Завещанието

Глава 46.Дейзи

Беше рано на следващата сутрин и Монтана беше на палубата с чаша кафе.

— Ела тук навън, Дейзи! — извика той.

Все още в леглото, аз се прозинах мързеливо и се протегнах дълго и доволно. Тялото ми се чувстваше отпуснато и гъвкаво като на котка.

— Не, ти се върни тук — отговорих, като си мислех, че да правиш любов сутрин може би дори е по-хубаво, отколкото през нощта.

Но той се върна, хвана ме за ръцете, издърпа ме и ме заведе при перилата на яхтата.

— Погледни!

Остров Капри се издигаше пред нас като бижу в сапфиреното море. Малкият град беше като кълбо от разцъфнали растения, зеленина и бели къщи. Той лежеше между две извисяващи се варовикови скали, където кръжаха малки лодки, спотайваха се естествени и изкуствени пещери, а от дълбините се издигаха гигантски камъни. Спомних си легендата за римския император Тиберий, който толкова много обичал острова, че си построил вила тук и въобще отказал да се върне в Рим. Като гледах сцената пред нас, можех да разбера защо.

Гола, обгърната само от ръцете на Монтана, се подпрях с лакти на перилата. Искаше ми се ние двамата да сме само двойка обикновени туристи, готови да изследват красотата на остров Капри, а предстоящият ден да не трябваше да бъде такъв.

Сякаш Монтана бе отгатнал мислите ми, защото каза:

— Може би един ден ще дойдем тук отново.

Като знаех колко е зает и колко напрегнат е животът му, не вярвах много на думите му. Реших, че трябва да се насладя на това, което мога, в най-голяма степен, хванах го за ръката и го заведох обратно в леглото. Засега, нашата среща със съдбата можеше да почака на остров Капри.

След два часа ние отново излязохме на палубата. Взехме лодката и отидохме до голямото пристанище, а после се качихме на въжената линия до Пиазета, малкия площад и център на града, от всички страни на който се редяха приятни кафенета и бутици, а над всичко това се извисяваше високата часовникова кула с красивия циферблат от майолика. Стрелките на часовника показваха пладне. Срещата ни беше в два часа във вила „Белкис“. Имахме два скъпоценни часа само за себе си.

Хванати за ръце, ние се разхождахме по павираните улици, спирахме да надникнем в малките бутици, в които сандалите, които се продаваха, бяха изработени на ръка, както и в магазините за бижута. Изкушени от ароматите, които идваха от ресторант-пицария „Аврора“ на „Виа Фуорловадо“, ние седнахме на терасата и изпихме по няколко чаши червено вино и гледахме как светът на остров Капри минава покрай нас, докато споделяхме пицата „Алакуа“, поръсена със сирене „Моцарела“ и лютив червен пипер в неаполитански стил. Беше препечена точно колкото трябва и беше наистина много вкусна.

Чувствах се толкова добре, че почти забравих защо сме тук. Но в този момент звънна мобилният телефон на Монтана. Той бързо отговори. На лицето му се изписа тревога и той прокара длан по главата си.

— Сигурен ли си? — запита накрая. После кимна: — Добре. Правилно. Разбрах.

Затвори и тревожният му поглед срещна моя. Не каза нищо, но предположих, че вече знае кой е убиецът.

— Кажи ми? — помолих.

— Скоро ще разбереш — беше всичко, което каза.

Допих виното в чашата си и се канех да направя знак да ми донесат друга, обаче Монтана поръча еспресо.

— Не трябва да размътваш прекалено много мозъка си — предупреди ме той. — Ще има двама души охрана до вратата, но ще бъдат невъоръжени. Не мога да приема риска, който носи оръжието, с всички тези хора в стаята. Ти ще си в безопасност, не се тревожи.

Кимнах и много ми се искаше Боб да не беше уредил това плаване и развоя на нещата по такъв начин, но пък, от друга страна, тогава нямаше да срещна Монтана. Предположих, че ще трябва да приема и лошите страни заедно с добрите.

Разходихме се бавно по красивата улица „Виа Трагара“, надничахме нагоре по загадъчните извити стълбища, в началото на които понякога имаше арки и които се виеха между сградите, измазани със светъл хоросан, поглеждахме и зад високите железни врати на вилите, край които растяха огромни олеандри, подобни на булчински букети. Звуците на лятото бяха навсякъде около нас — песента на птиците, цвъртенето на щурците и тихите, почти недоловими, шумове, издавани от водните кончета. Слънчевата светлина се отразяваше от водата, а понякога водните капчици блестяха като миниатюрни диаманти, преминаваше през гъстата зеленина и обсипаните с гроздове лози. Слънцето беше толкова жарко, че бяхме благодарни, когато се озовахме в сенчеста тясна уличка, която водеше нагоре по хълма. В края й имаше висока бяла стена и двойна дървена порта, боядисана в синьо. А на стената беше закрепена, леко наклонена, табела, на която пишеше: „ВИЛА БЕЛКИС“.

Глава 47.Дейзи

Портата ни отвори слуга, облечен в бяло сако — възрастен човек със сбръчкано кафяво лице и тъмна коса, макар и вече силно посивяла.

— Добре дошли във вила „Белкис“. Аз съм Енрико — каза той. — Работех за господин Василий в продължение на почти двайсет години. Господине, госпожице, вила „Белкис“ ви приветства. Освежителните напитки ви чакат. Моля ви, влезте.

