Завещанието

Част VІДен втори. Сен Тропе

„Животът е чужд език:

Всички хора имат лошо произношение.“

Кристофър Морли

Глава 36.Дейзи

Спах със съня на ангелите. Тялото ми прилягаше към това на Монтана така, сякаш бяха създадени едно за друго. На следващата сутрин, неясно долавяйки дневната светлина зад спуснатите завеси, най-после успях да се измъкна от обзелата ме сънливост и доволство, отворих очи и го потърсих. Не беше до мен. Потърсих с поглед бележка, после погледнах във всекидневната и в банята. Нямаше го. Гледах втренчено наоколо, изумена. Монтана ме беше изоставил, без дори да ми каже една дума.

Глупаво е, предполагам, но болката от отхвърлянето отново ме връхлетя — същата ужасна агония, която бях изпитала, когато ме беше напуснал съпругът ми. Пукнатините, които се бяха образували в твърдата защитна обвивка на сърцето ми снощи, когато Монтана ми беше разкрил своята уязвима страна, зараснаха и отново се втвърдиха. Казах си, че съм глупачка, а мъжете са си мъже — преследват само секс и нищо друго. Но нали аз го бях съблазнила? Той ме беше запитал дали знам какво правя, и аз, толкова безгрижно, бях отговорила утвърдително. И ето, сега получих онова, което исках. Нито повече, нито по-малко. Реших, че това няма да се повтори и че всичко е приключило още преди да е започнало.

Изведнъж ми хрумна, че зад големия прозорец лежи вълшебното малко пристанище на Сен Тропе. Виждах залесените с борови гори хълмове на Раматуел, които се издигаха в ясното синьо небе. Чувах крясъците на чайките и когато отворих прозореца, долових аромата на цветя и мириса на море. Имах нужда от плажа и от топлината на слънцето, за да стоплят нараненото ми от любовта тяло. Имах нужда да охладя болката си в хладното синьо море, да вдъхна отблизо и с пълни гърди освежаващия аромат на цветята. Имах нужда от розе и прясна риба и от онези малки диви ягоди, които тук наричаха fraises des bois. И, разбира се, нямах нужда от Хари Монтана.

Влязох под струята на душа и оставих водата блажено да ме облива, да отмие следите от правенето на любов. Толкова чиста, че кожата ми чак скриптеше, излязох от банята, облечена в мек бял халат, и точно в този момент моята стюардеса, Камил, пристигна със закуската. Налях си чаша кафе и отхапах от масления ронлив кроасан, изпечен така, както само французите могат. После звъннах в стаята на Бордоле.

— Какво? — отговори тя.

— Будна ли си?

— Вече да.

— Дръпни завесите и погледни навън.

Чух я да мърмори недоволно, докато става от леглото, после чух звука от завесите, които тя дърпаше силно. После:

— О! Погледни само!

— Напълно будна ли си вече? — запитах, широко усмихната.

— Можеш да се обзаложиш. Какво си планирала?

— Плаж. Плуване. Обяд. Вино. И може би малко пазаруване по-късно…

— Дай ми половин час, бейб, и съм цялата твоя. О, чакай минутка, ами заподозрените? Нима ще ги оставиш съвсем сами?

— Е, искаш ли да отидеш на плаж с Допелман? Или с Чарли Клемънт? — Чух я да надава тих стон. — Разбира се, че не искаш. И аз не искам. Всичко това може да върви по дяволите, Бордоле, ще оставя Монтана да се справи с тях.

— Хм. — Почти чувах как мозъкът й бързо работи, щрака. — Какви, точно, са в момента отношенията ти с Монтана? Снощи ми се стори, че сте доста интимни. И не си прави труда да ми казваш, че греша. Мога да подуша началото на любовна връзка от петдесет крачки.

— Е, да, но този път наистина грешиш. Всичко вече приключи.

— Приключи? Мислех, ще ми кажеш, че току-що е започнало!

Въздъхнах и накратко й разказах случилото се през последните няколко часа. Накрая казах:

— Когато един мъж си тръгне просто така, без дори да каже довиждане, без да остави бележка и дори без да се обади по телефона, какво трябва да мисли една жена?

— Най-лошото — съгласи се Бордоле.

Отново въздъхнах и облякох тюркоазен бански костюм и тънка, прозрачна и лека синя туника — част от покупките ми в „Харви Никс“ в Лондон. Обадих се на Патрис де Колмон, собственика на „Клуб 55“, и направих резервации за обяд в два часа, грабнах сламената си чанта и отидох да почукам на вратата на Бордоле. Тя отвори, лъчезарно усмихната.

