Завещанието

Глава 1.Дейзи Кийн

Вали сняг. Големи бели снежинки, прилични на звезди, падат върху червената ми коса, задържат се няколко секунди, подобно на тиарата на принцеса, а след това се стопяват и се стичат на ледени капки по врата ми. Майка ми, която много държи младите дами да имат подходящо поведение, би казала, че вината е изцяло моя и че би трябвало да нося шапка на погребението поне от уважение към мъртвия. Разбира се, тя щеше да бъде права, но аз не притежавам нито една шапка, поне не такава, която да е подходяща за погребение.

И ето ме сега, стоя в малката група опечалени до гроба на Робърт Уолдо Хардуик, един от магнатите на нашето време, направил и изгубил няколко състояния, носител на рицарско звание, дадено му от Нейно величество кралицата, направило го завинаги сър Робърт Хардуик.

Ние сме пред готическата църква изградена от сив камък, в селото Лоуър „Снийдли“, Йоркшир, Англия. Априлският следобед е ужасно студен, вятърът префучава през Пенайнската верига планини и смразява кръвта на онези, които са още между живите. Или поне предполагаме, че сме между живите, защото у нас вече не е останало никакво чувство. Дори кучето на Боб, малко, но набито, порода Джак Ръсел, клекнало до мен, изглежда премръзнало до смърт. То дори не премигва, а само гледа втренчено дупката в земята. Беше толкова самотно, че неволно изпитах към него жалост.

Чувството за безнадеждност отключва в съзнанието ми мисълта за бедните сестри Бронте, които са живели в ледения дом на енорийския свещеник в също толкова малко селце, немного далеч оттук. Като се замисля за техните студени нощи, осветени само от оскъдните свещи, за техните малки загрубели длани, отчаяно и бързо записващи мислите, превърнали се в известни романи, мога само да се чудя на тяхната сила и издръжливост.

Осъзнавам, че вероятно повечето от малката тълпа опечалени се питат какво правя аз, Дейзи Кийн, трийсет и няколко годишна американка, на погребението на този магнат от Йоркшир. Чувствам техните любопитни коси погледи, но успявам да задържа погледа си върху покрития с кадифе ковчег на сър Робърт и се преструвам, че слушам молитвите на викария. Защо, питам се, викарият не проведе службата в църквата, в която беше почти толкова студено? Нима не осъзнава, че духа леден вятър и че ние всички бавно замръзваме?

Чувствам сълзите, които се стичат по бузите ми. Егоизъм от моя страна, но съм толкова премръзнала, че за миг почти забравих защо съм тук. И не, не съм тук заради парите на Боб. Аз мога да работя за прехраната си и нямам нужда от подаянията на богатите. Което и казах на сър Робърт Хардуик още при първата ми среща с него, макар че по онова време това не беше точно истината.

Спомних си партито, едно от онези обществени събития в Лондон, където всеки познава всички. С изключение на мен. Аз не познавах никого. И дори още повече, като се огледах, не бях сигурна, че въобще искам да познавам някого. Мъжете бяха с костюми от „Савил Роу“, косите им бяха пригладени назад по онзи типичен английски маниер, който им придава вид на ученици. Те бяха богати и говореха за бизнес — нещо, от което можеха да станат още по-богати. А жените бяха стари, но се опитваха да изглеждат по-млади, облечени прекалено сексапилно от „Кавали“ и „Версаче“. Те разменяха клюки за жените, които отсъстваха от събитието.

„Кучки“, помислих си аз и хвърлих крадешком поглед на бялото вино и странния сандвич, върху който имаше грахова шушулка, пълна с нещо, което приличаше на месо от раци. Макар да умирах от глад, го подуших подозрително.

— Люто е — каза глас иззад лявото ми рамо. — Не ви го препоръчвам.

Обърнах се прекалено рязко и част от виното ми плисна върху предницата на костюма на най-огромния и най-грозния мъж, когото някога бях срещала. Опитах се, напразно, да попия течността със салфетката.

— Много съжалявам — извиних се.

— Стреснах ви, така че вината е моя.

— Откъде знаете, че сандвичът не е вкусен? — запитах.

Той ме изгледа с един от онези погледи, които сякаш казваха: „О, но ти си наивна като малко дете!“

— Опитвал съм ги и преди, разбира се — каза той с дълбок глас, който изразяваше раздразнението му от такъв глупав въпрос.

— Наистина беше глупаво от моя страна — признах аз. — Може да се отдаде на компанията, която ме заобикаля. Вижте ги, всички говорят за пари и секс, за това кой какво има и кой какво ще получи.

В бледите му сини очи под леко побелелите вежди се появи леко пламъче. Предположих, че не му допадна смелата ми и откровена забележка, или може би не харесваше червенокоси.

— А вие защо не говорите за пари? — запита той.

Свих рамене.

— Имам достатъчно. Не много, но не изпитвам нужда да имам повече.

Лъжех, разбира се. Имах точно петстотин долара на мое име и нямах работа. Което и беше причината да се намирам в това обкръжение и на това място, да проучвам възможностите, макар да ми беше трудно да си представя, дори на мен, вечната оптимистка, какво би могла да намери тук една бивша домакиня, получила образование в колеж и живяла до това време в американско предградие.

Втренчихме мълчаливо погледи един в друг. После той каза:

— Окей, тогава, защо не говориш за секс?

Аз го изгледах студено отдолу нагоре.

— Отговорът е същият.

Той се усмихна широко, после стисна устни.

— Това означава ли, че мразиш всичко това толкова силно, колкото го мразя аз? — Имаше акцент, който не можех да определя, смътно напомнящ този на „Бийтълс“, но не съвсем същият — произнасяше по-безизразно гласната „а“ и ритъмът на речта му беше различен.

— Искате да кажете, че сте забелязали?

— Тогава защо, по-точно, сте тук?

Свих рамене.

— Приятел ми даде поканата. Той не успя да дойде. Аз съм редактор на страница за клюки или, да го кажем по-друг начин, за събития в обществото — излъгах набързо. — Пиша за седмичното американско списание „Хора като нас“. Знаете ли нещо за него?

— Слава богу, не.

Усмихнах се, защото предположих, че е бил прицел на подобни репортери повече пъти, отколкото би му се искало. Не можех да го определя обаче. Тук бях на нова почва, не познавах все още всички подробности и тънкости от живота на британското общество, обаче ми се струваше, че този човек е грубоват и не е склонен на преструвки.

— Намираш се на грешното място — каза ми той категорично с чуждестранния си акцент. — Хората тук не дават и пет пари за американските списания. Живеят в своя собствен малък свят. За тях всичко друго е втора класа.

Това много ми звучеше като изказване, подходящо за дете, което е отхвърлено от другите в училище.

Втренчих се любопитно в него. Беше висок, може би 186 см, с едро телосложение, но не дебел, а костюмът му беше много добре скроен, но и доста измачкан. Беше в началото на шейсетте, гладко избръснат, с груби черти на лицето, широк нос, тънки устни, леко червена кожа, а косата му беше много лошо подстригана. Беше гъста и сива, но наистина не беше оформена добре. Бях сигурна, че не е ходил на бръснар от години, и бях готова да се обзаложа, че я подстригва сам. Като го гледах, си представях великана, който чакал Джак на върха на бобеното стъбло. Масивната му груба длан стискаше чашата с вино, а бледите му студени очи ме оглеждаха цялата — от върха на червената коса и лицето с лунички чак до сандалите с високи токчета и каишки, които се завързваха на глезените. „Преценява ме“, помислих си и изпитах раздразнение.

— Аз съм Боб Хардуик.

Той направи пауза — като че ли за да изчака реакцията ми. Стиснах ръката му, но запазих хладно спокойствие. Разбира се, знаех кой е той — човек, който се беше издигнал със собствени сили от безочливо, бедно и необразовано йоркширско момче до световноизвестен милиардер. Обаче не се издадох, че знам това.

— Какво ще кажеш, ако двамата с теб изчезнем оттук? Ще отидем някъде да вечеряме. Ще платя аз — каза той рязко.

Ако преследваше онова, което мислех, беше сгрешил. Аз го изгледах недоверчиво изпод мигли — поглед, който се бях упражнявала да хвърлям на мъжете през годините.

— Нямам нужда някой да плаща за храната ми — казах аз.

— Чудесно. Тогава ще платиш ти. Хайде да вървим.

Той ме хвана за лакътя и двамата тръгнахме още преди да съм успяла да реагирам по някакъв начин.

Глава 2.Дейзи

Стоманеносиво „Бентли“ беше паркирано отпред. За моя изненада, нямаше шофьор. Вместо него, на предната седалка седеше куче, пълничък Джак Ръсел, бял, с кафява ивица над едното око.

— Това е Ретс — каза сър Робърт и побутна кучето, за да се отмести.

Ретс се настани в скута ми, макар да беше очевидно, че не търси привързаност и ласка. Не ми обръщаше никакво внимание, гледаше втренчено минаващите автомобили — като че ли бяха зайци, в чието преследване нямаше търпение да се впусне.

Сър Робърт шофираше прекалено бързо, макар и много умело. Беше очевидно, че е добър шофьор. Не каза нито една дума, отправена специално към мен, докато шофираше, макар да мърмореше много по адрес на натовареното лондонско движение и лошите шофьори, които въобще не биваше да бъдат допускани на пътя.

— В такъв случай, вие щяхте да бъдете сам на пътя — казах аз, уморена от оплакванията му.

— И щеше да е много по-добре, ако беше така — отговори той.

Ретс силно се наклони на една страна и потрепери на коленете ми, когато сър Робърт зави бързо и рязко и навлезе в тихата улица „Мейфеър“. Той спря рязко пред къща от червени тухли, пред която имаше лехи с цветя. В тази къща отдавна се намираше ресторант „Гаврош“. Като се движеше бързо за такъв огромен мъж, той отвори вратата и ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза, още преди да съм успяла да мигна. Реших, че за зловещ великан и магьосник, той е в много добра форма.

Знаех, че ресторантът е от висока категория, от онези скъпи ресторанти, в които хората празнуват сватбите си, годишнините и кръщенетата на децата си, а понякога сключват и големи бизнес сделки. Погледнах дрехите си. Беше вече студена привечер, бях облечена в черна кожена пола, която имах от шест години, и пуловер, който се закопчаваше с копчета по цялата предница, обсипана с бронзови мъниста и имитираше леопардова кожа. Носех изкуствена яка от лисича кожа, която беше плътно закопчана около врата ми с огромна кварцова брошка, а на ушите ми се полюшваха дълги кехлибарени обеци. Тежката ми тъмночервена коса беше прибрана от двете страни в стил от четирийсетте години на миналия век, а отзад падаше свободно до раменете ми. Бях обута във възможно най-сексапилните сандали от черен велур, които мъжете боготворят, но които обикновено са мъчение за женските крака, а каишките от широка лента сатен се връзваха точно над глезените. Харесах ги веднага щом видях заострените им върхове в магазина на „Бергдорф“. Цената им беше сведена от астрономическа до съвсем реална — очевидно, защото никой, който е с ума си, не би пожелал да ги носи. Освен мен, за която това вероятно беше проява на лудост. Но пък аз идвах от американските предградия и току-що се бях спасила от кошмарния си брак, та това може би обясняваше тази моя лудост. Пък и цената беше много добра за такава покупка.

Общо взето, не изглеждах много зле за скъпия ресторант, макар пуловерът да беше може би малко крещящ. Но пък нали току-що излизах от американските предградия. И търсех любовта, но все на грешни места — а не там, където можех да я намеря. И освен това, как въобще щях да си намеря работа, ако не привличах вниманието към себе си?

Ръката на сър Робърт ме стискаше здраво за лакътя и ми придаваше сигурност. Изкачих предните стъпала, минах покрай големите саксии с цветя и влязох в приветливото фоайе. Сър Боб не изчака никого, дори метр’дотела, който забърза след нас, докато ние се качвахме по малкото стълбище, което щеше да ни отведе до претъпканата трапезария. Отново преди някой да е стигнал до нас, Боб ме заведе до една маса в ъгъла.

Малката зала беше осветена от лампи с копринени абажури, което създаваше интимна атмосфера. По тъмночервените стени имаше разкошни картини, а цветята бяха навсякъде. Тук беше спокойно, настроението беше ведро, всички се държаха благовъзпитано и аз си помислих, че за тези хора, които бяха достатъчно богати да си позволят този елегантен малък свят, това трябва да е нещо като завръщане у дома. Това място перфектно подхождаше на сър Робърт Хардуик. Веднага се виждаше, че той е от старомодните мъже, кавалери до мозъка на костите си. Не бяха за него хладната атмосфера и декори и недотам добрата кухня на съвременните модерни и много посещавани ресторанти. Беше ме довел на място, където очевидно го познаваха добре и се отнасяха с него като с крал. Или поне като човек с власт и пари.

— Сър Робърт, добър вечер и добре дошли отново.

Метр’дотелът най-после стоеше до нас.

— Благодаря. — Беше очевидно, че сър Робърт няма желание за празни разговори и учтивости. — За мен, обикновеното, моля.

Той повдигна въпросително вежди към мен. Аз не пиех алкохол, но очевидно се очакваше да си поръчам нещо. Спомних си всички онези дълги и самотни вечери пред телевизора, в които компания ми правеха само „Сексът и градът“ и Сара Джесика Паркър.

— „Космополитън“ — казах.

Никога не бях вкусвала нищо подобно, но коктейлът имаше приятен розов цвят, а и Сара Джесика Паркър пиеше винаги това.

— Направете го с водка „Грей гуус“ — заръча сър Робърт. После се обърна към мен: — Разбира се, французите правят най-хубавата водка.

Келнерите се засуетиха около нас. Разстлаха на скутовете ни колосани бели кърпи, подадоха ни менюто, появиха се сандвичи с хайвер, или, както ги наричаше сър Робърт — amuses bouches. Пристигна и бутилка минерална вода. Погледнах етикета. Беше френска. Изглежда, сър Робърт обичаше френските неща, беше франкофон — френски ресторант, френска водка, френска минерална вода. Всичко, от което имаше нужда, беше французойка.

Гледах, удивена, как той изгълта сандвича си на една хапка и направи знак за още.

— Има и диви гъби — каза ми той доволен. — Много по-добър е от онзи с раците и лютивия сос, който сервираха на коктейла. Но на коктейлите винаги е едно и също — евтино бяло вино, а храната се осигурява от нечия сестра, която просто си предлага услугите да свърши това. Исусе, на такова място можеш да получиш хранително отравяне! Готов съм да се обзаложа, че поне на няколко човека ще им прилошее тази вечер! Така им се пада — добави той, разтвори менюто и започна да го изучава. — Тук обаче това никога не може да се случи. Идвам от двайсет години. Всичко е отлично приготвено, момиче, така че си избери каквото искаш.

Като че ли в отговор, стомахът ми високо изкъркори. Хвърлих изпод мигли страхлив поглед на сър Робърт с надеждата, че не е чул. Бях изяла купа овесена каша на закуска, а това беше преди дванайсет часа. Ако не го бях срещнала, щях да се прибера право у дома — ако мрачната и неприветлива гарсониера в Бейсуотър можеше да се нарече така — и щях да изям още една купа овесена каша за вечеря.

За първи път в живота си изпитвах ужасна бедност и никак не ми беше забавно. Но когато съпругът ми ме напусна заради друга жена и взе със себе си всичко, което бяхме събрали за десетгодишния си брак, бедността изведнъж се изправи пред мен. Той беше адвокат и предвидливо беше прехвърлил апартамента и малките ни спестявания на свое име, като ми остави само табелката „Продава се“ на къщата, която вече не беше моя. И спомена за красивата двайсет и няколко годишна блондинка, която седеше до него в „нашата“ кола, когато го видях за последен път.

Което беше и причината да дойда в Лондон. Или, по-скоро, да избягам — такава беше истината. Мислех, че разстоянието ще намали силата на лошите спомени, но досега тази моя теория не беше дала резултат. Болката от преживяното беше толкова мъчителна, колкото и бедността, която заплашваше бъдещето ми, в което не се очертаваше мъжко присъствие.

Келнерът изреждаше специалитетите, но сър Роберт махна с ръка.

— Това момиче тук е гладно — каза той, като ми хвърли проницателен поглед. — Тя ще започне със супа от омари, после ще продължи с пиле по френски, печено, със зеленчуци. И донесете много хляб и масло.

— И poulet de Bresse, разбира се, сър.

Келнерът си записа, очевидно неразвълнуван от факта, че сър Робърт беше поръчал, своеволно, от мое име. Всъщност аз също нямах нищо против. В онзи момент печено пиле ми звучеше като райска храна.

За себе си, сър Робърт поръча патешко в тесто, а после — печено говеждо. А, значи обичаше месо с картофи, помислих си и се усмихнах.

— На какво се усмихваш? — запита той.

— На удоволствието от това, че съм тук — побързах да излъжа, защото още не бях сигурна дали за мен това удоволствие е голямо.

— С мен, ха? — Той повдигна скептично рунтавата си вежда.

Обърнах се и го погледнах право в суровите и безмилостни сини очи. Можеше и да поставя в опасност моето печено пиле със задаването на този въпрос, но трябваше да знам.

— Защо избрахте мен от хората, събрали се на партито? — казах.

Той се облегна назад и отпи от френската си водка, замисли се. После каза:

— Защото имаш червена коса. Защото имаш хубави крака. Защото беше сама. — Той отпи още една глътка и отново се замисли. — И защото се страхуваше.

Шокирана, аз понечих да възразя, но той махна с ръка.

— Не си прави труда да ме питаш откъде знам това. Знаеш, че е вярно.

Нямах отговор на това. Гледахме се втренчено един друг известно време. Аз отпих от коктейла си. Харесваше ми.

— Както и да е, на колко си години? — запита той.

— На трийсет.

Стиснах палци да не разбере, че лъжа, макар да не бях много сигурна защо не казах истината. Това беше започнало да ми става нещо като рефлекс или защитна реакция. Като че ли няколко години имаха някакво значение в този свят. Всъщност тогава бях на трийсет и четири и бързо се приближавах към трийсет и пет.

— Лъжеш.

Почувствах, че се изчервявам, и бързо изстрелях:

— Ти да не би да си ясновидец?

Той подпря лакти на масата, скръсти длани, а на лицето му се изписа усмивка на превъзходство.

— Да кажем, че умея много добре да преценявам характерите.

