Четвъртият амулет

Глава 11

— Пистолетът ти. — Гарет й подаде кутия, след като излезе от високата тухлена сграда, в която се бяха отбили веднага след кацането на малкото частно летище в Кънектикът. — Глок четирийсети калибър, както помоли. Искам някой път да те видя как стреляш.

Тя поклати глава.

— След като баща ми ме научи, ми каза, че никога не трябва да си купувам пистолет, ако не се каня да го използвам. Той беше в Специалните служби, преди да стане известен фотограф. Не искаше никога повече да убива — нито животно, нито човек. Но знаеше, че опасността е там, навън, и дебне. — Усмихна се, завладяна от спомените. — Стрелях доста добре. Татко казваше, че мога да се меря с който и да е от колегите му. Вероятно празни приказки, но ми дадоха увереност по-късно, когато трябваше да се справям с вандалите, ограбващи и разрушаващи музеите. — Отвори кутията. — Хубав е. Само него ли купи?

— Не. Дардън избра електронно оборудване за далечно разстояние. Ще излезе след минута.

— Електронно оборудване?

— Ще опитаме да провокираме отговор от мистър Зелов.

— Разбрах как работи. — Дардън отвори вратата на колата и се настани на задната седалка. — Доста сложна апаратура. Но вероятно е достатъчно добра.

— В случай, че точно този Зелов е нашият човек и съвестта му не е чиста. — Гарет запали двигателя на колата. — Ще видим. Или, по-скоро, Емили ще види.

Емили го погледна изненадана.

— Какво?

— Мисля, че ти трябва да се заемеш с Николай Зелов. Той може дори да не се защитава.

— Защо?

— Какво ми каза за личния живот на Николай Зелов?

Тя отново сведе поглед към екрана на компютъра, от който вниманието й бе погълнато още откакто се качиха в частния реактивен самолет в Пакистан.

— Разведен, без деца, починали родители, преди осем години се е лекувал заради зависимостта си от алкохола. Харесва жени, обожава хазарта, мрази работата. — Вдигна поглед. — Очевидно не е като странния си предтеча.

— Харесва жени — каза Гарет. — Позвъних в дома му, докато купувах пистолета. Не си беше у дома, но икономката му каза, че може да бъде намерен във „Фоксуърт“, доста изискано казино и съвсем близо до къщата му. Ако успеем правилно да изчислим факторите, може и да попаднем право в целта.

— И какво трябва да направя аз?

— Това зависи от теб. — Излязоха на магистралата. — Ще са ни необходими десет минути да стигнем там. Кажи ми какво друго откри за Николай Зелов и прапрадядо му Михаил.

Тя посочи снимката на монитора. Виждаше се къща имение, подобна на палат, разположена на върха на хълм и защитена от порта от ковано желязо. Имотът бе осветен, кулите блестяха и му придаваха вид на дворец от вълшебна приказка.

— Това е семейната къща на Зелов. Определено са използвани елементи от руската архитектура. Говори се, че прилича на базиликата в Москва. Построена е от Михаил Зелов през 1922 година. — Емили вдигна поглед от екрана. — След пристигането си в Щатите се настанил в евтина квартира, след това предприел пътуване до Канада. Останал там две години и като се върнал, заявил, че богатството му идва от златните залежи в Клондайк.

— Може и така да е — каза Дардън.

— А може и да не е — възрази Гарет. — Очевидно всичко е било възможно за Зелов.

— Във всеки случай, живял на широка нога и оставил огромно състояние на двете си деца. Умрял през 1943 и наследниците му веднага започнали да харчат парите му — каза Емили. — Сегашният глава на семейството, Николай Зелов, бил на ръба на банкрута преди пет месеца, но успял да си стъпи на краката. — Хвърли поглед на Дардън, отпуснал се на задната седалка. — Горе–долу по това време Уоруик му предал информацията за личните депозити на Михаил. Положението на Николай все още не е много розово, но може да живее приблизително по начина, по който е свикнал. — Затвори лаптопа. — Бих искала да знам дали Николай получава депозити по електронен път.

— Можеш да му зададеш този въпрос — каза Гарет. — Но се съмнявам да получиш отговор. — Кимна. — Ето го казиното. Един малък индиански резерват.

— Индиански резерват?

— Собственикът е индианец.

Неоновите светлини на хотела казино блестяха в мрака и разкриваха пищната зеленина, която го обграждаше.

— Прилича на палат. Също като къщата на Зелов.

