Четвъртият амулет

Глава 12

— Взе ли ги? Доста дълго се забави — каза Емили, когато Гарет прекоси мраморното фоайе на съдебната палата и се приближи до нея. — Имаше ли проблеми?

— Нямаше. — Показа й папката, която държеше в ръка, докато отваряше вратата, водеща към паркинга. — Копирах всичко, до което успях да се добера. Разполагаха с всичко, което Михаил Зелов някога е писал в превод на английски. Имаше и какви ли не документи, които потвърждаваха автентичността и точността на преводите.

— Все още не разбирам защо семейството не е поискало всичко това да остане поверително.

— А аз разбирам. Щом не съдържат информация, чието значение може да им причини проблеми, така е по-добре за обществения им имидж. Това е предпазен или защитен ход. Така могат да докажат на света, че Михаил е бил луд, без да изглеждат алчни. — Отвори й вратата на колата. — Което означава, че няма да намерим нищо жизненоважно в тези копия.

— Но това поне е начало. Ще опознаем Михаил Зелов и начина му на мислене. Което може да се окаже важно по-късно. — Запита: — Колко време ще ни е необходимо да стигнем до летището?

— Около петнайсет минути. Не е далеч оттук. — Излязоха от паркинга и телефонът на Гарет иззвъня. — Дардън. — Заслуша се, после каза: — Добре, независимо какво ще струва. — Затвори. — Поли не е успял още да проследи обаждането. Ще дойде с нас. Двамата с Дардън са на летището.

— Той и не мислеше, че ще успее за толкова кратко време. — Погледна го. — А и ти каза, че може да ни е от полза, нали?

— Да, така казах. — Гледаше право напред, защото движението бе доста натоварено. — Удивително е, че като се имат предвид всички закони на Съединените щати, уличното движение все още е проблем.

Тя не му позволи да смени темата.

— Е, ценен ли е Поли за нас или не?

— Ценен е. Ще имаме полза от него, да — каза той безизразно.

— Защо, тогава, не искаш да дойде с нас?

Той я погледна право в очите.

— Ревнувам. И това никак не ми харесва. Незряло е. Предпочитам да не се чувствам по този начин.

— О! — Не бе очаквала чак такава искреност. — Завиждаш му? Както и Дардън? Защото е много умен?

— Не — отговори той рязко. — Ревнувам, защото искам да скоча в леглото с теб и не ми харесва идеята, че той може да успее. Хрумна ли ти да правиш секс с нашия Адонис и компютърен специалист?

Тя усети как бузите й пламнаха.

— Не. Въобще не ми е хрумвало нищо подобно…

— Добре. В такъв случай, няма да говорим за това. Задаваше ми въпроси за Поли. Бях искрен и вече знаеш какъв е моят проблем. А сега да забравим за този разговор, докато някой от нас не реши да направи нещо по въпроса.

Тя мълча секунда — две.

— Да, да забравим. — После изтърси: — Но ме накара да се чувствам адски неудобно. Всеки път, когато погледна Поли, ще си спомням думите ти. И как, въобще, ще го погледна?

— Точно така. — Навлизаха в магистралата. — Аз може да съм помислил за същото.

Умно. Отново изпита раздразнение. Но то трая само миг, после тя сви рамене.

— Ще се справя. Разбира се, това само ще ме накара да усещам още по-ясно присъствието му. — Видя как стисна толкова силно кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Добре. — Никога не съм изпитвала влечение към някой мъж само защото е красив. Караш ме да се питам…

— Ти си един малък дявол! — Той се усмихваше леко и клатеше глава. — Мисля, че е по-добре да се върнем на темата за уличното движение.

Да, тя е по-безопасна, помисли си Емили. Не знаеше защо се бе изкушила да го подразни. Не беше заядлива по характер, а ето, че сега това й бе доставило удоволствие. Може би защото с Гарет винаги имаше и елемент на опасност. Той се бе научил да се контролира, но зад самоконтрола му тя винаги усещаше онзи страшен мрак и склонността му към насилие.

