Във вихъра на двайсетте

Трета глава

Брееей! Туй, в полицейските участъци, вземали убийствата много на сериозно! За което би трябвало и сама да се досетя, разбира се. Напъхаха ме в малка стаичка само с една маса и пластмасови столове, по стените с плакати, предупреждаващи хората да си заключват колите. Връчиха ми чаша чай и някакъв формуляр, който трябва да попълня, а някаква полицайка ме уведоми, че съвсем скоро с мен щял да дойде да поговори някой детектив.

Идва ми да се разкискам истерично. Или да се изкатеря през прозореца.

— И какво ще кажа сега на този детектив? — извиквам, когато вратата най-сетне се затваря. — Та аз не знам нищичко за теб! И как по-точно си била убита? Със свещника в гостната ли?

Обаче Сейди като че ли изобщо не ме чува. Седи си на перваза на прозореца и поклаща крака. Въпреки че, заглеждайки се по-внимателно, забелязвам, че тя всъщност не е точно на перваза, а се носи на около два сантиметра над него. Тя забелязва погледа ми, вижда пролуката и сбърчва раздразнено нос. После се намества старателно, докато накрая изглежда така, сякаш наистина седи на перваза. След което отново започва да клати безгрижно крака.

„Всичко е само в ума ми! — повтарям си за кой ли път днес. — Да погледнем разумно на нещата! Щом моят мозък я е родил, значи отново моят мозък ще бъде този, който ще се отърве от нея!“

„Махай се!“, мисля си, колкото ми е възможно по-концентрирано. Затаявам дъх, стискам юмруци и повтарям като мантра: Махай се, махай се, махай се!

Сейди внезапно ме поглежда и тихичко се изкисква.

— Хей, знаеш ли, че изглеждаш много странно? Да не би да имаш газове?

Тъкмо се каня да й отвърна подобаващо, когато вратата се отваря. И сърцето ми прихлопва. Влиза детектив, облечен в най-обикновени дрехи, които обаче му придават много по-страховит вид, отколкото ако беше в униформа. О, господи! Май я загазих!

— Лара! — Детективът ми подава ръка. Висок е, има широки рамене, тъмна коса и очевидно не се церемони особено. — Аз съм детектив-инспектор Джеймс.

— Здравейте! — изквичавам нервно. — Приятно ми е да се запознаем!

— Така. — Изцяло делови, той сяда, вади бележник и химикалка и отбелязва: — Доколкото разбирам, току-що сте спрели погребението на своята пралеля.

— Точно така — кимвам колкото ми е възможно по-убедително. — Защото смятам, че в смъртта й има нещо подозрително.

Детектив-инспектор Джеймс си отбелязва нещо в бележника, а после вдига очи към мен.

— Защо?

Гледам го с празен поглед. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Не разполагам с отговор на въпроса му. Обаче трябва веднага да измисля нещо. Адски бързо да го измисля. И се сещам — голяма идиотка съм!

— Ами… На вас не ви ли се струва подозрително? — импровизирам накрая. — Да умреш просто ей така? Защото хората не умират просто ей така, съвсем внезапно, не мислите ли?

Детективът ме съзерцава с неразгадаемо изражение, след което отбелязва:

— Доколкото разбирам, тя е била на сто и пет години.

— Е, и?! — вирвам брадичка аз, възвръщайки си самообладанието. — Не могат ли и хората на сто и пет години да бъдат убити? Никога не бих допуснала, че в полицията сте такива шовинисти към възрастта!

По лицето на детектив-инспектор Джеймс проблясва нещо, ала не мога да разбера смях ли е, раздразнение ли е. Накрая той казва:

— Кой според вас е убил вашата пралеля?

— Ами то… — Потривам нос, опитвайки се да печеля време. — То е доста… сложно, бих казала… — Поглеждам безпомощно към Сейди.

— Безполезна си! — провиква се тя. — Трябва веднага да измислиш някаква правдоподобна история, защото иначе никога няма да ти повярват! И няма да отлагат повече погребението! Кажи, че е бил персоналът в старческия дом! Кажи, че си ги чула как кроят пъклен заговор!

— Неее! — възкликвам, преди да съм успяла да се спра.

