Във вихъра на двайсетте

Двайсет и втора глава

Странна работа. Нямам никаква представа какво става.

Разбрахме се да се срещнем в кафене „Лингтън“ на Оксфорд стрийт — защото е централно и защото и двамата го знаем. И също, защото всеки път, когато си уговаряме среща, татко предлага кафене „Лингтън“. Той е неизменно лоялен към чичо Бил, а освен това има златна ВИП карта „Лингтън“, с която получава безплатно кафе и храна навсякъде, по всяко време. (Аз нямам. Моята е само „Семейство и приятели“ и ми дава петдесет процента отстъпка. Не че се оплаквам, разбира се.)

Приближавам се към познатата фасада в шоколадово и бяло с тръпнещо сърце. Може би татко има да ми съобщава някаква лоша новина. Например, че мама е болна. Или той.

А дори и да не е така, какво ще му кажа сега за бизнеса си с Натали? Как ще реагира, когато си даде сметка, че загубената му дъщеря е инвестирала купища пари в един бизнес, за да може после да го напусне? Само от мисълта за сбърченото му от разочарование лице — поредното — ме побиват тръпки. Не мога да му кажа! Не още! Не и докато не съм измислила план за действие.

Отварям вратата и вдъхвам познатия аромат на кафе, канела и пресни кроасани. Меките столове от кафяво кадифе и блестящите дървени масички са абсолютно същите като всички останали кафенета „Лингтън“ по света. От огромния плакат зад щанда се усмихва чичо Бил. В стъклената витрина са подредени чаши с логото „Лингтън“, кани за кафе и кафемелачки, всички до една в характерните за компанията шоколадовокафяво и бяло. (Доколкото разбрах наскоро, никой друг няма право да използва точно този нюанс на шоколадовото. Той е запазена марка на чичо Бил.)

— Лара! — маха ми татко от началото на опашката. — Тъкмо навреме! Какво ще желаеш?

Я виж! Той изглежда доста весел! Значи сигурно не е болен.

— Здравей! — прегръщам го аз. — Искам едно карамелено линггочино и сандвич с риба тон.

В кафенетата „Лингтън“ нямаш право да искаш капучино — искаш линггочино.

Татко поръчва кафетата и храната, а след това поднася златната си ВИП карта „Лингтън“.

— Какво е това? — поглежда неуверено картата момчето зад касата. — Никога не съм виждал такава.

— Сканирайте я! — предлага учтиво татко.

— Брей! — Очите на момчето се разширяват, когато нещо на екрана изписуква. После вдига към татко поглед, пълен със страхопочитание. — Значи това е… безплатно!

— Винаги изпитвам вина, когато използвам тази карта — признава ми под сурдинка татко, докато вземаме кафетата и храната си и се отправяме към една маса. — Така лишавам горкия Бил от заслужената му печалба!

„Горкият Бил“ ли? Сърцето ми се свива. Татко е толкова добър! Мисли за всички други, само не и за себе си.

— Смятам, че той може да си го позволи — промърморвам и поглеждам смръщено лицето на чичо Бил, което ни гледа от моята чаша.

— Вероятно — усмихва се татко, а после, забелязал дънките ми, казва: — Днес си облечена много ежедневно, Лара. Да не би това да е някакъв нов дрескод в бизнес средите?

Мамка му! Изобщо не се сетих, че не съм облечена като за работа!

— Всъщност бях на един семинар — импровизирам светкавично. — Искаха ежедневно облекло. Трябваше да играем едни роли… такива неща.

— Прекрасно! — изрича татко, но с толкова окуражителен тон, че бузите ми пламват от срам. Къса едно пакетче захар, изсипва го в кафето си и започва да го бърка. После казва: — Лара, искам да ти задам един въпрос!

— Няма проблеми — подканям го аз.

— Как върви бизнесът ти? Ама наистина?

О, боже! От всички милиарди въпроси на света точно този ли трябваше да ми зададе?