Удивителното бе това, че въобще можеше да мисли за нещо друго, освен за Стонтън и търсенето на чука. Но Ирана бе казала, че макар и бавно, тя се връща към живота. Сексът, чувствата и всички други потребности постепенно оживяваха в нея. И не трябваше да ги отблъсква. Това бе начин да си докаже, че Стонтън не я е увредил завинаги.

Да не отблъсква Гарет? Хм, понякога лекарството може да се окаже по-лошо от болестта.

— Уличното движение — повтори Емили. — Не мисля, че това тук е чак толкова лошо. Ние, американците, поне уважаваме закона. Само понякога някои мислят, че шосето е тяхно.

— Ти все още ли се смяташ за американка? Обиколила си толкова много страни, че вероятно си изгубила чувството си за национална принадлежност.

Тя поклати глава.

— Не, аз не съм гражданин на света. Аз съм земен човек и типична американка. И винаги ще бъда. Посещавам други страни във връзка с работата си, но това тук е моят дом. Когато престана да обикалям, искам да се установя в приятна къщичка в Северна Каролина.

— Защо Северна Каролина?

— Баща ми е израснал близо до крайбрежието там и на мен ми харесва. Едни от най-хубавите моменти в детството ми бяха седмиците, прекарани там. Искам да съм близо до океана и гората, за да мога да правя снимки на дивата природа. Като баща ми. Ще гледам футболни мачове, ще си правя излети и пикници и на всеки четвърти юли ще изстрелвам фойерверки. Мога да разбера желанието на Михаил Зелов да не се отдалечава от корените си. Това наистина е важно. — Погледна го. — А ти? Ирана каза, че баща ти е американец.

Устните му се извиха в язвителна усмивка.

— Той никога не ми е вдъхвал патриотизъм. Напротив, винаги съм се питал в каква страна би могъл да израсне човек като него. Посетих Съединените щати едва след като навърших двайсет години. Беше вече прекалено късно да се връщам към корените си тук.

— А къде са твоите корени?

Той сви рамене.

— Никъде. Предполагам, че най-близо до това определение е остров Микала.

— Това не е добре.

Той се усмихна.

— Такъв е животът, Емили. Не можем да имаме всичко, което смятаме за важно.

Но на нея й се искаше Гарет да има всичко. Болеше я, че не е имал старта в живота, който й бе осигурил баща й. До смъртта на баща си не бе осъзнавала колко важни и ценни са били годините й с него.

— В такъв случай, трябва да се постараеш да пуснеш корени, така че твоите деца да не се чувстват като теб.

Той премигна.

— За децата ми ли говориш сега? Как се отдалечихме толкова много от темата за отвратителното улично движение?

— Не знам. — Поклати глава. — Съжалявам. Не исках да любопитствам по отношение на личния ти живот. Възможно е дори да не искаш да имаш деца.

— Искам. Просто никога не съм се замислял за това. — Усмихна се. — Не знаех също, че трябва да им подготвя пътя в живота. Ето, тук е нашият изход от магистралата. — Пое по него. — Ще трябва да обмисля задълженията си в живота. — Погледна в страничното огледало. — Май имаме опашка.

— Какво? — Тя хвърли поглед през рамо. Черна тойота бе единственият автомобил зад тях. — Защо мислиш, че ни следят?

— Беше зад нас на магистралата и ни последва.

— Виждал ли си го преди?

— Искаш да кажеш — пред съдебната палата? — Поклати глава. — Но е възможно да не съм забелязал. Бях малко разсеян заради разговора, който водихме.

Както и Емили.

— Ако ни следят, най-вероятно са ни причакали пред съдебната палата. Не са се прилепили за нас на магистралата.

— Не съм сигурен, че ни следят. Просто съм подозрителен по природа. Да видим. — Увеличи скоростта и пак погледна в огледалото. — Те също увеличиха скоростта. Не мисля, че просто ни подражават. — Намали, след това отново увеличи скоростта. — Да, вече съм сигурен.

— Може би просто искат да видят къде отиваме?