Аз бързо лапнах хапка хляб и нищо не казах. Донесоха моята супа и неговото патешко. Сър Робърт поръча бутилка бяло „Бордо“. Хранихме се мълчаливо няколко дълги минути. Супата беше божествена.

— И така, как се казваш? — запита той накрая, като остави ножа и вилицата си.

Аз го погледнах със зяпнала уста, изумена. Вечерях с мъж, който дори не знаеше името ми!

— Дейзи Кийн — отговорих бързо.

— Дейзи? Как може да се кръсти някое дете с такова име?

— Майка ми имаше мания за градинарство. Ние сме три сестри и носим имената Дейзи /Маргаритка/, Лавендър /Лавандула/ и Вайълет /Виолетка/. Това сигурно е било в резултат на силен копнеж у нея, защото от входната ни врата се излизаше направо на чикагския тротоар. Наоколо не се виждаше нито едно стръкче зелена трева.

Келнерът наля малко вино в чашата на сър Робърт. Той го опита и го одобри. Чашите ни бяха напълнени.

— Опитай го — каза той.

И аз го опитах. Беше превъзходно.

— Нещо като току-що полята с вода морава в летен ден — казах аз.

— В хармония с името ти, не би ли казала?

Той ми се усмихна широко и дебелото му лице се освети от одухотвореност, която не бях виждала дотогава.

— Знам, че говеждото се пие с червено вино — каза той, — но това вино ми е любимото. А и ти ядеш пилешко.

Вече бях започнала второто блюдо и ми се струваше, че съм готова да мъркам от удоволствие.

— Това е най-вкусното пилешко, което някога съм опитвала — казах аз, но сър Робърт вече нападаше говеждото.

Няма друг израз да се опише начинът, по който той се хранеше. Всъщност изглеждаше като човек, който се храни за последен път в живота си, с твърдото намерение да изяде всичко до последната хапка. Сребърните прибори изглеждаха по-малки в масивните му длани, а удоволствието му от храната беше толкова явно, че беше премахнало всякакво недоволство от чертите на лицето му. Помислих си, че у него вече няма никаква прилика с Шрек.

— И какво правиш тук, в Лондон? — запита ме неочаквано той.

— Казах ти, работя за американско списание.

О, мили боже, лъжите излизаха толкова лесно от устата ми, че чак беше страшно. Досега, през целия си живот, не бях изричала нито една лъжа. „Да, и виж само до какво може да те доведе това!“, шепнеше едва доловимо гласче в главата ми.

— Ха! Ти си толкова репортер за клюкарска рубрика, колкото съм и аз. Те са друга порода хора и се разпознават от петдесет крачки, независимо от компанията и случая. И нито един от тях не изглежда като теб.

Повдигнах вежди. Оставих внимателно ножа и вилицата си.

— О? И как, тогава, изглеждам аз?

Подготвих се мислено за неговата атака.

— Като жена, която се е изгубила някъде по пътя.

Това ми отне всякаква възможност да кажа каквото и да било. Нима миналото беше изписано толкова ясно на лицето ми — като белези след тежка злополука?

— Не се тревожи — каза той, вече по-меко. — Аз също съм там, на дъното, на емоционалното дъно. О, знам, че като ме гледаш, като четеш за мен във вестниците, никога не би помислила, че това самонадеяно и грозно копеле има чувства. Но… И аз съм човек…

Мълчах. Не знаех какво да кажа на този напълно непознат мъж.

— Е?

Той ме гледаше с повдигнати вежди, чакаше отговор. Аз сведох поглед към пръстите на ръцете си, които се свиваха и гърчеха като червеи. Ето, че ми се удаваше възможност да разкажа историята си. Обаче не можех да го направя. Струваше ми се прекалено унизително. Поклатих глава. Не можех да призная нещастието си на този човек. Просто не можех.

Той извика келнера и поръча кафе. Бутилката вино, изпита само наполовина, стоеше, нежелана, в сребърната шампаниера с лед. Искрата си беше отишла от вечерта. Изведнъж си спомних кучето му. Разтревожена, запитах дали Ретс няма нужда да се поразходи.

— Те ще се погрижат за това — каза той. — Но ти благодаря, че се сети за него.

Свих рамене. Разбирах поне обичта му към кучетата. Той направи знак на келнера да донесе сметката. Когато тя пристигна, я побутна през масата към мен.

— Сделката си е сделка, нали така?

О, боже, бях забравила, че аз ще плащам. Живеех с овесена каша и сирене вече две седмици. Ако платях сега, съмнявах се, че въобще ще ям отново. Гледах мълчаливо и изумено цифрите, от които ти спираше дъхът. Но тъй като съм много горда, извадих последните пари от чантата си и отброих исканата сума.

— Не трябва да забравяш бакшиша — каза той със снизходителна усмивка. — Винаги давам бакшиш от двайсет и пет процента тук — това определя добрите отношения между мен и персонала.

— А аз не давам никога повече от двайсет — изстрелях в отговор.

Той се опитваше да ме контролира и се радваше на неудобството ми, че трябва да платя такава голяма сметка. Взе парите ми и отброи бакшиша.

— Не ми изглеждаш щастлива, че трябва да спазиш уговорката ни. И защо? Отново ли излъга?

— Никога не лъжа — казах сковано.

Той се засмя високо. Смехът му приличаше на рязък лай. Всички глави се обърнаха към нас.

— Ето, че отново излъга — каза той.

Остави парите в джоба си, пъхна кредитна карта в кожената подвързия със сметката, и я подаде на келнера.

— Всъщност ти ми приличаш на жена, която си търси работа. — Аз го изгледах втренчено. — Какво има? — каза той, все още усмихнат. — Страхуваш се да поработиш малко с нежните си ръце? Страхуваш се да не ги изцапаш? Страхуваш се да не напрегнеш малко повече мозъка си? Каква е истинската ти история, между другото?

Дълго време го гледах втренчено и мълчаливо, после внезапно се предадох пред яростната му атака. Извиних се за лъжите си. Разказах му историята си. Разказах му за майка си, ирландка от дребен благороднически род.

— Независимо дали вярваш или не, аз наистина съм лейди — казах. — Е, не знам за себе си, но майка ми беше. Тя се омъжила за ирландски лорд и станала лейди Кийн. А на мен това никак не ми харесваше, когато бях малка. Въпреки благородническата титла, не бяхме богати. Родителите ми бяха дори още по-бедни, когато баща ми почина и майка ми се премести в Чикаго, където имаше роднини. Има много ирландци в Америка, може би знаеш. Както и да е, живеехме в малък апартамент, а тя работеше като сервитьорка. На никого не каза за титлата си. Беше толкова скромна, че дори не знаеше как да използва този факт за своя облага. Отгледа ни някак си, получихме образование, пораснахме, омъжихме се.

— И се разведохте.

— Само аз. Лавендър има три деца. Ви още не е омъжена, работи за телевизионната програма „Нешънъл Джеографик“. Тя непрекъснато се озовава на разни места като Борнео или Мато Гросо. — Погледите ни се срещнаха. — А за мен вече знаеш всичко.

— Не всичко, все още.

Веждите му отново се повдигнаха, но този път — за да изразят интерес. И изведнъж спомени, които нарочно пазех дълбоко скрити, се върнаха в съзнанието ми, а с тях и болката.

И открих, че разказвам на Боб Хардуик всичко. За това как, когато съпругът ми ме напусна и взе със себе си всичко, което притежавахме, за да започне нов живот с красива млада жена, плаках с горчиви сълзи. Как виках и скимтях. И как непрекъснато си повтарях, че трябва да обвинявам единствено себе си. Как си повтарях, че не съм достатъчно привлекателна, че не съм достатъчно секси, че не съм забавна. Че не съм добра съпруга. С други думи, чувствах, че вината е моя. И че дори сега не знам къде съм сбъркала, а съм толкова наранена, че се страхувам да се запитам дали, все пак, виновният не е той.

Разказах на Боб как, когато най-после се съвзех малко, успях да отблъсна тези лоши спомени. Как се криех от тях и от миналото си, как бях твърдо решена да преоткрия себе си, да се превърна в жена, която вече не е уязвима за мъжете предатели, как бях изградила твърда черупка около сърцето си и как нямах намерение да позволя тя да се счупи отново.

— Отсега нататък ще играя мъжка роля — казах аз на Боб Хардуик, който отпиваше от виното си, подпрял лакти на масата, втренчил поглед в мен. — И затова съм тук, в Лондон — казах най-после и свих рамене. — Сега знаеш всичко.

Боб мълчеше. Объркана, аз грабнах чашата си и бързо отпих голяма глътка от виното. Искаше ми се да не бях разкривала душата си пред този напълно непознат човек.

— Всичко това е приключило — каза той най-после. — Онзи мъж е бил истинско копеле. Не е трябвало да му се доверяваш, но вие, жените, винаги се подвеждате по хубавата външност. И добрия секс.

— Не беше дори това — изстрелях аз и се изчервих.

И отново ми се прииска да не бях казвала нищо.

Винаги съм си била такава — думите просто излизаха от устата ми, без да мога да ги спра. Още повече, това беше нещо, което никога досега не бях признавала, дори пред себе си, дори пред най-добрата си приятелка, Бордоле. И сега Боб ми се присмиваше.

— Една лейди не може да се наслаждава на секса, така ли?

Знаех, че това е шега от страна на Боб и че трябва да ми помогне да преживея този безрадостен момент от нашата вечер заедно, но като се замислих над думите му, реших, че вероятно е прав. Може би никога не си бях позволила да се отпусна, да се потопя в страстта на мига и никога не смеех да се почувствам така, както ме съветваха женските списания.

— Може би си прав — казах, накрая отново честно, без да лъжа.

— Значи ти все пак си от класа, въпреки че на пръв поглед изглежда обратното.

Отново настръхнах.

— Умееш да се надсмиваш над хората и да ги ядосваш, нали?

— Да, всеки път успявам. — Той се усмихна победоносно. — Както и да е, сега ще дойдеш и ще работиш за мен. Е, какво ще кажеш?

— Като каква, по-точно?

Бях подозрителна. Все пак той беше мъж, който разговаряше с жена. Сви рамене.

— Частният ми детектив напусна, защото трябва да се грижи за болната си майка. Имам жилище в Ню Йорк, както и апартамент тук, на „Парк Лейн“. И вила на остров Капри. После, имам и „Снийдли Хол“, имението в Йоркшир. Всички тези имоти искат наглеждане, поддържане. Можеш да бъдеш мой главен майор дом, ако желаеш. Както и мой личен помощник, секретарка, връзки с обществеността и въобще… каквато роля имам нужда да играеш през деня. Ще откриеш, че винаги възлагам задачи и съм много взискателен. Не е лесно да се работи за мен или поне така ми казват. — Той повдигна широките си рамене, раздразнен. — Но ако въобще имам недостатък, той е, че искам нещата да се вършат както трябва, а в повечето случаи не е така — освен ако не ги свърша сам. Но ще ти плащам повече, отколкото някога си помислила, че ще печелиш. Ще помислиш ли върху предложението ми?

Бях изумена. Този човек беше напорист, енергичен, беше нещо като Шрек, но един много, много умен Шрек. Той ме предизвикваше. Предложението му ме изкушаваше. То, разбира се, щеше да спаси живота ми, но някъде дълбоко в подсъзнанието си аз все още бях много предпазлива. Той седеше тихо и ме гледаше. После каза нежно:

— Чуй, любов моя, някога бях млад като теб. Бях разорен. И влюбен. Сега не съм нито едно от тези неща, но понякога се питам, ако има възможност, кое от тях бих искал да върна. Дали младостта? За да почувствам отново живота и силата в тялото си — чувство, което ти приемаш за дадено. Или може би властта? За да имам възможността да изляза от унизителната крайна бедност, да преживея отново удоволствието от постигането на успеха. А любовта? Ах, любовта! — Той затвори очи и въздъхна леко. — Това вечно, обичано от всички, чувство — каза той. — Не, това никога отново. Любовта е прекалено болезнена. С нея е приключено. На мен не ми остава нищо друго, освен упоритата и тежка работа. И после — още упорита и тежка работа. Това е единственото, което ми носи задоволство. Това — и любовта на моето добро куче.

Омекнах, докато го слушах как, неочаквано, разкрива душата си пред мен — една напълно непозната. Като мен, той беше сам, макар и не поради същите причини. Той беше сам по свой собствен избор. После каза:

— Разбира се, ще трябва да дойдеш да живееш при мен.

Трябваше да се досетя, че всичко е прекалено хубаво, за да бъде истинско. Хвърлих му отново моя добре отработен недоверчив кос поглед и подскочих, когато той остави чашата си върху масата толкова рязко, че виното се разплиска по покривката. Един келнер се приближи бързо, но той махна раздразнено с ръка, за да го отпрати.

— Чуй ме, момиче — каза сър Робърт с тих, но груб глас, който издаваше гнева му. — И никога не го забравяй. Аз съм богат. Жените ме преследват. Красиви жени, които се движат в обществото, млади актриси, модели — те ме преследват, а в очите им виждам само алчност. Жени, които никога не съм срещал, ми се обаждат по телефона, за да ми кажат колко се възхищават от мен и да ме канят на вечеря. Разбери това, твърдоглава луничава червенокоске, мога да имам, която жена пожелая. — Той ме бодна с пръст в гърдите — там, където брошката придържаше изкуствената лисича яка. — А теб не те искам.

Брошката се разкопча и го убоде. Той погледна кръвта, която бликна на капка върху пръста му.

— Е — каза с широка усмивка, — започваме добре, нали?

Това беше началото на моите пет години, в които работих за него, както и на приятелството ми със сър Робърт Уолдо Хардуик. Да го кажем простичко, той беше най-надменният, най-взискателният и най-раздразнителният мъж, когото някога съм познавала.

Както и най-милият, най-проявяващият разбиране и съчувствие и най-нежният. Как би могъл да бъде всички тези неща едновременно? Това беше най-голямата загадка по отношение на Боб Хардуик.

Това беше също и основата, на която се градяха нашите взаимоотношения. Темперамент, гневни избухвания, сълзи — от моя страна, разбира се. Ледени диалози, спокойно безразличие — от негова страна. Но онова, което и двамата изпитвахме и пазехме, беше обичта, приятелството. Приличахме си. Бяхме един добър екип. Бяхме приятели. И в случай, че се питате, не, не бяхме любовници.

Онази нощ в „Гаврош“ Боб Хардуик взе парите ми, защото, както ми каза по-късно, искал да види дали съм човек на честта. Разбира се, той предположил, че с това ще бъда разорена, но искал да види дали, все пак, ще спазя думата си. Или, по-скоро, неговата дума. Това нямаше значение, защото той също беше човек на честта. И ми върна парите в колата на път за дома.

И също така, веднага ми даде аванс от много щедро отпуснатата ми заплата, за да си направя хубава прическа и да си купя прилични дрехи. Влязох в живота му и в света му и той ме учеше на всичко, което можеше, докато не станах незаменима за него или поне той ми позволи да вярвам, че е така. Обаче, в сърцето си, аз знаех, че е вярно. Боб ме спаси. Той ми даде втори шанс и аз го обичах искрено заради това. И ето защо стоя сега тук, на неговото погребение, и сълзите се стичат по премръзналите ми бузи. Дойдох да си взема сбогом с него, защото той беше мой най-добър приятел и ще ми липсва до края на дните ми.

В същото време се питам защо другите скърбящи със замръзналите лица — красивата му бивша съпруга французойка и пищната му бивша любовница италианка, както и някои от познатите му от деловия свят със закопчани догоре палта — са тук. Защото нито един от тях не може да се нарече негов приятел.

Имаше и още един мъж, напълно различен от останалите — висок и дългокрак, облечен в дълго черно палто. Снежинките полепваха и по неговата тъмна и ниско подстригана коса. Той стоеше съвсем сам зад тълпата опечалени. Погледът на присвитите му тъмни очи под строгите черни вежди срещна моя над главите на другите и той ми кимна за поздрав. Аз също кимнах, макар всъщност да нямах представа кой е той.

Глава 3.Дейзи

Всичко приключи. Хората обърнаха гръб на ледения вятър, някои от тях забързаха към топлината и уюта на автомобилите си, а други тръгнаха към гарата на градеца, която се намираше на десет мили оттук, за да хванат бързия влак за Лондон. Малката тълпа от селото все още стоеше скупчена под чадърите. Някои от присъстващите работеха в имението — градинарят, икономът и жените, които почистваха всеки ден. Там беше и Джини Бан, барманката в „Рамс Хед“, облечена в черно, на главата с широкопола черна шапка, която обикновено носеше и на годишното градинско увеселение в имението. Там беше и Рег Блънт, собственикът на кръчмата, здраво сложен, почти квадратен. Той беше най-добрият приятел на Боб. Блънт беше изпил много халби бира с Боб в съботните нощи, когато Боб се настаняваше на любимата си дървена пейка близо до камината. Местните хора тук го приемаха като един от тях. Те се приближиха към мен и ми подадоха ръка, за да изразят съчувствието си, а с другата често изтриваха сълзите си.

— Той беше наистина човек и добър приятел — каза Джини, като почти се задави с думите. — Независимо от това какво могат да кажат другите.

Кимнах. Много ми се искаше да се усмихна или поне да намеря верните думи, но не можех да направя нищо.

— Господ казва: „Блажени са низшите духом и слабите“ — каза Блънт. — Но ако питате мен, силните хора като сър Робърт са нашата благословия. Той ще липсва на всички ни тук. Да, наистина ще ни липсва. — За моя изненада, той взе ръката ми и я поднесе към студените си устни. — Грижи се за себе си, Дейзи — каза той. — И помни, всички тук в „Снийдли Хол“ те обичат и се интересуват от теб.

Развълнувана, аз го гледах как се отдалечава. Само за пет години се бях превърнала в част от това селце, в член на малката общност, където хората все още се обичаха и се интересуваха един от друг. Рег Блънт ми казваше, че ако имам нужда от помощ, те ще ми помогнат. И аз бях благодарна за това. Отново бях сама в студения и заснежен свят, незащитена от Боб Хардуик. И осъзнах, че отново бях без работа, макар че този път имах сметка в банката, с много повече от петстотинте долара в чантата си, когато срещнах Боб за първи път.

Ретс все още гледаше втренчено в тъмната дупка, където лежеше господарят му.

— Хайде, момче — казах и подръпнах каишката му. Той не помръдна. — Ретс, хайде, милият ми — повторих, но той продължи да лежи на снега.