— В такъв случай, той с право се чувства тук като у дома си. — Спря до тротоара пред казиното. Подаде й миниатюрното електронно устройство. — Сложи го някъде по тялото на Николай Зелов, преди да си тръгнеш. Ще паркирам ето там.

— Чувствам се като шпионин. Ще посочиш ли някое определено място?

Той поклати глава.

— Устройството е мощно и може да предава на повече от десет метра. Просто го докосни някъде и то ще прилепне.

Тя слезе от колата и погледна към ярко осветеното фоайе.

— Не съм облечена подходящо. — Сведе поглед към черните си панталони и бялата блуза с дълги ръкави. — Ще изтичам първо до тоалетната поне да измия лицето си и да пооправя перуката си.

— Изглеждаш страхотно.

— Глупости. — Закрачи към стъклената входна врата, която униформеният портиер веднага й отвори. След няколко дискретни въпроса й посочи Зелов.

Николай Зелов седеше пред дългия гранитен бар. Изпи две уискита само за времето, в което Емили го наблюдаваше. Беше едър мъж в края на четирийсетте, с червена кожа и черна коса. Едва седеше изправен на стола и поръча задавено последното уиски. Очевидно не бе успял да се излекува от пристрастеността си към алкохола.

Тъжно, но това може би щеше да се окаже в неин интерес.

Седна на високото столче до него.

— Казвам се Емили Хъдсън, господин Зелов. Питам се дали бихте ми отговорили на няколко въпроса?

— Не. Вървете си. — Отпи от чашата си. — Ще изпия още няколко уискита и ще се върна на игралните маси.

— Не съм проститутка, господин Зелов. Работя за ООН. И се интересувам от семейната ви история.

— ООН? Какво, по дяволите? — Изведнъж се скова, обърна се и я погледна. — Вие сте жената, която бе отвлечена. Видях снимката ви във вестника. — Протегна ръка и докосна косата й. — Но цветът е различен.

Тя се отдръпна.

— Хората ме разпознават. И перуката не помага.

— Не разбирам защо искате да говорите с мен. Прочетох, че се възстановявате на уединено място. Защо не се върнете там? — Отпи от уискито. — Десет минути. Само толкова имате.

— Благодаря. Ще се опитам да бъда кратка.

— И по-добре бъдете. — Отново я оглеждаше критично. — Изглеждате по-добре, отколкото на видеото, направено веднага след като ЦРУ ви измъкнало от ръцете на бандитите. Трябва да сложите малко месо по костите си, но не, не изглеждате никак зле. Искате ли питие?

— Не, благодаря.

Той направи знак на бармана за поредното уиски.

— Докато четях за вас, се питах какво са ви сторили онези бандити. Изнасилиха ли ви?

Тя не отговори.

— Искам да разговарям с вас за Михаил Зелов.

На лицето му се изписа изражение, което не бе лесно за разгадаване.

— Дошли сте да ми задавате въпроси за старото гуру Михаил?

— Гуру?

— Така го наричаше дядо ми. Бил е странно копеле и е будел страх. Вложил всичките си пари в попечителски фондове, та никой да не може дори да се докосне до тях. Баща ми най-после успя да докаже несъстоятелността на завещанието, след като изгуби години из съдебните зали.

— Защо е вдъхвал страх?

— Твърдял, че е светец и може да лекува болните, а враговете да изпраща в небитието. — Изсумтя някак самодоволно. — Затова и успяхме да проникнем в попечителските фондове. Безумец. Документите и писмата му го предадоха.

— Това трябва да ви е направило много щастлив — каза Емили. — Но разбрах, че сте прегледали отново всичките му налични книжа едва преди няколко месеца. Защо?

Той пак се скова.

— Откъде знаете това?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Открихте ли нещо, което преди ви е убягнало?

— Не, по дяволите.

Спомена само документи и писма, помисли си Емили. И реши да бъде по-смела.

— Всъщност интересувам се от книгата, която е написал, преди да напусне Русия. Някакво ръководство за живите.

Лицето му изрази силен шок.

— О, тази книга! — Сви рамене. — Мисля, че дядо ми я е изхвърлил заедно с много други вещи след смъртта на стареца. — Погледна Емили. — Защо се интересувате от философията на стария гуру? Какво значение има тя за вас?

Беше готова за този въпрос, защото знаеше, че ще й бъде зададен.

— Работата ми е да съхранявам артефакти. Възможно е книгата да има историческо значение. Има връзка с Распутин, доколкото успях да науча.

— Да. Мисля, че има. Обаче прапрадядо ми не е давал и пет пари за Распутин. — Неочаквано смръщи вежди. — Казах ви. Книгата е била изхвърлена. Ако само това сте искали да узнаете, можете вече да хващате пътя.

