Четвъртият амулет

Глава 16

— Стани! — Гарет изправи Емили на крака. — Скована си като дъска. Казах ти да влезеш вътре.

— Поли? Мина сякаш цяла вечност. — Едва сега осъзна колко бе скована от студа. Стоеше тук от часове.

— Ако питаш него, изтеклото време е колкото да мигнеш. Отсега нататък ще му вярвам, когато твърди, че е Супермен. — Тръгна към къщата. — Хайде, влез вътре. Искам да погледнеш екрана, преди Поли да е свършил.

Поли вдигна раздразнено поглед.

— Тази работа не е така лесна, Гарет. Не мога да остана в сателита дълго време. Още минута.

— Тихо. Тя трябва да види това. — Побутна Емили напред и постави длани на раменете й. — Погледни монитора.

Нямаше кой знае какво да се види. Снимка отгоре на сгради и обграждащото ги поле.

— Увеличи образа, Поли — каза Гарет.

Снимката се стесни и земята сякаш се повдигна.

И се видя тъмносиньо волво, спряно пред една от сградите.

— Отговоря на описанието и номерът е същият — каза Гарет. — Открихме го, Емили.

Облекчението бе така силно, че главата й се замая.

— Знаем ли къде е?

— Склад в град Саквар. На около шейсет мили на североизток.

— А ако е изоставил колата?

— Възможно е. Но волвото е спряно извън шосето и е скрито от сградите. Струва ми се по-вероятно Стонтън все още да го използва.

— Това е. Получихте каквото ви е необходимо и аз изчезвам. — Пръстите на Поли летяха по клавишите. — И дяволски се надявам да не съм оставил доказателства.

Емили се обърна към Гарет.

— Имаш адреса. Можем ли вече да тръгваме?

Той кимна.

— Много внимателно. Ако Стонтън е с нея, може да я убие.

Тя се обърна рязко и тръгна към вратата.

— Ще внимаваме. Но трябва бързо да я освободим. Мили Боже, не бях сигурна дали Поли ще успее.

— Казах ти, че имам необходимите способности — каза Поли. — И че не само съм умен, но и ефективен.

Тя му се усмихна лъчезарно над рамото си.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти, Поли.

Той й отговори също с усмивка.

— Тъй като, изглежда, се справих със задачата без опасност за живота и свободата си, няма защо.

— Не се вълнувай толкова, Емили — каза Гарет. — Успяхме само да разберем къде е Ирана. Все още не сме я освободили.

Усмивката на Емили се стопи.

— Тя е жива, Гарет. Знам го. Няма да я убие, тя му е нужна. Трябва само да я измъкнем. — Говореше така, сякаш всичко бе много просто. — Добре, де, не е толкова лесно, но поне имаме надежда.

— Да, имаме надежда. — Тръгна към вратата. — Ще направим като Поли. Ще последваме надеждата с възможно най-голяма ефективност. Да отидем да видим…

Гарет замълча, тъй като звънна мобилният телефон на Емили.

Тя замръзна и бръкна в джоба на якето си.

Трябваше да е Стонтън. Трябваше да е обаждането, което чакаше през по-голямата част от деня.

И Гарет го знаеше. Издаваше го изражението му.

Тя натисна бутона и включи високоговорителя. И си пое дълбоко дъх.

— Беше ти необходимо много време, Стонтън. Очаквах да те чуя много по-рано.

— Бях зает. И исках да ти дам време да премислиш всички възможности.

— Премислих ги. Жива ли е Ирана?

— Да. Искаш ли да говориш с нея?

— Разбира се, че искам.

Стонтън се отдалечи, после се върна.

— Кучката не иска да разговаря с теб. Струва ми се, иска да мислите, че съм я убил и няма причина да преговаряме. — Тонът му бе остър. — Намирам я за особено досадна. Нямам търпение да се отърва от нея и да получа теб.

Ръката й стисна здраво телефона.

— Само не я наранявай.

— Това зависи изцяло от теб. Струва ми се, разбираш, че няма да я убия, докато е разменната ми монета.

— Да, няма да го направиш. Кажи ми условията си.

— Има изоставена сграда с червен покрив на около четирийсет километра от Москва, встрани от шосе М-10. Ще се срещнем там. Трябва да дойдеш сама и ще те заведа при сладката сестра Ирана. Имам много силен инфрачервен бинокъл. От покрива на онази сграда ще мога да оглеждам околността на километри. Ако видя и следа от Гарет или някой от приятелите му, ще се обадя на онзи, който я пази, и ще му кожа да я убие.