Наведох се, за да го взема на ръце, но той се притисна към замръзналата земя. Селяните си бяха отишли, виждах как другите опечалени се качват в автомобилите си. Те дори не погледнаха назад. Никой вече пет пари не даваше. Това тук беше само старото куче на Боб Хардуик.

По бузите ми започнаха да се стичат горчиви сълзи. Отново се опитах да провра ръце под корема на кучето, но то се притискаше към земята като мида към скала.

— Нека ти помогна.

Вдигнах поглед през сълзи. Беше непознатият.

— Животните реагират по свой начин — каза той тихо. — То не иска да напусне господаря си.

— И аз не искам — казах, преди да съм успяла да спра думите.

Погледът на тъмните очи на непознатия задържа моя. Неговият изразяваше дълбоко съчувствие. После той се обърна към кучето и прокара длан по грубата бяла козина на гърба му.

— Хайде, момче — каза той нежно. — Време е да си тръгнем. Всичко ще е наред.

Кучето вдигна глава и го гледа няколко дълги секунди, после твърдо завря муцуната си отново между лапите и въздъхна така, че цялото му тяло се разтресе.

— Сега ме чуй, стари приятелю — каза непознатият твърдо, — ти трябва да се грижиш за мис Кийн, така че да приключваме с това. Хайде, време е да вървим.

Дали заради твърдия тон на непознатия, който не допускаше възражение, или заради споменаването на моето име, или просто защото непознатият имаше подход към кучетата, но нещо накара Ретс да се изправи на крака. Той кихна шумно, после се отръска, с което пръсна кал и върху двама ни, и ето, че неочаквано ние и двамата се засмяхме.

— Така е по-добре — каза непознатият, все още усмихнат. — Хайде сега, нека изведа и двама ви от това студено място.

Той ме хвана за лакътя, задърпа каишката на Ретс и ние оставихме Боб Хардуик в последното му жилище.

Тръгнахме обратно към църквата по хлъзгавата пътека, по която снегът вече беше заличил стъпките на другите, и минахме през портата, където през лятото се виеше пурпурна глициния. Главната улица на селото беше безлюдна сега. Виждаха се само моят червен „Мини Купър“ и елегантен черен „Ягуар“ със сгъваем покрив. И двата автомобила вече бяха покрити със сняг.

За първи път успях да огледам непознатия. Беше в началото на четирийсетте, много висок, около метър и осемдесет и шест, с широки рамене, облечен в свободно дълго палто, закопчано чак до врата, и черни ботуши. Слабото му лице изразяваше, че има богат опит в живота. Лицето му беше игра на ъгли и сенки, а по брадичката му вече беше набола посивяла брада. Носът му беше леко гърбав, а тесните му сиви очи ме гледаха изпод правите черни вежди. Беше привлекателен по свой, нестандартен, дори малко зловещ, начин. По челото му имаше няколко дълбоки бръчки, а малки бръчици се образуваха като лъчи в крайчеца на очите му. Косата му беше ниско подстригана — почти до кожата на главата.

— Не знам кой си, но ти благодаря — казах.

— Аз обаче знам коя си. Боб ми каза за теб.

Бях изумена. Мислех, че знам за всички бизнес партньори и познатите от обществото на Боб.

— Ти си Дейзи Кийн, неговата помощничка, довереница и добра приятелка. — Той се поклони леко. — А аз съм Хари Монтана.

Стиснах ръката му. Едва след това разбрах, че ми беше казал името си, но не и кой е, всъщност.

— Виж — махнах с ръка снежинките от косата си, — сигурно си премръзнал като мен. Ще има и прием след погребението, макар Боб веднъж да каза, че не иска нищо подобно, така че, защо не се върнеш с мен в имението? Нека поне ти направя чаша горещо кафе, преди да потеглиш за…

Не знаех закъде ще потегли, а и той не ме осветли по въпроса.

— Благодаря, бих искал чашка кафе — беше всичко, което каза.

— Е, не е далеч. „Снийдли Хол“ се намира малко встрани от главната улица на селото, големите железни порти вдясно. Не може да не ги забележиш.

Качих се в „Мини“-то, което винаги ми беше тясно — едва се събирах в него.

— Просто ме следвай.

Изведнъж осъзнах, че като мен, Хари Монтана е американец. Акцентът му беше южняшки, може би тексаски. Както и да е, той се намираше на голямо разстояние от дома си. Докато шофирах внимателно по покритата със сняг улица на селото, отново се запитах — какво прави той на това малко погребение в Йоркшир посред снежна буря.

Глава 4.Дейзи

Преди Боб да го купи, имението „Снийдли Хол“ принадлежало, пет поколения наред, на рода Олдкасъл. Къщата беше огромна и квадратна в стил от царуването на кралете Джордж /осемнайсети век/. Беше изградена от тъмносив камък, типичен за Йоркшир, а до портала, подпрян на колони, водеше дълга права алея. Прозорците бяха високи, а входната врата имаше два дълги прозореца и извита арка отгоре. Къщата не беше красива, но беше солидна и отговаряше на личността на Боб.

— Всички, които са притежавали тази къща, са се занимавали с вълна — каза ми той, когато ме доведе да я видя за първи път. — По тези хълмове отглеждали овце — докъдето стига погледът, че и по-нататък. Хората в Йоркшир забогатявали благодарение на вълната и денят, в който производството на платове се обърнало към изкуствените влакна, бил краят за много търговци на вълна и собственици на фабрики в този край. Хората забогатели, а после отново обеднели, толкова бързо, че можеш дори да го сметнеш за невъзможно. И сега такива като мен, каубоите на финансовия свят, опортюнистите, можещите да правят бизнес, притежават къщи като „Снийдли Хол“.

Чух гумите на „Ягуара“ да скърцат по чакъла на алеята зад мен, малко след като минах през портите от ковано желязо, на които все още стоеше монограмът „О“ на семейство Олдкасъл. Мисис Уейнрайт, икономка и готвачка, отвори входната врата още преди да съм паркирала.

— Е, влезте, мис Кийн — каза тя. — Започнахме вече да се тревожим, след като разбрахме, че сте останали сама в двора на църквата. Тъкмо се канех да изпратя мистър Станли да ви доведе.

Станли беше градинарят. Той живееше в къщичката до портата със съпругата си, а мисис Уейнрайт имаше уютен апартамент в пристройката.

— Няма защо да се тревожите, мисис Уейнрайт, ето ме — казах и изкачих входните стъпала. Зад себе си чух Монтана да паркира. — Доведох един приятел на сър Робърт. Мистър Монтана ми помогна да се справя с Ретс. Бедното куче не искаше да си тръгне оттам.

Мисис Уейнрайт въздъхна. Тя беше едра жена, чието тяло имаше формата на круша, къдрава посивяваща коса, квадратна челюст и пронизващи сини очи, които нищо не пропускаха. Естествено, бяха забелязали мъжа, който бързо се приближаваше зад мен, като носеше куфарче, в което беше лаптопът му.

— Без съмнение, вие и двамата ще искате кафе — каза тя бързо. — Въпреки че, според мен, чаша чай ще ви се отрази много по-добре, особено в това студено време. А и направих пандишпан с мармалад, знам, че е любимият ти.

Тя се обърна и направи няколко крачки, но аз изрекох името й, с което я спрях. Озадачена, тя се обърна отново към мен. Изтичах към нея и я прегърнах здраво.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко. Благодаря ти за грижите, за отношението — прошепнах с устни, допрени до острата й коса.

— Е, няма нищо, няма нищо.

Тя се усмихна объркана. Прегръдката не беше част от нейния суров живот, нито такива мили думи бяха част от йоркширския й речник, макар любовта да беше.

— От вас капе вода по току-що излъскания под — каза тя. — Ще изпратя Бренда да почисти.

Бренда беше нейната омъжена дъщеря, която живееше в селото и също работеше в имението.

— Съжалявам, мисис Уейнрайт — казах с горчива усмивка. После се сетих за мъжа, когото бях поканила на кафе.

Хари Монтана гледаше с одобрение стените с ламперията, излъскания и лакиран дървен под, високите прозорци с тежките златисти завеси, които почти закриваха снежната гледка навън, огъня, който гореше в масивната каменна камина.

— Почти очаквам да видя кучета за лов на лисици, излегнати пред камината, и да чуя звуците от лова — каза той. — Да видя как се завръщат мъжете с червените жокейски сака, яхнали едрите черни коне.

— Никога няма да видиш ловни кучета вътре, те са подслонени в кучешките колиби, които са близо до конюшнята — казах аз. — Както и да е, вече никой не ходи на лов с кучета.

— И все пак, картината изниква в ума ми. Нима ние, американците, не си представяме английската провинция винаги по този начин?

— Може би. — Усмихнах се. — Научих много през последните пет години, научих много и за живота в английската провинция. Но, моля, нека взема палтото ти.

Той остави коженото куфарче с лаптопа и съблече дългото си почти до глезените черно палто. Беше леко като перце и предположих, че е кашмирено. На него имаше скъп италиански етикет, но под палтото се криеше съвсем друг човек. Дънките му бяха доста износени, носеше черни ботуши и черен пуловер с висока яка. Раменете под пуловера бяха широки, бедрата и тазът — тесни, на дясната си китка носеше гривна от сребро и кожа, обсипана с тюркоази. Почувствах някакво смътно усещане в стомаха. С тази къса коса и с целия този външен вид, той можеше да се яви на прослушване за ролята на лошото момче в някой холивудски уестърн. Мястото му като че ли не беше на погребението на йоркширски магнат.

Закачих палтото му в гардероба в коридора до моето, после взех старата хавлия, която беше оставена там точно за такива случим, и започнах да подсушавам Ретс, който вече се беше настанил прел огъня.

— Добро момче — шепнех му. — Добро момче, Ретс. Всичко ще е наред сега, обещавам. Обещавам още, че няма да те напусна.

— Значи ти ще наследиш кучето? — запита Хари Монтана зад мен.

— Аз нищо няма да наследя. — Изправих се. — Аз съм просто служител, човек, който работеше за него. Но, разбира се, ще се погрижа за Ретс, защото Боб би искал това. Вече го чувствам като мое куче, макар да знам, че за него вероятно винаги ще има само един господар.

Усещах погледа на Монтана върху себе си, докато отивах да оставя старата хавлия. Спомних си, че все още не знам кой е той, нито пък защо е тук. Предложих да се преместим във всекидневната стая и той задържа тежката врата, за да мина.

Тази беше любимата ми стая в къщата. Беше слънчева дори в снежна буря. Стени в светла охра, дивани, покрити със златист брокат, разпилени възглавнички по тях, меки светли килимчета и рогозки, малко поизносени през годините, лампи, които хвърляха мек златист отблясък, и огън, който гори весело в камината. Всъщност уютът тук не се различаваше много от този в ресторант „Гаврош“. Когато се озовах за първи път там, си помислих, че сигурно е много хубаво да се завърнеш в уюта на такава домашна атмосфера. Но скоро трябваше да си отида оттук.

Мисис Уейнрайт се появи, като буташе пред себе си количката за чая, върху която бяха подредени чинии с малки сандвичи и бисквити и добре известния ми пандишпан с мармалад, както и сребърният сервиз за кафе. Тя поздрави Хари Монтана и ме остави да сервирам. Налях горещото, вдигащо пара, кафе в крехките синьо-бели порцеланови чаши „Уеджууд“ и подадох една на този „каубой“. Той седеше напълно отпуснат и спокоен, с леко раздалечени колене, с дълги крака, кръстосани при глезените, с навити ръкави, разкриващи татуировка, която много приличаше на китайски надпис.

Изядох парче от пандишпановия сладкиш. Той обикновено имаше вкуса на летни ягоди. Но днес имаше вкус на земен прах.

— И откъде знаеш, че нищо няма да наследиш? — Той разбърка захарта в кафето си. — Адвокатите прочетоха ли вече завещанието?

Смръщих вежди, изведнъж застанала нащрек. Бях поканила един напълно непознат в дома на Боб. А той можеше да е всеки! Можеше да му е съперник в бизнеса, който се опитва да измъкне информация. Можеше да е репортер, който е по дирите на сензационна история. Можеше да е някой отдавна изгубен роднина. Гледах го втренчено. Приличаше на бивш морски „тюлен“ с тази ниско подстригана коса, с избелелите износени дънки, с гривната и татуировката. Вече разтревожена, отметнах от челото си моята тежка и все още мокра коса. Дали не бях, неумишлено, пуснала в дома на Боб негов враг?

— Кой си ти, по дяволите? — казах рязко. — Защо задаваш всичките тези лични въпроси?!

— Аз съм нещо като приятел на Боб.

— Няма такова „нещо като приятел“ — отговорих натъртено. — Приятелят е приятел и това е. Откъде го познаваш?

— Срещнах Боб преди десет години. Той имаше лични проблеми. Чул за мен от свой познат. Обади ми се в Далас и летях до Ню Йорк, за да се срещна с него. Мислеше, че ще мога да му помогна.

Чудех се какво ли има предвид Монтана под „лични проблеми“, но реших, че ще е по-добре да не задавам въпроси. Имаше някои неща, за които Боб не искаше да знам, и аз уважавах това негово желание. И все пак имах нужда да знам кой е мъжът, който седи срещу мен в къщата на Боб. Тъкмо се канех отново да го запитам, когато той ме изпревари. Изправи се, извади портмоне от джоба на дънките си, от него извади визитна картичка и ми я подаде.

„Хари Монтана“, прочетох аз. „Определяне на риска. Охрана. Частни разследвания“. Имаше адрес в Ню Йорк и адрес в Далас, както и съответните телефонни номера, плюс обичайната информация за електронния адрес.

Не бях изненадана от естеството на професията му, бях просто озадачена. Боб се ползваше от услугите на частните детективи, когато се нуждаеше от информация за съперниците си в бизнеса, но от думите на Монтана не бях останала с такова впечатление.

— Задавала ли си си въпроси относно смъртта на Боб? — запита той.

— Разбира се. И сега си задавам… непрекъснато. Шофирал съвсем сам по безлюден планински път, който не познавал много добре, и колата излязла от шосето. Трябваше да съм с него, трябваше аз да шофирам…

— И ако беше така, ти също щеше да си мъртва.

Почувствах как лицето ми се издължава от шока.

Гледах втренчено, с празен поглед, този непознат.

— Не, ти не разбираш — казах забързано. — Боб винаги караше прекалено бързо. Той очакваше от другите шофьори на автомобили да му правят път. Аз не бих му позволила да шофира по онова планинско шосе, но бях болна от грип. Бях на легло в апартамента в Манхатън. А трябваше да съм с него. Трябваше да съм там…

— И сега страдаш от чувство за вина.

Сякаш замръзналото ми сърце изведнъж оживя и почувства бремето на тъгата. Раменете ми се отпуснаха, главата ми клюмна на гърдите и ме задавиха ридания. Непознатият не помръдна. Той просто седя и ме гледа, докато пристъпът не премина, после каза тихо:

— Чувството за вина няма да го върне, Дейзи Кийн, и ти го знаеш. Знаеш и това: ние всички сме отговорни за действията си. Боб Хардуик не е умрял, защото ти не си била там, умрял е просто защото той е бил там и с него се е случило това. Бил е на неподходящото място в неподходящото време.

Чух тиктакането на часовника. Едно от дърветата в огъня помръдна, нови пламъци проблеснаха и бяха отразени, розови, от сребърното джезве за кафе. Потопена в мъката си, аз долавях, макар и с периферията на чувствата си, старите пейзажи по стените, избелелите коралови и зелени цветове на килимите, решетката от пиринч и кожа, която обграждаше камината, сънливото хъркане на Ретс… Всичките тези познати неща и звуци. Но после, в изведнъж настъпилата тишина, бяхме само аз и непознатият.

На вратата се почука и аз подскочих. Влезе мисис Уейнрайт. Тя побърза да отмести поглед от изцапаното ми от сълзите лице и каза:

— Няма да излезете от къщата тази вечер, мис Кийн. Мистър Станли ми каза, че всички пътища са блокирани, а ще ги разчистят едва утре. Ако бурята спре.

Къщата имение беше разположена навътре от улицата и беше заобиколена от дървета. Като погледнех надолу по дългата права алея, през сипещия се сняг, едва виждах очертанията и златистия отблясък на лампите до портата. На кръглото място за паркиране пред входната врата, двата автомобила вече бяха като покрити с дебело снежно одеяло.

Изправих се и дръпнах тежките копринени завеси. Сърцето ми се сви при тази мисъл, когато казах:

— Изглежда, че и ти ще прекараш нощта тук, мистър Монтана.

Той вече се беше изправил и поглеждаше часовника си.

— Не искам да създавам затруднения…

— Нямаш избор. Страхувам се, че и двамата ще трябва да останем тук.

— За нас не е никакво затруднение, сър — каза мисис Уейнрайт, с което взе нещата в свои ръце. — Ще настаня мистър Монтана в Червената стая, мис, ако вие нямате нищо против.

Кимнах, разбира се, после казах на Монтана:

— По-добре ще е да приберем автомобилите си в гаража, преди снегът да ги е засипал съвсем.

Той благодари на мисис Уейнрайт, после отново благодари на мен и пак погледна часовника си. Имах чувството, че няма търпение да си тръгне, но, от друга страна, знаеше, че няма избор.

Заведох го до малката стаичка в задната част на къщата, където се държаха обувките. Там намерихме чифт ботуши, които му ставаха, дадох му и зелената мушама на Боб. Аз облякох същите одежди, също обух ботуши и сложих на главата си каскет за каране на ски, който нахлупих чак до веждите си. Подадох на Монтана кариран каскет.

Двамата наистина представлявахме интересна гледка.

— Приличаме на членове на старата английска аристокрация — казах аз.

— Ти приличаш на бежанец от Сибир.

Въпреки натежалото ми сърце, аз се усмихнах.

Снеговалежът наистина беше силен, снежинките бяха толкова твърди, че приличаха на парченца лед, а вятърът ги запращаше право в нас. Казах на Монтана да ме следва и пристъпих смело в снежната виелица. Мистър Станли беше посипал със сол входните стъпала, но вятърът вече навяваше снега и аз се подхлъзнах. Монтана ме хвана за ръката.

— Спокойно, бавно — каза той, като ме държеше здраво за лакътя.

Харесваше ми чувството, че е толкова близо до мен, че ме защитава — така отново се чувствах крехка, женствена. Беше минало дълго време, откакто мъж ме беше докосвал, и сега трябваше да си напомня, че този тук просто иска да е сигурен, че няма да си счупя врата.

