Четвъртият амулет

Глава 17

Като наближи къщата, от нея излезе Поли.

— Да не би да ви преследват? Трябва ли да ви спася?

Емили спря и се опита да възстанови нормалното си дишане.

— Не. Просто леко сутрешно упражнение.

— Какво разочарование! — усмихна се той. — Това преживяване в стил Джеймс Бонд започва да ми харесва. Макар Гарет да каза, че ще ме удуши, ако не престана да пиратствам. — Погледна Ирана. — Ще се представя, тъй като Емили очевидно има затруднения с дишането. Аз съм Марк Поли, компютърен гений и понякога охрана. Което не е чак толкова необикновено.

— Ирана Повак. — Поклати глава. — Аз съм само много добър лекар.

— Но за тях вероятно си необикновена. Гарет ми плати цяло състояние, за да те намеря. — Той я изучава известно време с поглед, после бавно кимна. — Знаеш ли, мисля, че може би са прави.

— Сложи ли куфарите в колата, Поли? — От къщата бе излязъл Гарет.

— Да. И тъкмо се връщах при теб, за да ти го кажа, но спрях, за да видя дали няма да се наложи да спася Емили. — Изгледа обвинително Гарет. — Не ме взе със себе си снощи. Използва блестящия ми ум и опита ми и ме изпрати в леглото. Не е справедливо, Гарет.

— Справедливо? Мили Боже, да не би да съм създал чудовище?

— Така ти се пада. Не исках да дойда с теб в къщата на Бабин. Но не знаех какъв приток на адреналин може да осигури подобно преживяване. Аз съм любопитен по природа. И искам отново да го усетя и да го изследвам.

Гарет въздъхна.

— Това тук не е компютърна игра, Поли.

— Да, не е. Различно е. И може би по-забавно. — Кимна. — Сега мисля да вляза вътре и да накарам Дардън да се размърда. В момента се чувства като по-висшестоящ от мен. Искам да му кажа, че не само съм гений, но и колко ценна помощ съм ти оказал в къщата на Бабин онази нощ. Справих се дори по-добре от него.

Емили го погледна с нескрита изненада. Общото им приключение очевидно бе изградило между тях връзка, която бе победила неприязънта на Гарет към него. И не само това, а бе отворило и вратичка за Поли — нещо, което тя не бе очаквала.

— Дардън май си е ударил лошо главата — измърмори Гарет. — О, добре, Поли, но имаш още много да учиш.

— Звучиш покровителствено като баща — каза Емили.

— Не съм баща на никого. Нито на Поли, нито на теб. — Обърна се към Ирана. — Нали, Ирана?

— От теб ще стане много добър баща — каза Ирана. — Трябва само възможност и практика.

Емили смени темата.

— Какво каза Поли за превода?

— Ще го направи… Макар и неохотно.

— Не е така забавно, като да играеш на Джеймс Бонд — каза Емили с безстрастно лице. — Но, както и да е, сигурна съм, че се е съгласил, след като си поговорил бащински с него.

Гарет я изгледа.

— Ще ти го върна, да знаеш. — И продължи: — Обади се Фъргъсън и ми докладва за тримата индустриалци, които си имат работа с Бабин. Казах му, че засега се интересуваме единствено от Джослин. — Направи пауза. — А той ми каза, че лая под грешното дърво.

— Защо?

— Джослин бил абсолютно надежден. И чист. Има съпруга и две деца в колежа, които също са абсолютно чисти. Бизнес трансакциите му са открити и законни. Той е невероятно религиозен. Дарява голяма част от приходите си на църквата и също толкова голяма част отделя за благотворителност.

Преди две години си взел отпуск и прекарал четири месеца в Етиопия с мисионерска група. Работил толкова усърдно и неуморно, че имунната му система се сринала и се разболял от треска. И се наложило да го изпратят с кораб у дома.

Емили поклати глава.

— Бабин не ти е казал истината. Трябва да е бил някой от другите.

— Може би — каза Гарет. — Но не мисля така. Направих всичко възможно да изплаша Бабин до смърт. Не мисля, че би ме излъгал. А и имам достатъчно опит да позная кога ме лъжат.

— Но не изглежда никак вероятно да е Джослин — каза Ирана. — Едно е да даваш пари на бедните и нещастните и съвсем друго — да живееш сред тях и да им помагаш.

