„Истината рядко е чиста, и никога — проста.“
Когато беше омъжена за сър Робърт, Даян Хардуик живееше в огромен луксозен апартамент в една от най-добрите сгради в Монте Карло, където разполагаше с прислужник с бяло сако, лична камериерка, готвач и иконом, както и сменящ се всеки ден състав от работници и служители, които се грижеха винаги всичко да е наред и по мебелите да няма дори прашинка. Даян имаше фобия по отношение на чистотата и болестите. Въпреки че всяка брава, всяко кранче и всяка вана се почистваше по два пъти на ден, тя пак носеше ръкавици в къщата. Но понеже не искаше хората да знаят за нейната ексцентричност, никога не носеше ръкавици, когато излизаше. А вместо това тайно избърсваше всичко с хартиени кърпички, преди да го докосне. Освен чиповете за залагане в казиното.
И без това нямаше да й разрешат да играе на масите с ръкавици, макар да беше немислимо, че ще се осмелят да обвинят в измама жена от нейната класа. И тя не мамеше. Тя просто губеше. Ето защо сега живееше сама в малък апартамент на „Шарл Феликс“ в старата част на Ница, близо до къщата, където някога живял Матис. Тя беше близо до един от най-старите площади на Ница, „Корс Салея“, където беше разположен известният открит пазар.
Тъй като Даян не се наслаждаваше на храната, тя не беше очарована от факта, че живее близо до пазара и примамливата гледка на плодовете, зеленчуците и цветята. Чак до нейния апартамент стигаше ароматът на гозбите, които се приготвяха в бараките, където продаваха socca, местните палачинки с пилешко и грах, както и ароматите от близките ресторанти. А от тези аромати на нея й прилошаваше. Удоволствие й доставяше само разкошната гледка на цветята. Независимо колко не й стигаха парите, а те никога не й стигаха, Даян отрупваше и четирите стаи на апартамента си на втория етаж с цветя и той се изпълваше с аромата на рози и люляк, жасмин и фрезия. Ароматът на цветята прогонваше мириса на готвено.
Апартаментът не беше лош. Всъщност всеки друг, освен Даян, би го намерил за очарователен. Вярно, таваните бяха малко ниски, но тесните френски прозорци стигаха чак до тях. А пред всичките тези прозорци имаше чаровни железни балкони, където тя отглеждаше папратови растения, за да попречат на съседите да надничат в жилището й. Но тези растения пречеха и на слънчевата светлина да влиза вътре. Даян обаче обичаше зеления полумрак, който се процеждаше между листата на папратите. Беше все едно да живееш в аквариум.
Една от стаите беше за дрехите й — те я изпълваха цялата. Все дрехи висша мода от последните петнайсет години, както и стотици чифтове дизайнерски обувки и още толкова дамски чанти. Както й беше казал сър Робърт — забележка, придружена с унищожителен поглед — никога нямаше да й се наложи да излезе на улицата гола. Всъщност тя можеше да украси, което и да е парти, защото все още изглеждаше страхотно. Макар че сега осемнайсеткаратовият квадратен смарагд, заобиколен от диаманти, беше копие на оригиналния „Картие“, който Боб й беше дал, както и по-голямата част от останалите й бижута.
Едно-две бижута беше успяла обаче да запази въпреки трудните времена и непрекъснатите загуби на игралната маса. Тях тя наричаше своите „всекидневни“ бижута по простата причина, че ги носеше всеки ден. А това бяха нейният чифт обеци с четирикаратови диаманти, както и тънката диамантена верижка, която носеше около врата си. Тези бяха първите й истински бижута и й бяха дадени, преди Боб Хардуик да се появи на хоризонта. Тогава тя беше само на седемнайсет и подари младостта и красотата си, както и девствеността си, на по-възрастен мъж в замяна само на два месеца лукс в един карибски курорт. А той й подари и диамантите, освен приятно прекараното време. Тя беше решила, че това е честна размяна.
Всекидневната й стая — или салонът, както тя го наричаше по френски маниер — беше тапицирана със сребрист брокат. Неспособна да понася скучните, неравномерно, боядисани стени, които напомняха някаква селска къща, тя беше продала една от скъпите си гривни и беше купила тази луксозна материя. Сама беше тапицирала стените и стаята беше придобила този аристократичен вид.
Даян все още можеше да се грижи за себе си, все още можеше да „направи шоу“ както в началото. Даян умееше да прави страхотно впечатление. С прекрасните мебели Арт Деко, които беше успяла да спаси от разпродажбата на старото си жилище в Монте Карло, с всичките тези огледални повърхности, кристални лампи и бели килимчета върху тъмно лакирания под, стаята наистина беше красива. Каквато беше и спалнята й, макар да беше доста малка и почти изцяло заета от огромното легло, покрито с бяла, плетена на една кука, кувертюра, която, макар това да изглеждаше почти невероятно, беше изработена от самата Даян в нейното свободно време. Всяко бодване с куката беше направено с неописуем гняв.
Гневът беше насочен към Боб Хардуик, бившия съпруг, който я беше оставил в това тъжно състояние, само с късмета й. „Какво? Отново?“ Такива бяха съкрушаващите му думи, когато тя буквално се беше спуснала отгоре му в хотел „Дю Кап“, където той прекарваше уикенда в компанията на някаква червенокоса жена, за която беше казал, че работи за него. Беше чувала това и преди. Само че по онова време Даян беше вече разведена и не можеше да направи нищо по отношение на другата жена. Можеше само прочувствено да говори за своята бедност, което обаче не я доведе доникъде.
Беше се научила да плете на една кука от баба си, макар това да беше нещо, за което никога не си признаваше. Тя дори не си признаваше, че има баба, освен ако не използваше този факт, за да говори за аристократичното си потекло. Никога не говореше за семейството или за миналото си, защото имаше много неща, които просто искаше да забрави. Говореше само за времето, когато беше съпруга на милиардера Хардуик. И, разбира се, фактът, че все още беше лейди Хардуик, означаваше, че я канят на разни места, макар тя вече да не можеше да приема поканите.
Защото не би могла, в отговор, да покани същите тези хора в тесния апартамент на площад „Шарл Феликс’“ и с това да признае колко е паднал стандартът й. Осъзнаваше, че хората започват да говорят за това, да говорят за нея, да правят предположения за парите й. Това не й харесваше, не й харесваше и Боб Хардуик, но ето, че сега той беше мъртъв и, като негова бивша съпруга — и единствена всъщност — тя щеше да наследи имението му. Все пак той нямаше друго „семейство“.
Тя звънеше непрекъснато на адвокатите на Боб, откакто беше научила за смъртта му, защото искаше да знае кога ще стане ясно завещанието му. Беше отишла на погребението, премръзнала и обладана от неописуем гняв, защото любовницата му италианка също беше там, както и бизнесмените с колосаните ризи, които, след като й стиснаха ръката и й изразиха тихо съчувствието си, напълно я пренебрегнаха. Както и бившата любовница. Както и Арни Левин, адвокатът, който, едва когато тя остро го запита, й отговори, че завещанието ще се прочете по-късно. Какво ли искаше да каже с това? Колко дълго щеше да трябва да чака тя? Адвокатите не искаха да говорят за това и Даян подозираше, че нещо се е объркало. А в момента тя отчаяно се нуждаеше от пари.
Беше десет и петнайсет сутринта. Прозорците бяха отворени и тя чуваше врявата, която долиташе от пазара. Миризмата на готвено нахлуваше заедно с утринния въздух. Но тя трябваше да остави прозорците отворени, защото вече беше много горещо, а в апартамента й нямаше климатична инсталация. Като смръщи вежди, тя пръсна малко от парфюма си във въздуха.
Все още по пижама — сатенена, светлосиня и обточена с дантела — тя отиде в кухнята, за да си приготви кафе. Не беше променила абсолютно нищо в кухнята, тя беше същата, каквато беше и през последните десетилетия — сива и скучна, тясна стая, облицована с кафяви плочки, с изтънели карирани памучни пердета, закрепени на въжета, за да закриват шкафовете под мивката, както и онези до печката. Няколко чинии и чаши бяха подредени на откритите рафтове, а малкият хладилник бръмчеше тихо в ъгъла. Кухнята не беше царството на Даян.
Бурканчето с кафето беше празно. Разочарована и ядосана, тя отиде до прозореца на всекидневната стая и загледа, през листата на папратовите си растения, оживената улица. Децата тичаха и крещяха с цяло гърло, влачеха училищните си чанти след себе си. Даян никога не беше искала деца. Не разбираше децата. Нейното собствено детство беше по-скоро времето от живота й, което искаше да забрави. Никога вече не би искала да бъде част от онзи свят.
През две врати от нейната беше училището по балет. В момента уроците там бяха в разгара си. Гърбавата стара жена, която свиреше на пианото, безмилостно изпълняваше мелодия от Чайковски, която той самият навярно не би разпознал, докато момиченца в розови къси полички пърхаха като пеперуди и си представяха, без съмнение, че са известни балерини, излезли на световната сцена. Тя не споделяше тяхното мнение. Даян не беше оптимистка.
Голямо кафяво куче се влачеше по улицата. То спря до отсрещната врата, подуши, после равнодушно вдигна крак. Оставило миризмата си, продължи надолу. Даян въздъхна горчиво. Кой би помислил, че въобще някога ще живее на място, където кучетата пикаят пред вратите на къщите?
Отиде в спалнята си и седна пред тоалетката с красивото венецианско огледало, подарък от Боб. „За да отразява винаги красотата ти“, беше й казал той, когато й го беше подарил, а това беше в началото на тяхната връзка. Но сега онова, което то отразяваше и Даян виждаше, не беше красота. Не беше онази руменина и лъчезарно излъчване на младостта, когато се събуждаше сутрин — кожата й беше здрава, очите й блестяха като смарагда на пръста й, когато притежаваше тяло, за което знаеше, че никога няма да я разочарова. Можеше да облече всичко — рокля с презрамки, без да има нужда от сутиен, да прави всичко, да бъде всичко, което пожелае. И беше така, докато не откри хазарта.
Погледна уморено малкия златен часовник, много удобен при пътуване, който стоеше на стъклената масичка. Показваше 10:30. По дяволите, щеше да закъснее.
Бързо наметна шлифера върху сатенената си пижама, обу платнени еспадрили и ги завърза около тесните си глезени. Отметна назад дългата си червена коса, придърпа сламената шапка ниско над очите и си сложи огромни слънчеви очила в стил Джаки Онасис. После изтича надолу по тясното стълбище и излезе на павираната улица. Тежката дървена врата се хлопна след нея, а тя забърза към площад „Корс Салея“ и пазара.
Когато бяха уговорили срещата, мъжът беше казал 10:30 и беше настоял за нейната точност. Той не искаше да чака и заради онова, което се беше случило, тя просто не можеше да си позволи да закъснее. Или, в противен случай, миналото щеше да я застигне. Макар и всичко това да беше изключително болезнено, тя имаше нужда от парите.
Външният вид на Даян беше толкова ексцентричен, че всички глави се обръщаха към нея. Тя обаче отхвърляше със свиване на раменете погледите и изумените усмивки. Пет пари не даваше как изглежда. Тук никой не я познаваше, никой нямаше значение за нея. Хората от нейната среда не ходеха по пазарите. Тя също не ходеше, но тази сутрин беше изключение — трябваше да отиде до пазара, защото изпитваше отчаяна нужда от горещо и силно кафе, а и не трябваше да закъснее за срещата.
Не забеляза опашката — мъжа с обикновена и небиеща на очи външност, облечен в тениска, къси панталони и маратонки — но той я следваше. Нейният ум беше концентриран в съвсем други неща.
Седна на терасата на едно от кафенетата в сенчестата страна на площада, поръча си еспресо и се огледа внимателно. Мъжът, с когото трябваше да се срещне, не се виждаше никъде. Сърцето й се сви от лошо предчувствие. Къде ли беше той? Тя разчиташе на него. Не можеше да й причини това. След всичките тези дълги месеци на планиране, не можеше да изгуби сега.
Хиляди мисли се въртяха в главата й и всичките — лоши. Нервна, тя свали шапката си, бутна слънчевите си очила нагоре в косата, изпи на една глътка силното еспресо и си поръча втора чашка. Той щеше да дойде, беше сигурна в това, нямаше да я разочарова, нямаше да издаде тайната й. Поклати глава. Та как би могъл? Той беше част от нея.
Мъжът, изпратен от Монтана, седеше на няколко маси от нейната. Той видя треперещата й ръка, непрекъснатото нервно потрепване на кръстосаните крака, погледа, който неспокойно следеше минувачите. Запита се дали тя не взема наркотици.
След няколко минути я видя да става от мястото си. На лицето й беше изписан смесен израз на опасение и облекчение. Един мъж заобикаляше масите, за да стигне до нея. Беше по-млад от Даян, не беше привлекателен, но не беше и грозен — обикновен млад мъж в бели къси панталони, тениска и тъмни очила. Носеше малка чанта от онези, в които европейците имат навика да носят най-необходимите неща — портмоне, ключове, такива неща.
Мъжът, който следеше Даян, извади мобилния телефон от джоба си, хвана ги в камерата и бързо направи няколко снимки. Човекът, с когото тя имаше среща, отпрати келнера с махване на ръката. Очевидно беше тук по работа и възнамеряваше да я свърши бързо. След няколко минути по лицето на Даян бе изписан гняв, тя свали диамантените обеци от ушите си и ги плъзна по масата към чакащата ръка на младия мъж. Той ги разгледа внимателно и каза нещо, което я накара гневно да възкликне, макар и прекалено тихо, за да стигне смисълът на думите й до мъжа, който ги наблюдаваше.
Обикновеният на вид млад мъж бутна стола си назад и се изправи. Даян също стана. Сложи отново слънчевите очила на носа си, с което скри очите си. Вече не можеше да се види тяхното изражение. Младият мъж каза нещо, обърна се и тръгна отново между масите, а после се смеси с тълпата из пазара.
Беше оставил малката си чанта на масата. Даян я взе, извади от нея пачка банкноти и ги преброи. Езикът на тялото й издаваше поражение. Тя хвърли няколко монети в чинийката като бакшиш за келнера, после се отдалечи бързо.
Човекът на Монтана не я последва. Вместо това последва младия мъж.
Чу се нещо, подобно на изстрел, и Даян, почти разплакана, забърза по площад „Шарл Феликс“. Нервите й бяха изострени, тя изпищя и бързо се шмугна в прикритието на една входна врата. Надникна и видя, че това е само моторизиран куриер, който е спрял пред сградата и натиска нейния звънец. Премина на бегом останалата част от пътя.
