Завещанието

Глава 33.Дейзи

Събуди ме шумът от двигателите. Станах и отворих прозореца, загледах палмовите дървета и двореца на принц Рение в далечината. А после в полезрението ми се появи дългата зелена, залесена с борове, брегова ивица на Лазурния бряг. Яхтата се плъзгаше гладко и плавно във водата и оставяше пенеста вълна, в която играеха делфини. Аз се опитвах да запомня всичко, за да мога по-късно, когато затворя очи, да го преживея отново. Спомних си Боб и ме заля вълна на огромно съжаление. И разбрах колко е важно да запазя спомените от времето, което бяхме прекарали заедно. Знаех колко много щеше да се радва и наслаждава той на това плаване и на вила „Белкис“. Само че Боб не очакваше смъртта, той мислеше, че разполага с всичкото време на света.

Огледах апартамента си, в който всичко беше спокойно. Той беше пълен с цветя, а през прозореца влизаше розовозлатистата светлина на залеза. В известен смисъл, това плаване на луксозна яхта беше последният подарък на Боб за мен. А моят последен подарък за него щеше да бъде помощта ми за Монтана в намирането на убиеца.

Взех душ и се облякох набързо в ябълковозелена плисирана блуза и тесни кремави копринени панталони, сложих смарагдовите си огърлица и обеци, а на пръста си — големия диамантен пръстен, подарък от Боб за миналата Коледа. Обух златисти сандали и довърших тоалета си с малко от парфюма „Ерме Руж“, който бях купила, защото бях помислила, грешно, както се оказа, че е предназначен само за червенокоси. И тръгнах към бара, за да се срещна с Монтана.

Пристигнах там първа и заварих само бармана, приятен човек на име Мелвин, който ми каза, че е от Оклахома. Осветлението в бара беше меко и приглушено, а навън залезът обагряше небето в розово и бледозелено. По дълбоките извити дивани бяха нахвърляни възглавнички, стените бяха с ламперия от тъмно дърво с инкрустиран много сложен дизайн. Настаних се на едно от високите столчета пред бара и си поръчах „Космополитън“. Сякаш по поръчка, се появи един от стюардите с горещите ордьоври. И веднага след него в бара влезе Монтана.

— Подранила си — каза той и докосна леко ръката ми, гледайки ме с онази своя полуусмивка.

— Не, ти закъсня. Винаги ли караш жените да те чакат?

— Не, ако зависи от мен, и със сигурност не, когато изглеждат като теб. Да не би да го приемеш като обида, ако ти кажа, че си особено красива тази вечер?

Хвърлих му предпазлив поглед, защото не бях сигурна дали не ми се подиграва.

— Добре, приемам комплимента — казах неохотно. — Макар и да не е вярно.

— Кой ти даде този диамант? — Той хвана дланта ми и започна да разглежда пръстена.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм си го купила сама?

Той пусна ръката ми и ме погледна право в очите.

— Не.

Въпреки че съвсем не исках да имам такова поведение или може би заради питието, от което вече бях отпила няколко глътки, аз се изкикотих.

— Разбира се, че не съм го купила сама. Коледен подарък от Боб.

— Щедър човек.

— Да. Освен другите си качества, беше и щедър. — Затворих очи и видях пред себе си лицето на Боб — моя магьосник, моя Шрек, моя любим приятел и учител. — Чуй, Монтана — казах, изведнъж станала много сериозна, — обещавам да направя всичко, което мога, за да ти помогна да заловиш убиеца на Боб. Само ми кажи какво… И аз ще го направя.

— Добре, чудесно… Оценявам желанието ти за сътрудничество. Така е по-лесно, отколкото непрекъснато да се караме — добави той тихо.

Те всички пристигнаха едновременно. Помислих си, че изглеждат точно като смесена група заподозрени. В копринената си рокля с цвят на мандарина, Филомена беше, от главата до петите, жена от Южна Франция. Тя ни поздрави и седна до бара. Скоро пред нея се появиха мартини и чинийка с маслини и тя забъбри весело с бармана. Тексас беше изключително сексапилна в друга блуза от жарсе, този път с цвета на лавандулата, беше преметнала косата си на една страна. Двамата с Мелвин стояха до пианото и разговаряха за музика.