— Или е много умен — каза Гарет. — И готов да прибегне до крайности, за да запази имиджа си. Готов съм да заложа на казаното от Бабин. Едва когато се уверя, че съм сгрешил, ще тръгна по друга пътека.

— Възможно е Джослин да не знае какви ги върши Бабин.

— Той очевидно е умен. Ако не беше, нямаше да постигне такъв успех. Ще бъде трудно да го заблудим. Освен ако умишлено не затвори очите си. Той е дал правомощия на Бабин да сключи сделката с Николай Зелов за книгата и амулетите. — Добави: — А „Книга за живите“ ги е насочила към чука. Или поне към мястото, където се е предполагало, че е чукът.

— Но ако е изключително богат, защо са му още пари?

— Във фонда, спасил Николай, имало милиарди, помниш ли? А милиардите са на власт. На някои хора парите все не им достигат. Готови ли сте да тръгваме?

— Веднага щом нахвърля дрехите си в куфара.

— Аз вече го направих. Мисля някъде по пътя да купим дрехи на Ирана. — Погледна я. — Няма ли да промениш решението си?

Тя поклати глава и каза тихо:

— Ще дойда с теб до края, Гарет.

— Точно от това се страхувах. — Сви рамене. — В такъв случай, отивам да спася Поли… или Дардън и да изчезваме оттук.

— Отиваме да видим Джослин? — запита Ирана.

— Не веднага. Искам първо да видим дали няма да намерим в „Книга за живите“ нещо, което да го накара да поиска да разговаря с нас. Искам още да знам как се вписва във всичко това митрополит Димитри.

Емили смръщи вежди.

— Джослин притежава оригинала на книгата. И вероятно всичко в нея вече му е известно.

— Но може да не иска ние да узнаем какво съдържа тя и затова да я търси така отчаяно.

— Но тя е на повече от сто години. В нея не може да има нищо, което да повлияе на настоящето на Джослин. Вероятно го привлича царското съкровище.

— Но дали е така? Никога не приемай нещо за дадено.

— И къде ще отидем сега?

— Мисля, че трябва да сме близо до Джослин. Фабриките и главните му офиси са в Екатеринбург. Ще намерим къща или хотел близо до тях.

— Екатеринбург — повтори Ирана.

Той я погледна.

— Бях там преди години. Смятах това за свой дълг. И никога не поисках да се върна.

— Защо? — запита Емили. — Какво, освен фабриките на Джослин, има в Екатеринбург?

— Музеят, в който десетилетия наред са били изложени чукът и другите инструменти — каза Гарет. — Този град е също мястото, където са били изклани Николай II и семейството му.

Тя ококори очи.

— Мили Боже!

— Любопитно съвпадение е, че бизнесът на Джослин е съсредоточен там, не мислите ли? — запита Гарет. — Ще ви заинтересува ли фактът, че митрополит Димитри живее и работи в същия град?

— Да.

— И аз така си помислих — каза Гарет и се обърна, за да влезе в къщата. — А това е друга възможна причина Фъргъсън да греши за господин Абсолютно Чистия и Почтения.

Стигнаха Екатеринбург малко преди падането на мрака.

Емили не знаеше какво да очаква, но градът не бе нито голям, нито оживен. Струваше й се, че над всичко е надвиснал странен покров. Ирана кимна, като видя изражението й.

— Знам какво мислиш и чувстваш. Беше същото за мен при първото ми идване тук. Бях прочела какво се е случило тук и можех да мисля единствено за Николай, Александра и децата им. Екатеринбург всъщност е четвъртият по големина град в Русия. За царското семейство е било шок дори самото им идване тук. А аз пък си мислех, че вероятно е трябвало да ги заведат в по-отдалечено кътче на страната. Някъде, където шансът да ги спасят би бил по-малък.

— Очевидно, и тук не е бил много голям — отбеляза Емили.

Гарет посочи огромна фабрика, от чиито комини излизаше гъст пушек.

— Онова предприятие там е „Джослин Пластикс“.

— Огромно е — вметна Дардън.

Гарет кимна.