— Лейди Хардуик ли търсите? — запита тя, останала без дъх от това необичайно за нея упражнение.
— А това вие ли сте, мадам?
Тя кимна, извади ключа си и отвори вратата, за да докаже, че наистина живее там.
— Аз съм лейди Хардуик — каза тя, просто в случай, че е останало някакво съмнение. Освен това, винаги обичаше да се наслаждава на начина, по който името й звучи.
— Подпишете тук, моля.
Тя се подписа в книгата и той й подаде плика. Размерите и формата му, както и красивият калиграфски почерк, накараха Даян да предположи, че това е покана. Тя забърза нагоре по стълбите, като в същото време вече разкъсваше плика. Извади отвътре гравираната бяла картичка.
„Мис Дейзи Кийн моли за удоволствието на вашата компания по време на плаването по Средиземно море, с което ще отдадем последна почит на сър Робърт Хардуик“.
Даян притисна длан към гърлото си. Плаване? Те да не би да са луди? И защо тази Дейзи Кийн кани нея?
„Такава беше последната воля на сър Робърт. Той пожела приятелите му да се съберат на яхтата «Синята лодка», която ще отплава от Монте Карло на 25 май. Плаването ще бъде петдневно и яхтата ще спре в Сен Тропе, Соренто и Капри. В Неапол ще сме на 30 май. За всички разноски се е погрижил сър Робърт.
Ако получим вашето съгласие, на борда ще ви очакват сто хиляди долара.
В последната вечер от плаването, във вила «Белкис» на остров Капри, ще бъде прочетено завещанието на сър Робърт“.
Отдолу бяха дадени телефонният номер и служебният адрес на сър Робърт в Лондон.
Сто хиляди долара. Нулите затанцуваха пред погледа на Даян като балони на рождения ден на някое щастливо дете. „Сто хиляди долара! О, мили боже, помисли си тя, аз съм спасена“. И веднага пожела да си върне обеците!
Прочете поканата отново и отново — няколко пъти. После прочете последния ред: „В последната вечер от плаването, във вила «Белкис» на остров Капри, ще бъде прочетено завещанието на сър Робърт“. За първи път този ден усмивка грейна на красивото й лице. Щеше да се получи. Тя щеше да наследи всичко. Ето защо я канеха. Най-после щеше да получи онова, което искаше.
Разбира се, щеше да отиде. Вече планираше какви дрехи ще вземе. Вдигна телефонната слушалка и се обади на Дейзи Кийн.
Всичко беше свършило. Коя е и какво беше тя всъщност, какво беше извършила — всичко това щеше да остане тайна.
Във Венеция валеше дъжд. Силен дъжд, на потоци вода. Реки се стичаха по улиците и площад „Сан Марко“ вече беше наводнен. Водата беше достигнала около трийсет сантиметра и продължаваше да се покачва. Кубетата на базиликата бяха забулени в мъгла, а двете известни кафенета, които вечно си съперничеха, „Флориан“ и „Куадри“, в които Филомена харчеше прекалено много пари за чашки скъпо кафе, бяха затворени. Масите и столовете бяха прибрани от площада, защото кой ли очакваше клиенти в такова време? Днес по улиците нямаше дори туристи.
Тесни дървени греди бяха поставени над водата по площада, за да служат като временен мост. Венецианците, които бяха свикнали с тях от рождение, вървяха уверено, докато туристите и онези, които нямаха такива умения, залитаха и понякога се изцапваха чак до коленете в мазната вода.
Филомена можеше да стигне до апартамента си само по тези дъски или да заобиколи, но това включваше много задни улички и поне още половин час път в този пороен дъжд. Избра да мине по гредите. Високите обувки не бяха идеалното средство за тази цел и тя пристъпваше бавно, поставяше внимателно единия си крак пред другия, както правят високо платените модели, когато вървят по подиума. Тя беше облечена в модерен бял шлифер, който обаче едва ли можеше да я предпази от дъжда. Беше прибрала под него скъпата си дамска чанта от алигаторска кожа и беше сложила шапчица на русата си коса, която, както и сините очи, беше наследила от майка си. Жената, която Монтана беше изпратил да я следи, не беше чак толкова добра. Тя се подхлъзна, падна от гредите и изруга тихо, когато се озова почти до коленете във водата, а Филомена изчезна в мъглата и дъжда.
Филомена влезе в една странична уличка, където смело нагази в локвите, защото се беше отказала от всякаква надежда да спаси скъпите си обувки. Апартаментът й се намираше на старото палацо, което гледаше към широк канал, където, във време като това, първият етаж неминуемо се наводняваше, а нейният апартамент, който се намираше на втория етаж, със сигурност беше най-влажният във Венеция. Както и да е, думата „апартамент“ беше прекалено гръмка за единствената, макар и голяма, стая с малка баня в единия ъгъл. Тя я беше наела само защото адресът — палацо „Брева“ — беше добър, макар че дори в горещината на лятото се разнасяше мирисът на канал. А през зимата беше ужасно, вледеняващо студено. И абсолютно през всички сезони беше влажно — влагата тук беше постоянно. Хубавото, за което си струваше да се понасят неудобствата, беше, че сградата притежаваше елегантност и чар и от нея се разкриваше вълшебна гледка към канала, златните кубета на църквите и разлистените дървета във вътрешните дворове.
Филомена премина през водата на тесните улички и стигна до палацо „Брева“. Портиерът беше жена, вечно недоволна, която я посрещна кисело и й каза, че е успяла да попие с парцал водата във фоайето, но не може да се справи в онази част на сградата, която е откъм канала. Трепереща, Филомена изкачи мраморните стълби, доста изтъркани в средата, защото се използваха повече от век. Поизносени бяха и каменните перила, макар и не толкова. Фреските по тавана бяха все още прекрасни, макар и вече затъмнени от пушек и мръсотия, а от стените, които някога бяха във весел зелен цвят, но сега също бяха занемарени, се излъчваше хлад.
Филомена обичаше слънчевата светлина, обичаше горещината и тропическия климат, плажовете на Рио и Сен Тропе. С блестящата си златиста коса, с привлекателните сексапилни устни и гъвкавото си тяло, тя би могла да бъде уникално украшение на всеки един плаж. Проблемът беше в това, че непрекъснато остаряваше. Филомена беше на двайсет и осем, а в нейния свят, единствената подходяща възраст за жената беше осемнайсет. Дори двайсет и пет години вече се смятаха за множко. И как би могло да бъде иначе при непрекъснатото попълнение от млади красавици, нетърпеливи да получат златото и блясъка на живота. Каквато тя беше някога!
Отвори вратата и влезе в стаята си — нейния собствен свят. „Каква деградация!“, помисли си тя и с абсолютна незаинтересованост захвърли прогизналия си шлифер на пода. Изрита от краката си съсипаните високи елегантни обувки и свали от главата си шапчицата, от която капеше вода. Изглеждаше като раздърпана старица. Нито един нормален мъж не би я погледнал втори път. Полата й също беше мокра. Тя разкопча ципа, свали я и я остави на пода там, където беше паднала. Блузата й я последва. Загърната в одеяло и все още трепереща, отиде до прозореца и втренчи поглед в потоците дъжд, които плющяха по паважа. Силният вятър току подхващаше някоя водна струя и я запращаше встрани, а водата в каналите беше неспокойна като в открито море.
Беше краят на април и времето въобще не би трябвало да е такова. За Филомена месец май, с неговата не толкова ярка, но мека и галеща слънчева светлина, беше най-красивият месец във Венеция, макар тя да обичаше най-много месец ноември, защото тогава улиците и мостовете бяха загадъчно обвити в гъста млечна мъгла, която заглушаваше стъпките и обвиваше хората в мистерия. Във Венеция през ноември човек би могъл да бъде анонимен и понякога Филомена предпочиташе да е така.
Тя беше израснала във Венето, област с хълмове и лозя зад Венеция, в малко селце, в което баща й беше хлебарят. Това място беше далеч от блясъка на града, но макар и бедна, Филомена имаше щастливо детство. Тя посещаваше училището в близкия малък градец и беше отлична ученичка. Недоволният й баща непрекъснато й повтаряше, че притежава силен ум, но е прекалено мързелива, за да го използва.
Не беше просто мързелът. Филомена беше открила, че е красива. По онова време тя вярваше, че тези две качества, умът и красотата, са печелившата комбинация. Сега не беше толкова сигурна. Все пак вижте къде се намираше сега — сама във второкласен апартамент, продаваше дрехи, които тя самата вече не можеше да си купи, чакаше да види дали някои от нещата ще се развият така, както ги беше планирала, и дали Боб Хардуик, най-после мъртъв, не й е оставил поне един от проклетите си милиони.
Беше отишла на погребението, разбира се, защото така предявяваше правата си още на самия гроб, даваше на адвокатите и на всички други да разберат, че трябва да се съобразяват с нея. Включително и на онази кучка, неговата бивша съпруга, която лееше крокодилски сълзи, от които спиралата по миглите й се размазваше и се стичаше по бузите. Филомена винаги внимаваше и в такива случаи не носеше грим, не слагаше дори руж. Тя искаше да изглежда бледа и измъчена, интересна. И беше успяла да привлече повече от един възхитен поглед. Двама от другите опечалени дори бяха пъхнали в ръката й своите визитни картички, докато се бяха сбогували. Тя обаче знаеше, че те сигурно са женени, а тя нямаше намерение отново да минава по този път. Когато получеше онова, което й беше оставил Боб — а той винаги й беше обещавал, че ще се погрижи за нея в завещанието си в противен случай тя не би направила за него онова, което беше направила, тя щеше да се грижи сама за себе си, щеше да е свободна да избере най-подходящия мъж. И този път щеше да държи той да се ожени за нея.
Досега обаче тези планове нямаха развитие. Завещанието не беше прочетено след погребението, както тя беше очаквала, дори не бяха споменали кога ще бъде сторено това. И нейните грандиозни планове сякаш бяха изчезнали в този дъжд, залял цяла Венеция.
Загледана през прозореца, мрачно се питаше дали баща й нямаше да се окаже прав, все пак. Може би тя трябваше да си остане у дома и да стане директорка на училище вместо любовница на милионери, да учи децата, вместо да учи по-старите мъже как да се радват на живота. Може би трябваше да се омъжи за местния строител или някой като него, да има приятна и топла вила и трима синове, за които да се грижи, а после те, на свой ред, да се грижат за нея, когато остарее.
И ето, отново се връщаше на въпроса за възрастта. Беше прекалено стара, за да бъде модел, макар да се беше занимавала и с това в тийнейджърските си години. Не беше естествена пред камерата, не можеше да играе, макар и това да беше опитвала. А в момента беше прекалено късно да обмисля и възможността да стане учителка. Тя потрепери и се загърна по-плътно в одеялото. Истината беше, че нито един мъж, дори селският строител, не я беше помолил да се омъжи за него. Филомена можеше да бъде само любовница.
В очите й бликнаха сълзи, спуснаха се по деликатната извивка на скулите, надолу по красивото лице и устните й усетиха колко солени са те.
— Какво стана с мен? Къде сгреших? — запита тя четирите голи стени. — Какво ще стане с мен?
На вратата се почука. Тя бързо избърса сълзите и отиде да отвори. Беше портиерката, стара, мургава и сбръчкана, загърната в плетен вълнен шал, обута в обувки с дебели подметки и чорапи, които се бяха смъкнали и набрали при глезените. Потънала в нещастието си, Филомена си помисли, че някой ден и тя ще изглежда така, че също ще стане портиерка и никой няма да й обръща внимание, че и тя така ще наднича в живота на другите, няма да има собствен живот и може би ще го отъждествява с чуждия…
— Писмо за вас. Донесе го куриер — каза жената и й подаде голям квадратен плик. — Макар да не ми е ясно как са успели да го донесат в такова време.
Филомена взе плика, благодари и бързо тръшна вратата под носа й. Виждаше се, че нахалната и любопитна старица си умира да узнае какви са новините, които трябва да бъдат предадени толкова бързо, че дори проливният дъжд не може да попречи. Това обаче не беше нейна работа.
Филомена се отпусна на тясното легло, което през деня й служеше за диван, и започна да изучава плика. Беше от скъпите, а размерите му бяха такива, че сигурно съдържаше покана. Тя го отвори и извади гравираната картичка. И ококори очи. Беше покана, макар и не такава, каквато очакваше да получи. Беше от личната помощничка на Боб, която я канеше да се присъедини към тях, за да „празнуват живота“ на Боб на плаване по Средиземно море. Ако приемеше, щеше да получи сто хиляди долара. Ако приемеше. Те луди ли бяха? Дали Дейзи Кийн наистина мислеше, че би могла да откаже? Съобщаваше се, че завещанието на Боб ще бъде прочетено последната вечер.
Умът на Филомена започна трескаво да пресмята възможностите. За нея беше очевидно, че всичките й планове и надежди не бяха напразни, все пак.
Тя се усмихваше за първи път от дни, докато пишеше отговора. Разбира се, че приемаше, но просто за да е сигурна, тя се обади по телефона на Дейзи Кийн в Лондон. Отговориха й на първото позвъняване.
— Ало. Мис Кийн? — каза тя. — Филомена Алгарди е на телефона. — На практика, тя мъркаше в телефонната слушалка. — По повод поканата за „бдението“ на бедния Боб. Да, разбира се, ще дойда. Не бих го пропуснала за нищо на света. Ще се видим там, мис Кийн.
Завита уютно с одеялото, легнала на леглото, Филомена започна да планира останалата част от живота си.
Чарли Клемънт се засмя, когато прочете поканата, и веднага я захвърли в кошчето за отпадъци. Това копеле Боб Хардуик, виж го ти, връщаше се дори от гроба, за да го стисне за гърлото. Той беше човек, който винаги получаваше каквото искаше. И все пак Чарли беше нервен — беше сигурен, че в тази покана и в тези сто хиляди, които можеха да бъдат сметнати и за подкуп, има повече неща, отколкото могат да се видят с просто око.
Седнал зад мрачното стоманено бюро, някаква модернистична, но безрадостна версия, той се облегна назад в коженото кресло, допрял върховете на пръстите си, все още усмихнат, макар това да не беше усмивка на удоволствие. Беше висок, едър, привлекателен мъж в началото на петдесетте, с дълга черна пригладена коса, която се къдреше леко на тила. Неспокойните му тъмни очи не пропускаха нищо, устните му бяха тънки, но чувствени. Както винаги, той беше безупречно облечен в тъмен костюм на тънки райета и шита на ръка риза от онези, от които си поръчваше с дузини от Аскот Чанг, с монограм, разбира се. Обувките му бяха произведени от Лоб, а големият златен часовник беше „Ролекс“. Изглеждаше такъв, какъвто беше — лъскав, блестящ, шарлатанин.
