Във вихъра на двайсетте

Двайсет и първа глава

Но къде е тя? Къде може да бъде тя, за бога?!

Нещата вече не са никак смешни. От три дена обикалям и я търся. Ходих във всеки един магазин за стари дрехи, за който успях да се сетя и съсках „Сейди!“ между закачалките. Почуках на вратите на всеки един от апартаментите на сградата, като се провиквах: „Търся приятелката си Сейди!“ достатъчно високо, за да ме чуе. Ходих дори до танцовия клуб „Фенерите“ и надничах между танцьорите на дансинга. Ала от нея ни следа!

Вчера отидох до дома на Една с измислена история за изгубеното ми коте, в резултат на което и двете обикаляхме дома й и викахме: „Сейди! Пис, пис, пис!“. Но не получихме отговор. Една се оказа много мила старица и ми обеща непременно да се свърже с мен, ако зърне наоколо някое изгубено коте. Не че това ще ми помогне.

Оказва се, че да търсиш изгубени призраци било невъзможна работа. Никой не може да ги види. Никой не може да ги чуе. Не можеш просто да забодеш снимка на дървото с надпис: „Изгубен — Призракът“. Не можеш да попиташ никого: „Хей, да сте виждали моята приятелка, призрачката? Изглежда като момиче от двайсетте, с писклив глас? Това да ви напомня нещо?“.

А сега се намирам в Британския филмов институт. Тук дават стари черно-бели филми, а аз съм на задните редове в салона и оглеждам тъмните редици глави пред себе си. Как се очаква от мен да видя нещо в тази тъмница? Та тук е като в кучи гъз!

Тръгвам приведена напред по пътеката и оглеждам бледо осветените от екрана профили вляво и вдясно от мен.

— Сейди? — прошепвам колкото ми е възможно по-дискретно.

— Шшшт! — предупреждава някой.

— Сейди, тук ли си? — прошепвам, когато стигам до следващия ред. — Сейди?

— Млъквай!

О, господи! Няма да стане така! Като че ли има само един начин. Събирайки цялата си смелост, аз се изправям в цял ръст, поемам си дълбоко дъх и се провиквам с все сила:

— Сейди! Лара е!

— Шшшт!

— Ако си тук, моля те, покажи се! Знам, че си разстроена и съжалявам, и искам пак да бъдем приятелки, и…

— Хей, ти там? Няма ли да млъкнеш най-сетне? — дочуват се хора с мексикански акцент и няколко глави се обръщат към мен.

Но от Сейди никакъв отговор.

— Извинете! — приближава се към мен разпоредителят. — Но трябва да ви помоля да напуснете салона!

— Няма проблеми. Съжалявам. И без това смятах да си тръгвам. — Тръгвам след разпоредителя към изхода, но точно пред вратата внезапно се обръщам и за последен път се провиквам: — Сейди! Сейдиии!

— Тихо, ако обичате! — обръща се гневно към мен разпоредителят. — Това е кино, за бога!

Взирам се отчаяно в мрака, но нито помен от бледите й, кльощави ръце, от потракващите й огърлици, от перата й, потрепващи над главите на другите.

Разпоредителят ме ескортира чак до изхода на Британския филмов институт, за да се увери, че съм напуснала. По пътя не пропуска да ми изнесе назидателна лекция за приличното поведение. А накрая ме оставя сама на тротоара — чувствам се като куче, което току-що е било изгонено от собствения си дом.

Навеждам унило глава и се затътрям по обратния път. Ще пийна едно кафе и ще се преустройвам. Макар че, ако трябва да бъда честна, идеите ми като че ли се изчерпаха. Насочвам се към реката и пред погледа ми се възправя „Лондонското око“. Върти ли се, върти безметежно, сякаш нищо не се е случило. Нацупвам се и извръщам очи. Не желая да виждам повече „Лондонското око“! Не желая нищо да ми напомня за онзи неделен ден! Само на мен може да се случи да се сдобия с най-болезнения си и смущаващ спомен точно на най-голямата забележителност на Лондон! Защо не избрах някое дребно, изолирано местенце, което после да мога да избягвам по-спокойно?

Влизам в едно кафене, поръчвам си двойно капучино и се отпускам безсилно в един стол. Цялото това обикаляне започва да ме изчерпва. Адреналинът, който ми даваше сили в началото, започва да се оттегля от вените ми. Ами ако никога не я открия?

Не, не мога да си позволя да мисля по този начин! Трябва да продължа! Отчасти защото не обичам да се признавам за победена. Отчасти защото колкото по-дълго я няма Сейди, толкова повече се притеснявам за нея. И, ако трябва да бъда честна, отчасти защото това начинание е моята сламка, за която се държа в момента. Докато продължавам да търся Сейди, имам чувството, че държа юздите и на останалата част от моя живот. Не ми се налага да мисля какво ще стане с кариерата ми. Не ми се налага да се притеснявам какво да кажа на родителите си. Не ми се налага да се упреквам колко глупава съм била, вярвайки в Джош.