— Не само това ме интересува — каза Емили. — Защо сте посетили Москва преди пет месеца, господин Зелов?

— Това е всичко, което ще ви кажа. — Бутна стола си назад от бара. — Вече започвате да си пъхате носа в личните ми работи. Исках да видя дома на семейството си. Да потърся корените си.

— Може ли да видя писмата и дневниците на Михаил Зелов, за които споменахте? — запита Емили.

— Пет пари не давам за тях. Всички те са описани в съда. Представихме ги като доказателства, за да успеем да заобиколим завещанието. — Опитваше се да слезе от столчето.

— Дойдохте ми до гуша. Вие сте лоша новина. Ще се върна на игралните маси, преди да сте ми донесли лош късмет.

Изгубваше го. Само след минута щеше да се е разделил с нея. Протегна ръка, в която стискаше даденото й от Гарет миниатюрно устройство, и го сграбчи за ръкава на сакото.

— Само още един въпрос. Имаше ли сред вещите на Михаил Зелов и чук?

— Какво? — Бузите на Зелов станаха още по-червени, ако бе възможно. — Какъв глупав въпрос. Защо… Махнете се от мен! Тук съм редовен клиент. Ще накарам да ви изхвърлят. Проявих достатъчно търпение, защото изглеждате… Вън!

— Тръгвам, господин Зелов. Благодаря, че ми отделихте от времето си. — Плъзна се на пода и тръгна към изхода.

Отвори тежката стъклена врата и хвърли поглед през рамо. Зелов не се бе върнал на игралните маси. Вървеше към френските прозорци, от които се излизаше на терасата, и вадеше от джоба си мобилния си телефон.

— Чувал е за чука — каза Емили веднага щом стигна до колата. Беше обзета от нервна възбуда. — Знаех си!

— От онова, което успях да дочуя, аз също мисля като теб. — Гарет й отвори вратата и я задържа, докато се качи. — Имахме късмет, че беше пиян и прозрачен като стъкло. — Той също влезе в колата и погледна Дардън. — Готов ли си? Сигурно всеки момент ще получим сигнал.

Дардън сложи слушалките на ушите си.

— Вече набира номера. Вероятно му е необходимо място, където сигналът да е по-чист. В казината обикновено има прекалено много електронни смущения.

— Отиваше към терасата — каза Емили. — Ще запишете ли разговора? Ще можете ли оттук?

— С помощта на онова миниатюрно предавателче, да — кимна Гарет. — Много е лесно, когато разполагаш с подходящо оборудване. Не мислех, че ще научим кой знае колко от него, но се надявах, че въпросите ти ще го смутят.

Дардън кимна.

— И сега не научаваме кой знае колко. Зелов е изпаднал в паника, а мъжът, с когото разговаря, търпеливо го изслушва, без да дава абсолютно никаква информация. — Слуша още малко, след това изключи слушалките. — Това е. Затвори. — Погледна Гарет. — Искаш ли да останем на подслушване, за да видим дали няма да има и други телефонни обаждания?

— Не. — Запали двигателя и подкара колата. — Но искам да изслушам това обаждане и още да започнеш опити за проследяването му. Ще се регистрираме в някой мотел и ще го изслушаме. Имаш ли най-обща представа за локализацията на обаждането?

Дардън кимна.

— Мисля, че бе прието в Русия.

— Добре.

— Да, в момента не мога да направя нищо повече. — Отново сведе поглед към таблото. — И е възможно това да остане най-доброто, на което съм способен, точка. Ако линията е защитена, както мисля. Може да се наложи да се обадим на експерт, за да получим данни за телефонната компания.

Зелов позвъни в Русия, помисли си Емили. Кой от далечна Русия бе протегнал ръка да докосне нея, Зелов и Гарет? Смъртоносна ръка. Дори пиян, Зелов бе завладян от страх при споменаването на чука.

— Добре ли си? — запита Гарет и я погледна.

Тя кимна.

— Беше нервен и когато заговорих за книгата. Излъга ме за нея.

Гарет кимна.

— Много съм любопитен какво пише в тази „Книга за живите“. Възможно е тя да ни заведе там, където искаме да стигнем. — Погледна отново Дардън. — В случай, че Дардън не може да ни посочи пътя.

— Работя по въпроса — измърмори Дардън. — Но не съм специалист. Мисля, че е по-добре да се обадим на Поли за по-добри резултати.

