„Рядко се доверяваме на онези, които са по-добре от нас.“
В Северна Франция валеше. Дъждът падаше равномерно и косо и превръщаше тесните провинциални пътища в хлъзгава каша. Монтана успяваше да управлява наетото „Пежо 460“ така умело, сякаш то беше състезателен автомобил. И то постепенно набираше скорост към летището на Тур.
Малкият град близо до Льо Ман, откъдето той току-що беше тръгнал, беше тъжно и изоставено място. А в онзи ден то беше дори още по-тъжно заради сивото надвиснало небе и студения дъжд. Тъмните тухлени къщи със спуснати капаци на прозорците не предлагаха дори малка част от очарованието, което чужденците очакваха от Франция. Той не се съмняваше, че и жителите на града се чувстват по същия начин. Те вероятно копнееха да избягат от мрачните улици без нито едно дърво и от полята, където растяха само ряпа и кореноплодни зеленчуци, както и от бездушните аркади и циментови пътища и постройки, над които доминираше единственият грозен хипермаркет в града, който пък беше като петно върху и без това ужасния пейзаж.
Името Валентиноа беше следата, която отведе Монтана първо до района със замъците покрай Лоара, а после — и до малкия град близо до Льо Ман. И сега той знаеше всичко, което имаше да се знае, за Даян.
Докато шофираше в дъжда, най-после имаше време да помисли за Дейзи. Телефонното обаждане беше дошло в четири онази сутрин. Нямаше и секунда за губене, ако искаше да се погрижи за събитията край Лоара, да лети и до Ню Йорк, за да разследва и отново да се върне на яхтата, преди да е стигнала остров Капри. Още преди дори да се е зазорило, той стигна с хеликоптер до Ница, където го чакаше самолетът „Гълфстрийм“ на Боб, после — до Тур, а сега трябваше да продължи към Ню Йорк. Не беше забравил за Дейзи, но просто нямаше време да се свърже с нея, нямаше време да се преобрази от детектив в любовник и да каже думите, които тя очакваше да чуе от него. Всичко, което можеше да направи сега, беше да й се обади по телефона и да се надява, че тя ще го разбере.
Дейзи го очароваше, караше го да се смее, доставяше му удоволствие. Тя беше приятна дяволита смесица в скромно девическо облекло, беше неустоимо съблазнителна, но наранена и измъчена, макар успешно да криеше раните си. Или поне е била такава, уязвима, докато не е срещнала Боб Хардуик. Боб бързо и лесно беше успял да проникне зад фасадата й. А сега това беше направил и Монтана.
Като стигна до малкото летище, той предаде автомобила на едно от момчетата, които обслужваха частния сектор, и бързо тръгна към самолета. Спря се до пистата, за да се обади по телефона. Двигателите на самолета вече ревяха, а дъждът продължаваше да вали. Щеше да му е трудно да чуе каквото и да било, но Дейзи така и не отговори.
Монтана погледна часовника си и предположи, че „Синята лодка“ е отплавала. Дейзи вероятно присъстваше на вечерята, забавляваше заподозрените и го проклинаше, че я е изоставил сама с тях.
Въпреки че я беше оставил на яхтата с вероятен убиец, той знаеше, че за момента Дейзи е в безопасност. Но ако Боб й беше оставил всичките си пари, тя щеше да се превърне в мишена. Междувременно, двамата агенти на борда я наблюдаваха непрекъснато. Никой не би могъл да заплаши Дейзи, без агентите да го забележат на секундата и да отреагират също толкова светкавично.
Остави й съобщение: „Аз съм тук, в дъждовната и пуста Северна Франция, без теб. Можеш да се досетиш къде бих предпочел да бъда. Извинявам се, но нямаше време да ти кажа каквото и да било и освен това ти спеше толкова спокойно, че нямаше да е правилно да те събудя. Аз съм на път за Ню Йорк. Ще ти се обадя оттам. Междувременно, бейби, трябва да се справиш добре с работата“.
Не написа нито веднъж думата „любов“, не подхвърли дори небрежното „обичам те“. Не беше сигурен, че тя би искала това от него. Пък и той никога, на никого, не беше казвал, че го обича.
Изгорялата и почерняла метална маса, която беше всичко, останало от жълтото „Ламборджини“ на Боб Хардуик, се пазеше в един гараж в Ню Джърси, където Монтана беше наредил да транспортират автомобила след злополуката. Екип от специалисти по пръстови отпечатъци и веществени доказателства работеше върху него, изследваше пораженията и непрекъснато ровеше из разтопения метал, в който се беше превърнал двигателят. Две неща бяха оцелели. Конструкцията на шофьорската седалка беше останала непокътната заедно с кожения колан, а рамката на гюрука дори не беше засегната.
— Странно, как се случват тези неща. Съжалявам, че беше необходимо толкова време — каза Лен Глейзър. Той беше експертът, който анализираше останките на самолети и автомобили, прилагаше и последните открития на своята наука, за да разкрие как са се случили злополуките. — Било е обаче по-сложно, отколкото изглежда. Човек би могъл да помисли, че лесно е можел да предотврати катастрофата.