Чарли Клемънт играеше ролята на британец от висшата класа. Нима все пак не беше посещавал най-добрите училища и не беше израснал в компанията на някои от най-известните имена в обществото? Той определено не беше от аристокрацията, не беше дори земевладелец. Бащата на Чарли беше направил пари в бизнеса с хартиени изделия, после ги беше изгубил в несигурни инвестиции, което беше оставило Чарли, на осемнайсетгодишна възраст, с огромно разочарование, защото той беше разчитал на тези пари да му осигурят предпочитания от него начин на живот.
Казват, че всеки бива привлечен от онова, което познава най-добре, а Чарли прекрасно знаеше какво е най-добре за него. Той беше основал фирма, която осигуряваше „компания от висока класа“, както той се изразяваше, което ще рече, че осигуряваше на пътуващи бизнесмени компания за вечерта. Тъй като Чарли имаше много връзки, бизнесът се оказа успешен още от самото начало и фирмата никога не оставаше без клиенти, както и без желаещи да работят за нея и от двата пола. Въпреки мълвата и клюките, никога никой не споменаваше думата „секс“. Онова, което Чарли казваше на хората, които подигравателно задаваха въпроси за естеството на неговия бизнес, беше, че самотата е „търговски артикул“. Ако човек се погрижи, казваше той, ето, че се получава успешен бизнес. Не всеки вярваше, че противоположността на самотата е отговорът за онова, което Чарли продаваше, обаче той беше достатъчно умен да предотвратява всякакви намеци за сексуални услуги. Признаваше, че неговите момичета са великолепни, че са добре облечени, че умеят да разговарят и да се забавляват. Те изкарваха добри пари и вечеряха в най-добрите ресторанти, танцуваха в най-добрите клубове. И нищо повече от това не се очакваше от тях.
Беше срещнал Боб Хардуик на вечерно парти и беше видял в него обещаващ клиент, затова и на него беше заговорил за самотата. Хардуик го беше поканил два пъти в „Снийдли Хол“, а по-късно го беше поканил за лова на гъски, който се провеждаше всеки август. Беше отишъл, разбира се, но се беше наложило да си тръгне рано заради едно малко недоразумение. Поне Чарли го смяташе за малко. Всъщност Хардуик го беше ударил. След това Хардуик беше преустановил бизнес контакта си с него и го беше заплашил, че ще потърси и по-нататъшно възмездие.
Боб Хардуик беше човек, който имаше влияние в коридорите на властта, и заплахата му не излизаше от ума на Чарли. Месеци наред той се чувстваше така, сякаш над главата му беше надвиснал Дамоклев меч. Не се беше почувствал в безопасност, докато не се беше уверил, че Боб Хардуик е мъртъв. А ето, че сега той се връщаше дори от гроба, за да го преследва. И тази жена, Дейзи Кийн, имаше наглостта да го кани на „бдението“ на Боб за това щуро плаване из Средиземно море.
Извади поканата от кошчето за отпадъци и отново я прочете. Сто хиляди долара. Боб със сигурност знаеше как да ги примами в капана, помисли си той с тънка усмивка. И това: „Завещанието на сър Робърт ще бъде прочетено във вила «Белкис» на остров Капри“. Е, нима това не беше интересно?
Той се замисли за миг, после, все още нервен, вдигна телефонната слушалка и набра номера в Лондон.
— Чарлс Клемънт за Дейзи Кийн — каза той, когато операторът отговори. Помолиха го да почака и след минути тя се обади.
— Мистър Клемънт? Предполагам, че се обаждате във връзка с поканата?
— Така е. Интересува ме защо Боб Хардуик би желал моето присъствие на това „бдение“.
Тя се засмя — приятен звук. И той си спомни, че я е срещал — висока и червенокоса, със секси устни и никакъв вкус към дрехите.
— Последното желание на сър Робърт беше да заведе група свои приятели на нещо като „празнуване на неговия живот“. Всъщност той иска всички вие да се забавлявате и да прекарате добре на негови разноски. За последен път, нали разбирате. И, повярвайте ми, ако Боб можеше да е с нас на това плаване, щеше да бъде.
— Вярвам — каза Чарли, внезапно взел решение. — Ще бъда там, мис Кийн.
Той остави телефонната слушалка и погледна часовника си. Време за обяд. Навън все още беше студено и той облече връхната си дреха. Слезе по стълбите и излезе навън. Лондонското Сохо беше, както винаги, невъобразима смесица от прекалено много автомобили и прекалено много хора по тесните улици.
Беше забелязал този човек и преди. Той сякаш непрекъснато стоеше срещу офиса му и четеше вестник. Чарли видя, че мъжът го последва, и кожата му настръхна. Дали това не беше полицията? Детектив, облечен в цивилни дрехи? Хвърли бърз поглед зад себе си. Мъжът все още беше там. Чарли тръгна по-бързо. После спря, запали цигара и отново хвърли поглед през рамо. Мъжът си беше отишъл. Той въздъхна от облекчение. След като получи поканата на Боб Хардуик, макар да знаеше, че той е мъртъв, стана ужасно нервен. Усмихна се и продължи да върви. Не забеляза другия мъж, който поднови преследването — смяната беше станала незабелязано от него.
Чарли вървеше бързо, като си пробиваше арогантно път през тълпата, докато стигна до малък клуб, на чиято витрина имаше снимки на добре облечени момичета. Знакът над затворената тъмносиня врата гласеше: „Мерилинс“. Намръщеният портиер в светлосиния костюм с шапка със златна лента бързо се отдели от стената, на която се бе подпрял, за да изпуши цигарата си, а Клемънт остро му изказа недоволството си, след което влезе в клуба.
По обяд тук винаги се събираше огромна тълпа. Мъжете идваха да гледат стриптийза на момичетата, да ги гледат как танцуват на пилоните и понякога, ако си платят, те да потанцуват специално за тях. Въпреки че специалното шоу, разбира се, се разиграваше другаде — в едно скъпо имение в Париж, където и щеше да отиде Чарли след малко. Това имение беше любимото му място. Според него, нищо не можеше да надмине Екол де Нюи.
Той хвана влака за Париж от гара Ватерло, като благодари на Бога за тунела — тунела, който свързваше Лондон и Париж. След два часа щеше да е там.
Както и човекът на Монтана, който го следеше.
Беше приятен ден в Куинс, Ню Йорк, но слънчевите лъчи, които се процеждаха през облака, само подчертаваха сивотата на улиците и непривлекателността на спуснатите капаци на магазините в най-бедната част на града, населена с емигрантски семейства, често пребиваващи тук нелегално. Почернелите тухлени сгради, по външната страна на които се виеха железните противопожарни стълби, гледаха към безрадостните улици, по които не се виждаше нито едно дърво и които малко по-нататък образуваха кръстовище. Още по-нататък бяха малките къщички, които подслоняваха само едно семейство и в които също живееха емигранти, повечето от които от Централна Америка. Те се надяваха на по-добро бъдеще, което обаче можеше да се осъществи само ако си намереха работа със заплата, която да им осигурява повече от насъщния. А без прословутата зелена карта, която да им даде статута на граждани на Съединените щати, те просто не можеха да бъдат конкурентни на пазара за работна сила.
Жените работеха като домашни прислужници в предградията и дори в Манхатън. Те поддържаха стандарт на живот, за която нито една от тях не би могла да мечтае. А мъжете биваха наемани направо от ъглите, по които висяха на групи в очакване на някаква работа за деня — да преместват мебели, да пренасят оборудване или да поддържат нечия градина или просто да свършат каквото и да е, което никой не желае, защото е неприятно или много ниско платено.
Изпращаха децата си, а те имаха много, на училище, но под фалшива самоличност, а след училище по-големите работеха в малките местни магазини — за хляб, за месо, за железарски стоки. Всъщност животът им не беше много по-различен от онзи, който бяха водили в собствената си страна, страната, за която все още мислеха като за свой „дом“, макар и да не искаха никога вече да се завърнат в нея. Америка беше за тях обетованата земя и те искаха да стигнат до това обещание за по-добър живот, да направят нещо от себе си. Единствената им друга възможност беше да грабват онази възможност, която им се предоставеше — търговия с наркотици, рекет, въоръжени грабежи, банди. Все пак, никой не беше съвършен, но всеки трябваше да оцелее.
Като вървеше по улицата, по която нямаше нито едно дърво, Дейвис Фарел не изглеждаше много по-различно от тях. Малко по-ексцентричен може би. Дългата му тъмнокестенява коса галеше леко раменете му, кожата му беше маслинено мургава, очите му — много тъмни. Брада скриваше долната половина на лицето му. Беше облечен в сива тениска, дънки и стари, износени маратонки. Спря пред един магазин, чиято витрина беше защитена от железни решетки, и отключи вратата.
На витрината беше закачено знаме, на което на испански беше написано: „Farrelisto. Specialista en Immigracion“. Само че Фарел беше нещо повече от застрахователен агент, той помагаше на емигрантите да получат виза и жилище.
Не се изненада да види хората, които чакаха пред вратата му. Тревогата ги водеше при него, тук те търсеха отговор на неразрешимите си проблеми. Дейвис Фарел познаваше тези хора. Той живееше там, където живееха и те, в същите жилища. Обличаше се като тях. Говореше испански като тях. Чувстваше се повече испанец или латиноамериканец, отколкото в Кънектикът, откъдето беше родом.
Отвори вратата и пусна клиентите си вътре. Каза им да изчакат малко, дръпна щорите, седна зад дървеното си бюро, което беше виждало и по-добри дни, облегна се назад на стола, чиято седалка лъщеше от многогодишната употреба, натисна бутона на телефонния секретар и се заслуша в бързия и тревожен глас, който говореше на испански, докато отваряше и преглеждаше пощата си.
Вдигна поглед, когато се позвъни на входната врата. Държеше я непрекъснато заключена, защото тук, в този район на града, никога не се знаеше кой се мотае отвън. Този път обаче беше пощальон на велосипед. — Фарел натисна бутона, който щеше да му позволи да влезе, подписа се и пое подадения му плик, като след това отново заключи вратата. Обърна няколко пъти плика в ръцете си, изненадан. Дебел бял плик, на който бяха изписани неговото име и адрес с калиграфски почерк. Не беше виждал такова качество от много години. Усмихна се широко. Може би го канеха на вечеря в Белия дом…
Остави го встрани. Щеше да почака, докато свършеше с клиентите си. Разговаряше с тях на техния собствен език. Един от мъжете познаваше много добре, защото му беше помогнал да получи виза преди две години. Този човек беше постигнал определен прогрес, имаше сигурна работа, беше си купил кола на старо и имаше нужда от застраховка. Фарел му предложи добра сделка. Вторият клиент беше млад, на не повече от седемнайсет, както предположи Фарел. Пребиваваше незаконно в страната, току-що беше слязъл от лодката, беше дяволски уплашен и нямаше къде да отиде. След две телефонни обаждания Фарел му каза да изчака, защото лично ще го заведе в къща, където ще му дадат подслон, а хората ще се опитат да му помогнат да се справи със ситуацията. Така беше по-добре, отколкото да го остави на улицата, където щеше да бъде лесна плячка за наркотиците, бандите и оръжията.
Третият клиент беше жена, която отчаяно искаше да получи заем. Фарел знаеше, че това е невъзможно. Не можеше да й помогне. Обаче извади от собствената си пачка банкноти две по двайсет, за да може тя и децата й да се нахранят поне един или два дни. Обеща да говори с емигрантската служба, за да види какво могат да направят за нея. Тази щеше да е само една от молбите, които щеше да получи днес, а денят с нищо нямаше да се различава от останалите. Само ако се изключеше мълчаливо чакащият младеж.
Фарел взе плика и започна да изучава почерка. Озадачен, го отвори и извади бялата картичка.
Засмя се гръмогласно, когато я прочете. Беше очевидно, че през изминалите няколко години той често беше мислил за Боб Хардуик. Хардуик винаги си беше шегаджия, само че тази шега беше ненадмината.
Един ден, неочаквано и просто така, Хардуик беше разделил на две живота на Дейвис Фарел. Младият човек от „Уолстрийт“, който отлично играеше на борсата, се беше оказал на улицата и никой — дори хората, които познаваше — не искаше да го вземе на работа. Мразеше Хардуик заради това, мразеше го със сила и страст, които, знаеше, никога нямаше да замрат. Поне не и докато Боб Хардуик беше жив.
След като се погрижи за младия и уплашен емигрант, Дейвис взе метрото до Манхатън, после отиде до паркинга, където го чакаше неговото „БМВ“. Смени ризата си и облече тъмно и безупречно скроено сако от кашмир, обу скъпи обувки, смени износената си чанта със скъпо кожено куфарче, в което имаше лаптоп, после отиде до „Лексингтън“. Само за няколко минути се озова в друг свят — съвременен офис, целия изграден само от кожа и стомана. Добре облечена млада жена с блестяща, красива руса коса, седеше зад бюрото в приемната. Тя му се усмихна за поздрав и каза, че не е очаквала той да се върне днес.
Влезе в собствения си просторен офис, извади лаптопа от куфарчето си и нареди на секретарката си да му донесе кафе — горещо и силно — от заведението долу. Не беше имал възможността да работи така спокойно и открито отдавна, но сега, след като Боб Хардуик беше мъртъв и не можеше вече да говори, за Фарел се откриваше отново пълна свобода. Да, Дейвис Фарел щеше отново да се върне в света.
Вдигна телефонната слушалка и се обади на Дейзи Кийн в Лондон. Беше решил, че е по-добре да приеме поканата и да разбере какъв е развоят на събитията.
Като се върнах в Лондон, почти веднага при мен дойде куриер с копие на поканата за плаването и бележка от Монтана, която ме уведомяваше, че поканите вече са изпратени и трябва да очаквам отговорите много скоро. Той бил на път за Ню Йорк и щял да се свърже с мен по-късно. Бележката беше кратка и делова. В нея дори не се споменаваше нощта, която бяхме прекарали заедно в „Снийдли Хол“, той просто ми благодареше, че съм се погрижила за него в бурята.
Неспокойна като котка, аз крачех из огромния апартамент на Боб на „Парк Лейн“, спирах се от време на време, за да втренча поглед през прозорците към сивото небе, надвиснало над „Хайд Парк“. Дърветата тъкмо започваха да се разлистват, а тук-там глухарчетата подаваха веселите си жълти глави над сивия сняг. Пролетта сякаш се раждаше от бурята, развихрила се миналата седмица.