Влязохме във вътрешния двор. От двете му страни имаше два еднакви синьо-сиви басейна, осветени от лампи във формата на малки златисти рибки. Пътеката между тях водеше до широки стъпала, от двете страни на които имаше колони, облицовани със сини и тюркоазени плочки. Тесни колони поддържаха и портала, а входната врата беше отворена. Зад нея се виждаше голяма стая, която се простираше по цялата ширина на къщата. А от другата страна, зад отворените френски прозорци, се виждаше морето.

Таванът се издигаше на два етажа височина и широките му греди бяха боядисани в светлосиньо. В единия край напред се издаваше мецанинът, а подът беше от теракотни плочки, обсипани с кобалтовосини звезди. По белите стени висяха стари сребристи огледала и картини в пастелни и приглушени тонове, имаше и бели дивани, достатъчно дълбоки, за да потънеш в тях.

Изкушени от гледката, както вероятно и всички, които идват тук, аз и Монтана излязохме на терасата. Сякаш безкраен басейн се простираше до хоризонта, а там, където морето се вдаваше в скалите, тесен зеленикав водопад се изливаше над главите ни и образуваше пръски в морската вода. Под покрита с лози пергола беше поставена дълга дървена маса, идеалното място за романтична вечеря в гореща лятна нощ, а удобни столове бяха подредени около огромна външна камина. Имаше друга синя дървена врата в стената, която ограждаше градината. Тя водеше към назъбените варовикови скали. Обаче в градината на вила „Белкис“ всичко беше нежно, меко и приглушено.

Рози и орлови нокти, бугенвилия и хибискус пълзяха по стените и придаваха красота на всичко наоколо. Чуваше се ромоленето на поточето и на водопада, гукането на гълъбите и тихото цвъртене на цикадите.

— Толкова е спокойно! — прошепнах на Монтана. — Такова успокоение и хармония! Знаеш ли, че дизайнът на всичко тук е на самия Василий? — добавих.

Василий беше син на майка рускиня и баща турчин, известен с лекотата и грацията на своето танцуване и способността си да вдига примабалерините като перца. Когато открил тази вила, тя била малка къща само с две спални, равен покрив, боядисана с вар и заобиколена от пущинаци, но гледката, която се разкривала от прозорците й, била също толкова вълшебна и той веднага се влюбил в нея. Прекарал години наред над дизайна на къщата и градините и когато всичко било приключено, започнал да дава разточителни партита с музиканти на терасата или в мецанина, на които идвали всички по-известни хора от Европа. Сервирал калмари, шампанско и хайвер, както и от местното сухо бяло вино, което много обичал, а по-късно понякога танцувал за гостите си.

Водел всичките си любовници тук, мъжете, както и жените, защото той бил бисексуален. А после, когато остарял — е, за балетист, имам предвид, около петдесет години — написал подробната си биография, която скандализирала света и станала причина да загуби много от приятелите си и се върнал да живее тук в почти пълно усамотение с кучето, което обожавал.

И тогава направил синята дървена врата в стената на градината, за да може да разхожда кучето по скалите. Познавал ги като дланта си, знаел къде са опасните пукнатини и пролуки, макар някои от тях да били скрити под тревата.

— Умрял точно на тази тераса — казах на Монтана. — Докато седял на любимия си стол с кучето до себе си, отпивал от любимото си бяло вино и гледал любимата си гледка.

Погледът ми срещна този на Монтана и аз разбрах, че и двамата мислим за Боб и колко по-добре би било и за него, ако беше умрял спокойно тук като Василий.

Дойде Енрико и ни донесе чаши студен чай с лед и от малките бадемови сладки, които били специалитетът на вилата. Погледнах часовника си. Беше почти два часът.

Глава 48.Дейзи

На хоризонта се събираха тъмни облаци. Заподозрените влязоха във вътрешния двор и по нищо не се различаваха от обикновени туристи в своите бели къси панталони, поли и сандали, слънчеви очила и сламени шапки. Както обикновено, Дейвис носеше фотоапарат около врата си, а Допелман — скъп и мощен бинокъл, купен, както предположих, с парите на Боб по време на плаването.

Чарли Клемънт носеше бейзболна шапка с голяма козирка, която успешно скриваше очите му. Магдалена беше оставила Бела на борда на „Синята лодка“ с нейната гувернантка и беше дошла с Розалия и Хектор, облечен както винаги в бяло сако и с така безупречно подредена коса, сякаш животът му зависеше от това.

Даян беше облечена в черно, за да поддържа образа си на вдовица, а Филомена беше великолепна и пищна като шоу момиче в къси панталони, току-що купени на остров Капри сандали и оскъдно потниче. Тя беше с Брандън, разбира се, докато Бордоле, винаги весела и добре загоряла, също в бели къси панталони и потниче, беше с Тексас, изящна както винаги в семпъл бял памучен тоалет. Вятърът разтърси клоните на дърветата и затъркаля сламената шапка на Допелман по терасата, а той се спусна бързо след нея, подобен на насекомо в късите си панталони.

Рег и Джини не спестиха възклицанията си по отношение на вилата и излязоха на терасата, за да се насладят на гледката. Рег каза, че никога в живота си не е виждал нещо подобно и благодари на Боб, на глас, че го е поканил, защото в противен случай би могъл да изживее живота си, без да знае, че съществуват и такива места. Джини разговаряше с Енрико, който предлагаше на гостите си от традиционното бяло вино или добре изстудена бира, леден чай или „Пелегрино“. Възрастният човек изглеждаше особено доволен от раздвижването и оживлението, щастлив, че вижда вилата отново да живее. Разбира се, той нямаше и представа каква е истинската причина ние всички да бъдем там.