— Не. Ще я вземеш със себе си. Ще я освободиш и ще я изчакаме да се отдалечи.

— Искаш много. Аз командвам тук, Емили.

— Да направим компромис. Ще спра пред сградата, но няма да сляза от колата. Като ме видиш, ще кажеш на охраната й да я освободи. Тя ще ми се обади и тогава ще се предем.

Той не отговори веднага.

— Иска ми се да ви имам и двете. Бях много доволен от реакцията ти на страданията на Леви.

— Знам. Няма да говорим за това, Стонтън. Освободи я.

Отново мълчание.

— Много добре. Нека да е, както искаш. Четири часа, Емили. Което ще рече около единайсет довечера. — И затвори.

Единайсет довечера.

Емили се обърна към Гарет.

— Изглежда, отново трябва да чакаме.

— Няма да се срещнеш с него. — Той бе категоричен.

— Да ме вземат дяволите, ако не го направя! — Гледаше го право в очите. — Няма начин да ми попречиш да отида. Това не е Бабин. А Ирана. Така ще го накарам да се отдалечи от склада и вие ще изненадате онези, които пазят Ирана. Каза, че по-скоро ще я убие, отколкото да я освободи, ако ги изненадаме. Аз също мисля така. И не мисля, че ще живее още дълго, след като отново съм в ръцете му. — Навлажни устни. — Трябва да я освободите, преди това да се е случило. Няма да сляза от колата, а ти ще измислиш начин да запазиш живота ми. Той обаче не трябва да знае, че си наблизо. Не искам Ирана да е в опасност.

— Имаш ли някакви предложения как, по дяволите, ще успеем да направим това?

— Ти ще измислиш. — Обърна се. — Поли успяваше да работи според случая. Ти си опитен в тези неща. Използвай опита си.

— О, ще го направя. Но опитът не означава нищо, когато е замесен човек, когото обичаш. Става въпрос за Ирана. — Направи пауза. — И за теб. — Завъртя се на пети. — Знам, че ще имаш голяма роля в следващите събития, и това ме убива. Но ще направя като нашия приятел Поли и ще намеря начин да свърша работата. — Добави мрачно: — И се надявам, че това няма да те убие.

22:55

— Готова ли си? — запита Гарет, когато Емили седна зад кормилото.

Не беше готова. Страхуваше се и леко й се гадеше.

— Разбира се. Добре съм.

— Ще бъда в склада в Саквар преди единайсет и трябва да успея да изведа Ирана до единайсет и петнайсет. Говори непрекъснато със Стонтън, за да не се обади да провери състоянието й преди това.

— Няма да е трудно. Стонтън обича да говори. — Спомни си всички часове, които бяха прекарали заедно… Как той й се присмиваше, как я разпитваше.

— Не слизай от колата — каза Гарет. — И не му позволявай да излиза от сградата. — Подаде й черната кутийка, която й бе показал по-рано. — След като освободя Ирана, ще ти звънна два пъти на мобилния телефон.

— Вече ми го каза. Единайсет и петнайсет, две позвънявания. — Запали двигателя. — И да не слизам от колата.

— Да, предполагам, че се повтарям. — Отстъпи назад. — Но… Внимавай.

— И ти внимавай — каза тя. — И се грижи за Ирана.

Тя погледна в страничното огледало и го видя, застанал там и стиснал длани в юмруци. Потегли и излезе от двора на къщата.

Тогава той се завъртя рязко на пети и тръгна към БМВ-то, до което го чакаше Дардън.

23:02

Емили не можеше да каже дали покривът на сградата е червен или не. Изглеждаше ръждив на лунната светлина. Но Гарет й бе казал, че сградата е тази, и тя трябваше да му вярва. Намали скоростта до такава степен, че колата запълзя, след това спря на малко разстояние от сградата.

Дланите й, стиснали здраво кормилото, бяха мокри от пот. Сърцето й биеше бързо и тежко.

Той беше там. Вероятно я наблюдаваше през мощния инфрачервен бинокъл, за който й бе споменал. Трябваше да внимава лицето й да остане безстрастно. Да не му позволи да види какъв ефект има върху нея.