— Ами… нали знаеш… добре е. — Усещам, че гласът ми е станал малко по-пронизителен, отколкото искам. — Всичко е наред! Имаме няколко страхотни клиенти и наскоро сключихме сделка с „Макросант“, а и Натали вече се върна…

— Върна ли се? — изненадва се татко. — Да не би да не е била тук?

Проблемът с родителите е в това, че човек трябва да си води отчет за изречените лъжи.

— Тя… беше за малко някъде — отговарям, като се насилвам да се усмихна. — Нищо особено.

— Но смяташ, че си взела правилното решение, така ли? — пита ме татко със съвсем искрен интерес. — И работата ти харесва?

— Да — отговарям нещастно. — Харесва ми.

— И смяташ, че тази компания има бъдеще?

— Разбира се. Голямо! — промърморвам, втренчена в масата.

Проблемът с лъгането на родителите е в това, че понякога ти се иска да не си ги лъгал никога. Понякога просто ти се иска да се разревеш като дете и да започнеш да виеш: „Татко, всичко се объркааа! Какво ще правя сегааа?“.

— Е, ти за какво искаше да говориш с мен? — питам, за да го отклоня от темата.

— Няма значение — махва с ръка татко и ме поглежда с обич. — Ти вече отговори на въпроса ми. Бизнесът ти върви добре. Работата ти те удовлетворява. Това е единственото, което исках да чуя.

— Защо? — поглеждам го объркано.

Татко поклаща усмихнато глава.

— Просто имаше една възможност, за която исках да говоря с теб. Но не искам да провалям новия ти бизнес. Не искам да хвърлям прът в колелата му. Ясно е, че работиш нещо, което харесваш, и го правиш добре. Значи нямаш нужда от предложение за работа!

Предложение за работа ли?

Сърцето ми се разтуптява. Ала не трябва да издавам вълнението си.

— Защо все пак не вземеш да ми кажеш, а? — подхвърлям с престорена небрежност. — Просто за всеки случай.

— Скъпа, не е необходимо да бъдеш учтива с мен! — засмива се татко.

— Не се правя на учтива! — отсичам. — Наистина искам да знам!

— За нищо на света не бих те обидил, скъпа! Много съм горд от онова, което си постигнала! — изрича с обич татко. — А това сега би означавало да се откажеш от всичко. Не мисля, че ще си струва!

— Може и да си струва! Просто ми кажи! — Мамка му! Звуча адски отчаяна. Побързвам да пренастроя изражението си на любезен интерес. — Искам да кажа, защо просто не ми разкажеш? Няма да навреди, нали?

— Е, може би си права. — Татко отпива от кафето си, после ме поглежда право в очите и изрича: — Вчера ми се обади Бил. Представи си изненадата!

— Чичо Бил ли? — сащисвам се аз.

— Каза, че наскоро си му ходила на гости.

— А, да. — Прочиствам си гърлото. — Вярно, че се отбих за малко, за да побъбрим. Смятах да ти кажа…

Не смятах.

— Колкото и за малко да е било, той е бил много впечатлен от теб. Как те описа, я да се сетя? — Кривата усмивка на татко се появява — сигурен знак, че наистина, му е весело. — А, да! „Упорита“ и „последователна“! Както и да е. Та резултатът е… това!

Вади от джоба си плик и го плъзва по масата към мен. Невярваща на очите си, аз го отварям. Вътре има писмо на специалната хартия на компанията „Лингтън“. В него ми предлагат работа на пълен щат в отдел „Човешки ресурси“. И шестцифрена заплата.

Имам чувството, че ще припадна. Когато вдигам очи, виждам, че очите на татко светят. Макар да се прави на сдържан, очевидно е много поласкан.

— Бил ми го прочете по телефона, преди да го изпрати. Бива си го предложението, нали?

— Нещо не разбирам — разтривам объркано чело. — Защо е изпратил писмото на теб? Защо не право на мен?

— Бил реши, че така жестът ще бъде оценен от семейството.

— Вярно бе! Как не се сетих?