От другата страна на залива тъмните облаци се приближаваха все повече, а в далечината се чуваха силни гръмотевици. Улових погледа на Монтана и той ми кимна. Време беше. Накарах всички да се съберат в голямата стая, подредих заподозрените на първата редица столове пред голямото абаносово бюро, където се настани Монтана, а хората, които бяхме поканили, за да отвличат вниманието, се наредиха на втората редица столове.

Като свърших работата си, отидох да седна зад бюрото, при Монтана. В този миг гръмотевици нарушиха тишината, натежала от очакване, жените се спогледаха тревожно.

Помислих си, че сцената е точно такава, каквато я беше описал Боб в писмото си до мен — къщата в провинцията, наближаващата буря, всичките заподозрени — събрани на едно място, чакащи завещанието да бъде прочетено.

Жените бяха кръстосали крака и бяха оставили чантите си на пода до тях, приглаждаха ленените си поли, подръпваха надолу късите си панталони и скръстваха длани на коленете си. Мъжете се облегнаха удобно назад и скръстиха ръце на гърди. Имаха агресивен вид, с изключение на Допелман, който потъна в прекалено големия за него стол и заприлича на Белия Заек от „Алиса в страната на чудесата“. Чарли щракна с пръсти на Енрико да му донесе още едно питие, а Дейвис гледаше право напред — в Монтана.

Чуха се няколко нервни покашляния, когато Монтана взе купа хартии и им каза, че завещанието на Боб е написано под формата на писмо — всъщност по едно писмо за всеки един от тях.

И започна да чете.

Глава 49.Завещанието на сър Робърт Хардуик

Шокирани, заподозрените поеха шумно въздух и се спогледаха нервно един друг.

Даян се наведе нетърпеливо напред.

Устните на Даян образуваха само една много тънка линия. Тя се огледа и се опита да прочете израженията по лицата на околните, но те всички гледаха Монтана и чакаха следващите му думи. А Даян някак си знаеше, че те няма да й харесат.

Даян гледаше втренчено Монтана и кипеше от гняв, че са я уловили в лъжа, но не каза нищо и Монтана продължи да чете:

Всички глави се обърнаха към Даян, която седеше втрещена, с безизразни очи и пламнало лице. След няколко секунди тя стана права. Погледна Монтана и каза:

— Тъй като ти знаеш всичко, няма какво друго да кажа.

— Но Боб иска ти да ни кажеш, Даян.

Тя нетърпеливо сви рамене.

— За да можете да злорадствате, предполагам.

— Не сме тук, за да злорадстваме над чуждото нещастие. Тук сме заради втория шанс, помниш ли?

Тя вирна предизвикателно брадичка.

— Добре. Аз не съм аристократка. Сама създадох своя образ, както правят и много други жени. Родена съм Даян Ленклос в бедна малка ферма и имах баща, който непрекъснато биеше мен и сестра ми, и майка, която се напиваше до смърт, защото забравата й се виждаше по-добра от живота. Нашата ферма беше толкова близо — и все пак толкова далеч — до красивите замъци по течението на Лоара. Но замъците бяха достъпни за мен толкова, колкото и Луната. И затова си измислих името Даян дьо Валентиноа. Когато бях малка, копнеех да съм като нея. — Тя сви рамене. — И почти успях, нали? Когато мама умря, по-малката ми сестра Алис и аз останахме сами с татко и той продължи да излива гнева си върху нас. Ние се грижехме за къщата и помагахме във фермата. Предпазвахме се от силните му шамари с опакото на дланта колкото можехме, но доста често се появявахме в училище със синини. И един ден учителят се обади на Службата за закрила на децата. Вкараха татко в затвора за шест месеца. Не знам какво се е случило с него после, защото никога повече не го видях.

Бях на тринайсет, а Алис беше на девет, когато ни прибраха в студения „дом“, изграден от червени тухли, заедно с още около четирийсет бездомни деца. Всички имахме свое собствено легло и малък шкаф, където да държим вещите си. Само че ние двете с Алис нямахме вещи. Получавахме три оскъдни яденета на ден, ходехме на училище шест дни в седмицата, а на църква — всяка сутрин и два пъти в неделя. Чувствах се така, сякаш душата ми беше окована в усмирителна риза. Животът сякаш се изцеждаше от мен. Изчаках да стана на шестнайсет, преди да избягам. Обещах на Алис, че ще се върна за нея, когато успея в живота. Като всяка друга тийнейджърка, се канех да стана филмова звезда. Изглеждах достатъчно добре, но имах нужда от пари и връзки. Мислех, че ще бъде лесно.

Даян спря да говори. Гледаше в пода и хапеше долната си устна — като че ли онова, което щеше да каже, й причиняваше силна болка.

— Няма нужда да се впускам в подробности за живота си по онова време — каза тя накрая, — така че ще пропусна няколко години. Да кажем просто, че се омъжих за богат мъж и се превърнах в лейди Хардуик, една съвсем различна личност. Бях обещала на Алис, че ще постигна успех. И когато това не се получи, аз се срамувах прекалено много, за да си го призная. „Чакай, само ме чакай, бях й казала, всичко ще бъде наред, скоро ще се върна за теб“. Но ето, че сега бях лейди, която се движи в обществото, и бях потънала в своя нов живот, в дрехите и партитата, в бижутата, в грижите по новия си бляскав дом. Трябваше да живея с новия си имидж, а Алис беше нещо съвсем различно — тя познаваше само нещастното ни детство и детския дом. Да взема Алис да живее при мен, не можех, защото щях да издам цялата си игра, така че реших да се откажа от отговорността за нея. Дадох й пари и й казах, че ще отида за нея, когато мога. Алис обаче не можеше да чака повече. Тя решила да вземе кола под наем и да дойде в Монте Карло да ме види. Близо до Лион, колата се ударила в дърво. Успели да я извадят от силно смачкания автомобил и да я откарат в болница. В дамската й чанта намерили писмо от мен.