С ръце в джобовете, Монтана гледаше останките и мислеше. Ех, ако Боб беше успял да избегне това… Но Боб беше загинал и сега Лен беше тук, за да каже как точно е станало това.
— Взехме проби от онова, което е останало от двигателя, и ги изпратихме в лабораторията. Върнаха се с положителен резултат за експлозив. Няма съмнение, че злополуката е причинена от бомба, поставена под двигателя. Била е взривена с дистанционно — най-вероятно скрит мобилен телефон, оставен на вибрация. Всичко, което е трябвало да се направи, е да се набере номерът. И — бинго! Боб е щял да се пръсне на парчета. Но ето какво мисля, че се е случило. Боб е спрял колата и е слязъл, за да се поразтъпче. Докато е бил на шосето, някой е набрал номера на скрития мобилен телефон и колата е избухнала. Боб е бил ударен от взривната вълна и преметнат през ръба на скалата. Не е бил убит директно от бомбата. Затова и не е обгорял като автомобила.
— Искаш да кажеш, че е можел да оцелее, ако се е бил отдалечил още малко?
Лен кимна.
— Мобилният телефон вероятно е бил скрит под седалката му.
Монтана стисна ръката на стария си приятел. Бяха работили заедно и преди и се познаваха добре.
— Благодаря, Лен. Съжалявам, че не мога да остана поне малко и да изпия едно питие с теб, но трябва да работя.
Той потупа Лен по рамото и веднага тръгна към вратата, където, до кормилото на черен „Форд F-250“, го чакаше главният му помощник.
— Случило се е, както мислехме — Монтана разказа какво точно е станало. — Сега трябва да проверим всички обаждания, направени от телефоните на заподозрените в онзи ден.
Помощникът му му хвърли скептичен поглед.
— И това е всичко, а?
Монтана се усмихна.
— Хей, правил си го и преди, човече. Да го направим отново, дори да се наложи да нахлуем в офисите на телефонната компания. Но защо да не започнем от по-лесното? Всички заподозрени са на борда на „Синята лодка“. Офисите на Фарел са в Ню Йорк, а апартаментът му е наблизо. Допелман също е бил тук, бил е отседнал в мотел №6 в близост до летището. А Чарли Клемънт е бил в „Уолдорф Тауърс“. Всеки от тях е имал възможност да го направи.
— Както и някоя от жените. Телефонен номер можеш да набереш и от чужбина, нали знаеш.
Монтана кимна. Разбира се, че знаеше. Не знаеше обаче коя от жените би могла да намери човек, който да постави бомбата вместо нея. Старата поговорка: „Където има желание, се намира и начин“ би могла да се отнесе и към убийството. Всичко е било възможно.
„Ламборджини“-то на Боб било на ремонт в седмицата преди злополуката, а после било откарано на паркинга на сградата, където се намираха неговите офиси. Нямало достатъчно място за трите автомобила на Боб в сградата, където бил апартаментът му, затова той оставял единия в сградата с офисите. Онзи, който го е направил, е забелязал да поставят багажа в колата и е знаел, че Боб ще използва спортния автомобил. Който и да е бил, за него е било лесно да влезе в гаража. Било е необходимо по-малко от минута да се поставят експлозивът и телефонът.
Монтана въздъхна.
— Ти се погрижи за нещата тук — каза той. — Аз ще се погрижа за заподозрените от Европа. А сега, стари приятелю, трябва да хвана самолета.
Частният самолет „Гълфстрийм“ на Боб го чакаше на пистата в Тетърборо. Монтана се обади и каза на пилота да се приготви за излитане, защото ще е там след десет минути. Беше разрешил първата част от загадката. Това вече не беше просто вероятност… Това наистина беше убийство.
На следващата сутрин излязох на задната палуба, за да поема дълбоко от свежия солен морски въздух. Щяхме да прекараме целия ден в морето на път за Соренто. Яхтата се плъзгаше толкова плавно по вълните, та ми се струваше, че съм в хотел на сушата. Небето беше безоблачно и лазурно синьо, слънцето печеше ярко. А Монтана все още го нямаше. Проверих телефона си, но нямаше специално съобщение от него, само няколко обикновени учтиви фрази.
Вечерята беше истински кошмар предната вечер. Филомена и Даян не си отвориха устата, Чарли Клемънт не излезе от бара, а Допелман отново изчезна, само че този път поне се прибра в стаята си. Розалия изглеждаше разтревожена, а Хектор искаше да знае къде е Монтана, защото трябвало да разговаря с него. Дейвис победи Брандън в игра на бегамон и спечели от него неколкостотин долара, които, знаех, Брандън не би могъл да си позволи, Тексас пиеше болкоуспокояващи и имаше много нещастен вид. А Монтана все го нямаше.
— По дяволите! — каза мрачно Бордоле, като си поръча още едно питие в бара след вечеря. — Ще се радвам, когато това плаване приключи.
Гневно си помислих, че и аз ще изпитам радост.
Бордоле излезе на палубата в оскъден розов бански.
Помислих си, че изглежда наистина добре в него. Тя ми кимна за поздрав, аз й отговорих със същото, като продължавах да си блъскам главата над въпроса за заподозрените и Монтана. Тя извади книгата си и зачете. Аз се настаних на стола до нея, сложих ръце зад главата си и втренчих поглед в небето. То се различаваше от морето, макар и двете да бяха в същия проклет син цвят.