Монтана избърса предното стъкло на моето „Мини“. Снегът вече стигаше до средата на гумите и той ме погледна, изпълнен със съмнение.

— Защо не ме оставиш аз да го прибера в гаража? — запита той.

— Ще се справя. Освен това, трябва да ти показвам пътя. Гаражите са от другата страна на къщата — в старите конюшни.

Изчаках да почисти предното стъкло и на своя автомобил, после го чух да запалва двигателя. Ако колите престояха още един час на този студ, нито една от тях не би могла да запали. На мен ми изглеждаше истинско чудо, че успяха да запалят и сега.

Поставих крака си на педала за газта. Гумите се завъртяха, но нищо не се случи. Натиснах педала по-силно и колата подскочи напред. Струваше ми се, че трябва да шофирам през дюни от сняг. Виждах фаровете на Монтана зад себе си и му дадох знак, че всичко е наред, след което внимателно взех завоя. Въпреки това задницата на автомобила ми поднесе. Дръпнах крака си от педала за газта и бързо изправих колата. Не исках да се озова в храстите. Изминах разстоянието до ъгъла на къщата, завих и навлязох в покрития с павета вътрешен двор, който изглеждаше девствено чист под бялата снежна покривка. Натиснах дистанционното управление за вратата на гаража. Страхувах се, че няма да работи в това студено време.

Странно, но в гаража все още се усещаше миризмата на конюшня, макар сега там да се приютяваше колекцията от автомобили на Боб, която включваше „Бугати“ 1929, „Ягуар“ 1964 и „Корвет“ от началото на шейсетте, тюркоазено синьо „Шеви“ от петдесетте и „Форд Мустанг“ от 1964 с подвижен покрив, както и съвсем нов „Мерцедес“ и едно модерно яркочервено „Ферари“. Боб обичаше автомобилите. Беше ирония на съдбата, че трябваше да загине в пътна злополука.

Вкарах „Мини“-то вътре, после направих знак на Монтана да вкара „Ягуара“. Той паркира до мен. Когато слезе, аз му подадох една мека метличка.

— По-добре е да ги изчистим от снега, ако не искаме да ги съсипем.

Загледах го как почиства първо своя „Ягуар“, а после — и моя автомобил.

— Не приличаш на момичетата, които си избират червени автомобили — подхвърли той през рамо, докато още чистеше снега.

— Така е. Но този автомобил ми го купи Боб, като каза, че е време малко да развеселя живота си.

Монтана се обърна и ме погледна.

— И прав ли беше?

— Боб винаги беше прав.

Монтана подпря метличката до стената и двамата излязохме навън. Електронните врати се затвориха след нас и останахме сами в мрака. Големите черни смокинови дървета, чиито клони вече бяха натежали от сняг, стенеха на вятъра, а павираният вътрешен двор представляваше студен бял правоъгълник, по който нямаше дори птичи следи.

Снегът беше временно спрял и ние стояхме мълчаливо, вдишвахме с пълни гърди свежия студен въздух. Хвърлих кос поглед на Монтана. Въздухът, който излизаше от ноздрите му, образуваше пара, както става при конете след дълга езда, снежинките се сипеха по тъмната му коса и се задържаха в нея.

— Това ми напомня детството в ранчото на баща ми в Тексас — каза той тихо. — В снежни нощи като тази обичах да стоя с каубоите около тяхната голяма печка и да ги слушам как разговарят за коне и говеда. После, сам, се връщах в нашата къща. Понякога снегът стигаше до коленете ми и бях здравата премръзнал, когато се приберях у дома. Завиждах на момчетата, които бяха на топло в тяхната малка постройка, завиждах на задушевната им компания и виещия се дим от цигарите, на споделените им интереси, на разказите им. У дома бяхме само татко, аз и икономът — старец, който преди беше каубой, но вече не можеше да язди.

Беше започнало отново да вали сняг и аз треперех.

— Това сигурно ти липсва — казах аз.

— Ни най-малко. Сега аз съм вече градски човек. Искаш ли да направим снежен човек? — запита той с усмивка.

— Не, вече съм премръзнала.

Той ме хвана под лакътя и двамата прекосихме вътрешния двор. Дълбокият сняг ни принуждаваше да повдигаме всеки крак и после внимателно да го поставяме пред другия и да напредваме много бавно. Когато най-после стигнахме до задната врата, имаше сняг дори по лицето ми и дишах задъхано заради усилието и студа.

Топла жълта светлина струеше от прозорците и ние влязохме вътре с чувство за благодарност, свалихме подгизналите си горни дрехи, после подскачахме на един крак, докато издърпаме ботушите от краката си, и се смеехме на това, колко глупаво изглеждаме. Мисис Уейнрайт ни посрещна, когато влязохме в коридора, и ни каза, че вечерята ще е готова след час.

— Време е за гореща баня и сухи дрехи — казах аз.

После, като се сетих, че гостът ми няма багаж, му казах, че нещата на Боб сигурно ще са прекалено големи за него, така че ще трябва да остане със същите дрехи.

Монтана взе куфарчето с лаптопа и се изкачихме заедно по широките стълби към галерията на втория етаж. От двете й страни имаше стаи. Тази на Боб беше най-голямата на етажа и имаше изглед към селото и към йоркширските долини, които стигаха чак до хоризонта, а през лятото по тях пасяха овце. Завих наляво и показах на Монтана Червената стая. Той каза, че тя напълно отговаря на името си. Стените бяха тапицирани с червен брокат, а голямото „кралско“ легло от епохата на крал Джеймс /1603–1625/ беше с драперии и кувертюра от червена коприна. Боб беше избрал мебелите сам, а аз му бях казала, че по мое мнение стаята прилича на индийски ресторант. Той беше възразил, каза, че тя прилича на бомбайски публичен дом, какъвто ефект той искал да постигне. Казах на Монтана, че той сигурно няма да се чувства много удобно тук, ако мисли за това място по този начин, и той се засмя.

После му показах банята към стаята, където бялата вана стоеше на крака, подобни на животински лапи, оставих го и отидох в моята стая, която се намираше в срещуположния край на къщата.

Глава 5.Хари Монтана

Монтана стоя дълго под горещия душ — докато започна да чувства, че дори костите му са се затоплили. Не беше премръзвал така от детството си. Подсуши се, загърна хавлията около кръста си, застана пред огледалото и прокара длан по наболата си брада. Не мислеше за външния си вид. Мислеше за жената, която току-що беше срещнал, и за нейните взаимоотношения със сър Робърт Хардуик.

Дейзи Кийн беше привлекателна, елегантна, притежаваше този строг модерен вид, който много съвременни жени лесно придобиваха, когато не бяха много сигурни какъв е техният собствен стил. Той не се съчетаваше много добре с привлекателните и лунички на селско момиче и с блестящата й червена коса, както и с пълните й сладки устни. Нито с дрезгавия й, нисък и топъл глас. Той беше очаквал да види жена с твърдо изражение на лицето, която да преследва парите, да изстисква Боб за всяко пени, което би могла да получи. А вместо това беше усетил у нея колебливост, несигурност, уязвимост. Или беше много добра актриса, или наистина изпитваше топли чувства към Хардуик. Той сви рамене. Кой би могъл да знае? Когато ставаше въпрос за толкова пари, колкото имаше Хардуик, всичко можеше да се случи. Беше му харесал обаче начинът, по който тя се държеше с кучето. За нея все още имаше надежда. Беше готов, също така, да се обзаложи, че тя не очакваше да срещне човек като него на погребението. Те двамата бяха като два различни полюса и бяха заедно тази вечер само заради Боб Хардуик и снежната буря. И защото носеше писмо за нея. Той възнамеряваше да се отбие в имението след погребението, но тя го изпревари с поканата си.

Облече се, погледна гривната, която никога не сваляше от ръката си, закопча ципа на дънките си, закопча и сребърната тока на колана, после обу черните си ботуши. Отново му стана студено и си помисли, че би могъл и човек да убие за чашка бърбън. Заслушан в снежната буря навън, си спомни бурната младост.

Монтана беше само на дванайсет години, когато баща му умря, без да остави и пени. И ранчото беше конфискувано. Властите веднага му намериха приемно семейство, което живееше в покрайнините на градско гето. Този дом беше на светлинни години от тишината и спокойствието на ранчото, където можеше с часове да язди. Младата му душа страдаше, защото не искаше да замени онези така скъпи пейзажи за този безнадежден живот. Но тъй като нямаше избор, той остана там две години. После избяга само с няколко долара в джоба на дънките си „Левис“ и с черното дънково яке на гърба, което бяха носили поне още три деца, преди да го дадат на него. Беше на четиринайсет, но изглеждаше на шестнайсет, когато започна своето самотно пътешествие по пътищата на Тексас, което го направи по-мъдър и по-издръжлив. Да, беше много по-издръжлив от обикновените тийнейджъри. Когато парите му свършваха, което се случваше често, винаги успяваше да си намери работа. Никога обаче не се задържаше дълго на едно място. Връщаше се отново на пътя, в своето безкрайно пътешествие към нищото. Пред него не се очертаваше бляскаво бъдеще, което да го мами и да го кара да се надява. И беше така, докато не срещна мъжа, който промени живота му. Мъжът, който го прие и го въведе в света на книгите и образованието, на духовността, до която той никога досега не се беше докосвал.

Неговото име беше Финеас Клаудуокър и той беше чистокръвен индианец от племето команчи. Финеас Клаудуокър се погрижи Монтана да получи добро образование и накрая той завърши университета „Дюк“.

След това Монтана рязко смени посоката и се присъедини към морските „тюлени“, където неговият характер на самотник и любовта му към свободата скоро започнаха да му причиняват проблеми. После обаче, като признание за интелигентността му и за качествата му на лидер, той беше издигнат до чин лейтенант в специалните части „Делта Форс“. И там, между другите свободомислещи хора, безстрашните млади мъже, които бяха готови за всяко предизвикателство и всеки риск, които бяха готови да умрат един за друг и за страната си, Монтана показа най-добрите си качества.

След десет години и няколко изтощителни и мъчителни акции, той напусна специалните части, за да се погрижи за умиращия стар команч, който му беше спасил не само живота, но и душата. Гривната, която носеше, някога принадлежеше на този човек, ценностите на този човек сега бяха негови стандарти за живот, той се беше поучил от неговата сила. Този индианец той смяташе за свой истински баща.

От учителя си Монтана се беше научил и на изкуството да живее за мига. Тук, в уюта и удобството на „Снийдли Хол“, където все още управляваше традицията, той осъзна, че почти беше изгубил чувството за уседналост. Сега, през по-голямата част от времето, той беше в движение. В неговия живот нямаше място и време за куче като Ретс, нито за истински дом, макар че това не беше нещо, което той някога беше искал. Динамичният начин на живот му беше станал прекалено близък.

Отиде до прозореца и дръпна завесата. Втренчи поглед в снежния пейзаж. Не очакваше снежна буря толкова късно през април, както очевидно не я очакваха и местните жители и синоптици. Човек би помислил, че с всичките техни радари „Доплер“ и диаграмите на времето в света, биха могли да предвидят нещата. Досега вече той трябваше да се е върнал в Лондон, защото имаше среща с жена и тя сигурно го чакаше. Той извади мобилния си телефон и набра номера.

— Съжалявам, бейби — каза той, когато тя отговори. — Задържан съм в северната част на страната от буря.

Той се заслуша в недоволното й мърморене, после отново се извини и каза, че нищо не може да направи, въпреки че съжалява. Тя продължи да мърмори, той изгуби търпение и каза, вече по-рязко:

— Скъпа, това тук е истинска снежна буря. Ще ти се обадя по-късно.

Тя беше красива, секси и претенциозна. Той нямаше нужда от такава жена в живота си. Всъщност нямаше нужда от никаква жена в живота си. Беше щастлив и така. Не можеше да допусне някой да го притежава.

Тази стая започваше да го дразни. Червеното не беше любимият му цвят. Той извади голям плик от джоба си, излезе от стаята и заслиза по стълбите. Ретс все още се излежаваше пред камината. Кучето го погледна с едното си око, подуши го уморено и отново отмести поглед.

— Бедното старо момче — каза нежно Монтана.

Остави плика на масичката в коридора, взе дългия железен ръжен, намести пъновете в огнището, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се замисли за причината, поради която беше тук. Хардуик го беше поставил пред загадката на смъртта си, която Монтана беше твърдо решен да разреши. Освен това, имаше мисия, за която щеше да се погрижи още тази вечер. Тя беше част от работата му и причината той да е на погребението, а не в лондонския апартамент с красавицата, която го подлудяваше. Като анализираше нещата, той се питаше дали така не е по-добре все пак. В Йоркшир се вихреше снежна буря, предхождаща емоционалната буря, която, беше сигурен, щеше да е още по-страшна.

Глава 6.Дейзи

От всичките домове на Боб, „Снийдли Хол“ ми беше любимият, макар все още да не бях виждала вилата на остров Капри. Никога не бяхме ходили там. Боб казваше, че е прекалено зает, за да си вземе истинска ваканция, въпреки че тази е била причината да купи вила „Белкис“. Седнах на леглото и събух мокрите си чорапи. След това огледах така добре познатата ми стая, която скоро вече нямаше да бъде моята.

„Снийдли Хол“ беше къщата, в която ме доведе Боб в деня, след като ми предложи работа. След моето тясно и неприветливо жилище в Бейсуотър, тази стая ми се стори истински рай. И когато ми каза, че мога да я украся както желая, аз отидох до най-близкия малък град, купих боя и четки, после се върнах и сама боядисах стените.

— Ти си много способно момиче — каза Боб, застанал на прага и загледал ме как стоя на стълбата и прокарвам валяка с боята по тавана. — Можех Да накарам момчетата да свършат това, нали знаещ, и да ти спестя този проблем.

— Проблем? — извиках въодушевена. — Това е най-хубавото, което ми се е случвало от години. Обожавам това. Забавлявам се. Правех го и когато бях омъжена. Всяка стая в дома си боядисвах и декорирах сама.

— И как изглеждаше къщата ти?

Той за първи път проявяваше любопитство към миналия ми живот.

— Къща в предградията. Скучна. Самотна. Надявах се да имам деца, но това не се случи.

— Вероятно защото сексът в живота ти не е бил достатъчно — каза той сухо, с което ме накара да се засмея. Но пък може би беше прав.

Боядисах стените на тази стая в блед нюанс на изпечена глина и тя доби вида на вила в Тоскана, такава, каквато си я представях аз, леко избеляла от годините и времето. Може би това е изтъркано клише, но всеки път, когато вляза в тази стая, тя ме посреща с топло чувство. Аз просто я обичам, обожавам я.

Рамките на трите високи прозореца са поставени дълбоко в амбразурите. На тях има вътрешни щори, които обикновено са спуснати. Тях боядисах в бяло, а тежките завеси от тафта са в приглушени бронзови и златисти цветове, килимът е в меки пастелни нюанси. Мебелите бяха от трийсетте години на двайсети век, от орехово дърво. Леглото беше огромно, с дебел копринен юрган и тоалетка с венецианско огледало, от двете страни на което имаше конусовидни лампи със сребристи абажури. До прозореца беше поставен шезлонг, на който имаше няколко кадифени възглавнички. Обичах да седя там и да чета в летните вечери, когато мирисът на прясно окосена трева галеше ноздрите ми, а от хълмовете долиташе слабото блеене на овцете.

Сложих диск на Даяна Крол, влязох в банята, отидох до ваната, напълних я с вода, налях в нея жасминово масло за баня и запалих две ароматични свещи. С чувство за благодарност, съблякох дрехите, с които бях отишла на погребението. Оставих ги да лежат там, където бяха паднали, и влязох в топлата и успокояваща вода на ваната, затворих очи и оставих тази благодатна топлина да отмие спомените ми за ужасния ден, за всепроникващия студ и за отчаянието.

До мен долиташе гласът на Даяна Крол, която изпълняваше типичната за нея музика. Питах се какво ли ме очаква в бъдещето — сега, когато вече го нямаше Боб Хардуик, който да ме закриля. Трябваше да взема много решения. Дали да остана в Англия? Дали да не се върна в Чикаго? А може би трябваше да опитам късмета си в Лос Анджелис, както правеха май всички други? Сестра ми Лавендър беше омъжена и имаше три деца, живееше в Сан Франциско. Беше по-голяма от мен със седем години, а тази разлика във възрастта се явяваше прекалено голяма и ние никога не бяхме станали истински близки. Другата ми сестра, Ви, също имаше своя оживен и забързан живот и въпреки че се интересувахме живо една от друга, знаех, че няма да е честно спрямо сестрите ми, ако така неочаквано им се натрапя. А това, както би казал Боб, ме оставяше свободна да реша какво искам да правя.

— Винаги гледай на нещата от положителната им страна — чувах и сега гласа му. — Ти не си в задънена улица, а просто на кръстопът. От теб зависи да избереш пътя си.

Имах нужда някой да ме прегърне. Взех мобилния си телефон, и набрах номера на най-добрата си приятелка, Бордоле Магуайър. Знам, че името Бордоле е много старо и звучи нелепо, но майка й, когато била бременна с нея, посещавала уроци по френска кухня, когато родилните мъки неочаквано започнали. Бордоле била първата дума, която тя произнесла след раждането на бебето. И се случило така, че приятелката ми получила името на френски сос.

Разбира се, вече й се бях обадила, за да изплача мъката си от смъртта на Боб. Тя ми беше казала, че ще вземе самолета и ще е при мен на следващия ден, но аз не можех да й позволя да зареже така собствения си живот. Казах си, че поне този път трябва да остана здраво стъпила на краката си, че трябва да се погрижа за нещата така, както Боб би очаквал от мен. Той ми беше помогнал да стана тази нова и силна жена и сега беше време да го докажа. Постъпих глупаво, като се бях лишила от компанията на най-добрата си приятелка, но когато сме под влиянието на стреса, ние всички вършим глупави неща.

Бордоле ми пишеше електронни писма всеки ден, откакто й казах, че съм добре и че скоро ще напусна „Снийдли Хол“ завинаги. И че може би ще се върна в Чикаго все пак.

Сега, Бордоле отговори на първото позвъняване и без дори да запита кой е, като че ли очакваше обаждането ми, каза:

— Добре ли си?

— Да речем.

— Значи погребението е приключило.

— Да — съгласих се тъжно.

— Ето какво ще направиш сега — ще си легнеш в леглото с голяма чаша уиски с лимон. Ще се сгушиш под завивките и ще поспиш. Обзалагам се, че не си спала от доста време.

Сънят принадлежеше на нощите отпреди смъртта на Боб.

