Във вихъра на двайсетте

Двайсет и пета глава

Никога досега не съм си отмъщавала. Заради когото и да било. И сега установявам, че тази работа е малко по-сложничка, отколкото очаквах. Чичо Бил е в чужбина и никой не може да се свърже с него. (Е, неговите хора, разбира се, могат да се свързват с него — просто използват това извинение за пред досадната му племенница, която все го преследва.) А аз не искам нито да му пиша, нито да го търся по телефона. Този разговор трябва да се проведе очи в очи. Поради което засега се отлага.

И задачата ми никак не се улеснява от отношението на Сейди, която изведнъж се е превърнала в стожер на морала. Смята, че човек не трябва да живее в миналото, че станалото — станало и че аз би трябвало да престана „да нареждам като пастор, скъпа“.

Обаче на мен въобще не ми пука на какво мнение е тя! Отмъщението е сладка отрова, която с готовност ще погълна! Колкото повече мисля за чичо Бил, толкова повече се навивам и толкова по-силно ми се иска да звънна на татко и всичко да му разкажа. Но по някакъв странен начин все пак успявам да запазя самообладание. Няма смисъл да бързам. Всички знаят, че отмъщението е блюдо, което се сервира тогава, когато си разполагал с достатъчно време, че да се заредиш с порядъчни количества язвителност и гняв. Пък и не може да се каже, че доказателството ми ще хукне нанякъде. Картината надали ще изчезне от Лондонската портретна галерия. Нито пък така нареченото споразумение за конфиденциалност, което чичо Бил е подписал преди толкова много години. Ед вече ми е наел адвокат, който ще предприеме съответните процесуални действия в мига, в който му дам картбланш. Което пък ще направя веднага, след като се изправя очи в очи с чичо Бил и го видя как се гърчи като червей пред мен. Такава е великата ми цел! (Ако се опита да пълзи в краката ми, това ще бъде черешката на сладоледа, но не смея да се надявам чак на такъв лукс.)

От гърдите ми се изтръгва дълбока въздишка. Смачквам лист хартия и го захвърлям в кошчето. Искам да го видя как се гърчи сега! Речта на отмъщението вече е ошлайфана и напълно готова.

За да се разсея с нещо, аз се облягам на таблата на леглото си и преглеждам пощата. Спалнята ми се оказа един доста сносен офис. Не ми се налага да излизам навън и да пътувам с градския транспорт, не ми се налага да плащам наем за помещение. При това си има легло! Има си и недостатъци, разбира се — например Кейт е принудена да работи на тоалетката ми, където краката й непрекъснато се заклещват.

Нарекох новата си компания за управленски персонал „Магическо издирване“. Работим вече от три седмици. И дори вече заковахме една комисиона! Бяхме препоръчани на една фармацевтична компания не от кого да е, а от самата Джанет Грейди, която е моята нова най-добра приятелка. (Джанет въобще не е глупава. Тя е наясно, че именно аз свърших цялата работа по намирането на техния директор маркетинг, а Натали дори не си мръдна пръста. Може би защото лично аз й се обадих и й разказах всичко.) Всички преговори бяха водени от мен, после съставих списъка и ето че само след два дена разбрахме, че сме спечелили! А сега ни помолиха да съставим кратък списък отново за поста „директор маркетинг“, но този път със специализирани познания в областта на фармацевтичната индустрия. Казах на шефката на „Човешки ресурси“, че за нас това е идеалното предложение, защото една от моите съдружнички познава отвътре цялата фармацевтична индустрия.

Което — добре де — не е съвсем вярно.

Но важното е, че Сейди се учи изключително бързо и има какви ли не зашеметяващи идеи. Поради което е ценен член на екипа на „Магическо издирване“.

— Ехооо! — Пискливият й глас ме вади от моето мечтание. Вдигам очи и я виждам, седнала на ръба на леглото ми. — Току-що бях в „Глаксо Уелкъм“! И разполагам с преките връзки към двама от старшите сътрудници в отдел „Маркетинг“! Бързо, записвай, преди да съм ги забравила!

Диктува ми две имена и телефонни номера. Лични телефони. С директна връзка. Златна мина за всеки ловец на глави!

— Вторият току-що е станал баща — обяснява тя. — Така че надали ще рискува с нова работа. Обаче Рик Янг почти е сигурен! Изглеждаше доста отегчен по време на служебния брифинг. Когато се върна, ще разузная каква е заплатата му.