Влезе и Допелман, все още облечен във вълненото си сако с малкото плисе на гърба. Само че сега беше обул подходящи по цвят панталони и сива риза на райета. Приличаше на избягал затворник. Кимна ни за поздрав и тръгна направо към бара, където си поръча чаша първокачествено „Бордо“. Със сигурност имаше изискан вкус по отношение на вината.

Седна на столчето до Филомена и я поздрави на немски с глас, който издаваше недоволство, макар да нямаше какво да го породи. Тя го изгледа шокирано, после се озърна, за да види дали има начин да се измъкне. Видя ни и се приближи до нас.

— Мили, спасете ме от този странен човек — каза тя нервно. — Какво прави на тази яхта?

— Той е един от гостите. — Монтана й обясни кой е Допелман. Тя му хвърли още един поглед — като че ли искаше да бъде впечатлена, но това не се получаваше.

Междувременно, Мелвин свиреше „Тяло и душа“, която, не можех да не мисля така, беше подходяща за случая. Та нали, все пак, това беше „бдение“.

Пристигна и капитан Андерс, елегантен в бялата си униформа. Като че ли всички членове на екипажа бяха подбрани и заради външния си вид, а не само заради способностите си.

— Дойдох само за да се уверя, че ви е удобно — каза капитанът. — Надявам се, че сте се насладили на залеза, който тази вечер беше особено красив.

Монтана подхвана разговор с капитана, а аз се опитах да разговарям с Филомена. Казах, че харесвам роклята й, което беше безопасна тема, така реших. Тя ми отговори, на колебливия си английски, че дизайнерът е Роберто Кавали, любимият й за момента. Запита на кого е роклята, с която аз съм облечена. Признах, че нямам никаква представа и че съм я купила набързо в „Харви Николс“.

— Подходящ магазин — каза тя одобрително. — Аз също пазарувах там, когато бях с Боб.

Запитах се какво ли иска да каже с това „също“. Дали не ме поставяше в категорията на любовниците? Изведнъж осъзнах, че вероятно всичките заподозрени мислят, че съм била любовница на Боб. Побързах да я уверя, че съм била само негова служителка.

— И приятелка — добавих.

Тя ме гледа дълго и така, сякаш искаше да проникне до дълбините на душата ми.

— Вярвам, че казваш истината — каза тя, но тонът й издаваше безкрайна изненада.

— Разбира се, че казвам истината! — Порозовях от възмущение, а тя се засмя.

Точно в този момент влезе Бордоле, а гъстият й бретон подскачаше весело над блесналите очи. Беше облечена в дискретен кремав костюм с панталон, около шията й имаше поне дузина перлени огърлици, а по петите й вървеше Брандън вай Зелдер, красив като филмова звезда във вечерното си сако.

— Dio mio! — прошепна Филомена и притисна длан към гърдите си. — Кой е този мъж?

Без да дочака отговор, слезе от високото столче пред бара и се запъти към него.

— Изглеждаш великолепно — казах на Бордоле.

— И ти самата не изглеждаш никак зле, когато положиш усилия за това — отговори тя и двете се усмихнахме широко и щастливо една на друга.

Монтана беше в другия край на бара и говореше с Допелман. Направи ми знак да отида при тях. Тъй като не можех, по никакъв начин, да се усмихна на Допелман, аз го поздравих сковано и изразих надеждата си, че виното му харесва.

— Моля ви, наричайте ме Мариус — каза той с тихия си съскащ глас. — Виното наистина е много добро, „Хот-Брион“. Никога не престава да ме удивлява фактът, че такова превъзходно вино идва от едва четири акра площ, разположена в средата на едно доста западнало предградие на Бордо. По-голямата част от онова, което знам за доброкачествените вина, съм го научил от Боб, мис Кийн. Той беше добър учител и умееше да се наслаждава на живота.

Удивена, че той говори толкова много, успях да се усмихна, а Монтана стисна леко, окуражително, ръката ми. И тогава се появи Чарли Клемънт.

Той отиде до бара и се подпря на него на единия си лакът, а другата му ръка беше в джоба. Поръча си двоен „Джак Даниълс“ с лед. Кимна ни, особено подчертано, за поздрав.

— Добър вечер, Клемънт — каза Монтана, замислен. Реших, че особено се старае да покаже на всички тази вечер добрата си воля. Мелвин, който образуваше нещо като фон на събитията, беше преминал на Ленън и Маккартни. — Позволете ми да ви представя Мариус Допелман — добави Монтана.