— Но никога не би постигнало такива размери и успех без помощта на руското правителство. Фабриките на Джослин са чисти, с работниците се отнасят добре. Опитва се да не вреди на околната среда. Руснаците не са така загрижени за опазването на околната среда, но нямат нищо против усилията на Джослин да я запази чиста.

Емили се облегна назад и се загледа в улиците на Екатеринбург. Първото й впечатление може и да бе като от всеки голям индустриален град в света, но сега започваше да забелязва чисто руските черти. Мъже и жени, облечени в сиво и черно, макар и рядко — някоя пищна църква, излъчваща почти ориенталско великолепие всред цялата тази скучна архитектура, останала от времето на Съветския съюз.

След десет минути Гарет зави и колата влезе в алеята на голям хотел, спретната каменна сграда, пред която растяха борове.

— Пристигнахме. Не е хотел пет звезди, но, според Дардън, бизнесмените отсядат тук. Вероятно е поне поносим. — Спря колата и слезе. — Емили, двете с Ирана влезте вътре и регистрирайте всички ни. Аз, Дардън и Поли ще започнем да разтоварваме багажа.

— Ирана може и сама да ни регистрира. Ще ви помогна. — Емили слезе от колата. — Не виждам пикола и портиери да тичат да ни помогнат.

— Гарет не иска много хора да те забележат — каза Дардън. — Не мисля, че и ти би искала да те видят в някой от големите хотели в близост до мястото, където някога било изклано царското семейство. Някои от тях са капани за туристи.

— Да, определено не бих искала това. — Направи гримаса. — Идеята да се правят пари от трагедии е отвратителна.

Дардън кимна.

— А градът със сигурност печели добре от убийството на Романови. Борис Елцин събори къщата, в чието мазе било убито семейството. Сега там се издига мемориал. А върху мината, в която били хвърлени телата, е построен манастир.

Емили поклати глава.

— Музеи, манастири, мемориали… Опитват се да компенсират зверствата.

— Ако се изчака достатъчно дълго, хората накрая се осъзнават и се отказват от злото — каза Ирана. — Но на това място е било необходимо наистина много дълго време. Като в лагерите на смъртта — Аушвиц и Берген-Белсен. Всички отричат те да имат нещо общо с това, а някои отричат дори съществуването им. Всички се страхували от комунистическото правителство и дори не искали да говорят за Романови.

— Но на това е бил сложен край още през осемдесетте години на двайсети век.

— И тогава местата на смъртта се превърнали в празнични атракции. Когато бях тук преди, в мемориала се извършваха брачни церемонии и щастливите двойки се снимаха пред мемориала.

— Ужасно.

— И аз така си помислих. Опитах се да разбера, но у мен, изглежда, нямаше достатъчно съчувствие. — Усмихна се. — Сега приемам нещата малко по-добре, но това идва с възрастта и опита. — Тръгна към входната врата на хотела. — Ще отида да се погрижа за регистрацията.

Гарет се обърна към Поли, който бе погълнат от работата си с компютъра и не бе помръднал от задната седалка.

— Имаш ли напредък?

Поли вдигна поглед от екрана.

— Да. Имах много време да поработя. Пътуването бе ужасно дълго. Свързах се с езиков сайт на университета в Токио. Разполагат с някои наистина удивителни технологии. Ако в хотела имат принтер, може би ще имам нещо за теб по-късно тази вечер. — Затвори лаптопа и слезе от колата. — Добре, хайде, натовари ме с куфарите. Макар че да караш мъж с моето телосложение на физическа работа си е чисто прахосничество.

— Свиквай. — Гарет му подаде три куфара. — Изследвай нови хоризонти.

— Както кажеш. — Поли звучеше някак разсеяно, докато следваше Дардън в хотела.

— Удивителен е — каза Емили. — Казваш му какво искаш и той веднага, като вълшебник, го изважда от компютъра.

— Чудото, наречено Интернет. — Гарет запали двигателя на колата. — Но наистина е удивителен, а приема това като нещо съвсем естествено.

Похвалата не бе дадена охотно, но показваше колко много се бе променило отношението на Гарет към Поли.

— Може би нямаше да успеем да спасим Ирана, ако не беше той.

— Вярно е.

— И ти помогна в къщата на Бабин?

— Да.

— Аз не можех ли да свърша това, което е направил той?

Гарет кимна.