Телефонът й звънна.

— Боже, Боже, пристигаш точно навреме — каза Стонтън. — Май си леко нетърпелива, моя Емили?

— Не съм твоята Емили. Дай заповед да освободят Ирана.

— Веднага. Още оглеждам района, за да съм сигурен, че не водиш нежелани посетители със себе си.

— Ти знаеш най-добре. Аз не бих рискувала.

— Да, много си загрижена за приятелката си. Тази е най-голямата ти слабост, Емили. Винаги ще те побеждавам, защото нямам никакви слабости.

— Добре знам, че не даваш пукната пара за никого. Доказваш го отново и отново. Пусни я, Стонтън.

— Слез от колата и ела при мен.

Не слизай от колата.

Погледна часовника си. Беше 23:05. Продължавай да говориш.

— Няма да рискувам живота си, ако не съм сигурна, че си струва. Кой я пази? Борг?

— Не. Борг е зает с друга работа за мен в Париж. Трябваше да натоваря с това един от местните. Фасров е смъртоносен, но не и наполовина така талантлив като Борг. Той много ми липсва този следобед.

Тя замръзна. Трябваше да блокира онази част на съзнанието, която засилваше паниката й.

— Каква работа?

— Отчасти нещо като онова, което вършат чистачите. И отчасти дългосрочна застраховка. — Мълчеше. — Вярвам, че си добро момиче. Не виждам нито следа от Гарет или някой от приятелите му. А сега, слез от колата, остави пистолета на земята, който съм сигурен, че носиш, и тръгни към сградата.

— Няма да сляза от колата.

— В такъв случай, ще се обадя на Фасров и ще му кажа да убие сестра Ирана. След това ще пусна няколко куршума в гумите ти и после ще видим.

Тя погледна часовника си. Беше 23:12.

— Не искам да убивам приятелката ти — каза Стонтън. — Ще е много по-забавно, ако успея да запазя живота й… поне известно време.

— Както направи с Джоел.

— Да, точно както направих с Джоел Леви.

— Казах ти, че няма да позволя…

— Изборът е твой. Ще я убия сега или ще приемеш възможността да я освободиш по-късно.

Беше 23:13.

— Ще затворя и ще се обадя на Фасров сега — каза Стонтън.

— Не се обаждай. Ще сляза от колата.

— Много добре. Казах ти, че тази твоя слабост ще те побеждава всеки път.

Тя слезе от колата.

— Оставям оръжието си. — Пусна „Глок“-а на земята. — Ще тръгна към теб. Къде си?

— Вътре в сградата. Ще те посрещна.

Не му позволявай да излезе от сградата.

— Не — побърза да каже тя. — Идвам.

— Но защо…

— Затварям вече. — Емили прекъсна разговора и тръгна към сградата.

Единайсет и петнайсет, беше казал Гарет. Две позвънявания.

Но беше едва 23:14, а тя вече бе слязла от колата и се бореше, за да не позволи на Стонтън да излезе от сградата.

Къде си, Гарет, по дяволите?

23:14

Склад в Саквар

Само един човек охрана и той стоеше пред платформата за товарене.

Гарет прекоси тихо платформата.

Един метър.

Два метра.

Три.

Сега!

Ръката му обви врата на мъжа откъм гърба. Дръпна силно, изкриви го и го счупи.

— Дардън. — Тръгна към тежката метална врата. — Докарай колата.

Затича по коридора. Беше 23:15. Инфрачервеният детектор показваше, че има човек в далечния край на склада. Молеше се да е Ирана. Молеше се да е жива. Не можеше да се обади на Емили, ако не беше сигурен.

Вратата бе заключена. По дяволите, трябваше да вземе ключа от охраната.

Прицели се в ключалката.

— Ирана, отдръпни се.

Не последва отговор.

Стреля в ключалката. И отвори рязко вратата.

— Ирана?

Мобилният телефон в джоба на Емили звънна. Веднъж. Два пъти.

Две позвънявания. Най-после.

Чу гласа на Стонтън от вътрешността на сградата.

— Какво точно…

Натисна бутона на кутията за дистанционното управление.

Стонтън стоеше в рамката на вратата, когато сградата бе вдигната във въздуха.

Емили тичаше обратно към оръжието си, но ударната вълна я повдигна и захвърли на земята.

— Кучка! — изруга Стонтън и се опита да стане. — Курва.

