Завещанието

Глава 54.Дейзи

Когато се върнахме на борда на „Синята лодка“, бяхме не само мокри и премръзнали, но и много смълчани. Аз и Монтана придружихме Розалия. Походката й беше изгубила своята лекота и сега тя вървеше като старица, макар Магдалена да я беше прегърнала, за да я подкрепя. Тя мълчаливо и тъжно се прибра в апартамента си.

Монтана ме изпрати до вратата на моя апартамент на борда. Аз се подпрях на нея с ръце зад гърба и го погледнах сериозно. Сега вече между нас двамата нямаше място за празни приказки, нито за обичайните игрички между мъжа и жената.

— Щях да убия Хектор, ако ти беше направил нещо по-сериозно — каза тихо Монтана.

— Няма нужда. Боб ще го направи вместо теб. — Той повдигна въпросително вежди. — Вихърът, който сякаш дойде от нищото — казах. — На острова обикновено няма такива ветрове. И не забеляза ли, че буря нямаше никъде другаде, освен на нашата тераса? В писмото си Боб казва, че ще бъде с мен, за да е сигурен, че няма да пострадам. Вярвам, че той спази обещанието си.

Виждаше се какво мисли Монтана — че аз съм неразумна, меко казано, че вероятно съм си изгубила ума от уплаха, щом вярвам в нещо, което е невъзможно. И все пак той ми отговори весело:

— Вярвай, в каквото искаш, аз се радвам, че си добре. — Той наклони брадичката ми с пръст и ме целуна нежно по устните. — Имаме ли среща за вечеря?

— Разбира се — казах аз.

Той ме целуна отново, а аз го загледах как върви, с широки крачки, по застлания със син килим коридор. Сърцето ми отново туптеше от радост.

Беше последната нощ от плаването и трябваше да имаме прощална вечеря, нещо като галавечеря. Независимо от всичко случило се и защото знаех, че такова би било желанието на Боб, аз се свързах с останалите гости и ги помолих да се облекат според случая. Исках ние всички да изглеждаме добре — така, като че ли нямаме нито една грижа на света. И предполагах, че е така, ако се изключи Розалия.

По-късно, облечена в моята рокля от шифон с цвета на морска пяна, с огърлицата от оливин около врата, която бях купила в Сен Тропе само преди четири дни, които ми се струваха цяла вечност, и която сега скриваше нараняванията по гърлото ми, с очи, все още леко зачервени от плача, с коса, прибрана на тила, но заплашваща да се изплъзне всеки момент, с пръстена на Боб с огромния жълт диамант и малко стресната от мисълта, че сега мога да си купя десет такива, без да почувствам намаление в сметката си, малко несигурна заради много високите токчета на обувките си, аз влязох в бара, за да поздравя гостите на Боб. Беше последната ми вечер като домакиня и тъй като вече не съществуваха подозрения, исках всички да прекараме възможно най-приятно.

Даян и Филомена вече бяха седнали на две високи столчета пред бара, а Бордоле седеше помежду им, за да пази мира, ако може така да се каже. Даян изглеждаше по-красива от всеки друг път. Косата й беше прибрана на кок, беше облечена в семпла черна рокля от „Шанел“ с бяла гардения на рамото, символ на модната къща. Филомена беше в рокля с екзотични мотиви, а Бордоле изглеждаше съвсем невинна в бялата дантелена рокля, която като че ли си спомнях от една от нейните сватби.

Поздравих ги и този път лицата им се озариха от съвсем искрени усмивки. Атмосферата беше толкова различна отпреди и знаех, че всичко е така благодарение на Боб. Джини, великолепна и блестяща в рокля от червена коприна, играеше бегамон с Брандън, който беше неустоимо привлекателен в смокинга си. Тексас беше вече захвърлила патериците и разговаряше с Мелвин, който свиреше нашите любими мелодии. Липсваха само Розалия и Магдалена, но ги очаквахме да дойдат всеки момент.

Допелман беше тук обаче, все още в своето ужасно зелено сако, но се виждаше, че се чувства много по-добре и много по-уверен в себе си.

Дейвис стоеше сам до прозореца с чаша „Перие“ в ръка и наблюдаваше сцената, като едновременно беше и не беше част от нея. Някак си знаех, че следващия път, когато Дейвис бъде на яхта, тя ще бъде негова собствена и ще бъде по-голяма и по-хубава от всяка друга.

Рег разказваше на Тексас и Мелвин, който продължаваше да свири, за „Рамс Хед“ и отпиваше от бирата си „Перони“ с вид на много щастлив човек.

Беше истинско облекчение, че не бяхме принудени повече да се виждаме с Чарли Клемънт и да търпим надменната полуусмивка, с която той гледаше жените. Питах се, с леко безпокойство, къде ли е сега Хектор. Монтана беше казал, че е невъзможно да избяга, но аз все още се тревожех. И както винаги, липсваше и самият Монтана.