— Тогава защо, по дяволите, не бях там?

— Вече го обсъдихме.

— Да, както и фактът, че си шовинист и понякога — неблагоразумен. — Погледна към хотела. — И го споменавам за последен път. Но не ти прощавам. Обаче, когато ставаше въпрос за Ирана, се отнесе с мен като с партньор, а не като с парцалена кукла.

— Това, може би, бе най-трудното нещо, което съм правил в живота си.

— Но го направи, а това е единственият начин да не се отделя от теб и да преследвам Стонтън сама — нещо, което искаш да избегнеш на всяка цена. Разбираш ли?

— О, да, не би могла да го кажеш по-ясно. Ще трябва да видим как ще се получи.

Няма да си признае, разбра тя.

— Да. — Грабна сака. — Бих могла да кажа още… — Млъкна рязко, защото мобилният телефон на Гарет звънна.

Той погледна екрана.

— Фъргъсън.

Прие обаждането и увеличи звука.

— Нещо ново за Джослин?

— Не. Казах ти, че за него няма какво да се открие. Той е порядъчно момче. — Фъргъсън направи пауза. — Обаждам се във връзка с Бабин. Промени ли решението си относно него?

— Какво?

— Чу ме. Не мислиш ли, че за нас ще е по-удобно да се отървем от него веднъж и завинаги? Не ми харесва идеята да ме натоварваш с неговото наблюдение, след като…

— Какви ги говориш?

— Бабин е мъртъв. Масиран инфаркт. Агентът ми каза, че се е случило малко преди той да се качи на борда на самолета за Монте Карло.

Емили си пое рязко дъх.

— Не съм променил решението си — каза Гарет. — Ако някой е премахнал Бабин, не съм аз. Получи ли резултатите от аутопсията?

— Не. Но и двамата знаем колко е лесно да се предизвика инфаркт: леко убождане с подкожна инжекция и…

— Не съм го направил аз, Фъргъсън. Исках да остане жив — в случай, че по-късно имам нужда от него. Твоите хора забелязаха ли подозрителни лица?

— Възможно е да е станало в асансьора.

— Обади ми се, ако откриеш нещо.

— О, разбира се. Разчитай на мен. — Фъргъсън затвори.

— Възможно ли е смъртта му да е била естествена? — запита Емили.

— Възможно е. Всичко е възможно — каза Гарет. — Но се съмнявам. Прекалено голямо съвпадение. — Взе и последния куфар и затвори багажника. — Възможно е да не научим нищо веднага. Някои вещества се откриват много трудно и дори екипът лекари да знае какво търси, трябва да проведе милион тестове, за да ги открие.

— Мислиш ли, че Джослин е поръчал да го убият?

— Както казах, всичко е възможно.

— Може би дори вероятно. Стонтън ми каза, че е изпратил Борг да свърши някаква работа. — Спомни си и нещо друго. — И дори спомена Париж. — Поклати глава. — Защо? Отмъщение за това, че е говорил с теб?

— Или за да му попречат да ми каже нещо друго. Или да се опитат да ми припишат убийството му. Чу Фъргъсън. Не бе доволен от мен.

— Да, чух го. — Замисли се. — Но дали той ти повярва? Ще ти създаде ли проблеми?

— Вероятно ми е повярвал. Знае, че не лъжа. Ако ми създаде проблеми, то ще е само защото в момента ми е ядосан. Обаче няма да направи нищо, което би могло да му попречи да получи гърнето със злато накрая. — Отвори входната врата и я задържа за нея. — Не се тревожи за това, Емили. Мога да се справя с Фъргъсън.

— Сигурна съм, че можеш. Няма много хора, с които да не можеш да се справиш, нали? — Стисна устни. — Но все пак се тревожа. Ние сме заедно в това. Моя работа е да се тревожа и няма да успееш да ме натикаш в някой ъгъл с думите да бъда добро момиче и да те слушам за всичко.

Той се усмихна леко.

— Моите извинения. Моля те, тревожи се колкото искаш. — Огледа фоайето. — Изглежда, че всички са се разпръснали. Предполагам, че трябва да вземем ключовете си и да се приберем по стаите си. — Направи пауза. — Мога ли да те убедя да вечеряш с мен и Ирана? Искам да прекарам малко време с нея, а тя, изглежда, все още ме отбягва. Може да мине много време, преди Поли да свърши с превода.