Лицето на Клемънт изрази изненада, а после — след като огледа дребния мъж от главата до петите — и неподправен шок.

— Ученият? — запита той.

Допелман обаче извърна поглед и не отговори. Клемънт погледна въпросително Монтана, но той просто направи знак на келнера да донесе още сандвичи. Допелман си взе цели шест и ги изяде толкова бързо, че сигурно беше наистина много гладен. Аз изпих и последната капка от моя „Космополитън“ и се замислих за секунда. Нощта май щеше да се окаже много дълга.

— Здравейте всички!

Жизнерадостният глас на Джини се разнесе в бара, а тя самата си пробиваше път с лакти, облечена в черни панталони, черно потниче с тънки презрамки и високи сандали. В русата й коса бяха забодени няколко черни пера. С широка и щастлива усмивка, тя седна на високото столче до Монтана и си поръча джин с тоник и лед.

— Обичам класическите питиета така, както обичам и класическите мъже — добави тя с дяволито намигане. В същото време оглеждаше от главата до петите Чарли Клемънт. — Кой си ти? — запита тя, несмутена от неговото недружелюбно отношение.

— Чарли Клемънт — каза той сковано и й кимна леко, което вероятно трябваше да бъде нещо като официален поздрав.

— А аз съм Джини Бън. Значи и ти си приятел на Боб?

— Бивш приятел.

Помислих си, че въпросът й май беше попаднал право в целта. Джини обаче отново не се смути от поведението му, излъчващо студенина.

— Чакай малко, спомням си те! Идвал си в „Снийдли“ няколко пъти, а също така си идвал и в „Рамс Хед“. Аз съм сервитьорка там. — Тя опита джина с тоник и кимна, за да изрази професионалното си одобрение. — Винаги си спомням лицата — добави тя, като гледаше замислено Чарли.

После, внезапно млъкна и лицето й доби затворен израз. Обърна се и заговори с Монтана. Огледах се, за да видя кой друг се беше появил в бара. Нямаше ги още Даян, Розалия и Дейвис Фарел. Видях Допелман да поглъща още дузина сандвичи и други ордьоври и поръчах втората си чаша „Космополитън“, след което отидох при Бордоле, която все още разговаряше с Тексас.

— И така, какво мислите вие, момичета? — Настаних се на столчето до тях.

— Мисля, че всичко тук е просто прекрасно, особено защото не се налага нищо да плащам — каза Тексас с южняшкия си акцент. — Защото аз съм момиче, което работи, за да изкарва прехраната си, нали знаете. Не мога да си позволя плаване на такава луксозна яхта.

— Не се налага да работиш. Можеш да имаш всеки мъж, когото пожелаеш — каза Бордоле. — Богат мъж, имам предвид, Тексас пресуши водката си.

— Не е в стила ми, скъпа. Аз съм от онези, които се влюбват лудо в мъжа, още преди да са разбрали дали е богат или беден. А досега мъжете все са се оказвали бедни. — Тя се засмя. — Такъв ми е късметът, предполагам.

Тексас не беше от жените, които влагат корист в своето въздействие, както човек би могъл да предположи от външния й вид. Тя беше наистина мила и добра. На пръв поглед само заблуждаваше, че е от онези жени, които преследват богатите мъже. Като се замислих за мъже, погледнах Монтана. Той все още говореше с Джини. Чудех се дали въобще някога щях да преодолея тази ревност към мъж, който просто искаше да сме приятели или добри познати. Към мъж, който ме беше помолил да му правя компания, за да не се чувства самотен, и който, в замяна, щеше да ме пази от лошите мъже.

Чудех се още дали тази вечер въобще ще има край, когато стюардът обяви, че вечерята е сервирана.

Глава 34.Дейзи

Овалната трапезария изглеждаше много красиво. По средата на дългата маса бяха подредени синьо-зелени хортензии в сребърни купи. Свещите бяха навсякъде и светлината им в нюанси на розово създаваше съвършена романтична атмосфера. Шампанското и другите вина се изстудяваха в кристални шампаниери. Стюардите, в красивите си униформи, очакваха гостите.

Влезе Розалия, придружена от Хектор и Магдалена, а след тях започнаха да пристигат и останалите. Липсваха само Даян и Дейвис Фарел.