Край ухото на Емили прелетя куршум. Тя успя да пропълзи последните няколко метра и да стигне до пистолета си. Грабна го и се търкулна зад колата.

— Нали обичаш експлозивите, Стонтън. — Прицели се внимателно. — Вдигна във въздуха болницата на Ирана. Взриви самолета й. Гарет мислеше, че ще е добре да дойде лично да ти върне услугата.

— Ще я убия. Предупредих те, Емили. — Опитваше се да извади телефона си. — Ти подписа смъртната й присъда… — Извика, когато куршумът се заби в рамото му.

По дяволите, целеше се в гърдите му. Ако не бе помръднал, за да извади телефона си, щеше да е мъртъв и всичко щеше да е приключило. Прицели се отново.

Но Стонтън вече се бе изправил на крака и заобикаляше тичешком горящата сграда. От раната в рамото му течеше кръв. След миг тя чу запалването на автомобилен двигател.

— Не!

Канеше се да се изправи, когато видя волвото на Стонтън да се стрелва иззад сградата.

Към нея ли идваше?

Не, мина покрай нея и продължи по пътя.

Стреляй в гумите му. Прицели се.

Обаче той караше на зигзаг.

И в следващия миг беше вън от обсега й.

Обзе я дълбоко разочарование — толкова силно, че сякаш щеше да я разкъса. Беше се провалила. Той беше още жив. Кървеше обилно, но щеше да живее.

Все още виждаше червената светлина на стоповете му.

Обзета от отчаяние, осъзна, че сега всичко щеше да започне отначало. Стонтън бе някъде там. Трябваше да го открие и да го убие, преди да е успял да нарани някого.

Не бе приключило.

Кучка. Кучка. Кучка.

Стонтън усещаше как кръвта се стича по ръката му, докато натискаше педала на газта.

Едва не ме уби, помисли си удивено той. Беше се опитала да го вдигне във въздуха заедно със сградата, а после беше стреляла по него. И все още можеше да умре, ако не спре кръвта. Щеше да се погрижи за кучката, ако не бе осъзнал, че не може да поеме риска да умре от загуба на кръв.

Щеше да отбие от пътя, да открие лекар в някой от близките градове и да му плати да извади куршума.

И тогава ще бъда готов за теб, Емили.

Емили влезе в колата и набра номера на Гарет.

— Две позвънявания. Кажи ми, че не е било грешка. Ирана в безопасност ли е?

— Да.

Обзе я огромно облекчение.

— Слава Богу.

— Ти как си? Взриви ли онова копеле? Изпрати ли го в ада?

— Не. Не мина така, както се надяваше ти. Вдигнах сградата във въздуха, но той не беше вътре. Успях само да го раня.

— Но си добре?

— Да. Раната му кървеше обилно, но успя да потегли с колата си. Мислех, че имаме шанс да сложим край, Гарет. Уцелих го само в рамото, защото мръдна в последната секунда. И сега ще трябва да започнем всичко отначало.

— Не, имаме напредък. Просто трябва да продължим. Връщам се в къщата с Ирана и Дардън. Ще се срещнем там. — И затвори.

Гарет бе вече в къщата, когато Емили спря колата в двора. Тя скочи на земята и изтича вътре.

— Ирана!

— Тя е тук. — Гарет, застанал пред печката, се обърна към нея. — В банята е. Каза да ти предам, че ще излезе след няколко минути. — Напълни й чашка кафе. — Копелето не й е дало храна цял ден. Попитах я дали не иска да хапне нещо, но тя каза, че иска само кафе.

— Не е ли наранена?

— Каза, че не е.

— Дардън добре ли е?

— Да. Изпратих Поли да си легне, а Дардън — да пази.

Гарет не я поглеждаше.

— Какво има? Сигурен ли си, че Ирана не е наранена?

— Така каза тя. — Все още не откъсваше поглед от кафето. — Но бе много тиха по време на пътуването дотук.

— Тиха? — Стомахът на Емили се сви, погледът й се стрелна към вратата на банята. — Какво означава това, според теб? Мили Боже, дано…

— Уплаши я, Гарет. — Вратата се отвори и Ирана излезе от банята, подсушавайки мократа си коса с хавлия. — Не биваше да го правиш. — Преметна мократа хавлия през облегалката на стола. — И без това не е прекарала приятно вечерта.