Детектив-инспектор Джеймс ме поглежда странно и прочиства гърлото си.

— Лара, разполагате ли с истински основателна причина да твърдите, че нещо не е наред със смъртта на вашата пралеля?

— Кажи, че е бил персоналът в старческия дом! — Гласът на Сейди отново е директно в ухото ми и звучи като пищене на спирачки. — Кажи го! Кажи го! КАЖИ ГО!

— Бил е персоналът в старческия дом! — изстрелвам отчаяно. — Така мисля де.

— И какви основания имате за подобно твърдение?

Детектив-инспектор Джеймс говори с равен тон, обаче очите му са нащрек. Сейди се носи пред него, пронизва ме с кръвнишки поглед и ожесточено жестикулира, сякаш се опитва да измъкне думите от устата ми. А мен цялата тази гледка ми изкарва ангелите.

— Аз… хмммм… чух ги как си шепнеха в кръчмата. Нещо за отрова и застраховка. Тогава не ми се стори важно. — Преглъщам. — Обаче малко след това разбирам, че пралеля ми е мъртва!

И автоматично си давам сметка, че целият този сюжет съм го откраднала от една сапунка, която гледах миналия месец, докато бях болна.

Детективът ме пронизва с поглед и пита:

— Бихте ли свидетелствали за това, ако се наложи?

О, боже! Думата „свидетелствам“ е една от онези плашещи думички, които си вървят заедно с „данъчен инспектор“ и „лумбална пункция“. Стискам си отново палци под масата, преглъщам и отговарям неуверено:

— Д-д-да.

— Видяхте ли тези хора добре?

— Не.

— Как се казва този старчески дом? Къде точно се намира?

Вторачвам се в него, без да мигам. Нямам представа къде е този старчески дом, нито как се казва. Извръщам леко очи към Сейди, която е затворила своите, сякаш се опитва да си спомни нещо, случило се много отдавна.

— „Феърсайд“ — изрича бавно. — В Потърс Бар.

— „Феърсайд“, в Потърс Бар — повтарям аз.

Настъпва кратка пауза. Детектив-инспектор Джеймс спира да пише и започва да върти химикалката си в ръка. Накрая казва:

— Ще се консултирам с един колега. След малко се връщам.

В мига, в който той напуска стаята, Сейди ме поглежда презрително и казва:

— Това ли е най-доброто, на което си способна? Той никога няма да ти повярва! А уж се очакваше от теб да ми помогнеш!

— Как? Като обвинявам напосоки хората в убийство ли?

— О, ти си била голяма гъска! — махва с ръка тя. — Не си изрекла ничие име! Впрочем историята ти е напълно безнадеждна! Отрова? Тайни разговори в кръчма? Пфу!

— Я ти се опитай да измислиш нещо на момента! — наежвам се аз. — И всъщност не в това е въпросът! Въпросът е…

— Въпросът е, че трябва да забавим моето погребение! — отсича тя и внезапно се озовава на няколко сантиметра пред лицето ми. Гледа ме умоляващо и изрича: — Това не може да стане сега! Не можеш да го позволиш! В никакъв случай!

— Ама… — Примигвам изненадано, а тя изчезва точно пред погледа ми.

Това вече започва да ми лази по нервите! Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата, а тя всеки момент ще се появи наново с розово фламинго под мишница и ще започне да крещи: „Отсечете й главата!“.

Отпускам се предпазливо в стола си, почти очаквайки го и той да изчезне. Примигвам няколко пъти и се опитвам да обработя случващото се. Обаче е твърде сюрреалистично, за да се поддава на обяснение. Ето ме, седя в полицейска стая за разпити, измислям си убийство и съм като марионетка в ръцете на един несъществуващ фантом от женски пол. Сещам се, че дори още не съм обядвала. Може пък всичко това да се дължи на ниска кръвна захар. Защо не? Може да се превръщам в диабетик и това да е първият сигнал. Мозъкът ми се чувства така, сякаш се връзва на възли. Вече нищо няма смисъл. Няма смисъл и да се опитвам да си обяснявам какво точно става. Налага се просто да се пусна по течението.