— Не. Това не е един от хората на Фъргъсън, който ни следи само за да му докладва. Не мисля, че това е обикновена опашка. Дебнат ни, чакат удобния момент.

Дланите й бавно се свиха в юмруци.

— Не можеш ли да се отървеш от тях? — Шосето бе право, от двете му страни растяха дървета. — Да… Това тук не е градът.

— Ще бъде дяволски трудно.

— Какво чакат, тогава?

— Не знам. Може би изчакват, за да са сигурни, че ще останем сами на пътя. Пред нас е отбивката за летището. Но до там има половин километър безлюдно шосе.

— Може би трябва да увеличим скоростта, за да стигнем до летището.

— Не. Трябва да се отървем от тях. Ще спра веднага след завоя. Искам да слезеш и да се скриеш в храстите, преди да са те видели.

— И да те оставя сам? Не мисля.

— Емили, прави каквото ти казвам.

— Не, Гарет!

Той й хвърли гневен поглед и след миг взе завоя.

— Това не е игра!

— Възможно е Стонтън да е в онази кола.

— О, по дяволите! — Тойотата се показа иззад завоя и той увеличи скоростта. — Залегни.

Тойотата също бе увеличила скорост и се приближаваше. Емили изви глава, за да провери дали няма да разпознае някой от мъжете вътре. Не бяха достатъчно близо.

— Емили.

— Не. — Вече различаваше силуетите на двама мъже. Шофьорът бе мургав и с тъмна коса. Другият до него бе слаб и русокос. — Не е Стонтън.

— Ще залегнеш ли сега, след като установи това? — процеди Гарет през стиснатите си зъби. — Настигат ни.

— Опитват се да се изравнят с нас — каза Емили.

— Голяма изненада! — възкликна Гарет.

Русокосият бе насочил пистолета си право в Гарет.

— Залегни, по дяволите! — Гарет завъртя рязко кормилото и удари тойотата.

Куршумът рикошира в задното стъкло, след като стрелецът залитна от удара.

Преди мъжът в тойотата да се е съвзел, Гарет отново удари колата, тя се завъртя и излезе на банкета.

Втори куршум. Този път той се заби в метала под стъклото.

Гарет ускори и блъсна колата за трети път. Тя излезе от шосето, прелетя през канавката и се затъркаля по склона.

— Прехвърли се на шофьорската седалка. — Гарет бе вън от колата само след секунда. — Отиди до летището и доведи Дардън и Поли. Ще са ти необходими само няколко минути. Не спори. Ще имам нужда от помощ.

Защо, в такъв случай, не дойде с мен?, помисли си тя отчаяно и натисна педала на газта. Той се бе скрил в храстите край шосето. Искаше й се да го последва. Щом щеше да има нужда от помощ, искаше тя да бъде тази, от която щеше да я получи.

Но Дардън бе по-способен от нея да се справя с подобни ситуации.

Побързай, доведи Дардън и Поли. И се върни тук, преди да са убили Гарет.

— Остани тук. — Дардън скочи от колата и започна да подскача и да се хлъзга по склона. — Поли!

Емили не му обърна внимание. Беше зад тях, когато стигнаха до прекатурената кола. Шофьорът бе сгърчен върху кормилото. Нямаше следа от Гарет и русокосия, който бе стрелял в тях. Поли провери какво е състоянието на шофьора.

— Мъртъв е. Счупен врат.

Резултат от сблъсъка на двата автомобила? Емили си спомни как Гарет бе обвил ръка около врата на Шафир Али в палатката в планината.

Дардън вече крачеше към храстите, като оглеждаше внимателно нападалите по земята листа и счупените клонки.

— Насам, мисля.

— Не. — Поли крачеше на север. — Стори ми се, че чух нещо.

— По дяволите, Поли.

Емили също го бе чула. Тих, едва доловим звук. Стон? Вик? Затича след Поли.

Бяха навлезли само на няколко метра в гората, когато видяха Гарет да върви към тях. Обзе я толкова огромно облекчение, че й се зави свят.

— Не си ли ранен?

Той поклати глава.