Погледът на Емили обхождаше лицето на Ирана.

— Ирана…?

— Ето го и кафето ти. — Гарет подаде чашката на Ирана. Гласът му бе дрезгав. Емили вдигна поглед към лицето му и бе шокирана да види изписаната на него болка.

Ирана поклати глава.

— Всъщност не ми се пие сега. Просто знаех, че ще се почувстваш по-добре, ако можеш да направиш нещо за мен. Исках само да взема душ и да си измия косата. Вече съм добре. — Обърна се към Емили. — Хайде, Емили, да излезем да подишаме малко чист въздух. Надявам се, нямаш нищо против, че взех назаем някои от дрехите и едно от якетата ти. Изглежда, че не мога да се стопля.

— Аз поканен ли съм? — запита Гарет.

— Не. — Ирана тръгна към вратата. — Ще говоря с теб по-късно. Емили има нужда от мен сега.

— Какво искаш да кажеш с това, че имам нужда от теб? — запита Емили, след като затвори вратата зад тях и последва Ирана в двора. — А ти? Ти от какво имаш нужда, Ирана? — Погледът й, търсещ, обхождаше лицето на другата жена. Ирана бе полуизвърната от нея. Лицето й изглеждаше бледо и напрегнато на светлината на крушката над вратата. — Той наранили те?

— Това няма значение, Емили. Всичко свърши. Скоро ще бъде само далечен спомен.

— О, Господи, наранил те е — каза тя и се сгърчи като от физически удар. — Как?

Ирана се обърна и я погледна.

— Помолих те да излезеш тук, защото знаех, че това ще е лошо за теб. Исках да свърши възможно най-бързо и за двете ни.

— Гарет не биваше да те моли да идваш тук. Вината е моя. Мисля, че го направи, защото искаше да ме…

— Гарет ми даде избор. И вината не е твоя. Не е и на Гарет. Макар че и двамата вероятно се самообвинявате. — Гласът й бе неспокоен. — Ще ми направиш огромна услуга, ако се опиташ да не се самообвиняваш. За мен е много трудно да се опитвам да излекувам и двама ви, и себе си едновременно.

— Какво ти стори той?

— Нищо, което да не мога да преживея.

Исках само да взема душ и да измия косата си.

Измъчването на жената обикновено започва с изнасилване, беше казал Стонтън на Емили само преди седмица.

— Не ме гледай така — каза Ирана. — Нямаше да му позволя чрез мен да нарани отново теб. — Сграбчи Емили за раменете. — Чуй ме, ще го кажа само веднъж, а после дори няма да говоря за това. — Гласът й вибрираше от страстна искреност. — Той не нарани ума ми, нито духа ми, нито душата ми. А нищо друго няма значение. Разбираш ли?

Гърлото на Емили бе свито, не можа да проговори веднага.

— Разбирам. — Разбираше, че Ирана вероятно е много по-специална, отколкото бе помислила първоначално. Пристъпи към нея и я взе в прегръдките си. — Но не мога да кажа, че за мен няма значение — каза неспокойно. — Веднъж ми каза, че съм войник. Не можем така лесно да се откажем от ролята си в живота.

Ирана стисна по-силно раменете й за миг.

— Знам. И аз не мога да го направя лесно — прошепна тя.

— Работя по това и напредвам бавно. — Направи крачка назад. — А сега, мисля, е време и двете да се опитаме да поспим. Утре всичко ще бъде по-ясно. Гарет каза, че мога да деля стаята с теб.

Емили кимна.

— Можеш да останеш в нея и сама, ако предпочиташ.

— Не предпочитам. Без вина. Без жертви. — Обърна се и тръгна към вратата. — И ако искаш да ми направиш услуга, можеш да се погрижиш Гарет да разбере и да се примири. Той е склонен винаги да взема вината върху себе си. От години се опитвам да го отърва от комплекса му за вина и в никакъв случай не искам да го засилвам.

Емили си спомни изражението на Гарет, с което бе предложил чашката кафе на Ирана в кухнята.

— Той знае, Ирана.

Ирана кимна.

— Не бях… себе си, когато той влезе в склада. Беше много трудно и за него, защото го е грижа за мен. Затова трябва да помогнеш на всички ни да го преживеем.