Бордоле остави книгата и аз забелязах заглавието — „Едно лято изпълнено с чувства“.
— Предполагам, че не си се чувала с него — каза тя.
— Не.
— И това те тревожи.
— Да.
— Какво ще кажеш за чаша шампанско?
— Прекалено е рано.
Бордоле въздъхна и изправи гръб.
— Мили боже, не сме ли като някои разглезени деца? Ти мислиш, че си първата жена, изоставена от мъж. Трябва или да му дадеш възможност да докаже, че това не е така, или да го преодолееш.
Аз я погледнах с възмущение.
— Мислех, че си на моя страна.
— Не и когато твоята страна е истинска досада.
— О, благодаря!
— Можех и да не се държа като дама и да употребя и по-груб израз, но не го направих — каза Бордоле.
— Все още можеш. Вярно е, знам. — Изведнъж разкаяла се, аз се протегнах и я хванах за ръката. — Истината е, че той ме вълнува. Знам, че случилото се трябваше да е само флирт, бърза любовна авантюра, която трябваше да приключи за не повече от седмица, но ето, че сега съм се хванала в собствения си капан. Аз, Бордоле, която не искаше никога вече да се влюби в мъж. И когато го направих, виж само какво се случи. Той ме изостави, без дори да ми каже довиждане.
— Понякога и това се случва. Но аз мисля, че този път е различно. Той ще се върне.
Взех книгата й и прелистих страниците.
— Какъв е сюжетът на тази книга?
— Един мъж среща една жена. Един мъж изоставя една жена. Една жена изоставя един мъж. Само че всичко това се случва в Париж и на пътуване с автомобил през Франция, със спиране в очарователни малки хотели с много храна, любов и омраза и отново любов. Една жена намира себе си, Дейзи. Може и да пожелаеш да я прочетеш.
Хвърлих й поглед, изпълнен с подозрение.
— Може би ще я прочета. Междувременно, заклех се, че никога повече няма да хапна, но — какво ще кажеш за един ранен обяд?
Взех книгата, и двете с Бордоле се натъпкахме с хамбургери, пържени картофи и пепси-кола и се наслаждавахме на вината, която изпитвахме заради това.
В четири часа аз се изтегнах до басейна на горната палуба, където планирах да възвърна настроението си и добрия си външен вид с малко масаж. Сблъсках се с Джини в съблекалнята и импулсивно я прегърнах, доволна да видя човек, на когото мога да имам доверие.
— Хей, как си?
— Чудесно… Добре… — каза тя, но като че ли не беше много сигурна. — Знаеш ли къде е Монтана? — запита тя. — Трябва да говоря с него.
Започна да ми се струва, че всички имат нужда да говорят с Монтана.
— Той слезе от борда на яхтата вчера. Не знам къде отиде.
Джини смръщи вежди.
— Въпросът всъщност е доста спешен.
Наострих уши. Дали тя не знаеше нещо?
— Мога ли да помогна? Двамата с Монтана работим за Боб, нали знаеш.
Тя ме погледна разтревожено изпод острите си гъсти черни мигли. Щеше да ми каже за какво става въпрос, но после изведнъж промени решението си.
— Не, не, не мога да ти кажа, няма да бъде правилно. Трябва да говоря с Монтана.
— Окей, тогава ще чакаме той да се върне. Надявам се да се появи отново на борда, преди да сме стигнали Капри.
Искаше ми се да съм толкова сигурна в това, колкото уверено звучаха думите ми.
— Наслади се на масажа, скъпа — казах, като преминах на йоркширски диалект. — Аз самата се каня да го направя.
Джини ми се усмихна лъчезарно, бързо превърнала се в старото си, весело и дяволито „аз“.
— Е, Дейзи, любима, ти самата заговори почти на йоркширски — каза тя. — Забавно е, нали? — добави тя. — Не ти ли липсваше? Дори тук, на тази огромна яхта, докато разглеждаме всички тези прекрасни места, непрекъснато мисля за „Снийдли“ и колко много ми е мъчно, че ще пропусна годишния карнавал в селото. Обичам да слушам оркестъра на лунна светлина след карнавала, макар вече да няма мелници, мини и въглищари, а момчетата от оркестъра да са прекалено млади, за да са свирили, когато тези неща още са били реалност в селото.
Уверих я, че докато не се продаде „Снийдли Хол“, ние ще продължаваме да се наслаждаваме заедно на карнавала в селото, а после аз лично ще информирам новите собственици за тази традиция и ще ги накарам да се съгласят да я продължат.
— И ти ще имаш своя карнавал и оркестъра, и хвърлянето на кокосови орехи, и евтиния благотворителен базар, и пандишпана с мармалад, и състезанието по печене на торти, което мисис Уейнрайт и без това печели всяка година. А аз обещавам да идвам всяка година просто за да бъда с всички вас. Моите приятели — добавих, а в очите ми вече се бяха показали сълзи.