— По-добре да изчезваме оттук. Възможно е някой да е чул изстрелите. Трудно е да се обясни наличието на два трупа.

Погледът на Дардън бе вперен в посоката, от която бе дошъл Гарет.

— Знаеш ли кой беше мъжът?

— Онзи, който стреля, се казва Сал Каприни. Не знам името на другия. Адресът на шофьорската книжка на Каприни беше в Ню Джърси. — Обърна се към Емили. — Изпратил го е Стонтън. Заповедите са били да застреля мен и да отвлече теб.

— Той ли ти го каза?

— Да. — Усмихна се леко. — Беше нещо като признание пред лицето на смъртта. — Хвърли телефон на Поли. — Виж дали ще можеш да извадиш номера на Стонтън от телефона на Каприни — в случай, че имаме нужда от него. Няма да е лесно. Стонтън вероятно е изключително внимателен.

— Предизвикателство — каза Поли. — Изглежда, ти харесва да ме стимулираш непрекъснато.

— Да. Но докато си под мое командване, искам да се отдаваш само на такива предизвикателства. — Улови Емили за лакътя. — Хайде. Трябва да изчезваме оттук. Дардън, готов ли е самолетът?

— Почти. Ще е готов петнайсет минути, след като стигнем до летището.

Като излязоха на шосето, Емили се обърна и хвърли поглед на обърнатата кола.

— Забрави — каза Гарет. — Каприни и приятелят му щяха да те предадат в ръцете на Стонтън, без да им мигне окото. И нямаше да се интересуват какво ще направи той с теб.

— Знам. Просто всичко се случи толкова… бързо.

И брутално осъзна, че Гарет всъщност не бе имал нужда от Дардън. Искал е само да се отърве от нея, за да се разправи с тези убийци. Имаше моменти, в които забравяше колко смъртоносен е той, но после някое разтърсващо събитие изведнъж й го припомняше. Той ли бе убил и шофьора? Нямаше да го запита. Нито щеше да говори с него за Каприни. Вероятно бе спасил нейния и със сигурност — своя живот. Нямаше право да подлага на съмнение как го е сторил.

— Полицията ще ни преследва заради това?

— Да. Освен ако не се свържа с Фъргъсън и не го убедя отново да прикрие следите ни. Той има връзки. Ще видя дали няма да изпрати чистачи и тук.

Тя вдигна поглед към него, изненадана.

— Отново?

— Това няма да му хареса, но може да се зарадва да бъде полезен. Няма да е толкова трудно, колкото беше в Кабул. И двамата са със счупени вратове, което лесно би могло да се припише на катастрофата. Сигурен съм, че досието на Каприни е дълго. — Сви рамене. — Винаги мога да опитам.

Вероятно ще има успех, ако опита, помисли си Емили. Той като че ли бе майстор на манипулацията. Никога не би предположила, Че Фъргъсън ще се съгласи да им помогне в Кабул. Гарет като че ли знаеше как и кой бутон да натисне.

— За какво мислиш? — Той й отвори вратата на колата и я изгледа с присвити очи.

— За това, колко си талантлив.

— О, да. — Погледна в посока на преобърналата се кола. — Успя да се възхитиш на един от талантите ми. — Затръшна вратата, заобиколи колата и седна зад кормилото. — Отново потвърдих мнението ти за мен, нали?

— Не казвам… — Млъкна рязко, защото Дардън и Поли бяха стигнали до колата. Което бе добре. В момента бе прекалено емоционална, за да може да мисли трезво, и още по-малко — да се изразява ясно и недвусмислено. Но поне едно трябваше да каже. — Ти ми спаси живота. Няма да те съдя. — Гледаше право напред. — А сега може ли да се измъкнем вече оттук?

Танжер, Мароко

Борг изправи гръб, когато видя Ирана да излиза от Римокатолическата църква, която бе от другата страна на улицата. Тя свали шала от главата си и закрачи по виещата се улица към клиниката. Наблюдавай и чакай, бе казал Стонтън. Намери възможност. Всяко повтарящо се рутинно действие можеше да му помогне да я залови.