— Бързо, да избягаме, преди Допелман да ни е намерил! — каза тя с висок шепот и веднага забърза по коридора, а аз — след нея.

Смеехме се тихичко като две палави деца, докато тичахме по мостчето към палубата.

Разхождахме се под приятните слънчеви лъчи, разглеждахме сергиите, където се продаваха бижута и колани, тениски и шалчета, слънчеви очила и сувенири. Да вземеш такси, никак не е лесно в малкия и претъпкан Сен Тропе, но аз знаех къде да се обадя и така, двете зачакахме на пристанището таксито да пристигне.

Таксиметровият шофьор беше привлекателен и се казваше Пол. Говореше ни весело и оживено на френски, докато таксито пътуваше по тесните улички на стария град, който датираше от петнайсети век. А после излязохме на главното шосе. Завихме до знака, на който пишеше: „Плажове“. Минахме край сякаш безкрайни лозя, които даваха превъзходното местно розе, после отново завихме при знака, на който пишеше: „Пампелон“. Стигнахме до края на пътя и, най-после, до красивия плаж. Пол ни каза да му се обадим, когато решим да се върнем, и потегли, а ние останахме на паркинга, втренчили погледи в множеството автомобили „Бентли“ и „Ферари“.

Въпреки елегантната си клиентела, „Клуб 55“ е семпло място. Входът е дъсчена пътека, заслонена от бамбукови пръчки. Пътеката води до тераса, открит ресторант и бар. Тентите са от преплетена тръстика и бели платна и наистина приличат на корабни платна, които се веят над главата. Цялото място е потънало в бугенвилии, олеандри и вечнозелени храсти. Отпред, пред клуба, се простират златистият, обсипан с чадъри, плаж и морето. А там гъмжи от „красиви“ хора.

В сенчестата област, определена за хранене, масите са застлани със светлосини покривки. По тях са подредени вази със свежи цветя, а бризът подухва откъм морето. До нас достигаше и досадният шум от моторните лодки, които сновяха между брега и големите яхти, закотвени в близост до него. На борда им обикновено могат да се видят хора, облечени в скъпи дрехи, красиви млади жени във възможно най-оскъдни бански костюми. Всички те обикновено обядват и вечерят в най-популярните плажни клубове в Сен Тропе.

Патрис взе ръката ми и я целуна. Заговори ми тихо и нежно за Боб. Беше го познавал в продължение на много години и каза, че много ще му липсва. Клубът принадлежеше на семейството на Патрис де Колмон от 1955 година насам. В онази година, майка му и баща му купили доста западналото място на плажа и започнали да готвят за Бриджит Бардо и нейния снимачен екип, които по онова време снимали тук „Бог създаде жената“. В онзи миг се „родил“ Сен Тропе, както и „Клуб 55“.

Настанихме се на надуваемите дюшеци под чадърите, но аз нямах търпение да вляза във водата. Тя ме обгърна като нежна и мека копринена нощница. Беше с абсолютно точната температура — нито много студена, нито много топла. Гмурнах се, после изплувах на повърхността и разтърсих глава, за да отметна косата от очите си. Не мислех за Монтана. Не мислех и за Допелман. Не мислех дори за Боб. Мислех единствено за собственото си чувствено удоволствие, отдадена единствено на тази гладка кристална вода и силата на собственото си тяло. Гмурках се и плувах към хоризонта. Бордоле плуваше редом с мен — замах след замах, в синхрон. И двете бяхме тренирали плуване и се представяхме добре в училищния отбор. И това не беше отишло напразно, уменията ни се бяха запазили.

Охладени най-после, ние заплувахме към брега. Отърсихме се от капките вода като двата лабрадора, които бяха плували редом с нас. После бавно отидохме до нашето местенце от плажа и седнахме, оставихме слънчевите лъчи да ни затоплят и изсушат, преди отново да се намажем с плажно масло „Хавайски Тропик“.

Лежах по гръб на дюшека със затворени очи. За първи път, откакто бях напуснала Лондон, се чувствах наистина отпусната. Почти заспах под чадъра, но долавях, сякаш някъде отдалеч, смеха и тракането на кубчетата лед в чашите, лекия шепот на бриза във вечнозелените растения и плисъка на вълните, които се разбиваха в брега. Искаше ми се да мога да остана тук завинаги и никога вече да не ми се налага да се срещна с реалността, която представляваха Монтана и заподозрените.

— Мадам, масата ви е готова.