Малко след това, докато лежах на масата за масаж, а силна и усмихната скандинавка ме разтриваше и закриваше слънчевите лъчи за мен, аз все още се чудех защо Джини трябваше да ми каже, че въпросът е спешен, но че може да говори само с Монтана. На гърба ми поставиха топли плочки, които ме изпълниха с чувството, че всичко е наред, и аз задрямах. В ума ми вече нямаше нито една свързана мисъл.
По-късно ми направиха овлажняваща маска на лицето. Лежах по гръб, мускулите ми се бяха превърнали в желе, на затворените ми очи поставиха резенчета краставица, косата ми беше увита в бяла хавлия. Беше ме обзела неописуема леност. Не исках да видя никого, не исках никъде да ходя — и особено на вечеря със заподозрените. Онова, което наистина исках, беше сандвич, който да изям, облечена в халат за баня пред телевизора в скута с Ретс, който да се опитва да си открадне хапка от филията. Толкова силно копнеех да съм пак в „Снийдли Хол“ и всичко да е такова, каквото беше преди. Когато дори не бях чувала за Хари Монтана.
— Дейзи.
Отстраних резенчетата краставица от очите си и видях Филомена да кръжи над мен, загърната в хавлия за баня. И нищо друго.
— Завиждам ти, Дейзи, изглеждаш толкова спокойна и отпусната — каза тя.
Изглеждаше уморена и разтревожена. Нещо не беше наред. Нещо ставаше.
Тя ме гледа дълго, после сви рамене така, както само италианките могат да го правят, отметна косата си назад, повдигна отново едното си елегантно рамо, наклони глава към него и сведе раздразнително поглед към носа си.
— Толкова съм уморена! — оплака се тя. — Изтощена всъщност! Не съм знаела, че едно плаване може да е толкова изтощително.
— От вълнението е, предполагам. И от всичката тази храна и непрекъснатото преобличане. И аз започвам да копнея за сандвич пред телевизора, облечена само в халат за баня.
Лицето й грейна, тя плесна с ръце, с което постави скромността си в опасност, защото хавлията за баня можеше да се разтвори.
— Дейзи, каква превъзходна идея! Защо да не го направим? Ще дойда да изям един сандвич с теб. Много бих искала!
О, мили боже!, помислих си. Какво направих сега?!
— Е, не знам, аз съм домакинята, така че наистина трябва да присъствам на вечерята — казах предпазливо.
— О, това може да върви по дяволите. А и вечерята снощи беше истинско мъчение. Нека просто да попитаме момичетата, а мъжете могат поне веднъж да се погрижат сами за себе си. Защо не, Дейзи? Ще бъде забавно.
Тя така много искаше да кажа „да“, че се предадох. Определихме си среща в моя апартамент в 19:30, само по халати за баня, без грим.
— Но ще трябва да попитам Даян — предупредих я аз.
— О, майната й на Даян. — Тя отметна коса назад. — Не се налага и аз да й говоря.
— Добре, тогава, аз ще уредя всичко — настоях аз.
За моя изненада, дойдоха всички жени, облечени в белите си халати за баня, и всичките без грим — е, освен може би малко руж и очевидно молив за вежди (Даян) и бронзов блясък (Филомена). С изключение на това, бяхме такива, каквито Господ ни е създал, плюс няколко години отгоре. Розалия ме изненада, като дойде с Магдалена и малката Бела, които се настаниха пред телевизора с филм на „Дисни“ и пица — любимата храна на малката. Тя беше толкова сладка в бебешко синята си пижама, че за миг си помислих за онова, което бях пропуснала, защото нямах дете.
Дойде и Тексас с помощта на патериците. Тя изглеждаше дори още по-прекрасна, когато беше без грим. Дойде и Джини, добре измита и с розови бузи, с руса коса, завързана на върха на главата с червена панделка, с приятно апетитно тяло под халата за баня. Даян беше оставила дългата си огненочервена коса да пада свободно и изглеждаше с години по-млада — с изключение на очите. Те показваха колко много неща е видяла и дори мисълта за един сандвич в небрежно облекло не можеше да промени това.
Тя преднамерено не обръщаше внимание на Филомена, която приличаше на Бриджит Бардо в нейните ранни години с русата си коса, прибрана в конска опашка. Беше наистина момиче, което би могло да украси всеки плакат и всяка реклама за плажовете по Средиземно море. Бордоле изглеждаше на около шестнайсет години, а аз — е, предполагам, че аз просто изглеждах бледа и измъчена.
Не бях имала парти по пижами от детството — достатъчно далеч, та това да е просто неясен спомен. Но както и да е, тук, на борда на „Синята лодка“, нещата бяха различни. Един келнер ни наливаше добре изстудено розе, докато друг ни сервираше вкусни ордьоври. Имаше много чинии със сандвичи — с шунка и сирене, със салата, в която имаше и яйца, със салата от риба тон, с индийски наденички… Когато помолиш за сандвичи на „Синята лодка“, получаваш сандвичи. И ние се нахвърлихме върху тях с такива викове на наслада, та човек би помислил, че не сме хапвали нищо цяла седмица.