Докато чаках някакви новини от заподозрените и Монтана, аз запълвах времето си, като методично преглеждах книжата на Боб и отделях встрани тези, които според мен имаха нужда от вниманието на адвокат. Никога преди не бях имала достъп до личните книжа и сейфа на Боб, но сега притежавах ключа и знаех, че е моя работа да проверя какво има там. Сейфът беше малък, вграден в стената, полускрит от редицата сака в гардероба в неговата спалня. Когато го отворих, видях, че в него няма много неща — само един от онези големи кафяви пликове, които той винаги използваше.
На плика не беше написано име — въобще, нямаше нищо, което би могло да подскаже какво се крие вътре. Тъй като не исках да надничам в личните дела на Боб, аз се колебаех дали да го отворя, но после реших, че е по-добре да го отворя аз, отколкото някой друг. Ако съдържанието му се окажеше прекалено интимно и определено неподходящо за други очи, щях да го унищожа.
Боб беше запечатал плика с няколко малки лентички тиксо. Отлепих ги и извадих пакет писма в старомодни и тънки пликове, прикрепени един за друг с ластичка. Всичките бяха до сеньорита Розалия Алонсо Айбара, а адресът беше близо до Малага, Испания. Всичките бяха неотворени, а надписът върху тях гласеше: „Да се върнат на подателя“.
Веднага разбрах, че това са любовните писма на Боб до Розалия, с които той я моли да се върне при него. А тя дори не ги беше отворила. Тъжно. Представях си какво отчаяние е изпитвал, докато й е пишел отново и отново. Пощенските марки върху пликовете бяха отпреди четирийсет години и обхващаха период от три години. Три години на надежди и чакане.
Оставих писмата обратно в сейфа и го заключих. Нямах намерение да чета. Думите, с които Боб беше изразил мъката и любовта си, бяха нещо съкровено. Те бяха предназначени само за очите на Розалия.
Но сега поне разполагах с адрес, който да бъде отправна точка за Монтана, макар че, след всичките тези години, кой знаеше дали Розалия щеше още да е там. Изхвърлих я от ума си, разчистих бюрото и подредих офиса, после отидох да направя същото и с моите собствени стаи.
Боб ми беше дал онази част от апартамента, която беше срещу неговата. „Така се спазва благоприличието, беше ми казал с дяволита усмивка, която беше озарила едрото му лице и беше просветнала в очите му като свещ в непрогледна нощ. Не бихме искали някой да добие погрешно впечатление, нали?“
Както бях направила и със стаята си в „Снийдли Хол“, превърнах и стаите си в апартамента в свой дом и не ми беше лесно да ги напусна сега, да опаковам спомените и подаръците си.
Ретс се влачеше бавно след мен. Виждах, че е разтревожен от промените, и често го водех на разходка в парка, с което се опитвах да му създам чувството, че всичко е наред. Все още не знаех къде ще отида самата аз, но където и да беше, той щеше да дойде с мен.
Изминаха три дни. Питах се какво беше станало с Монтана, но не му се обадих, за да му кажа онова, което бях научила за Розалия. Нямаше начин тя да бъде заподозряна, че е убила Боб. Дори не знаехме дали е жива. Не можех просто да стоя и да чакам телефонът да звънне и тъй като бях обречена да отида на това плаване, реших да последвам съвета му и да изляза да напазарувам. Затова прекосих „Хайд Парк“, минах по „Найтсридж“ и излязох на „Харви Никълс“.
Два часа по-късно се отпуснах на един стол в ресторанта на горния етаж на един от модерните магазини, заобиколена от чанти, в които имаше дрехи, каквито никога преди не бях носила — деликатни и нежни неща в прекрасни цветове, рокли от шифон, сандали, обсипани с камъни като бижута, меки шалове с ресни, множество звънтящи златни гривни и огромни обеци в тон с тях.
Казах си, че въобще не мисля за това, дали новият ми вид ще се хареса на Монтана. Просто исках да изглеждам добре, когато се изправя лице в лице с бляскавата Даян и умопомрачителната Филомена. Бях много гладна и буквално погълнах обяда и цял галон кафе, после взех такси обратно до апартамента. Ободрена от кофеина, изведох Ретс за нова разходка в парка. Така определено беше много по-добре, отколкото да седя и да чакам обаждането на Монтана.
Когато се върнах в апартамента, ме посрещна пронизителният звън на телефона. Предчувствах, че това е Монтана. Краката ми се превърнаха в желе при звука на гласа му, но си казах, че това вероятно е от облекчение, че най-после се е обадил.
— Дейзи — каза той.
— Монтана — отговорих и го чух да въздиша. — Помислих, че си забравил за мен — добавих.
Знаех, че се усмихва, когато казва:
— Липсвах ти, нали?
— И какво очакваш да отговоря на това?
— „Да“ например ще бъде мил отговор.
— Тогава значи не съм мила.
— Разбира се, че си мила, разбрах го в мига, в който те видях. Помислих си, че си прекалено мила, за да бъдеш забъркана в убийство и тежки телесни повреди.
— Убийство и тежки телесни повреди?
Бях разтревожена и се питах какво ли ще ми каже сега.
— Аз съм в Ню Йорк. — Ще бъда в Лондон утре. Ще можем ли да се срещнем?
— Да, о, да. — Този път не можах да скрия облекчението в гласа си. — И се надявам да ми кажеш, че всичко е шега и няма нужда да идвам на това плаване с теб.
Смехът му беше гръмогласен и заразителен.
— Тогава защо си купи всичките тези скъпи и елегантни дрехи днес?
Онемяла от изненада, възкликнах:
— Ти ме шпионираш!
— Просто те държа под око, макар и отдалеч, така да се каже. Та нали Боб те остави на моите грижи.
Замислих се над това за секунда, после, едва чуто, казах:
— Благодаря.
Макар все още да не вярвах, че там, навън, има човек, който иска да ме убие.
— Всичко това е част от моята работа — изрече бързо и безгрижно Монтана. — Е, какво ще кажеш да вечеряме заедно утре? Ще те взема към осем. Съгласна ли си?
— Къде ще отидем?
Защо казах точно това? Мъж ме канеше на вечеря, а аз мислех къде ще отидем.
— „Макдоналдс“ — каза той. — Ще се видим в осем.
Той се смееше, когато затвори. Телефонът звънна отново, и то почти мигновено. Тя си помисли, че сигурно той се обажда, защото разговорът остана незавършен.
— Бих искала Голям Мак и огромна порция пържени картофи — казах.
Непознат глас каза:
— Така ли?
— О, о… Съжалявам… Очаквах друго обаждане…
— Няма нищо лошо в един Голям Мак — каза непознатият. — С Дейзи Кийн ли говоря?
— Да.
— Ами, здравей, Дейзи. Казвам се Дейвис Фарел.
— О! Да. Разбира се…
Бях сварена неподготвена и не знаех какво да кажа.
— Исках да ти благодаря за милата покана. Прочетох некролога на Боб в „Ню Йорк Таймс“. Трагично, абсолютно трагично. С Боб се познавахме от няколко години, нали знаеш… Много вода изтече под моста оттогава, би могло да се каже. Боб беше винаги готов да помогне, когато човек имаше нужда от това, и ако той решеше, че помощта е необходима. И, Господ ми е свидетел, мис Кийн, тази щедра сума от сто хиляди долара не е единствената причина да приема поканата, но със сигурност много ми помогна да взема решението. Признавам това, за да не помислите, че ще дойда под някакъв фалшив предлог.
Изпитах симпатия към Дейвис Фарел — той говореше така хубаво, с такива добри чувства, за Боб. И поне признаваше причините, поради които щеше да дойде на плаването. Парите бяха просто още един допълнителен стимул.
— Ще очаквам с нетърпение нашата среща, мистър Фарел — казах аз.
— Дейвис, моля. И аз ще очаквам с нетърпение да те видя, Дейзи. Мога да те наричам така, нали?
Представях си го — тъмносин блейзър, панталони в цвят каки, скъпи обувки от естествена кожа, вратовръзка на райета, добри маниери. Идеалният джентълмен. „А това винаги има значение“, казах си, докато отговарях, че, да, може да ме нарича Дейзи и очаквам с нетърпение да го видя на яхтата. Той каза „довиждане“, но с думите „hasta la vista“.
Застанах пред високите до тавана прозорци, които гледаха към натовареното улично движение по „Парк Лейн“ и парка по-нататък, потънал в мъглата, която се събираше в падащия здрач. Мислех за Боб и за времето, което двамата бяхме прекарали заедно тук. Партитата, интимните вечери, обсъжданията на моето бъдеще — всичко това беше непрекъснат извор на грижа за Боб.
— Някой ще трябва да се ожени за теб и да ме освободи от грижи — измърмори недоволно той след един наш особено ожесточен спор.
Не можех да се сетя за какво спорехме тогава — май че не беше успял да спази някаква уговорка и обвиняваше мен за това, а аз му отговорих, че той просто е едно мързеливо копеле и би трябвало да може и сам да се грижи за себе си.
— Ставаш прекалено много англичанка — оплака се той тогава. — Мислех, че най-после съм намерил мила и отстъпчива жена, от онези, които правят всичко за мъжа, а не някоя от съвременните кучки, които непрекъснато говорят за равни права и други неудобни неща.
Тогава му отговорих, че аз също вярвам в равенството на половете и че бих могла да намеря не един мъж, който да го освободи от грижата за мен, щом той иска така. Което обаче аз самата не исках, защото по онова време бях изключително независима и случайните ми връзки имаха повече общо със секса, отколкото с любовта и брака.
— Секс? Сигурна ли си, че знаеш какво е това? — беше ми се присмял Боб, с което ме беше ядосал още повече. — Накрая ще трябва аз да ти намеря мъж, предполагам — беше добавил, без да обърне внимание на сълзите на гняв, изпълнили очите ми, втренчил замислен поглед в пространството. — И, по дяволите, аз дори вярвам, че разполагам с правилния човек.
Казах му тогава, че нямам нужда от мъж, че не искам никаква връзка, че и така съм добре и че много му благодаря. Усмихнах се, защото си спомних отговора му.
— Дейзи, любов моя, ти си от онези жени, които никога няма да бъдат цели, завършени личности без мъж. В момента имаш мен. А какво ще правиш после? Както обикновено, подозирам, че отново аз ще съм този, който ще трябва да се погрижи за теб.
Чистачката, която идваше всеки ден, си беше отишла и бях сама в големия апартамент. Вече беше тъмно. Светлините на фаровете проблясваха по „Парк Лейн“, глобусите на уличните лампи светеха в златисто сред дърветата в „Хайд Парк“. Внезапен, силен бриз връхлетя в стаята и Ретс, излегнал се на пода под прозореца, вдигна глава и ме погледна с надежда.
Сърцето ми се качи в гърлото, обърнах се рязко и втренчих поглед в тъмната стая. Разбира се, нямаше никого.
— Тук сме само ти и аз, Ретс — казах високо и побързах да запаля осветлението. Но се огледах нервно, защото почти очаквах някоя лоша шега от Боб — например да се върне, за да се смее последен. Но дори той не можеше да направи това.
Ретс лежеше в скута ми и похъркваше, а мислите ми се насочиха към Бордоле. Все още не й бях казала за Монтана, нито за плаването. Сега бързо набрах номера й. Тя отговори незабавно, макар че гласът й звучеше сънено.
— Здравей — казах.
— Здравей и ти — отговори тя и се прозина. — Какво има?
— Събудих ли те?
— Не… Е, не точно…
Виждах я съвсем ясно, седнала в леглото, как отмята назад късата си руса коса, как протяга ръка към очилата си. Беше силно късогледа и винаги слагаше очилата си, когато разговаряше по телефона, като че ли това й помагаше да чува по-добре.
— Прекъсвам ли нещо? — запитах и се усмихнах, като се чудех кой ли е мъжът в леглото й.
— Нищо важно — увери ме с въздишка. — Искаше ми се да беше така — добави тя печално, с което ме накара да се засмея, защото въпреки трите си брака Бордоле все още „сериозно“ търсеше любовта.
— Е, как вървят нещата? — запита тя.
Знаех, че запалва цигара, и я чух как се закашля, макар, знаех го, тя да беше отдалечила слушалката от ухото си с надеждата, че няма да чуя. Сега беше мой ред да въздъхна. Толкова често й бях повтаряла, че не трябва да пуши, но тя винаги ми отговаряше с дяволита усмивка: „Но какво ще правиш, ако не запалиш цигара?“
— Искаш ли да отидеш на плаване? — казах така изведнъж, че нямаше как да не бъде изненада.
— Ти шегуваш ли се? Човек трябва да е на шейсет и пет или дори по-възрастен, за да отиде на плаване… Май такива са правилата.
Тя се прозина отново, но замълча, когато започнах да й обяснявам как стоят нещата. Казах й, че това ще е необикновено, затворено за малък кръг хора, плаване на луксозна частна яхта. После й прочетох писмото на Боб.
— Той сигурно е започнал да полудява — каза тя направо, когато свърших. — Какво си мисли, че прави, като те изпраща на плаване с всички тези странни хора?
— Монтана ще е там, за да ме защити.
— Монтана?
— Хари Монтана. Частен детектив. Той дойде на погребението. Боб започнал разследване на заподозрените, за да разбере какво замислят.
— Той със сигурност не се е постарал особено, щом някой наистина е убил Боб. Сигурна ли си, че този Монтана е добър в работата си?
Изведнъж започнах да си задавам въпроси. Аз не знаех кой е Монтана всъщност, знаех само онова, което ми беше казал той. Но той наистина беше в списъка служители на Боб, наистина работеше с адвокатите на Боб и, изглежда, познаваше всички замесени в развитието на нещата.
— Предполагам, че е добър — казах, но с известно съмнение. — Поне така изглежда.
— Може би ще е по-добре да дойда на това плаване все пак — каза тя. Звучеше доста разтревожено, отново се закашля. — Изпрати ми по електронната поща датата и ще се срещнем в Лондон. Окей?
— Окей — казах и изпитах облекчение. — И Бордоле… благодаря.
— За какво? — каза тя и пак се закашля. — Аз съм ти приятелка, нали?
Когато Монтана беше в Лондон по работа, закусваше в сладкарница „Валери“ в Сохо, където разполагаше с апартамент. Винаги беше едно и също — кроасан и много силно кафе. Обядваше, където се случеше да бъде по обяд и когато почувстваше глад, а повечето пъти вечеряше, за предпочитане, в някой индийски или китайски ресторант. Онази вечер той реши да заведе Дейзи в „Ред Форт“ на „Дийн стрийт“.