Монтана беше разпределил местата около масата и сега всички се трупаха, за да прочетат имената си върху картичките, нетърпеливи да узнаят кой ще бъде съседът им. Аз и Монтана щяхме да бъдем начело, а Рег и Даян щяха да заемат другия край. До Монтана беше Розалия, след това Чарли Клемънт, Джини и празният стол за отсъстващия Дейвис. След това бяха местата на Филомена и Брандън. Вдясно от Рег беше Тексас, после Допелман, Бордоле, Магдалена и Хектор. Реших, че е знак за нещастие това, че един от нас отсъства и че се налага две жени да седят една до друга, не ми харесваше и това, че Бордоле беше до Допелман.

Когато Даян се появи на прага, се забави достатъчно дълго, за да я забележим всички — тъжната вдовица в черна рокля от шифон. Червената й коса беше вдигната нагоре, на дългата й гладка шия имаше тънка верижка от искрящи диаманти, обеците й бяха от същите диаманти. Трябваше да призная, че изглежда прекрасно. Лицето й обаче придоби твърд израз, когато тя откри, че ще трябва да седи до Рег, който вече пресушаваше първата си бутилка бира „Кроненбург“.

— Мислех, че аз ще съм последният, който ще се появи за вечеря — каза весело Рег на Даян, като се изправи на крака, за да я поздрави. — След пътуването със самолет се чувствам изтощен и сякаш правя всичко много по-бавно от обикновено. Не летя много често, въобще не съм добър пътешественик. И досега не съм попадал на такова елегантно място като това. Тази яхта е наистина великолепна, нали? — Той ни се усмихна. — Лейди Хардуик ще ми прави компания, нали, любима? — Той потупа приятелски Даян по ръката. — Ние се познаваме вече, аз и лейди Хардуик, нали знаете. Боб я доведе в „Снийдли“ още когато бяха младоженци. Но оттогава мина време, нали, момиче? Доста вода изтече под моста, бих казал.

Даян трепна, после продължи да не му обръща внимание. Келнерите разстлаха бели кърпи в скутовете ни и наляха в чашите ни розово шампанско. Сервираха, както ги наричаше Боб, amuses bouches. А Дейвис Фарел все още го нямаше. Запитах се дали, случайно, не беше взел решение да се откаже и да се прибере у дома си на следващия ден.

Дейвис не липсваше на Филомена. Тя заливаше Брандън ван Зелдер с поток от английски думи с италиански акцент. Говореше толкова бързо, че той трябваше да наведе глава близо до нейната, което всъщност беше и нейното желание.

Джини не изглеждаше щастлива. Тя преднамерено беше обърнала гръб на Чарли и седеше, тъжна и сякаш изоставена, до празното място, където трябваше да седи Дейвис. Нямаше с кого да разговаря, а господ ми е свидетел, Джини много обичаше да говори. Бордоле, седнала до Допелман, ми хвърли безпомощен поглед.

От другата страна на масата, Хектор запита Чарли с какво си изкарва прехраната, с което си заслужи презрителния му поглед. Последва доста рязък отговор, че запитаният е в развлекателния бизнес. Напрежението се усещаше във въздуха и аз, с чувство на неловкост и неудобство, се запитах как ли ние всички ще преживеем следващите пет дни.

Дейвис Фарел най-после дойде в мига, когато сервираха първото блюдо. Беше се погрижил малко за себе си, беше облякъл хубаво сако и скъпа синя риза и въпреки че косата му беше прибрана в конска опашка, изглеждаше точно като човек, преуспял на „Уолстрийт“. Той се извини и обясни, че се е наложило да проведе телефонен разговор с Ню Йорк. И добави, че наистина било спешно.

— Не са свикнали с отсъствието ми — каза накрая.

— Кой? — запита Джини, когато той зае мястото си до нея.

И беше безкрайно изненадана, когато той й разказа за младите емигранти, които бяха негови клиенти.

— Странно, аз предварително бях решила, че всички тук ще са богати и постигнали успех — каза тя.

— И откъде знаете, че аз не попадам в тази категория?

Тя го огледа от главата до петите.

— Сакото е окей. Брадата и конската опашка обаче създават различно впечатление.

Дейвис се засмя, после я запита откъде е, и двамата потънаха в разговор за „Снийдли“ и „Рамс Хед“. Бордоле полагаше усилия да води разговор с Допелман.