— Ще се заемат със случая! — чувам Сейди, която отново се появява и говори толкова бързо, че едва успявам да я разбера какво казва. — Смятат, че ти вероятно не си много наред, но все пак решиха да проверят — за всеки случай…

— Така ли? — провиквам се невярващо аз.

— Полицаят, който беше тук, говори с друг полицай — разказва ми тя, останала без дъх. — Вървях след тях. Той му показа бележките, които си водеше, и каза: „Попаднах на една смахната“.

— Смахната ли? — извиквам възмутено.

Обаче Сейди не ми обръща внимание и продължава:

— Обаче после започнаха да говорят за някакъв друг старчески дом, където наистина е имало убийство. Звучеше твърде страховито! А после един полицай каза, че може би няма да е зле да поразпитат, просто за всеки случай, а другият се съгласи. Значи всичко е наред!

Наред ли е?

— За теб може и да е наред, но за мен не е!

В този момент вратата се отваря рязко и Сейди изрича бързо:

— Попитай полицая какво ще стане с погребението. Попитай го! Попитай го!

— Това не е мой проблем… — започвам, но веднага млъквам, защото точно тогава в стаята се появява детектив-инспектор Джеймс.

— Лара, ще помоля един детектив-полицай да ви запише показанията. А после ще решим как да действаме.

— О! Ами… благодаря — изричам, обаче усещам настоятелния поглед на Сейди върху себе си и продължавам: — А какво ще стане с… — Поемам си дъх. — Как ще се развият нещата с… тялото?

— Засега тялото ще остане в моргата. Ако решим да предприемем разследване на случая, то ще остане там, докато не изпратим доклад на патолога, който ще изиска аутопсия. Стига, разбира се, доказателствата, които съберем, да бъдат достатъчно убедителни и логични.

Кимва бързо, а после излиза. Когато вратата зад него се затваря, аз се отпускам на мястото си. Иначе вътрешно цялата се треса. Току-що си измислих история за убийство пред един истински полицай! Все съм ги вършила, ама чак такива не съм! Това е много по-лошо дори от онзи път, когато на осемгодишна възраст изядох половин пакет бисквити, но вместо да си призная пред мама, скрих бисквитиерата в градината зад алпинеума, а после най-невъзмутимо я наблюдавах как обръща цялата кухня, за да я търси.

— Даваш ли си сметка, че току-що лъжесвидетелствах? — обръщам се към Сейди. — Даваш ли си сметка, че може да ме арестуват?!

— „Може да ме арестуват“! — имитира ме насмешливо Сейди, кацнала отново на перваза на прозореца. — Никога ли досега не си била арестувана?

— Разбира се, че не! — срязвам я аз, а после я поглеждам изпитателно: — А ти?

— Няколко пъти — махва безгрижно с ръка тя. — Първия път беше за танцуване в селския фонтан посред нощ. Беше голям майтап! — Изкисква се. — Бяхме с маскарадни костюми и си бяхме сложили фалшиви белезници и докато полицаят ме вадеше от фонтана, приятелката ми Бънти му щракна белезниците! Не можеш да си представиш как побесня горкият човечец!

Тук тя вече започва да се залива от смях. Голяма досада!

— Сигурна съм, че ви е било много смешно — срязвам я аз с мръснишки поглед. — Но лично аз нямам никакво желание да влизам в затвора, където мога да прихвана някоя ужасна болест! Не, благодаря!

— Нямаше да ти се налага, ако беше измислила по-достоверна история — казва тя и смехът и изведнъж пресъхва. — Никога досега не бях виждала такава смотанячка като теб! Не беше нито убедителна, нито логична! Ако продължаваш така, съмнявам се дали изобщо ще започнат разследване! И няма да ни оставят никакво време!

— Време за какво?

— За да открием огърлицата ми, разбира се!

Отпускам изтощено глава на масата пред себе си. Това момиче очевидно не се предава.

— Слушай! — Вдигам леко глава и я поглеждам накриво. — Защо толкова ти трябва тази огърлица? И защо точно тя? Да не би да е била подарък или нещо подобно?

Известно време тя не проговаря. Погледът й е вперен някъде в далечината и единственото движение в стаята идва от краката й, които ритмично се полюшват напред-назад.