— Усмихни се, скъпа! Независимо дали ще приемеш работата или не, все пак предложението е страхотно!

— Така е — изричам.

Ала не мога да се усмихна. Усещам, че нещо не е наред.

— За теб това е страхотно признание — продължава татко. — Така де, Бил нищо не ни дължи. Направил го е само защото е оценил талантите ти и заради доброто си сърце!

Ясно. Ето какво не е наред — татко сам го каза, без да иска. Аз не вярвам, че чичо Бил е в състояние да оцени талантите ми. Нито пък в доброто му сърце.

Свеждам отново поглед към писмото, към шестцифрената сума, отпечатана черно на бяло. И подозренията обгръщат душата ми като паяжини.

Той се опитва да ме купи.

Е, това може би е малко силно казано. Но определено се опитва да ме привлече на своя страна. Знам, че настъпих чичо Бил по мазола още в мига, в който споменах огърлицата на Сейди. Моментално го забелязах в очите му — шок. И тревога.

А сега, като гръм от ясно небе, предложение за работа.

— Но не искам това да те разколебава — тъкмо казва татко. — Двамата с майка ти сме много горди с теб, Лара, така че, ако искаш да продължиш с бизнеса си, ние стопроцентово ще застанем зад теб! Никой не те кара да правиш нищо насила!

Говори нещата, които знае, че трябва да каже. Но от вниманието ми не убягва надеждата, която проблясва в очите му, въпреки че старателно се опитва да я скрие. Той определено ще се радва аз да имам стабилна работа в огромна международна компания — в семейната международна компания!

И чичо Бил отлично знае това. Защо иначе ще изпраща писмото на татко? Опитва се да манипулира и двама ни!

— Мисля, че чичо ти Бил се чувства виновен, задето така те е отрязал на погребението — продължава татко. — И е бил изключително впечатлен от настойчивостта ти. Както и аз, между другото! Нямах никаква представа, че си планирала пак да отидеш при него и да го помолиш!

— Но аз не съм говорила с него за работа! Отидох да го попитам за… — Прекъсвам безпомощно. Не мога да спомена огърлицата. Не мога да говоря за Сейди. Тази кауза е невъзможна!

— Ако трябва да бъда честен — снижава глас татко и се привежда през масата към мен, — мисля, че Бил си има някакви проблеми с Диаманте! Съжалява, че я е отгледал в такъв… разкош. Двамата си поговорихме много добре, по братски, и знаеш ли какво ми каза той? — По лицето на татко се разлива огромно задоволство. — Той каза, че те вижда като точно онзи тип самостоятелно издигаща се личност, която може да бъде пример за Диаманте!

„Той не го мисли наистина! — идва ми да се разкрещя. — Ти нямаш представа какво всъщност става! Просто иска аз да престана да преследвам огърлицата!“

Отпускам отчаяно глава в ръцете си. Истината е толкова абсурдна. И звучи толкова невероятно. А сега огърлицата я няма и Сейди я няма, и аз не знам какво да мисля или… да правя…

— Лара! — възкликва татко. — Скъпа! Добре ли си?

— Добре съм. — Вдигам глава. — Извинявай. Всичко е толкова… неочаквано.

— Грешката е моя — отронва татко и усмивката му посърва. — Обърках те. Изобщо не трябваше да го споменавам. Твоят бизнес върви добре…

О, боже! Не мога да продължавам повече с този маскарад!

— Татко! — прекъсвам го. — Бизнесът ми не върви добре!

— Моля?

— Не върви никак добре! Излъгах те. Не исках да ти казвам, за да не те тревожа. — Започвам да премятам едно пакетче захар между пръстите си, неспособна да го погледна в очите. — Истината е, че е… пълен провал! Натали ме остави съвсем сама, без да предупреди, после се скарахме много грозно и накрая аз напуснах. И… отново скъсахме с Джош. Вече завинаги. — Преглъщам, докато го изричам. — Най-накрая осъзнах колко съм грешала за него. Той не ме е обичал. Просто аз много исках той да ме обича.