Давах парти, когато ме извикаха на телефона. Бях много изплашена за Алис, но гостите ми бяха все важни хора и не можех да ги оставя просто така. И, за мой срам, аз просто продължих със забавленията. Отлетях за Лион на следващата сутрин. Алис беше в кома. Беше така бинтована, че приличаше на мумия. Парченца от разбитото предно стъкло се забили в лицето й, имаше и черепно-мозъчна травма.

Даян вдигна глава и огледа слушателите си. По бузите й се стичаха сълзи и тя нетърпеливо ги избърса.

— Признавам, молех се сестра ми да умре — каза тя тихо. — Исках да умре. Тя беше много сладко момиче, а ето че сега вече беше нищо. И вината беше изцяло моя. Тя лежа в болницата много месеци. Раните по лицето й заздравяха, но белезите бяха ужасни. Най-после излезе от комата. Мисля, че ме позна, макар да не произнесе името ми, защото вече не можеше да говори. Достойна единствено за съжаление егоистка, каквато бях, не бях признала, че имам бедна сестра, а сега не можех просто да я заведа у дома и да кажа: „Ето я и нея, инвалид, цялата в белези и с увреден мозък“. Ще се мразя до края на живота си за онова, което направих тогава, но не можех, наистина не можех, да я взема да живее при мен. Купих й малка къща, съвсем близо до болницата в Лион, защото така щеше да има възможност да получава лесно помощта, от която все още имаше нужда. Намерих опитна болногледачка, медицинска сестра, за да се грижи за нея. Тя имаше и малка градинка, свой собствен дом. Но нямаше при себе си сестра, която да й каже, че я обича. — Даян направи пауза. Затвори очи. — Мога единствено да се срамувам от себе си — каза тя и сълзите потекоха свободно по бузите й. — След като Боб се разведе с мен, ми ставаше все по-трудно и по-трудно да плащам за грижите по Алис. Бях принудена да продам бижутата си, да вземам заеми. И, разбира се, започнах да играя на комар, като се надявах на голямата печалба, която да реши проблемите ми, защото се тревожех, че Алис ще изгуби единствения истински дом, който беше познала през живота си.

Тя огледа смълчаната публика.

— Както и да е — каза накрая, — това е моята история. Това е искал да ви разкажа Боб. И знаете ли какво? Благодарна съм му, че ме накара да призная вината си. И винаги ще съм му благодарна за замъка. Боб ме изкарва от отчаянието, в което живея през последните няколко години, и ми дава цел в живота, като ми дава този втори шанс, който знам, че не заслужавам, но Алис го заслужава.

Глава 50.Боб

Настъпи тишина, в която Монтана извади следващия лист жълта хартия. Светкавица освети стаята като лъч от фенерче в холивудска премиера, всички се размърдаха неспокойно на столовете си и загледаха тревожно през прозореца.

— Това писмо е за Дейвис Фарел — каза той.

Настъпи тишина на изумление, после Дейвис се изправи. С ръце в джобовете, той се огледа нехайно наоколо.

— Разбира се, мислил съм да убия Боб — каза той. — Но съм човек на бизнеса, не убиец. Практически, не съм откраднал дори пени. Аз просто умно прехвърлях парите така, както ми беше угодно, и винаги печелех. Просто си проправях пътя към могъществото на корпорациите, исках да стана милиардер и ръководител на компания от онези, които пълнят джобовете си от пенсионните фондове и организират партита за милиони долари с пари, на акционерите. Боб ме разкри и ме застави да се махна от света, в който се опитвах да се вмъкна по този начин. Животът ми се промени. Бях започнал бавно да се връщам отново на финансовата арена, преди Боб да намери смъртта си, вече имах свободата да тръгна оттам, докъдето бях спрял, когато той ми посочи верния изход. Изпитвам истинско съчувствие към лишените от граждански права. Нека не забравяме, че благодарение на Боб, аз бях един от тях в продължение на няколко години. Но аз не съм такъв в същността си, а и няма още дълго да бъда филантроп. Не искам петдесетте милиона на Боб. И не искам да основа и да управлявам фондация. О, не, аз искам да бъда следващият Боб Хардуик и вярвайте ми, мои приятели заподозрени — чудя се кой от вас е убил Боб — ще стигна там, закъдето съм тръгнал. Забравете за Гордън Геко. Аз не съм убиец, но като него аз съм „убиецът по улиците“ и вие всекидневно ще виждате името ми в „Уолстрийт джърнъл“ и „Файненшъл таймс“. И ще използвам всяка клетка от мозъка си, за да съм сигурен, че ще остана там, на върха. Този път Боб е сгрешил, Монтана — добави той. — Той може да задържи своите петдесет милиона. Намерете някой друг да оглави фондацията. И знаете ли какво друго трябва да кажа на Боб Хардуик? „Забрави ли, Боб, аз съм човек, който сам се грижи да има своя втори шанс. Нямам нужда от твоя“.

Той седна.

— Имаш трийсет дни да преосмисляш решението си — каза Монтана.

Дейвис сви рамене.

— Нямам нужда от тези пари. Знам какво искам и този път нищо няма да ме спре.

Монтана се обърна към Филомена.

— А сега е твой ред — каза той.

Тя нервно захапа долната си устна.