Излязохме на палубата да гледаме залеза, излегнати в шезлонги, с чинии в скутовете, с чашите вино до нас. Джини се настани за малко на дръжката на шезлонга на Даян, а тя дълго я гледа, след което показно извади хартиена кърпичка и почисти мястото. Филомена стоеше възможно най-далеч от Даян. Беше напълнила догоре чинията си със сандвичи и ядеше лакомо — наистина като изгладняла. Тексас каза, че обича шунка „Серано“, и хапваше само от нея и от сиренето, но не и от хляба. И аз реших, че вероятно така тя запазва превъзходната си фигура.
— Понякога така, понякога гладувам, макар никак да не ми се иска — отговори Тексас.
Филомена вдигна поглед от чинията си.
— Гладуваш, без да искаш? Какво означава това?
Тексас сви рамене.
— Понякога е трудно да се намери работа, парите не стигат и нямам достатъчно за нищо повече от бургер от деветдесет и девет цента на „Макдоналдс“. Ако дори и това мога да си позволя.
Замълчали изведнъж, ние виновно загледахме препълнените си чинии.
— Знам какво имаш предвид — каза Розалия нежно. — Бях бедна, когато бях млада, а имах и три деца, които трябваше да храня. — Тя се усмихна и погледна Магдалена, която седеше на пода до Бела пред телевизора. — Истинско щастие е, че децата всъщност не разбират колко са бедни. Там, където живеехме, всички хора бяха бедни — животът просто беше такъв. Всички ядяха едно и също — ориз и полуразвалени зеленчуци, подарени ни от крайните сергии на пазара, а понякога получавахме и по някой кокал от месаря, за да си сварим бульон. — Тя се усмихна. — Тогава се научих да готвя добре, защото само така можех да извлека максимума от онова, което имахме.
Гледах я втренчено, озадачена. Тази беше жената, която Боб Хардуик беше обичал, неговата любов. Трябвало е само да се обади на Боб и той би й дал всичко, от което би имала нужда. Всичко, което би поискала. Би могла да иска от него всичко до края на дните му. Спомних си връзката писма, прибрани в сейфа в стената. Реших по-късно да й ги дам. Едно знаех със сигурност — тази жена не беше убила Боб.
— Аз също израснах много бедна — каза Филомена, седнала на перилата в ъгъла на палубата. — Татко беше местният хлебар и никога не ни липсваше храна, но никога нямаше достатъчно пари мама да купува хубави дрехи и качествени обувки. — Тя въздъхна. — Може би затова сега имам цял пълен гардероб, а някои от дрехите и обувките не съм носила нито веднъж. — Тя отново сви рамене по типично италиански маниер. — Като видя хубави обувки, просто трябва да ги имам, не мога да устоя.
— Фройд би ти дал отлична оценка за този психологически анализ — каза с неприятен глас Даян.
Очите на Филомена блеснаха.
— А какъв е твоят произход, Даян? Хайде, кажи ни истината, сега сме само ние, момичетата, тук.
Даян я изгледа втренчено, но спокойно. После огледа останалите от нас, седнали в края на шезлонгите, очакващи с нетърпение думите й.
— Аз, разбира се, имах достатъчно късмет да се родя в благородническо семейство — каза тя гордо. — Бях единствено дете и родителите ми ме глезеха, но… — Тя въздъхна театрално. — Исках повече от живота в замъка, дебютантските балове, партитата. Исках да бъда филмова звезда като Катрин Деньов или певица, която живее бохемски живот с любовника си в Париж, втора Джейн Бъркин… Но после срещнах Боб Хардуик и той се влюби лудо в мен. — Като внимаваше чашата й да не падне от чинията, където едва се крепеше, тя погледна Филомена. — Аз бях любовта в живота на Боб. Той беше съкрушен, когато го напуснах. — Тя отново въздъхна и аз си помислих, че от нея в никакъв случай не би излязла добра актриса. — Аз обаче не можех повече да понасям да бъда просто лична вещ на богат мъж.
— И какво, по-точно, стана ти, след като го напусна? — Малките и бели, подобни на котешки, зъби на Филомена проблеснаха в дяволита, немного приятна усмивка. — Известна актриса? Певица като Джейн Бъркин? Съпруга на друг богат мъж? Или просто разведена жена, която има проблем с хазарта?
Макар кобалтовосинята нощ да беше спокойна, изведнъж духна силен вятър, който събори чашата на Даян, и виното се разля по тялото й. Вятърът затихна така неочаквано и бързо, както беше духнал, и Даян ахна. Разтревожена, тя извади книжните кърпички от чантата си и започна да попива течността.
— Буря ли ще има? — запита тя, но морето беше спокойно, а вечерното небе — ясно.
Извиках един от стюардите, за да почисти, налях още вино и раздадох още сандвичи. Всички си взеха поне по още два.
— Е, сандвичите все пак са малки — каза Бордоле и се извини с усмивка. Виждах, че се забавлява.
— Проблемът е — каза Филомена с тъжен вид, — че не знам дали някога отново ще имам такъв късмет. Не знам дали въобще някога ще срещна мъж, богат като Боб.
Не се сдържах и я запитах дали такива са желанията й, дали непременно иска да намери богат мъж, който да се грижи за нея.
