвам как неколцина от присъстващите се споглеждат втрещени.

— Моля? — обажда се накрая американецът тотално объркан.

— Имам предвид… на среща? — Изпърхвам с клепки и рискувам с колеблива усмивка.

И в този момент виждам как Сейди се озовава точно до него и започва да пищи в ухото му толкова силно, че аз се дръпвам и заради него:

— Кажи „да“! Кажи „да“! Кажи „да“!

И за мое огромно изумление забелязвам, че американецът реагира на писъците й. Накланя глава, сякаш долавя далечен радиосигнал. Възможно ли е и той да я чува?!

— Млада госпожице — обажда се белокос господин от средата на масата, — това не е времето и мястото да…

— Нямам желание да прекъсвам работата ви — изричам смирено. — И това няма да отнеме много време. Просто ми трябва отговор, какъвто и да е той. — Обръщам се пак към американеца и повтарям въпроса си: — Бихте ли желали да излезете с мен?

— Кажи „да“! Кажи „да“! Кажи „да“! — Писъците на Сейди достигат непоносими за човешкото ухо височини.

Сцената е нереална. Забелязвам, че американецът определено чува нещо. Разтърсва глава и прави няколко крачки напред, обаче Сейди тръгва след него и продължава да пищи. Очите на господин Сърдитко придобиват стъклен блясък и той изглежда като изпаднал в транс.

Никой в стаята не смее да помръдне. Никой не смее да отвори уста. Всички са вкаменени от шок. Една от жените е сложила дори ръка на устата си, сякаш наблюдава катастрофа на влакова композиция в забавен каданс.

— Кажи „да“! — Гласът на Сейди вече одрезгавява от пищене. — Веднага! Кажи го! Кажи „да“!

Почти комично е — да крещи толкова неистово, а да получава такава слаба реакция в отговор на усилията си. Наблюдавам я и чувството, което ме обзема, е съжаление. Изглежда толкова безпомощна! Все едно крещи иззад дебела стъклена стена и единственият в стаята, който може да я чуе, съм аз. Давам си сметка, че светът, който обитава пралеля ми, трябва да е доста разочароващ. Не можеш да докоснеш нищо, което искаш, не можеш да общуваш с никого и както изглежда, дори този тип няма да я чуе…

— Да! — кимва отчаяно американецът.

Съжалението ми към Сейди автоматично се изпарява.

„Да“ ли?

Следва колективно ахване, последвано от навреме сподавен кикот. Всички автоматично се обръщат към мен, но за момента съм прекалено шокирана, за да кажа каквото и да било.

Той каза „да“.

Това означава ли… Означава ли, че трябва да изляза на среща с него?

— Страхотно! — чувам се накрая да изричам. — Значи… да ви изпратя имейл, става ли? Между другото, казвам се Лара Лингтън. Ето и визитката ми… — Бъркам в чантата си.

— Аз съм Ед — заявява мъжът, все още зашеметен. — Ед Харисън. — Бръква във вътрешния си джоб и вади и своята визитка.

— Ами значи… засега чао, Ед!

Грабвам чантата си и се насочвам бързо към вратата на залата, следвана от все по-засилващо се жужене. Чувам някой да казва: „Коя, по дяволите, беше тази?“, а една жена споделя тихо със съседката си: „Виждаш ли? Просто трябва да имаш куража да го направиш! Трябва да бъдем директни с мъжете! Край на игричките! Кажи си каквото ти е на сърце и толкова! Ако на възрастта на това момиче знаех това, което тя знае…“.

Че какво знам аз?

Не знам нищо друго, освен че веднага трябва да се махна оттук.