Усмихнат млад сервитьор в синя риза прекъсна мислите ми. Двете с Бордоле облякохме туниките си и започнахме да си проправяме път през вече пълните маси. Поръчах бутилка розе и двете отпивахме в благословено мълчание и разбирателство. Хапвахме от салатата, в която всичко, включително червените малки репички, беше прясно и подправено с ароматен зехтин. Заля ме чувството за мир и покой, за благоденствие — чувството за спокойствие след буря.

Започнахме да правим коментари за великолепните млади тела, за бижутата, за това скандално перчене и гиздене, за загорелите момичета и бронзовите млади мъже с татуировките, за дебелите титани на индустрията, нахлупили бейзболни кепета, на които са изписани имената на техните собствени яхти, за известните модели и филмови звезди. Разбира се, имаше и други хора, които редовно идваха тук година след година не за да бъдат забелязани от другите или за да гледат знаменитостите, а просто защото мястото им харесваше.

Току-що бяхме привършили морския костур и превъзходната салата и пиехме втората бутилка вино, докато чакахме да ни донесат дивите ягоди, когато Бордоле прошепна:

— Не поглеждай сега, но познай кой се приближава към нас.

И аз, разбира се, погледнах. Беше Даян. Бордоле въздъхна гневно.

— По дяволите, Дейзи, сега и тя ни видя и ще дойде при нас!

Беше права. Даян ни видя и като приближи, ни изгледа с възмущение.

— Какво правите вие тук? Невъзможно е човек да направи резервация.

— Отказали са ти, нали? — Бордоле можеше да бъде много неприятна, когато решеше. — Много лошо. Разбира се, аз и Дейзи се насладихме на превъзходния обяд, както и на прекрасен ден на плажа.

— Тогава, няма да имате нищо против, ако седна тук, при вас.

Даян се настани, преди да сме имали възможност да възразим. Засуети се с бялата си кожена чанта, приглади косата си, която носеше прибрана назад, на кок, и оправи бюстието на синята си плажна рокля.

Наля си чаша от нашето розе и отпи дълбока глътка. Погледът й срещна моя над ръба на чашата.

— Ти чукаше ли се с моя бивш съпруг? — запита ме.

Ахнах. Чух как Бордоле присмехулно изсумтя, готова всеки миг да избухне в смях.

— Винаги съм подозирала, че сте любовници — каза Даян. — Ти беше толкова близка с него, винаги до него, винаги отговаряше на телефона, винаги в самолета с него, винаги. И винаги с него в „Снийдли Хол“. И дори тук, в Сен Тропе и в хотел „Дю Кап“.

— Спомням си те от хотел „Дю Кап“ — казах, защото знаех, че и тя си спомня прекалено добре сцената, която беше направила на Боб, когато той й беше отказал пари.

— Разбира се, че си спомняш — Тя изведнъж стана предпазлива. — Онова, което не знаеш, е колко много имах нужда от парите. И защо. — Издължените й зелени очи отразяваха слънчевата светлина, когато ме погледна. — Но тогава нямаше причина ти да знаеш истината, нали? Тогава не казах и на Боб, така че защо да ти кажа сега?

— Каква истина? — запитах, но тя извърна глава, очевидно решила, че е казала прекалено много.

Махна с ръка на келнера и златните й гривни затракаха.

— Боб е мъртъв и вече го няма. Сигурна съм, че добре се е погрижил за мен в завещанието си. — Тя отново ме погледна, този път — втренчено и пронизващо. — Не е ли така?

— Наистина не знам какво гласи завещанието на Боб — казах. — Ще трябва да изчакаме, докато стигнем Капри. Там ще разберем.

Стори ми се, че видях отчаяние в очите й, но после тя бързо се обърна към келнера и си поръча печен калкан и друга бутилка розе. После отново се усмихна, сякаш заучено, и запита Бордоле откъде е и какво прави тук, харесва ли й плаването.

Само за миг, Даян се преобрази от уплашена и отчаяна жена в съвършена чаровница от висшето общество, която се наслаждава на най-хубавия плажен клуб в Сен Тропе — място, където тя очевидно се чувстваше у дома си и към което естествено принадлежеше. Приближаваха се хора, целуваха я по двете бузи и я питаха защо толкова много време не са я виждали.

Тя отговаряше на всички, че съпругът й е починал наскоро и тя се възстановява от шока.

И може би тя беше, помислих си, изненадана. Бързо се бях научила, че човек никога не можеше да е сигурен, когато ставаше въпрос за Даян.

Глава 37.Дейзи

Обадихме се на Пол, таксиметровия шофьор, да ни вземе и оставихме Даян да се наслаждава на обяда в компанията на приятелите си.