Нямаше таксита и той тръгна по „Пикадили“, а после скъси пътя, като мина по задни и по-преки улички, докато стигна до „Парк Лейн“. Беше закъснял с десет минути, когато даде името й на портиера. После изчака да се обадят на Дейзи по домофона. Когато му разрешиха да влезе, портиерът го придружи до асансьора и натисна бутона.
Вратите на асансьора се отвориха директно в апартамента, пред Дейзи, която стоеше със скръстени ръце. Беше облечена в тясна черна рокля с дълги ръкави с дълбоко деколте във формата V. Роклята беше до коленете и разкриваше стройните й крака. Дългата й красива шия се подчертаваше от смарагдова огърлица. Зеленото караше цвета на очите й да изпъква, а дългата й червена коса падаше пищно и красиво по раменете. Монтана, с възхищение, си помисли, че видът й е за милиони долари. Ретс седеше на пода до нея, наклонил въпросително глава на една страна.
— Закъсня — каза тя вместо поздрав.
— А ти си много красива тази вечер — отговори той и добави, че съжалява.
— Съжаляваш за комплимента? Или за това, че закъсня?
— Изборът е твой — каза той уморено. След две почти безсънни нощи не беше в настроение за словесни битки.
За негова изненада, Дейзи се усмихна.
— Само се пошегувах. — Обещах си тази вечер да се държа добре с теб.
Монтана отново се изненада, когато я видя да се изчервява. У Дейзи имаше нещо неустоимо мило въпреки остротата й. Беше чул историята за брака й от Боб и разбираше защо тя непрекъснато се защитава от мъжете. Не можеше да я обвинява, но мислеше, че е време да загърби всичко това и да продължи да живее.
— Хайде, влез и ми позволи да ти приготвя питие — каза тя с нисък и сладък глас, който погали слуха му и му достави удоволствие, а после го въведе в огромната всекидневна.
Прозорците заемаха цялата стена и през тях се виждаха върховете на дърветата, полускритата от облаци луна и веригата червени светлини от задните фарове на автомобилите долу.
На стената висяха четири големи картини, макар нито една от тях да не беше от художник, познат на Монтана. Бучката лед потракваше в чашата бърбън, която Дейзи му подаде.
— Разбра ли нещо за Розалия?
— Жената, която искала нормален живот със съпруг, който да се връща вечер у дома, истинско семейство — каза тя. — Мисля, че я открих. — И Дейзи му разказа за писмата от Испания.
— Защо веднага не ми се обади с тази информация? — запита той, раздразнен.
Тя сви рамене.
— Не мислех, че е толкова важно. Това е надничане в личния живот на Боб, а и тя едва ли може да бъде заподозряна. Обичала го е истински.
— Дали поради тази причина Боб я е включил в завещанието си?
— Подозирам, че би могъл. Но не можеш сериозно да мислиш, че Розалия би искала да му отмъсти за нещо. Все пак тя е била тази, която го е напуснала.
— Не знаем това със сигурност. Имаме само думите на Боб за случилото се, знаем само неговата версия. Кой би могъл да знае какво точно се е случило между мъж и жена, освен тях самите? Не виждам мотив за убийство, но още не съм разговарял с Розалия. Нямам представа що за човек е тя, нито пък на какво е способна.
— Но ти откри Дейвис Фарел. Той се обади вчера, за да приеме поканата ми. Харесах го. Беше единственият, който започна разговор за Боб.
— Фарел може да бъде много очарователен, особено с жените. Открихме, че продава застраховки на емигранти от латиноамерикански произход в Куинс.
— О!
Дейзи изглеждаше толкова изненадана, че Монтана се усмихна.
— Хайде да отидем да вечеряме.
Кучето гледаше с тъжни очи как вратите на асансьора се отвориха, а после започнаха да се затварят след тях. Монтана му обеща да го разходи веднага щом се върнат.
Монтана и Дейзи, хванати под ръка, отидоха до края на „Парк Лейн“, където имаха късмет и намериха такси. Вятърът непрекъснато запращаше кичури коса в лицето й и той нежно ги отметна назад. Косата й беше копринена, тежка. Дейзи му хвърли нервен кос поглед. Двамата мълчаха в таксито на път за ресторанта. Стигнаха, таксито спря и Монтана й помогна да слезе. Ръката на Дейзи беше студена.
— Студени ръце, топло сърце — каза тя насмешливо, макар той веднага да забеляза, че в следващата секунда й се прииска да не го беше казвала. — Всъщност стъпалата ми са винаги студени — добави тя, с което го накара да се засмее. След това изражението на лицето й отново стана тъжно.
— Имаш нужда от пикантна индийска храна, за да може кръвта да се раздвижи във вените ти. Хайде, бейби, да хапнем.
Беше минало толкова много време, откакто някой мъж беше наричал Дейзи „бейби“, че тя буквално се разтопи.
— Аз бих искала rogan josh и keeta naan — каза тя лакомо, защото беше прегладняла.
— И пиле „Тандоори“, и агнешко „Масала“…
— Да, всичко! — съгласи се тя, когато двамата заеха една ъглова маса.
— Вино? — запита Монтана.
— Бира. „Кингфишер“. — Тя беше познавачка на бирата.
Той даде поръчката на келнера, после хвана ръката й през масата.
— Хайде да не се караме — каза тихо.
— Добре — отвърна тя, но доби ужасно страхливо изражение, когато той поднесе ръката й към устните си.
Ръката й, която беше толкова студена само преди минути, сега излъчваше топлина — кръвта се беше разбушувала във вените на Дейзи.
— Наистина ли мислиш, че трябва да правиш това? Искам да кажа, да целунеш ръката ми?
— Това е извинение. А сега бих искал да поговорим по работа.
— Разбира се — каза тя, разочарована.
— Досега са приели четирима от поканените — каза Монтана бодро. — Бившата съпруга, бившата любовница, бившият приятел и бившият партньор. Не са приели все още ученият и бившата любима.
— Всички тези бивши. — Дейзи мрачно си откъсна парченце от пилето. — Защо, за бога, му беше необходимо на Боб да ги… съживява всичките?
— Знаеш причината. А ние двамата с теб ще трябва да открием дали подозренията на Боб са били основателни или не.
Келнерът донесе keeta naan, питка, пълна с подправки и агнешко месо. Монтана я разкъса и постави едно парче в чинията й.
— Утре заминавам за Мюнхен — каза той. — Разполагам със следа, която може да ме отведе при Мариус Допелман. Той обаче ме изненадва. Изглежда, просто е изоставил работата си върху един секретен проект, опаковал е багажа си и повече никой нищо не е чул за него. ФБР твърдят, че нищо не знаят, както и всички официални власти, с които се свързах. Удрям на празно и започвам да се питам какво е онова, което Боб е знаел, а аз не знам. И защо той не ми го е казал.
— Боб винаги е обичал да играе игри.
— Трябва да видя писмата, които е писал на Розалия. Защо да не се върна с теб след вечерята и да ги погледна?
Дейзи въздъхна, но се съгласи. Монтана й се усмихна.
— И така? Какво си купи за плаването?
— Наистина ли някой от твоите хора ме следи?
— Не забеляза ли жената в магазина, която също гледаше дрехите, на няколко метра от теб? Или мъжът от съседната маса в ресторанта? Той беше зад теб и когато ти се прибра у дома си.
Дейзи беше шокирана.
— Не знаех, че такива неща наистина се случват!
— Нали затова ми плащат. Помни, трябва да внимавам с теб, защото ти си най-ценното притежание на Боб.
— Той никога не ме е притежавал, както знаеш! — казах ядосано.
Монтана се запита дали тя въобще някога ще се откаже от тези защитни реакции.
— Съмнявам се, че някой някога ще те притежава — каза той тихо.
— Помолих Бордоле да дойде на плаването с мен.
— Чудесно. Ще е добре за теб да имаш приятелка до себе си. Аз ще поканя и някои други хора, които Боб е познавал, плюс двама от моите агенти, които да наблюдават всички. Те ще бъдат част от екипажа и ще е по-добре да не знаеш кои са, за да не ги издадеш по някакъв начин.
— Звучи забавно — каза Дейзи горчиво.
Като се нахраниха, взеха такси обратно до „Парк Лейн“. Влязоха в апартамента и Дейзи му подаде пакета писма на Розалия.
— Не съм ги чела — каза тя. — Не е редно да се четат писмата на хората.
Монтана кимна, после си спомни, че беше обещал разходка на Ретс. Изведе го в парка, макар въздухът вече да беше доста влажен. А като се върна горе, пожела лека нощ на Дейзи.
— Ще ти се обадя — каза той.
А после, неспособен да устои на меките й, уязвими устни, той я целуна леко. Последното, което видя, когато вратите на асансьора се затвориха, беше как Дейзи допря длан до устните си — там, където той ги беше целунал. Надяваше се тя да не съжалява за целувката.
Най-очарователният град в Германия се намира в Бавария и не е много далеч от покритите със сняг австрийски Алпи. В онзи ден обаче Мюнхен беше скрит от тежко одеяло облаци, от които непрекъснато ръмеше дъжд, студен и неприятен. Хората едва сгъваха чадърите си и се налагаше отново да ги разпъват. Мъжете мръщеха вежди, а косите на жените увисваха безжизнени, натежали от влагата. Всички бяха нещастни, потиснати от мрачното време, докато бързаха да се приберат по домовете си. За да се разсеят, много от тях се отбиваха в уютните кафе-барове, където с удоволствие отпиваха от своята мюнхенска бира, поръчваха си по чаша вино или шнапс и така отлагаха момента, в който отново щяха да се изправят срещу отвратителното време.
Един от тези мъже беше Мариус Допелман, или както сега се наричаше — Маркус Ман. Нисък, необичайно слаб, облечен в стар бежов шлифер, без шапка, която да предпазва оредяващата му кафява коса, той бързо влезе в близкото кафе. Вместо да седне на терасата, където оживлението беше много по-голямо, той влезе в бара и се настани до една маса. Стъклата на очилата му веднага се замъглиха. Той ги свали и ги избърса с книжна кърпичка. Бяха много дебели, а сега, когато ги нямаше, се виждаше, че очите му са ледено зелени и също толкова безизразни.
Като постави очилата отново на носа си, подобен на клюн, Допелман, прокара длани през къдравата си мокра коса и си поръча чаша червено вино. „Бордо“, каза той по своя колеблив начин, който създаваше погрешно впечатление у отсрещната страна, защото той прекрасно знаеше какво иска. Барманът му показа бутилката и Допелман внимателно прочете етикета, после кимна одобрително. Това в никакъв случай не беше някое превъзходно и скъпо вино, а само приятно, от район, където се произвеждаха добри вина. Само че да си поръча „Бордо“, го караше отново да се чувства богат.
Беше научил много за виното от Боб Хардуик, когато работеше в Съединените щати. Десет години бяха изминали от онази тяхна първа среща. Тогава той беше още млад и срамежлив, новак в света на големите пари и разпуснатите нрави. Но той се учеше бързо и скоро откри, че това му харесва. Обичаше доброто вино и екзотична, пикантна храна, бързите автомобили и една специална жена. Не беше мислил за тази жена от дълго време и нямаше намерение да го прави сега. Вместо това извади сгъната изрезка от вестник от вътрешния си джоб, приглади я върху мраморната повърхност на масата и прочете — за кой ли път — набиващия се в очи некролог на сър Робърт Уолдо Хардуик.
Облегна се назад и отпи замислено от виното. Спомни си какви бяха нещата някога, когато беше млад и всички говореха, че е гений. А той самият знаеше само, че е добър в онова, което прави. Беше учен, инженер, и умът му не знаеше граници — нещо, което му позволяваше да разрешава проблем след проблем и да открива нови методи в своите проучвания на космическите пътувания. „Попитайте Допелман“, това беше станало всеизвестна шега в неговите кръгове. И макар да беше незначителен човек във всеки друг аспект на живота, той се къпеше в лъчите на това всеобщо одобрение.
Името на Допелман не беше споменато в некролога на Боб Хардуик сред многото други имена в областта на бизнеса, науката и изкуствата. В известен смисъл, беше радостен, че никой вече не го споменава. Той беше човек, когото бяха забравили, вчерашна новина, както се казва, и така му харесваше. Не искаше никаква част от миналото в живота си, искаше да мисли единствено за бъдещето. Настоящето беше онова, с което се справяше в момента. Всекидневна борба за живот, в който вече нямаше никакво обещание.
Маркус Ман, предишният Мариус Допелман, един от най-добрите научни умове в света, сега преподаваше в малко училище в предградията на Мюнхен. Опитваше се да вкара основните елементи на науката в безразличните към нея млади умове и всъщност всеки ден претърпяваше поражение. Не така си беше представял той живота, но тъй като в миналото му се криеше ужасна тайна, беше благодарен дори за тази работа.
Сгъна отново изрезката и я прибра в джоба си, отпи от виното си и втренчи замислен поглед в старото огледало зад бара. Но виждаше в него не собственото си отражение, а лицето на Боб Хардуик. Широкото и неприятно лице на Боб с неговите безмилостни сини очи, чийто поглед, когато беше ядосан, буквално можеше да одере кожата от лицето ти. Както Допелман знаеше. И имаше причина да знае.
Той изпи виното си, и плати сметката, като преброи внимателно монетите и добави абсолютно точния бакшиш. Макар да беше беден, той никога не би излъгал за бакшиша, защото произхождаше от работническата класа и знаеше какво е значението му. Вдигна яката на палтото си, отвори тежката врата и излезе навън, за да се изправи лице в лице, отново, с природните стихии.
Отиде бързо до спирката на метрото и имаше късмет да се качи на влак, който тъкмо тръгваше. И тъкмо навреме, като едва не събори на земята човека на Монтана, който скочи вътре след него. Двамата се залюляха опасно за миг, после Допелман възстанови равновесието си, извини се на непознатия и се настани в едно купе до прозореца, след което втренчи поглед в пейзажа. Нито веднъж не се огледа.
Човекът на Монтана се настани на задната седалка, като много внимаваше погледът му да не срещне този на Допелман в отражението на прозореца. Започна да преглежда вечерния вестник. Когато Допелман слезе, той го последва. Видя го да отива до редицата велосипеди и да отключва своя. След Допелман потегли и втори човек, който в онзи момент също отключваше велосипеда си. Първият мъж бързо набра номера на Монтана в Мюнхен и му предостави информацията.