— Говориш като майка ми — казах.

— Някой трябва да се грижи за теб, макар и отдалеч.

— Добре съм, наистина съм добре. Ще взема дълга гореща вана. Тук има буря, снегът буквално ни засипа.

— Тук — също — каза тя. — Наистина ли си добре?

Гласът й издаваше съмнение и аз я уверих, че съм добре. Казах, че след малко ще сляза долу, за да вечерям с един приятел на Боб.

— Пътищата са затворени и той също е тук за през нощта — обясних. — Така че не трябва да се тревожиш, не съм сама. Просто исках да ме прегърнеш ти, така да се каже.

— Имаш прегръдката, момиче — каза нежно Бордоле и затворихме, като си обещахме, че ще се чуем утре.

С Бордоле се познавахме още от началното училище. Майка й и баща й бяха собственици на ресторанта, където работеше майка ми и двете се забавлявахме като деца да играем на сервитьорки, дори понякога миехме чиниите в кухнята, клюкарствахме, чудехме се какви хора са клиентите и кой с кого се среща, коя съпруга мами съпруга си.

Бордоле беше живо и весело момиче с усмихнати очи, мъничка и крехка, русокоса. Косата падаше над омагьосващите й сини очи. Бретонът като че ли винаги беше прекалено дълъг и това подлудяваше майка й. Тя се кълнеше, че няма начин дъщеря й да може да вижда нещо през него. Бордоле привличаше мъжете, както прословутото гърне с мед привлича пчеличките. Всичко, което трябваше да направи, беше да прекара длан през русата си коса и да ги изгледа кокетливо отдолу нагоре, да се усмихне дяволито и те бяха погубени. Имаше и факти, които доказваха това. Беше имала двама съпрузи, този беше третият, а като че ли и той беше на път да си отиде. Не че това я тревожеше особено. За разлика от мен, тя винаги беше готова за приключения.

Водата във ваната вече започваше да изстива. Излязох от нея и се загърнах в големия бял и топъл халат, а после останах така и загледах отражението си в огледалните стени на банята.

Ето ме мен, помислих си, втренчена в образа си — хладна отвън, а все още трепереща отвътре. Никога не съм била красавица — бях високо момиче с лунички и израснах пак такава висока жена с лунички. Гърдите ми са прекалено малки за сегашната мода, дългата ми права червена коса обикновено стои както иска, затова слагам фиби от двете страни над ушите си и все трябва да я отмятам от очите си, които имат цвета на зелени маслини. Краката ми са най-хубавото в мен — дълги и стройни. Обикновено ги глезя с високи и скъпи обувки, но това пък е единствената ми слабост. Имам хубава, чиста кожа под луничките, прав нос и пълни устни и съм една от малкото жени, които познавам и които могат да носят червено червило — и по-точно „Армани“ №9. Всъщност не изглеждам никак зле за жена, която дори не се старае. Винаги крия уязвимостта си зад черните костюми, които нося.

Всъщност аз успешно мога да измамя хората. Когато трябва, аз съм незаменимата, изпълнителна, експедитивна и умна помощничка и секретарка, винаги хладна и трезвомислеща, винаги на разположение.

Само Боб познаваше истинското ми аз — той виждаше, както се казва, през мен още в самото начало. Ретс също знае коя съм аз. Той скача в леглото ми нощем, без да протестира срещу обутите ми в чорапи крака (краката ми винаги са студени, което според Боб не е нещо маловажно) и удобната ми, но старомодна и развлечена, нощница. Кучето се сгушва в мен. То е топло живо същество, пред което аз изливам сърцето си така, сякаш може да ме разбере. И кой може да каже дали наистина не ме разбира? Аз вярвам, че ме разбира. И само Боб, Ретс и приятелката ми Бордоле познават истинското ми „аз“.

Сега, гола в прекрасната баня, аз се чувствам по същия начин, както когато знакът „Продава се“ беше свален от къщата ми, която вече не беше моята. Навън, в студа. Отново сама.

Облякох се бързо в черен пуловер и свободни черни кадифени панталони, после седнах пред красивата тоалетка и напудрих носа си, сложих червило на устните си и вчесах косата си. Парфюмирах се с „Guerlain’s L’Heure Bleue“ — подарък от Боб, който имаше много по-екзотичен мирис, отколкото аз някога бих избрала — обух на босите си крака чифт равни черни обувки и слязох долу, за да вечерям с Хари Монтана.

Глава 7.Дейзи

Монтана стоеше пред камината в хола, пъхнал ръце в джобовете на дънките си. Вдигна поглед, когато чу стъпките ми. И задържа моя, докато вървях към него. Усмихна ми се.

— Сега приличаш по-малко на сибирски заточеник и повече на господарка на къщата — каза той.

— Мислиш ли, че това е подобрение?

Господи, нима флиртувах с него? Как бих могла? В момент като този.

— Определено.

— Както и да е, както знаеш, аз не съм господарката на къщата. Аз съм просто служител.

— Повече от това. С Боб сте били приятели.

Усмихнах се.

— Това е по-добре, отколкото „нещо като приятели“.

— Аз не познавах Боб достатъчно добре, за да бъда нещо повече от служител — обясни той. — Но просто защото Боб беше това, което беше, аз успях да стана „нещо като приятел“.

Разбира се, аз исках да узная защо Боб го е наел на работа, но не запитах: да бъда дискретна, беше част от работата ми. Предложих питие на Монтана. Кучето ме последва, когато поведох Монтана към всекидневната стая, където беше барът, в който, на сребърни табли, бяха подредени бутилки и чаши. Хвърлих въпросителен поглед към него през рамо.

— Предполагам, че нямате бърбън? — запита той.

— Със сигурност имаме. С лед?

— Моля.

Приготвих му напитката и му подадох чашата, а после започнах да си приготвям обичайното вечерно питие, коктейла „Космополитън“, който много бях започнала да харесвам, след като го бях опитала в „Гаврош“. Разтърсих силно сребърното шише, налях напитката в чаша за мартини и добавих лимон. Монтана ме гледаше с развеселено изражение на лицето.

— „Космо“, любимата напитка на момичетата — каза той. — Бих очаквал повече от теб.

Настръхнах при този намек за неодобрение.

— Например?

— О, може би малцово уиски, рядка руска водка…

— Какво те кара да мислиш, че обичам алкохола? Толкова ли издръжлива изглеждам?

Предложих му соленките със сирене, приготвени от мисис Уейнрайт, които бяха още топли, току-що извадени от фурната.

— Не, само, може би… видът ти е такъв. А соленките са превъзходни.

— Мисис Уейнрайт е отлична готвачка.

Изведнъж, между мен и този непознат се появи неловкост. Повея хлад. Уморено си помислих, че това може да се окаже една много дълга нощ.

Отидох да се погрижа за Ретс, който лежеше по корем пред огъня. Оставих напитката си и купичката със соленките на масичката за кафе и се настаних на стария диван.

— Ела тук, момче — казах.

Той ме изгледа дълго и тъжно, после се изправи, приближи се бавно и се покатери на коленете ми. Близна ме по бузата и аз изтрих мястото с опакото на дланта си.

— Породата Джак Ръсел очевидно мислят, че са малки кученца, които човек може да държи на коленете си — казах на Монтана, който седна срещу мен.

Той мълчаливо отпи от питието си, а аз — от моето.

— Значи живееш в Далас? — запитах накрая.

— И на други места.

Той със сигурност не искаше да издаде никаква информация за себе си.

— Но не и в ранчото на баща си? — опитах отново.

— Ранчото фалира и беше затворено малко преди баща ми да умре. Тогава бях на дванайсет. Оттогава не съм се връщал там.

— Съжалявам. — Разчувствах се от неочакваната му прямота. — Не исках да надничам в живота ти.

— Нямам тайни — отговори той спокойно. — След смъртта на татко, бях даден в дом с приемна майка. Хората бяха почтени, но там просто нямаше любов. — Той ми се усмихна. — Може би затова оттогава търся любовта.

— И още ли не си я намерил?

— Срещнах я няколко пъти.

Погледът на тъмните му очи отново задържа моя и аз почувствах как тилът ми пламва. Забелязах, че очите му са тъмносиви — като камъка на Йоркшир.

— Задържа ли се някоя от тях?

Бих го убила, ако той ми зададеше такъв личен въпрос, но той не изглеждаше развълнуван.

— Не. Нито една. Ти вероятно виждаш единствения достоен за подигравки, неженен, четирийсет и четири годишен мъж от Тексас.

Засмях се.

— Е, поне това изяснихме — казах.

Май отново флиртувах. Какво ми ставаше? Дори не мислех, че го харесвам. Немного, поне, макар той да беше привлекателен. Въздъхнах. Със сигурност беше различен от другите мъже, които бях срещала през годините. Както винаги, бях търсила любовта все на грешни места. Боб беше казал, че това също е типично за мен.

— Още един бърбън, мистър Монтана?

Стараех се да се държа като английска дама.

— Не мислиш ли, че вече можеш да се обръщаш към мен на малко име? Все пак ще прекараме тук заедно нощта.

— Още едно питие, Хари?

— Не, благодаря ти, мис Кийн.

— Добре, добре, но името ми е Дейзи.

Гледахме се мълчаливо няколко секунди. После той каза:

— Каква е историята на твоя живот, Дейзи Кийн? Какъв е произходът ти, къде си израснала и как си се озовала на това място?

— Ти си частен детектив и предполагам, че вече знаеш отговорите. — Той ме погледна спокойно — поглед, който ми казваше, че съм смешна. Свих рамене. — От Чикаго съм. Но се озовах в предградие на Илинойс с неверен съпруг, който продаде къщата и ме остави на улицата, за да избяга с двайсет и няколко годишна красавица. Нещо много познато за теб — нещо, с което си се срещал нееднократно в твоята работа.

— Аз не се занимавам с такива разследвания.

— С какво по-точно се занимаваш?

В гласа ми се долавяше хлад, а не знаех защо е така. Знаех само, че изведнъж почувствах страшна умора: от ужасния и тежък печален ден, от усилието да държа чувствата си под контрол, от това, че този непознат вижда мъката ми. Исках просто да съм в леглото и светлините да са загасени, одеялото да е дръпнато до брадичката ми, а Ретс да спи дълбоко в краката ми. Да съм сама със спомените си.

— Аз разследвам престъпления.

Вдигнах поглед към него, изумена. Какво общо би могло да има това с Боб?

— Разследвам кражби, измами, изнудване. — Той направи пауза. — И убийства.

Буквално подскочих и Ретс се плъзна от скута ми на дивана. Погледът на Монтана, многозначително, не се отделяше от моя.

— Чакай малко, да не би да искаш да кажеш, че Боб е бил убит?

— Може би.

Почувствах как сърцето ми заби бясно, подскочи няколко пъти, а после, като бучка олово, остана в стомаха ми.

— И така, Дейзи — каза той, — какво точно ще спечелиш ти от смъртта на Боб?

Гледах го с празен поглед.

— Казах ти, аз само работя за него. Не очаквам нищо. Не исках той да умре!

— Ти си била, също така, най-близкият му човек, знаеш всичко за него, всичките му тайни. Със сигурност понякога си си задавала този въпрос. Не е ли така? Все пак, той е в списъка на „Форбс“ за стоте най-богати хора в света и заема едно от първите места.

Най-сетне разбрах какво цели той. Изгледах го гневно.

— Нали не мислиш, че аз съм убила Боб?

Той се усмихна студено.

— Е? Ти ли го уби?

Глава 8.Дейзи

На вратата се почука и мисис Уейнрайт подаде глава.

— Вечерята е готова, мис Кийн. Току-що извадих от фурната йоркширския пудинг, така че, ако желаете…

— Добре. Да, разбира се, че ще вечеряме, мисис Уейнрайт.

Съвзех се, станах от дивана и отидох в трапезарията с мъжа, който мислеше, че може да съм убийца.

Мисис Уейнрайт беше сложила приборите ни един срещу друг в края на дългата маса. Монтана дръпна тежкия стол, за да седна, и аз се отпуснах с благодарност, преди коленете ми да са се огънали. Бутилка „Бордо“ чакаше върху сребърния поднос за вино. Той напълни чашата ми и каза:

— Съжалявам, че те шокирах, но ти си била приятелка на Боб. Трябваше да ти кажа. В момента мога да имам само предположения. Нямам още никакви доказателства.

Кимнах.

— Сега разбирам. Това е причината да бъдеш тук.

Той зае мястото срещу моето, точно когато влезе, с шумолящи поли, мисис Уейнрайт с подноса с йоркширския пудинг, който вдигаше пара.

— В тази част на страната обичаме да го сервираме така, сър, още топъл от фурната — каза тя на Монтана, отряза голямо парче и щедро го постави в чинията му. — Традицията повелява да го сервираме като предястие с вкусен сос. Защо не изядете две парчета, сър? Сигурна съм, че пудингът много ще ви хареса. Аз съм известна с йоркширския си пудинг.

— Мисис Уейнрайт приготвя най-добрия — уверих аз Монтана и му подадох купата със соса.

Боб обичаше масата за хранене да е подредена семпло — просто бели порцеланови чинии и обикновени сребърни прибори. Чашите бяха красиви, от първокласен кристал, но също съвсем обикновени. Боб мразеше да пие хубаво вино в чаши от дебело стъкло. Но, господи, как можех в този момент да мисля за подредбата на масата за хранене? Сигурно бях изгубила ума си.

Почувствах как Ретс се отпусна върху краката ми под масата. Наведох се да го погаля, като в същото време гледах как Монтана поглъща пудинга.

— Наистина е превъзходен — каза той като вдигна поглед към мен. — Единствения път, когато ядох пудинг в Щатите, в заведение, естествено, той приличаше на стари и студени палачинки.

— Йоркширският пудинг е нещо, което трябва да опиташ в Йоркшир — както сега например. Искаш ли още едно парче?

Той поклати глава.

— Трябва да хапнеш нещо. Не можеш да изкараш цялата нощ само с едно парче пандишпан.

Отпих от превъзходното вино. Погледнах етикета. Беше от онова, което Боб винаги сервираше с печеното говеждо. Мисис Уейнрайт си беше спомнила за това и го беше отворила по-рано. Сега тя влезе, заедно с дъщеря си Бренда, която беше приблизително на моята възраст, с прошарена руса коса, с чистата розова кожа на човек, който живее на село, и със сини очи като тези на майка й. Тя имаше две деца в тийнейджърска възраст, а съпругът й работеше в супермаркета на близкия град. Запитах Бренда дали е успял да се прибере тази вечер, и тя отговори отрицателно, но добави, че той ще прекара нощта при свой братовчед и не се очаква да има някакви проблеми. Бренда живееше две къщи по-нататък от имението и мислеше, че ще успее да се прибере въпреки бурята.

Оставиха блюдата на масата, отнесоха празните чинии, дадоха ни чисти и излязоха. Като автомат, предложих на Монтана печеното говеждо и му подадох чинията с пресни картофи, изпържени в масло и поръсени с магданоз, печения пащърнак, брюкселското зеле. Сложих малко и в собствената си чиния, но не можех нищо да хапна. Отпих малко от виното си. Хари Монтана ми наля още.

— Хората тук са добри — беше неговият коментар.

— Тук всички хора са добри — казах. — Но нямаше по-добър от Боб. И тези хора го знаят, той се грижеше за тях както някога, в доброто старо време, скуайърите са се грижели за хората си.

Монтана не изглеждаше впечатлен.

— Нека ти кажа това, Монтана — казах, подтиквана от виното и страха. — На теб може и да ти се вижда странно, но Боб Хардуик беше безкрайно добър човек. Питай, когото щеш тук. Той беше готов винаги да дава, и то без да задава въпроси. Ако някой беше в нужда и той знаеше за това, помагаше тихо и незабележимо, без да се натрапва. И винаги казваше, че и той е бил там — на дъното, на емоционалното и на финансовото дъно. И затова ме разбираше. Знаеше откъде идвам, знаеше колко ниско бях в живота, когато се срещнахме за първи път. И ми помагаше, без да задава въпроси. Той просто… разбираше. Ето, такъв беше истинският Боб Хардуик. — Гледах Монтана втренчено, без да премигвам. — Никой не би искал да убие Боб — добавих. — Никой.

— Надявам се да си права.

Вратата се отвори и влезе Бренда, за да вземе отново празните чинии. След това тя ни сервира различни видове сирене, крекери и грозде, бутилката вино.

— Мама ще донесе кафето след минутка, мис. Аз трябва да си тръгна вече, за да се върна при момичетата си.

— Благодаря, Бренда. — Погледнах към снежинките, които все още се вихреха навън и се посипваха по перваза на прозореца. — И се грижи за себе си. Положението тук не би могло да бъде по-добро.

Чух вратата да се затваря зад нея. Френският емайлиран часовник с малките бронзови нимфи, които държаха кристалния циферблат, удари силно и Ретс се размърда. Стаята беше уютна, тиха и топла, в нея се носеше лекият аромат на печено говеждо и на първокачествено вино. Тя беше слабо осветена и беше прекрасно да си тук в студена зимна вечер като тази. Или поне щеше да бъде така, ако виното наливаше Боб, а не Монтана. Завладя ме някакъв безпричинен гняв. Защо този непознат трябваше да идва тук, защо трябваше да ми подхвърля тези ужасни съмнения относно смъртта на Боб? Защо трябваше да вилнее снежна буря, да ме хване тук в капан с него? По всяко друго време бих могла да му кажа да си тръгне, но тази вечер това беше невъзможно.

Отказах печеното и отново, с трепереща ръка, си налях още една чаша вино. Беше третата ми чаша. Броях ги. Освен това бях изпила един „Космополитън“. На празен стомах. Казах си, че е по-добре да хапна нещо, затова си взех малко от крекерите и парченце сирене. Не проговорих, а просто чаках следващия ход на Монтана. Сега вече не се съмнявах, че съм допуснала врага в дома на Боб.

Влезе мисис Уейнрайт с подноса с кафето. Тя ни пожела лека нощ и отново ни остави сами.

Почувствах погледа на Монтана. Започнах да роня сиренето. Знаех, че ако го поставя в устата си, ще се задуша. Ретс излезе изпод масата. Тръгна към вратата и ме погледна.

— Трябва да изведа Ретс — казах и станах.

Монтана ме последва.

— Той не е чак толкова голямо куче, а снегът е дълбок — каза той. — По-добре да му направя пътека с лопатата.