— Сейди — пиша под телефонните номера, за да може да го прочете, — ти си върхът! Хиляди благодарности!

— О, няма защо! — изрича важно тя. — Беше много лесно. Сега накъде, а? Според мен ще трябва да включиш и Европа! Крайно време е! В Швейцария и Франция сигурно бъка от таланти!

— Брилянтна идея! — пиша веднага, а после се обръщам към асистентката си: — Кейт, би ли ми съставила списък на всички водещи фармацевтични компании в Европа? Мисля, че в дадения случай бихме могли да поразширим мрежата си на контакти!

— Превъзходна идея, Лара! — възкликва впечатлена Кейт. — Веднага се заемам!

Сейди ми намигва съзаклятнически, а аз й се ухилвам. Оказва се, че работата й се отразява много добре. Никога досега не съм я виждала толкова жизнерадостна и щастлива. Дори й дадох служебна длъжност — „Главен ловец на глави“. Така де! Нали в крайна сметка тя се занимава със същинския лов?

Пак тя ни намери и офис — в една сграда съвсем близо до главната улица на Килбърн. Следващата седмица ще се нанесем. Въобще всичко си идва на мястото.

Всяка вечер, след като Кейт си тръгне, двете със Сейди сядаме на моето легло и си говорим. Говори предимно тя. Аз й признах, че нямам търпение да науча повече неща за нея. Искам да знам всичко, което тя е в състояние да си спомни, независимо дали е дребно, важно, тривиално или каквото и да било — всичко! И така, тя си седи на леглото ми, заиграва се с мънистата си, замисля се и започва да ми разказва. Мислите й са често хаотични и невинаги успявам да я следвам, но постепенно в съзнанието ми започна да се очертава истинската картина на нейния живот. Тя ми разказа за божествената шапка, която е носила в Хонконг при обявяването на войната, за кожения сандък, в който била събрала целия си багаж и който изгубила, за пътешествието с лодка, което предприела до Съединените щати, за вечерта, когато в Чикаго насочили към нея пистолет и я ограбили, обаче тя успяла да запази огърлицата си, за мъжа, с когото една нощ танцувала, а после станал президент на Щатите…

Седя на леглото си и я слушам в захлас. Никога досега не съм чувала подобна житейска история. Та тя е имала възхитителен, многоцветен, колоритен живот! Понякога смешен, друг път разтърсващ, пълен понякога с отчаяние, други път — с възторг. Не мога да си представя някой друг човек да е имал живот като нейния. Само Сейди е способна на това!

Аз също говоря от време на време. Разказах й за детството си с мама и татко, за уроците по езда на Тоня и за моята злополучна мания по синхронното плуване. Споделих с нея за тревожните пристъпи на мама и как на мен ми се иска тя да може да се отпусне и най-сетне да се наслаждава на живота. Разказах й също така и как през целия си живот ние сме били в сянката на чичо Бил.

Иначе никоя от нас не коментира историите на другата. Просто се изслушваме.

А после, по-късно, когато си легна, Сейди отлита в Лондонската портретна галерия и седи пред своята картина цяла нощ, съвсем сама. Не че ми е казвала какво прави нощем. Аз просто си знам — по начина, по който тайничко се измъква, по очите й, които вече не са при мен. И по начина, по който се завръща — замислена и разсеяна, и обикновено говори за детството си и за Стивън, и за Арчбъри. Радвам се, че го прави, че ходи там. Тази картина има такова огромно значение за нея, че тя наистина трябва да прекарва максимално повече време с нея. А и по този начин не е длъжна да я споделя с никого другиго.

Съвсем случайно това устройства и мен — имам предвид, нейното отсъствие нощем. По… разни интересни причини.

Нищо особено.

Добре де, нещо особено! По една конкретна причина. Която се крие във факта, че напоследък Ед често прекарва нощите си при мен.

Така де! Представяте ли си нещо по-гадно от това някакъв призрак да се рее из спалнята ти, докато ти… се опитваш да опознаеш новото си гадже?! Не мисля, че бих го преживяла, ако Сейди се отдаде на любимите си спортни коментари от живото предаване. Особено като се има предвид, че тя няма срам. Сигурна съм, че би ни гледала. И сигурно щеше да ни поставя оценки по десетобалната система или презрително да напява, че по тяхно време го правели по-добре, или най-лошото — да започне да крещи в ухото на Ед: „По-бързо! Давай по-бързо!“.