— Направи го, тогава — каза Гарет. — Но първо искам да изслушам онова обаждане. Видях мотел на около миля по-нататък по магистралата…

— Ето диска. — Дардън подаде на Гарет черната кутия на вратата на стаята му. — Мисля да поработя още малко по локализацията на обаждането, преди да поискам помощ от Поли.

— Не, обади му се сега. — Гарет отключи вратата и остави Емили да влезе първа. — Кажи му, че искам да е тук утре сутринта.

— Ще ти струва пари.

— Каквото и да ми струва — каза Гарет. — Забавянето може да ми излезе по-скъпо.

— Както кажеш. — Обърна се и закрачи по коридора към собствената си стая. — Радвам се да преотстъпя задачата на Поли. Макар че ще бъде дяволски самодоволен.

— Кой е Поли? — запита Емили, след като Гарет влезе и затвори вратата след себе си.

— Марк Поли. Той е нещо като вълшебник по отношение на компютрите и всякаква електроника. Ако някой може да проследи обаждането на Зелов, това е той. Най-добрият хакер, когото познавам. — Огледа стаята. — Включи компютъра си и ще изслушаме диска. В тези стаи обикновено има кафе машини, а малко кафе ще ми дойде добре. Възможно е да е в санитарния възел. — Влезе в банята. — Да, ето я.

Емили чу шум от течаща вода, докато отваряше лаптопа и го поставяше внимателно върху бюрото. — Готово. Побързай, по дяволите.

— Имаме време. — Той излезе от банята след няколко минути и й подаде чаша кафе. — Дардън каза, че обаждането било много кратко.

— Това не означава, че няма да научим нещо от него. — Взе диска, който той й подаде, и го постави в компютъра. — Искам да знам веднага.

Той седна на стола до бюрото и се облегна назад.

— Пусни го, тогава.

Тя натисна бутона.

Чу се звукът от набиране на телефонен номер и тежкото дишане на Зелов. След това от другия край отговориха.

На руски. След миг осъзна, че и двамата говорят на руски. Обзе я разочарование.

— По дяволите!

— Не говориш ли руски?

— Не. Ти говориш, нали?

Той кимна.

— Доста добре.

Гарет говори девет езика, спомни си тя думите на Ирана.

Отвори чекмеджето на бюрото и извади лист хартия и химикал. Остави ги пред него и спря диска.

— Записвай. Искам всяка дума, всяка интонация, всяка пауза.

Той се усмихна.

— Ще се опитам да удовлетворя желанията ти.

— Не се опитвай. Направи го. — Пусна отново диска.

Усмивката му изчезна, той смръщи вежди, концентрира се и химикалът полетя по листа.

Тя седна в края на леглото и започна да го наблюдава. За пореден път усети интензивността на ума му, високата му концентрация и интелигентността му. Отпи бавно от кафето си и го зачака да свърши.

Разговорът продължи само няколко минути. Гарет бутна листа встрани и я погледна.

— Готово. Мъжът, на когото Зелов се обади, определено не е Стонтън. Съгласна ли си?

Емили кимна.

— Гласът от записа е по-дълбок. Така и не се сетих, че Николай Зелов вероятно ще говори на руски — каза с горчива нотка в гласа. — Изглеждаше като типичен американец.

— Някои хора са здраво свързани с корените си. Носят ги в гените си. — Изправи се. — Седни до бюрото. Тук светлината е по-силна, а почеркът ми не е особено красив. — Усмихна се леко. — Макар че се опитах да се подчиня на инструкциите ти и да предам интонацията и паузите.

Тя седна на стола и взе листа хартия. Почеркът на Гарет бе едър, твърд и решителен. Като характера му, помисли тя разсеяно. Макар личността му да има доста повече нюанси. — Прав си, почеркът ти не е особено красив, но е четлив. А само това е важно.

— Радвам се, че ще можеш да разчетеш написаното. — Легна на леглото и се подпря на таблата. Поднесе чашата към устните си. — Чети. Ще говорим по-късно.

Тя вече четеше.

„Зелов е. По дяволите, обеща ми да ме защитиш. Каза, че никой няма да узнае.“

„Нямам представа за какво говориш, Зелов. Пак ли си пиян?“

„Не съм пиян. Е, може би съм малко пийнал, но това нищо не променя. Имам право да правя каквото пожелая. Не можеш да ми заповядваш.“

„Мога само да ти кажа какво искам, Зелов. А ти ще ме изслушаш с уважение, след което ще ми се подчиниш.“

„Глупости. Каза ми, че никой няма да узнае. Излъга ме.“

„Престани да бръщолевиш и ми кажи, ясно и разбираемо, каквото имаш да ми казваш.“

„Тя ми задаваше въпроси за книгата. И за Михаил Зелов. И за пътуването ми до Москва.“

„Кой?“

„Онази кучка от ООН.“

Пауза.