— Беше подарък от родителите ми за моя двайсет и първи рожден ден — отговаря накрая призракът. — Бях много щастлива с тази огърлица!

— Много хубаво, но…

— Цял живот е била с мен! Никога не съм се разделяла с нея! — В гласа й се усеща внезапна възбуда. — Губила съм много неща, но нея — никога. Тя е най-важното нещо, което някога съм имала. Нуждая се от нея!

Отново започва да жестикулира и главата й е наклонена така, че виждам едва ъгълчето на брадичката й. Толкова е фина и бледа, че прилича на увяхващо цвете. Усещам как душата ми внезапно се изпълва със съчувствие към нея и тъкмо се каня да кажа: „Разбира се, че ще намерим огърлицата ти“, когато тя се прозява шумно, изпъва кльощавите си ръце над главата си и отбелязва:

— Тук е много скучно. Ще ми се да можехме да отидем в някой нощен клуб!

Съчувствието ми към нея автоматично се изпарява. Изпепелявам я с поглед. Това ли е благодарността й за всичко, което правя за нея?

— Щом си толкова отегчена — изричам, — защо не се върнем, за да довършим погребението ти, а?

Сейди поставя театрално ръка върху устата си и ахва.

— Няма да го направиш!

— Бих могла.

В този момент разговорът ни бива прекъснат от почукване на вратата. В стаята наднича весела на вид жена с тъмна риза и тъмни панталони и пита:

— Лара Лингтън?

Час по-късно аз вече съм свършила с даването на така наречените показания. По-травматизиращо преживяване през живота си не съм имала. Чувствам се пълна развалина!

Първо, забравих името на старческия дом. После обърках часовете и се наложи да убеждавам полицайката, че са ми трябвали пет минути, за да измина осемстотин метра. Накрая изтърсих, че някога съм тренирала за професионален състезател по спортно ходене. Сега, само като се сетя за тази част, цялата се изчервявам от срам. Няма начин да ми е повярвала! За нищо на света! Така де, приличам ли на професионален състезател по спортно ходене?!

А после казах, че преди да отскоча до кръчмата, съм била у приятелката ми Линда. Аз дори нямам приятелка на име Линда, но реших, че няма да бъде добре да споменавам имената на истинските си приятели. Жената искаше да й кажа фамилията на Линда, а аз, без изобщо да се замисля, изтърсих „Дейвис“.

Разбира се, че го бях прочела от табелката на гърдите й. Тя беше детектив-полицай Дейвис.

Добре че поне не казах „Фон Дракула“.

Трябва да й се признае обаче на полицайката, че има здрави нерви. Изобщо не й трепна окото. Нито пък спомена нещо дали ще предприемат разследване или не. Само ми благодари любезно и после ми връчи номера на фирма за таксита.

Да, отиването в затвора ми е в кърпа вързано. Чудничко! Само това ми трябва!

Поглеждам смръщено Сейди, която се е излегнала блажено на масата в стаята и съзерцава тавана. Не че ми помогна особено, като непрекъснато ми суфлираше в ухото, поправяше ме и даваше смехотворни предложения, като едновременно с това разказваше как някога двама полицаи се опитали да спрат нея и Бънти, докато се състезавали с колите си из полето, обаче не могли да ги стигнат и колко смешно било. Ха!

— Пак заповядай! — изричам с леден тон.

— Благодаря — казва лениво Сейди и гласът й се понася из стаята.

— Добре. Е — грабвам си чантата, — аз смятам да тръгвам.

Докато се усетя, Сейди вече е скочила на крака. Така да се каже де.

— Нали няма да забравиш за моята огърлица?

— Дори и да искам, не бих могла — отговарям нацупено. — Колкото и да се опитвам.

Изведнъж се озовава пред мен, блокирала пътя ми.

— Виж какво, никой друг, освен теб не може да ме види! Никой друг, освен теб не може да ми помогне! Моля ти се!

— Да не би да си мислиш, че като кажеш: „Намери огърлицата ми“, всичко ще се уреди като по магия?! — възкликвам раздразнено аз. — Първо на първо, не знам нищо за нея! Дори нямам представа как изглежда!