Вече я излових да се примъква при нас под душа, когато съвсем случайно бяхме там с Ед. Тогава аз изпищях и се опитах да я изтикам навън, при което, без да искам, сръгах с лакът Ед право в лицето, а после мина цял час, докато се възстановя. А на Сейди изобщо не й пукаше. Заяви, че съм преигравала и че тя просто искала да ни прави компания. Компания, моля ви се!

От този момент нататък Ед ме гледа доста странно. Имам чувството, че подозира нещо. Е, не че се е досетил за истината, разбира се, което би било невъзможно. Просто той е много наблюдателен човек. И определено е наясно, че в живота ми има нещо много необичайно.

Телефонът звъни и Кейт вдига.

— Агенция „Магическо издирване“. С какво мога да ви бъда полезна? О, да, разбира се. Ще ви свържа. — Натиска бутона за задържане на разговора и казва: — Обажда се Сам, от пътническия отдел на Бил Лингтън. Доколкото разбирам, ти си ги търсила, така ли?

— Точно така. Благодаря, Кейт!

Поемам си дълбоко дъх и вдигам слушалката. Това е следващият ход, който измислих.

— Здравей, Сам! — изричам с най-любезния си тон. — Благодаря, че ми се обади! Причината, поради която ви търся, е, че… хммм… опитвам се да организирам малка изненада за чичо си. Знам, че е в чужбина и се питах дали случайно не можеш да ми кажеш кога точно лети обратно? Аз, разбира се, ще го запазя в пълна тайна! — допълвам през небрежен смях.

Блъфирам, естествено. Даже нямам представа дали той ще се връща със самолет — откъдето и да се намира сега. Може би ще хване изтребител или ще се върне с някоя тайна подводница. При него нищо не би ме изненадало.

— Лара — въздъхва Сам, — току-що говорих със Сара. Тя ми каза, че ти от известно време се опитваш да откриеш Бил. Освен това ме информира, че достъпът ти до къщата е забранен!

— Забранен ли? — правя се на шокирана. — Че защо?! Нямам представа за какво става въпрос! Просто се опитвам да организирам малка изненада за чичо си, купон за рождения му ден…

— Рожденият му ден беше преди един месец.

— Е… малко позакъснял рожден ден…

— Лара, нямам право да ти давам секретна информация за пътуванията му! — изрича с обигран тон Сам. — Или каквато и да било друга информация за Бил! Приятен ден!

— Ясно. Ами… благодаря! — Трясвам слушалката.

Мамка му!

— Всичко наред ли е? — поглежда ме разтревожено Кейт.

— Да. Няма проблеми.

Лепвам си една изкуствена усмивка, за да я успокоя, но когато се запътвам към кухнята, едва си поемам дъх и кръвта ми се качва в главата ми, буквално токсична от безсилие. Знам си, че тази ситуация се отразява ужасно зле на моето здраве. Още една причина да стоваря всичко върху главата на чичо Бил. Включвам електрическия чайник и се облягам на барплота, като започвам дълбоки вдишвания и издишвания.

Чуйте, чуйте… Скоро ще си отмъстя… Чуйте, чуйте… Просто трябва да бъда търпелива…

Проблемът е в това, че вече ми дойде до гуша от търпение. Грабвам една чаена лъжичка и трясвам чекмеджето. Ударът като че ли ме поуспокоява.

— Божичко! — появява се Сейди и кацва на печката. — Какво става?

— Много добре знаеш какво става! — Измъквам бясно пакетчето чай от чашата си и го хвърлям в боклука. — Искам да го приклещя!

— Нямах представа, че толкова си му насъбрала! — възкликва Сейди, ококорила очи.

— Доскоро не беше чак толкова, но вече чашата ми преля! Писна ми! — Изливам малко мляко в чая си и хвърлям кутията обратно в хладилника. — Знам, че ти си всеопрощаваща, обаче аз не мога да бъда като теб! Аз просто искам… да му го върна! Всеки път, когато минавам покрай някое от кафенетата му и видя рафтовете с марката „Две малки монети“, ми идва да се втурна вътре и да се разкрещя: „Спрете! Не са били две малки монети! Било е наследството на моята пралеля!“. — Въздъхвам и отпивам от чая. После вдигам очи към Сейди и питам: — Ти наистина ли нямаш желание да му го върнеш? Само светица би постъпила като теб!