„Емили Хъдсън?“

„Да. Тя беше, но косата й беше различна…“

„Спомена ли амулетите? Какво й каза, Зелов?“

„Нищо. Нищо не й казах. Пратих я по дяволите. Тя не каза нито дума за амулетите. Но ти трябва да ме защитиш. Махни я от мен.“

„Преди колко време си тръгна?“

„Пет минути може би.“

„Ти си глупак. Невероятен глупак, щом се излагаш на подобна опасност. Затварям.“

„Не можеш да постъпиш така с мен. Говори ми. Кажи ми как ще…“

„Затварям. Слушай ме внимателно. Ще спазя обещанието си. Но ако отново говориш с Емили Хъдсън или с някой друг, ще бъдеш наказан. Разбираш ли?“

„Не съм глупак. Естествено, че разбирам. Не можеш да ме заплашваш. Не можеш…“

Връзката бе прекъсната.

Емили дочете и последните думи, после започна да чете от началото. След това пусна диска и се опита да запомни думите и интонацията на човека, на когото Зелов се беше обадил. Искаше да запомни гласа и да го разпознае, ако го чуе отново. Но не разполагаха с име. Защо Зелов не спомена името поне само веднъж, помисли си тя с огромно разочарование.

— Готова ли си? — запита Гарет.

Тя кимна и се облегна назад.

— Нямаме име, по дяволите.

— Ще имаме. — Изпи кафето си и остави чашата на нощното шкафче. — Но не и нещо повече.

— Знаем, че Зелов със сигурност е замесен в нещо. И че е дал на този мъж нещо в замяна на пари. Вече му е платено. Дали не му е дал „Книгата на живите“? Или пък чука? — Замисли се за нещо друго. — Или пък амулетите. Множествено число. Което вероятно означава, че има и други, скрити в стените на къщата на Немид.

— Така изглежда. — Направи пауза. — Но мъжът, платил на Зелов, му е обещал да го защитава, което означава, че вероятно ще се опита да го отърве от нас. Мисля, че трябва възможно най-скоро да заминем за Москва.

Тя поклати глава.

— Не и докато не получа копия от писмата, документите и дневниците на Михаил Зелов. Онези, които са били използвани в съда.

Той кимна.

— Канех се да изпратя Дардън при Хартфорд да вземе копията веднага щом съдебната палата отвори, но имам достатъчно работа за него. Ще отидем ние. Искам да съм там, преди Зелов да е изтрезнял и да помоли всичко това да бъде засекретено. Макар че едва ли са някаква тайна, щом от години са обществено достояние.

— Възможно е да открием в тях нещо, което да ни насочи какво и къде да търсим. Струва си да опитаме.

— Спокойно — каза Гарет. — Ще опитаме. Искам само да кажа, че не бива да храниш прекалено големи надежди, за да не бъдеш много разочарована после.

— Нямам нищо против да бъда разочарована. Просто ще поема по друг път. — Изправи се. — Отивам в стаята си. Колко е часът?

— Шест. Ще поръчам храна в стаите за всички, а след това ще се впуснем в действие. — Спусна крака на пода. — Ще те изпратя до стаята ти.

— Не е необходимо.

— Напротив. Също така е необходимо да заключиш вратата си и да не отваряш на никого, освен на мен. — Отвори вратата, изчака я да мине и я последва в коридора.

— Мислиш, че онзи, на когото Зелов се обади, ще насъска Стонтън по дирите ни?

— Възможно е. Играта винаги може да загрубее. Но ние още не сме сигурни дали въобще има някаква връзка между Стонтън и Николай Зелов.

— Има. Чувствам го. — Спря се при вратата на стаята си. — А може би трябва да останем тук и да изчакаме Стонтън да дойде при нас.

— Не и докато не сме готови да разширим кръга.

— Можем да го сторим и по-късно. Искам Стонтън сега.

— Колко си кръвожадна, Емили. — Усмихна й се. След това протегна ръка и докосна устната й с показалец. — И имаш толкова типичен американски вид.

Устната й изведнъж изтръпна при допира му. Само миг преди това тя мислеше единствено за Стонтън и как да го залови. Но в мига, в който той я докосна, изведнъж ясно усети физическото му присъствие. Топлината на тялото му. Мъжкият му мускусен мирис, очите, които я гледаха внимателно. Как успяваше да й въздейства така? Извърна глава, за да избегне допира му.