Държеше се така, сякаш Фъргъсън въобще не се бе обаждал, а Бабин бе все още жив. Е, какво друго се очакваше от него, все пак? Беше се случило и Гарет не можеше да направи нищо в момента. Просто поредното грозно парче в този зловещ пъзел.

— Нямам нищо против, ако предпочиташ да останеш сама. — Погледът на Гарет не се откъсваше от лицето й. — Но понякога е по-добре да си с други хора. Дори такива, от които не си много доволна.

Осъзна, че не иска да е сама. Чувстваше някаква странна тежест, откакто бяха пристигнали в Екатеринбург. Спомни си чувството си, че градът е като покрит с покров. Може би беше права. Беше посетила много места по света, където все още се долавяше трагичното минало. Не трябваше да остава сама в стаята си, където може би щеше да продължи да бъде потисната и в мрачно настроение. Това щеше да бъде проява на незрялост, а и вече бе казала на Гарет всичко, което искаше да му каже. Нямаше да остане затворена тук и да позволи на спомените и отчаянието да се вселят в нея.

— Къде?

Той погледна към вратата на ресторанта в другия край на фоайето.

— Може да опитаме храната там. По-добре от рум сървис.

— Да се надяваме. — Подуши въздуха. — Помирисвам зеле. Дори в най-добрите ресторанти на Русия сервират зеле и пак зеле. Но може би ще имат блини. Тези малки палачинки могат да компенсират много неща. — Тръгна към рецепцията. — Искам да взема душ. Ще е хубаво да имам отново цяла баня за себе си. След час?

— Както кажеш. Всичко, което искаш.

Доловила странната нотка в гласа му, тя хвърли поглед през рамо, но само за да види, че лицето му е лишено от всякакво изражение. Но онова, което долови зад привидната фасада, я накара да затаи дъх.

— Това ще бъде само вечеря, Гарет.

— Знам. Прекалено е бързо. — Задържа погледа й, докато крачеше към рецепцията. — Нали точно това казах? — И тихо повтори: — Всичко, което искаш.

Гореща сексуалност.

Беше й дал всичко, което искаше, онази нощ върху разтегателния диван. Всичко, а още бе гладна. По бузите й плъзна гореща червенина, когато се сети колко много пъти той бе задоволявал този глад.

Рецепционистката приближи към тях и той най-сетне откъсна поглед от нея. И заговори на жената на руски.

Всичко, което поискаш…

— Стаите са прекрасни — каза Ирана, когато се обади на Емили след около час. — Комбинация от руска екзотика и американския разкош на „Хилтън“. Дардън се е справил блестящо.

— Изглежда, има вкус. Почти съм готова да сляза в ресторанта. Кой номер е стаята ти? Ще дойда да те взема.

— Четиристотин и тринайсет, но няма да вечерям с теб. Реших да си почина. Не спах много миналата вечер. — Направи пауза. — Искам още да ти дам възможност да бъдеш насаме с Гарет. Независимо дали заради теб, или заради него.

Мъдрата Ирана.

— Но аз искам да дойдеш.

— Не ти е лесно насаме с Гарет. Признай.

— Да.

— Е, ще трябва да се справиш без мен. И двамата сте ми приятели и искам между вас да цари мир. Постигнете го. — И добави: — А сега ще затворя и ще си поръчам храна в стаята. Ще говорим по-късно.

Емили бавно затвори. Мир? Между нея и Гарет нямаше нищо, което поне малко да напомня за мир. Онзи момент пред рецепцията бе така зареден с енергия като мига преди разразяването на торнадо.

Ирана искаше да каже, че Емили не трябва да изпитва гняв към Гарет. Но гневът все още я изпълваше, макар и постепенно надвиван от други чувства. От страха за него, от съчувствие и от чистата и непоносима сексуалност, която бе усетила и преди малко долу във фоайето. Искаше ли това да се случи? Онази нощ с Гарет бе невероятна, но за нея щеше да е по-безопасно да не се забърква с него. Бе направила само няколко малки крачки към него, но той вече й въздействаше силно. Беше прекалено уязвима.

Щеше да се обади на Гарет и да отмени вечерята.