Присъединих се към жените до бара и поръчах обичайния си „Космо“. Отпих малка глътка, вдигнах поглед и видях, че те и трите ме гледат.

— Какво? — Сведох поглед към деколтето на роклята си, за да видя дали случайно нещо не се е показало.

— Просто изглеждаш различна тази вечер — каза Филомена.

— Това добре ли е?

Те се засмяха.

— Изглеждаш с години по-млада — увери ме Бордоле.

— От облекчението е, защото знам, че нито една от вас не е убийца — казах, а Бордоле вдигна чашата си и каза, че трябва да пием за това.

Чукнахме чашите си — четири жени, събрани тук от Боб Хардуик, предпазливо полагащи началото на ново приятелство.

— Как е гърлото ти?

Даян ме погледна внимателно, но огърлицата покриваше перфектно отпечатъците от пръстите на Хектор.

— Какъв лош, зъл човек! — Даян потрепери. — Бедната Розалия!

От масата за бегамон долетяха доволни възгласи. Джини беше победила Брандън в играта, в която той се смяташе майстор. Той й поднасяше поздравленията си, но крайно неохотно и почти заеквайки, а тя се смееше и надаваше радостни възклицания без никакви задръжки. Това беше най-страхотното в Джини — нямаше значение кой си и колко си богат, тя се отнасяше еднакво с всички. Както и Рег. Само го погледнете сега — как подава ръка на Тексас, за да я придружи до масата за вечеря.

Излязохме на задната палуба, където щяхме да вечеряме под звездите и да се наслаждаваме на проблясващите светлини на остров Капри. А Монтана още го нямаше. Питах се дали това нямаше да е историята на моя живот.

Глава 55.Дейзи

Заех мястото си до неговия празен стол, като се държах така, сякаш въобще не се тревожа. Само че зад усмивката си вече се задушавах от различни обезпокоителни мисли.

Нощта беше ясна след бурята, а звездите — ярки и многобройни. Наляха шампанското, сервираха хайвера и другите ордьоври. А Монтана още го нямаше. Запитах Даян какво възнамерява да направи със своя замък край Сен Тропе.

— Ще го превърна в най-добрия хотел, разбира се — каза тя като че ли това въобще не подлежеше на съмнение. — И ще взема сестра си да живее с мен там. Ще дам на Алис най-хубавите стаи с изглед към морето, за да може да гледа лодките. Толкова съжалявам за всички лоши неща, които съм казвала за Боб, както и за начина, по който държах с него. Съжалявам още, че бях груба с теб, Филомена.

Филомена каза:

— Всичко е наред. И знаеш ли, странно е, но аз винаги мислех за Боб като за човек, който прави пари и едва ли се интересува от нещо друго, освен може би от кучето си. А сега разбрах, че той е имал чувства към всички нас, че истински се е интересувал от нас. Той е разбрал коя съм аз, моята истинска същност, и ето, че сега никога вече няма да се наложи да бъда любовница на друг мъж.

Погледнах Дейвис, който отпиваше от своето „Перие“, и нищо не казах.

— А какво предрича бъдещето за теб, Дейвис? — запитах.

Той безразлично вдигна рамене.

— Успех, разбира се. Какво друго има значение?

— А хер Допелман?

Допелман се изправи. Както обикновено, той стискаше чаша „Бордо“, някакъв сорт, особено любим на Боб. Чувствах се виновна, че го бях преценила неправилно и бях поръчала виното специално за него.

— Преди няколко години аз взех едно изключително глупаво решение — каза той. — Сега, благодарение на Боб, имам своя втори шанс. Боб има вяра в мен и аз ще работя упорито, за да докажа, че е прав.

Ние вдигнахме тост за това, а Допелман отново седна. Вече бяхме приключили с ордьоврите и рибата и сервитьорите прибираха празните чинии. Донесоха салати, украсени с листенца от магданоз, както и няколко вида превъзходно сирене. Бордоле каза:

— А ти, Дейзи? Какво ще правиш с живота си сега, какви са плановете ти?

Не бях планирала нищо след залавяне убиеца на Боб. В моя объркан ум бъдещето включваше, по някакъв начин, Монтана, но очевидно това беше още една неосъществима мечта.

— Не знам — казах и се изчервих под погледа й. — Още не съм мислила. Предполагам, че ще даря доста пари на различни фондации, за да помогна на болните деца, на борбата с глада в различни изостанали държави, както и за защита на животните. Боб винаги е подкрепял тези инициативи. „Снийдли Хол“ ще бъде моят дом, макар че през лятото ще прекарвам много време във вилата.