— Аз не съм убила Боб! — изплака. — Никога не бих направила нещо като това…

— Чакай — каза Монтана. — Чуй онова, което ти е написал Боб.

Тя седеше в края на стола, с наведена глава, кършеше нервно ръце и въобще — представляваше олицетворение на вината.

В стаята се разнесе приглушен смях. Филомена се изправи.

— Боб е прав — каза тя, като продължаваше да кърши нервно ръце. — По душа и сърце, аз съм търговец. Разбирам единствено от дрехи и мода и знам как да превърна бутика си в печеливш. — Тя плесна ръце, най-после осъзнала, че мечтата й се превръща в реалност. — Не мога да повярвам, просто не мога да повярвам. Боб не само ми подарява магазин, но ми е купил и къща! Повече никакви влажни стаи под наем в бедни сгради във Венеция. Ще имам свой собствен дом. Ще мога да каня семейството си и те ще се гордеят с мен. Боб ми дава не само материални облаги, той възвръща моята гордост. И аз съм му много благодарна за това, да, това е моят втори шанс.

Тя се огледа несигурно, после, сякаш взела решение, бързо каза:

— Никога не бих признала това преди, но сега, когато Боб ме е поставил в положението да се ползвам от попечителски фонд, аз също трябва да направя своето признание. Крадях от бутика, в който работех. Малки неща, които бяха върнати или определени за разпродажба. Лъжех. Казвах, че има клиенти, които крадат. Има и такива, нали знаете, макар бутикът да беше малък. Но сега обещавам, че ще върна всичко до последния цент. Няма да започна своя собствен бизнес с такава вина. Не искам това да ми тежи на съвестта.

Краят на нейната кратка реч беше заглушен от силен гръм. Все още не валеше, но черните облаци бяха толкова гъсти, че бяха превърнали деня в нощ. Градината беше умърлушена и смълчана, птиците не пееха, щурците не цвъртяха.

— Чарлс Клемънт, твой ред е — каза Монтана.

Чарли скочи на крака.

— Престанете с тези глупости! — изкрещя той. — Веднага престанете! Искам адвоката си.

— Седни — каза Монтана с леденостуден глас и Чарли се подчини, макар да продължаваше тихо да мърмори.

Чарли отново скочи на крака с почервеняло от гняв лице.

— Боб Хардуик лъже. Той беше педофил, караше ме да му намирам момичета, девет — или десетгодишни, понякога дори по-млади… Вие не познавате истинския Хардуик, този лъжец, който непрекъснато гледаше детски порнографски снимки…

Монтана беше излязъл иззад бюрото. Със свити в юмруци ръце, сега той стоеше пред Чарли.

— Още една дума и с най-голямо удоволствие ще ти хвърля най-жестокия пердах, който си ял в живота си — каза той с тих глас, но пълен със заплаха. — И докато говорим за това, нека ти кажа, че „Екол дьо Нюи“ — очарователно име, нали, като се има предвид, че става въпрос за бедни малки деца, които са сексуални робини — в момента е затворено от Отдела за борба с порока в парижката полиция. С теб е свършено, Чарли.

Чарли бутна стола си назад. Понечи да побегне, спъна се в крака на Рег и избута грубо Джини от пътя си. Рег обаче нямаше задръжките на Монтана — той заби юмрука си в носа на Чарли и от него шурна кръв. Монтана сграбчи Рег и му попречи да започне да налага здравата Чарли.

— Никой не може да говори така за Боб Хардуик! — изсъска Рег. — И особено негодник като този тук!

Той ритна силно Чарли в коленете и дори изсумтя от удоволствие, когато ударът попадна право в целта. Като накуцваше, а кръвта от носа му капеше по предницата на много скъпата му риза, Чарли се втурна към вратата. Всички глави се извърнаха към Монтана, когато той извика след него.

— Между другото, Чарли, Боб мислеше, че е много възможно ти да го убиеш. „Човек никога не знае с такъв негодник“, така се изрази той.

Без да му обърне внимание, Чарли изгледа предпазливо охраната, готов за още проблеми. За негова изненада, те се отдръпнаха встрани и дори му отвориха вратата.

Той излезе навън и се поздрави с това, че отново е свободен човек. И попадна право в ръцете на двама много едри италиански полицаи. Казаха му, че имат заповед за задържане, подписана от международната полиция, след което му сложиха белезници, прочетоха му правата, натикаха го на задната седалка на полицейската кола и го откараха.

— Как се осмелява той да говори така за Боб? — каза ядосано Джини. — Винаги съм знаела, че е негодник.

Рег разтри ожулените си от удара кокалчета на пръстите. Изражението на лицето му показваше какви точно са мислите му по отношение на Чарли. Останалите си разменяха шепнешком забележки, шокирани. Монтана привлече отново вниманието им към завещанието на Боб. Този път беше ред на Допелман да се гърчи като червей.

Всички погледи се насочиха към Допелман, когато той стана. Държеше главата си изправена и за първи път ние видяхме човека, който някога е бил.

— Имало е моменти през изминалите години, когато мислех, че ще е добре да убия Боб Хардуик — каза Допелман със странния си съскащ глас, — но не съм го направил. Признавам, желанието за отмъщение ме изгаряше така на моменти, че не можех да мисля. Не можех да върша работата, с която бях свикнал, защото мозъкът ми беше спрял като развален часовник на деня, в който Боб се беше изправил срещу мен. Обвинявах него за падението си, макар че трябваше да обвинявам жената. Боб ме остави свободен, а ето, че сега ми дава и втори шанс. Аз се чувствам унизен и смирен пред щедростта на неговия дух. Можете да бъдете сигурни, че никога няма да направя тази грешка отново.