Кимнах, за да му благодаря. И се запитах как така не долавя вълните на враждебност, които се излъчват от мен. Предположих, че е свикнал с това — този важен частен детектив, когото викат, за да спасява милиардерите, и който, без съмнение, изкарва добри пари от това. Господ само знаеше колко му е платил Боб. И за какво? Доколкото аз знаех, Боб нямаше тайни от мен, независимо дали ставаше въпрос за бизнес или за нещо друго. Боб беше толкова откровен по отношение на недостатъците и провалите си, колкото и за победите си.

Ретс трепереше на стъпалата, които водеха навън от кухнята, и гледаше как Монтана, без палто, разчиства пътека. Той подпря лопатата на стената, вдигна кучето и го остави на разчистеното пространство.

Ретс кихна нещастно, изпика се бързо, и подвил късата си и дебела опашка, затича нагоре по стъпалата и обратно в топлата кухня. Въпреки мъката, която изпитвах, нямаше как да не се засмея.

Двамата стояхме и гледахме как кучето замъква стария пуловер, който Боб му беше дал, на обичайното за него място пред печката, как прави няколко кръга около него, докато накрая се настани отгоре му. Печката беше чудесно изобретение — масивна кобалтовосиня чугунена готварска печка, която излъчваше нежна топлина и беше едно от най-добрите неща, които бях открила за начина на живот в английската провинция. Нейните фурни никога не загасваха и някак си успяваха да поддържат постоянна температура, подходяща за печене на суфле и за бавното задушаване на ястията с месо, а котлоните с блестящото стоманено покритие никога нямаха нужда от излъскване.

Тази печка поддържаше системата на парното отопление и така правеше кухнята най-уютното място в цялата къща.

Боб, аз и гостите му често завършвахме вечерта тук, скупчени около голямата, добре излъскана, маса от борово дърво, която се намираше в къщата от годината на нейното построяване, отпивахме от виното си и хапвахме от прекрасните курабии с джинджифил на мисис Уейнрайт. Някои от най-хубавите нощи в живота ми бяха прекарани във веселата компания около тази маса. Сега обаче кухнята беше в безупречен вид. Машината за миене на чинии жужеше тихо, дървеният под блестеше от непрекъснатото лъскане и полиране. Икономката беше горда със своето царство.

— Мисис Уейнрайт привърши работата си за деня — казах на Монтана, който все още стоеше до вратата и ме наблюдаваше.

Бях малко нервна, чувствах се така, сякаш той дебне някой мой погрешен ход или движение. Е, по дяволите, единственото движение, което щях да направя, беше да разчистя и последните чинии от трапезарията и да отида да си легна.

Когато му казах това, Монтана веднага предложи помощта си. Той сръчно постави чиниите върху подноса, като го придържаше с палец така, че да не се обърне.

— Май умееш да правиш това — казах.

— Като момче, бях помощник-сервитьор в заведение в Галвестън.

— Може би е трябвало да останеш в професията — казах заядливо.

Той не отговори, а просто ме последва в кухнята. Пуснах водата в мивката, изстисках в нея няколко капки „Палмолив“, измих чиниите и ги поставих на дървения сушилник. Хари не предложи да ги подсуши, което, по някаква странна причина, ме раздразни. Взех хартиени кърпи и преднамерено и показно започнах да излъсквам чашите — бавно, за да заблестят. Поставих ги на мястото им в стъклената витрина до другите. И се обърнах с лице към мълчаливия си гост, който ме наблюдаваше през цялото време.

— Време е за лягане. Минах покрай него и понечих да изляза в коридора, който водеше от кухнята към първата стая.

— Чакай!

Това не беше молба, а заповед. Обърнах се рязко.

— Да чакам — какво? За да ми разкажеш надълго и нашироко своята теория, че Боб е бил убит? Е, съжалявам, но не искам да я чуя.

Сега той вече стоеше до мен, но аз гневно се обърнах с гръб. Монтана ме сграбчи за рамото.

— Моля те, Дейзи Кийн, чакай минутка. Не заради мен, заради Боб. Той ми даде нещо за теб. Моля те, седни тук, докато аз отида да го донеса.

Издърпа стол, накара ме да седна, после излезе в коридора. Чаках в недоволно и кисело настроение. Той се върна скоро и ми подаде голям и дебел плик.

— Знаеш ли какво има вътре? — запитах.

Той поклати глава.

— Боб просто ме помоли да ти го предам. Трябваше да ти го предам, „ако възникне нужда“. Цитирам неговите думи.

Той издърпа срещуположния стол и седна, подпрял лакти на масата, стиснал длани пред себе си с поглед, прикован в мен. Отново видях странната гривна на ръката му и се запитах защо човек като него би я носил.

Обърнах няколко пъти плика в ръцете си. По някаква странна причина, не исках да го отворя. Страхувах се да узная онова, което Боб искаше да ми каже от гроба, исках просто нещата да са такива, каквито са били винаги. Защо, о, защо не можех просто да върна времето, и всичко да започне отначало? И тогава може би нямаше да се разболея от грип, нямаше да остана у дома, в леглото, нямаше да позволя на Боб да шофира сам. После си спомних какво беше казал Монтана — че ако това се беше случило, аз също щях да съм мъртва.

Глава 9.Дейзи

Притиснах плика до гърдите си. Онова, което той съдържаше, беше лично — от Боб за мен. То нямаше нищо общо с този човек, той беше само негов преносител. Умората, която бях изпитала по-рано, се върна, изтощи силите ми, изсуши ме.

— Не мога да се справя с това сега — казах и станах. — Отивам да си легна.

— Мисля, че е разумно. Денят беше много дълъг и изключително емоционален.

Като си спомних, че Монтана беше мой гост, му казах да си налее каквото пожелае, че в неговата стая има бърбън и бутилирана вода, както и суха храна в хладилника, ако огладнее. И че тук, в кухнята, може да намери бисквити и курабии на онзи рафт, чай…

— Благодаря ти — спря ме той. — Не искам нищо, чувствам се чудесно.

Спрях се неловко на прага.

— Добре, тогава, надявам се, че ще се чувстваш удобно в Червената стая.

— Да, удобно ще ми е — каза той.

Забързах обратно към убежището на стаята си. Стъпалата никога не ми бяха изглеждали по-дълги и по-стръмни. Чух лапите на Ретс да шляпат по дървения под зад мен. Чух и стъпките на Монтана по стълбите, които после, когато той влезе в стаята си, бяха приглушени от старата китайска рогозка. Изчаках да чуя вратата му да се затваря, след което бързо влязох в моята стая. И, за първи път, я заключих.

Въздъхнах дълбоко и с облекчение. Чувствах се по-спокойна и в безопасност от зловещия и страшен поглед на Хари Монтана, който сякаш винаги търсеше тайни и очакваше отговори на въпроси, за които аз нищо не знаех, а и не исках да знам.

Лампите светеха и позлатените абажури хвърляха приятен и уютен златист отблясък. Леглото беше оправено, възглавниците бяха бухнати, допълнителното одеяло беше сгънато в долния му край, защото Бренда, която се грижеше за тези неща, знаеше, че стъпалата ми са винаги студени. Оставих големия и дебел плик на леглото и отидох в банята, за да измия лицето си. После седнах пред красивата си тоалетка и втрих крем в кожата си, бавно вчесах дългата си коса и втренчих поглед в нещастното си изражение, в подутите клепачи и стиснатите устни, които издаваха, че никак не ми се иска да отворя онзи плик. Знаех, че ако Боб можеше да ме види сега, щеше веднага да ми каже, че не изглеждам добре. „Съвземи се, чух го как ми казва рязко и думите му прозвучават като лай. Утре отиди в салон за красота или там, където ходите вие, жените, за да подобрите външния си вид. Само просто не показвай повече на света това свое лице“.

Опитах се да се усмихна, за да видя ефекта в огледалото. Изглеждах като съвсем обикновена, уморена жена. Загасих нощната лампа върху тоалетката, събух обувките си, съблякох дрехите си и ги закачих внимателно в гардероба. Облякох нощницата си — бяла, памучна, дълга до глезените, закопчана до врата и с дълги ръкави. Облякох върху нея стария си и удобен розов халат за баня, обух прекалено големите за мен розови пантофи, отидох до леглото и легнах.

Ретс, който чакаше търпеливо, сега скочи и седна на краката ми. Той беше тежък и ми беше много неудобно, но нямах намерение да го отместя. Имах нужда от него също толкова, колкото той имаше нужда от мен.

Лежах, подпряна на възглавниците, със затворени очи и си спомнях всички събития от деня. Струваше ми се, че са изминали векове от мига, в който стояхме на ледения вятър, след като бяхме положили Боб във вечното му жилище. Чувах тихото тиктакане на часовника, обсипан с малки бижута, който Боб ми беше подарил за рождения ден. В тази къща имаше много часовници, Боб ги обичаше. Кучето издаваше тихи сънени звуци, а вятърът запращаше нежно снежинките в прозорците, закрити от тежките завеси.

Не можех да отлагам повече. Седнах, взех плика и го отворих. Вътре намерих още три плика. На най-големия пишеше: „Да не се отваря“. Другите два бяха с размерите на пликове за писма. На единия пишеше: „Да се отвори в подходящия момент. Вие ще разберете кога е дошъл той“. На другия: „Да се отвори сега“.

Аз го отворих внимателно и извадих листовете жълтеникава хартия с редове, откъснати от бележник.

Сърцето ми прескочи един удар. Ето, тази дума беше написана от ръката на самия Боб. Преглътнах шока и сълзите и продължих да чета.

Боб се беше подписал така, както подписваше всичките си бележки до мен, просто с две гигантски букви: „БХ“.

Седях изумена няколко минути, после, като избутах Ретс, станах и закрачих нервно из стаята. Защо той не ми се доверяваше изцяло? Защо не ми кажеше кого подозира и причината, поради която са искали да го убият? Сега трябва да заведа тези заподозрени на морско пътешествие, без да знам нищо за тях.

Дръпнах завесите и втренчих поглед в нощта. Снегът беше спрял, по перваза се беше натрупал достатъчно и образуваше снежна шапчица. Изглеждаше така, както обикновено изглеждаше на Коледа, когато бях дете — когато нямаше сняг, купувахме бял спрей и пръскахме с него первазите. Зад прозореца се разкриваше вълшебна снежна земя, бяло и равно одеяло от сняг, което заглушаваше обичайните за провинцията звуци. От абсолютната тишина, кръвта сякаш пулсираше в ушите ми.

Писмото, което стисках в ръка, потрепна, сякаш раздвижено от внезапен вятър. Изненадана, аз втренчих поглед в него. Погледнах към прозореца, но той беше плътно затворен и не ставаше абсолютно никакво течение. Космите по тила ми настръхнаха. Дали не беше духът на Боб, който идваше да се погрижи за мен, както беше обещал в писмото? Обърнах се, като почти очаквах да го видя. Стори ми се, че чух завесата да прошумолява, но тя оставаше да виси неподвижна.

Сърцето ми биеше лудо. Изтичах и запалих всички лампи в стаята, после седнах в люлеещия се стол. „Исусе! Не ми причинявай това, Боб Хардуик, казах с треперещ глас. Просто не прави това!“ Със затворени очи, си го представих как стои пред мен с намек за усмивка на огромното грозно лице. Сякаш ми се присмиваше.

— Добре. Всичко е наред — казах си на глас. — На мен просто ми се привиждат разни неща. Всичко е наред.

Но Ретс скочи от леглото и изтича към вратата. Застана там и започна да вие. Той чувстваше, че там има някого. Заставих се да отида и да отворя вратата.

„Исусе Христе!“ Подскочих от уплаха. Един мъж стоеше в сенките и ме гледаше.

Глава 10.Дейзи

С широко отворена уста, с длани, притиснати до бързо повдигащите ми се гърди, гледах втренчено Монтана. Той беше облечен в бял хавлиен халат за баня и носеше поднос със син чайник, две чаши със сини кантове и чиния курабийки с джинджифил.

— Съжалявам, че те стреснах — каза той учтиво. — Тъкмо се канех да почукам на вратата. Знаех, че няма да можеш да заспиш, щом прочетеш писмото, затова ти направих чаша чай. Видях светлината под вратата ти…

— Ти така ме изплаши, че изгубих ума и дума! — Гласът ми издаваше и раздразнението ми, и силната ми уплаха.

— Съжалявам.

Той наистина изглеждаше разкаян и аз почти му простих. Беше бос и аз, някак смътно, си помислих колко е привлекателен този ниско подстриган, загорял частен детектив.

Изтощението ме завладя, сякаш ме връхлетя неудържима вълна, и изведнъж една чаша хубав английски чай ми се стори точно онова, от което имах нужда. А компанията на Монтана, все пак, беше по-добре от никаква. Отстъпих встрани, за да мине той, и му показах къде да остави подноса — на малката стъклена масичка до люлеещия се стол.

Ретс постави лапите си на масичката и подуши курабийките. Дадох му една, после налях чая. Люлеещият се стол беше единственият в стаята, с изключение на малката табуретка, и тъй като не исках Монтана да седи толкова близо до мен му посочих малкото диванче под прозореца, по което бяха разхвърляни възглавнички. Той пое чашата, която му подадох, и все още изправен, втренчи поглед през прозореца.

— Странно е спокойствието, което настъпва след буря. Не знам дали се получава така, защото сме временно отрязани от реалността на всекидневния живот, или заради абсолютната тишина. — Той затвори очи и се заслуша. — Вече не се чува дори вятърът.

— Тази сцена сигурно ти напомня за детството — казах.

— В моето детство никога не е имало такъв покой.

Реших, че е по-добре да не се впускам в темата, но после ми хрумна, че съм така свикнала да бъда дискретна, че пропускам много неща. Например, ако бях задавала повече въпроси на Боб за миналото му, той може би щеше да ми разкаже за жената, която беше обичал, и защо никога не се е върнал при нея.

— Защо, какво е било твоето детство?

Монтана се настани под прозореца. Наведе се напред, подпрял лакти на коленете, стиснал чашата с двете си ръце. Чувствах как коремът ми се вълнува, но дори не исках да знам за това вълнение. Монтана изглеждаше така невероятно мъжествен в моя будоар.

— Баща ми беше суров човек — каза той. — Рядко говореше, а когато отвореше уста, то беше, за да издаде някаква заповед. Яздеше заедно с каубоите и понякога отсъстваше от дома седмици наред, като ме оставяше единствено със стареца, който трябваше да се грижи за къщата. Но когато татко беше далеч, старецът пиеше и аз трябваше сам да се грижа за себе си. Всичко, което имах, беше кобилата ми. Обичах онази кобила. Вярваш или не, яздех я двайсет мили до училище всяка сутрин, а после — двайсет мили обратно. Толкова далеч от населените места живеехме. Завързвах я за стълба, давах й торба със сено и влизах в малкото провинциално училище. Само една стая и седем деца, на които никак не им се учеше, всичките на различна възраст. Обаче учехме упорито — можех да спрягам глаголи на латински още преди да се науча как точно става това на английски.

Отпих глътка чай. Временно бях забравила за Боб.

— Сега изглеждаш малко по-добре — каза той. — Цветът отново се върна по бузите ти.

Смутена, аз подвих крака под себе си. В стария си розов халат и огромните плюшени пантофи, се чувствах като прекалено пораснало десетгодишно момиченце, останало да преспи при съученичка. Кучето си открадна втора курабийка и шумно я захруска, като пръсна трохи по килима. Но аз пет пари не давах.

— Мисля, че трябва да прочетеш това.

Подадох писмото на Боб. Много ясно усетих как пръстите ни се докоснаха, когато той го взе от мен. Също така забелязах, че все още носи индианската гривна. И сигурно никога не я сваляше от ръката си.

Той прочете писмото внимателно, като изучаваше всяка дума така, сякаш можеше да намери двойно значение или някакви скрити намеци, които аз бях пропуснала. Съмнявах се, че има нещо такова, защото Боб винаги казваше точно каквото искаше да каже. Монтана вдигна поглед.

— Вярваш ли му? — запита той.

— Боб никога не лъжеше.

— Имаш ли някаква идея кой би могъл да иска да го убие?

— Никой, за когото мога да се сетя.

Монтана сгъна писмото и ми го подаде обратно.

— Помниш ли Библията? Десетте заповеди, предадени на хората от Мойсей.

Помнех, разбира се.

— Кой не знае десетте Божи заповеди? Не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай против съседа си, не пожелавай съпругата на съседа си, нито слугата му, нито слугинята, нито вола му, нито магарето му — не пожелавай нищо, което принадлежи на съседа ти.

— Постави това в контекст — каза Монтана — и какво ще се получи? Секс, пари, ревност, завист. Достатъчно причини да убиеш.

— Но Боб беше добър човек. Той никога никого не би наранил умишлено. Казах ти и по-рано, той винаги помагаше на хората.

— Хардуик беше твърдоглав бизнесмен и живееше в жестокия свят на бизнеса. Как, мислиш, е постигнал такъв успех? Как е станал толкова богат? Правел е това, което трябва, и е бил толкова безмилостен, колкото всеки друг, когато се е налагало.

Не казах нищо, но знаех, че Монтана е прав. Той се изправи и закрачи.

— Пари, власт. Това винаги е мотив номер едно. — Той се обърна и отново погледна през прозореца. С гръб към мен, каза: — А после идва и мотив номер две. Страст. Секс.

— Не знам нищо за тази част от живота на Боб — казах сковано, защото знаех, че Монтана се чуди дали с Боб сме били любовници.

Той се обърна и ме погледна право в очите.

— И защо не знаеш?

— Боб ми каза, че не иска аз да знам нищо за това. — Съжалих за думите си още преди да са излезли от устата ми.

Монтана повдигна вежди.

— Е, сега вече — каза той с лека усмивка — ме изненада.

— Боб не искаше това да прозвучи точно така — отвърнах, сякаш да се защитя. — Ние просто се срещнахме, той ми предложи работа, а аз пък реших, че ми прави някакво друго предложение. Той, съвсем недвусмислено, ми каза, че може да има всяка жена, която пожелае, и че със сигурност не иска мен. Не ми прозвуча като като обида — добавих. — Просто искаше аз да разбера нещата и да проумея, че ми предлага само работа.

— И то каква работа за жена без квалификации или почти без такива!

У мен закипя гняв, когато разбрах, че отново съм поставена в положение да се защитавам.

— Боб не търсеше кой знае какви квалификации. Той искаше да ми помогне. Ти прочете писмото му. Може би си забелязал, че аз много бързо се научих да върша работата, възложена ми от Боб. Той казваше, че съм незаменима за него, че не би могъл да ръководи живота си без мен.

