Четвъртият амулет

Глава 2

Две седмици по-късно

Кабул, Афганистан

— Директорът отново се обади — каза Ралф Мур, когато Тед Фъргъсън влезе в хотелската стая. — Искаше да знае защо не може да се свърже с теб на мобилния ти телефон. Казах му, че вероятно има сателитни смущения.

— Добре — отговори Фъргъсън. — Не че той ще повярва, де.

— Трябваше да приемеш обаждането му.

— И какво щях да му кажа? Че все още не можем да намерим Емили Хъдсън и Джоел Леви? Казах му го вчера, а и предния ден. Как, по дяволите, може да очаква ЦРУ да ги открие, след като военните и ООН не могат? Дори да знаехме къде са, нямаше да можем да ги хванем заради проклетите бури. — Смръщи вежди. — Ще извадя късмет, ако имам работа, когато това приключи.

Мур сви рамене.

— Компанията оказва огромен натиск върху Конгреса и медиите. Знаеш го, Фъргъсън.

— Знам само, че все още сме с празни ръце. Защо информаторите ни не могат да ни дадат никакви сведения? Сякаш Хъдсън и Леви са изчезнали от лицето на земята. Ако не са мъртви, защо не получаваме искане за откуп? Всички следи около камиона говорят, че най-вероятно са били нападнати от бандити.

— Вероятно са мъртви.

— В такъв случай ми покажи телата, по дяволите! Нека насъскаме морските тюлени срещу онези, които са извършили това.

— И най-после да се освободиш от отговорността.

Той кимна отсечено.

— Аз се разстройвам и полудявам от гняв, когато отвлекат американски граждани, като всеки друг, но няма да заема мястото на лошите момчета. Трябва или да ги измъкна от Афганистан, или да убедя света, че са мъртви.

— Обадих се на MI6 в Лондон, но и те още не са открили никакви следи — каза Мур. — Нито един от информаторите им в Средния изток още нищо не е изровил. Може би просто нямаме късмет.

— Няма начин. — Отпусна се на стола и взе телефона си. — Още не мога да се откажа. Джон Гарет все още ли живее в Лондон?

Мур изправи гръб.

— Гарет?

— Да. В Лондон ли живее?

— Доколкото знам.

— В такъв случай, запази ми място в полет до там през следващите няколко часа.

— Гарет няма да помогне. Спря да приема поръчки от нас преди три години. Не можеш да разчиташ и на парите. Има толкова много, че може да започне да гори банкноти.

— Кажи ми нещо, което не знам. Контрабандата очевидно носи баснословни приходи — отбеляза мрачно Фъргъсън. — Но ще приеме тази работа. Ще се погрижа. Имам нужда от него. Прекарал е години в Афганистан като дете и е запазил връзките си. И познава планините като дланта си.

— Обзалагам се, че няма да успееш да го убедиш. Дойде му до гуша от нас след Колумбия.

И кой би могъл да го обвинява, помисли си Фъргъсън. Целият сценарий се бе объркал и ЦРУ бяха принудени да изоставят Гарет, който трябваше сам да се измъкне от особено рискована ситуация. Е, може би не точно принудени. По онова време гледаха на Гарет като на лесно заменим техен член.

— Ще му направя предложение, на което няма да може да откаже.

— Какво?

— Откъде да знам, по дяволите? Ще го реша по пътя за Лондон. — Набираше номера още докато говореше. Беше се сдобил с него преди седмица, когато беше станало ясно в каква катастрофа се очертава да се превърне този случай. А намесата на Гарет може би щеше още повече да усложни нещата. Нямаше съмнение, че е смъртоносно опасен и най-ефективният сред тях, но лесно можеха да изгубят контрол над него. Още ненавършил двайсет години, Гарет вече бе наемен убиец; по-късно влезе в света на контрабандата и злоупотребите с високи технологии. Понякога, когато не му достигаха пари, приемаше поръчки от тях, но винаги държеше да има свободна воля. Изведнъж си спомни как изглеждаше Гарет, когато го видя за последен път в джунглата в Колумбия — гол до кръста, потен, с напрегнати до болка мускули и блестящи от гняв очи. Тъкмо бе разбрал, че го изоставят. По дяволите, може би дори нямаше да отговори на обаждането му.

Гарет вдигна на четвъртото позвъняване.

— Сигурно си облян в пот, Фъргъсън.

— Нещата са трудни. Искам да дойда при теб, за да ги обсъдим.

— Колко си учтив. Обикновено изискваш или изнудваш.

— Но ти винаги успяваш да отстоиш своето. Може ли да дойда?

Гарет замълча за около секунда.