Повак бе останала в църквата само четирийсет и пет минути, но и това беше възможност. Някога кучката е била монахиня и вероятно ходеше редовно в църквата да се моли или изповядва.

Възможно бе това да е неговият шанс. Бог му бе свидетел, не виждаше чак толкова много възможности пред себе си. Както бе казал и на Стонтън, тя никога не се отдалечаваше от охраната. И сега зад нея вървеше един от тях — на дискретно разстояние, но все пак достатъчно близо.

Може би щеше да е по-добре да е вътре в църквата, когато тя влезе да се моли утре. Бе успял с подслушването на телефона й, но това все пак можеше и да не му помогне да извлече необходимата информация. Щеше да разпита дискретно в клиниката или да подкупи някого, за да му кажат, когато тръгне към църквата.

И ако беше подготвен, може би щеше да се сложи край на наблюдението и чакането. Щеше да я отвлече още преди да е разбрала какво става, и да я предаде в ръцете на Стонтън. Тази мисъл извика усмивка на устните му. Борг познаваше Стонтън и макар да бе разочарован от измъкването на Емили Хъдсън, нямаше да се поколебае да си поиграе с Ирана Повак. Борг дори очакваше с нетърпение въпросните игрички.

На всяка цена отиди в църквата да си кажеш молитвите, кучко. Ще имаш нужда от тях.

Емили сведе поглед към Атлантическия океан от илюминатора на реактивния.

— Толкова лесно — прошепна тя. — Никакви митници. Никакви служби за сигурност…

— Въобще не е лесно. Необходими са много пари и връзки — възрази Гарет. — В наши дни подобно спокойствие струва много пари.

— Но са необходими само пари — вдигна поглед към него тя. — Това ме безпокои. При всичките тези заплахи от терористи мерките за сигурност могат да се избегнат само срещу заплащане.

— Какво бих могъл да кажа?

— Нищо. Аз нарушавам правилата на системата, така че нямам право да се оплаквам. Но се оплаквам. Възмущава ме това, че е толкова лесно да се заобиколят законите. А също и фактът, че това поставя страната ми в непрекъсната опасност.

— Не я заплашвам аз, Емили.

— Така е. — Тя се облегна назад. — Ти не я заплашваш. Ти си един от добрите, по свой си начин.

Той се засмя.

— Как стигна до тази идея?

— Ирана ми я подсказа.

— Тогава, разбира се, трябва да е вярно. — Поклати глава. — Все още ли вярваш на думите й след случилото се, преди да се качим на този самолет?

— Да. — Емили протегна ръка към плика, в който бяха копията, направени в съдебната палата. — Защото тя не изразява единствено своята преценка. А сега ще прочета това и ще видя дали ще науча още нещо за Михаил Зелов.

— Не искаш ли да облекча работата ти? Мога да прегледам една част.

— Не, искам да ги прегледам сама. Защо не отидеш да видиш дали Поли не е успял да проникне в базата данни на телефонната компания?

— Очевидно ме отпращаш. — Изправи се. — Не искам да те безпокоя. — Погледна я. — Всъщност това е лъжа. Искам да те безпокоя. Но не по този начин, Емили.

Дяволите да го вземат.

Гледаше го как крачи към пилотската кабина, където седяха Дардън и Поли. Той наистина предизвикваше смут в нея. Сърцето й се разтуптяваше. Вървеше пъргаво като пума: пружинираща походка, крака на атлет. Какво й ставаше, по дяволите?

Знаеше. Започваше да усеща прекалено остро физическото му присъствие, чувствата й също се връщаха към живота. Сексуалното привличане между тях ставаше все по-силно.

Не му обръщай внимание. Работи. Чети за Михаил Зелов.

Гарет се върна при нея едва когато бяха над Швеция.

— Работиш от часове. Разрешено ли ми е вече да разговарям с теб? — Отпусна се на стола до нея. — И, не, Поли още не е готов. Но каза, че е близо.