— Разбирам. — Татко определено е шокиран. — Божичко! — Настъпва тишина, докато той осмисля чутото. — Е… може би това предложение идва точно навреме — изрича накрая.

— Може би — изфъфлям, все така вперила поглед в масата.

— Какво има? — пита внимателно татко. — Скъпа, защо усещам нежелание в гласа ти? Та ти толкова искаше да работиш за чичо си Бил!

— Да, знам. Но сега всичко е… много сложно.

— Лара, мога ли да ти дам един съвет? — пита татко и ме изчаква да вдигна очи към него. — Не се тормози толкова! Отпусни се! Може пък да не е толкова сложно, колкото си мислиш!

Поглеждам към татко — притесненото лице, честните очи. Ако му кажа истината, той изобщо няма да ми повярва. Ще реши, че съм станала параноичка или че вземам наркотици. Или и двете.

— Между другото, чичо Бил да е споменавал за една огърлица? — питам небрежно.

— Огърлица ли? — поглежда ме объркано татко. — Не. Каква огърлица?

— Ами… няма значение. — Въздъхвам. Отпивам от линггочиното си и когато вдигам отново глава, забелязвам, че татко ме наблюдава изпитателно. Усмихва се, но веднага разбирам, че е разтревожен.

— Скъпа, тук ти се предоставя прекрасна възможност! — сочи писмото на масата. — Дава ти се шанс да оправиш живота си. Може пък да е добре, ако приемеш. Не му мисли много! Не търси проблеми, които не съществуват! Просто се възползвай от шанса си!

Той не разбира. И как би могъл? Сейди не е проблем, който не съществува. Тя е реална. Тя е човек и е моя приятелка, и има нужда от мен…

„Тогава къде е?“, изрича нечий рязък глас в главата ми като нож, който се забива в мозъка ми. Щом съществува, тогава къде е?

Подскачам стреснато. Откъде дойде този глас? Не е възможно да се съмнявам… Не е възможно да мисля…

В гърдите ми назрява паника. Но, разбира се, че Сейди е реална! Разбира се! Не говори глупости! Престани да мислиш по този начин!

Но ето че гласът на Джини отново нахлува в главата ми. Мисля, че всичко е в главата, Лара. Просто хората искат да вярват в това.

Не, няма начин! Искам да кажа… Не!

Усещам, че ми се завива свят. Отпивам от кафето си, оглеждам кафенето, опитвайки се да се закотвя в реалността. Кафенето „Лингтън“ е реално. Татко е реален. Предложението за работа е реално. И Сейди е реална. Знам, че е така! Искам да кажа, че я видях, чух я! Двете се разхождахме заедно. Говорихме. Танцувахме заедно, за бога!

Пък и как бих могла да си я измисля? Откъде бих могла да знам толкова много неща за нея? Откъде бих могла да знам за огърлицата? Дори не съм се запознавала с нея приживе!

— Татко! — отварям рязко очи. — Никога не сме ходили да видим пралеля Сейди, нали? Освен онзи път, когато съм била бебе.

— Всъщност не е съвсем така — отвръща татко, като ме поглежда несигурно. — След погребението двамата с майка ти говорихме по този въпрос. Сетихме се, че веднъж те заведохме да я видиш, когато беше на шест годинки!

— На шест ли? — преглъщам. — Тя тогава носеше ли… огърлица?

— Може и да е носила — свива рамене баща ми.

Значи съм се запознала с пралеля Сейди, когато съм била на шест. Възможно е тогава да съм видяла огърлицата. Възможно е сега да съм си спомнила… без да си давам сметка, че помня.

Мислите ми са в процес на свободно падане. Усещам в гърдите си хлад и празнота. Имам чувството, че всичко се обръща с краката нагоре. За първи път съзирам нова възможна реалност.

Възможно е да съм си измислила всичко. Може би точно това съм искала. Чувствах се толкова виновна, че никога не съм я познавала, че подсъзнателно съм я измислила. Така де, нали още когато я зърнах за първи път, си помислих точно това — че тя е плод на моите халюцинации.