Като все още се чудехме над смисъла на думите й, ние мълчахме по пътя обратно до Сен Тропе. След това започнахме да обикаляме бутиците, които отваряха отново в четири следобед. Разхождахме се и по павираните тесни задни улички. И срещнахме, кого мислите, Филомена, която мъкнеше огромни пазарски чанти с имената на „Хермес“, „Ерес“ и „Бланк-Блю“. Очевидно беше, че е похарчила доста от своите сто хиляди долара. Безупречна, пищна и великолепна в скъпия си, но изключително семпъл, бял ленен тоалет, тя вървеше така царствено, сякаш притежаваше всичко наоколо.

— Ciao, amici! — извика ни тя и ни махна със свободната си ръка, лъчезарно усмихната, от другия тротоар. — Вижте какво имам! — Тя повдигна чантите. — Не съм се забавлявала така добре от години. Пазаруването винаги ме кара да се чувствам добре.

Без да се огледа, тя се втурна да пресече тясната улица и се озова право пред един син „Мерцедес“, зад чието кормило седеше привлекателен рус мъж. Той натисна гневно клаксона, после удари рязко спирачките и се закова на място.

— Едва не те убих! — каза той на френски, като вдигна ръце във въздуха в донякъде престорено отчаяние.

— Ако трябваше да умра, щях да съм щастлива, че щеше да е в твоите ръце — извика в отговор Филомена и се засмя.

Той се облегна на лакът на вратата на колата и я погледна с интерес.

— Какво ще правиш довечера? Знам къде ще има добро парти. На яхтата на Пол Алън.

Двете с Бордоле си разменихме многозначителни погледи. Пол Алън беше милиардерът от „Майкрософт“ и неговата яхта, „Октопод“, беше най-голямата и най-великолепната в Сен Тропе, много по-голяма от „Синята лодка“, извисяваща се сиво-синя грамада.

Филомена отиде бавно до него. Те си размениха визитни картички и усмивки, стиснаха си леко ръцете, докато разгневените шофьори образуваха две опашки зад тях, натискаха клаксоните и викаха. Без да се смути, Филомена му махна за довиждане. Усмихна се мило на побеснелите шофьори, после прекоси бавно улицата и дойде при нас — спокойна и самоуверена.

— Глупав млад мъж — каза тя пренебрежително. — Помисли си, че ще бъда впечатлена, когато спомене Пол Алън и неговата яхта.

— Е, аз със сигурност бях впечатлена — каза Бордоле.

— Ха! Разбира се, той не познава Пол Алън. Той е като мен, намира се някъде далеч в тълпата около тези хора, надява се да има късмет и да пробие в този кръг, да постигне контакт и да получи няколко залъка от софрата на богатите.

Филомена използваше метафори, но ние разбрахме какво иска да каже. Също като Даян, тя ни впечатли. Обаче, за разлика от Даян, ни впечатли със своята откровеност.

— Аз имам вид на богата жена, той също има вид на богат мъж — каза тя и сви елегантните си загорели рамене. — Но и за двама ни това е само фалшив външен вид, с който ние се надяваме да извадим късмет.

В този миг иззад ъгъла се появи Тексас, също стиснала пазарски чанти в ръка, макар и не с името на „Хермес“ на тях.

— Здравейте! — извика тя. — И вие ли обикаляте магазините, момичета? — Токчето на обувката й попадна в дупка между паветата и тя едва не падна. — О, по дяволите! — Заподскача на един крак, стиснала глезена си с ръка. — Така ужасно боли!

Брандън се появи иззад ъгъла почти мигновено след нея. Усмихна ни се, после погледна, разтревожено Тексас.

— Какво се е случило?

Тя едва стоеше на един крак и той я хвана през кръста, за да й даде опора. Тя изстена тихичко няколко пъти.

— Токът й попадна в дупка между паветата — казах му аз. — Вероятно си е изкълчила глезена. По-добре й помогни да се върне на яхтата. И нека лекарят погледне крака.

— Разбира се. Да, със сигурност ще й помогна. Яхтата.

Брандън, изглежда, говореше само с къси фрази, дори невинаги образуваше изречения.

— Аз също ще дойда.

Филомена също прегърна Тексас през талията.

— Окей, ще покажа глезена си на лекаря — изстена Тексас. — Съжалявам, че няма да мога да обикалям още малко по магазините.

Докато тя подскачаше на един крак, ние видяхме Филомена да държи ръката на Брандън зад гърба й и се засмяхме.

Купихме си ябълкови тригуни от една фурна и лакомо ги захапахме, загледали витрината на малък магазин, където се продаваха майтапчийски костюми и бижута. Табелката над вратата гласеше, че името на магазинчето е „Аликс“. Бордоле купи гривна с тюркоазени цветя, а аз избрах чудесна огърлица — колие, както я наричаха френските продавачки, която се състоеше от пет реда зърна оливин на тънка златна верижка.