— Не си ми любимец. Защо реши, че ще те приема?

— Защото отговори на обаждането ми. Защото може и да си кучи син, но не си дребнав. — Направи пауза. — И защото реших, че може би ти е скучно. Прекалено дълго живя на ръба.

Втора пауза.

— Добре, ела. Но най-вероятно ще си изгубиш времето. Не съм склонен да ти правя услуги.

— Не моля за нищо друго, освен за информация.

— Глупости. Чувал съм го и преди. — Затвори.

Фъргъсън издиша шумно и натисна бутона за край на разговора. Не осъзнаваше колко е напрегнат, откакто Гарет се съгласи да се види с него.

— Шансът е малък — каза на Мур. — Донеси ми досието на Гарет. Искам да го прочета в самолета. Трябва да намеря нещо, за което да се хвана.

— Фъргъсън идва — каза Гарет и се обърна с лице към Джак Дардън, който току-що бе излязъл на верандата. — Мисля да се върна в Лондон.

— Добре. И бездруго не си добра компания. — Дардън се настани на един от столовете на верандата. — Ще умолява ли?

— Не и ако успее да ме убеди. — Гарет стана и отиде до перилата, за да се наслади на крайбрежната ивица на Гренландия. — Мисли, че ми е скучно.

— Така е. И аз се отегчавам. Трябва да отидем до Амстердам и да ти намерим опитна курва, която да запали поне малко интерес в теб.

— Курви можеш да намериш навсякъде.

— Но на мен ми харесват холандките.

— Тогава отиди в Амстердам.

— Може би ще го направя. Не съм като теб. Обичам лесните неща. — Дардън мълча секунда — две. — Не се забърквай, Гарет. Това може да е едно голямо главоболие.

Гарет сви рамене.

— Просто ще изслушам Фъргъсън.

— Затова ли през последните два дни говори по телефона с Кариф Барук?

— Кариф е стар приятел. Прекарах четири години с него и семейството му, с племето му в планината, когато бях момче.

— Знам. И сте били винаги и във всичко заедно — от устройването на засада на руски войници до разгоряването на истински ад в Кабул. Естествено е да му се обадиш, ако имаш нужда от информация, нали?

— Любопитен съм. — Обърна се, върна се обратно до стола си и взе вестника, на чиято първа страница бяха снимките на Емили Хъдсън и Джоел Леви. — Не ми харесват пъзели, които имат липсващи части. Извикват раздразнението ми.

— И това е всичко?

— Не. — Сведе поглед към снимката на Емили Хъдсън. — Понякога наистина ми идва до гуша. Господ ми е свидетел, знам, че в живота няма абсолютно никаква справедливост. Погледни ме. Аз съм егоистичен кучи син още откакто съм излязъл от майчината утроба. Но ето ме сега, живея в охолство, защото съм се борил със зъби и нокти и съм научил всички улични номера на света. — Почука с пръст по снимката на Емили Хъдсън. — Изглежда, че е вършила само добри дела. Завършила училище с отличие и участвала в мисии, за да помогне на страните от Третия свят. През по-голямата част от живота си е рискувала главата си, за да запази културните артефакти от световното наследство. И за какво? За хора, които биха изстреляли куршум в нея още преди да са я погледнали. — Изкриви устни. — Вместо да получи награда, вероятно ще намери смъртта си. Ако вече не е мъртва.

— Както каза, животът не е справедлив. — Дардън наклони глава. — Но защо точно тази несправедливост те тревожи толкова много?

Гарет си задаваше същия въпрос. Не познаваше нито Хъдсън, нито Леви и сърцераздирателните истории, които пресата разпространяваше през последните две седмици, не бяха основателна причина за гнева му. Това бе поредното зверство в свят, пълен с грозотия и болка. А беше решил, че вече е имунизиран. Сви рамене.

— Може би съм имал прекалено време да мисля за това. Животът без работа също не е лесен. Свикнал съм да бъда вечно зает.

— Това ли е всичко?

— Не. — Хвърли вестника обратно на стола. — Лицето й ми харесва.

— Лицето ти отслабва — каза Стонтън. — Не се храниш. Това не ми харесва.

— Какво значение има? — отговори мрачно Емили. — Не даваш и пет пари дали съм жива, или мъртва.

— О, напротив. Работодателят ми ще се разгневи, ако умреш, преди да си ми казала къде е чукът.

Емили не отговори. Нямаше смисъл да отрича. Нямаше да я чуе.

— Тогава, значи ще се разгневи и бездруго. Не мога да ти кажа онова, което ми е неизвестно. Какво чудовище би ти платило, за да свършиш тази работа? Кой е той?