Глава 51.Боб

— Розалия. — Гласът на Монтана беше нисък и нежен. Името й прозвуча като ласка от устата му. — Това е за теб от Роберто.

Лицето на Розалия омекна. Тя хвана дъщеря си за ръката и я стисна здраво. У нея се усещаше вродено достойнство — в начина, по който държеше главата си, в дългата, елегантна шия, която говореше за миналата й красота, в благородството на държанието й. И дори след повече от четирийсет години — цял живот, прекаран без него — беше ясно, че тя все още обича Роберто.

Розалия стискаше силно ръката на дъщеря си. Зад нея, Хектор се беше навел напред и беше поставил ръка на рамото й, за да я успокои. Монтана продължи да чете.

Светлината на светкавица проряза мрака в стаята, последвана от силен гръм, който разтърси прозорците на вилата. Филомена изпищя, всички нервно се огледаха. Монтана продължи да чете.

Всички зашепнаха, изумени, всички погледи бяха приковани в Магдалена.

Монтана остави дългия лист на бюрото и загледа как Хектор заобикаля стола и застава пред Розалия на колене. Той взе нейната ръка, както и тази на Магдалена, впери поглед в сведените им лица и доби вида на човек, който се моли.

В стаята цареше тишина. А навън вятърът разклащаше силно клоните на дърветата.

— Не заслужавам този подарък — каза тихо Розалия. — Не мога да го приема.

Хектор скочи на крака.

— Но, Розалия, Боб е толкова щедър, а и те обичаше толкова много. И освен това тези пари не са само за теб, те са, също така, за децата и внуците ти.

Тя поклати глава.

— Не знаех, че съм бременна, когато напуснах Боб — каза тя. — Целият ми живот беше объркан. Мислех, че очевидните признаци за бременност са резултат на това, че въобще не се хранех. Бях болезнено слаба, много разтревожена. Страхувах се. Когато най-после разбрах, вече бяха минали пет месеца от бременността.

— Розалия — каза много нежно Монтана, — няма нужда да ни разказваш твоята история. Тя е нещо много лично…

Розалия поклати глава.

— Не, аз имам нужда да я разкажа. Тайната си съм споделила само с трима души, но сега, заради това наследство, трябва да ви обясня защо не мога да го приема. Бях сервитьорка в малко кафене, посещавано от работници. Делгадо ми беше шеф, а също така беше и главен готвач. Храната, която сервирахме, беше проста и евтина, обичайната за Андалусия — риба, паеля, ориз с маслини. Хуан беше по-възрастен от мен, прекрасен човек, навлязъл в четирийсетте си години, никога не се беше женил. Работех за него от пет месеца и той беше забелязал, че обиколката на талията ми нараства, макар аз да се опитвах да прикрия това с прекалено голямата престилка. Имахме обичай да вечеряме заедно, след като затворим. Хуан приготвяше всичко, каквото пожелая, двамата седяхме и разговаряхме — той с чаша вино в ръка, а аз пиех само вода заради детето, което очаквах. Една вечер, беше станало много късно вече, но аз имах огромно желание да говоря, почувствах, че трябва да му разкажа за Боб и защо съм го напуснала. Плаках. Хуан ме изслуша, а после ми каза: „И какво ще правиш сега с бебето?“

Не подозирах, че той знае за моята бременност, погледнах го в очите и видях в тях само истинска загриженост. Отговорих, че никога няма да кажа на Боб, защото тогава ще бъда принудена да живея живот, който би ме унищожил. Но няма ли да помислиш за детето си?, запита той. То никога няма да види баща си. Аз обаче отговорих, че така трябва да бъде. Че сама ще се грижа за детето си. Хуан ми призна, че се е влюбил в мен, че иска да се оженим и че ще приеме детето ми. Аз също го обичах, нежно, без да искам нищо в замяна на тази обич. Ние бяхме приятели, колеги и съюзници в живота, а ето, че сега щяхме да бъдем и родители. За да запази името и честта ми, Хуан не обяви раждането на Магдалена навреме. Той я регистрира шест месеца по-късно от рождената й дата. По този начин, каза той, Боб никога няма да заподозре, че е баща на Магдалена. И все пак — добави тя с горчива усмивка, — Боб е успял някак си да разбере. Аз мислех, че само Хуан знае. Казах на Магдалена истината, когато тя порасна достатъчно, защото не бих могла да живея в лъжа. А много по-късно казах и на Хектор, защото той е добър мой приятел и нямам тайни от него. Сега знам, разбира се, че съм сгрешила. Трябваше да кажа на Боб за детето му. Излъгах го, лиших го от удоволствието да бъде с дъщеря си, но толкова много се страхувах да не изгубя детето си, страхувах се, че Боб ще ми я отнеме. Човек, който има толкова много пари, има власт да получи всичко, което пожелае. И поради тази причина не мога да приема подаръка на Боб, макар че, разбира се, дъщерята трябва да приеме това, което баща й е така щедър да й даде.

Розалия седна. Всички я гледаха. Тя наведе глава и заплака тихо, защото това беше краят на нейната любов.

Глава 52.Дейзи

Беше мой ред. Погледнах Монтана, когато той започна да чете, като нервно се питах какви ли тайни е изровил Боб за мен.

Всички ме гледаха и чакаха да чуят какво ще кажа, след като така неочаквано и изведнъж бях наследила милиарди. Срещнах погледа на Монтана. Той ми се усмихна и каза тихо, така че само аз го чух:

— Така искаше Боб. Не се тревожи за нищо.