— Само това знам как да правя — каза тя простичко. — Да бъда приятелката на богат мъж. Бях на деветнайсет, когато срещнах Боб. Не съм ходила в колеж, никога не съм работила, никога не съм имала възможност да науча как да правя нещо друго. Всичко, което знам, е свързано с дрехи, пазаруване и бижута. Нямате представа колко съжалявам за всичките тези изпуснати години.
— С твоя външен вид, би могла да бъдеш филмова звезда — каза Бордоле, но Филомена поклати глава.
— Не се държа естествено пред камерата. Когато веднъж се явих на прослушване, един от режисьорите ме нарече „безнадеждна“. — Тя смръщи вежди. — Помислих, че това е малко нелюбезно.
Всички се съгласихме с това, с изключение на Даян, която пиеше още вино и гледаше втренчено съперничката си със зъл поглед.
— Не мога да ви вярвам на вас двете — каза Джини. — Вие имате всичко — красота, бляскав живот в луксозни места, възможности. Аз имам само един обикновен живот в село в Йоркшир, а започвам да придобивам чувството, че вие ми завиждате. Имах прекрасно детство. В полето пасяха нашите овце, а зад оранжериите, за които се грижеше татко, имахме малка конюшня, в която беше нашето пони. Имахме две кучета, които спяха на дивана, и няколко черни котки, които ходеха навсякъде наоколо. Къщата беше прекалено малка и в нея цареше непрекъснат безпорядък, братята и сестрите ми непрекъснато се караха за нещо, но винаги налагаха здравата този, който се опитваше да ме тормози в училище. Никога не съм вземала пари от мъж и никога не съм била омъжена, но не защото не са искали ръката ми, а защото такъв е моят избор. Ще усетя, когато срещна подходящия човек, а ако не, е, тогава завинаги ще си остана Джини Бън, най-добрата барманка, която „Рамс Хед“ някога е имал.
Розалия, която беше успяла да разбере по-голямата част от казаното, се обади:
— Браво, Джини, ти с право харесваш себе си и начина, по който живееш живота си. Така трябва да се чувства всяка жена. Колко жалко, че това не важи за повечето от нас — добави тя. — Не бива да подценяваш себе си, Филомена. Ти си красива и си все още млада, макар това да не са единствените ти качества.
Филомена беше започнала да ни показва истинското си „аз“. Знаех, че се чувства неадекватна и според нея, нямаше какво да предложи. И изведнъж изпитах съжаление към нея. Бях сигурна, че тя не е убила Боб, независимо колко отчаяно се е нуждаела от пари.
Дойде Магдалена и каза, че е време да сложи Бела в леглото. Целунах я за лека нощ и след като Бела ми намигна за последен път, двете излязоха. Успях обаче да спра Розалия и да остана насаме с нея. Извадих връзката писма от сейфа и й ги подадох. Тя ги погледна.
— Нямаш представа колко ми беше трудно да ги върна обратно — каза тя. — Не обвинявам Боб, никога не съм го правила. Мъжът трябва да следва избраната от него посока. Но това, мила моя Дейзи, важи и за жените.
Чаках с надежда да каже още нещо, но тя, притиснала писмата до гърдите си, с бликнали в очите сълзи, ме целуна и по двете бузи.
— Благодаря ти, че си се грижила така добре за Роберто през последните години — прошепна, преди да си тръгне. — Знам, че сигурно те е обичал като дъщеря.
Джини надникна в спалнята и като видя, че съм сама, каза:
— Не мога да пазя това за себе си повече. Щях да кажа на Монтана, но вече започвам да губя търпение. Започва да ми тежи. Не мога повече да гледам този човек, като знам това за него. — Тя стисна устни, а очите й гневно блеснаха. — Това копеле! — изръмжа тя.
— Кой?
— Чарлз Клемънт. Чарли, както го наричат всички, като че ли от това той става по-мил.
Седнах на леглото и потупах с длан мястото до себе си.
— Ела, седни тук, Джини, и ми разкажи всичко.
— Това всъщност е историята на мисис Уейнрайт, не моята — каза тя. — Но всички в селото я знаят. Нали знаеш какъв беше Боб, непрекъснато канеше хора в имението. През някои от уикендите канеше само мъже.
— Спомням си. Уреждах всичко и се връщах в Лондон. Оставях ги сами, наистина без нито една жена, която да пречи на мъжките им занимания.
— Ха, мъжки занимания! — каза с горчивина Джини. — И така, Боб поканил този Чарли Клемънт два пъти — за лова и всичко друго. А после, следващия път, Чарли взел момиче със себе си. Мисис Уейнрайт била в коридора, когато пристигнали. Чарли представил момичето. Мисис Уейнрайт каза, че неодобрението на Боб било повече от очевидно. Той мислел, че момичето е прекалено младо, както и тя. Е, нали си я знаеш мисис Уейнрайт, обича да си вре носа навсякъде, та по-късно тя запитала момичето на колко е години. То й казало, че е на осемнайсет, но мисис Уейнрайт не му повярвала.
— О, господи, Джини — казах, — била е малолетна?
Джини кимна.
— Тя казала за това на Боб. Той дръпнал момичето настрани и го запитал защо е тук. То заплакало и казало, че не е проститутка и че прави това само за мъже като Чарли, които обичали ученички. Плащал изключително добре. После признало, че е само на тринайсет.