— Не се чувствам като типична американка. И, да, искам кръвта на Стонтън.

— Ще я имаш. — Отдръпна ръката си. — Ще ги заловим всичките. — Обърна се. — Но не отваряй вратата си, независимо кой чука на нея. Дори да е Стонтън. Не и ако аз не съм до теб. А виждам, че сега не си в състояние да ме допуснеш до себе си за цялата нощ. Не знаем колко бързо и по какъв начин ще бъде спазено обещанието, дадено на Зелов.

Стонтън изруга, като видя името, изписано на екрана на мобилния му телефон. Бабин, по дяволите. Нямаше нужда от това. Беше достатъчно ядосан. Борг му бе казал, че Гарет вероятно се е докопал до амулета, скрит в къщата на Немид. Борг бе подкупил един от афганистанските полицаи, който пълзеше из цялата библиотека, за да опише подробно сцената на местопрестъплението, а онази дупка в стената не бе дело на Борг. Нямаше нужда Стонтън да докладва абсолютно всичко на Бабин. Копелето не бе поискало от него да използва амулета, за да сключи сделка с Немид.

Стонтън започна да говори в мига, в който прие обаждането.

— Тъкмо се канех да ти се обадя. Свършихме си задачата в Кабул, но Гарет успя да ни отмъкне амулета. Не че ще му бъде от полза. Той няма да подскаже нищо на никого, а ние ще се погрижим за Гарет, преди да е направил връзката.

— Той вече я е направил — каза Бабин студено. — Току-що ми се обади Николай Зелов. Квичеше като прасе, което ще колят. Емили Хъдсън го е посетила снощи. А щом тя е там, Гарет вероятно също е там.

О, по дяволите!

— Не мислех, че Гарет ще успее да го открие толкова бързо. Както казах, отървах се от Немид. Той беше непосредствената заплаха.

— Не съм ти наредил да убиеш Немид. И аз можех да се справя с него. И ти казах още, че не трябва да използваш някой от амулетите, за да сключиш сделка с него.

— Напротив. Трябваше да му предложа сделка, на която да не може да откаже. Имахме нужда от него. Моята работа се състои в това да те предпазвам от тревоги по отношение на подробностите. Ще осъществим и контрол на щетите. — Смени темата. — Зелов казал ли й е нещо?

— Твърди, че не е. Но идиотът ми се обади веднага след като тя си е тръгнала. Бил е толкова пиян, че дори не е осъзнал риска.

— Казах ти, че трябва да се отървем от него.

— Не можех, по дяволите.

— Ще се кача на следващия самолет за Ню Йорк. Знаеш ли къде са отседнали?

— Не. Ще трябва сам да откриеш. Докажи, че си струваш цената. Ще трябва обаче да намериш някого другиго, който да открие и очисти Гарет и Емили Хъдсън. Ти очевидно не успя да останеш в сянка. Ще те разпознаят. Познаваш ли такъв човек?

— Да, но предпочитам да го направя сам.

— Не ме интересува какво предпочиташ. Ще дойдеш тук, в случай че имам нужда от теб. — И затвори.

Студено, арогантно копеле, помисли си Стонтън и също затвори. Изкушаваше се да пренебрегне заповедите на Бабин и да отиде в Ню Йорк. Не искаше нищо да се случи на Емили, преди да е стигнал до нея. Беше чакал прекалено дълго.

Но Бабин беше сила, с която трябваше да се съобрази. Стонтън все още не бе готов да предприеме каквото и да било. Всичко и всеки трябваше да си е на мястото. Това бе неговият голям шанс. Великият шанс, който бе чакал цял живот. Трябваше да бъде спокоен и търпелив. Беше най-добре да се подчини на заповедите на Бабин и да намери някой друг, който да свърши работата. И да вярва, че заповедите му ще бъдат спазени. Трябваше да има Емили Хъдсън.

Но щом в момента не бе свободен да прави каквото желае, щеше да намери друг начин да нарани Емили. Тя трябваше да осъзнае, че все още той контролира нещата.

Извади от джоба си мобилния телефон и набра номера на Борг.

— В Кабул ли си все още?

— Да. Канех се да се обадя и да…

— Качи се на самолет за Мароко. Нали каза, че Ирана Повак е там?

— Да. В Танжер. Работи там с някакъв лекар. — Направи пауза. — Но не знам дали ще успея да стигна до нея. Дардън я е обградил с охрана.