— Е, светица е малко силничко казано… — отбелязва Сейди и грациозно приглажда косата си назад.

— Изобщо не е силно! Ти си невероятна! — промърморвам и хващам чашата чай с двете си ръце. — С това, че просто продължаваш напред. С това, че не се вживяваш в дреболии. С това как винаги гледаш голямата картина!

— Да, това винаги е било моето мото — да продължавам напред — изрича простичко тя.

— За което ти се възхищавам! Ако бях на твое място, при всички положения щях да измисля начин да го… накажа!

— Аз също бих могла да го накажа — свива рамене тя. — Бих могла да отида, например, до Южна Франция и да превърна живота му в истински ад. Но ще стана ли по-добър човек, ако го направя? — Слага ръка на тесните си гърди. — Дали отвътре ще ми стане по-добре?

— Южна Франция ли? — зяпвам я аз. — Какво искаш да кажеш с тази Южна Франция?

Тук погледът й автоматично започва да шари във всички посоки, само не и към мен.

— Ами… просто предполагам. Това е едно от местата, където би могъл да се намира сега. Едно от местата, на което богаташите обичат да ходят.

А защо избягва погледа ми?

— О, господи! — ахвам, когато изведнъж схващам какво има предвид. — Ти знаеш къде е той, нали? Сейди! — срязвам я аз, когато тя започва да избледнява. — Не смей да ми изчезваш, чуваш ли?!

— Добре де. — Тя се уплътнява, но изглежда леко нацупена. — Да, аз наистина знам къде е. Ходих до офиса му. Беше много лесно да се разбере.

— И защо не ми каза?

— Защото… — Тя свива неохотно рамене.

— Защото не искаш да си признаеш, че ти си точно толкова мръсна и отмъстителна, колкото съм и аз! Нали? Хайде, кажи ми! Кажи какво му направи!

— Нищо не съм му направила! — отговаря надменно тя. — Или поне нищо особено. Просто исках да го погледна. Той е много, много богат, нали?

— Невероятно богат — съгласявам се. — Защо?

— Май целият плаж там е негов. Точно затова го забелязах. Той си лежеше на един шезлонг под слънцето, покрит с масло, а няколко слуги около него му приготвяха храната. Изглеждаше невероятно самодоволен. — През лицето й преминава сянка на отвращение.

— Не ти ли се прииска да му изкрещиш нещо? Не ти ли се прииска да го подлудиш?

— Всъщност… разкрещях му се — изрича тя след кратка пауза. — Не успях да се сдържа. Бях ужасно гневна!

— Това е добре! Гневът е най-логичната реакция в тази ситуация! И какво точно му изкрещя?

Направо не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че Сейди е отишла и се е изправила срещу чичо Бил на частния му плаж, при това съвсем сама! Ако трябва да бъда честна, чувствам се малко обидена, че не е взела и мен. Но, от друга страна, тя е в пълното си право да търси отмъщение така, както й се прииска. И се радвам, че му е натрила носа. Надявам се да е чул всяка нейна дума!

— Хайде де, кажи ми какво му каза! — не я оставям на мира аз. — Дума по дума, като започнеш още от самото начало!

— Казах му, че е дебел! — отговаря с огромно задоволство тя.

Първоначално имам усещането, че не съм чула добре.

— Казала си му, че е дебел? — ококорвам се невярващо. — Само това? Това е твоето отмъщение?

— Това е перфектното отмъщение! — тросва ми се Сейди. — Той автоматично се превърна в мрачен облак. Защото, ако искаш да знаеш, по-суетен човек от него не съм виждала!

— Окей. Но мисля, че можем и по-добре! — отсичам решително, оставям чашата си на плота и продължавам: — Ето какво предлагам! Ти ще ми кажеш докъде точно да си резервирам билет за самолета, а после, още утре, излитаме! И ще ме заведеш право при него, става ли?

— Брилянтно! — светват очите й. — Ще бъде като истинска ваканция!