— О, мили… боже…
— Боб изпаднал в дива ярост. Ударил Чарли, повалил го на земята пред погледа на момичето, което просто стояло там и се кискало като дете. Мисис Уейнрайт каза, че никога в живота си не е съжалявала някого повече. Чула Чарли Клемънт да се кълне, че ще си го върне на Боб. „Не си мисли, че съм сам в това, казал с неприятен глас Чарли. И ти си като всички нас, Боб Хардуик“. И Боб го ударил отново — този път толкова силно, че Чарли припаднал. След това Боб накарал Чарли да си опакова вещите само за минута. Той бил откаран до гарата с насинено и подуто око и с ужасно главоболие. Мисля, Боб открил откъде е момичето, къде е домът му, искам да кажа, а не където живеело в Лондон. Мисис Уейнрайт каза, че отишъл да говори с родителите му и според нея той предложил да им помогне. Тя също така каза, че имала ясното усещане, че Чарли бил довел момичето за „подарък“ на Боб. Можеш ли да си представиш нещо такова? — добави Джини.
Поклатих глава, защото разбрах как е било възможно Чарли да се заблуди по отношение на Боб. Явно сега той искаше отмъщение. Обещах да кажа на Монтана, когато се върне. Точно в този момент в спалнята, накуцвайки, влезе Тексас.
— Решихме, че можем да отидем до бара — каза тя весело. — Може би дори ще пея за вас тази вечер.
Джини се оживи малко, очарована.
— Ще отида да се облека — каза тя. — Не мога да отида в този изискан бар по нощница, нали?
Изпратих гостите си, напудрих носа си, сложих малко червило на устните си и облякох „униформата“ си — черни панталони, черна блуза и черни обувки. Боб беше прав — заподозрените започваха да се разкриват. Беше, като да белиш лук, докато се разкрие сърцевината — в случая, истината.
В бара видях, че Тексас също се е преоблякла, но за разлика от мен в по-блестящ тоалет — сива рокля от шифон, която проблясваше в сребристо при всяко движение. Подпряла се небрежно с лакът на бара, тя запя с копринения си зноен глас песни за любов и разбити сърца. Това, изглежда, беше подходящ начин да се завърши вечерта.
Беше късно и всички бяха напуснали бара, с изключение на Допелман. Сам в мрака и тишината, само с шума на вибриращите двигатели, докато яхтата се плъзгаше през вълните на път за Соренто, където щеше да стигне рано сутринта, той отново се запита защо Боб Хардуик го беше поканил на това „прощално“ плаване, особено след като напоследък той беше направил огромно усилие и се беше върнал в Ню Йорк с намерението да си изясни нещата и отношенията с него. Обаче Боб беше отказал да го види.
— Сър Робърт е зает — беше му казала секретарката. — Ще има срещи през целия ден.
Допелман беше казал, че ще чака.
— Сър Робърт ще има срещи до късно през нощта — беше казала, като ясно беше подчертала всяка дума.
Тя очевидно не познаваше Допелман. По онова време той вече достатъчно дълго беше отсъствал от световната сцена. Не знаеше дали секретарката въобще си е направила труда да каже на Боб, че е дошъл. За нея той беше просто ексцентричен и лошо облечен мъж без значение. Мъж без значение за всички, разбира се, с изключение на Боб.
Чу женски стъпки и нервно вдигна поглед. Тя се поколеба. Гледаше втренчено в мрака, сякаш търсеше някого. После направи крачка напред и попадна в светлината. Беше Дейзи.
Допелман се сви в тъмния ъгъл. Тя не го видя и отиде до един от диваните, поставени до прозорците. Коленичи на него, подпря глава на ръцете си и загледа нощното море.
— Дейзи — каза той тихо. Тя се обърна.
— О, мили боже! — прошепна и гласът й издаваше уплаха. — Хер Допелман.
— Съжалявам, че те изплаших. — И, моля те, казвам се Мариус. Името ми е дадено от майка ми след доста спорове по въпроса. Баща ми се оплаквал, че е прекалено романтично, казвал, че това е име за композитори и художници, а не за мъже като нас. Както и да е, майка ми надделяла и аз съм бил кръстен Мариус, макар че през по-голямата част от живота ми към мен се обръщаха на фамилно име.
Тя го гледаше втренчено, с ококорени очи.
— Не можах да заспя — каза той. — Предполагам, че и ти не си могла.
Непоканен, той седна на дивана до нея и почувства как тя се сви.
— Тревожи ли те нещо? — запита я нежно.
— Не… Е, да… Много неща… Боб…
Той цъкна с език, за да изрази съчувствие.
— Сигурно това ти причинява мъка, но нали такава е била волята на Боб?
Дейзи се отпусна върху възглавничките на дивана. Обърна се и го погледна.
— Има и още нещо… Повече от това…
— Искаш ли да ми разкажеш?
Дейзи беше озадачена. Допелман се държеше като човешко същество. Може би защото бяха сами в мрака насред морето, отрязани от реалността. Тя реши да играе играта.
— Хер Допелман…
— Мариус — поправи я той.