— Ще стигнем. Някой от охраната ще се подаде и ще намерим начин да я заловим. Намери някого, когото можеш да подкупиш. А дотогава трябва да бъдем търпеливи. Наблюдавай и чакай, Борг. Наблюдавай и чакай. — Затвори и се облегна назад. Добър съвет, но самият той не се чувстваше никак зареден с търпение. Не искаше Ирана Повак, а Емили Хъдсън, по дяволите. Но до Емили можеше да стигне само човек, мил на сърцето на Емили, а Ирана беше.

Искаш ли още едно преживяване като онова с Джоел Леви, Емили? Да видим дали ще мога да ти го доставя.

Сега трябваше да подхвърли някакъв кокал на Бабин и да се подчини на заповедите му. Трябваше да намери някого, който да се втурне да преследва Емили в Кънектикът — нещо, което искаше да свърши сам. Кой бе едновременно достатъчно добър и податлив на контрол?

Сал Каприни. Сал беше умен и смъртоносен и знаеше, че Стонтън само щеше да се погрижи за него, ако не изпълнеше стриктно задачата си. Но съществуваше и проблемът да бъдат открити Емили и Гарет. Смръщи вежди и се концентрира върху проблема. Емили и Гарет бяха открили Зелов. Ровеха дълбоко. Какъв щеше да бъде следващият ход на Гарет? Какво щеше да направи той, ако беше на негово място?

И тогава се сети.

Започна да набира номера на Сал Каприни в Ню Джърси.

Дардън почука на вратата в 6:45 на следващата сутрин и след като Гарет му отвори, каза:

— Готово. Беше в Маями и работеше за IBM.

— Здравей, Поли — каза Гарет на мъжа, застанал до Дардън. — Благодаря, че дойде.

— Дардън ме увери, че услугите ми ще бъдат добре заплатени — отговори Поли. — Реших и аз да се пенсионирам като теб. Не е лесно да крачиш в хармония с развитието на технологиите. Ще остарея бързо.

— Емили, това е Марк Поли. Емили Хъдсън. — Дардън посочи мъжа, който влезе с него в стаята. — Той ще проникне в базата данни на телефонната компания и ще ни даде необходимата ни информация. Или поне така твърди. — Отиде до масичката с храната, до която седеше Емили. — Закуска. Умирам от глад. Заради високата сума, която искаш от нас, можем да те почерпим само с чаша кафе, Поли.

— Ще оцелея. — Прекоси стаята и стисна ръката на Емили.

— Много се радвам да се запозная с теб. Разбирам, че ако разкажа за срещата ни, ще умра бавно и мъчително. Изкушение, а?

Говореше с едва доловим британски акцент, но нямаше нищо от британската сдържаност в усмивката му. Тя бе топла и чаровна. Косата му бе кестенява, очите — сини. Беше в края на второто десетилетие и бе удивително привлекателен. Емили не си спомняше дори някой актьор да е така красив като него.

— Ако смъртта може да се нарече изкушение. И аз се радвам да се запозная с теб, мистър Поли.

— О, не трябва да предизвикваме съдбата. Аз се противопоставям на смъртта с всички сили. Но винаги е интересно да се движиш по ръба. — Обърна се към Гарет. — С колко време разполагам?

— Колкото да изпиеш чаша кафе — каза Гарет. — Дори ще ти поръчам закуска. Не съм чак толкова беден колкото Дардън.

— Разбирам го и му прощавам. Той е аматьор и презира специалистите и техните умения. — Хвърли кос и лукав поглед на Дардън. — Ще му позволя да дойде и да наблюдава работата ми. Може и да научи нещо.

— Копеле — измърмори Дардън и отпи от кафето. — Не си чак толкова съвършен. Ще те наблюдавам, но само за да те науча на някой и друг номер.

— На всяка цена. — Усмивката на Поли се стопи. — Сериозно, с колко време разполагам, Гарет?

— До обед искам да съм на борда на самолет и вън от тази страна.

— В такъв случай, можеш да ме вземеш със себе си. В днешно време не е лесно да проникнеш в телефонна компания и да проследиш минало обаждане. Има достатъчно пароли и други мерки. Дори Националната агенция по сигурността има проблеми, а те са най-умните копелета на планетата.

— Дай всичко, на което си способен. В противен случай, може да ти се наложи да си вземеш отпуск, който да прекараш в Русия.