Сейди е приела твърде на сериозно темата за ваканцията. Малко прекалено сериозно, ако питате мен. Облечена е в странен, свободно спускащ се по нея тоалет без гръб, изработен от някаква оранжева копринена материя, която нарича „плажна пижама“. На главата й се кипри огромна сламена шапка, в едната си ръка държи чадърче за слънце, а в другата — плетена кошница, и непрекъснато си тананика някаква песен за „сюр ла плаж“. Изпаднала е в толкова превъзбудено настроение, че ми идва да й зашлевя един шамар, за да я смъкна на земята — да й обясня, че ни предстои сериозна работа и може ли, ако обича, да престане да върти непрекъснато панделките на шапката си? Тя вече е видяла чичо Бил, покрещяла му е на воля, освободила е напрежението. Обаче аз все още си нося моето, свито дълбоко в душата ми. Аз не съм се размекнала още. Не съм се дистанцирала. Настоявам той да си плати за стореното! Настоявам той да страда! Настоявам той да…

— Още шампанско? — До мен се материализира усмихната стюардеса.

— О! — Поколебавам се, след което й подавам чашата си. — Ами… добре. Благодаря!

Пътуването със Сейди се оказва несравнимо преживяване. Тя пищя на пасажерите на аерогарата и изведнъж се оказахме избутани в началото на опашката. После пищя в ухото на момичето от чекинга и аз се оказах повишена в по-горна класа на самолета. А сега стюардесите се надпреварват да ме поят с шампанско! (Имайте предвид, че за последното не съм много сигурна дали тук има пръст Сейди, или защото съм на тузарско място.)

— Не е ли забавно? — отбелязва Сейди, плъзва се на седалката до мен и се вторачва жадно в шампанското ми.

— Да, страхотно е — промърморвам, като се преструвам, че говоря в диктофон.

— Как е Ед? — пита тя.

Как успя да вмъкне десет различни нюанса в тембъра на гласа си, така и не разбрах!

— Добре, благодаря! — кимвам безгрижно. — Сега си мисли, че отивам на гости на стара съученичка.

— Знаеш ли, че той каза на майка си за теб?

— Какво? — обръщам се към нея. — Ти откъде знаеш?

— Ами, онази вечер случайно наминах през офиса му — отвръща самодоволно тя. — И реших да надникна при него и той се оказа на телефона. Та без да искам дочух разговора му.

— Сейди! — просъсквам. — Да не би да си го шпионирала?

— Той каза, че в крайна сметка Лондон се е оказал много добър за него — продължава пралеля ми, без да обръща внимание на моя въпрос. — А после каза, че е срещнал една жена, която го е накарала да се радва, че Корин е направила онова, което е направила! Каза, че никога не го бил допускал и че изобщо не го е търсел нарочно, но то… просто се случило. А майка му каза, че е много щастлива за него и че няма търпение да се запознае с теб, а той й отвърна: „По-кротко, мамо!“. Обаче се смееше, когато й го каза!

— О! Ами… прав е. Най-добре е да не пришпорваме нещата. — Опитвам се да звуча безгрижно, обаче тайничко съм се изчервила от щастие.

Ед е съобщил на майка си за мен!

— И сега не се ли радваш, че не остана с Джош, а? — внезапно ме затапва Сейди. — Не се ли радваш, че те спасих от ужасна съдба?

Отпивам от шампанското си, като избягвам да срещам погледа й. В душата ми се вихри битка. Ако трябва да бъда честна, връзката ми с Ед след тази с Джош е като преминаването на хрупкав самун френски хляб с мак след дълга консумация на пластмасов. (Не искам да съм груба към Джош. Тогава не си давах сметка за това. Но си е така. Той е точно такъв — пластмасово хлебче.)

Затова всъщност би трябвало да бъда честна с нея и да й кажа: „Да, Сейди, радвам се, че ме спаси от тази ужасна съдба!“. Само дето ако го кажа, тя дотолкова ще се надуе, че няма да мога да го понеса.

— Животът ни предлага различни пътеки — изричам енигматично. — От нас не се очаква да ги оценяваме или съдим, а само да ги уважаваме и приемем!

— Ама че глупости! — махва презрително с ръка тя. — Сигурна съм, че те спасих от ужасна съдба, а ти би трябвало да си ми благодарна! — Добре че точно в този момент вниманието й е приковано от нещо друго — гледката през илюминаторите. — Виж! Почти стигнахме!