— Мариус — каза тя, — бил ли си някога влюбен?
— Да, бил съм влюбен. Беше най-болезненото време от живота ми.
— Но защо е било толкова болезнено?
Допелман свали очилата си с обичайния си нервен жест и започна да лъска стъклата им с кърпичката, която държеше в джоба на сакото си.
— Защото тя ме предаде. — Той постави очилата обратно на носа си и изненадващо й се усмихна. — Жените понякога са такива. Тя се казваше Магали, беше унгарка. Те са много страстни, нали знаеш, винаги правят или война, или любов — което е по-важно за тях в момента. — Той сви рамене. — Помолих я да се омъжи за мен. Бях луд от любов, бях готов да й дам всяко пени, което имах, всичко, което притежавах. Но когато тя ми каза какво всъщност иска, отговорих й, че цената е прекалено висока и не мога да го направя. Тя започна да ме моли, да заплашва, да ме ласкае. Обеща да се омъжи за мен на следващия ден, ако й дам това, което иска. „Ще бъдеш богат цял живот“, каза ми, но аз й отговорих, че парите не са това, за което копнея.
Той отново свали очилата си и отново тревожно ги излъска.
— Разбира се, трябваше да се досетя, че тя работи за чуждо разузнаване и че наистина искаше моите знания. Искаха да шпионирам за тях. Да продавам американските тайни. — Допелман направи пауза. — А в замяна щях да получа желаната жена.
Той отново постави очилата на носа си. Извиваше и стискаше ръцете си толкова силно, че вените изпъкваха.
— Боб винаги приятелски ме държеше под око. Казваше, че според него не съм практичен, защото съм винаги потънал в научни проучвания, планове и мечти. Беше се срещал с Магали и като всички се питаше защо една умна и красива жена би ме ухажвала. — Той отново сви рамене. — Магали ми уреди среща с един агент в парка във Вашингтон. Боб някак си разбра за нея. Проследи ме, защото се досещаше какво става. „Отрепка!“, ме нарече. „Тази страна беше много добра с теб. А сега ти си готов да я замениш за евтина жена, която те върти на малкия си пръст, но не дава и пет пари за теб, жена, която ще те зареже веднага щом получи каквото желае. Ти си блестящ учен, но си идиот. Всеки човек, който замисля да продаде страната, която му дава висока награда и всякакви възможности… не ми е приятел. И ще се погрижа да нямаш повече нито един приятел“.
Зад очилата, погледът на стъклените зелени очи на Допелман срещна изумения поглед на Дейзи.
— Но тъй като не бях извършил престъплението, Боб ми даде възможност. Обеща, че ако си тръгна веднага, нищо няма да каже. Трябваше да измисля някакво извинение — здравето ми, семейството ми… каквото и да е. И просто да изчезна. Ако не, той щеше да ме предаде на ФБР.
— И ти, разбира се, изчезна, скри се — каза Дейзи и въздъхна от облекчение.
Допелман вдигна празния си поглед към нея.
— Помолих Магали да дойде с мен. Тя ми се присмя, че нищо не струвам и вече няма полза от мен, че никой няма да има полза от мен, все едно че съм мъртвец. Много пъти през изминалите години се молих на Господ да ми даде сили да й простя, да простя и на Боб, защото те двамата съсипаха живота ми. Боб беше прекалил малко, защото можеше да ми позволи да остана в страната, да върша работата, за която съм най-добре подготвен. Все пак бях най-добрият в света…
— Значи никога не си му простил.
Сега Дейзи разбираше какъв би бил мотивът за убийство на Допелман.
— Бях най-добрият. А сега, заради Боб, съм никой. Невъзможно е да се прости това.
Допелман стана. Подръпна сакото си, оправи вратовръзката си, изкашля се нервно и за пореден път намести очилата на носа си.
— Не съм говорил за това с никого. Дълго време го таих в себе си, но тук, на яхтата, далеч от всичко, а и защото ти си познавала Боб толкова добре, открих, че мога да разговарям с теб.
Дейзи също се изправи.
— Благодаря ти, че ми се довери — каза тя и изведнъж отново изпита страх. Отчаяно понечи да се отдалечи, да избяга, като почти затича към вратата, но той я последва. — Няма да чакам асансьора — каза тя и буквално затича към стълбите. — Лека нощ, хер Допелман.
— Мариус! — го чу да вика след нея.
Скоро се озова в безопасността, която й предлагаше нейната каюта. Заключи вратата и застана, подпряла гръб на нея, дишаща тежко. Не знаеше как беше успяла да седи там в присъствието на убиец, който изливаше пред нея сърцето си за изгубената си любов и за предателството на Боб. Допелман наистина беше луд.
Тя седна в края на леглото, изрита обувките от краката си и потъна във възглавниците. Червената светлина на телефона мигаше. Съобщение! Сигурно беше от Монтана. Тя грабна слушалката, но беше Тексас, която я молеше да й се обади рано сутринта, защото има да й каже нещо важно за Чарли Клемънт.
Дейзи мислеше, че това никога няма да свърши. Беше точно така, както й беше казал Боб в писмото си до нея. Всичките заподозрени започваха да разкриват истинското си „аз“. И мотивите си за убийството.