— Отпускът ми трябва да е кратък. Не обичам Русия. — Сви рамене. — Е, добре, аз нямам нищо против руснаците, но те не ме харесват. Човек би решил, че толкова напреднала в електронните технологии страна би била по-толерантна. Мисля, че ми завиждат. — Намигна на Емили. — Като моя приятел Дардън. — Обърна се с намерението да излезе. — Ще пропусна закуската и ще отида в стаята на Дардън, за да напредна поне мъничко. Може пък да извадя късмет и да спазя дадения ми от теб срок.

Емили го загледа как излиза.

— Толкова добър, колкото казва, ли е?

— По-добър. — Дардън направи гримаса. — Той е дяволски добър, истинско чудо. Не гледа на нещата като нас. Има връзка със света на кибернетиката.

— А изглежда като филмова звезда.

— И се възползва от външния си вид — каза Гарет сухо. — Всъщност използва всичките си таланти.

— Мисля, че го харесвам.

— Виждаш ли? Беше тук пет минути и ти вече си подвластна на чара му. — В гласа му се долавяше необичайна острота. — Не се увличай прекалено много. Ще го изпратя обратно веднага щом ми даде резултатите. — Седна и започна да се храни. — Яж. Трябва да действаме. Искам да сме в съдебната палата веднага след отварянето й. — Обърна се към Дардън. — И ти нямаш време да стоиш при Поли и да си играеш с компютрите. Трябва да уредиш полета, да вземеш документите и да ни запазиш стаи в хотел в Русия.

— И Поли ли ще дойде? Сериозно ли говореше?

— Да. Поли също. Мисля, че ще ни е от полза и там. — Направи гримаса. — А и така Емили ще може да гледа нещо красиво по време на полета до Москва.

Отново долови острата нотка в гласа му. Вече започваше да я дразни.

— Много мило — каза студено. — Може и да науча нещо от него. Сигурна съм, че е добър учител.

Дардън се засмя.

— Той ще ти каже, че е.

— Зависи какво искаш да научиш. — Гарет срещна погледа й. — Би могла да се справиш и по-добре.

— Така ли? — Изпи и последната капка кафе в чашата си. — Но човек никога не знае, докато не му бъде дадена възможност.

— Боже мой! — Изражението на Дардън изведнъж бе станало тревожно. Той гледаше последователно ту Гарет, ту Емили. — Мисля, че е време да тръгвам. Трябва да свърша много неща.

— Не, остани. — Емили бутна стола си назад. — Свърших. Ще отида в стаята си и ще довърша опаковането на багажа си. — Погледна Гарет. — Десет минути.

— Десет минути. — Той стана, последва я до вратата и я загледа как крачи по коридора. — Ще дойда да те взема.

Господи, колко е внимателен, помисли си тя. Но не се оплакваше. Макар тази сутрин слънцето да грееше ярко, а Стонтън да изглеждаше на хиляди мили далеч, тя все още усещаше, че опасността я дебне зад ъгъла.

— Нима долавям леко напрежение между вас? — запита Дардън, когато Гарет затвори вратата и се върна в стаята. — Трябваше ли да доведа някого другиго вместо Поли? Можех да убедя и Лес Моблър да ни помогне. Не е така добър като Поли, но е наистина грозен.

— Много забавно — каза Гарет. — Тя е прекалено умна, за да залитне само по добрия външен вид.

Но бе изненадан, че Емили е привлечена от Поли. Изненадан и раздразнен. Вероятно не трябваше да се безпокои. Емили беше жена и с всеки ден все повече излизаше от състоянието на шок и безмълвност, в което бе изпаднала, след като я бе измъкнал от лапите на Стонтън. Жените винаги биваха привлечени от Поли и той вероятно трябваше да е благодарен, че тя се държи нормално.

Но не беше. Беше изпитал ревност и чувство за притежание, появили се сякаш от нищото. Дяволски примитивни чувства.

Емили ги бе разпознала като такива и бе реагирала предизвикателно. Сякаш въздухът между тях щеше да експлодира в последните пет минути.

— Никога не съм те виждала такъв. — Дардън го гледаше замислено. — Тя не е твоя собственост, Гарет.

— Знам. — Но се чувстваше така, сякаш тя му принадлежеше. Ставаха все по-близки с всяка минута и колкото повече научаваше за нея, толкова връзката им ставаше по-здрава. — Не бих искал да притежавам никоя жена.

Не и съзнателно, но примитивният инстинкт бе налице.

Преодолей го. Това между вас вероятно е чисто сексуално и щом веднъж се изконсумира, ще изчезне.

И да, по дяволите, щяха да правят секс. Търпението можеше да върви по дяволите.

Както и онова красиво момче Марк Поли.