И наистина — само след няколко секунди светва лампичката за затягане на коланите. И всички започват да ги закопчават, с изключение на Сейди, която се носи волно над седалките.

— Между другото, майка му е доста изискана — отбелязва мимоходом.

— Чия майка? — стряскам се аз.

— На Ед, разбира се. Мисля, че вие двете много ще се харесате.

— Ти пък откъде знаеш? — поглеждам я слисано.

— Отбих се да я видя как изглежда — отговаря тя така, сякаш това се подразбира от само себе си. — Живеят в предградията на Бостън. Много хубава къща. А тя тъкмо си вземаше вана. Има невероятно хубава фигура за жена на нейната възраст…

— Сейди, престани! Нямаш право! Нямаш право да ходиш по къщите и офисите на хората в моя живот и да ги шпионираш!

— Напротив, имам! — отсича тя. — Аз съм твоят ангел-пазител! Работата ми е да те пазя!

Това откровение ме вцепенява. Но точно в този момент двигателите на самолета започват да реват като за спускане, ушите ми забучават и в стомаха ми нещо се надига.

— Тази част много я мразя! — сбърчва нос Сейди. — Ще се видим долу!

И преди да успея да кажа каквото и да било, тя изчезва.

Имението на чичо Бил се оказва на доста дългичко разстояние с такси от летището в Ница. Отбивам се за чаша оранжада в едно селско кафене, където тренирам училищния си френски със собственика — за радост и забавление на Сейди. После двете се връщаме в таксито и поемаме по последната отсечка до вилата на чичо Бил. Или по-точно комплекса му. Или каквото наричат там огромна бяла къща с няколко други къщички, разположени около нея, миниатюрно лозе и площадка за кацане на хеликоптери.

Наоколо е пълно с народ, все обслужващ персонал, обаче това никога не е пречка, щом имаш до себе си френскоговорещ призрак. Всеки член на персонала, покрай когото минаваме, се превръща в изцъклена статуя. Проправяме си бързо път през градината, без никой да ни спре, и Сейди ме води компетентно до една скала, в която са изрязани стъпала. С перила, разбира се. В дъното на тези стъпала се е ширнал разкошен плаж, а отвъд него — безкрайното Средиземно море.

Значи ето какво получаваш, когато си собственик на „Кафета Лингтън“. Собствен плаж. Собствена панорама. Собствено късче от морето. В този момент като че ли започвам да виждам смисъла в това да бъдеш несметно богат.

В продължение на известно време просто се заковавам на място, заслонила очи от слънцето, и наблюдавам чичо Бил. Мислех, че ще го заваря излегнат на някой шезлонг, оглеждащ империята си и може би галещ бяла котка със злата си ръка. Обаче той нито оглежда нещо, нито е излегнат. Всъщност изобщо не изглежда така, както си го представях. Прави лицеви опори и обилно се поти, а личният му треньор стои до него и брои. Ахвам от изумление, докато го гледам как се гърчи надолу-нагоре, почти вие от болка, а накрая се срива върху килимчето за тренировки.

— Дай… ми… секунда… — изхърква. — А после още сто!

Толкова се е концентрирал в тренировката си, че изобщо не ме забелязва, докато вървя тихичко към него по пясъка, придружена от Сейди.

— Може би вече трябва да си починете? — обажда се треньорът, очевидно загрижен за здравословното състояние на шефа си. — Мисля, че за днес добре потренирахте.

— Трябва да поработя още малко за коремната мускулатура — отсича мрачно чичо Бил и опипва недоволно тялото си. — Трябва да смъкна малко тлъстинки!

— Господин Лингтън! — усмихва се треньорът. — Та вие нямате тлъстинки за смъкване! Колко пъти да ви го повтарям?

— Напротив, имам!

Подскачам стреснато, когато виждам как Сейди се спуска през въздуха до ухото на чичо Бил.

— Ти си дебел! — пищи в ухото му. — Дебел, дебел, дебел! Лоена топка!

Лицето на чичо Бил се разкривява от ужас. Напълно отчаян, той се връща обратно на килимчето и започва да прави нови лицеви опори, пъшкайки от напрежение.

— Точно така! — просъсква Сейди. Носи се над главата му и го наблюдава презрително. — Страдай! Заслужаваш си го!