И щеше отново да се превърне в жертвата, която бе за Стонтън. Щеше отново да се крие от страх да не бъде наранена.

По дяволите. Самоанализът и търсенето в собствената душа бяха пълни глупости. Щеше да се ръководи от инстинкта и да види как ще се развият нещата.

Грабна дамската си чанта от нощното шкафче и тръгна към вратата.

— Антон Борг — каза Фъргъсън, когато Гарет прие обаждането му на прага на стаята си. — Той е бил в асансьора с Бабин. Известен е като партньор на Стонтън.

— От Москва ли е летял за Париж?

— Не, от Танжер. Пристигнал е на летището в Париж час преди Бабин. — Направи пауза. — И е хванал самолет на „Делта“ за Ню Йорк по-малко от час след смъртта на Бабин.

— Ню Йорк?

— Изненадан си.

— Очаквах да дойде в Москва.

— Може би Стонтън е в Ню Йорк.

— Не, не е възможно.

— Защо, иначе, Борг ще лети до Ню Йорк?

На Гарет изведнъж му хрумва нещо.

— Може би не отива в Ню Йорк. А в Кънектикът. Виж, изпрати някого в Кънектикът да наглежда Николай Зелов.

— Мислиш, че той е следващата мишена?

— Не знам. Предполагам. Ще се опитам да му се обадя. А ти изпрати някого в дома му. — Затвори и започна да преглежда номерата в телефона си. Разполагаше само с домашния телефон на Зелов, не и с мобилния му. Можеше само да се надява, че си е у дома и не е пиян.

Телефонът иззвъня шест пъти, преди да се включи гласовата поща.

По дяволите.

— Зелов, ако си там, отговори ми. — Зачака. Не последва отговор. — Ако получиш съобщението ми, не отваряй вратата на никого, освен на човека, когото изпратих да те защити. Ще ти представи карта на ФБР. — Отново някой не вдигна слушалката. Затвори.

Възможно бе и да греши. Може би Зелов не бе следващата мишена. Гарет бе направил всичко възможно. Щеше да опита да се обади на Зелов по-късно. Трябваше ли да каже на Емили, че тя да се тревожи и за нещо, в което не бе сигурен?

Да, по дяволите. Нямаше да я изолира от всичко само защото искаше да я защити. Тя щеше много да се разгневи.

Но не такъв разговор искаше да водят по време на вечерята. Бе видял признаци на нещо и искаше да го остави да се разгърне.

Трябваше да признае страстта си към Емили. Сгорещяваше се и бе готов всеки път, когато я погледнеше. Не беше й се наситил онази нощ върху разтегателния диван.

Започваше да се пита дали въобще някога щеше да му е достатъчно.

Добре, престани да мислиш как да я вкараш в леглото си, каза си. Това трябваше да почака. Трябваше да й каже, че Борг е убил Бабин и може би е по петите на Зелов. След това можеха да се концентрират върху онова, което бе важно за нея.

— Обади му се пак — каза Емили след вечеря. — Все някога ще вдигне.

— Обадих му се преди вечеря и оставих друго съобщение — каза Гарет и наля малко водка в кафето си. — Може и да греша. Защо, след като досега е бил в безопасност, Зелов изведнъж ще се превърне в мишена?

— Може би Джослин е открил, че Бабин го е предал, и е дал заповед те и двамата да бъдат елиминирани. — Поклати отчаяно глава. — О, не знам. Мога да разбера защо иска смъртта на Бабин. Отмъщението е добър мотив.

— Отличен.

Да. И двамата — и тя, и Гарет — бяха движени от отмъщението. За нея бе логично Джослин да иска да накаже Бабин. Господ й бе свидетел, Емили искаше същото онзи ден в офиса на Бабин.

— Обади му се — повтори.

Гарет извади телефона си и набра номера.

— Още не отговаря. Фъргъсън сигурно скоро ще се обади и ще ни докладва за изпратения там агент. — Наля й още кафе. — Не яде много. Изпий поне кафето си.

— Разсеяна съм. — Отпи от кафето. — Ядосана и разочарована съм, по дяволите.

— Да, знаех, че ще реагираш така. Изкушавах се да не ти кажа. — Тя отвори уста, но той вдигна ръка. — Преодолях го. Не ми беше лесно, но поне не ставаше въпрос да рискувам живота ти. Знаеш толкова, колкото и аз.