Каквото и да беше времето, Допелман винаги се наслаждаваше на карането на велосипед до дома си. Живееше на тясна уличка, която се изкачваше по едно леко възвишение, като минаваше покрай група от три малки къщи и два хамбара, а после изминаваше още две мили до мястото, където пътят свършваше и имаше занемарена едноетажна сграда с хлътнал керемиден покрив и здрава дървена врата, някога боядисана в зелено, но сега вече сивкава на цвят заради вятъра, дъжда и снега. Единият прозорец беше преграден с дъска, а другият беше толкова малък, че едва пропускаше светлината. Наклоненият на изток комин приличаше на дърво, приведено от вятъра.
Голямо куче, смесица между овчарска порода и господ знае какво, се приближи, подскачайки, към Допелман. Той подпря велосипеда си на бялата стена, после прокара длани през мократа си коса. Наведе се, погали кучето, обуздавайки неговата неистова радост. Кучето беше лъчът светлина в неговия мрачен свят. Бяха заедно вече от три години, то пазеше порутената къща така, сякаш тя беше царски палат. Не че имаше нещо, което би могло да бъде откраднато, но поне държеше вандалите надалеч.
Кучето и човекът влязоха вътре и скоро от комина започна да излиза пушек, а във въздуха се понесе ароматът на омлет. Допелман, или Ман, си беше у дома.
Монтана шофираше взетата под наем кола бързо и сръчно сред натовареното мюнхенско улично движение. Скоро той се озова в предградията, а после — и извън града. Пътят стана по-тесен, чакълът се превърна в кал, по която имаше дълбоки бразди. Пред него, през потоците дъжд, който измиваше зеленината и я караше да блести, изникна къщата на Допелман. Монтана си помисли, че тя изглежда като илюстрация от приказката „Хензел и Гретел“ — всичко, от което имаше нужда, беше, дървар в прилепнали панталони и шапка с перо и щеше да е съвсем като излязла от вълшебна приказка на братя Грим.
Когато паркира, вратата на къщата се отвори и към него се хвърли огромно куче, разкрило зъби в зловещо ръмжене, което показваше и добре развити дробове. Монтана остана в колата, а Допелман последва кучето си.
— Кой си ти? — извика Допелман, когато се приближи достатъчно.
Монтана свали прозореца на около сантиметър или два.
— Нося ви съобщение от Боб Хардуик, хер Допелман.
Допелман се закова на мястото си. Гласът му приличаше на ръмжене като това на кучето, когато каза:
— Боб Хардуик е мъртъв.
— Това е нещо като съобщение от гроба. — Монтана го следеше внимателно за някаква реакция. Нямаше такава. Не можеше да се разбере нищо по изражението на Допелман. — Имам нещо за вас от Боб. Подарък. И покана.
Допелман се поколеба, очевидно разкъсван между желанието да го прати по дяволите и любопитството. После накара Монтана да го чака, за да заведе кучето обратно в къщата. Затвори внимателно вратата, за да не може то отново да излезе. Върна се бавно при колата с вид на човек, тръгнал към бесилото — с неохота и ужас, но все пак неспособен да избяга. Монтана слезе от колата, за да го посрещне.
— Не се тревожи — каза той на немски. — Това е просто знак на добра воля от страна на Боб. Надявам се, че ще го видиш от тази му страна и ще приемеш.
Допелман като че ли беше успял да постигне контрол над чувствата си. Взе плика, отвори го и прегледа поканата. По лицето му не се изписа нито изненада, нито следа от загриженост. Монтана си помисли, че той би бил чудесен играч на покер.
— Боб Хардуик винаги виждаше слабостите на хората — каза накрая Допелман. — Той е знаел, че ще приема.
Монтана кимна. Все още не знаеше каква е историята на Допелман, но щеше да разбере.
— Очевидно ще имате нужда от финансова помощ, за да стигнете до Монте Карло. Ще помоля адвокатите да ви изпратят в аванс вашите сто хиляди долара. Ще платим пътните ви разходи.
— Благодаря — каза Допелман тихо. После се завъртя на пети и се прибра вътре, като затвори решително вратата след себе си.
Монтана
Докато шофираше обратно към Мюнхен, Монтана се питаше какво ли се е случило в миналото на Допелман, че той, един от най-великите умове в науката, е така изолиран от света, оставен едва-едва да преживява. Обади се на връзката си в Мюнхен и уреди двамата да се срещнат на вечеря в ресторант, който, с превъзходната храна и лукса си, беше на светлинни години от района, където живееше Допелман. Монтана щеше да научи повече за Допелман от връзката си. А утре щеше да вземе самолет до Малага. Там щеше да се срещне с последното звено от веригата заподозрени.
Розалия седеше тихо в обедната тишина на дома си, разположен на върха на хълма. Очите й бяха полузатворени, усещаше ясно аромата на жасмина, който растеше в изобилие над белите стени, и на лавандулата, която се гушеше под тях. Видя едно колибри да кръжи над оранжевия хибискус, а после видя как водата във фонтана се раздвижи и плисна, когато друга малка птичка се окъпа в нея. Видя всички тези неща и по-скоро усети аромата им, но нищо не чу. Защото Розалия беше глуха.
Глухотата я беше сполетяла внезапно. Просто изведнъж започна да чува нещата така, все едно идваха от много далеч. „Сякаш долитат от дълъг, дълъг тунел“, беше казала тя на лекаря, озадачена. Очакваше той да каже, че това е просто някакъв вирус, който ще изчезне след време. Но не беше вирус и не изчезна, а след година тя беше напълно глуха. Беше свикнала да се нагажда към този свой недъг, като четеше отлично по устните. Въпреки помощта на слуховия апарат, тя вече не можеше да чува членовете на семейството си. Пазеше техните гласове в спомените си. Четеше отлично по устните. Но най-голяма трагедия за нея беше, че не можеше да чува гласчето на четиригодишната си внучка. Двете обаче се бяха научили да общуват много отдавна и се разбираха прекрасно.
Розалия предпочиташе да остава тук, където беше в безопасност, а също така и щастлива, където всички разбираха проблемите й със слуха и където можеше внимателно и спокойно да обяснява това на гостите в нейния малък и хубав хотел „Ла Финча де лос Пасторес“ или, в превод, „Ранчото на пастирите“.
Хотелът принадлежеше на семейството на Розалия от поколения. Някога това беше толкова бедна постройка, че едва се различаваше от хамбара, в който държаха животните, а над него имаше стаи, в които живееха. Някога, в добрите стари времена, храната биваше приготвяна от овчарите в желязно гърне в голямата камина, пред която в ранна пролет оставяха новородените агънца, за да не умрат от студ. Към това бедно ранчо принадлежеше и земя. По нея растяха бадемови и цитрусови дървета и кестени, а още по-надалеч, в подножието на планината, бяха горите. Всичко това не се смяташе за много, а и не струваше много по онова време. На семейството се налагаше да се изхранва и от онова, което успяваше да изкара от продажбата на бадеми и портокали, част от които обаче биваха давани за храна на добитъка.
Онези дни отдавна бяха отминали, разбира се, но Розалия още помнеше уморените магарета и панерите пред тях, пълни с бадеми. Помнеше разнасящия се над всичко аромат, когато бадемовите дървета цъфтяха — толкова силен, та чак спираше дъха ти. Спомняше си аромата и на цветчетата на портокаловите дръвчета, които бяха толкова красиви, че на малките момиченца им се искаше да ги късат и да ги носят в косите си. Девойките имаха особен късмет, ако се омъжеха през пролетта и можеха да забодат такова цветче в косите си. Но дори тогава ранчото беше завладяно от отчаяние — то вече не беше обитаемо, а овцете отдавна ги нямаше. Година след година, то ставаше все по-разнебитено, докато накрая покривът хлътна навътре и то беше завладяно от ветровете и дивите животни.
Когато беше на седемнайсет, Розалия напусна селото си, за да отиде да живее в крайбрежния град Малага. Там тя започна да овладява тайните на готварството в най-добрия хотел. Точно там срещна Боб Хардуик и се влюби в него. Но дори истинската любов не успя да победи различията между тях и когато Боб тръгна, за да търси успеха и богатството другаде, тя не го последва. Такъв беше нейният избор и тя знаеше, че е най-добрият за нея.
Срещна по-възрастен мъж, Хуан Делгадо, собственик на малко кафене. Омъжи се за него и двамата имаха три деца. Тя му помагаше с приготвянето на ястията в кафенето. Той умря внезапно и я остави без пари и без собствен дом. Тя нямаше избор, освен да вземе децата и да се върне в селото, от което беше дошла. Настани се в ранчото, което беше наследила поради няколко смъртни случая в семейството.
В началото, с помощта на съседите, тя и трите й деца възстановиха малка част от него — само две стаи — с цената на доста усилия. Да, работата беше много, тежка и мъчителна, но накрая все пак имаха покрив над главите си. Междувременно, тя работеше в кафенето в селото. Печелеше толкова, колкото да храни семейството си, и беше благодарна на жителите на селото, които даваха на децата й дрехите, станали малки на техните деца.
Когато към онези стаи бяха прибавени още две, тя започна да приема пътници, които, освен на подслон за през нощта, можеха да разчитат и на вечеря. През годините стана известна със своята кухня и, окуражена от гостите си и с много упорита работа, плюс трудно получения заем от банката, тя успя да превърне ранчото в прекрасна андалуска провинциална къща. Наследената полуразрушена сграда се превърна в очарователен малък хотел, посещаван от хора, които се наслаждаваха на елегантната му семплост. Като нея, те обичаха градините и залесените хълмове, заслонени от извисяващите се над тях планини, обожаваха абсолютното спокойствие и тишината, обичаха доброто вино „Риоха“ и прекрасното шери от Херез, и особено изстуденото „Амонтиладо“, както и превъзходната храна, която Розалия продължаваше да приготвя. Много от тях идваха тук година след година и биваха посрещани от най-голямата дъщеря на Розалия, Магдалена, която сега управляваше хотела.
Розалия живееше в собствената си къща, която беше свързана с главната голяма къща ранчо с аркада. Тя беше заобиколена от стена, която водеше, както обикновено в Испания, във вътрешен двор, в който имаше изобилие от цветя и където в момента седеше Розалия и се наслаждаваше на мира и спокойствието. Умът й обаче не беше спокоен, защото в него постоянно живееше споменът за Робърт Хардуик. Нейният Роберто.
Беше научила за смъртта му от вестниците само преди две седмици. Когато беше прочела онези редове, с тях като че ли си беше отишла и половината от живота й. Винаги си беше фантазирала, че може би някой ден ще го види отново, че някой ден той отново ще се появи в живота й — едър и енергичен, ще излъчва онова мъжко присъствие, което покорява всичко наоколо, тя ще му покаже своя свят, а той ще й разкаже за неговия. Розалия въздъхна. Това никога нямаше да се случи. Роберто нямаше да разбере защо тя се е „погребала“ тук в този вътрешен двор, но щеше да разбере и дори да се възхити на бизнеса и хотела й. А тя никога не би разбрала неговия свят, в който той летеше с частния си самолет на разни срещи в Ню Йорк, Каракас или Сидни.
Тежката дървена врата се отвори и към нея заподскача внучката й Изабела, към която всички се обръщаха с Бела. Момиченцето беше облечено в захарно розова рокля на черни точки, като онези, в които танцьорките танцуваха фламенко. Целият подгъв беше обточен с черна лента. Обувките й също бяха като онези, които носеха танцьорите на фламенко. Тъмната й къдрава коса беше като облак около красивото лице, а кръглите й тъмнокафяви очи блестяха.
— Бабо мила! — извика тя. — Това е новата ми рокля за празника! — Тя се завъртя на пети и полите й се развяха. — Харесва ли ти?
Розалия прочете думите по устните на детето, набързо избърса бликналите в очите й сълзи с копринена кърпичка, която, както и всички чаршафи в хотела, миришеше на лавандулата, която растеше в собствения им двор.
— Но тя е великолепна, милинката ми, красива е колкото теб. Ти ще бъдеш най-красивата на празника, ще бъдеш хит, така да се каже. Ще се настаниш в каруцата, теглена от двата вола, чиито рога ще бъдат украсени с цветя, а майка ти и баща ти ще яздят от двете ти страни върху своите червеникавокафяви коне, чиято козина ще блести от много старателно вчесване. Ти ще им помогнеш да ги вчешат, нали?
— О, ще им помогна, обещавам! И също така ще излъскам сребърните стремена и орнаментите, които ще украсяват главите им…
Бела беше толкова развълнувана, че се хвърли в скута на баба си и й се усмихна лъчезарно. Лицето й придоби загрижен израз.
— Бабо мила, плачеш ли? — запита тя, шокирана.
Никога не беше виждала баба си да плаче. Тук, в ранчото, никой не плачеше, освен тя самата, когато паднеше или нещо не ставаше така, както тя го искаше, което не се случваше много често. Тя погали нежно Розалия по бузата. Очите й, блеснали от сълзите, изразяваха мъка, но и загриженост.
— Всичко е наред, Бела — каза Розалия с усмивка. — Сълзите са за стар приятел, който е умрял. Плача, защото ми е мъчно за него.
— Разбирам — каза Бела, макар въобще да не разбираше, защото още не познаваше смъртта. А после чу майка й да я вика и като целуна баба си за последен път, тя отново заподскача. Като излезе от вътрешния двор, тръшна вратата след себе си, както винаги правеше, с което накара Розалия да се засмее. Бела винаги я караше да се чувства добре. Искаше й се Роберто също да я познаваше.
Монтана беше открил къде живее Розалия благодарение на старите писма. Сега той шофираше малкото, взето под наем, „Рено“ на запад от летището в Малага по слънчевото андалуско крайбрежие. Движението беше доста натоварено по шосето, което свързваше тези туристически градчета, които напоследък се бяха разраснали толкова, че почти се сливаха в един огромен град… Торемолинос… Фуенгирола… Марбела…
Излезе от това шосе, когато наближи Марбела, и тръгна по прашен път, който се виеше край блестящите, боядисани в бяло, къщички с червени покриви. Те бяха наскоро построени за чужденците от студените северни страни, които идваха тук в търсене на слънцето, евтиното вино и сладкия живот. Тук, традиционно, селищата бяха малки, от типа селца, с тесни павирани улици и боядисани в бяло къщички, с железни решетки на прозорците и масивни дървени входни врати, които водеха към вътрешните дворове, където минаваше животът на испанците.
Беше пладне и сънливостта сякаш висеше във въздуха над селцето, в което Монтана най-после спря срещу местния бар. Кучета дремеха на входните стъпала, а навън, под горещите слънчеви лъчи, се разтакаваха мъже, пиеха студена бира и отбиваха часовете на деня.