Не ми се налага да мисля дори за Ед. Което, обаче, все още продължава да ми причинява болка всеки път, когато се сетя за случилото се. Затова… просто няма да го правя. Ще се фокусирам върху мисълта за Сейди — моят Свещен граал. Знам, че звучи абсурдно, обаче имам чувството, че ако я намеря, всичко останало някак си ще се нареди.

Вадя енергично от джоба си списъка с идеи по темата „Да намеря Сейди“, но осъзнавам, че повечето от тях вече са отметнати като свършени. Киното ми се виждаше най-обещаващото място. Сега единствените места, които остават, са: „Други танцови клубове“ и „Старческият дом“.

Отпивам от кафето си и се замислям за старческия дом. Имам чувството, че Сейди никога не би потърсила убежище там. Тя мрази това място. Когато ходихме, не успя да събере сили дори да влезе. Тогава от къде на къде ще ходи там?

Все пак си струва да се опита.

Надявам се, че съм успяла да се овладея достатъчно, преди да се появя пред старческия дом „Феърсайд“. Иначе вътрешно ще се спукам от напрежение. Така де, все пак нали аз съм момичето, което обвини в убийство персонала там? И същото това момиче сега застава на прага им.

Дали са били уведоми, че сигналът е подаден от мен? Дали полицията не им е казала: „Лара Лингтън беше тази, която опетни доброто ви име!“? Защото ако е така, с мен е свършено. Сестрите ще ме обградят и ще ме убият с дебелите подметки на обувките си. Старците ще започнат да ме налагат с бастуните си. И наказанието ми ще бъде напълно заслужено!

Ала когато Джини отваря вратата, не дава никакъв знак да знае, че именно аз съм човекът, отправил фалшивите обвинения към тях. Лицето й светва в усмивка, а аз, разбира се, се чувствам по-виновна от всякога.

— Лара! Каква изненада? Мога ли да ти помогна с тези неща?

Аз съм леко натоварена с кашончета и огромни букети, които май започват да се изплъзват от ръцете ми.

— О, благодаря! — кимвам с благодарност и й подавам едното кашонче. — Вътре има шоколади за всички вас!

— Божичко!

— А тези цветя са за персонала… — продължавам, докато вървя след нея по ухаещия на пчелен восък коридор. Слагам цветята на масата и допълвам: — Просто исках да благодаря на всички, задето сте се грижили така добре за пралеля ми Сейди!

И че не сте я убили. Подобна мисъл никога не ми е минавала през ум!

— О, много благодаря! Всички ще бъдат трогнати!

— Ами… — продължавам неловко, — от името на семейството искам да кажа, че всички сме ви много благодарни и че се чувстваме изключително зле, задето не сме посещавали пралеля ми… по-често.

Изобщо.

Докато Джини разопакова шоколадите и надава радостни възгласи, аз неусетно се оттеглям по посока на стълбите и вдигам очи нагоре.

— Сейди? — прошепвам тихичко. — Там ли си? — Оглеждам площадката над нас, но от нея няма ни следа.

— А това какво е? — поглежда Джини към другото кашонче. — Още шоколади?

— А, не. Това са няколко сидита и дивидита. За обитателите ви.

Отварям кашончето и вадя оттам сидитата: „Чарлстон мелодии“, „Най-доброто от Фред Астер“, „1920-те — 1940-те — Колекцията“ и други.

— Просто си помислих, че на хората ще им бъде приятно да послушат мелодиите, на които са танцували, когато са били млади — изричам плахо. — Особено по-възрастните от вашите обитатели. Това може да ги поразвесели мъничко.

— Лара, колко невероятно съобразително от твоя страна! Даже смятам веднага да пусна един от дисковете!

И старшата сестра се запътва към дневната на дома, която е пълна със старци, насядали по столове и канапета, а телевизорът пред тях предава някакво дневно токшоу. Аз тръгвам след нея, търсейки между побелелите глави тази на Сейди.

— Сейди? — просъсквам, като се обръщам наляво-надясно. — Тук ли си?

Никакъв отговор. Трябваше да се сетя, че идеята ми е абсурдна! Като че ли е най-добре веднага да си тръгна.

— Ето! — обявява жизнерадостно Джини, застанала до сиди плейъра. — Всеки момент ще тръгне!

Изключва телевизора и двете се заковаваме на място, зачаквайки началото на музиката. И тогава тя започва. Древен оркестър от двайсетте години свири весел, закачлив джаз. Не се чува много добре, затова Джини веднага се заема да увеличи звука до максимум.

В другия край на стаята старец, почти скрит под карирано одеяло и с банка кислород до него, обръща глава. Едно по едно лицата на хората започват да проблясват като запалени лампички. Някой започва да си тананика немощно. Една от жените дори започва да пляска с ръце, повдигайки цялото си тяло от стола от удоволствие.