— Ще направя всичко, на което съм способна. — Беше готова на всичко, за да направи ситуацията по-лесна за Ирана. Господ знаеше, че Ирана също се старае на тях да им бъде по-лесно. — Без вина. И без обвинения.

С изключение на Стонтън.

Да гориш в ада, Стонтън.

Ирана все още спеше, когато Емили изпълзя от леглото в седем часа на следващата сутрин. Радваше се, че Ирана най-после, преди няколко часа, бе заспала. Тя бе лежала, свита на кълбо и смълчана, през по-голямата част от вечерта, но Емили бе доловила напрежението й. Много й се искаше да протегне ръка и да я докосне, но бе по-загрижена да й осигури лично пространство.

Гарет седеше до масата, а пред него лежаха разтворени няколко страници. Вдигна поглед, когато тя влезе в стаята.

— Има кафе на печката.

— Ти какво правиш?

— Каза ми да преведа книгата на Зелов. И аз се подчинявам.

Тя отиде до печката и си наля чашка кафе.

— Струва ми се, че оттогава е минало много време.

Той кимна.

— Поне десетилетие. Много неща се случиха.

Грозота. Кръв. Болка.

Той отново посвети вниманието си на книгата на Зелов.

— Но все още, ако искаме да продължим напред, трябва да се заемем с превода. А и ти искаше да я прочетеш.

— Цяла нощ ли работи?

— Да. И бездруго нямаше да мога да заспя.

— Аз също не прекарах страхотна нощ. — Облегна се на плота. — Но обещах нещо на Ирана и ще трябва да спазя обещанието си. — Направи пауза. — И ти също да спазиш твоето.

Гарет вдигна поглед.

— Даваш обещания от мое име?

— Само този път. Не ме вини. Ирана не иска нито един от двама ни да изпитва чувство за вина.

Той затвори очи.

— Не мога да спазвам обещания, дадени от теб, Емили. Права беше, не трябваше да я водя тук.

— Ще го спазиш. Или поне ще я накараш да мисли, че си го спазил. И по-добре да свършиш добра работа. Не искам това да стане за нея по-лошо, отколкото вече е. Тя е невероятно силна, но е наранена. Ако, всеки път, когато ни погледне, вижда, че помним, спомените ще се върнат при нея. Това няма да се случи. Няма да го позволя.

Той отвори широко очи и Емили видя в тях сълзи.

— Не, това няма да се случи. Мислех си, че може би е по-добре тя да се върне на остров Микала за известно време. Дардън може да отиде с нея, за да се погрижи за безопасността й.

— Страхотно. Но дали тя ще пожелае? — Идеята Ирана да е далеч от този дяволски хаос бе истинско облекчение. Отпи от кафето. — Може би ще успеем да я убедим. — Хвърли поглед на страниците. — Докъде стигна?

— Не съм напреднал много. Върви бавно. Вероятно ще оставя на Поли да я довърши. Той може да се опита да проникне в някой от сайтовете на руски език и да види какво ще намери.

— В такъв случай, защо не се опиташ да подремнеш? Изглеждаш изтощен.

Той се усмихна леко.

— Да не би да се тревожиш за мен, Емили? Не се тревожеше, когато ми възложи да преведа книгата.

— Бях ядосана. И вероятно все още съм ядосана. — Но възмущението и гневът й се струваха далечни и странно безсмислени сега. — О, просто си легни.

Той поклати глава.

— Ще довърша този абзац, след това ще събудя Поли и ще се обадя на Дардън да дойде. Трябва да изчезнем оттук.

— Защо? Не сме ли в безопасност?

— Не знам. Сменям мястото си на всеки няколко дни. Просто за да съм сигурен.

— Прострелях Стонтън. Раната не беше фатална, но ще му е необходимо време, за да се възстанови.

— Въпреки това ще се преместим. Няма да приема рискове. Веднага щом Ирана се събуди, ще решим дали е необходимо да я качим на самолет за остров Микала…

— Ирана вече е станала. — Ирана влезе в стаята и тръгна към банята. — Ще се измия и облека. И Емили ще излезе на разходка с мен. Да, Емили?

Емили кимна.

— Тук обаче не е като на твоя остров. Ширят се голи поля.

— В това също има красота. — Ирана спря на прага на банята и заговори на Гарет. — И няма да ме качите на самолет, така че прави плановете си според това решение.

Ирана и Емили бяха до вратата след двайсет минути.