— Добре — отговори разсеяно тя и вдигна поглед от копията. Радваше се да го види. Всъщност щеше да се радва да види всеки, който я изтръгнеше от света на Зелов. Размърда рамене така, сякаш сваляше от тях огромна тежест. Помисли си, че точно така се чувства. Сякаш носеше огромен товар от зло и омраза. — В писмата му няма кой знае какво повече от арогантност и искания към семейството му. Дневникът му позволява той да бъде видян наистина такъв, какъвто е бил.

— Толкова ли е бил откачен, колкото твърдят роднините му?

— Може би. Както и Хитлер. Искал е да завладее света. Мразел, е всичко и всички. Искал е да бъде или император, или папа. Не мога да изразя с думи презрението, което е хранел към цар Николай. Удивително как е успявал да го скрие от него. Работел, е там, в двореца, и са се виждали всеки ден.

— А връзката му с Распутин?

— Гледал е на него като на кукла на конци, както и решихме ние с теб. И двамата са били от селско потекло. Зелов успявал да подхранва амбициите на Распутин, да му вменява какво да каже или направи. Той самият винаги оставал на заден фон.

— И защо му е била необходима фигура, зад която да се крие? Щом егото му е било толкова голямо, защо не е рискувал сам да вземе властта?

— Вероятно е щял да рискува накрая. Имал е достатъчно смелост. — Започна да прелиства страниците и стигна до тази, която търсеше. — Ето, прочети тук. По това време двамата с Распутин са били на върха на славата и силата си. Може би ще успееш да надникнеш в душата на Зелов. — Облегна се и го загледа как чете.

— Не особено приятен човек — отбеляза Гарет. — Да видим: той е против царя, монархията, царицата, църквата и Распутин. Пропуснах ли нещо или някого?

— Не. Поне от тази част на дневника. Но трябва да прочетеш и останалото. Завел е Распутин в Йерусалим и не съм сигурна дали не е уредил царят да изпрати една от красивите си дъщери в леглото на Распутин. Поне се е опитал да прецени коя от тях е най-безопасно да бъде съблазнена.

— Сянката на Анастасия — измърмори Гарет.

— Не, била е прекалено млада. Можела, е да проговори — каза Емили. — Олга също е била подходяща донякъде, но предпочитанията му са клонели към Мария. — Поклати глава. — Едва не ми прилоша. Всичкото това зло. Цялата тази развала и гнилоч. И децата на царя, уловени в мрежата на този порочен злодей.

— Очевидно е, че е вярвал във вътрешната си сила — каза Гарет. — Възможно е наистина да е притежавал такава.

— Защо казваш това?

— Това е било написано години преди смъртта на царя, но той е умрял точно така.

— Съвпадение.

— Може би. — Сведе поглед към листа. — Зелов твърди, че е бил много близо до това да получи желаното от царя. Какво е искал всъщност?

Тя сви рамене.

— Трона? Пари? Влияние?

— Бил е практичен човек. Знаел, че тронът никога няма да бъде даден на селянин.

— Но не е било невъзможно да му дадат повече власт. Революцията е била съвсем близо. Може би е бил комунист?

— Ако е бил, сигурна съм, че е избрал най-удобната за него идеология. И, освен това, имал е влияние чрез Распутин. Не, трябва да е ставало въпрос за пари.

— И ако съдя по замъка, който е построил в Кънектикът, трябва да е получил всичко, което е искал. Как?

— Царицата и дъщерите й са били уязвими. Виждал съм снимки на бижутата им. Фантастични са. По-скъпи от бижутата на английската корона.

— Но той е искал нещо определено от царя. Царицата и дъщерите й са били за него просто раздразнение, което е трябвало да понесе. Споменава ли се нещо определено по-нататък?

— Не. Говори много за Распутин. И към края става доста злобен. Распутин очевидно е можел да бъде чаровен, макар и да е бил малко луд. Зелов е ненавиждал тази негова страна. Предполагам, че е искал да го контролира изцяло. Впуска се в дълги тиради за църквата и за това, как ще узурпира властта й. Злобата му нараства още повече, когато църквата все по-често се обръща към Распутин, и се опитва да повлияе на царицата да му забрани да се появява в двора.