Барът беше съвсем обикновен, каквито бяха повечето барове в испанските селца. Покритият с плочки под беше обсипан с обелки от фъстъци и орехови черупки, а по изрязаната във формата на квадрат хартия, която служеше за книжни салфетки, и по цинковия тезгях имаше много тапи от бутилки. Монтана си поръча порция boquerones — малки парченца аншоа, мариновани в олио и оцет — както и свинско с червен пипер, задушено до степен да се топи върху езика, и малки, пикантни скариди. Хлябът беше хрупкав и той го топеше блажено в соса, а като се добавеше и студената бира „Сан Мигел“, той беше напълно щастлив.
Стоеше пред бара в компанията на още дузина други мъже и слушаше разговорите им. А голяма част от тях бяха техните предположения за него и татуировката му. Те не знаеха, че той говори езика им, а той не им даде да разберат това. Винаги се развеселяваше, когато говореха за него по този начин. Те го наричаха „загадъчен мъж“ и крадешком му хвърляха погледи.
Като допи бирата си, той плати сметката си и после помоли, на перфектен испански, да го упътят към ранчото „Де лос Пасторес“. Казаха му, изумени, че то е близо до съседното село. Да завие наляво при гробището, после да изкачи хълма и ще го види.
Монтана шофираше по пътя, който се виеше нагоре по хълма. Мина покрай огромен билборд, който рекламираше бренди „Соберано“, покрай цитрусови горички и лозя, покрай групички кестени, зад които се виждаха огромните гори от коркови дървета. И ето, че пред него се появи ранчото на пастирите, което блестеше под слънчевите лъчи горе на хълма.
Дебела бяла стена заграждаше собствеността, а от двете страни на високите три и половина метра дървени врати имаше фонтани, покрити с керемиди, в андалуски стил, в синьо и жълто — цветовете на морето и слънцето.
Монтана паркира колата под сянката на дървената рамка, по която пълзяха увивни растения, и влезе във вътрешния двор. Цветята разпръскваха своя аромат във въздуха, щурците цвъртяха, а водата във фонтана приятно и нежно ромолеше. Беше тихо, като че ли целият свят се беше отдал на следобедна дрямка. Ако имаше късмет, помисли си той с усмивка, можеше да намери тук Спящата красавица и да я събуди с целувка. Но вместо това намери красиво малко момиченце в захарно розова рокля за фламенко. То притича иззад ъгъла и буквално се блъсна в него.
— О! — То вдигна поглед към него. Очите му бяха тъмни и блестящи. Той го хвана за раменете, за да не падне. — Съжалявам — добави момиченцето на испански. — Готвя се за карнавала и много бързам. Мама иска да съблека роклята, казва, че е прекалено рано, но аз искам да отида сега.
— Обзалагам се, че нямаш търпение. А и си много красива — отговори галантно Монтана.
— Бела, къде си? — Разгневеният глас достигна до тях, преди неговата собственичка също да се появи тичешком иззад ъгъла. — О! — каза тя и спря рязко, като видя Монтана. — Толкова съжалявам, не знаех, че тук има някого.
— Аз току-що пристигнах — каза Монтана. — И бях посрещнат от малкото ви момиченце, което бърза да отиде на карнавала.
Жената се засмя и пристъпи напред с протегната ръка.
— Тя няма търпение, но карнавалът е едва следващата седмица, така че, човек би казал, че е малко рано. Здравейте, аз съм Магдалена Руис, управителката на ранчото. Не съм сигурна, че ви очакваме, сеньор…
— Хари Монтана. — Той стисна ръката й. — Не, не ме очаквате. Отбих се просто така, с надеждата, че имате свободна стая.
— Значи имате късмет. Днес ще си тръгне един от гостите ни и ще освободи една от най-хубавите стаи.
Магдалена Руис му разказа историята на ранчото на пастирите, докато вървяха по хладните коридори, а после двамата излязоха в разлистената градина.
— И дона Розалия все още живее тук? — запита, уж просто така, Монтана.
— Да, така е. — Магдалена отвори вратата на една от малките къщички за гости, която беше с изглед към хладен зеленикав басейн. — Вечерята се сервира от осем и половина нататък — каза му тя. — Барът е отворен винаги. Сигурна съм, че много бързо и лесно ще се ориентирате.
Над всичко в къщичката доминираше голямото, с цвят на абанос, легло, чиито драперии бяха от бял муселин. Подът беше покрит с теракота, по който бяха разпръснати тук-там традиционни андалуски килимчета и рогозки. Грубо, боядисано в бяло, бюро стоеше под един от прозорците, френските врати водеха към вътрешен двор, в който растеше глициния.
С усмивка на уста, Монтана набра номера на Дейзи в Лондон по мобилния си телефон. Тя вдигна на първото позвъняване и каза „ало“ доста запъхтяно.
— Да не би да тичаш? — запита той и си представи как блестят зелените й очи, докато надменно отговаря, че не е така.
— Аз съм в Андалусия — каза той. — В едно красиво старо ранчо. Тук е толкова тихо и спокойно, та ми се струва, че чувам биенето на собственото си сърце.
— Не мислех, че имаш сърце — каза Дейзи, с което го накара да се засмее.
— Не, думите ти са далеч от истината — каза той. — Всъщност канех се да кажа, че мястото е идеално за меден месец. Може да го запомниш и да се възползваш, когато настъпи моментът.
— Монтана — каза тя сериозно, — аз въобще не мисля за сватба и меден месец, а и мислех, че Розалия живее в Малага.
— Да, преди е живяла там. Била е омъжена там и двамата със съпруга й са имали малко кафене, в което тя е приготвяла храната. Имали са три деца.
— Три деца? О, Монтана, не мислиш, че биха могли да са на Боб, нали?
— Проверихме. Датите не съвпадат, а освен това във всичките актове за раждане като баща е записан съпругът й, Хуан Делгадо. След смъртта му тя се върнала тук, в ранчото. Тя и децата възстановили това място буквално от нищото и сега имат малък хотел, който развива доста успешен бизнес. Още не съм опитал храната, но можеш да се обзаложиш, че вечерята ще бъде страхотна. Не ти ли се иска да бъдеш тук с мен?
Той се усмихваше, докато казваше това. Да, знаеше много добре къде да натисне, за да предизвика желания ефект. Дейзи не обърна внимание на този въпрос.
— И какво още за Розалия?
— Надявам се да я видя довечера.
— Тя ще бъде толкова шокирана да чуе за Боб и да получи поканата за това… нали знаеш, „бдение“. — Тя говореше с ужасен шепот. — Първата любов е нещо, което човек никога не забравя — добави тя.
— А ти забравила ли си твоята?
— Разбира се, че не — каза тя, сварена неподготвена, после се засмя, като си спомни. — Бях на шестнайсет, учехме заедно в гимназията. Той ми даде орхидея за моя първи бал, бях облечена в светлозелена копринена рокля, която шумолеше при всяко движение. Той имаше руса коса и сини очи. Изглеждаше точно като сърфист от Калифорния, попаднал на бреговете на езерото Мичиган. Беше най-красивото момче, което бях виждала. Танцувахме всички танци заедно, после се озовахме на задната седалка на нечий „Буик“. Мислех, че ще умра от щастие при онази първа целувка.
— И колко продължи тази голяма любов?
— Около три седмици — призна тя и внезапно се изкикоти като ученичка. — Както и да е, разкажи ми за себе си.
— Нищо няма да ти разкажа — каза Монтана, макар тя да изразяваше протестите си доста бурно. — Ще се върна в Лондон след два дни — добави той. — Ти там ли ще бъдеш все още?
Да, щеше да бъде в Лондон с Бордоле. Когато си казаха довиждане и затвориха, Монтана беше изненадан защо образът на Дейзи остава все в ума му. Като че ли за да я прогони от мислите си, той излезе навън и преплува петдесет дължини в басейна, после взе душ и отиде да изследва света на дона Розалия.
Барът беше тъмно и прохладно място, барплотът беше от мрамор и извит във формата на дъга. Стените бяха облицовани, до половината, с плочки на цветни андалуски мотиви, които имаха много общо с мароканското културно наследство. Масите бяха разположени в подобен на бижу вътрешен двор, в който ромолеше фонтан. Песента на щурците се чуваше на заден фон, а по облегалките на столовете бяха накацали птички.
Монтана се настани в един бял плетен стол с висока облегалка. Започна бавно да отпива от добре изстуденото шери „Амонтиладо“ и да си хапва от малките сладки бисквити, да гледа как небето бавно потъмнява, и да размишлява. „Ранчото на пастирите“ беше място, в което всеки се чувстваше у дома си, то беше идеалният свят, макар и гостите да оставаха в него само временно.
Започнаха да пристигат и други гости. Те се усмихваха и кимаха за добър вечер, а един млад мъж свиреше тихо на китара. Влезе висока жена, която държеше тялото си изправено и гордо като повечето испанки. Лъскавата й черна коса беше прибрана на кок в основата на изваяната шия. Носеше дълга до глезените червена пола, бяла блуза и тежка огърлица от коралови зърна, а на раменете й беше наметнат червен копринен шал с ресни.
Монтана веднага усети, че това сигурно е Розалия. Тя изглеждаше абсолютно като испанска лейди. Поздрави гостите си с усмивка.
До нея стоеше мъж със силно изразена долна челюст, пронизващи тъмни очи, мустаци и лъскава, пригладена черна коса. Носеше риза, която Монтана разпозна като шита по поръчка, и тесни черни панталони, напъхани в испански ботуши за езда. Приличаше на елегантен циганин.
Двамата се приближиха до него.
— Сеньор Монтана, аз съм дона Розалия. Добре дошли в „Ранчото на пастирите“ — каза тя и му се усмихна толкова мило, че той разбра защо Боб е изпитвал такава слабост към нея. Розалия не беше красавица, но беше специална, имаше свое собствено излъчване и макар че беше около шейсетте, по лицето й почти нямаше бръчки. С огромните си тъмни очи под съвършено извитите вежди, с леко орловия нос и високото, но закръглено тяло, тя напомняше испанските дами от портретите в Прадо, а с леко старомодното си държание, караше всеки гост да се чувства неин приятел.
— Това е моят добър приятел Хектор Гонзалес — представи го Розалия. — Хектор се грижи за бизнеса ми — каза тя с горчива усмивка. — Той също така ми помага да общувам с околните. Виждате ли, аз съм глуха. — Тя въздъхна. — Странно е как светът се отнася с глухите. Ако сте сляп, хората веднага разбират това, но глухотата е скрита и хората мислят, че сте глупав, когато не отговаряте. И така, сега моят Хектор се грижи за мен. Мога да чета по устните, но Хектор ще ми каже всяка дума, която сте произнесли, сеньор, така че, внимавайте — добави тя и се засмя, след което се извини, че трябва да поздрави и другите гости.
Преди да се посвети на вечерята си, Монтана написа на Розалия бележка, в която я молеше да го приеме — сама — след това. Пишеше, че тя не трябва да се тревожи от тази му молба, че той просто има съобщение за нея. Той помоли една от младите жени, които сервираха — много елегантни в светлосините си памучни рокли — да й предаде бележката лично, а после се засити с най-вкусната храна, която беше опитвал в живота си, сам под звездите на маса за двама.
Розалия го чакаше в своя собствен вътрешен двор, седнала на дървен стол.
— Отново ви поздравявам с добре дошъл, сеньор Монтана — каза тя.
Той се приближи.
— Можете ли да ме разбирате, сеньора? Или предпочитате да напиша това, което имам да кажа?
— Говорите добре испански и мога отлично да чета по устните ви.
— Благодаря ви, че се съгласихте да се видите с мен, сеньора Айбара.
— Казвам се Айбара Делгадо — поправи го тя. — Имам обаче чувството, че вие вече знаете това.
Погледът на кафявите й очи срещна този на Монтана и той видя, че тя е нервна.
— Нося ви съобщение от човек, когото някога сте познавали — каза той. — Мъж, който ви е обичал искрено и дълбоко. Мъж, на когото сте липсвали до края на дните му.
— Разбира се, имате предвид Роберто.
— Сър Робърт Хардуик. Да.
— Прочетох за катастрофата — каза тя тихо. — Знам, че е починал.
— Съжалявам.
— Така загубих Роберто за втори път — каза тя. — От това не ми е по-лесно, което доказва, че поговорката „Времето лекува всичко“ не е съвсем вярна.
— Боб беше забележителен човек.
— Познавахте ли го добре?
— Познавах го в продължение на повече от десет години. Възхищавах му се и истински го уважавах.
— Той беше от Йоркшир. Винаги е бил верен на корените си, винаги е спазвал своя собствен кодекс на честта. — Тя гледаше Монтана, без да трепне. — Ние бяхме много влюбени тогава, преди толкова много години. Една жена никога не изгубва това чувство към мъжа, дори когато остарее. Но нямаше начин да останем заедно. Роберто изгаряше от амбиция, тази ужасна амбиция, а аз бях обикновено момиче от андалуско селце. Всичко, което исках, беше същото, което искаха и всички останали момичета. Съпруг, който да ме обича, деца… семейство — въздъхна Розалия. — А беше очевидно, че с Роберто това никога няма да се получи.
— Може и да звучи странно — каза Монтана, — но аз ви нося покана от Роберто — той й подаде плика — за плаване на частна яхта, уредено от него. Така ще се отпразнува животът на Боб. Поканени са само хора, до чиито живот се е докоснал. Вие бяхте най-важното име в доста краткия списък.
Тя изглеждаше объркана.
— На яхта? За да празнуваме живота на Роберто?
— Той е оставил писмо, в което пише, че много би искал да е там, но, въпреки че не може, желае всички да се забавляват и да го запомнят с това.
Тя поклати глава и въздъхна.
— Не знам. Наистина не знам дали ще мога…
— Той иска и вие да сте там за четенето на завещанието му във вилата на остров Капри — добави Монтана. — Ще ви направи подарък от сто хиляди долара, ако приемете да дойдете на плаването, което ще бъде в негова памет.
Тя се изправи. Той видя, че е обезпокоена.
— Трябва да си помисля. — Късно е…
Протегна ръка и Монтана с уважение се наведе над нея.
— Благодаря ви, че ме изслушахте, сеньора — каза той. Тя се усмихна.
— Всъщност аз слушах това, което ми казваше Роберто — каза тя и влезе у дома си.
Бордоле трябваше да пристигне още предния ден. Изпратих кола на летището да я посрещне, но шофьорът ми каза, че тя не е била в самолета. И нито дума от нея оттогава. Крачех из апартамента и се питах къде ли е и какво ли става с нея. Звънна телефонът в къщата и аз бързо грабнах слушалката.