Гарет вдигна поглед от страниците пред себе си.

— Не мога ли да те разубедя да не оставаш тук, Ирана?

— Не, Гарет — усмихна му се тя. Тази усмивка бе просто сянка на предишната, но пак бе лъчезарна. — Ще остана тук, с приятелите си. Точно в този момент няма да съм щастлива на остров Микала.

Гарет кимна.

— Както искаш.

Ирана не проговори веднага, когато двете с Емили излязоха навън.

— Той е много… толерантен. — И изведнъж се засмя тихо. — Сигурно си била строга с него.

Господи, колко щастлива бе да чуе смеха на Ирана.

— Поговорихме. — Поклати глава. — Макар аз също да се надявах, че ще заминеш.

— Знам. — Гледаше право пред себе си. — Щеше да е хубаво да се прибера у дома за известно време. Но не е правилно и няма да ми се отрази добре. Не и сега. Снощи мислих по този въпрос. И се молих. — Поклати глава. — А отговорът бе все един и същ. — Погледна Емили с лек намек за дяволитост. — Сега и ти трябва да кажеш: „Както искаш, Ирана.“

— Няма начин.

— Това бих искала да чуя. — Усмивката й изчезна. — Не изпитвай тъга заради мен. Ще се излекувам, Емили. Раните ми заздравяват с всяка минута. И с всеки час ставам все по-силна.

— Като се има предвид какъв е характерът ти, не съм изненадана. — Поколеба се, после каза, макар и малко тромаво:

— Аз… грижа ме е за теб, Ирана. Не, предполагам, че те обичам. Винаги съм се страхувала да имам приятели, защото пътувам непрекъснато и трябва да ги изоставям за дълги периоди от време, а от това боли. С Джоел бяхме приятели, защото работехме и пътувахме заедно. — Поклати глава. — Мисля, че знаеш как се чувствам, но вчера се проклинах, защото подобни думи излизат трудно от устата ми. Ти си моя приятелка и моя сестра и благодаря на Бога, че Гарет пресече пътищата ни. — Прочисти гърлото си. — Макар че ти причиних много проблеми. — Вдигна ръка. — Съжалявам. Без вина. И без обвинения.

— Точно така. Когато обичаш някого, той не може да ти причини проблеми, Емили. Мисля, че Бог е имал причина да ни събере. Или може би е искал да ни утеши и защити — така, както правят приятелите. И тази причина е достатъчна. — Ирана извърна поглед от нея. Бяха стигнали средата на полето. Тя пъхна ръце в джобовете на якето и загледа сивите облаци, надвиснали над равното голо поле. — Да, тази земя притежава мрачно великолепие. Човек може да усети дори бурите, които вече са преминали. Остров Микала е много стар, но там не се усеща такова безпокойство и смут. Там е много спокойно.

Ирана очевидно искаше да сменят личните теми с по-неутрални. Емили реши, че е съгласна.

— Историята на Русия е пълна с безпокойство и смут.

Тя кимна.

— Годините, в които Михаил Зелов се е опитвал да манипулира царя и царицата, са били едни от най-неспокойните. Онова време не е било подходящо за слаб цар като Николай II. Той седял на трона, заобиколен от красивото си семейство, и не можел да повярва, че революцията наближава. Векове наред царете били силни и живеели в невиждано великолепие. Защо е трябвало да мислят дали болшевиките биха или не биха могли да ги свалят от престола? Комунизмът бил навсякъде, но царят мислел, че историята е на негова страна. — Направи гримаса. — Но ето, че историята била разбита на пух и прах, а царското семейство било екзекутирано.

— Но какво общо имала църквата с тези смутове?

— Николай бил силно религиозен и се опитал да запази църквата. Всички се опитвали да се домогнат до властта, а църквата само се опитвала да запази властта, която вече имала.

— Говориш така, сякаш си изучавала този период.

— Когато бях млада, изучавах всички религии, включително тази на Руската ортодоксална църква. Църквата била неразделна част от историята на Русия. Както казах, властта на църквата се разпадала. Било време на промени. Ето как Распутин получил влияние в църквата. Търсели човек, който можел да я направи още по-популярна. А Распутин сътворявал чудеса, бил обявен за светец и много хора му вярвали. — Поклати глава. — Но не съм срещала истории за Зелов.