— В кой момент спират записките в дневника му?

— Няколко месеца преди Зелов да замине за Америка. Прави загадъчно изказване в смисъл, че е дошло времето да даде изява на думите си в светлината на написаното в „Книгата на живите“. Затова мисля, че е продължил записките си в книгата.

— Отново се появява „Книгата на живите“. И никакви заплахи към Распутин? Никакви планове за убийството му?

Тя поклати глава.

— Само същото презрение, което винаги е изпитвал към него. Въобще не се е променило.

— А какво пише в писмата? Някаква връзка?

— Изглежда, че е прекъснал завинаги връзките си с Русия след заминаването си.

— Но си построил руски замък и искал децата му да говорят на руски.

— Арогантност. Той бил винаги прав, помниш ли?

— И се връщаме на въпроса, откъде е взел парите за построяването на онзи замък. — Тя събра страниците и ги пъхна обратно в плика. — Ще погледна и това, ако нямаш нищо против.

— Нямам. Но няма да намериш нищо.

— Вероятно няма. Но, като теб, искам да опозная Зелов. Например, той е ненавиждал Руската ортодоксална църква. Защо?

— Имала е прекалено голямо влияние върху царското семейство.

— Достатъчно, че да иска да ги свали от власт? Струва ми се малко крайно.

— Той е бил човек на крайностите.

— Това си го разбрала правилно — усмихна се той. — А може и да е имало нещо общо с вярата му, че психическата му сила му отрежда положението на светец. Не каза ли, че е бил член на сектата на „Христововерните“, когато се е срещнал за първи път с Распутин?

— Да. Тогава Распутин прочел книгата на Зелов. Имаме нужда от тази книга. Не открихме достатъчно в тези копия.

— Знаехме, че няма да открием. Не бъди неразумна.

— Млъкни. Иска ми се да бъда неразумна.

— Тогава не проявявай здрав разум. — Погледна през прозореца. — Скоро ще пристигнем в Москва.

— Предполагам, че знаеш начин да избегнем мерките за сигурност и на тази държава?

— Да. Трябва да ти достави удоволствие фактът, че другите страни също са уязвими.

— Не ми доставя удоволствие — отговори тя предпазливо. — Иска ми се никъде по света да нямаше нужда от мерки за сигурност.

— А аз мисля, че си идеалистка.

— В това няма нищо лошо. Мразя войната. Прекарах голяма част от живота си в опити да спася красотата от зверовете. Видях как тези чудовища могат да унищожат онова, което трябва да се пази като съкровище.

— И аз съм го виждал — каза той тихо, без да сваля поглед от лицето й. — И по тази причина преследваме Стонтън.

Не можеше да откъсне поглед от него. Опита се да се усмихне.

— Аз не съм национално съкровище.

— Не национално. — Хвана ръката й. — Но съкровище.

Тя сведе поглед към преплетените им ръце. Трябваше да отдръпне своята. Усещаше между тях интимност, но не натраплива, а топла и уютна. Но тази близост вероятно бе по-опасна от сексуалното привличане.

Не отдръпна ръката си.

Вместо това извърна поглед и загледа облаците през прозореца.

— Къде ще отседнем?

— Дардън ни е уредил къща в покрайнините на Москва.

— Защо Москва?

— Не знаем къде трябва да отидем, докато Поли не ни каже. А Москва е място като всяко друго — каза той. — И е оживено.

— Никога не съм била в Москва. Била съм по работа в други кътчета на Русия и в Грузия. Може би ще видя църквата, на която прилича къщата на Зелов.

— Не сме тук, за да разглеждаме забележителности. — Ръката му стисна нейната. — Но ще ти я покажа, щом толкова много искаш да я видиш.

Отново проклетата интимност.

Пет пари не даваше. Имаше нужда от утеха и от чувството, че на света, и в нейния живот в частност, има и нещо друго, освен омраза и грозота. Щеше да приеме интимността сега и да се отдръпне по-късно.

Ако можеше.