— Имам си делова етика. Няма да бъде честно да ти съобщя името му.

— Името му е Сатана.

Стонтън се засмя тихо.

— Няма да му кажа, че проявяваш такова неуважение към него. Може и да се обиди. — После усмивката му изчезна. — Не, състоянието ти въобще не ми харесва. — Покри я с одеялото й. — Трябва да ти е топло. Навън продължава да вали сняг. И не спиш. Вече не плачеш, не викаш, не ме молиш да пощадя бедния ти приятел. Но пък от него не остана кой знае какво за пощада, нали?

— Да — прошепна Емили. — И нека Бог те изпрати в ада.

— Това не са никак мили думи, Емили. Искам днес да хапнеш нещо. Ако не го направиш, ще намеря нов начин да измъчвам Леви.

— Не би могъл да го нараниш повече.

— Знаеш, че не е така. Гледала си ме как го измъчвам. Минаха само две седмици. Няколко изгаряния, няколко части на тялото… Наслаждава ли се на гледката вчера, Емили?

— Да се наслаждавам? — повтори тя, като че ли не вярваше на ушите си. — Та ти изгори очите му, копеле!

— Помниш значи?

— Разбира се, че помня.

— Нищо друго?

Тя го гледаше объркана.

— Какво?

— Забелязах, че паметта ти блокира определени моменти. Както например един вчера.

— Ти, кучи сине!

— Ето, вече показваш дух. Изяж храната си. Искам да си добре и силна, когато отново те заведа в колибата на Леви. — Изправи се. — Двайсет минути, Емили.

Тя затвори очи. Отчаяно й се искаше да заплаче. Но той беше прав; сълзите вече не искаха да дойдат. Бе плакала прекалено много, удавена в ужас, безпомощност и вина.

Но не бе приключило. Стонтън винаги държеше на думата си. Щеше да намери начин да я накаже, като измъчва онова, което бе останало от Джоел Леви.

Седна и започна да се храни.

— Хубаво местенце — каза Фъргъсън и огледа просторната дневна, чиято западна стена бе заета изцяло от високи прозорци с изглед към морето. — Но не така огромно и разкошно, каквото мислех, че ще избереш, като се има предвид сегашното ти богатство.

— Имаш предвид доходите ми, които не одобряваш особено, нали? — усмихна се Гарет. — Много си тактичен. Забавно е. Искаш ли питие?

— Не. — Фъргъсън изпита леко раздразнение, докато гледаше как Гарет си налива уиски. Това не бе потящият се и освирепял мъж, когото помнеше от последната им среща. Копелето бе така дяволски уверено и у дома си в тази къща, която вероятно струваше колкото Фъргъсън щеше да получи за цял живот. Завиждаше ли? Защо не? Гарет имаше всичко. Беше облечен семпло — дънки и бял плетен пуловер, но ги носеше с небрежна елегантност. Беше в края на трийсетте, висок и мускулест и се движеше с пъргавината, която Фъргъсън добре помнеше. Тъмнокестенявата му коса бе ниско подстригана, а тъмните му очи доминираха на лицето, което привличаше вниманието. И, по дяволите, той бе по-опасен от всеки мъж на света. Понякога плашеше дори Фъргъсън.

— Компанията можеше да ти попречи да се установиш тук, нали знаеш. Трябваше само да подшушнем няколко думи в подходящите уши. Престъпниците не са добре дошли в Англия. А ти все пак си контрабандист и наемен убиец.

— Така ли? — Поклати глава. — Аз съм в пенсия, Фъргъсън. И ако се опитваш да ме изнудваш, като ме заплашваш с правителството на Нейно величество, откажи се. Пет пари не давам.

Казваше истината.

— Не те заплашвам.

Гарет се усмихна.

— Не и ако няма да извлечеш полза чрез заплахи. Не се справяш добре, Фъргъсън. Ставам нетърпелив. Давай направо на въпроса.

Фъргъсън извади папка от дипломатическото си куфарче.

— Емили Хъдсън, Джоел Леви. Отвлечени преди две седмици от бандити в Хинду Куш. Трябва да си ги върнем.

— И?

— Имам нужда от помощ.

— Да, така е. Ще имаш късмет, ако са още живи.

— Дяволите да те вземат, направихме всичко, което можахме… — Замълча. — Ти познаваш района, имаш и връзки. Питах се дали няма да успеем да те убедим да използваш тези връзки, за да получиш информация за бандитите.

— Така е по-добре. На въпроса и почти учтиво. — Гарет отпи от уискито си. — Не са били отвлечени от бандити.