Не мога да не се изкискам. Шапка й свалям на моята пралеля! Това наистина е превъзходно отмъщение! Наблюдаваме го още известно време как пъхти и грухти, и се поти, докато накрая Сейди отново напада:

— А сега кажи на слугата си да си върви!

Чичо Бил се заковава на място, примигва и накрая изрича задъхано:

— Вече можеш да вървиш, Жан-Мишел! Ще се видим довечера!

— Много добре — кимва треньорът, събира екипировката си и я почиства от пясъка. — Ще се видим в шест.

Окей. Сега вече е мой ред! Вдишвам дълбоко топлия средиземноморски въздух и тръгвам напред. Ръцете ми внезапно се изпотяват. Правя още няколко стъпки по горещия пясък, а после се заковавам на място и чакам чичо Бил да ме забележи.

— Кой, по… — Забелязва ме при едно отпускане върху килимчето. Автоматично сяда и се обръща към мен. Изглежда абсолютно шашнат и като че ли болен. Изобщо не съм изненадана предвид петдесет и девет хилядите лицеви опори, които е направил. — Това не е ли… Лара? Какво правиш тук? Как изобщо се озова тук?

Изглежда толкова зашеметен и изцеден, че почти ми дожалява за него. Обаче този път няма да се поддам! Нито ще позволя да ме въвлича в безсмислени разговори. Чака ме важна реч и веднага трябва да я изнеса!

— Да, аз съм — изричам с възможно най-хладния си и надменен тон. — Лара Александра Лингтън! Дъщеря на един измамен баща! Праплеменница на една измамена пралеля! Племенница на един подъл, зъл, мръсен чичо! И съм дошла да си отмъстя! — Тази, последната част ме изпълва с такова задоволство, че я повтарям: — И съм дошла да си отмъстя.

Божичко, от мен би излязло страхотна филмова звезда!

— Лара. — Към този момент чичо Бил вече е спрял да пъхти и почти е дошъл на себе си. Изтрива потта от лицето си и завива хавлиена кърпа около кръста си. А после се обръща и ми се усмихва с онази негова позната, самодоволна, покровителствена усмивка. — Вълнуващи слова! Обаче аз нямам никаква представа нито за какво говориш, нито как си минала покрай моята охрана…

— Много добре знаеш за какво говоря! — провиквам се властно. — Отлично знаеш!

— Опасявам се, че нямам никаква представа.

Настъпва тишина, нарушавана единствено от вълните, разбиващи се на плажа. Слънцето като че ли прежуря още повече и отпреди. Нито един от нас не е помръднал от мястото си.

Значи той смята, че блъфирам. Въобразява си, че е в безопасност. Сигурно си мисли, че едно анонимно споразумение го е спасило за цял живот и никой никога няма да узнае истината.

— Да не би да става въпрос за огърлицата? — изрича внезапно чичо Бил, сякаш тази мисъл току-що му е хрумнала. — Красива джунджурия и аз напълно разбирам интереса ти към нея. Обаче нямам представа къде е. Повярвай ми, не знам! Между другото, баща ти каза ли ти, че искам да ти предложа работа? Затова ли си тук? Защото ако е така, определено получаваш червена точка за досетливост, госпожице!

Поднася ми една снежнобяла усмивка и нахлува чифт черни чехли. Опитва се да овладее ситуацията. Сигурно всеки момент ще поръча напитки и ще се престори, че моето посещение е било по негова покана. Ще се опита да ме купи, ще се опита да ме разсее, ще се опита да обърне всичко в своя полза. Така, както е правил цял живот.

— Не съм тук нито за огърлицата, нито за работата! — извисявам глас аз. — Тук съм заради пралеля Сейди!

Чичо Бил вдига очи към небето с познатото си отегчено изражение.

— Господи, Лара! Няма ли да престанеш най-сетне? Казвам ти за последен път, скъпа — тя не е била убита! Тя не беше нищо особено и…

— Както и заради нейната картина, която си намерил! — продължавам безмилостно. — На Сесил Малори! И анонимната сделка, която си сключил с Лондонската портретна галерия през 1982 година! И петстотинте хиляди паунда, които си взел за нея! И заради всички лъжи, с които си засипал света! И заради онова, което смяташ да направиш по този въпрос! Ето за това съм дошла тук!

И после с огромна наслада наблюдавам как лицето на моя чичо посърва така, както никога досега. Като бучка масло, превръщаща се постепенно в локва под жаркото слънце.