Той разбираше, че вече усещам тежестта на наследството, оставено ми от Боб, и дори повече от това — неговата липса. Не исках парите, просто исках Боб да се върне. Изправих се и огледах лицата на хората, събрани в стаята, изразяващи техните различни реакции — изумление, гняв, радост, завист. Но дори да бях сляпа, пак бих разпознала коя реакция на кого принадлежи.

— Обичах Боб — казах. — Някои от вас също са го обичали. Аз бях близо до дъното, емоционално и финансово, когато го срещнах. Той ме спаси, даде ми работа. А ето, че сега ми дава втори шанс, дава ми дом, „Снийдли Хол“, както и тази прекрасна вила. Ще направя всичко възможно да ги запазя такива, каквито ги искаше той. Ще обичам и ще пазя Ретс — точно така, както би го направил сам.

Седнах рязко и неочаквано, почти избухнала в сълзи, а в стаята се разнесоха тихи ръкопляскания.

Но не всичко беше приключило още. Беше ред на Монтана.

Глава 53.Монтана

Монтана седеше зад елегантното абаносово бюро, на което Василий Белкис беше написал мемоарите си, разкривайки тайните си така, както ги бяха разкрили преди малко и заподозрените. Той изглеждаше напълно спокоен, владееше ситуацията. Вратите бяха затворени, двамата души охрана стояха със скръстени ръце, нащрек, наблюдаваха и слушаха. Напрежението се усещаше в стаята, а навън черните облаци бяха надвиснали толкова ниско, че почти опираха в покрива на вилата. Изведнъж по терасата започнаха да удрят дъждовни капки, големи колкото еднодоларови монети, а ярки светкавици прорязаха небето и потънаха в черното море. Дейзи броеше секундите… една, две, три, четири, пет… А после ужасен гръм разтърси вилата — сякаш Господ се беше разсърдил и удряше със своя могъщ жезъл. Монтана каза:

— А сега искам да ви разкажа как точно е умрял Боб Хардуик.

Събраните в стаята отново зашепнаха, шокирани, седяха с изправен гръб и го гледаха.

— Боб пътувал с автомобила си към един планински курорт, където щяла да се проведе конференция. Тя била уредена още преди няколко месеца, шофирал той, защото Дейзи била болна от грип. Към двигателя на колата му е бил прикрепен експлозив, а под седалката му е закрепен мобилен телефон, оставен на вибрация, който, когато номерът бъде набран, ще предизвика експлозия. Дори не е било необходимо убиецът да е наблизо. Трябвало е само да набере телефонния номер и автомобилът да експлодира.

Тишината беше почти осезаема. Магдалена отново взе ръката на майка си и я стисна здраво. Даян се облегна назад със затворени очи, пребледняла. Филомена, шокирана, закри устата си с длан, по бузите й се стичаха сълзи и капеха от брадичката й върху блузата. Допелман гледаше с празен поглед право напред — като човек, който гледа безмълвно космоса. Дейвис, с ръце, скръстени на гърдите, и с полузатворени очи, гледаше в пода, а Рег и Джини се споглеждаха тревожно. Монтана каза:

— Разбира се, въпросът не е в това, как точно е умрял Боб, а защо. Боб дойде при мен няколко дни преди смъртта си и ми каза, че се тревожи заради съобщенията, които напоследък получава в електронната си поща. За мен, те звучаха като начало на внимателно планирано изнудване, но знаех, че животът на Боб е достоен за подражание и той няма за какво да бъде изнудван. Разбира се, нито един човек не е съвършен и аз можеше и да греша, но интуицията ми в този случай беше много силна. В тази история имаше нещо повече от очевидното. Боб ми даде списък с имената на шестима души, които таяха недотам добри чувства към него — всъщност той каза, че те таят чувства, достатъчно лоши, за да се опитат да го убият. А за да бъде убит Боб, е било необходимо само едно телефонно обаждане. — Той се обърна и погледна Розалия. — Обаждането е било направено от Андалусия.

Лицето на Розалия силно пребледня и тя изведнъж остаря с години. След малко се изправи бавно. Гласът й беше изгубил цялата си нежност и чар, когато каза:

— Аз убих Боб Хардуик. — Обърна се и изгледа Хектор. — И ме помоли да го направя човекът, когото наричам свой приятел. Хектор беше в Ню Йорк в онзи ден, той ме помоли да му се обадя в точно определен час, на определен номер. И аз се обадих. Той ме е принудил да убия мъжа, когото обичах, бащата на детето ми…

Хектор вече беше скочил на крака.

— Тя лъже! — извика той така, че надвика дори мощния гръм. — Бях в Ню Йорк по работа. Розалия цял живот беше хранила лоши чувства към Боб, казвала ми го е неведнъж. Казвала ми е, че го мрази, защото я е изоставил — бременна и без никакви пари. Казваше също, че някой ден ще му го върне. Тя го е убила, а сега ме използва, за да избегне последиците.

— Ти си изпратил онези съобщения в електронната поща на Боб, Хектор — каза студено Монтана. — Ти си открил къде Боб паркира колата си. Били са необходими секунди, за да се прикрепят взривното устройство и телефонът. Ти си се обадил на Розалия, казал си й времето, дал си й номера…

Хектор затича към вратата, но охраната му препречи пътя. Той се обърна рязко и се насочи към френските прозорци, охраната се втурна след него. Всички бяха скочили на крака. Когато той претича покрай Дейзи, тя го хвана за сакото. Той се завъртя, стисна я силно за гърлото и постави тялото й пред своето. Тя се задавяше, не й достигаше въздух, беше неспособна да се помръдне.