— Значи, с други думи, се опитваш да ми обясниш, че нямам причини да те подозирам, че си го убила?

Вече силно разгневена, аз скочих на крака.

— Престани! — изръмжах. — Просто престани! Не, не бях любовница на Боб Хардуик! Не, не преследвах парите му! Не копнеех за нещата, които той притежаваше, исках само времето, което прекарваше с мен. Той беше и моят най-добър приятел, освен че беше мой работодател и… и…

Думите ми се изчерпаха, а гневът ми беше толкова силен, че едва се владеех.

— Просто се питах — каза кротко Монтана.

Изгледах го гневно.

— Знаеш ли какво? Ако въобще можех да убия някого, в този момент щеше да си ти!

— Точно така обикновено се случват нещата. Страстта, която управлява момента.

Вече бясна, аз се хвърлих на леглото с ръце над главата и заритах с крака във въздуха.

— Ох! — извиках високо. — Защо въобще трябваше да те срещна?!

— Защото Боб го уреди. Той даде работа и на двама ни. И сега от нас зависи да свършим онова, което ни възложи, като пренебрегнем личните си чувства.

Седнах и го погледнах ледено.

— Не знам как бих могла да го направя — казах сковано.

— Ще се наложи — отговори той студено. — Имаме неговите указания. А и няма да го направиш за мен, ще го направиш за мъжа, който ти е бил най-добър приятел. — Той отиде до масичката и взе чайника. — Искаш ли още чай?

— Не, благодаря ти.

Той напълни отново чашата си. Изглеждаше съвсем като у дома си така, по халат, в моята спалня. Ретс отиде до Монтана и седна в краката му. „Предател“, помислих си.

Станах, събух пантофите си и съблякох халата си.

— Мисля да си лягам — казах и прекалено късно се сетих за обикновената си и старомодна нощница, закопчана до врата и дълга до глезените. Легнах си бързо и дръпнах завивките до брадичката си.

— Добре, ще поговорим пак утре сутринта, около десет. Ще трябва да направим плановете си — каза Монтана.

Той огледа стаята ми, провери дали прозорците са затворени, дръпна отново завесите, изгаси осветлението. Погали за последен път Ретс и отиде до вратата.

— Между другото… хубава нощница — каза той и затвори след себе си.

Можех да се закълна, че го чух да се смее. Само след секунди вече бях заспала.

Глава 11.Монтана

Монтана не спеше. Лежа дълго, подложил ръце под възглавницата, втренчил поглед в червените стени, дълбоко замислен.

Беше срещнал Боб Хардуик преди десет години, когато милиардерът му се беше обадил, за да разследва произхода на кандидатите за изпълнителен директор в неговата компания, пост, който даваше доста голяма власт. Монтана се беше погрижил за работата бързо и ефикасно, после беше потърсил Боб.

Хардуик се беше облегнал назад в прекалено голямото кожено кресло зад впечатляващото бюро от палисандрово дърво в манхатънския си офис и го беше погледнал с очакване. Непрекъснато влизаха и излизаха секретарки, които му носеха документи, които той подписваше почти без да ги погледне. Няколко от помощниците му дойдоха, за да му напомнят, че има среща за обяд в „Четирите сезона“ и да му кажат, че шивачът му е на път и че ще трябва да се направи пробата на новия му костюм, а и с него иска да говори онази жена с твърде добре известното в обществото име. Той ги отпъждаше с едно махване на едрата си длан като досадни мухи.

— Ще бъда там, когато успея да отида — отговаряше, а помощниците извиваха очи към тавана и отиваха да се опитат да успокоят хората, които чакаха.

Той изглеждаше като човек, завладян от неспокойствие — в измачкания си костюм, с рошавата си сива коса, с блестящите сиви очи под рунтавите смръщени вежди, с розовата кожа, която издаваше високо кръвно налягане. Беше впечатляващ с присъствието и грозотата си. Вдигнатите вежди на Монтана изразяваха недоверие, че Хардуик въобще слуша онова, което той му говори, с всичките тези прекъсвания.

— Не се тревожи, момче, слушам те.

Хардуик се наведе през бюрото и за първи път вниманието му беше отдадено изцяло на него. Монтана му разказа каква е истината за кандидатите за работа и страховете си за онзи, който стоеше начело в списъка.

— Разчитам на интуицията си, като казвам това, но съветът ми е да не назначавате този кандидат.

— Вярвам на интуицията. Стигнах до върха точно защото се научих да се вслушвам в нея. Значи харесвате професията си — това разследване и душене?

— В моята работа има много повече от обикновено разследване на потенциални служители или от това какви са намеренията на конкурентните компании или какви проблеми имат те. Ние сме, също така, охранителна компания. Осигуряваме безопасността на клиентите си.

— На хора като мен, искаш да кажеш? — Хардуик изглеждаше заинтересуван.

— На хора като вас, сър. Милионери, знаменитости, членове на кралски семейства.

— Искате да кажете, холивудски звезди?

— И тях, да.

Хардуик въртеше химикала между пръстите си, гледаше надолу към бюрото си и мислеше.

— И как човек би разбрал, че е в опасност? Че някой го дебне, да речем?

— По-добре е да наеме на работа някого като мен, преди да се стигне дотам.

Като продължаваше да върти химикала, Хардуик въздъхна.

— Не мога да понасям да бъда охраняван, да се следи всеки мой ход. Какъв живот би било това? Не, аз съм човек, който цени свободата си. И, странно, човек, който цени самотата си. — Той гледа Монтана дълго и преценяващо. — Човек като вас, предполагам.

Монтана трябваше да признае, че той е прав. Хардуик взе молбата и документите на човека, чиято кандидатура обмисляше. Прегледа ги, като мислеше за онова, което Монтана беше казал за интуицията си.

— Знаете ли какво? Защо да не предложа работата на вас? Ще ви платя двойно в сравнение с онова, което печелите сега. — Използваше тактиката, която използваше винаги, когато отчаяно искаше нещо. — Нямате опит, но бързо ще схванете нещата и ще се научите, това се вижда от пръв поглед. А онова, което не знаете за поглъщането на фирми, средствата и начините за упражняване на влияние и на финансите, можете да го научите от мен. Аз самият ще ви уча. Какво ще кажете за това, Монтана?

— Защо аз?

— Харесвам ви. Интуиция. Нали така?

— Така. Предложението е страхотно, но не мога да приема.

Хардуик изучава Монтана внимателно, после каза:

— Разбира се. Човек като вас не може да работи в офис с фиксирано работно време, не може да се подчинява на работен график и да изпълнява едни и същи задължения всеки ден. Вие обичате свободата, Монтана. Освен това, ако работите за мен, ще трябва да се подстригвате по друг начин и да се отървете от тази ужасна гривна.

Един от помощниците провря глава през вратата.

— „Четирите сезона“, сър… обядът… — каза той почти беззвучно, като оформи думите с уста.

— Излез! — каза рязко Хардуик. Монтана вече беше скочил на крака, готов да бъде освободен. — А вие седнете, Монтана. Вие сте прекалено интересен, за да ви оставя да си отидете така. На колко сте години? Трийсет и четири? Млад и все още податлив, нали така? Имам нужда от млади хора като вас около себе си, хора, които невинаги ще ми отговарят с „да“, които притежават определени качества. Сигурен ли сте, че не мога да ви предложа работа? Ще увелича мизата. Ще ви предложа три пъти повече, отколкото печелите сега.

С високо вдигната глава, Монтана изгледа Хардуик право в очите.

— Мистър Хардуик, аз съм на ваше разположение по всяко време като детектив и охрана. Обичам работата си и нямам намерение да я сменям.

— Дори да срещнете прекрасна жена и да се влюбите?

— Дори и тогава. Тя ще трябва да ме приеме такъв, какъвто съм.

— Опитах това веднъж, когато бях млад и беден и все още се борех с живота. За мен не се получи — добави Хардуик с горчива усмивка. — Тя ме обичаше, но ме изостави. Не беше заради парите, нито по-скоро заради тяхната липса, а заради моята собствена амбиция, концентрирана само върху успеха. „Приеми ме такъв, какъвто съм“, казах й и тя ме отхвърли. Трябва да разберете това, Монтана. Но аз уважавам чувствата ви и мисля, че сте много добър в работата си.

Той се изправи, а Монтана го последва. Стиснаха си ръцете и Хардуик го изпрати до вратата.

— Ако промените решението си, веднага ме уведомете — каза той.

През следващите десет години Хардуик често се обаждаше на Монтана. Бяха обядвали заедно много пъти в едно заведение на Източна четирийсет и девета улица, защото Боб обожаваше бургерите и пържените картофи, които сервираха там. Бяха разговаряли за разрастващия се бизнес на Монтана, за новите офиси, които той мислеше да отвори в Лондон, за съпругата на Боб — французойка — която много скоро се превърна в негова бивша съпруга, за темпераментната му любовница — италианка, която също се превърна в бивша любовница, за това, как той никога нямаше време да посети вилата си на остров Капри и за мечтата му да плава около острова, защото, според него, той щеше да е още по-красив, гледан откъм водата.

— Това е моя мечта — беше признал той на Монтана. — Точно затова и купих мястото. Преди вилата принадлежеше на Василий Белкис, известен балетист. Това е единственото, за което мога да благодаря на любовницата си, тя я откри, убеди ме да я купя, каза ми, че е добра инвестиция. Не съм сигурен, че беше права за последното, но из се влюбих в снимките и в романтиката. Предполагам, че някой ден ще намеря време да отида там, но засега е само една прекрасна мечта. Може би вие ще дойдете да ме посетите там? Какво ще кажете Монтана?

— Когато кажете — беше отговорил той, но разговорът никога не отиде по-далеч от това. Следващото, което Боб му каза, беше, че има малък проблем, който започва да го дразни.

— Проклетата електронна поща. Този нахалник, ако можем да се изразим така, който нарушава спокойствието на човек и през деня, и през нощта. Продължавам да получавам онези заплашителни писма, малко детински всъщност, от рода на: „Знам точно къде си в момента. Помни, че те наблюдавам. И знам с кого беше снощи. Аз винаги те наблюдавам, държа те под око“. — Той сви рамене. — Разбира се, не бих могъл да повярвам, че някой ме държи непрекъснато под око, без аз да забележа това.

— Би могло — каза Монтана.

Боб вдигна поглед към него, изненадан.

— Толкова ли е лесно?

— Не, но моите хора, например, са много добри в работата си.

— А този побъркан… Би ли могъл и той да е толкова добър?

— Никога нищо не предполагай. Би могло и да е жена.

— Ревнива жена, ха?

Монтана се усмихна широко.

— Познаваш ли такава? — запита той, а Боб се усмихна и отговори, че познава няколко.

Монтана му каза, че ще следи електронната му поща и че веднага ще му осигури двайсет и четири часова охрана, но Боб категорично отказа.

— И по-рано съм ти казвал, че не бих могъл да понеса това. Не е в природата ми. Нито в твоята, Монтана. Не мога да живея като хванато в капан животно.

После той подаде на Монтана списък с шест имена и го помоли да проведе разследване по тях.

— Те всички са хора, които по едно или друго време са били въвлечени в живота ми, независимо дали личен или делови. Всеки от тях има недостатък. И всеки ме ненавижда, макар да съм направил онова, което съм смятал, че е най-добре за тях. Искам да знам какъв точно е техният живот сега, какво правят в момента и с кого са в бизнес отношения. Искам да знам дали заслужават моята помощ.

Когато Монтана го запита защо, Боб отново сви рамене и каза:

— Интуиция. Всеки един от тях има причина да ме убие. — А после се засмя и каза: — Просто се шегувам.

А след два дни беше мъртъв.

Смъртта на сър Робърт Хардуик не беше приета за убийство. Беше нещастен случай. Той не беше преценил правилно завоя, колата беше излязла от пътя и беше избухнала в пламъци. По някакво чудо, Хардуик бил изхвърлен от нея и трупът не беше изгорял.

Беше издаден смъртен акт и тялото на сър Робърт Хардуик беше изпратено със самолет на своето последно пътуване до Йоркшир. Местната спасителна служба беше извадила от пропастта останките от превозното средство и Монтана беше получил разрешение да ги закара до гараж в Ню Джърси, който и преди беше използвал. Те останаха там, прибрани, да чакат следващия му ход. Но той трябваше първо да реши дали предположението на Боб, че някой иска да го убие, беше правилно или не. Щеше да прекара една безсънна нощ в Червената стая.

Глава 12.Дейзи

На следващата сутрин, като се съвзех, написах отговори на някои от бележките, изразяващи съчувствие, които бях получила от някои от хората, които познаваха Боб от света на бизнеса, както и на двама държавни глави и дори на един млад член на кралско семейство, с когото Боб се беше сприятелил на мач по поло и с когото продължаваше да води кореспонденция, както и да обядва от време на време.

Час по-късно, когато излязох от библиотеката, Монтана ме чакаше в трапезарията. Беше се подпрял на камината, пъхнал ръце в джобовете на старото сако на Боб. С кучето, проснато в краката си, той почти приличаше на провинциален джентълмен, въпреки че се съмнявах, че джентълмен е дума, която може да се използва, за да се опише един напорист американски частен детектив.

— Радвам се да видя, че идваш навреме — каза той с онази полуусмивка, от която сивите му очи ставаха по-тесни и от която изпитвах неудобство, защото ми се струваше, че придава двояко значение на думите му.

Забързах към стаята, където държахме ботушите, за да обуя нещо за дълбокия сняг. Малко неугледна, но топло облечена, се върнах в трапезарията. Монтана се отдели от камината, където се грееше на огъня.

— Хайде, момче — каза той на Ретс, който се изправи и го погледна с очакване. Като че ли Монтана беше новият му господар, помислих си с горчивина.

Навън вдъхнах от ледения въздух, като мислех за пролетта, за минзухарите и кокичетата, за глухарчетата, които вече би трябвало да обсипват хълмовете и да създават настроение с яркия си жълт цвят.

Почувствах дланта на Монтана под лакътя си. Той ме придържаше, докато слизахме по стъпалата, но бързо се отделих от него, когато излязохме на тясната пътека, проправена в снега. Кучето се беше оживило при възможността за втора разходка и сега подскачаше напред. Зави надясно, когато стигна до портите. Като че ли знаеше, че отиваме до Рамс Хед. Ретс беше прекарал доста време в тази кръчма с Боб и всички там винаги се суетяха около него. Боб винаги му купуваше английска наденица, която то поглъщаше на две големи и бързи хапки, а после го поглеждаше умолително за още.

— Трябва да поговорим за списъка на Боб — поде Монтана, още преди да сме стигнали края на алеята. — Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш, за хората от списъка.

— Не се ли предполага, че ти знаеш всичко за тях? Все пак, нали ти си детективът?

— Детективите правят своите разкрития, като задават въпроси — каза търпеливо той, все едно че говореше на разглезено дете.

— Добре, какво искаш да знаеш? — запитах кисело.

Той ми хвърли предпазлив поглед, който улових с крайчеца на окото си, но продължих упорито да гледам в краката си и в пътеката, която минаваше през средата на селото. Не исках да знам за убийството. Не исках да знам за „заподозрените“ и със сигурност не исках да замина на морско пътуване с тях. Исках всичко да бъде такова, каквото винаги бе било. Как можеше Боб да ми причинява това?

— Помни, правим това заради Боб — каза Монтана, като че ли прочел мислите ми. — Гледай на това като на последната си работа за него.

— Разбира се — казах засрамена. — Ще направя всичко, за да помогна.

Когато стигнахме до кръчмата, Ретс вече седеше пред вратата. Той се втурна вътре преди нас, с подвита опашка, и чух Джини, зад бара, да казва:

— Ей, Ретс, радвам се да те видя отново. Ще приготвя наденицата ти.

Последвахме кучето в сградата от седемнайсети век и веднага бяхме обгърнати от приятната топлина, която струеше от радиаторите, както и от огромната камина. Мирисът на ябълково дърво се смесваше с дима от цигарите и с аромата на бирата, а над всичко това се разнасяше ароматът на вкусните сосове. Махнах с ръка на Джини, съблякох палтото си, докато вървях през помещението с нисък таван и дървен тезгях, почернели греди и пластове никотинов дим. Имаше лампи с червени абажури по стените и други по-малки, по широките дървени первази на прозорците, чиито стъкла бяха замъглени от парата заради топлината вътре и студа отвън. Няколко по-възрастни мъже седяха и пиеха бира до малките маси, обсипани с реклами за бира „Тетли“. Столовете, на които те седяха, бяха с високи облегалки и твърди, но те бяха прекарали на тях много време и се чувстваха така удобно, както се чувстваха у дома си.

Спрях се, за да поздравя, и представих Монтана като приятел на сър Робърт. Рег Блънт излезе иззад тезгяха, за да му стисне ръката. Казах му, че предпочитаме маса в уютната малка зала встрани от голямата, където беше тихо и щяхме да можем да си говорим по работа.

— Овчарският пай е много хубав днес — каза Рег. — Освен ако не искате пържола и пържени картофи, мистър Монтана?

— Той е от Тексас — казах аз.

— Тогава, по-добре, забравете за пържолата. По-добре да вземе от овчарския пай или наденица и картофено пюре. И, разбира се, винаги имаме пай със свинско.

Спомних си, че не бях хапнала нищо предния ден.

И сега умирах от глад. Поръчах пай със свинско, както и овчарски пай, който тук се приготвяше със сирене „Чедър“ и местното сирене „Уенслидейл“, с голямо парче хляб, сервирано с пикантния тъмнокафяв сос „Бранстън.“, който бях започнала да обожавам. Монтана избра овчарския пай. И двамата поръчахме по пинта от бирата „Тетли“.

Влезе Джини с наденицата за Ретс, нарязана на парчета.

— Ако не я нарежа, той просто ще я изгълта на един път — обясни тя, погледна Монтана и се усмихна. — Спомням си, че и вие бяхте в църквата вчера — каза тя. — Радвам се да ви видя отново, сър. Това е най-доброто заведение в града, да знаете.

Монтана й каза, че това е единственото място в града, тя се засмя и се отдалечи на високите си ботуши, а пълното й дупе се заклатушка примамливо. Монтана ме погледна право в очите и вдигна чашата си за тост.

— За нас, Дейзи Кийн. Защото аз и ти ще се опознаем наистина добре.