— Лара? — наблюдава ме притеснено татко. — Добре ли си, скъпа?

Опитвам се да му се усмихна в отговор, но съм твърде заета с мислите си. В главата ми спорят два гласа, разположени точно един срещу друг. Първият крещи: „Сейди е реална! Отлично знаеш, че е така! Тя е някъде там! Тя е твоя приятелка, обидена е и ти трябва да я намериш!“. Вторият нарежда монотонно: „Тя не съществува. Никога не е съществувала. Изгуби достатъчно време. А сега си върни живота обратно!“.

Дишам тежко, опитвайки се да накарам мислите си да се подредят най-сетне, да събудя интуицията си. Обаче не знам какво да мисля. Вече си нямам доверие. Може би аз наистина съм луда.

— Татко, мислиш ли, че съм луда? — изтърсвам най-неочаквано. — Сериозно! Дали да не отида на лекар?

— О, не! — разсмива се баща ми. — Разбира се, че не! — Оставя кафето си, привежда се напред и продължава: — Мисля, че просто си много емоционална и че понякога се оставяш да те води въображението. Това го имаш от майка си. А понякога тези твои черти вземат превес над разума ти. Но иначе не си луда. Или поне не по-луда от майка ти!

— Ясно — преглъщам. — Разбрах.

Не че е голямо успокоение.

С треперещи пръсти аз вдигам отново писмото от чичо Бил и пак се зачитам в него. Ако го погледна от съвсем различен ъгъл, в него няма нищо зловещо. Нищо лошо. Той просто е един богаташ, който се опитва да помогне на племенницата си. Бих могла да приема работата. Ще бъда Лара Лингтън от „Кафета Лингтън“. Ще имам голямо бъдеще, заплата, кола, перспективи. Всички ще бъдат доволни. Всичко ще бъде лесно. Спомените ми за Сейди ще избледнеят. Животът ми отново ще стане нормален.

Би било лесно, много лесно.

— От доста време не си си идвала у дома — изрича тихо татко. — Какво ще кажеш да си дойдеш този уикенд, за да си починеш, а? Мама ще бъде много щастлива да те види!

— Става — изричам след кратка пауза. — Наистина не съм си идвала от цяла вечност.

— Така ще възвърнеш силите си — продължава татко и ме дарява със сладката си крива усмивка. — Когато животът ти е на кръстопът и имаш нужда да обмислиш нещата, няма по-добро място за това от родния дом! Колкото и голям да е човек!

— „Няма друго място като дома“ — цитирам и се опитвам да се усмихна.

— Дороти от „Вълшебникът от Оз“ е била напълно права. А сега яж! — И кимва по посока на сандвича ми.

Обаче аз го слушам с половин ухо.

Дом. Думата ми навява странни мисли… Как не се бях сетила за това?!

Тя може би се е прибрала у дома!

У дома, тоест там, където е била старата й къща. В крайна сметка това е мястото на нейното детство. Това е мястото на голямата й любов. Приживе тя е отказала да се върне там, но ако сега се е размекнала? Ако точно сега е там?

Разклащам линггочиното си. После пак и пак. Като обсебена. Знам, че най-разумното решение би било да блокирам всички мисли за нея. Да приема работата при чичо Бил и да купя бутилка шампанско, за да отпразнуваме случая с мама и татко. Знам го.

Но… просто не мога. Дълбоко в себе си не мога да приема, че тя не е реална. Изминах толкова път, положих толкова усилия да я открия. Трябва да направя още една крачка.

И ако не е там, ще приема работата и ще се откажа да я търся. Завинаги.

— Е? — Татко попива устни с шоколадовокафявата си салфетка. — Май вече изглеждаш по-щастлива, скъпа. — Кимва по посока на писмото и допълва: — Реши ли вече по кой път да поемеш?

— Да! — кимвам без всякакво колебание. — Трябва да поема към гара „Сейнт Панкрас“!