Фъргъсън замръзна.

— Какво?

— По някое време в акцията са взели участие и бандити, но са били отвлечени от чужденци.

— Убийствата са извършени с АК-47 руско производство, каквото използват бандитите в района. Отпечатъците от стъпки до камиона са от ботуши, каквито използват в едно село в планината.

— Отвличане на вниманието.

— Кой, тогава?

Гарет поклати глава.

— Не са бандити. Не са и талибани. Нито Ал Кайда. Никой от Средния изток. Може би са англичани, ирландци или европейци… Не знам.

— Тогава кой знае, по дяволите?

Гарет сви рамене.

— Казах ви всичко, което успях да открия. Мога да продължа опитите си да намеря повече информация, но ще отнеме време. А вие нямате такова.

— Но щеше да разбереш повече, ако беше на мястото?

— Може би. — Беше свел замислен поглед към питието си. — Вероятно да.

На Фъргъсън му се искаше да удуши копелето.

— Можеш ли да ги откриеш?

— Да, така мисля.

— Тогава отиди и ни ги доведи! — процеди Фъргъсън през стиснати зъби.

Гарет се облегна назад.

— Заповядваш ли ми?

— Изглежда, че свалихме ръкавиците. — Гарет бе присвил очи и не сваляше поглед от лицето на Фъргъсън. — Нямаше да промениш държанието си, ако не беше решил, че си спечелил. Не можеш да ме изнудваш, не можеш и да ме подкупиш. Вече не можеш да се добереш до мен. Какво ти остава?

— Джак Дардън — каза Фъргъсън. — Той работи за теб през последните шест години, а сте приятели отдавна. Нямаш много приятели, нали?

— Имам достатъчно. Накъде води този разговор?

— Теб не можем дори да докоснем, но Дардън е оставил следи, по които бихме могли да поработим. Очевидно е поискал да бъде независим и е извършил някоя и друга контрабанда, след като си се пенсионирал. Разполагаме с информация, която ще му причини проблеми с гръцкото и руското правителство.

— Доказателства?

Фъргъсън кимна.

— Писмени показания, снимки. Достатъчни, за да го тикнем зад решетките за много години. Искаш ли да видиш папката?

Гарет поклати бавно глава.

— Не мисля, че би блъфирал при тези обстоятелства.

— Не блъфирам. Отиди в Афганистан и измъкни Хъдсън и Леви.

— И ще унищожиш досието на Дардън и доказателствата?

Фъргъсън кимна.

— Дардън не е важен за нас.

— Освен като инструмент за постигане на целта. За теб всички сме инструменти. Чудех се какво ли ще измислиш, за да обърнеш равновесието в твоя полза.

Тонът на Гарет бе лишен от всякаква интонация и Фъргъсън бе завладян от потискащото чувство, че се е провалил. Гарет щеше да го прати по дяволите. Може би Дардън не му бе толкова добър приятел, все пак. Не долавяше нито гнева, нито ожесточението, характерни за Гарет.

— Не се съмнявай, че ще го направя, Гарет.

— Вероятно. — Гарет довърши питието си и се изправи. — Ще ти кажа какво да направиш, Фъргъсън. Ще изтеглиш от района морските тюлени и силите на ООН, които могат да ме напълнят с куршуми. Ще се погрижиш всички да научат, че съм от добрите момчета… Поне в този случай. Хората ти не трябва дори да приближават района, освен ако не викам за помощ. А когато извикам, най-добре е да се отзовеш. Случаят не трябва да се превръща във втора Колумбия.

— Тогава нямах избор. Трябваше да се откажа от теб. Но ти успя да се измъкнеш. Ще се заемеш ли със задачата?

Гарет не му отговори.

— Довиждане, Фъргъсън.

Фъргъсън повтори.

— Ще се заемеш ли?

Гарет излезе на верандата и започна да търси номер в мобилния си телефон.

— Ще замина за Афганистан още тази вечер. Когато пристигна там, искам да ми се обади банкерът ми от Швейцария и да ме увери, че е получил папката и доказателствата, касаещи Дардън.

— Не и докато не свършиш работата.

— Няма дори пръста си да мръдна, докато не изпратиш досието в банката. Ще изпратя Дардън в банката, за да съм сигурен, че си изпълнил условието. Увери се, че си изпратил всичко.

— А какво, ако не го направя?

Гарет го гледаше втренчено право в очите.

— Ще те преследвам. Знаеш колко съм добър. Изпращал си ме на достатъчно мисии.

Фъргъсън побърза да извърне поглед.

— Сделката е може би прекалено добра за теб. — Изправи се. — Дори не знам дали ще успееш да ги откриеш.