— Харесва им! — прошепва усмихнато Джини. — Прекрасна идея! Колко жалко, че ние самите не сме се сетили по-рано!

Докато наблюдавам възрастните хора, усещам в сърцето си странна, пробождаща болка. Всички те дълбоко в себе си са като Сейди, нали? Всички те дълбоко в себе си са останали на двайсет и няколко. А белите коси и сбръчканата кожа са само ненужна обвивка. Например старецът с кислорода вероятно някога е бил страстен разбивач на сърца. А онази жена с отнесените воднисти очи някога е била дяволито младо момиче, което е правело номера на приятелките си. Всички те са били млади, всички те са били влюбени, всички те са имали приятели, забавления и целия безкраен живот пред себе си…

И докато си стоя там, насред стаята, с мен се случва нещо странно. Като че ли изведнъж ги виждам — в най-буквалния смисъл на думата. Виждам техните млади, жизнерадостни духове как се издигат от телата им, отърсват старостта от плещите си и започват да танцуват един с друг под звуците на любимата музика. Всички танцуват чарлстон, подмятат умело пети, косите им пак са тъмни, краката им пак са силни и всички се смеят, държат се за ръце, отмятат глави, наслаждават се на танца…

Примигвам. Видението се стопява. Виждам пред себе си стая, пълна с неподвижни старци.

Поглеждам към Джини. Тя просто си стои, усмихва се любезно и си тананика, макар и не особено ритмично.

Музиката изпълва целия старчески дом. Вече ми е ясно, че Сейди няма начин да е тук. Ако беше, веднага щом чуеше музиката, щеше да слезе, за да провери какво става. Очевидно следата ми отново изстина.

— Хей, най-сетне се сетих какво щях да те питам! — обажда се внезапно Джини. — Намери ли онази огърлица на Сейди? Която търсеше?

Да, огърлицата. Сега, когато Сейди я няма около мен, тази история с огърлицата ми се струва преди цяла вечност.

— Не, все още не съм — отвръщам с тъжна усмивка. — Едно момиче от Париж би трябвало да ми я изпрати, но… Все пак не съм изгубила надежда.

— Чудесно! Значи ще стискаме палци! — отбелязва Джини.

— Да, непременно! — кимвам. — А сега като че ли трябва да тръгвам. Просто исках да знаете, че не съм ви забравила!

— Беше ми изключително приятно да те видя! Ела, ще те изпратя!

Докато вървим през коридора, съзнанието ми още не може да се отърси от видението на танцуващите старци, но този път отново млади и щастливи. То продължава да ме преследва.

Когато тя отваря вратата, аз съвсем непланирано се спирам на прага и питам:

— Джини, ти сигурно си виждала множество възрастни хора… да си заминават от този свят.

— Да, разбира се — отговаря спокойно тя. — Това е една особеностите на моята работа.

— Вярваш ли в… — прокашлям се смутено. — В задгробния живот? Вярваш ли в духове, които се завръщат и други подобни неща?

Точно преди Джини да успее да отговори, мобилният в джоба ми звъни.

Тя кимва и казва:

— Моля! Ще те изчакам!

Вадя телефона си и виждам на екрана номера на татко.

Боже господи! Защо ме търси пък сега? Сигурно по някакъв начин е разбрал, че съм напуснала работата си. И сега е адски стресиран и ще ме пита какви са ми плановете. А в присъствието на Джини няма как да откажа разговора.

— Здравей, татко! — изричам бързо в телефона. — Извинявай, но ме хващаш в крачка. Ще те сложа за малко на изчакване.

Натискам съответния бутон и пак поглеждам към Джини.

— Доколкото си спомням, питаше ме дали вярвам в призраци, нали? — усмихва се тя.

— Ами… да. Като че ли точно това те питах.

— Истината ли искаш? Не, не вярвам. Мисля, че всичко е в главата на човека, Лара. Мисля, че хората просто искат да вярват, че е така. Но, от друга страна, разбирам какво успокоение може да донесе подобна вяра за хората, които са загубили обичани от тях близки!

— Ясно — кимвам. — Ами… довиждане. И много благодаря.

Вратата се затваря и аз съм вече на средата на пътеката, когато си спомням, че татко търпеливо ме чака на линия. Грабвам телефона си, натискам бутона за приемане на разговора и изричам:

— Извинявай, татко! Нямаше как.

— Няма защо, скъпа. Аз се извинявам, че те притеснявам на работа.

На работа ли? Значи той не знае?

— Да бе, работа! — кимвам. — Да, абсолютно! На работа! Къде другаде мога да бъда, нали така? — Изкисквам се нервно. — Макар че точно сега съвсем случайно не съм си в офиса…

— Е, в такъв случай може би съм избрал най-подходящия момент — изрича татко. Следва кратка пауза, след което продължава: — Знам, че това може би ще ти прозвучи странно, но трябва да поговоря с теб за нещо и то не търпи отлагане! Къде можем да се срещнем?