— Изработена е от стъклени мъниста и кристали — започва да обяснява въодушевено тя. — Пада дотук… — И посочва кръста си. — Закопчалката е инкрустирана със седеф…

— Ясно! — прекъсвам я аз. — Не съм я виждала. Но ако се покаже отнякъде, ще те уведомя.

Минавам покрай нея, отварям вратата и се озовавам във фоайето на полицейското управление. Изваждам телефона си. Фоайето е ярко осветено, с изтъркан линолеум на пода и бюро, което точно сега е празно. Двама едри типове с издути якета спорят разгорещено за нещо, докато един полицай се опитва да ги успокои. Отстъпвам назад в един безопасен ъгъл. Изваждам номера на таксиметровата компания, който ми даде детектив-полицай Дейвис, и започвам да го набирам. Забелязвам, че междувременно съм получила най-малко двайсетина гласови съобщения, но не им обръщам внимание. Сигурно са мама и татко, изкарали си ангелите…

— Хей! — стряска ме нечий глас и ръката ми замръзва върху телефона. — Лара, ти ли си?

Някакъв тип с пясъчноруса коса, поло и дънки ми маха весело.

— Това съм аз, Марк Филипсън! От шести курс в колежа!

— Марк! — възкликвам, разпознала го. — О, господи! Как си? Какво правиш тук?

Единственото, което си спомням за Марк, е как свиреше на бас китара в оркестъра на колежа.

— Добре съм — отговаря той и се приближава със загрижено изражение. — А ти какво правиш в полицейското управление? Всичко наред ли е?

— Разбира се! Няма как да не е! Просто съм тук за… едно… — Махвам неопределено с ръка. — Едно убийство.

— Убийство ли?! — стъписва се той.

— Аха. Но не е нищо особено. Е, разбира се, че е нещо особено… — побързвам да се поправя, забелязала озадачението му. — Но по-добре да не говоря повече за това… Както и да е. Ти как си?

— Страхотно! Ожених се за Анна. Помниш ли я? — Показва ми сребърна халка. — Опитвам се да свържа двата края като художник. Рисувам разни лица и други подобни.

— Ти си полицай? — изумявам се аз, а той се засмива.

— Полицейски художник. Хората описват престъпниците, аз ги рисувам. Поне ми плаща наема… Е, а ти как си, Лара? Омъжена ли си? Или може би живееш с някого?

За момент аз просто го гледам с идиотска усмивка. Накрая изричам:

— Бях с един тип известно време. Но не се получи. Иначе го приемам добре. Чувствам се отлично. Наистина.

Стискам пластмасовата чашка от кафе толкова силно, че тя се чупи.

Марк ме поглежда разтревожено, а после промърморва:

— Е, до скоро, Лара! — Вдига ръка. — Нали ще можеш да се прибереш вкъщи сама?

— Ще си извикам такси — кимам. — Благодаря. Радвам се, че се сблъскахме.

— Не го пускай да си отиде! — Гласът на Сейди в ухото ми ме кара да подскоча на място. — Може да помогне!

— Млъквай и ме остави на мира! — промърморвам под сурдинка, а на Марк се усмихвам още по-широко. — Чао, Марк! Много поздрави на Анна!

— Той може да нарисува огърлицата! Така вече ще знаеш как изглежда! — И внезапно е отново право пред мен. — Помоли го! Бързо!

— Не!

— Помоли го! — Сейди отново се превръща в банши и пронизва тъпанчетата на ушите ми. — Помоли-го-помоли-го-помо-ли-го!

Господи! Тази жена наистина ще ме побърка!

— Марк! — провиквам се аз, но толкова високо, че двамата яки типове в издутите якета престават да се карат и ме поглеждат кръвнишки. — Бих искала да те помоля за нещо много дребничко, ако нямаш нищо против…

— Разбира се — свива рамене Марк.

Влизаме в една свободна стаичка, помъкнали чаши чай от автомата в коридора. Сядаме на масата, а Марк вади листи и добре подострени моливи.

— Така — кимва той. — Значи огърлица. Това е нещо ново.