— Очевидно той е искал да бъде така — каза Емили. — Бил е зъл човек, а злото, сътворено от него, още съществува. — Погледна Ирана. — Как е могло да се случи това? Как Михаил Зелов се е отървал от наказанието за греховете си? И се е озовал в Съединените щати, при това — богат. Как Бог е допуснал подобно нещо?

— А може би Зелов не е бил щастлив, въпреки богатството си? Не познаваш мъките на душата.

Емили мълчеше.

— Това не е достатъчно добро за мен. А Стонтън? Не искаш ли да го намерим и да го накажем за стореното?

— Мислих за това снощи. Изпитвам силен гняв и ми е трудно… — Поклати глава. — Няма да му позволя да изкриви характера ми. Той е зъл, Емили. Може би най-злият човек, когото познавам. Докато е жив, ще бъде заплаха за всички около себе си. Затова трябва да остана, да ви помогна. Трябва да съм сигурна, че не може да нарани никого другиго. Не става въпрос само за мен. Трябва да вярвам, че такава е волята Божия и че Бог ще ми помогне.

Емили поклати глава.

— Аз не съм като теб. Не мога да чакам съдбата или Бог да ми дадат одобрението си. Трябва да съм сигурна, че злото ще бъде наказано.

— Искаш да кажеш: да накажеш злото със собствените си ръце — усмихна се Ирана. — Такава е философията на войника. Понякога трябва да оставиш нещата в Божиите ръце.

— Предлагам да му помогна малко.

Ирана се усмихна.

— Говориш като Гарет. Вие двамата си приличате, знаеш ли.

— Не, не знам. — Тръгна през полето към къщата. — Той не мисли, че съм войник. Иска да седя със скръстени ръце, докато той… — Сви рамене. — Не искам да говоря за това.

— Снощи ти позволи да рискуваш живота си. Което не му бе лесно.

— Това беше различно. Беше за теб, Ирана.

— Да, за мен.

Емили забеляза как изражението й леко помръкна, и побърза да каже:

— Нека не говорим за Гарет. Освен всичко друго, много съм му ядосана, че те доведе тук.

— Той ми даде избор. Веднъж ти казах, той винаги ми дава избор. — Добави: — Спомена, че може да се наложи да му помогна в работите му с Руската ортодоксална църква.

— Николай Зелов отишъл първо при митрополит Димитри и му предложил да му продаде амулетите и „Книга за живите“. Още преди Джослин да е започнал да преговаря. Гарет иска да знае защо, аз също. Но не е нещо, с което лесно можем да се справим. — Емили направи гримаса. — Знам, казах, че не искам да говоря за него, а ето, че го правя.

— Защото не можеш да мислиш за нищо друго.

— Напротив. Мисля, че съм много щастлива от това, че приятелката ми е тук. Макар че не трябваше да идваш.

— А аз вярвам, че трябва да съм тук — каза тихо Ирана. — Знаех, когато Гарет ме помоли да дойда, че тук ме чака нещо. Не знам какво е, но може би Бог има цел.

— Чакаше те Стонтън. Не мисля, че това е някаква цел.

— Не, Стонтън е само препятствие, което трябва да преодолеем. Нещо друго ни чака. — Отново погледна сивите облаци, които сякаш не помръдваха на неподвижното небе. — И нищо от това няма да бъде твоя вина или дело, Емили.

На Емили изведнъж й стана студено.

— Добър начин да направиш деня по-весел.

Ирана се усмихна.

— Престани да се заяждаш с мен. Целта може да ни донесе и щастие. Повечето от плановете на Бога са изпълнени с радост. — Хвана Емили за ръката. — А сега да се връщаме, за да развалим плановете на Гарет. Изглежда, иска да потеглим отново на път.

— Той иска само да ни защити.

— И в това няма нищо лошо, макар ти да негодуваш поради това вмешателство в независимостта ти. Такава му е природата. — Тя пусна ръката на Емили и закрачи по-бързо. — Тук нямаме фар, но и селската къща ще свърши работа. Ще се надбягваш ли с мен?

— Защо не? — Тази изненада, завръщане към всекидневните им действия на остров Микала, бе добре дошла. Може би дори беше знак за онова излекуване, за което говореше Ирана.

Емили затича. Усещаше хладния вятър в косите си, а Ирана беше до нея. Поне в този миг, макар и един-единствен, всичко беше наред. Не съвършено. Но приемливо.