— Как беше полетът ви, хер Допелман? — чух я да казва.

Той й хвърли кос поглед и светлината се отрази под странен ъгъл от дебелите стъкла на очилата му.

— Спокоен въпреки прекалено строгите мерки за сигурност, които сега май са на първо място по важност — каза той.

Бордоле си пое дълбоко въздух. Нямаше да й бъде лесно с него. Изненадващо, Допелман каза:

— Харесвам косата ви, фройлайн Магуайър. Тя е много руса, много… — той като че ли търсеше подходяща дума — много очарователна.

Бордоле прие неумелия му комплимент и му се усмихна с най-слънчевата си усмивка. Каза му, че може да я нарича Бордоле.

Розалия разказваше на Чарли Клемънт за глухотата си. Тя изказа надежда, че той ще я разбере и ще я извини, ако не схване точния смисъл на думите му. Английският й беше неуверен и Чарли като че ли показваше нетърпение. После обаче овладя раздразнението си, направи така, че то да изглежда като черта от характера му, показа се като човек, който обича да поставя другите в положение да се защитават, да говорят бързо и да действат необмислено. Не и Розалия обаче. Тя запита Чарли какво мисли той за яхтата, после каза колко е мило от страна на Роберто да предложи такова приятно плаване на старите си приятели. Чарли като че ли омекна малко и неясно отговори, че и той предполага същото. И това беше всичко.

Розалия повдигна изненадано вежди и се усмихна през масата на Хектор. Запита го, на испански, как се чувства. Той приглади прекалено дългата си коса, която блестеше като отлично излъскани войнишки ботуши, поглади мустаците си и отговори, сдържано, че се чувства добре.

Очевидно беше мой ред да кажа нещо.

— Хектор, толкова много съм слушала за „Ранчото на пастирите“ и за това, колко е красиво то. Сигурно е прекрасно да се живее там.

Той елегантно наклони глава на една страна.

— Наистина, сеньорита, не бих живял никъде другаде.

— О, моля ви, наричайте ме Дейзи — казах, после не спрях да му задавам въпроси, докато не започна да ми разказва за хотела.

Сервираха вечерята. Салата от омари, последвана от говеждо „Уелингтън“. Бяхме поръчали ястия от добрата стара английска кухня, които биха се харесали много и на Боб. Чашите на всички бяха пълни с вино, разговорите се водеха повече или по-малко гладко и оживено, напрежението нарастваше. Имаше още сирене и салата, разнообразни десерти, а с тях сервираха и специално шампанско, „Пол Роджърс Суве Уинстън Чърчил“.

Монтана почти не ми беше проговорил през цялата вечер. Сега ми прошепна, че е време за тоста. Той удари няколко пъти с вилицата си по чашата и помоли за тишина.

— Дейзи иска да ви каже нещо.

Погледна ме с нескрито очакване, когато станах. Бях планирала внимателно кратката си реч, но сега нервно прочистих гърлото си и огледах гостите си един по един.

— Първо, искам, от името на Боб, да ви поздравя с добре дошли на борда. Вече знаете, че той е избрал всички вас специално, искал е да ви събере, за да отпразнувате живота му, да направите последното му „бдение“. „Всъщност искам те всички да прекарат страхотно добре“, бяха думите, които той изрече. Но има и нещо друго, върху което може би бихте искали да помислите. Вярваше, че като ви събере заедно, може би ще добиете ново виждане за това, каква е била неговата роля във вашия живот. Мислеше, че ако това стане, вие може би ще бъдете изненадани.

Те всички ме гледаха. Лицето на Чарли имаше неопределен израз, иронична усмивка повдигаше леко крайчетата на устните на Дейвис. Даян имаше гневен израз, Филомена беше озадачена. Допелман не обръщаше никакво внимание на шампанското и продължаваше да отпива от своето „Бордо“, втренчил поглед дълбоко в чашата си — като че ли там можеше да намери някакви отговори. Розалия, разбрала от Монтана какво съм казала, беше единствената, която направи някакъв коментар.

— Роберто винаги е проявявал мъдрост — каза тя тихо.