Тя го гледа един дълъг миг. Беше искрен с нея. По някаква причина това му беше много трудно. Може би заради желанието му да я защити.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Правя грешки, но се уча. — Вдигна чашката си за кафе в присмехулен тост. — За напредъка ни. — Телефонът му звънна. Като видя как тя се напрегна, той поклати глава. — Не е Фъргъсън. Дардън е. — Слуша няколко минути, после каза: — Добре, уведоми ме. — А на Емили каза: — Поли е почти готов. Дардън твърди, че стаята изглежда така, сякаш в нея е вилняла вихрушка. Навсякъде имало разпилени листи. Ще ми се обади, когато свърши.

— Добре. Поне едно нещо е както трябва. — Доизпи кафето си. — Не искам да оставам повече тук. Уморих се да седя и да чакам телефонно обаждане или нещо да се случи.

Той кимна и направи знак на келнера.

— Ще те заведа в стаята ти.

— Не е необходимо.

— Напротив. Не искам да си сама. Трябваше да ми се обадиш, след като си разбрала, че Ирана няма да слезе с теб. — Видя изражението на лицето й и сви горчиво рамене. — О, добре, де, казах напредък, а не съвършенство.

След пет минути вървяха по коридора към стаята й.

— Защо? — запита неочаквано тя.

Той сведе поглед към нея, когато застанаха на прага й.

— Защо, какво?

— Защо си така загрижен за мен? Винаги ли си бил такъв към хората?

— Да, такъв съм по природа. Но съм се научил да стоя настрани и да ги оставям да живеят собствения си живот. Беше ми необходимо дълго време. Животът ми не е бил спокоен и съм изгубил много хора, за които ме е било грижа, защото не съм се подчинил на инстинкта ми да се намеся и да издигна стени около тях. — Направи гримаса. — Но повечето хора са като теб и стените ми не им харесват. И аз трябва да се нагаждам. Поне някога мислех, че ще успея да се нагодя. Но изглежда, че не се получава, когато става въпрос за теб.

— Защото съм в ситуация, в която…

— Защото ти си ти, а аз съм егоист. Това е. Край на историята — прекъсна я той. — Не те съжалявам. Възхищавам се на куража и издръжливостта ти. Иска ми се непрекъснато да разговарям с теб. Искам да те гледам и да виждам усмивката ти. Искам отново да си легна с теб. О, да, искам го. А ако те убият, губя всичко. — Протегна ръка и я погали по бузата. — Ирана ще ми каже, че трябва да забравя за себе си и да мисля за теб. Може би някой ден ще се науча, но не сега. Мога да мисля единствено за това, какво означаваш за мен. — Наведе се и я целуна по носа. — Егоист съм.

Докосването и целувката му бяха леки, но тя ги усети като изгаряне. Не можеше да диша. Той бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на тялото му.

Гарет отстъпи назад и се извърна.

— Ще ти се обадя веднага, щом науча нещо от Фъргъсън или от Поли. — Отдалечаваше се от нея. — Лека нощ, Емили.

Не!

— Можеш да се върнеш, Гарет.

Той спря и след секунда се обърна да я погледне.

— Защо?

— Не искам да ми се обаждаш.

Той се усмихна и закрачи към нея.

— Обещаващо. Продължавай.

— Искаш да го кажа ли? Искам само да се обърнеш към мен в леглото и да прошепнеш в ухото ми каквото имаш да ми казваш. — Направи крачка към него и постави длан на гърдите му. Усети как пулсът му се ускори под дланта й. — Защото аз също съм егоистка, Гарет. Не искам да бъда сама тази вечер.

— В такъв случай, няма да бъдеш. Каквото поискаш, помниш ли?

— Да. — Помнеше и споменът за тези негови думи караше тялото й да се топи от желание. — Това е добре. Аз също ще се опитам да ти дам това, което искаш. — Постави буза на гърдите му и прошепна: — Нямам нищо против да издигаш стени около мен. Не и тази вечер, Гарет. Искам всички други да останат отвън.