— Ще ги открия. Разполагам с няколко следи.

Фъргъсън ококори очи.

— Излъга ме. Какви следи?

— Няма да кажа нищо нито на теб, нито на военните. Една грешна стъпка, и ще ги убият. По дяволите, самият аз ще имам късмет, ако успея да се измъкна невредим. Трябва да действам бързо. Направих резервация за Кабул още тази сутрин, веднага щом се събудих.

— Ти, кучи сине! Решил си да отидеш, а не ми спести нищо от този разговор.

Гарет сви рамене.

— Беше ми интересно какво ще използваш, за да ме заставиш да отида. — Тръгна към вратата. — Реших, че мога и да получа нещо от ситуацията, освен възможността да ме накълцат и да разпръснат частите ми из цялата планина.

— Трябва да поговорим, Емили.

Тя отвори очи и видя, че Стонтън е коленичил до нея.

— Няма никаква полза да говоря с теб. Ти не ме чуваш.

— Тогава ще говоря аз. Всъщност ще ти задавам въпроси, ти ще трябва само да ми отговаряш.

— Не знам къде е.

— Не такъв беше въпросът. — Погали я нежно по бузата. — Много се привързах към теб през тези седмици. Не мисля, че някога съм изпитвал нещо толкова… интимно. Ти си смела и прекрасна жена.

Тя потрепери от допира му, но не помръдна. През последните няколко дни той я докосваше при всяка възможност и я галеше почти с любов. Тя не обръщаше внимание. Щеше да пострада, ако окажеше съпротива.

Стонтън въздъхна.

— Да, ще се разстроя, ако ми се наложи да те нараня.

— Лъжец.

— Но ще го направя — каза той тихо. — Избягвах го, като се концентрирах върху Леви, но ти просто не ми помагаш.

— Не мога да ти помогна.

— Може би скоро ще започна да ти вярвам, но работодателят ми няма да бъде доволен. Освен ако не го убедя, че съм направил всичко възможно. — Проследи с пръст очертанията на горната й устна. — Трябва да направим избор.

— Какъв избор?

— Сигурен съм, забелязала си, че Леви не отговаря на… стимулирането. Той умира, Емили.

— Да.

— Което ще изключи възможността да ми кажеш, каквото искам да знам, за да спра страданията му. Няма да имам извинение. — Пръстите му погалиха нежно шията й. — Затова реших да оставя избора на теб. Мога да му причинявам болка още няколко дни. Мога. Много съм добър.

— Или?

— Но мога и да го пощадя и да насоча усилията си към теб. Знаеш какво ще означава това. Ти или Леви. Избирай.

Да, знаеше какво би означавало това. Беше неин ред. Виждаше приближаването му. Навлажни устни.

— Аз.

Той въздъхна.

— Да, така си и помислих. Знаех, че ще го пощадиш. А сега искам да знаеш, че много ще съжалявам за онова, което трябва да ти сторя.

Тя поклати глава.

— Не ми вярваш? Ще го докажа. Ще ти дам двайсет и четири часа, преди да започна. — Наведе глава и я целуна леко. — Знаеш ли, че мъченията за жените започват с изнасилване? Изглежда, че сексуалното насилие е върховното унижение. Но трябва да бъде достатъчно брутално, за да причини болка. За мен ще е трудно да бъда достатъчно брутален, затова ще те дам на Шафир Али, водача на моите приятели бандитите. Той много ми помогна и има нужда от награда. И няма проблем с бруталността. Разбрах, че е пребил съпругата си до смърт, защото не проявявала достатъчно ентусиазъм в любовния акт. Вероятно ще иска да те сподели с приятелите си по-късно, но утре вечер ще се посвети изцяло на теб. Защото ще те заведа в палатката му точно по това време. — Целуна я отново и се изправи. — През следващите двайсет и четири часа можеш да мислиш за това, какво ще стори Шафир с теб. Ще отида да кажа на Леви, че няма да страда повече.

Емили го загледа как излиза от колибата. Мислеше, че агонията на Джоел е накарала душата й да загрубее и я е направила безчувствена, мислеше, че не би могла да изпита страх, но грешеше. Паниката се надигна в нея.

Господи, позволи ми да се измъкна оттук. Или поне ми дай сили да не се пречупя пред болката и да дам това последно удовлетворение на Стонтън.

От колибата на Джоел проехтя изстрел.

Не!

Тялото й се изви в дъга, като че ли куршумът бе пронизал нея.

Ще кажа на Леви, че няма да страда повече.

Трябваше да се досети.

Мили Боже, трябваше да се досети.