— Да, той беше мъдър — съгласих се аз. — И сега ние ще пием за него от любимото шампанско на Уинстън Чърчил, което точно за това е получило и неговото име. Чърчил, също така, беше герой за Боб. „Лъвско сърце“, така го наричаше той. Боб казваше, че би искал да е като него. И по толкова много начини — смелост, честност и почтеност, сила — той беше като него. — Вдигнах чашата си. — И така, нека пием за сър Робърт Уолдо Хардуик, мъдър човек и добър приятел на всички нас.

— Точно така.

Рег беше този, който първи вдигна чашата си, последван от всеобщ шепот: „За Боб“. Лицето на Даян представляваше маска. Тя хвърли гневен поглед на Филомена.

— Италианката не би трябвало да е тук. Тя не е нищо повече от курва.

— Dio mio! — Филомена скочи на крака. — Как се осмеляваш да ме наричаш така! Боб те изостави, защото си такава кучка. И сега виждам, че това е вярно. Боб ми е казвал, че не заслужаваш името му. И че аз го заслужавам. Той обичаше мен, не теб… Аз бях тази, която го правеше щастлив.

Настъпи неловка тишина. Стюардите започнаха да разчистват чиниите.

— Ще видим от коя от нас се е интересувал повече, когато бъде прочетено завещанието му — изсъска в отговор Даян. — Тогава ще разбереш каква е съдбата на любовниците. И къде е мястото им. В кошчето за боклук. Не забравяй, че аз бях негова съпруга…

Побързах да кажа:

— Моля ви, Даян, Филомена, това тук трябва да е цивилизована и приятна вечеря. Боб искаше да прекараме добре.

— Тъй като сме подхванали темата за завещанието, мога ли да запитам защо ние всички сме тук? — каза Чарли, който продължаваше да пие „Джак Даниълс“. — Не съм сигурен, че въобще някой от нас заслужава да се нарече приятел на Боб. Например онзи човек. — Той посочи Допелман. — Мили боже, той изглежда като работник от ферма. Никой не е чувал за него от години. Защо, за бога, Боб би поканил него?! — Той гледаше Допелман така, сякаш той беше насекомо под микроскоп. — Хайде, хер Допелман — каза той, — кажете ни, откъде познавахте сър Робърт Хардуик. Каква е детинската ви история, а?

— Престани, Клемънт! — заповяда Монтана.

Допелман обаче се беше свил при тази словесна атака, стискаше неуверено чашата с вино, навел глава. След миг измърмори тихо нещо, после стана и излезе.

Монтана отиде след него. Хвана го за рамото, но Допелман се отскубна и продължи да върви към вратата. Монтана го гледаше разтревожено. Но нямаше избор и след миг се върна на масата.

— Мисля, че това е достатъчно за тази вечер — каза той студено. — Даян, ти беше поканена, защото беше бивша съпруга на Боб. Не знам дори дали ти е оставил нещо в завещанието си, но те моля да се държиш възпитано, за бога. Колкото до теб, Клемънт, ако не искаш да си част от това плаване, можеш да си тръгнеш утре. Ще бъдем в Сен Тропе около седем, изборът е твой. Но те предупреждавам, ако се държиш така обидно и нападателно, аз лично ще те отстраня от борда на яхтата. Ясен ли съм?

— Кой, по дяволите, си ти, та да ми кажеш какво мога и какво не мога да правя?! — Чарли бутна стола си назад и последва Допелман. — Майната ви на всички ви! — чухме го да мърмори, докато отиваше към вратата.

Погледнах изумените си гости. Даян също стана и тръгна към вратата. Филомена я проследи с поглед.

— Вярно е, че бях любовница на Боб — каза тя, — но ние се обичахме, наистина се обичахме. И ми е много мъчно, че той е мъртъв. — Тя насочи пълния си с тъга поглед към Брандън. — Как може Даян да говори такива грозни неща?

По бузите й се затъркаляха големи сълзи. Брандън извади копринена носна кърпичка от горното джобче на сакото си и започна да ги попива.

— Всичко е наред. Няма нищо, тя не може да ти причини по-голяма болка — каза той, за да я успокои.

Аз бях ужасена. Погледът ми срещна този на Монтана.

— Мисля, че е по-добре да сложим край на тази вечер — каза той. — Да се надяваме, че утре ще бъде по-добре.

— Исусе! — прошепна Бордоле. — Отивам в бара! И искрено се надявам, че Чарли и Даян няма да са там.

— Аз се тревожа за Допелман — каза Монтана, след като те излязоха. — По-добре да отида да го потърся. Ще се срещнем с теб по-късно в бара.