— Тогава да започнем да ги издигаме. — Протегна ръка зад гърба й и отвори вратата. — Защото има различни видове стени. — Водеше я към леглото. — И не е задължително да оформят затвор. — Побутна я нежно върху леглото и започна да я съблича. — Освен това, в стените може да има врати и прозорци и отвори, които могат да водят къде ли не.

Ръцете й трепереха, докато събличаше блузата си.

— Аз знам къде искам да водят тези тайни отвори. Побързай.

— Ти побързай. — Той бе вече гол. — Аз съм готов.

Господи, колко е красив, помисли си тя. Стройни бедра, стегнато дупе и тази чувственост, която се излъчва от него. Близостта им върху разтегателния диван бе като нагорещен мрак. А сега видът му я наелектризираше и караше нервните й окончания да тръпнат. Усещаше напрежение в гърдите си, в китките, в стомаха. Сърцето й бе натежало от копнеж и й беше трудно да диша.

— Ще стигнем там, където искаш. — Тялото му вече покриваше нейното. Помогна й да се освободи от дрехите и започна да я гали. — Но нека първо изследваме някои от вратите и прозорците.

— Не сега. — Опита се да повдигне тяло към неговото. — Готова съм.

— Шшш, тихо. — Сложи длан на рамото й и я притисна към матрака. — Още малко. — Пръстите му погалиха с непоносима нежност гърдите й. — Ето един прозорец.

През цялото й тяло премина гореща вълна, а мускулите на корема й се свиха.

— О, да. — Той се усмихна и започна леко да разтрива корема й. — Ето още един. Има толкова много прекрасни врати и прозорци.

Горя!, помисли си отчаяно тя.

Имаше нужда от това.

Той също, по дяволите. Усещаше горещината, която се излъчваше от тялото му, той не би могъл да бъде по-готов за нея. Да види тази готовност на тялото му, бе също толкова възбуждащо, колкото и ласката му.

Почти. Всеки допир на пръстите му я приближаваше…

— Обожавам да те виждам така — прошепна той. — Обичам да знам, че мога да те докарам до…

— Сега, Гарет. Не мога повече.

— Напротив, можеш. — Наведе се и я целуна по корема. — Но може би не сега. По-късно. — Намести се между краката й. — Мисля, че е време да отворим друга врата…

Тя извика високо, когато той се гмурна дълбоко и започна да се движи.

— Бяха ли достатъчно високи стените? — Запита Гарет, след като легна до нея. — И бяха ли достатъчно вратите и прозорците? Можем да опитаме отново.

Тя се засмя и се опита да възстанови равномерността на дишането си.

— Не, не можем. Не още. Дай ми възможност да… — Гарет я погали по корема и тялото й потръпна. — Или може би не.

Той се засмя.

— Не, бях отхвърлен. Мисля да те накарам да почакаш малко. Може би още цели пет минути. Това също ми харесва.

Да, това също е добре, помисли си тя. Чувстваше се прекрасно и в безопасност в прегръдките му. Тази вечер, след експлозивното начало бе различно. Имаше чувственост, но също и радост и обич, които я изненадаха. Дали не бяха породени от съзнанието, че той също имаше нужда от това и от неговото познаване на нуждите й?

— За какво мислиш? — запита той.

— За силната ти интуиция. — Целуна го нежно по рамото. — Мисля, че си забележителен, Гарет.

— Сега не е подходящият момент да се възхищаваш точно на тази моя черта — каза той. — По-скоро ми се иска да се концентрираш върху сексуалните ми таланти и размера на…

— Звънна мобилният му телефон, оставен върху нощното шкафче. Той въздъхна и погледна екрана. — Дардън. — Натисна бутона. — Поли свърши ли вече с превода? — Заслуша. — Не, ние ще слезем да го вземем. — Затвори и погледна Емили. — Чу ме. Това ли искаш?

Не, не искаше това. Искаше да остане тук с Гарет и да не става от леглото цяла седмица. Но знаеше какво трябва да направи. Кимна.

— Веднага след като взема душ и се облека.

Той наклони глава.

— Това звучи неохотно. — Целуна първо едното, а после и другото й зърно. — Затова мисля да направим компромис. — Стана от леглото и я дръпна в прегръдките си. — На всяка цена ще се заемем с работа, след като се облечем. — Побутна я към банята и я погали по дупето. — Но трябва да вземем душ. Можем да го направим и заедно…