— Можеше поне да се обадиш! — извиках.
— Толкова много ли ти липсвах? — каза Монтана.
Аз въздъхнах и се извиних. Беше долу и му казах да се качи.
— Съжалявам — казах отново, когато той излезе от асансьора. — Помислих, че е Бордоле. Трябваше да пристигне още вчера, но като че ли се изгуби някъде между Чикаго и Лондон. И не отговаря на нито един от телефоните си.
— Правила ли е това преди?
Отговорих утвърдително.
— Тя е импулсивна по природа, винаги прави това, което й хрумне, което иска в момента. Ако изникне нещо по-вълнуващо, ще го приеме. Независимо от всичко.
— Мога ли да направя нещо по този въпрос?
— Тя ще дойде — казах аз с надеждата, че съм права.
Седяхме един до друг на белия диван пред високите прозорци, които гледаха към сивия парк. Беше късен следобед. Запитах Монтана дали би искал чай, кафе или питие. Той поклати глава и каза, че би искал да се заемем с работата.
— Срещнах се с Допелман — каза той и аз ококорих широко очи от изненада.
— О, ти наистина си добър в професията си — казах. — Намери го все пак.
Изслушах подробностите за срещата им.
— Но защо е избягал?
— Точно това трябва да открия. Имам среща във Вашингтон утре с човек, който твърди, че го познава добре.
— Стар приятел?
— Съмнявам се. Допелман е много затворен човек, на всеки би му било трудно да е приятел с него.
— А какво ще ми кажеш за Розалия и за хотела в Андалусия, подходящ за медени месеци?
— В живота има много по-лоши неща от това, да прекараш медения си месец там.
— Не би могло да ми се случи нищо по-лошо от това да съм обречена на нов меден месец. Първият ми меден месец беше същински ад — десет дни на Хаваите с половината население на Лос Анджелис и шумните им деца, а съпругът ми прекарваше цялото си време в разговори по мобилния си телефон и само господ знаеше на кого се обажда, може би на някоя друга двайсет и няколко годишна красавица, с която би искал да бъде. На всичкото отгоре, получих хранително отравяне от някакви миди и прекарах два дни в леглото, сама, докато той ходеше на риболов с други мъже. Или поне така ми казваше. Но сега започвам да си задавам въпроси.
— Не можеш да пазиш лошите спомени до края на живота си. Трябва да ги преодолееш, да не се връщаш към тях.
— Проблемът е в това, че все още не знам къде сгреших, какво лошо направих.
— Нищо лошо не си направила, освен че си се омъжила за неподходящ човек.
Погледнах Монтана право в очите.
— Сериозно ли мислиш, че не съм направила нищо, което да отдалечи съпруга ми от мен, че не съм виновна за това, че ме е напуснал?
— Предполагам, че просто е бил човек, неподходящ за брак. Мисля, че просто не е човек, който може дълго да остане с някого. Обзалагам се, че вече е изоставил двайсет и няколко годишната красавица и преследва следващата, а може би дори по-следващата.
— Той е негодник! — казах.
Хари се съгласи. После, за моя изненада, взе дланта ми в своите и я докосна леко с устни. По ръката ми нагоре запълзя горещина. Казах си, че това е само лека целувка по ръката и че тя нищо не означава, че между нас няма нищо общо, освен нещастието от един разбит брак и едно самотно детство.
— Ние и двамата сме дълбоко наранени — казах с треперещ глас, когато той пусна ръката ми.
— Тогава, да сключим сделка. Аз обещавам да те пазя от лошите мъже, а ти обещаваш да ми правиш компания, за да не се чувствам самотен.
— Сделката е сключена.
Ние се гледахме втренчено и сериозно известно време, после той хвана брадичката ми, наклони лицето ми към своето и този път ме целуна истински и много нежно. Изпитах порив да го притисна към себе си и да го целуна по-страстно, но успях да се съвзема и да се въздържа, сведох поглед с порозовели бузи и се отдръпнах от него. Монтана отново доби напълно делови вид.
— И така, вече знаем къде живеят всички заподозрени от списъка на Боб, а освен това имаме и мотив за всеки от тях. Поканих и хората, които ще отвличат вниманието на основните заподозрени — един познат на Боб на име Брандън ван Зелдер, прехвърлил четирийсетте, с приятен външен вид, с добри връзки, добър играч на бегамон, а и жените много го харесват. Той ще доведе със себе си млада певица. Познавам я добре. Мисля, че тя доста успешно ще отвлича вниманието и ще ни забавлява, когато настъпят достатъчно лоши моменти. А после идва и Рег Блънт.
— Рег? От „Рамс Хед“?
— Боб искаше да го покани. Каза, че му бил истински приятел и, повярвай ми, Боб нямаше много истински приятели. Искаше да покани и Джини Бън. И така, това ще бъде нашата малка група — каза той.
Преди да мога да направя някаква забележка, звънна телефонът. Беше Бордоле, която беше долу, във входа. Тя влезе бързо и леко, облечена в плътно прилепнали дънки, ботуши с висок ток и сако от туид на „Шанел“, излъчваща деликатния аромат на „Арпаж“ — парфюм, който използваше още от времето, когато и двете бяхме тийнейджърки.
— Сладка моя! — извика тя и ме прегърна здраво. Беше толкова устремена, че едва не ме събори на пода. — Липсваше ми! — добави тя, като ме задържа на една ръка разстояние и ме загледа загрижено изпод плътния си рус бретон.
— Добре съм! Не прозвучах много уверено. — Ти къде беше?
Тя ме удостои с така добре познатата ми усмивка, която озари лицето й подобно на това на елфите.
— Отскочих набързо до Париж, мила, защото срещнах интересен човек на летището. Беше млад, горещ и… — Тя сви рамене. — Е, нали знаеш, никога не съм можела да устоявам на изкушенията.
Въздъхнах.
— Бордоле, това е Хари Монтана. Казах ти за него.
Тя го огледа от главата до петите. После прошепна тихо:
— Твой или мой, милата ми, само ми кажи, за да знам.
После отиде до Монтана, който стоеше до прозореца.
Приличаше на Дарт Вейдър, облечен така в черно и с леко зловещ вид, привличащ жени като Бордоле.
— Хари — каза тя и му подаде ръка с предизвикателна усмивка.
Той пое ръката й и се поклони леко.
— Знам всичко за теб от Дейзи.
Тя ми хвърли поглед през рамо.
— Надявам се, че не всичко.
— Казах му, че ще си на плаването с нас.
Бордоле се ококори и вдигна усмихнати очи към него.
— Винаги съм искала да отида на плаване.
— Тогава, сигурен съм, че на яхтата „Синята лодка“ ще ти хареса. — Монтана ме погледна. — Вие двете имате какво да си кажете. Приятно ми беше да се запозная с теб, Бордоле.
— И на мен! Загледа с възхищение стегнатото му дупе, докато той се отдалечаваше. — Ще се видим на борда, Хари! — извика тя и се усмихна дяволито.
— Да. — Тя се усмихна лъчезарно, когато вратата се затвори след него. — Него си решила да запазиш в тайна, приятелко, нали? Има ли нещо между вас двамата, може ли да знам?
— Нищо — казах твърдо. — И съм сигурна, че дори и през ум не му е минало. Той не се интересува от мен, нито аз — от него.
— Тогава, със сигурност си изгубила своята привлекателност, мила. Ще трябва да видим какво можем да направим, за да я върнем.
— Имаме да наваксваме много неща, не сме били заедно дълго време — казах аз и я заведох в стаята си, която двете щяхме да споделим, разбира се, както винаги. — А аз искам да чуя всичко за романтичното ти пътуване до Париж.
Като си спомних какви погледи беше хвърлила на Монтана, открих, че трябва да се боря с едно неприятно чувство, което много наподобяваше ревност.
Времето минаваше бързо в компанията на Бордоле. В няколкото дни преди началото на плаването ние обикаляхме магазините и пазарувахме, обядвахме винаги навън, направихме прическите и маникюрите си. Държахме се като две щастливи млади дами и това ни доставяше огромно удоволствие. Извеждахме Ретс на дълги разходки по „Хампстед Хийт“ в дъжда и силния вятър, а после, с тракащи от студ зъби, отивахме в местната кръчма, за да се възстановим с по едно питие. Обядвахме в „Гаврош“ в памет на Боб и вечеряхме в „Бомбай Бразерие“, където я запознах с добрата индийска кухня. Приготвяхме си палачинки за закуска и щедро ги намазвахме или с ягодовото сладко на мисис Уейнрайт, или с бита сметана, а после ги изяждахме, като изпивахме цели галони кафе. В нощта преди началото на плаването си легнахме щастливи в двете еднакви легла в моята стая, тя — облечена в неочаквано детска пижама, а аз — в моята бяла нощница, подходяща за девица, обула чорапи, защото стъпалата ми наистина бяха студени. Багажът ни беше опакован и чантите, готови, ни чакаха в коридора. Щяхме да летим за Ница на следващата сутрин, а в Монте Карло щяхме да се качим на борда на „Синята лодка“.
— Какво, тогава, има между теб и Монтана?
Бордоле стискаше чашата с горещо какао в двете си ръце, чиито нокти бяха лакирани в кораловочервено, и духаше течността, за да се охлади. Гледаше ме над ръба на очилата си.
— Не знам.
Свих рамене, сякаш за да отхвърля въпроса, който тя ми задаваше, макар и по заобиколен начин, през последните няколко дни. Продължих да втривам крем в ръцете си и да оглеждам френския си маникюр, чийто връх беше красиво лакиран в бяло.
— Той е различен — признах. — Леко наранен, като мен, само че поради нещастно детство.
— И какво означава тази загадъчна китайска татуировка, между другото?
— Не съм го питала.
Бордоле изви очи към тавана.
— Господи, аз бих попитала още при първата среща.
— Но ние никога не сме имали среща. Винаги сме се виждали по работа.
Тя ме гледа дълго, сякаш искаше да каже: „Това го кажи на някого другиго“.
— Искаш да кажеш, че говорите само за Боб, за заподозрените и за плаването. И се питате дали наистина го е извършил икономът?
— Да, през повечето време.
— Ами, добре, тогава, милата ми, ти наистина си изгубила своята привлекателност. Къде е жената, която познавах толкова добре? Онази жена, която знаеше какво иска от живота, кого иска и е готова да го получи дори с риска за бъдещо страдание. — Тя смръщи вежди и нетърпеливо отпи от какаото. — Монтана е дяволски секси, Дейзи. И е на разположение. И се обзалагам, че е интересен.
— Мислех, че вие двамата проявявате интерес един към друг — казах, като избягнах погледа й.
— Ха! И откога всъщност ме познаваш, Дейзи Кийн? Трийсет години? Повече? Нима досега не си разбрала, че не преследвам мъжете на приятелките си? И не излизам с женени мъже. Не че твоят съпруг не се е опитвал да ме накара да изляза с него — добави тя и отново отпи от какаото.
Гледах я със зяпнала уста.
— Не, не може да е направил това!
— Разбира се, че го направи негодникът. И получи голяма порция от истината за себе си, казах му неща, които никога няма да забрави. — Тя ме погледна умолително, предлагайки мир. — Не съм ти казвала преди, защото не исках да те нараня, но, ако все още имаш някакви чувства към него, мисля, че е време да научиш истината.
Аз страдах мълчаливо, със затворени очи.
— Как е могъл? — изстенах.
— Той просто е такъв. Но не всички мъже са като него, нали знаеш. За бога, преодолей чувствата и страданията си, дай си шанс, толкова ли е трудно?
— Окей… Монтана ме целуна веднъж — признах.
Бордоле беше нащрек около секунда, седнала с изправен гръб, гледаше ме с интерес.
— И?
— Приятно ми беше.
Тя отметна глава назад и изстена.
— Невъзможна си. Колко пъти те целуна?
Замислих се.
— Е, ако се броят дланите и бузите, а не само устните, мисля, че четири или пет.
— Хм, това определено е интересно. Е, и какви са плановете ти оттук нататък?
— Той ме привлича — признах. — Вълнуващ е…
— Да викаме ура за това. Какво облекчение, ти си жена все пак!
— Но аз не съм планирала нищо, ако това имаш предвид.
— А той?
— Разбира се, че не. — Всяка мисъл в тази посока би била чисто фантазиране. — Той е като теб. Казва ми, че трябва да преодолея болката от миналото и да продължа напред. Че ще ме защитава от лошите мъже. А в замяна аз ще му правя компания и така той ще престане да се чувства самотен, макар да имам чувството, че досега не е имал нищо против самотата — добавих замислено.
— Е, и това е нещо! — Бордоле триумфално прокара ръка през гъстата си коса. — Той се интересува от теб, в това няма съмнение. Ще го забележиш на плаването — лунна светлина по водата, шампанско, нежни средиземноморски нощи…
Почти виждах замисъл в думите й. И все пак нейният сценарий звучеше прекалено романтично дори в моите уши.
— Може би — казах предпазливо, както винаги, с което отново я накарах да нададе стон и с това предизвика Ретс, който се беше излегнал на леглото ми, бързо да скочи и да изтича до нея, за да се увери, че е добре.
Тя го погали между ушите и го погледна през очилата си право в преданите и тъжни кафяви очи.
— Боже, ти си добро куче, нали?
Но Ретс вече се беше извърнал. Гледаше втренчено вратата. Тя беше полуотворена, но аз и без това вече бях усетила леко раздвижване на въздуха — сякаш беше повял хладен бриз.
— Ти почувства ли това? — запитах.
— Какво?
— Лекият ветрец, който току-що премина през стаята.
Бордоле сви рамене.
— Не, нищо не почувствах.
— Не знам какво е, но се случва много често напоследък. Сякаш около мен непрекъснато полъхва вятър, но вратите и прозорците винаги са затворени. Мисля, че може би е Боб — нали разбираш, сякаш той се връща, за да провери дали двамата с Ретс сме добре…
Очите на Бордоле щяха да изскочат.
— Ти си луда! — Погледна нервно към вратата и коридора зад нея. Нямаше никого. — Не ми казвай, че вярваш в призраци!
— Може би — отвърнах колебливо, защото май вече започвах да вярвам.
Обаче Бордоле ме накара да стана и да проверя апартамента, после заключи вратата на спалнята, преди да си легнем да спим. Знаех и без това, че всичко е наред, защото Ретс отново се беше настанил на леглото ми и спеше. Той никога не би направил това, ако Боб беше наоколо. Но мина много време, преди ние двете да заспим онази нощ.