Беше вече пет часът, а трябваше да отплаваме в шест. Уличката, по която вървяхме, ни изведе на кея точно пред кафе „Сенекюр“, където видяхме Допелман да пие вино и да гледа с празен поглед редицата яхти, строени от другата страна на улицата. Знамената им се развяваха на морския бриз, а екипажите им, в бели къси панталони и ризи, стояха, готови да поднесат коктейлите или да вдигнат платната с предупреждение само от няколко секунди. Както винаги, Допелман като че ли не забелязваше хода на времето и аз неохотно реших, че вероятно ще е по-добре да му напомня, че трябва да бъде на борда преди шест, защото можеше отново да се напие и да ни забави.

Той подскочи, когато произнесох името му, и чашата с вино падна на пода.

— Фройнлайн Дейзи. И Божоле.

Явно не беше разбрал името й правилно, затова й се усмихна колебливо и със залитане се изправи на крака. Те бяха толкова слаби, че стърчаха изпод късите крачоли на панталоните му като пръчки. Беше облечен в тениска в неопределен зелен цвят, който очевидно му беше любим. На врата му висеше мощен бинокъл.

— Време е да се върнете на яхтата, ще отплаваме в шест часа! — Подчертах ясно всяка дума.

— А, да. Да, разбира се. — Той бързо взе туристическия справочник от масата и остави няколко монети в чинийката. — Да, май наистина ще е по-добре да побързам.

Тръгна бавно и мълчаливо до нас, като от време на време хвърляше поглед към изложбата от предмети на изкуството, която заемаше няколко пресечки. Спря се пред малка, но изключителна в детайлите си, картина, изобразяваща рибарска къщичка — бели варосани стени, покрив от сини плочки, отворен прозорец, жълти завеси, развявани от ветреца, куп рибарски мрежи и черно куче, задрямало на слънцето.

Допелман свали очилата си и ги избърса. После ги постави отново на носа ей и погледна картината още по-отблизо. Погледнах часовника си, после — Бордоле. Повдигнах нетърпеливо вежди, но не можехме просто така да го оставим там, на улицата.

— Ще купя тази картина! — каза той високо.

Търговецът обяви цената си и Допелман извади оръфаното си кожено портмоне, което изглеждаше така, сякаш му служеше поне от сто години.

— Предполага се, че трябва да се пазарите за цената — каза Бордоле, но той поклати глава.

— Художниците изкарват прехраната си с това. Той продава. Аз купувам. Цената е справедлива.

Стиснал здраво картината под мишница, очевидно за него тя беше толкова ценна, колкото е един Рембранд, за който и да е музей, той забърза редом с нас. Зад ъгъла почти се сблъскахме с Дейвис Фарел, който правеше панорамна снимка на яхтите.

— Трябва да направя няколко снимки, защото в противен случай хората никога няма да ми повярват, че съм бил тук — каза той и също изравни крачка с нас. — Вие прекарахте ли добре деня?

— Страхотно! — Стори ми се, че от приятно прекараното време на плажа и обяда е изминала цяла вечност.

— От коя епоха, по-точно, е този ваш стил, в който носите косата си? — запита го Бордоле, смръщила вежди при вида на конската му опашка.

— Късните шейсет години на двайсети век, предполагам. — Дейвис подръпна дебелата си конска опашка. — Искаш да кажеш, че не ти харесва?

— Нека го кажем така — като някой стар килим, косата ти е виждала и по-добри дни.

Всички се засмяхме. Качихме се на яхтата, като Допелман вървеше последен и буквално се влачеше след нас.

— Запомнете, вечерята е в осем и половина — напомних им.

А после, о, толкова небрежно и сякаш между другото, запитах:

— Виждал ли е някой Монтана?

Никой не го беше виждал.

— Споменаваш го за първи път от сутринта — забеляза Бордоле. — Трупаш всичко в себе си, нали?

— Всичко — какво?

— Всичкият този гняв, който изпитваш към него. Това не е добре. С гняв никога нищо не се постига. Мисли разумно. Монтана не би те съблазнил, а после — изчезнал, без да иска никога повече да те види.

— Той не ме е съблазнил. Аз го съблазних.

— А, добре… Разбирам… И все пак, същото важи и тук.

Бордоле се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре, но не успяваше.

— Без съмнение, той ще бъде в бара в седем и половина заедно с всички нас — каза тя весело, миг преди двете да се разделим пред моята врата.