Станах с чаша в ръка и казах:

— Искам да вдигна тост в чест на сър Робърт Уолдо Хардуик, рицар, честен и справедлив мъж. Добър човек, макар на моменти да се превръщаше в истински деспот — добавих, с което ги накарах да се засмеят.

Най-после ние вдигахме тост в чест на Боб, както той се надяваше да стане. Монтана най-после се появи с чаша „Бейкт Аляска“, друго от любимите питиета на Боб. Светлините бяха приглушени и придружени от барабанни удари, се появиха сервитьорите с блестящите сребърни чинии. И всички заръкопляскаха.

Монтана седна до мен и аз му хвърлих унищожителен кос поглед, който не му оставяше никакво съмнение, че съм наистина ядосана.

— Извинявам се, че закъснях, но бях забавен от делови обаждания — каза той на масата. — Имам новини. И, между другото, вече казах на Розалия. Шефът на полицията ме осведоми, че са обкръжили Хектор до скалите. Опитал се да избяга, но било тъмно и хлъзгаво, а той не познавал терена. Имало дълбока пукнатина в скалите, която очевидно не е видял. Намерили тялото му на скалите долу.

Настъпи тишина на изумление и шок, след това Допелман благодари на Монтана, последваха високо изказаните благодарности и на другите към човека, който, сглобил всички части на международния пъзел, беше разрешил загадката за смъртта на Боб. А Монтана се обърна и ме погледна.

— Съжалявам, че закъснях.

Аз свих рамене с безразличие и отпих поредната глътка шампанско.

— Като че ли ме интересува… — Изгледах го над ръба на чашата си.

Той се засмя, защото знаеше, че се преструвам.

— Боб ме предупреди, че имаш склонност към лъжата… от време на време — каза той. — Предполагам, че е бил прав.

Глава 56.Дейзи

Бяхме сами на палубата. Минаваше полунощ, небето беше тъмносиньо, звездите блестяха. Водата се разделяше плавно и гладко пред носа на яхтата, а зад нас се стелеше бяла пяна, ярките звезди блещукаха като пламъчета на свещи. Стояхме един до друг, без да се докосваме, докато „Синята лодка“ се носеше към Неапол, където щяхме да слезем от борда. Плаването щеше да приключи там.

Монтана наруши дългата тишина.

— Има нещо за мен, което трябва да разбереш — каза той. — То започна, когато бях още момче. Спомняш ли си, разказах ти за кобилата, която яздех до училище всеки ден? Тя беше най-близкият ми другар и аз я обичах така, както само момче, което няма нищо друго, може да обича. Един ден, без да знам, един от каубоите я извел на пасището. То беше оградено с бодлива тел, подсилена с шипове. Тя я закачила с хълбока си и се порязала лошо. Раните били занемарени, никой не им обърнал внимание. Докато я върнат в ранчото, бяха сериозно инфектирани и кракът от тази страна се беше подул толкова, че беше увеличил размерите си два пъти. Баща ми я погледна само веднъж, сви рамене, отиде в хамбара и се върна с пушката си. Застреля я пред очите ми. Тя изцвили, когато куршумът я уцели. Гледах как краката й се огъват под нея като в забавен кадър, видях я как се катурва на една страна. Тя ме погледна, сякаш ме питаше защо, а после очите й се изцъклиха. „Отървете се от нея“, каза баща ми на един от каубоите и само за минути те я обвиха в ласата си и я повлякоха. В този миг животът ми се промени. В мислите си, аз вече не бях там. Беше въпрос на време кога ще си тръгна. И се заклех никога вече, никога, да не обичам — каквото и да било, когото и да било.

Докоснах нежно ръката му.

— Но… Сигурно си плакал — казах.

— Не си позволих да плача. Едва в нощта, в която срещнах Финеас Клаудуокър, разбрах, че няма нищо нередно в това да плачеш. Най-после разбрах, че любовта взема своя данък, когато се случи нещо лошо. И пак благодарение на него започнах да разбирам, че добрите неща също се случват от любов.

Той обърна глава и погледите ни се срещнаха.

— Как мога да те обичам толкова силно? Та аз те познавам толкова отскоро! — прошепна той.

— Знам. — Гласът ми беше все още дрезгав заради силното стискане на Хектор. — А сме се виждали — колко дни общо?

— Много малко — каза той.

— Недостатъчно — прозвучах като ехо аз.

— Това е начало, въпреки всичко.

Кимнах, за да изразя съгласието си, че е така.

— Ново начало за мен — добави той.

— И втори шанс за мен.

Усмихнах се, защото повтарях думите на Боб.

— Предполагам, че само любовта има значение — каза Монтана.

— И аз мисля, че може би е така.

— Ще ме целунеш ли тогава? — запита той.

— Защо не? — казах, останала без дъх.