Отпих глътка от горчивата бира, която пиех само когато дойдех в „Рамс Хед“, втренчила поглед в Ретс, който вече беше изял наденицата и се надяваше на още. След това погледнах, почти страхливо, Монтана. Той все още не откъсваше очи от мен. Предполагам, че очакваше някаква реакция на предложения от него тост. Оставих чашата си.

— И защо мислиш така, Монтана?

— Ще предприемем заедно морско пътуване, ти и аз — каза той с онази лека полуусмивка, която сякаш танцуваше около ъгълчетата на устните му.

— Какво те кара да мислиш, че и ти ще заминеш на морско пътуване? Не съм те поканила.

— Не, не си. Но Боб ме покани.

Между нас припламна взаимна антипатия. Взех чашата си и отпих щедра глътка от бирата, като избърсах пяната от устата си с опакото на дланта. Видях го как се усмихна, но беше прекалено късно да се правя на лейди. Господ само знаеше защо Боб го беше наел на работа и, което беше още по лошо, защо го беше помолил да предприеме заедно с мен това пътуване по море. Но ако някой въобще познаваше добре личния живот на Боб, това бях аз. Бях готова да се обзаложа, че Монтана знае подробности само за бизнеса му.

Дойде Рег и донесе овчарския пай, от който се вдигаше пара. Ароматът му беше толкова примамлив, че почти съжалих за избора си, но после Джини донесе и моя пай със свинско, сиренето и хляба, сложи ги пред мен и ми пожела приятен апетит, след което каза, че наистина имам нужда от малко повече калории. Хранех се мълчаливо, като мислех за бъдещето си и за плаването с Монтана.

— Откъде да знам, че Боб те е поканил? — запитах накрая.

Монтана остави вилицата си и извади малко сгънато късче жълта хартия от джоба на дънките си. Подаде ми го и продължи да се храни.

Беше писмо от Боб.

Нещо в мен като че ли се разтопи. Боб ме беше нарекъл своето „семейство“, а също беше казал, че ме обича. Но разбрах, че съм в опасност и ще имам нужда от защитата на Монтана. За първи път изпитах страх.

Погледнах Монтана, който се наслаждаваше на обяда си и явно въобще не мислеше за потенциалната заплаха, надвиснала над мен. Моята съдба беше в ръцете му. Благодарение на Боб, щях да плавам по Средиземно море на луксозна яхта с мъж, когото едва познавах и когото със сигурност не исках да познавам по-добре, в компанията на заподозрени, които се предполагаше, че ще трябва да забавлявам под прикритието, че това се прави заради последното „сбогом“, което да кажем на Боб.

— Окей — въздъхнах и се примирих със съдбата си. — И така, къде е списъкът?

Глава 13.Дейзи

Монтана извади друго късче жълта хартия от джоба си. Подаде ми го, без да ме погледне, и продължи да се храни.

— Благодаря — казах, но той като че ли не забеляза сарказма ми.

Да, това беше почеркът на Боб и, с едно изключение, аз познавах всички хора, които бяха в списъка. Бившата съпруга, лейди Даян Хардуик, оглавяваше списъка.

— Знам какъв би бил мотивът на Даян за убийство — казах. — Алчност. Боб ми е казвал, че когато се оженил за нея, се женел за класата й. Точно така се изрази той. Тя е френска аристократка, макар Боб и да не се е срещал със семейството й. Спомням си моминското й име — Валентиноа… Даян де Валентиноа. Много романтично, си помислих тогава. Боб я срещнал на филмовия фестивал в Кан. Тя раздавала листовките с информацията и била облечена, така ми каза той, в сексапилна червена вечерна рокля, която разкривала великолепното й тяло. „Един неин поглед и вече бях паднал в капана, каза ми. Бях готов да направя всичко, за да бъде моя“. Това било преди десет години. Сега Даян сигурно е на моята възраст или може би малко по-възрастна от мен. Виждала съм я веднъж или два пъти.

Тя просто се появяваше ей така, в Париж или на Ривиерата, винаги готова да създава проблеми. Много е красива. Червена коса, по-светла от моята, смарагдовозелени очи. И забележителни крака. Боб ми каза, че първо се влюбил в краката, а после — в косата. Понякога съм се питала дали от носталгия по Даян и нейната червена коса не ме избра той на онова лондонско парти, макар винаги да се кълнеше, че не е така. Както и да е, бракът им беше бурен и продължи само година. Даян настоя да запази титлата си. Тя постави това условие при развода и сега все още е лейди Хардуик. Боб беше щедър, джентълмен, както винаги, даде й и огромна сума пари. „Все пак тя беше моя съпруга“, каза той.

— Значи, когато Даян е преследвала Боб из Париж или Южна Франция, тя е преследвала отново парите му.

Кимнах.

— Господ само знае защо тя имаше нужда от тях, та той й беше дал цяло състояние. Тя обаче е от хората, които винаги искат още. Както и да е, сега живее в Ница.

Преминах на следващото име от списъка.

— Филомена Алгарди е бившата любовница на Боб. Съвременна италианска версия на Бриджит Бардо — пълни нацупени устни руса коса на конска опашка, секси дрехи и бельо. Връзката на Боб с нея ту прекъсваше, ту се подновяваше през годините. Тя обаче беше алчна и накрая той не можеше вече да понася нейните изисквания. Не можеше да понася и бурните кавги, които последваха, когато тя не получеше онова, което искаше. За нея е много лесно да се намерят мотиви. Какво ще кажеш за ревност и алчност? Никога не съм признавала това на Боб — добавих тихо, — но понякога го съжалявах. Той така отчаяно искаше да повярва, че Филомена го обича, че истински го обича, заради човека, който е, а не заради парите му. Толкова много пъти ми се е искало да кажа: „Не е така, Боб, тя не те обича, не го прави, Боб, отърви се от нея, ти струваш милиони пъти повече от нея“. Нямах предвид само парите. Исках да му кажа, че търси любовта все на погрешните места, в погрешен вид жени. Има толкова прекрасни жени тук, в Йоркшир например, привлекателни жени, които биха го разбрали, защото природата им е по-близка до неговата. Поканих една или две от тях на парти с вечеря, но Боб винаги го теглеше към бляскавите жени с шик. „Искаше ми се Филомена винаги да виси на ръката ми, каза ми той една вечер, след като бяхме пили прекалено много порто. Исках всички да знаят, че грозният Боб Хардуик е толкова добър, колкото и всички останали“. — Въздъхнах, като си спомних това. — Така че, виждаш ли, въпреки успеха и богатството си в сърцето си той все още беше обикновеното бедно момче. Срещала съм Филомена само веднъж — добавих. — Тя влезе в офиса на Боб, като крещеше, че той е евтино копеле и че тя ще му го върне тъпкано, само почакайте и ще видите. Охраната се погрижи за нея, но сцената беше повече от грозна, отвратителна. Тя искаше да обърка Боб, да го доведе до ръба. Винаги съм чувствала, че от Филомена може да се очаква всичко. И често ставаше точно така.

Отпих щедра глътка от бирата си „Тетли“, преди да прочета следващото име.

— Дейвис Фарел. Американец. Никога не съм го срещала, защото са се познавали, преди да срещна Боб, но знам, че с Боб са били партньори в някакъв проект години наред. Не знам за какво точно е ставало въпрос, но знам, че проектът не е бил успешен. И предполагам, че Фарел просто се е отказал.

Следващият в списъка беше Чарлз Клемънт. Казах:

— Той е в петдесетте и е наперен по техния, как да кажа, „пригладен“ британски начин. Спомням си, че веднъж прекара две седмици в „Снийдли Хол“. Играеха голф и тенис, но той беше пристигнал специално за августовския лов на бели яребици из блатата. Тези уикенди бяха само за мъже, жените не биваха допускани. Много алкохол, храна и мъжки разговори, както и много порто след вечеря. Те със сигурност не ме искаха там, затова първо се погрижвах за цялостната организация, а после се връщах в Лондон, за да не им преча.

— Имаш ли приятелки в Лондон?

— Разбира се, една или две, жени, отдадени на кариерата като мен самата, подвластни на капризите на шефовете си, на живота и пътуванията им. Не ни остава много време за личен живот, но понякога се събираме — обяд, пазаруване, такива неща.

— Значи нямаш някой специален приятел?

— Боб беше моят специален приятел. И Бордоле, разбира се.

Монтана повдигна учудено вежди, затова му разказах как приятелката ми беше получила това смешно име. Той се засмя.

— А Бордоле сочна ли е?

— Тя ще те очарова за половин минута. Ще се влюбиш в нея. Всички се влюбват в нея.

— Значи е свободна?

— Има два развода, третият предстои. Тя лесно се отегчава.

Монтана се наведе напред, поставил лакти на коленете си, дланите му — леко хванати. Очите му излъчваха напрегнатост и наситеност, които намирах за обезпокоителни. Затова бързо посветих вниманието си на следващото име.

— Мариус Допелман.

Отново вдигнах поглед. Монтана очевидно знаеше името. Всички знаеха това име. Допелман беше гений, немец по произход, приел американско гражданство, който беше станал известен и влиятелен отначало в космическата програма, а после и в някои други проекти от върховна секретност.

— Немският учен? — казах. — Никога не съм го срещала, а и Боб никога не е говорил за него, с изключение на един случай, в който изказа възхищение от работата му. Нямам идея дори за възможен мотив.

— А последното име?

— Розалия Алонсо Айбара. За първи път чух за нея в писмото, което ми е оставил. Тя е неговата отдавна изгубена първа любов.

Монтана каза:

— Няма неин адрес, както няма и адрес на Допелман. Няма адресите и на Клемънт и Фарел.

Свих рамене.

— Може да са в личните папки „Ролодекс“ на Боб.

Време беше да тръгваме. Монтана ми помогна да облека връхната си дреха, повдигна косата ми, после нежно я спусна върху яката. Почувствах се уютно и топло и извърнах глава, за да не види той, че се изчервявам. Беше глупаво да реагирам по този начин при докосването на мъжки ръце. Казах си, че май наистина трябва да посветя повече време на личния си живот и да излизам по-често сред хора.

Монтана отиде до бара да плати, спря се да побъбри с Джини и Рег, докато аз се мъчех да накарам Ретс да стане от мястото пред камината.

Махнах на другите с ръка за довиждане и излязох навън, за да чакам Монтана. Студът сякаш ощипа носа ми и се спусна надолу по гърлото ми, та едва се сдържах да не вляза отново вътре. Но в този момент Монтана излезе, като закопчаваше палтото на Боб. Реших, че той може и да го задържи сега. Скъпото черно кашмирено палто отиваше повече на неговия градски стил. Нима той не беше казал, че е градски човек? Осъзнах, че нямам представа дори в коя част на страната живее. Може би просто беше „човек на света“, както се казва.

Върнахме се в „Снийдли Хол“, всеки потънал в собствените си мисли. Аз се чудех как ще се справя с плаването, което ме плашеше, Монтана може би се питаше как ще намери всичките тези хора и как ще ги убеди да предприемат морското пътешествие.

— Ако е необходимо, ти ще се заемеш с тяхното убеждаване — каза той.

Отново беше прочел мислите ми.

— Аз? — запитах, а гласът ми беше писклив, толкова нервна се чувствах.

— Ти си най-близкият човек на Боб. Ти си, също така, домакинята — човекът, който ще ги покани на това плаване в чест на Боб.

— Да, така нареченото „бдение“ — казах мрачно и подсмръкнах леко, след което дръпнах шапката си по-плътно над ушите, за да ги предпазя от ледения вятър.

— Точно така. Разбира се, те ще ти се обадят, защото ще искат да разберат още подробности. Ще им кажеш, че плаването ще бъде весело, че Боб е искал да ги направи щастливи, макар и след смъртта си. Че това е желанието, изречено на смъртния му одър, тоест — че ти е оставил писмо, в което те моли да направиш това за него, твоята последна задача.

— Окей.

С върха на моите розови ботуши ритнах мрачно снега, събрал се пред портите на „Снийдли Хол“. Станли, градинарят, беше отвън, пред къщичката на портиера, където живееше със съпругата си и трите им черни котки, две, от които се хвърлиха към Ретс, като съскаха заплашително. Ретс подви опашка и се затича към имението, а котките, извикани от Станли, притихнаха, но наостриха мустаци, с което вероятно искаха да подскажат, че са спечелили битката.

— Добър ден, мис Кийн, мистър Монтана. — Станли докосна с ръка ръба на ловджийското си кепе. — Според прогнозата, — може да вали още сняг, но привечер ще излязат да разчистят. Така че, може би ще имате шанс да си тръгнете оттук, сър.

— Радвам се да чуя това, мистър Станли. Както, без съмнение, и мис Кийн.

— Ще ви държа в течение, сър — каза Станли и се отдалечи.

Ретс вече чакаше при задната врата. Влязохме в стаята, където държахме обувките и връхните дрехи, и мълчаливо съблякохме палтата си и събухме ботушите си. Монтана ме последва, както вървях по чорапи, по коридора. Минахме покрай кухнята и влязохме в трапезарията. Ретс веднага се настани пред огъня, а ние влязохме в библиотеката, която Боб винаги използваше като свой офис. Показах на Монтана трите големи папки, казах му, че ще се видим на вечеря, и го оставих да търси адресите на заподозрените.

Ретс вдигна глава, когато минах покрай него на излизане, но не ме последва и леко раздразнена разбрах, че иска да остане с Монтана.

Като се върнах в безопасността на стаята си, се съблякох и облякох халата си. Втрих вазелин в непощадените от студа места от кожата си около зачервения нос, после се изтегнах на кадифения шезлонг и се завих с меко одеяло. Със затворени очи, се замислих за случилото се през последните двайсет и четири часа. Животът ми изведнъж беше поел в съвсем различна посока — такава, в каквато нямах желание да тръгна. Страхувах се, но не можех да разочаровам Боб Хардуик.

Глава 14.Дейзи

Когато слязох долу същата вечер, Монтана не беше там, а Ретс седеше на пода до масата, като муцуната му сочеше плика, на който беше написано моето име. Не знаех как кучето беше разбрало, че писмото е от Монтана. Запитах се дали в него не пише, че е излязъл за малко и скоро ще се върне. Надявах се обаче той да ми съобщава, че е заминал.

Чудех се какво ли искаше да каже с това, че съм „трудна“? Нима не го бях спасила от бурята, не му бях дала подслон? Какво повече би могъл да иска човек?

Навън беше тъмно, но все още не валеше сняг. Отидох в кухнята. Мисис Уейнрайт имаше свободна вечер, но ми беше оставила чиния с печено говеждо и зеленчуци. Налях останалото от вчера „Бордо“ в една чаша и отпих. Дадох на Ретс неговата вечеря, взех чинията си и седнах до кухненската маса. Отпих втора глътка от виното си и се заслушах в тиктакането на стенния часовник, който беше във формата на анимационния герой котарака Феликс. Във всяка една от стаите тук имаше часовник. Тяхното тиктакане само подчертаваше самотата ми.

Претопленото говеждо беше хубаво все пак. Изпих виното, намерих друга бутилка, отворих я, напълних отново чашата си и се отпуснах на стола си. Чувствах се отчаяно самотна. Гледах втренчено бележката на Монтана, която бях оставила върху масата.

„Не можем ли да бъдем приятели?“, беше написал той. Наистина ли искаше да бъде мой приятел, или щеше да остане такъв само докато „случаят“ бъдеше разрешен и той вече нямаше да е на „служба“ при Боб? Спомних си слабото му лице с твърдо изражение, добре оформената глава с много късо подстригана коса, тесните сиви очи и онази полуусмивка, която ме караше да се чувствам неудобно и да мисля, че ми се присмива. И ми се прииска той да беше тук и да сподели бутилката вино с мен. „По-добре е навреме да си купиш някои дрехи за пътуването!“, беше написал присмехулно. Станах и закрачих из кухнята. Мислех за странната ситуация.

Ретс стана от стария пуловер, върху който лежеше пред печката „Ага“, и тръгна след мен из кухнята, като сигурно се надяваше да го изведа на разходка. Беше обаче прекалено студено. Пуснах го за малко през задната врата и зачаках, трепереща, с чаша в ръка, за да се приберем двамата.

Отново погледнах бележката на Монтана.

„Ще се свържа с теб скоро“, пишеше в нея. Сложих я в джоба си, измих чинията и чашата си и почистих масата. Ретс продължаваше да подтичва след мен докато изкачвах стълбите. Но вместо да отида в собствената си стая, аз завих и тръгнах към Червената стая. Отворих вратата и надникнах вътре. Ако очаквах да намеря някаква следа от присъствието на Монтана, някакъв скрит намек за мъжкото му присъствие, все още да виси във въздуха, бях разочарована.

„Ти да не си луда?“, запитах се и забързах по коридора към собствената си стая. Срещаш мъж, който със сигурност би те подлудил, и се държиш така, сякаш той ти липсва? „Забрави, бейби, той беше учтив с теб само защото работата му го изисква“. Тръшнах вратата на стаята след себе си и в този момент звънна телефонът. Хвърлих се към него.

— Ало.

— Реших, че може би ще искаш да знаеш, че се прибрах благополучно.

Сдържах дъха си, щастлива, че чувам гласа на Монтана.

— Тревожех се — признах тихо и осъзнах, че това е самата истина. — Пътищата са заледени.

— Това означава ли, че ти липсвам?

— Ни най-малко. — Гласът ми прозвуча студен като айсберг. — Това е просто естествена загриженост за друг човек.

И тогава той се засмя — приятен и дълбок звук, който ме накара да се усмихна.

— Добре, тогава, този друг човек може би ще има някакви новини за теб утре. Ще ти се обадя.

— Аз също ще се върна в Лондон — казах, защото вече не можех да понасям тишината в „Снийдли Хол“. — Имаш ли телефонния ми номер в Лондон?

— Имам го. И ще бъде мой ред да се тревожа за теб, докато шофираш по заледените пътища.

Не знаех как да отговоря, затова нищо не казах.

— Наистина ще се тревожа — каза той нежно.

— Благодаря ти.

— Ще се чуем утре.

Той затвори, а аз останах така — с телефонната слушалка в ръка. Изведнъж Лондон ми се стори чудесна идея.

Отидох бързо до гардероба си и избрах черната рокля, която особено харесвах. А тя беше подходяща и за вечеря навън — просто за всеки случай. После включих телевизора, отпуснах се на люлеещия се стол и, с Ретс на коленете ми, се загледах в някакво реалити шоу. И така съм заспала. Предстоеше още един ден. И скоро поканите щяха да започнат да пристигат пред вратите на заподозрените.