Всички се заковаха на местата си. Бордоле изпищя, а другите жени гледаха втренчено, притиснали длани към устата си, ужасени. Мъжете застанаха пред тях и ги закриха с телата си. Лицето на Рег беше почервеняло от гняв, той беше готов да пусне юмруците си в действие, но Монтана го задържа.

— Пусни я.

Гласът му прозвуча, леденостуден, във внезапната тишина. Обаче Хектор тръгна заднишком към затворените френски прозорци. Изведнъж духна силен вятър, те се отвориха и бурята влетя в стаята. Блесна светкавица, удари гръм, вятърът се вихреше в стаята, прозорците се тресяха, жените пищяха. Като влачеше Дейзи, пред себе си, Хектор излезе на терасата.

Дъждът зашиба лицето на Дейзи, остър и болезнен. Само за секунди, тя стана мокра до кости. Косата й залепна за главата, мокрите кичури падаха на челото и влизаха в очите й, тя не можеше нищо да види. Страхът я парализираше и тя се беше отпуснала немощно в хватката на Хектор. Знаеше, че ще умре — защото Хектор по-скоро би я убил, отколкото да се остави да бъде заловен.

— Помогни ми, Боб. Моля те, помогни ми! — замоли се мълчаливо тя.

Вятърът продължаваше да се върти из стаята, да удря присъстващите. Хектор беше съборен на земята. Монтана сграбчи Дейзи и я изтръгна от ръцете му. Втурна се към Хектор, но испанецът вече беше успял да се изправи и тичаше към малката синя врата, която водеше от градината към скалите. Той я отвори и изчезна в бурята. Монтана вдигна ръка, за да спре онези, които биха пожелали да го преследват. Вратата се люлееше напред-назад, блъскана от вятъра.

— Прекалено е опасно в тази буря — каза той и в същия миг небето беше прорязано от нова светкавица. — Освен това, той няма къде да избяга. Намираме се на малък остров, а полицията го чака отвън.

Дейзи седеше на един люлеещ се стол и плачеше тихо. Той отиде и седна до нея.

— Никога няма да си простя това — каза той. — Толкова съжалявам.

Тя кимна, за да му покаже, че всичко е наред. След това разтри насиненото си гърло и каза с дрезгав глас:

— Ще направиш по-добре, ако поговориш с Розалия. Тя е тази, която никога няма да си прости.

Той я хвана за ръцете и я накара да се върне вътре. Всички стояха прави, с разрошени от вятъра коси и мокри, с вид, който издаваше и гняв, но и показваше колко са шокирани. Монтана се извини на Розалия, а после и на всички други.

— Бих предпочел това да можеше да стане по друг начин — каза той. — Но такава беше последната воля на Боб и нещата просто трябваше да се разиграят така. Знам, вие всички се питате защо Хектор е убил Боб, след като дори не го е познавал. Пари, разбира се. Съжалявам, че трябва да ти кажа истината, Розалия, но Хектор е измамник. Лежал е в затворите на три континента. Твоят малък хотел му е бил удобен като убежище, защото е скътан и тих, далеч от полицията и от миналото му. Затова е положил всички усилия да те убеди, че може да го управлява по-добре от теб. Казал е, че може да направи живота по-лесен за всички вас, и в началото наистина е било така. Станал е твой доверен приятел, човек, който би направил всичко за теб. И накрая ти си прехвърлила управлението изцяло на него. Имала си му доверие. — Когато ти е носел документи за подпис, ти си ги подписвала, без да задаваш въпроси. Но Хектор е станал експерт във фалшифицирането на подписа ти. Получавал е заеми срещу ипотеки върху твоята собственост и е прибирал парите в джоба си. Когато банките заплашвали да обявят ипотеката за пресрочена, знаел, че ще трябва да си тръгне, което и измамниците като него винаги са принудени да направят в различни моменти от живота си. Те просто изчезват. После си спомнил, че ти си му доверила една от тайните си и че Боб Хардуик е баща на Магдалена. И се замислил за изнудване, оттам и заплашителните писма в електронната поща на Боб. Хектор работел по този въпрос, но видял, че от това нищо няма да излезе и че е лесно да го заловят. Разбрал, че когато Боб умре, неговото единствено дете, Магдалена, ще бъде законен наследник на огромно богатство. Тъй като Боб нямал друго семейство, нямало да има кой да оспори завещанието. И така у Хектор се зародила мисълта за убийство. Проявил е находчивост при съставянето на плана, помислил е за своята сигурност, защото ти, Розалия, си щяла, образно казано, „да дръпнеш спусъка“. А Магдалена щяла да наследи богатството и още веднъж Хектор, като доверен приятел на семейството, щял да командва всичко. Той просто не можел да изгуби.

— Никога няма да мога да преодолея вината, че съм убила Боб — проплака Розалия. — Винаги съм го обичала и съм сигурна, че той го знаеше. Точно затова никога не е имал претенции по отношение на Магдалена. Знаел е, че е негово дете, но ми е позволил да я имам през целия си живот. Той беше добър човек и вие всички го знаете.

Тя огледа хората, събрали се в група, треперещи, мокри и премръзнали.

— Хектор няма да се измъкне — увери я Монтана. — Полицията е малко по-надолу по пътя, чака. Не се тревожи, ще го хванат. Или бурята ще му изиграе някоя лоша шега.

Като гледаше светкавиците и вятъра, който вилнееше, Дейзи беше готова да се обзаложи, че бурята ще свърши своята работа. Тя не се съмняваше, че Боб се беше върнал, за да я спаси, и че той ще се погрижи и за Хектор. Едва тогава Боб би могъл да почива в мир.