— Видях я веднъж на един пазар за антики — отново започвам да импровизирам аз. — И бих искала да си поръчам същата, обаче никак не ме бива в рисуването, та внезапно ми хрумна, че ти вероятно би могъл да ми помогнеш…

— Няма проблеми. Давай, слушам те! — Марк отпива глътка чай, ръката му с молива застива над листа, а аз вдигам очи към Сейди.

— Беше направена от мъниста — започва тя и вдига ръце, сякаш я докосва. — Две редици стъклени мъниста, полупрозрачни.

— Две редици стъклени мъниста — повтарям аз. — Полупрозрачни.

— Ъхъ — кимва той и започва да скицира кръгли мъниста.

— Такива ли?

— Малко по-овални — казва Сейди, като наднича над рамото му. — По-издължени. И между тях има кристали.

— Мънистата са по-овални — изричам с извинителен тон. — С кристали между тях.

— Няма проблеми… — Марк вече трие нарисуваното и скицира по-издължени мъниста. — Такива ли?

Вдигам очи към Сейди. Тя го наблюдава като хипнотизирана.

— И водното конче! — промърморва. — Не трябва да забравяш за водното конче!

През следващите пет минути Марк рисува, трие и пак рисува, докато аз му предавам коментарите на Сейди. Бавно, но сигурно огърлицата оживява на белия лист.

— Това е! — отсича накрая Сейди. Очите й блестят от възбуда, докато съзерцава рисунката. — Точно това е моята огърлица!

— Идеално! — казвам аз на Марк. — Уловил си я безпогрешно!

Известно време всички разглеждаме рисунката с благоговение.

— Хубаво бижу — отбелязва накрая Марк, откъсвайки се от произведението си. — Необичайно. Напомня ми за нещо. — Смръщва се, присвива очи и пак започва да разглежда рисунката, но накрая поклаща глава. — Не, не мога да се сетя точно на какво. — Поглежда часовника си и допълва: — Опасявам се, че трябва да тръгвам!

— Няма проблеми! — усмихвам се аз. — Много ти благодаря!

Когато той излиза, аз вдигам листа и разглеждам огърлицата. Да, не мога да не призная, че е много красива. Дълги редици стъклени мъниста, блестящи кристали и огромен медальон във формата на водно конче, инкрустирано със седеф и обсипано с кристали.

— Значи това нещо търсим, така ли?

— Точно така! — отговаря със светнали очи Сейди. — Е, откъде ще започнем?

— Сигурно се шегуваш! — отсичам, грабвам мантото си и се изправям. — Днес нищо повече няма да търся! Прибирам се вкъщи, където ще изпия една чаша хубаво вино. А после ще си хапна нещо вкусно. И накрая ще си легна.

— А аз какво ще правя? — пита Сейди умърлушена.

— Нямам представа!

Излизам от стаята и се връщам във фоайето на полицейското управление. Точно в този момент забелязвам, че на тротоара пред главния вход едно такси оставя двойка възрастни хора. Хуквам навън и се провиквам:

— Такси! Можете ли да ме откарате до Килбърн?

Сядам, таксито потегля, а аз вадя листа с рисунката на Марк и го разстилам в скута си. Опитвам се да си представя как изглежда тази огърлица наистина. Сейди описа мънистата като бледожълти, полупрозрачни. А кристалите проблясват дори и на рисунката. Истинската огърлица трябва да е наистина забележителна. И доста скъпа. За момент ме изпълва необяснимо вълнение само при мисълта, че мога наистина да я намеря.

Но секунда по-късно разумът дръпва юздите на въображението ми. Така де, тази огърлица сигурно не съществува! А дори и да съществуваше, шансовете да открия някаква си огърлица, принадлежала на мъртва старица, която вероятно я е скъсала или изгубила преди десетки години, се равняват практически на… три милиона към едно. Не, три милиарда към едно!

Сгъвам листа с рисунката и го прибирам в чантата си. После се отпускам на седалката. Нямам представа къде в момента е Сейди, пък и изобщо не ми пука. Затварям очи, без да обръщам внимание на неспирните вибрации на телефона си, и си позволявам да се отдам на кратка дрямка. Ама че ден!