— Бедният Допелман! — каза Бордоле, докато двете пиехме по чаша шампанско за лека нощ. — Този Чарли е истинско копеле, разбрах го в мига, в който го зърнах. Мъже като него обикновено имат какво да крият, повярвай ми.

Някои от младите членове на екипажа дойдоха, за да се запознаят с нас и да побъбрят. Бордоле беше в стихията си. Мелвин свиреше „Димът влиза в очите ти“, а Тексас му пригласяше с дрезгавия си глас, който караше публиката й да изпада във възторг. Дори Филомена, която вече не плачеше, се усмихна смело. Тя седеше толкова близо до Брандън, че почти се притискаше в него.

Монтана се върна след петнайсет минути.

— Няма и следа от Допелман — каза той с тревога. — Накарах стюарда да провери — не е в каютата си. Проверих и всички палуби, там също го няма. Надявам Се, че Клемънт не го е подтикнал да направи нещо наистина глупаво.

Като схванахме смисъла на думите му, аз и Бордоле втренчихме в него ужасени погледи.

— Никога не можеш да си сигурен с такъв човек — каза Монтана. — Той е способен на всичко. Ще трябва да кажа за случилото се на капитан Андерс.

Той извика един от младите офицери и двамата се отдалечиха. След минути яхтата забави ход, после зави в полукръг и започна бавно да се връща.

— О, мили боже! — възкликнах. — Той наистина мисли, че е възможно Допелман да е скочил през борда.

Настъпи тишина — няколко секунди, в които всички се мъчеха да съберат мислите си. След това изтичахме на палубата. Наведохме се през перилата и втренчихме погледи в синьо-черното море, сега осветено от силните светлини на яхтата. Платформата на долната палуба се повдигна хидравлично, екипажът издърпа резервните лодки и ги спусна във водата.

— О, не! — простена Филомена. — Вината е на онзи ужасен човек… Но и Допелман е толкова странен!

— Всичко ще бъде наред — казах, като се опитах думите ми да прозвучат уверено и оптимистично, докато екипажът продължаваше да търси тялото във водата.

— Не бъди толкова сигурна — каза Бордоле. — Човек като него, унижен така публично…

Останалите членове на екипажа претърсваха всяко кътче на палубата, всяка каюта. Барманът каза, че Допелман си е поръчал още една бутилка „Хот-Брион“. Барманът решил, че иска да я вземе в каютата си, а Монтана каза, че не вярва Допелман да реши да се самоубие, докато има пълна бутилка вино.

Светлините играеха върху водата и тя добиваше красив млечен цвят. Гледах я и си мислех, че може би не е толкова лошо да намериш смъртта си в нея.

Всички, освен Чарли и Даян, бяха на палубата, надвесени над перилата. Вятърът караше полите на вечерните рокли да прилепват към женските бедра и на слабата нощна светлина те приличаха на красиви и изваяни статуи с наведени глави и развявани назад коси. Рег и Дейвис, Брандън и Хектор продължаваха да се взират във водата и да чакат.

— Със сигурност, обидата на Клемънт не е достатъчна да накара някого да потърси смъртта — каза Рег. — Клемънт беше толкова ядосан, че не беше с всичкия си, а в такова състояние хората говорят какво ли не. И казват неща, които иначе не биха казали и не би трябвало да казват.

Хектор крачеше по палубата напред и назад, а Тексас, Филомена и Бордоле се бяха скупчили близо една до друга и мълчаха.

Монтана

Монтана се беше върнал на долната палуба. Огромните стоманени резервоари за гориво блестяха под светлините, а мощното пулсиране на двигателите караше корпуса на яхтата леко да вибрира. Над този шум, той долови друг — подобен на стържене на ножовка по дърво. Хари премина бързо и безшумно покрай резервоарите в посока, откъдето идваше звукът.

Допелман лежеше проснат по гръб и все още стискаше в ръка празната бутилка от вино. Спеше дълбоко и хъркаше силно.

Монтана информира капитан Андерс, извикаха лекаря и се качи на горната палуба, за да каже на останалите.

Паниката беше преодоляна, но не и страха. Гостите бавно се прибраха по каютите си, изпитали облекчение, че труп, все пак, няма и че плаването ще продължи. Защото очакваха четенето на завещанието на остров Капри.